Ines Raycheva

Вярно е, отговорността е колкото негова, толкова и твоя. Терапевтът работи С теб, заедно. 
А, че няма баланс не бих се съгласила. Според мен всичко е самобалансиращо се, поне в моя живот - но то и убеждението ми е такова, така че нормално. Просто не винаги успяваме да забележим, че всъщност балансът си е там. Не е нужно да е на момента, обаче... Просто в цялата картинка го има, там си е. 
И понеже тези дни ми е много свойствена темата за женската енергия - струва ми се, че имаш да я пускаш на свобода. 
Пишеш, че трябва да развиваш, да правиш, да променяш... Това е мъжка енергия.
Оставяш ли се и по течението? Оставяш ли се да си автентична пред хората, близки или не - примерно в момента не се чувстваш добре - би ли го показала? Но да е истинско, неподправено, не с цел манипулация, която всички понякога прилагаме. 
Женската енергия е в животинското, виж поведението на котките. Някоя от тях изглежда ли така, сякаш има нещо да поправя, да променя? Не, те са такива, каквито са, там няма вина, притеснение, усещане за недостатъчност. Другите трябва да са благодарни, че изобщо могат да са около тях! (При кучетата, например, има вина и притеснение или поне като хора, така го разчитаме - спрямо техния език на тялото.) Не става дума да се държим като егоцентрични примадони, стъпващи върху червения килим, а да си вземем хомеопатична доза от това котешко поведение. 
Та, струва ми се, че имаш нужда да се поотпуснеш и да не мислиш постоянно за "Как Трябва да бъде, пък то не е, значи е грешно".
Имаш доверие, пусни го да подиша.
Така, както е в момента, нека е.
Кажи си: "Добре, приемам това, което е днес, знам, че в някакъв момент ще имам шанса да го разреша. Но днес е така и това има своето място в мен и около мен."
Това е тематично. 

Танцуването е развиващо за женската енергия. Ще ти подейства "отблокиращо". Обикновено сме вдървени в танцуването, когато сме неуверени, свити в себе си.
Това са просто категории на ума. Струва ми се, че ще мислиш себе си по-любящо без тях. Колелото се върти - развиваш се през целия си живот, крачки напред, после назад... Нормална е тази цикличност. 
Психотерапията ще даде прекрасни резултати при теб, интелигентна жена си. Убедена съм, че ще си помогнеш качествено!

Рени, имаш възможност да работиш онлайн с психотерапевт, който е българин - можеш да попиташ тук, за да ти препоръчат. 
Това, което описваш не е шизофрения, и ще ти дам елементарно обяснение - едно единствено и приключваме темата с шизофренията. Шизофрениците не се страхуват, че ще полудеят и не подлагат под съмнение халюцинациите или налудностите си - те за тях са абсолютно реални. За теб са натрапливи мисли, което е нещо различно. Различно е.
 
Това не ми прилича на мечта, а на самосъжаление. В самосъжалението и в съжалението няма любов, има страх, няма действане, има застой.
Какви са нормалните жени, Рени?
Какви са нормалните хора?
Какво означава "да си нормален"?
Аз мисля, че няма човек, който може да даде точна дефиниция, точна рамка - ако има такъв, вероятно е много наивен. От къде знаеш другите как се чувстват, как живеят, какво мислят? Не знаеш. Но е много удобно да седим защитно в тази мисъл - те другите са супер, а аз горката - луда! Другите си живеят живота, а аз - жертва! 
Не си луда, а си тревожна и наистина горещо те съветвам да работиш с терапевт онлайн или да потърсиш българин терапевт там, където си. 
Това е в основата на твоята тревожност. Та ти нямаш социален живот, нямаш контакти, не общуваш. За нас хората това е от изключителна важност! Можеш да установиш такива, Рени, изборът е твой.
Забелязвам често, че натрапливите мисли и изобщо тревожността, се увеличават при хора, които, така да се каже, скучаят. Седят сякаш в една тинясала вода, в едно блато. Умът ни си иска своята "храна" и ако нито му я даваме, нито умеем да го владеем, да го подчиняваме смирено (вместо той нас), си измисля интересни "игри". Ето, ти играеш на такава игра със своя ум:
Той ти хвърля топката, ти му я връщаш и после всичко отначало, така си го представи. 
Имаш нужда от общуване с хора, от социални контакти, от движение, от качествена храна. И от психотерапия. 
Време е да промениш нещо в живота си, затова идват тези "проблеми", Рени! Идват, за да ти дадат нови хоризонти, нова перспектива, разширяване, растеж. 

Супер идея!
Миналата година бях там за празника няколко дни - от животопроменящо вдъхващо силна любяща енергии преживяване станах част! С прекрасни и интересни хора се запознах.
За новата и старата хижа е добре по-рано да се направят резервации, а който е на палатка - също е много е забавно, на залез слънце свирим, пеем песни и варим чай с плодове набрани от Рила. Приказна работа.
 

Мила Алекс,
Пиши в отдела психотерапия онлайн тук, във форума, моля те!
Мненето на Прогресор е изключително не на място, НЯМАШ НУЖДА ОТ КЛИНИКА! За съжаление тук, в този раздел, всеки, който няма и понятие от това що е тревожност и паник атаки, може да пише нелепости, които вредят! 
В психотерапия онлайн, към който раздел съм сложила линк, само трябва да кликнеш, има добри специалисти психотерапевти, те ще ти дадат адекватен съвет и ще е добре да поработиш с някой от тях! 
Това, което аз виждам, е че си много тревожна и напрегната, страхлива, а дереализацията и деперсонализацията, за които всъщност говориш, не са НЕОБИЧАЙНИ за ПА! 
Това е състояние, което се преодолява и трансформира, миличка, в момента просто страхът ти е Огромен! Ще се научиш как да го стапяш и прегръщаш като добър приятел и мотиватор за живот! Много хора съм виждала през какъв силен процес минават след ПА и тревожности и животът им разцъфва като цветенце след това! Време е за промяна, това ти казва скъпото ти тяло, а ти се бориш.. Не е пътят борба тук, мило момиче, дори сега да ти се струва нелепо! 
Пиши в онзи раздел, ако имаш нужда от помощ в ориентирането, ми пиши лично съобщение! 
Успех! 
 

Ако има пълно, подчертавам пълно осъзнаване,че не са изтински, ОКР-то си отива.

