Askim

Може ли малко по подробно? ВашВаши координати къде мога да намеря? Бих искала да се видим ако имате възможност.

Благодаря за коментара Диляна. Наистина интересна и различна гледна точка. Опреличаването на диви овни определено много ми допадна, но проблемът е точно там че аз нямам силата или смелостта да им се противопоставя. Приех искането им, колкото и да е против волята ми, а сега съжалявам. Не знам дали бих могла трети път да изляза пред тях и да заявя че аз въпреки всичко искам да съм с този човек( от общи познати знам че и той все още го иска; аз не отговарям на телефоните му, защото знам че няма да издържа), а това да изключа семейството си от живота ми изглежда невъзможно. Казваш, че имам нестабилна връзка с родителите ми, а аз цял живот съм гледала на тази връзка като неразделна част от мен. Не знам как да го обясня. Сякаш без тях не мога да съществувам. Доколкото за психолога - бях им го казала докато се опитвах да обясня, че докато съм с него се чуствам добре, а преди това бях толкова нещастна че започнах консултации. По този повод те ми казаха че и звезди да ми сваля от небето няма да стане, а щом съм имала намерение да посегна на живота си да се прибера вкъщи и каквото става, да става пред очите им. Това беше първична реакция на гняв и може би разочарование според мен и понеже 2 дни след този разговор аз отстъпиха и се разделихме, темата за психолога никога не е повдигана. Просто не знам как да постъпя. Станах ужасно параноична. Не искам да разговарям или да се виждам с никого, а пред тях се държа сякаш нищо не е станало и всичко е нормално само и само да не се притесняват и да не повдигат темата. Нямам желание за нищо. Ям, спя, работя, повтарям. Искам да работя до изтощение само и само да нямам време и сили да мисля. Работя по 12-13 часа 6 дни в седмицата за да може като се прибера да ям, да спя и да нямам време за друго.

Здравейте, не знам от къде и как да започна, защото колкото и да се опитвам да съм кратка мисля че няма как да побера всичко в няколко изречения. Преди 4 години започнах да ходя на психолог, защото ме измъчваше мисълта че живея живота си заради другите, че не мога да изказвам и отстоявам мнение пред по - "висшестоящи"(родители, учители, работодатели...). Нищо не ми носеше удоволствие или удовлетворение. Винаги съм искала да имам семейство и дете. Точно когато се отвори тази тема в един от сеансите и психоложката ми каза че всичко е с времето си, се появи приятеля ми от преди 7 години. Бяхме се разделили по настояване на родителите ми и колкото и да ми беше тежко, с времето отмина. През периода в който бяхме разделени той не спря да ми звъни, а аз всеки път му обяснявах че не искам да съм с него. Вътрешно обаче тези обаждания галеха ехото ми и може би това беше причината да му се обяснявам всеки път вместо да си сменя номера. Поредната му поява точно в този момент, след думите на психоложката (сякаш е пророк) и след моя копнеж по голямата любов, бяха причина да започна да се виждам с него пак. Знаех че родителите ми няма да го приемат, защото е от ромски произход, и решихме да заминем в чужбина заедно и да живеем тайно от нашите. Брат ми също дойде с нас, но бремето да живея скришно и като престъпник нещо което ме прави щастлива, започна да ми тежи. Казах ва нашите и те оправдаха очакванията ми. Започнаха да ме заплашват че майка няма да ходи на лекар(тя е с няколко заболявания, едно от които рак на щитовидната жлеза), баща ми ще получи инфаркт и двамата ще умрат от срам заради мен. Опитах се с помощта на брат ми да им обясня че с него се чуствам добре и съм щастлива, но те казаха че и от небето звезди да ми сваля само и единствено заради това че е от ромски произход няма да го приемат, а за мен ще завещаят на цялата рода даже до погребението им да не ме допуснат. Така се принудих да се разделя с него за втори път. Проблемите заради които започнах да ходя на психолог се завърнаха още по еволюирали - въпреки че минаха 10 месеца от раздялата понякога толкова ме боли че заради безсилието да се опълча на родителите си, загубих възможността си да съм щастлива. Започнаха постоянно да ми се въртят мисли от рода на: заслужава ли си изобщо да живея, що за нищожество съм аз че нищо не мога да направя така както аз го искам. Веднъж изпих няколко парацетамол от любопитство какво точно е чувството. Знаех че няма да ме убият, не съм и целяла това, но исках да видя какво е, защото ако реша да сложа край на живота си обесването или прерязването на вени ни би било моят начин. Понякога психическата болка е толкова силна, че трябва да я превърна във физическа и тогава си правя разрези по бедрото с ножче от самобръсначка. Психоложката ми казва че не може да ми помогне от разстояние и при толкова нередовни сесии. Не знам какво да правя. Трябва ли да се консултирам с психиатър за медикаментозно лечение и 2 седмици престой в България дали ще са достатъчни? Трябва ли да кажа на семейството ми че отивам на психиатър и да им покажа по някакъв начин как се чуствам и какво преживявам или няма смисъл?