Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Acid

Участници
  • Общо Съдържание

    7
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    2

Acid last won the day on Април 1 2021

Acid had the most liked content!

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

661 посещения на профила

Acid's Achievements

  1. "Бягащата с вълци" на Клариса Пинкола Естес, която Орлин Баев е споменал, е страхотна книга! Иска ми се да уточня, че е необходимо да се чете с много искреност, без лековатото отхвърляне "това не важи за мен". Само тогава, една жена може да открие в коя точно приказка се намира и съответно - да разбере как да си помогне.
  2. И нали съм си заплес - няма начин да не забравя най-важното, а именно - чувствам се все по-благодарна на съдбата за тревожността, страха и всичко останало. Все повече осъзнавам какъв извор на себепознание, мъдрост и сила на духа е подобно изпитание. Дано заедно с тях дойде и смирението!
  3. А аз използвам случая, за да благодаря за блога и статиите в него! В последната седмица по около 3-4 пъти дадох линкове към статиите за личностните разстройства и духовните байпаси. Вместо да трия клавиатурата и да мисля всеки един коментар поотделно - линк и който прочел - прочел!
  4. Здравейте, Минавам да се похваля, че от месец и половина не пия ксанакс. БУДНА СЪМ!!! Спирането хич не беше лесно, но кооооолко си струва. Отново имам воъбражението си, силната връзка съзнание-тяло, отминаха безсънието и кошмарите. Най-хубавото е, че се върна любопитството ми към света – ако щете вярвайте, ама в момента чета доклад за ефекта от плоския данък върху българската икономика, и паралелно с него – „Анализ на характера“ от Вилхелм Райх. Ходя на танци (често), скачам на въже (по-рядко), чета препоръчаните книги. Преди известно време забелязах, че по време на танците, от многото завъртания започва да ми се вие свят. След първите два пъти се уплаших, че мога да се срутя на пода, отчасти и заради спомена със световъртежа, докато спирах ксанакса. Обаче една вечер, докато танцувах вкъщи започнах сама да упражнявам някакви въртенета и отново получих световъртеж. И понеже вече бях „загряла“ и се чувствах много готино, продължих до момента в който очертанията на стаята се изкривиха. Чувствах се все едно съм влязла във филма „Кабинентът на доктор Калигари“. Оставих се на усещането и беше невероятен кеф! На следващия урок по танци, световъртежът отново се появи, а аз се отнесох към него като към очакван бонус. Не на последно място – продължавам да се самоизследвам. В мен тече много хубав процес по осъзнаване, който в момента ми е много ценен. Не е съвсем леко – да откриеш, че при всичките ти намерения да си добър човек, в теб живее едно злобно, дребнаво и отмъстително същество си е тежичко, но с осъзнаването, че това е моето хипертрофирало от его чувство за справедливост, нещата малко по малко си идват на мястото. Още по-тежко ми беше да осъзная, че баща ми, към когото съм много привързана, е пряко отговорен за ниската ми самооценка, но и това ще преживея. Факт е, че засега този анализ не ми е от особена полза, но също така е факт, че благодарение на него се опитвам да преодолея някои от проблемите си и се опитвам постоянно да се самопредизвиквам. Понякога като си дам сметка колко сериозна е социалната ми тревожност, направо изпадам в шок и ми се приисква да захвърля всичко, но си повтарям, че с малки и постепенни стъпки ще успея да се променя. За тази цел се научих да не омаловажавам успехите си, колкото и малки да са те, вместо да се самобичувам, че не съм постигнала много повече. Който може повече – да заповяда! Отказвам да робувам на вездесъщото „ТРЯБВА“ и дори започнах да го трия от речника си. А сега моля да ми извините, но отивам да си живея живота! Прегръщам ви!
  5. Ами, щом думата е дадена на дамите, ще взема да се обадя. REAL_person, чета темата ти от самото начало и понякога наистина ме вбесяваш! Чудя се откъде да те подхвана за този случай. Ще започна с голямата ти болка - че не ти е казала, че ще заминава. Ти наистина ли смяташ, че няколко месеца са толкова фатални за отношенията ви? Само за сравнение - една година след като са се оженили моите родители е трябвало да се разделят за четири години и половина, през които майка ми е гледала сама две деца. Въпреки това, когато баща ми най-накрая дойде в България и двамата бяха влюбени до ушите. Вярно е, че тази раздяла имаше унищожителен ефект върху брака им, но това се разбра впоследствие. Вие двамата с това момиче ще сте разделени само за няколко месеца, при почти неограничени възможности за връзка онлайн, нямате нито деца, нито някакви сериозни отговорности, които може да се повлияят от раздялата ви и въпреки това, ти се тръшкаш като малко дете. И да ти кажа - не се тръшкаш, защото тя заминава и ще ти липсва. Тръшкаш се, защото отношенията ви не се развиват по сюжета, който ти си написал в главата си и защото тя не се държи по начина, по който очакваш. Държиш се като малко дете, което още не е разбрало, че Вселената не се върти около него. Относно секса - аз като жена, която се отдава най-рано на третата среща и то само ако съм сигурна, че ще има и тридесета, мога да ти кажа, че изобщо не смятам, че ако мъжът се съгласи да изчака, ми прави огромна услуга. Повярвай ми, всяка уважаваща себе си жена възприема секса малко или много като подарък за мъжа, а не като нейно задължение. Твърдиш, че търсиш сериозна приятелка само че очакванията ти към жените са да се държат ку*венски и едновременно с това да са порядъчни. Еми, извинявай, ама това няма как да стане! Една жена е или едното, или другото. Следователно - или изчакваш порядъчната да е готова за секс, или спиш с лесната без да имаш големи очаквания от