Ето отговорът за ниското ти либидо.
За либидото ти няма място в твоя свят в момента - затиснал си го под всичките си тревожни мисли. 
Имаш да преразгледаш убежденията си към света, към живота си досега, да си изясняваш някои неясноти тепърва. 
Не са само тези проблемите на съвременните връзки - сложих статия, прочети я, имаш какво да вземеш от нея.
Основната трудност е, че в съвремието, за разлика от миналото връзките ни допринасят за нашата собствена идентичност - изневярата или смяната на партньори е също търсене на себе си - кой съм аз с теб?
Търсене на идентичност е. Няма общо с други фактори толкова, колкото именно с това - какво откривам за себе си с теб?
В миналото хората са се разделяли, защото са нещастни (а допреди това дори и тогава не са) а сега, защото могат да бъдат по-щастливи.
В основата на това е как самите ние се отнасяме към себе си и връзката си - дори и да смениш партньора, след време те налягат същите екзистенциални въпроси, които имаш и сега - защото носиш себе си навсякъде. 
Казано простичко - объркан си, случват се процеси в теб, които не са ти съвсем ясни, изпитваш коктейл от чувства и емоции, които също се преливат едно в друго и влияят пряко на качеството ти на живот. Нормално е да преживяваш всичко това, не си "счупен", просто си млад мъж в съвременния свят, в който тепърва свикваме с постоянните промени. 
С писане тук няма как да постигнем онова, което може да бъде постигнато в терапия, обаче, а според мен тя има място в твоя живот в момента. Най-малкото за да те научи как да "смилаш" стреса и да общуваш с тревожността качествено. 

Здравей, 
Със сигурност качествената храна, спортът и медитациите дават прекрасни резултати и едновременно с това редовният прием на алкохол и пушенето също оказват своето влияние. 
Искам да обърна внимание върху нещо, за което и д-р Първанов е писал - няма как да си едновременно тревожен и преживяващ качествена, удовлетворяваща сексуалност. 
Изключвам механичната, рутинна сексуалност и мастурбирането за успокояване, които не са рядкост при мъжете - именно защото могат да са ползвани и като метод за емоционална саморегулация. Те обаче не са равностойни на качествената, свързваща, любяща сексуалност. 
Какво е за теб сексуалността, какво преживяваш през нея, какво получаваш? Как би го назовал - като нежност и близост, възможност да се чувстваш по-уязвим или напротив - силен, доминантен? Вариантите са още много. 
За някои хора сексуалността е по-плитка и фокусът им е в задоволяване на нагона, за други е вратичка, през която преживяват партньорството по още начини. Някои допускат до себе си през сексуалността, за други физическата близост не е равностойна на душевна и емоционална. 
Как се чувстваш във връзката си? Как гледаш на тази връзка? Напиши няколко думи по тази тема. 
Защото във всеки мъж живее инстинктът на ловеца - макар при някои да е приспан. Ако една жена прави всичко за теб, какъв ловец си? Това е неестествено спрямо тази твоя първична природа.
Пишейки това, естествено не сме само диваци и се намесват и други модели - за които Орлин е споменал. Тук влизаме в темата каква е представата ти за жените изобщо - какви са жените в твоя свят? Какъв е образът на твоята майка, който носиш в себе си?  
Можеш да прочетеш тази статия и тя да те насочи към някои отговори, свързани с връзката ти. 
Успех! 

Отговорите ви са толкова мъдри и изпълнени с истина във всяка дума, че се наложи да препрочитам коментарите над 10 пъти, за да осмисля всичко.
Да, ходила съм на терапия, имах доста стабилни ПА, които са зад гърба ми. Израстнах доста (особено на база, на това, което бях). Също чета страшно много психологическа литература - от там научих за мазохизма като част от петте травми. И в него се припознавам точно заради срама. Препрочитайки коментарите, усетих в себе си следната истина: харесвам се. Харесвам се на едно по-дълбоко ниво тип “знам коя съм” или намерила съм своя център. Например, ако някой ме обиди, на по-повърхностно ниво мога да се изнервя, ядосам, разстроя и т.н., но след 10мин. ще успея да се върна към себе си и да се балансирам и да ми мине. По същия начин в момента, благодарение на коментарите ви, осъзнах, че аз вътрешно знам коя съм, как искам да изглеждам, какво да правя, как да се държа и т.н., но на едно по-повърхностно ниво, точно като дете си казвам: няма пък! и правя на инат. Сякаш колкото повече се опитвам да се променя, толкова повече съпротивата е по-голяма. Вътрешно усещам, че това е единственото нещо, което ме отделя да бъда себе си и сякаш затова ми е най-трудно. 
Не разказах за себе си, защото четейки тук, толкова добре разпознавате хората, че го сметнах за излишно. Както споменах, съм на 33, необвързана, с много добра реализация по професията ми. Харесвам живота си, но това е нещо, което ме тревожи и някак си вярвам, че ще ме освободи да бъда себе си на 100%, а не както сега на 50. 
Това, което ме притеснява от промяната, е това, че може би ще бъда себе си, ще бъда щастлива, ще повярвам, че заслужавам любов и ще я срещна. И това буди у мен мисъл: и какво?! и като я срещна какво?! Все едно това е единствената и последна цел на живота ми и тя като се случи, за какво ще мечтая? За какво ще копнея? 
Сега докато пиша ясно виждам, че просто ме е страх да бъда обичана, желана, забелязвана. Последното е доста парадоксално - понеже ме е страх да бъда забелязана за това, което съм, ще стана 100кг, да ме забелязват, но заради кг. и вместо положителни емоции, да будя съжаление.
Относно терапевта, ходих, но това е твърде болезнена тема за мен и остана неизказана. Ще потърся терапевт да започна да ходя пак. 
Благодаря ви за отговорите, точно тях исках да намеря! Надявам се, ако някоя друга жена прочете моята тема, да намери смелост в себе си, да бъде себе си. Започвам и аз!

Здравей, 
Даваш всъщност много оскъдна информация за самата себе си, така че е трудно да се каже къде е разковничето. 
Орлин вече написал това, към което бих насочила и аз. Възможно е да се храниш според целите си, да си активна, и пак да не постигаш формата, която искаш. Възможно е да развиеш мускулатурата си, да придобиеш гъвкавост, и да продължиш имаш излишни мазнини... 
Именно заради тяхната "функция", която вероятно резонира с твое/твои убеждение/я- например, че те "пазят" от нещо - въпросът е от какво. 
Понякога е и въпрос на здрава самодисциплина, разбира се. 
И според мен е добре да се работи по същинските причини, водещи към наднорменото (и поднорменото) тегло, защото обикновено винаги има "подводни камъни" - дори да става дума за емоционално хранене или друг хранителен проблем, коренът му е много отвъд очевидната повърхност "просто яж еди-как-си и тренирай еди-какво-си" - не е толкова просто решението в немалко случаи. 
И заедно с това е някъде там... Когато чуем тялото си. Наскоро написах тази статия, в която споделям, че според мен здравето е в свързването - със себе си, а сетне и с другите. Понякога тези мазнини ни "пазят" от това свързване, в което липсва контролът... 

