Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Daphne

Участници
  • Общо Съдържание

    4
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

Daphne's Achievements

  1. Здравейте Стелиян, Благодаря за насоките, в които да мисля. Да обичам, за мен означава букет от "да приемам и уважавам безусловно" с още много нежни чувства покрай тях и загриженост. Убедена съм, че човек може да приема нещо и без да го разбира напълно и без да е съгласен с него. В тоя смисъл, не се обичам съвсем, защото не харесвам и не приемам някои свои качества. Осъзнавам, че душата ми е станала грубовата и припряна, а това не съм аз. Вярвам, имам доверие в себе си, че постъпвам добронамерено, това е голяма ценност за мен. Не харесвам това, че понякога от безсилие изневерявам на себе си. Любовта към себе си проявявам с грижата за децата, баща ми, дома ни. Храня егото си и като помагам на приятели. Всъщност го правя за себе си. Преди го правех и за съпруга си. Сега това ми липсва. Справям се с всичко, децата са щастливи - виждат го често, имат си тяхното време, имаме си нашето време, много по-спокойни сме. Преди, въпреки, че не сме имали скандали, усещаха напрежението между нас и ставаха нервни, а тогава всичко ескалираше. Трудно ми е да си простя. Осъзнавам, че той не си е давал сметка за нещата, не ме е чувал, аз бях силната, защото не отричах проблемите, а се опитвах да действам. Той не можеше да назове или да мисли за конкретен проблем, просто се чувстваше зле с мен. Аз не направих всичко необходимо. Вместо да започна да мисля и чувствам, че не ме обича, можех да продължа да му вярвам, докато намерим изход. А аз се предадох. Това не мога да си простя. Мисля, че като цяло се познавам, но не съм намерила своя баланс. Отговорна съм, грижовна, човек на действието, имам силно чувство за справедливост, приемам се като духовен човек, харесвам в себе си способността да мисля и усещам. Чувствителна съм, със силна емпатия, но чувствителността ми понякога е прекалена. Не харесвам това, че не съм целеустремена, че нямам един конкретен интерес, няма нещо, в което да съм перфектна, нямам самочувствие и поради това не съм амбициозна, поради това се развивам бавно в кариерата. Не харесвам това, че трудно се отпускам, депресирам се след един ден почивка, започвам да се чувствам мързелива, а ми е насадено, че това да спиш до 10 часа и да не вършиш нищо е грях, това не харесвам, опитвам се да го променя. Лесно е да се обидя. Лесно е било да повярвам на съпруга си, че не ме харесва като жена, примерно. А той го е правел, за да ме провокира, не защото не ме харесва. Обиждам се и за неща, които няма как да променя, но знам, че е факт. Понякога не приемам критика. Обмислям я, но не я приемам. Много хаотично отговорих, но мислите ми препускат.
  2. Благодаря, Велина, ще ги погледна. Наистина, това не е живот - в страх, вина и срам! Диляна, не мога да спра да плача, така точно описахте чувствата ми и усилията ми през годините. Чувствах се толкова сама в болката си, а явно нещастието ми е като по учебник. Благодаря! Ще потърся специалист.
  3. Благодаря Ви, Господин Балджиев! За съжаление не открих "своя" психолог в града, в който живея, а и нямам голям избор. Опитвах още по време на брака. Но не съм се отказала. Поздрави!
  4. Здравейте, Наскоро се разведох, от година не живеем заедно. Разводът беше иницииран от мен, тъй като осъзнавах, че и двамата се чувствахме зле във връзката, отчуждихме се, станахме груби един към друг, започнахме да се дразним един на друг. И двамата правехме много грешки през годините. И двамата бяхме в много моменти пасивно-агресивни, аз в повечето случаи - открито агресивна. Не исках децата ни да растат в такава обстановка. Чувствах напрежение само от присъствието му. Той се отказа от мен много преди раздялата - с отношението си. Последните години живеехме в летаргия, ден за ден. Но когато поисках да се разделим, той твърдеше, че не съм му дала шанс и се чувстваше изоставен. А през годините винаги съм била открита и директна. Просто с него по друг начин не може да се общува, той не е емоционален човек, той е човек на логиката. Но явно не положихме достатъчно усилия да запазим връзката си. Сега това, с което се боря е, че все още го обичам. Чувствам огромна вина за раздялата. Искам да бъдем щастливи - и двамата. Пък макар и не заедно. Започнах връзка със стар познат, с когото обаче не бяхме общували, не се познаваме, бяхме само познати. Чувствам се добре с него, той е чувствителен също като мен и е нежен и внимателен. Според него аз съм жената за него. Но аз саботирам връзката ни по всякакъв начин. Изпадам в паника след някой хубав ден с него. Проектирам болката от предишната си връзка върху новата и след това бягам. Не мога да му имам доверие. А мисля, че го обиквам. Не искам нова връзка. Но той се появи ненадейно в живота ми. Прекалено рано, още преди да съм преодоляла раздялата със съпруга ми. Не мога да се откъсна от съпруга си. Липсва ми. Не общуваме изобщо, освен относно децата. Това, което би ме успокоило е, той да признае, че раздялата е била единственото решение. Говорили сме, признавал ми е колко зле се е чувствал с мен. Признавал е, че не е направил достатъчно, за да се подобрят отношенията ни - оставил се е на течението. Но ме кара да се чувствам виновна за раздялата. Това е моята слабост - чувството за вина. Прочетох "Да продължа без теб" на Букай и това още повече усили чувството ми на вина. Осъзнавам, че ако бях по-добра, по-търпелива, ако бях по-силна, можехме да спасим любовта си. А аз се отказах. Моля ви, предложете ми подходяща литература. Бих искала да продължа напред без вина. Благодаря
×
×
  • Добави...