Здравей, 
След всичко изписано, което получи, не личи да виждаш смисъл в това да смениш перспективата - вероятно е трудно за теб, разбирам. Особено когато преживяваш предателство, несправедливост... Трудно ли ти е да пуснеш тези усещания? 
Очакваше да получиш потвърждение на написаното от теб ли? 
Иска ти се да се съгласим, казвайки - да, тя се "чука като пропаднала кучка" и да сме част от твоя "съд"? 
Трудно ти е да поемеш нова перспектива все още, може би, разочарованието е твърде силно?
Насочих те към въпроси, на които, ако би обърнал внимание, би вентилирал гнева си много сериозно, би разбрал себе си. Твоят фокус продължава да е в нея - вместо да проследиш какво се опитва да ти каже Животът, какви послания ти дава. Погледът в чуждата паница няма да донесе никаква промяна в твоята. 
Понякога, обаче, садизмът е много привлекателен - да продължим да наказваме другия/другите, което ни носи особена наслада, скрити печалби и временно справяне със собствените ни напрежения и вини, а най-вече има общо с ниската самооценка... 
 
Между другото, описваш и друг голям човешки проблем - невъзможността да бъдем тук и сега, в настоящето. Тази потребност да се връщаме назад - 5, 10, 15, 20 години... И да оправдаваме преживяванията си с миналото. Когато всъщност онова, което можем да променим е как мислим тук и сега. 
Разбираш ли - тази жена е СЪЩАТА, която обичаш и си обичал и преди да РАЗБЕРЕШ за миналото ѝ. Единственото, което се е променило сега е ТВОЯТ начин на МИСЛЕНЕ за нея. Нищо повече. Нейното минало и преди е било същото, само че ти си мислил за нея по различен начин.
Така или иначе - пътят е твой.
Според мен този път ти е поднесъл истинска благодат - и лотосът никне от калта... Така и от привидната "кал", която виждаш тук, би имало какво да поникне, ако, разбира се, успееш да го отгледаш...

Здравей, 
След всичко изписано, което получи, не личи да виждаш смисъл в това да смениш перспективата - вероятно е трудно за теб, разбирам. Особено когато преживяваш предателство, несправедливост... Трудно ли ти е да пуснеш тези усещания? 
Очакваше да получиш потвърждение на написаното от теб ли? 
Иска ти се да се съгласим, казвайки - да, тя се "чука като пропаднала кучка" и да сме част от твоя "съд"? 
Трудно ти е да поемеш нова перспектива все още, може би, разочарованието е твърде силно?
Насочих те към въпроси, на които, ако би обърнал внимание, би вентилирал гнева си много сериозно, би разбрал себе си. Твоят фокус продължава да е в нея - вместо да проследиш какво се опитва да ти каже Животът, какви послания ти дава. Погледът в чуждата паница няма да донесе никаква промяна в твоята. 
Понякога, обаче, садизмът е много привлекателен - да продължим да наказваме другия/другите, което ни носи особена наслада, скрити печалби и временно справяне със собствените ни напрежения и вини, а най-вече има общо с ниската самооценка... 
 
Между другото, описваш и друг голям човешки проблем - невъзможността да бъдем тук и сега, в настоящето. Тази потребност да се връщаме назад - 5, 10, 15, 20 години... И да оправдаваме преживяванията си с миналото. Когато всъщност онова, което можем да променим е как мислим тук и сега. 
Разбираш ли - тази жена е СЪЩАТА, която обичаш и си обичал и преди да РАЗБЕРЕШ за миналото ѝ. Единственото, което се е променило сега е ТВОЯТ начин на МИСЛЕНЕ за нея. Нищо повече. Нейното минало и преди е било същото, само че ти си мислил за нея по различен начин.
Така или иначе - пътят е твой.
Според мен този път ти е поднесъл истинска благодат - и лотосът никне от калта... Така и от привидната "кал", която виждаш тук, би имало какво да поникне, ако, разбира се, успееш да го отгледаш...

@JUSTICE, прекрасна тема, благодаря!

Срещата е със собствените ти сенки, всъщност - с всичко онова, което отричаш и не можеш да "преглътнеш" и "прегърнеш" -  тоест приемеш.

Описваш основния проблем на всички отношения - аз имам представа за Другия - > когато тази представа (рано или късно!) се срине изпитвам разочарование. Защо? Защото съм привързан към МОЯТА престава и идея за Другия - в която съм го впримчил. И когато той "кривне" от пътя - част от моя свят се срива - разбирам, че моята "сигурност" е била илюзорна. А тя винаги е! Никой човек, никога не може да ти даде гаранции как би постъпил, как и какво ще му харесва, как ще избере да живее - и ти не можеш да си дадеш такива.
Какво е решението при това положение, как мислиш ти?

 Бих те насочила да помислиш върху тези въпроси, с които да разбереш себе си - по този начин да си дадеш емпатия:
Наранен съм, защото представата ми за нея сякаш се размина с реалността ли? Разочарован съм, защото не съм успял/не мога да предвидя какъв човек е тя? Чувствам се безсилен, че не мога да контролирам нея/ситуацията ли? Изпитвам страх, че ще бъда излъган от нея ли? Не съм очаквал това, което ще открия и това ме кара да съм несигурен в нея и отношенията ни? Имам нужда да приема миналото ѝ с повече лекота, но ми е трудно ли? Чувствам, сякаш не я познавам и това ме обърква и наранява ли? Иска ми се да вярвам, че ще намерим начин, по който в отношенията ни ще има сигурност и прозрачност, заедно с това и доверието ще се възстанови, но засега не го намирам ли?  Дори отговорите на някои от въпросите да ти се виждат очевидни - пак имаш какво да намериш в тях.
 
Ти понякога позволяваш ли си това или винаги си морален, честен и почтен? Кое прави неприемливо за теб това, което е направила? Кое го прави "мръсно", "нечисто"?
 
Ти искаш ли това? Намираш ли го за градивно във връзката, в която участваш, смяташ ли го за признак на любов? 
 
Съвършенството ѝ в твоите очи явно се е сринало. Можеш ли да я обичаш и несъвършена, непредвидима? Ти самият правил ли си "нещо", за което съжаляваш? Смяташ ли, че е възможно да няма такива случки в човешкия живот - от които свързваме точки, вадим си изводи, а от тях следват други избори...

Детето в един момент пипа котлона, подлагайки на съмнение думите "Не пипай, горещо е, ще те боли!" Залепва някой пръст върху котлона, изпищява, плаче и... обикновено не повтаря. Не всичко в живота може да бъде стуктурирано, предвидено, планирано... Умението да бъдем пластични е незаменимо....
 

П.П.: Да дадем емпатия на себе си, умеейки да си признаваме грешките, с послания като "Иска ми се да имам по-добра преценка за онова, което правя и заедно с това съзнавам, че тук и сега нямам." или "Иска ми се тогава да съм имал/а по-дълбоко осъзнаване за действията си и техните последствия, и заедно с това си давам сметка, че нямах, както и че не мога да върна времето назад", това води до приемане, а приемането до лекуване - и в двата процеса силно присъствена е Любовта. Когато категоризираме другите, слагаме ги в калъпи и определения, няма път, по който да се свържем с тях, да ги усетим, да ги разберем същински - а това води до конфликти и разочарования - добрата новина е, че изборът е наш.
Успех!
 

@JUSTICE, прекрасна тема, благодаря!

Срещата е със собствените ти сенки, всъщност - с всичко онова, което отричаш и не можеш да "преглътнеш" и "прегърнеш" -  тоест приемеш.

Описваш основния проблем на всички отношения - аз имам представа за Другия - > когато тази представа (рано или късно!) се срине изпитвам разочарование. Защо? Защото съм привързан към МОЯТА престава и идея за Другия - в която съм го впримчил. И когато той "кривне" от пътя - част от моя свят се срива - разбирам, че моята "сигурност" е била илюзорна. А тя винаги е! Никой човек, никога не може да ти даде гаранции как би постъпил, как и какво ще му харесва, как ще избере да живее - и ти не можеш да си дадеш такива.
Какво е решението при това положение, как мислиш ти?

 Бих те насочила да помислиш върху тези въпроси, с които да разбереш себе си - по този начин да си дадеш емпатия:
Наранен съм, защото представата ми за нея сякаш се размина с реалността ли? Разочарован съм, защото не съм успял/не мога да предвидя какъв човек е тя? Чувствам се безсилен, че не мога да контролирам нея/ситуацията ли? Изпитвам страх, че ще бъда излъган от нея ли? Не съм очаквал това, което ще открия и това ме кара да съм несигурен в нея и отношенията ни? Имам нужда да приема миналото ѝ с повече лекота, но ми е трудно ли? Чувствам, сякаш не я познавам и това ме обърква и наранява ли? Иска ми се да вярвам, че ще намерим начин, по който в отношенията ни ще има сигурност и прозрачност, заедно с това и доверието ще се възстанови, но засега не го намирам ли?  Дори отговорите на някои от въпросите да ти се виждат очевидни - пак имаш какво да намериш в тях.
 
Ти понякога позволяваш ли си това или винаги си морален, честен и почтен? Кое прави неприемливо за теб това, което е направила? Кое го прави "мръсно", "нечисто"?
 
Ти искаш ли това? Намираш ли го за градивно във връзката, в която участваш, смяташ ли го за признак на любов? 
 
Съвършенството ѝ в твоите очи явно се е сринало. Можеш ли да я обичаш и несъвършена, непредвидима? Ти самият правил ли си "нещо", за което съжаляваш? Смяташ ли, че е възможно да няма такива случки в човешкия живот - от които свързваме точки, вадим си изводи, а от тях следват други избори...

Детето в един момент пипа котлона, подлагайки на съмнение думите "Не пипай, горещо е, ще те боли!" Залепва някой пръст върху котлона, изпищява, плаче и... обикновено не повтаря. Не всичко в живота може да бъде стуктурирано, предвидено, планирано... Умението да бъдем пластични е незаменимо....
 

П.П.: Да дадем емпатия на себе си, умеейки да си признаваме грешките, с послания като "Иска ми се да имам по-добра преценка за онова, което правя и заедно с това съзнавам, че тук и сега нямам." или "Иска ми се тогава да съм имал/а по-дълбоко осъзнаване за действията си и техните последствия, и заедно с това си давам сметка, че нямах, както и че не мога да върна времето назад", това води до приемане, а приемането до лекуване - и в двата процеса силно присъствена е Любовта. Когато категоризираме другите, слагаме ги в калъпи и определения, няма път, по който да се свържем с тях, да ги усетим, да ги разберем същински - а това води до конфликти и разочарования - добрата новина е, че изборът е наш.
Успех!
 

Осигури си пространство, в което да си необезпокоявана сама за около час - изключи си телефона, остани в тишина, дишай дълбоко известно време и си представи живота си след 5 години, след 10 години... Направи това повече от веднъж.
Чуй и виж самата ти какви отговори ще дадеш на себе си - те не са вън, те са си в теб и твоят вътрешен компас много добре знае къде да те отведе - достатъчно осъзнаване си придобила за самата себе си, за живота си, преодоляла си житейски баири - каквито и съвети са получиш от други хора, те няма да променят онова, което ти вече си решила. 
 
Съветвам те отново да опиташ да напишеш писмото, и, ако го направиш - сподели тук до какво те е довело - от моя опит тази практика винаги дава нови перспективи и разкрива въпросителни. 
Успех! 

Здравей, 
 
Наистина е добре да потърсиш в себе си първо някои отговори. Взаимоотношенията, каквито и да са те, далеч не е нужно да продължават до края на живота - те могат да създадат своята ценност, а след това да се изменят - запазвайки (или изграждайки) човещината и обичта като свои неразривни спътници. 
 
Струва ми се, че това те провокира да се чувстваш излъгана или предадена, може би, не знам коя дума ще ти пасне тук - потърси я, назови я. 
 
Моят съвет е да напишеш писмо на партньора си, което да остане за теб, да не му го даваш - но в него да напишеш всичко онова, което искаш да кажеш, но все още премълчаваш. Излей го върху хартията - без цедка - много е освобождаващо! Прочети си го, добави в последствие и нови мисли и усещания, които изплуват - и сама ще стигнеш до това, за което копнееш - за което копнее душата ти. 
 
Любовта, свободата, вдъхновението, нямат коректни параметри и форми, те са субективни проявления за всеки. Ти си, където си, заради предишни свои избори - и това не е нито "лошо", нито "добро", то е многопластово, уникално, ценно - твое! Твоята история и опит, са създадени спрямо твоите избори - отговори си какво искаш ти, какви потребности имаш, как искаш да живееш, как избираш да изрисуваш живота си от тук нататък - защото след 5, 10, 15 години ще е резултат от изборите ти сега. 
Мислила ли си да подновиш отново психотерапията си? Щом преди работата ви е дала своите плодове, вероятно ще ти бъде ценна и подкрепяща и сега. 
Успех! 

Осигури си пространство, в което да си необезпокоявана сама за около час - изключи си телефона, остани в тишина, дишай дълбоко известно време и си представи живота си след 5 години, след 10 години... Направи това повече от веднъж.
Чуй и виж самата ти какви отговори ще дадеш на себе си - те не са вън, те са си в теб и твоят вътрешен компас много добре знае къде да те отведе - достатъчно осъзнаване си придобила за самата себе си, за живота си, преодоляла си житейски баири - каквито и съвети са получиш от други хора, те няма да променят онова, което ти вече си решила. 
 
Съветвам те отново да опиташ да напишеш писмото, и, ако го направиш - сподели тук до какво те е довело - от моя опит тази практика винаги дава нови перспективи и разкрива въпросителни. 
Успех! 

Искам да отбележа някои съществени разлики между ПР и социалната фобия. Разлики, които обуславят и различните подходи към тяхното лечение. Тук ще поясня защо въпросът за социална фобия, зададен от едно момиче, остана без отговор

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10852
Ще отговоря и на Студент за каква диагнза се касае при него. Започвам с няколко уточнения: 1.В поста си ще използвам цитати от Международната класификация на болестите 10 ревизия/ МКБ-10/ За тези, които не знаят, това е класификация изработена от СЗО, в която са описани всички критерии за поставянето на която и да е медицинска диагноза. МКБ позволява лекарите от цял свят да ,,говорят ‘’на един език. Така, когато аз поставя диагнозата социална фобия и напиша кода и, всеки лекар, независимо каква специалност е и в коя страна е, може да си направи справка в МКБ-то и разбере за какво точно става дума.

2. Написаното ще важи само за социална фобия и Паническо разстройство. В практиката те се съчетават с други психични разстройства, например депресия и агорафобия - тези случаи не са обект на поста ми.

3. За отговора на Студент ще използвам написаното от него, но до датата на моята задача (нямам възможност да следя всичките му постове).

4.Някои от пациентите, с които съм работил, преди да се видят с мен, са писали в различни форуми, посветени на тревожните разстройства. С тяхно разрешение, за да няма спекулации относно истинността на думите ми, нарочно ще ползвам техни постовете. Ще използвам и цитат от форума на човек, който не познавам, но изразява добре същността на ПР.



Започвам с дифиницията, дадена в МКБ-10 за соц.фобия и ПР.

Соц.фобия е – страх от критично отношение от страна на други хора, водещо до избягване на социални контакти. По – тежките соц. фобии обикновено се съпровождат с понижена самооценка и страх от критика. Те могат да се изразяват в страх от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви на уриниране. / тук може да влезе всеки симптом, предизвикан от симпатиковата нервна система, подчинена на адреналина - за по кратко ще пиша само адреналин – мое уточнение/. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност, е основният му проблем. Симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника / но въпреки това в случая няма да се пише диагноза Паническо разстройство, ще се разбере по долу защо-мое уточнение/

Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност) –

Основна характеристика са повтарящи се пристъпи на тревожност/паника/, които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредвидими.

……….Често се среща вторичен страх от смъртта, от полудяване и загуба на контрол.

И така вече става ясно защо соц.фобия не е ПР и защо ПР не е соц. фобия.

Първо - пристъпите на паника трябва да са непредвидими и внезапни.

Второ - те трябва да са епизодични, като между кризите поне в началото имаме нормално функциониране.

Трето – мисълта, която е в съзнанието на човека с ПР е ,,АЗ УМИРАМ’, а на човека с соц фобия – „ИЗЛОЖИХ СЕ… ЩЕ МЕ ПОМИСЛЯТ ЗА ЛУД ИЛИ ГЛУПАК”

Четвърто - в езика ни има различни нюанси за изразяване степента на страх- опасение, уплаха, страх-лек или силен, паника /ужас. Думата фобия означава страх, т.е. соц. фобия означава, че човекът изпитва само страх /подчертано е, че рядко може симптомите да са толкова силни, че да се говори за паника/ Докато при ПР те са винаги силно изразени до степен на паника.

Защо от постовете на Студент диагнозата Паническо разстройство се изключва?

Цитат- „Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много....»

----МКБ_10 - казва обаче за ПР – повтарящи се пристъпи, даже се подчертава, че става дума за Епизодична пароксизмална тревожност

При Студент нещата не са на пристъпи. Само това е достатъчно да изключи диагнозата ПР.

Нека видим как са нещата при ПР – цитат от форума/не познавам потребителя/

,,,,за определено време всичко е идеално и изведнъж пак се появяват паническите атаки.при мен те са свързани със сърцебиене и започвам да си мисля че ще получа сърдечен пристъп.инфаркт или нещо подобно.вече мисля че няма да изляза никога от това състояние.когато премине па си казвам че нищо няма да ми се случи ,но по време на самата атака просто изпадам в ужас’’’’

Както виждате човекът има пристъпи, но има и периоди, в които няма никакви оплаквания. Обърнете внимание и какво си мисли по време на паниката - инфаркт, естествено това е свързано и с представата за умиране.

Да се върнем на Студент - преглеждайки постовете му ще видите, основно пита за възможността да падне или припадне пред хора. Ето какво казва:

,,,,,,Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги’’’’’’’

И ето нещо изключително важно, изключващо ПР-

,,,,,,Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика.’’’’



Вече разбрахме, че за ПР говорим когато паниката се стовари абсолютно неочаквано и непредвидимо върху човека. Тя не само е неочаквана но и неконтролируема на разсъдъчно ниво. Всеки с ПР се е опитвал да си казва каквото и да е – това там не работи или поне не до степен да спре пристъпите на паника.

И за да приключим със Студент давам следният цитат:


Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми

Така че категорично може да кажем - в случая се касае за социална фобия. Паническото разстройство като диагноза се изключва.

Това разграничение е важно за лечението.

Нека да кажа няколко думи и защо никой не отговори на въпроса, зададен от момичето.

В България диагнозата „социална фобия” рядко се поставя. Ако някой я постави, то е или психолог, или самият потърпевш /За Бога хора, престанете да четете форуми и си поставяте разни несъществуващи диагнози. Внушаемостта варира от 35 до 90 %. След като си внушите нещо, после кой и как ще ви помага?/ .

Защо психиатрите не поставят тази диагноза? Нима те не могат да я диагностицират? Могат, разбира се. Всеки начинаещ психиатър знае кога пациентът има социална фобия, ПР или друго невротично р-во. За него това обаче няма никакво практическо значение. Всички невротични разстройства се лекуват с комбинация от главно две групи лекарства – антидепресанти и транквилизатори. Много рядко се използват и невролептици в ниски дози. Поради това няма да ги споменавам. Ако някой смята, че за всяко невротично разстройство има специфична комбинация от лекарства, греши. Няма такaва. Всеки психиатър има 2-3 схеми с медикаменти и започва с едната. Ако тя не проработи, я сменя с втората и т. н. Затова и човек с монофобия, ПР, соц. фобия и т.н. попаднал при един психиатър, ще се лекува с едни и същи медикаменти и това ще бъде правилно.

Когато човек със соц фобия посети психиатър, в почти всички случаи той му поставя диагноза ПР, а не соц.фобия. Защо? Защото ПР или страховата невроза( името му преди години) е много по-популярно сред хората. А и форумите са пълни с хора, които са се самодиагностицирали като болни с тази диагноза. Така лекарят избягва многото обяснения, а казва просто:”имаш ПР, пий тези лекарства и ще ти мине.”

Ако пациента попита – на какво се дължи ПР –отговорът е кратък -серотонина ти е малко./Мнението на повечето психиатри е, че лекарствата трябва да се приемат цял живот, както при диабет. Това разбира се е абсурд, защото твърдението, че ПР се дължи на ниски нива на серотонин няма потвърждение./

Ако обаче психиатърът каже: „Вие имате соц. фобия” ще трябва да влезе в много и противоречиви обяснения, които в никакъв случай няма да обосноват приема на медикаменти. Един диалог би протекъл примерно така:


Лекар - вие имате соц. фобия


Пациент – какво е това?

Лекар – имате страх от критично отношение от страна на други хора(цитатът е отМКБ-10/

Пациент – на какво се дължи това, от къде идва този страх?

Лекар – от ниската ви самооценка. Понеже оценката ви е ниска, вие се самооценявате чрез мнението, което изказват другите за вас. Ако самооценката ви бе стабилна, нямаше да се интересувате какво мислят другите за вас и всичко щеше да е наред.

Пациент – вярно, ако самооценката ми беше висока, нямаше да ми пука за това, което другите ще си кажат, когато ми стане лошо и понеже нямаше да ме е страх от мнението им, страхът щеше да бъде невъзможен. Каква е причината за моето ниско самочувствие?

Лекар-всеки студент знае, че това, детето да има стабилна самооценка, е фукция на бащата. Вашият баща е този, който не си е бил на мястото, не ви е научил да бъдете смел /ако е момче/, че сте страхотно момиче/ако се касае за жена/.

Пациент-питам се обаче, как лекарствата ще променят моята самооценка? Как практически ще я повдигнат? И тук лекарят няма какво да отговори. Никой няма да се хване на въдицата да твърди, че някакво хапче ще може да вдигне самооценката на пациента (изключвам наркотиците но и там е за няколко часа, а и кой лекар би искал да влезе в затвора, давайки наркотик, за да повиши самочувствието на пациента си)

Мисля, че вече е ясно защо няма много поставени диагнози „соц. фобия” и всички те се дагностицират като ПР.

От гледна точка на психиатрията това не е грешка и няма значение точността на диагнозата. Друг е въпросът, че те, лекарствата, не помагат за повишаване самооценката на пациента и проблемът не може да бъде решен по този начин. Това може да бъде постигнато единствено с психотерапия.

Защо болшинството от психотерапевтите също не говорят за соц. фобия и не я различават от ПР?

Според мен причините са следните:

1. Голяма част от школите твърдят, че причината човек да има невротични оплаквания е залегнала някъде далеч в миналото. Това са някакви нерешени конфликти с родители или други хора и когато те се разрешат, невротичните оплаквания ще изчезнат заедно със симптомите. От тази гледна точка тях не ги интересува това фобия ли е, ПР, или соц. фобия. Принципът е – реши проблемите в миналото и всичко се нарежда.

Тук не мога да се стърпя да не разкажа нещо. Декември месец приключих работа с една пациентка от сайта за ПР на Розали. Тя от 8 години бе на АД. На края на терапията момичето ми каза следното:” След първата си среща с Вас през целия път до дома си мислех „този човек изобщо знае ли какво прави? Та той нищо не ме пита за миналото”

Развеселих се от признанието и. За какво ми е да се връщам в миналото? ПР се формира или от едно рязко стресово събитие, или на принципа „капка по капка”. В писмото си тя не ми беше казала да е имала рязък стрес и по тази причина знаех, че ПР при нея е от множество малки стресови ситуации. Това ми беше достатъчно. Разбира се, понеже работя на час, можех да отделя 4-5 часа, ровейки се ненужно в миналото и. Но смятам, че след 8 години страх и лекарства, човек заслужава максимално бързо да се чувства свободен. (отплеснах се малко)

2. Други психотерапевтични школи твърдят, че невротичните симптоми се дължат на някакъв подсъзнантелен конфликт. (това ми е много сложно и не мога да го разбера) Казват, че всеки симптом си има тълкование и т.н. По тази причина те не говорят за диагноза, а за симптом – стягането било израз на нещо, сърцебиенето на друго нещо и т. н. При мен са идвали такива клиенти, на които предишните им психотерапевти са им направили подобни внушения. .....Въпросът опира до това – въпреки, че знаеха тълкуванието на симптома, страхът не ги напускаше.Няма и как да се повиши самоценкта ти ако мислиш,че стомаха ти се свива защото имаш скрита агресия към баща си или майка си.

Ето накратко и моето мнение.


Психотерапията е средство, което трайно и завинаги може да реши проблема с ПР и със социалната фобия. Но за да е ефективна, тя трябва да раздели едното от другото, защото се използват различни подходи.

Лекарствата няма как да доведат до трайно овладяване на страха.За да се обоснова, ще цитирам отново МКБ 10.

ПР е :Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми.

От опита ми- отделните пристъпи продължават няколко минути или по-дълго. От медицинска гледна точка пристъпът се прави от внезапното изръсване на адреналин и активиране на симпатиковата нервна система и колкото по-силна е кризата, толкова е по-кратка тя. Това е просто за обяснение – адреналинът е крайно количество. Бързото отделяне води до бързо разграждане и успокояване. В този смисъл стремежът да се избегне кризата я прави по – слаба, но по- продължителна по време. Характерно е, че след силна криза идва период, чист от кризи.(причината е – няма адреналин) Разбира се, с времето синтезата се увеличава и се стига до няколко кризи дневно. Има още един феномен. Тъй като основния страх при ПР е от смъртта, то след кризата често настъпва известно облекчение – дължи се на ендорфините. Mисълта ”все пак и сега оцелях” води до отделянето им. (предствяте ли си какви катаклизми претърпява човешкото тяло, каква каша е понякога в него?)

Искам да подчертая, че истинската паническа криза няма нищо общо със страхa при соц. тревожност. То затова и едното е ПР(паника), а другото фобия (страх).

Защо адреналинът при хора с ПР се отделя толкова силно и рязко, а при хора със соц. фобия не? Причината е проста: основната мисъл при ПР е „аз умирам”. Този човек има страх, че ще умре по време на криза. Нещо повече - в началото той е уверен в това и трябва да минат години понякога, докато се убеди, че няма да умре. Тогава и паниката става по-лека, но зад нея пак стои мисъл за някакво неоткрито тежко заболяване.

Каква е основната мисъл при соц. фобия? „Да не се изложа, да не ме помислят за луд или глупав.” Ясно е колко по-малко адреналин ще се отдели при такава мисъл. Да, но затова и тревожността е почти постоянна, с усилване в ситуация с много хора. Обърнете внимание на тези думи на студента- ,,,Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам.’’’’

Прилива идва от успокоението, че вече няма да излиза –е ндорфините и тук са се вдигнали, както и при паниката, но там е веднага след кризата, а тук - едва вечерта.

Накарах Студента да чете постовете на Донка. Те са много наистина, но дори 4-5 да беше прочел, той щеше да разбере, че тази жена има стабилна самооценка и много добре знае коя е. По тази причина тя никога не може да започне да се страхува до такава степен от мнението на другите, че да се говори за соц. фобия. Стабилната самооценка е ваксината и и тя е доживотна по отношение на възможността – соц. фобия. /Четейки постовете на Максим, Божидар-Зим, Иво и още доста хора, мога да кажа същото./

Каква е самооценката на хората с ПР и играе ли тя роля във формирането на проблема?

Наблюденията ми са, че в повечето случаи тя е стабилна. От тази гледна точка въпреки добрата си самооценка, Донка може да има ПР, както го може и всеки, сблъскал се със силен, остър стрес, продължителен стрес с ниска интензивност, или човек с малко по-хипохондрична основа (разбирай хипохондрични родители, а не на последно място и лекарските внушения

Още една подробност: по определение паниката при ПР е пароксизмална (непредвидима). Всъщност това я прави още по-страшна. Докато соц. фобия е конкретна – Студент говори за кафето, улицата, аудиторията. Страхът при нея е предвидим и може да се избегне като човек започва да бяга от тези ситуации.

Така че вече е ясно: задължително условие за формиране на соц. фобия е ниската самооценка. Само нейното наличие кара човек да почне да се страхува от мнението, което може да има човек/хора за него в определена ситуация. И то толкова да се страхува от това мнение, че страхът да ограничи свободата му. Затова дадох задачата с постовете на Донка. Има един, в който тя споделя как не се притеснява какво ще си кажат хората, гледайки ги как играят паневритмия.

От тази позиция мога да кажа, че поне 50% от студентите по медицина са имали панически кризи или хипохондрия. Откъде бихме могли да знаем толкова добре симптомите на кризата? И това е нормално. Когато след втори курс влязохме в болниците(до тогава нямахме достъп до пациент), никой не ни беше предупредил какво ще видим и как хората могат и да умират в ръцете ни.

Разбира се, че има и малка част от хората с ПР, които са с нестабилна самооценка. Малка са, но това трябва да бъде разграничено диагностично добре, защото развитието на проблема при тях е различно от тези, със стабилна самооценка и ПР.

Така като обобщим, се получава, че има следните възможности:

- социална фобия със задължително ниска самооценка.

-ПР - много голяма група със стабилна самооценка( след няколко години кризи самооценката се повлиява и в тази група в значителна степен, защото започват дасе губят социални функции)

-ПР - малка група с ниска самооценка

Подходът при първата група: психотерапията трябва да бъде насочена към повишаване на самооценката. Няма как да се овладеят трайно симптомите без тя да стане стабилна. За да се ускори процеса, аз бих работил успоредно и за овладяване на симптомите, но никога само за овладяването им. Това не е възможно да стане в разумни срокове. А и да стане, животът може да му предложи нови, непознати срещи и тогава нещата да се върнат в изходно положение.

Подходът при втората група: когато самооценката е добра, по нея няма какво да се работи. Остават симптомите. Те карат човека да мисли, че ще умре и поддържат страха. Какво ще стане ако го науча да контролира 2-3 симптома от тях, по възможност най-плашещите го? Когато добие контрол, дори частичен върху симптомите, то митът, че ще умре, рухва. Край. Човекът се успокоява, разбира че не е болен и паниката изчезва. Няма да се появи отново.



Подходът при третата група: контрол върху симптомите и паниката се овладява. При малка част остават елементи на соц. фобия, но се работи за повишаване на самочувствието и нещата се решават. В тази група има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре.

Има и значителна разлика в мотивацията за справяне с проблема. При хората с ПР, особено ако са били в състоянието 8-10 години, тя е много голяма. При соц. фобия мотивацията е доста по ниска.

Затова когато дадох задачата на Студента да прочете постовете, той ми отговори следното: «Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми.»

А това е пост от друг сайт на една моя бивша клиентка с ПР:

„От осем години страдам от паническо разтройство.Опитала съм всички лекарства, които са известни: Ривотрил, серопрам, пароксат, анафранил...сигурно съм пропуснала нещо.От 10 дни съм седнала пред компютъра и търся някакво разрешение на проблема - мисля, че намерих.”



Сами виждате – макар и 4000 поста, студентът би прочел постовете на Донка за не повече от 2-3 дни. Само че той знае, че няма да умре. И не го прави. Докато Илиана/ така се казва жената/ беше уверена, че ще умре по време на кризата. Затова е седяла десет дни да чете и търси решение.

Мисля, че отговорих изчерпателно и, надявам се, разбираемо и на двата въпроса.

И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ”



ПП.От думите ми може да се помисли, че Орлин води Студента в грешна посока. Това не е така. Както казах, в случая трябва да се работи за да се изгради в момчето една стабила самооценка. За съжаление с консултация по нета това няма как да стане. Така че и аз да бях, щях да работя само за овладяване на симптомите, разбира се по свой начин.

След като ги овладееше, бих му пояснил, че за да бъде трайно състоянието се нуждае от поне малко реална терапия с цел повишаване на самооценката. Студента би ме изслушал, но понеже е добре, не би го направил. Резултатът ми е ясен, след няколко години отново щеше да пише в този или друг форум по повод на същият проблем. По тази причина се опитах да насоча мисленето му в друга посока. Не успях и сега плащам неуспеха си с този дълъг пост.

Преди да сменяш каквото и да е, нека се върнем на въпроса - Какво е паническата атака?
Преди всичко това е един от най- силните защитни механизми, които може да произведе мигновено нашия мозък, за да ни спаси. Подчертавам Защитен Механизъм.
Физиологически е ясно как работи.
Защо обаче, се е наложило мозъкът да го включи, за да ни защити по този първичен и в ситуацията доста неадекватен начин!?
Кога постъпваме неадекватно? Когато не сме наясно какво се случва и нямаме никаква представа как да се справим. Т.е. или нямаме опитност или нямаме ресурс.
Това е.
Фокусирането върху телесната активност чудесно проектира нашата безпомощност, незрялост, или липса на ресурс върху наглед елементарен физически симптом, с който чудно как не можем да се справим. Защо ли?
Защото не сме наясно от какво всъщност ни отклонява той.
Може да не го научим и цял живот, как тогава мозъка да спре да ни "защитава" от онова, с което не можем да се справим!? Все пак той си върши работата по един първичен начин .
Когато работя с този проблем, изобщо не ме интересуват симптомите ви, те са едни и същи при всички, така работи мозъка.
Интересува ме, от какво бягате и сте го натикали толкова дълбоко в себе си, че сте излъгали собствения си мозък.

Ти няма да "откачиш", а имаш страх, че това ще стане, което е различно. 
Но без психотерапия не вярвам да приемеш това, а вероятно само ще продължиш да проверяваш и препроверяваш дали ще "откачиш" - вкарала си се в мисловните капани на тревожността, от които обикновено хората имат нужда от помощ, за да излязат. 
 
Успех! 

Здравей, @сиси1,

тревожността не зависи толкова от външните фактори, колкото от вътрешното ни смилане на тях.
Това не означава, че нямат никакво значение, а че по-важното е умението ни да сме гъвкави спрямо ситуациите, в които попадаме - да сме в готовност за осъзнаване, учене, промяна, действие.
 
Не е задължително, когато говорим за повишена тревожност. При някои хора е много силна и не е изключено да се приемат медикаменти или по-леки успокоителни за известно време, но не бих казала, че е неизбежно - хората, с които работя, предпочитам да въвеждам в техники за релаксация и да ги уча да съумяват да саморегулират тревожността си, когато се повиши, да общуват качествено със себе си, с разбиране, приемане, любов.

Чудесно е, че усещаш, че тялото ти ти подсказва да се отпуснеш - но понякога хората откриваме, че това далеч не е толкова лесно. Именно тук се намесва и психотерапията, в процеса на която се учи и това.

Тук съм дала идеи за техники за справяне при социална тревожност, можеш да си избереш и плагаш някои от тях системно. 
Техниките обаче работят значително по-повърхностно, ако не са съчетани със същинска вътрешна работа - тоест осъзнаването какво се случва с теб и защо това се случва с теб - тревожността носи своите послания винаги (и не само тя) и е необходимо да ги чуем, за да я претопим, смирим, прегърнем, а не просто изтласкаме за малко.

Ето какво казва и Карл Юнг за ценността на тревожните растройства. 
Да, както сама разбираш, мисленето за проблема не е равносилно на неговото решение.
Не само ума е единственият герой в историята, но и тялото, душата, сърцето - тоест по-семпло казано и емоциите, и чувствата, усещанията, освен интелектуалното разбиране, имат своите главни роли.

_______________________________

Видях, че и преди си писала тук, във форума - моят съвет е да се обърнеш към психотерапевт и да отработите трудностите ти - по-лесно е, когато някой, който знае какво прави, и който може да види блокажите, сенките ти, слепите ти петна, те води. 

Успех!

Ти няма да "откачиш", а имаш страх, че това ще стане, което е различно. 
Но без психотерапия не вярвам да приемеш това, а вероятно само ще продължиш да проверяваш и препроверяваш дали ще "откачиш" - вкарала си се в мисловните капани на тревожността, от които обикновено хората имат нужда от помощ, за да излязат. 
 
Успех! 

Здравей, @сиси1,

тревожността не зависи толкова от външните фактори, колкото от вътрешното ни смилане на тях.
Това не означава, че нямат никакво значение, а че по-важното е умението ни да сме гъвкави спрямо ситуациите, в които попадаме - да сме в готовност за осъзнаване, учене, промяна, действие.
 
Не е задължително, когато говорим за повишена тревожност. При някои хора е много силна и не е изключено да се приемат медикаменти или по-леки успокоителни за известно време, но не бих казала, че е неизбежно - хората, с които работя, предпочитам да въвеждам в техники за релаксация и да ги уча да съумяват да саморегулират тревожността си, когато се повиши, да общуват качествено със себе си, с разбиране, приемане, любов.

Чудесно е, че усещаш, че тялото ти ти подсказва да се отпуснеш - но понякога хората откриваме, че това далеч не е толкова лесно. Именно тук се намесва и психотерапията, в процеса на която се учи и това.

Тук съм дала идеи за техники за справяне при социална тревожност, можеш да си избереш и плагаш някои от тях системно. 
Техниките обаче работят значително по-повърхностно, ако не са съчетани със същинска вътрешна работа - тоест осъзнаването какво се случва с теб и защо това се случва с теб - тревожността носи своите послания винаги (и не само тя) и е необходимо да ги чуем, за да я претопим, смирим, прегърнем, а не просто изтласкаме за малко.

Ето какво казва и Карл Юнг за ценността на тревожните растройства. 
Да, както сама разбираш, мисленето за проблема не е равносилно на неговото решение.
Не само ума е единственият герой в историята, но и тялото, душата, сърцето - тоест по-семпло казано и емоциите, и чувствата, усещанията, освен интелектуалното разбиране, имат своите главни роли.

_______________________________

Видях, че и преди си писала тук, във форума - моят съвет е да се обърнеш към психотерапевт и да отработите трудностите ти - по-лесно е, когато някой, който знае какво прави, и който може да види блокажите, сенките ти, слепите ти петна, те води. 

Успех!

Здравей, @edelvaisvpirin,
Тъй като съм съгласна с всичко, което Орлин е написал, искам само да допълня още нещо. 
Именно понеже всичко, което преживяваме и начина, по който преживяваме себе си, е пряко свързан с убежденията, които сме поели още от деца - убеждения, които са чужди (на родители, близки, учители), но са сложили неизбежно "печата" си върху нас, оттам и върху нашата "съдба" - съдбата, обаче може да бъде съзнателно творена, когато видим тези невидимите ръце, които я "водят" - тоест тези поети убеждения. 
Обикновено, докато сме безсъзнателни, си "кликваме" с хора, които са като родителите ни - например някой мъж харесва студени и дистантни жени, които го командорят, защото такава е била майка му. Или жена харесва отхвърлящи и незаинтересовани мъже, защото така се е отнасял с нея баща ѝ. Това е несъзнаван процес, просто с това сме свикнали, този модел познаваме... 
Продължавайки този цикъл, обаче, човек има надеждата "този път ще е различно" - "Ще го/я променя и всичко ще бъде цветя и рози! Да, груб е с мен, но си ме обича" и.н. Ние не търсим нещастието, търсим щастие, но през вече познатото! (Според мен не щастието, а смисълът е ултимативна цел в живота, но това в друга тема).
Затова, ако този мъж или тази жена от примера горе, срещнат партньор, който е отзивчив, открит, любящ, спокоен, внимателен - ще си кажат "Изчезвам от тук, този/тази не е за мен!" Защото е изключително далеч от всичко познато, от модела, с който са свикнали... 
Така че, както пише и горе - това са ни шансове да видим в себе си болките, раните и да ги излекуваме! Вместо да се пускаме по един и същи улей всеки път, да потърсим друга пътека, да я създадем, дори. 
 
Това никой не може да каже вместо теб! Отговорът си е "вътре". Остани в тишина, питай се "Какво искам? Какво смятам, че заслужавам?"
Партньорите ни, а и изобщо обкръжението ни, винаги резонират с онова, което СМЯТАМЕ, че заслужаваме! Забележи - не, което заслужаваме, а онова, което самите ние мислим, че заслужаваме - разликата е огромна. 
Успех!

Няма техника, която веднага ще даде резултат, който ще е достатъчно задоволителен и траен.
Въпросът е да опитваш! Проблемите не се появяват за ден, те зреят дълго, преди да ги забележим - лекуването и самолекуването, на което всеки е способен, преодоляването, те също отнемат време. Единственият начин да не успееш е като се откажеш да опитваш - отново и отново. В началото са опити, в последствие ще се разлистват до сериозни осъществени промени, но за това е нужно постоянство! 
Продължавай да дишаш дълбоко всеки ден, пускай си музика, която те успокоява, легни, пусни си водена медитация, която ти приляга - има хиляди варианти вече. Пиши мислите си, както те посъветва и д-р Първанов. 
Справянето с проблема отнема време, усилия и се осъществява само, ако си мотивирана за това, ако не се предаваш и отказваш примиренчески. А последното също е вариант, разбира се. 
 
Пратих ти статии, които ако прочетеш, ще ти дадат много отговори за това, което става в теб - тези отговори са в теб, просто е необходимо да ги откриеш. Докато продължаваш да търсиш отвън какво да реши проблема ти, той ще остане.
Няма механично, безусилно и автоматично решение, няма магическо хапче.