нея. Сложил си жените в някакъв калъп и не просто очакваш от тях да се държат по начина, по който очакваш, не, ти искаш от тях те да компенсират собствената ти неувереност и да ти "принадят" стойността, която ти сам не си си сложил. Виж се сам как се държиш: Иди ми - дойди ми! Всичко това произлиза от недостатъчното ти самоуважение и липсата на зрялост. Оттам идват и липсата на ясни и реалистични очаквания към жените, и липса на ясно осъзнаване какво представлява връзката между двама души, оттам е и привличането на жени, които са неуверени в себе си и двамата си играете игрички. И точно затова е и сърденето, че не ти е казала по-рано, че ще заминава - от очакванията ти, че всичко ще се развива по твоя "филм". Обаче в една връзка има двама души и така както ти си се "филмирал, така почти сигурно е, че и тя се е "филмирала" и има своя гледна точка как трябва да се развиват отношенията ви. Огромният проблем е, че двата "филма" май нямат пресечна точка. Предлагам ти да помислиш какво точно искаш от това момиче. Зимата още не е настъпила и имате достатъчно време, за да изградите силна връзка, стига и двамата да го искате. А самата зима е едва няколко месеца и след нея неминуемо ще дойде пролетта. Ти трябва да решиш как ще я посрещнеш - с приятелка, която се е върнала от няколкомесечна раздяла или като продължаваш да пишеш в този форум.
  6. Hendo, докато се възприемаш като недоразумение - ще бъдеш само недоразумение. Като жена ти казвам, че ако срещна притеснителен мъж последното, което си мисля е, че е смотан. Напротив, възприемам го като чувствителен, което за мен е много положително качество. Няма да ти казвам да се отпуснеш и да бъдеш "естествен", просто не спирай да опитваш. Както казва господин Ибрахим в "Господин Ибрахим и цветята на Корана" на Ерик Еманюел Шмит: "не-то ни е в кърпа вързано, въпрос на усилия е да получим и "да"-то". Ти в момента май си зациклил на "не"-то и не желаеш да положиш и грам усилия, за да получиш "да"-то, което е крайно непродуктивна тактика.
  7. Здравейте, Жена съм и живея в София. За разлика от повечето писали във форума, не търся помощ за проблем. Просто искам да изкажа огромната си благодарност на хората, които пишат тук! Нека първо разкажа историята си. Всичко започна през 2014 г. когато бях нападната и два пъти душена от един мъж, в апартамента, в който живеех. Няма да ви занимавам с подробности. Историята е дълга, но за сметка на това "кална" и долна. Само ще спомена, че бях подложена на изключителен психически тормоз и непрекъснати интриги, които ескалираха в планирано физическо насилие. Един месец след нападението преживях паник атака. Бях на място пълно с хора, сама, с гръб към стената и изведнъж почувствах силен страх. Страх, който растеше с всяка секунда и в един момент не изпитвах нищо друго освен страх. Трескаво се оглеждах, залата "подскачаше" пред очите ми и точно когато бях готова да изскоча навън с писъци, разумът ми взе превес и изкрещя "СПРИ!!! Кажи ми от какво се страхуваш и ако наистина си в опасност - имаш правото да избягаш от тук и повече да не се върнеш". Проумях, че съм се страхувала, че онзи мъж може да в същото помещение и в момента, в който го осъзнах, дойде и фактът, че въпросният изрод няма как да е на същото място и се успокоих. След това на няколко пъти изпитвах силно безпокойство - основно в претъпкани помещения, но си казвах, че ми няма нищо и просто си фантазирам. Въпреки това, страхът си стоеше. Два месеца след нападението продължавах да вървя по улиците и да се озъртам дали някой няма да ме нападне. Започнах да живея сама и при всеки шум от съседите подскачах. Сънувах кошмари, предимно свързани с мъже, които ме гонеха. В един момент се сринах физически от напрежението. Останах си два дни вкъщи, уж бях настинала, но знаех, че съм само психически изтощена. И тогава в онези дни се сетих, как докато онзи мъж ме душеше за втори път, ме държа по-дълго за гърлото до степен, че в един момент си помислих "край, сега ще умра". Уж ми олекна, като проумях, че опасността е отминала, но проблемите със съня продължиха, а зедно с тях и страха да не срещна отново онзи мъж. Затворих се в себе си. Винаги съм била интровертна, но тогава почти престанах да общувам с хората. Не можех да се наспивам добре, събуждах се изтощена, спях добре само вкъщи, при майка ми. Една година след случката се наложи да напусна работата, която обожавах и която бих могла да работя до края на живота си. Три месеца живях при майка ми (в града близо до София, в който съм израснала), през което време се чувствах все едно животът ми е спрял. Точно тогава обаче с майка ми станахме изключително близки. Отношенията дотогава бяха много сложни - тя с нейния твърд и властен характер, аз - с моя инат и сприхавост. Ситуация усложнена от липсата на баща. И именно през онези три месеца с майка ми се преоткрихме. Тя ме прие такава, каквато съм, аз от своя страна - вече можах да приема нея. Говорихме, споделяхме, шегувахме се, домакинствахме заедно, бяхме като едно цяло. Не ми стигат думите, за да опиша колко добре се разбирахме. Намерих си нова работа. Не беше най-желаната от мен, но поне беше в моята област (завършила съм специалност свързана с изкуство и намирането на работа по нея, особено в София, е почти чудо), справях се добре, работех с желание. Два месеца след като започнах на новата работа и вече бях започнала да си мисля, че животът ми е влязъл в релси - майка ми почина. Една сутрин ме събудиха с новината, че предишната вечер е получила инсулт и няколко дни след това мама почина без да дойде в съзнание. В същия ден, в който научих за инсулта й, разбрах, че бащата, когото обожавам и когото не съм виждала повече от 20 години, защото живее на другия край на света, е болен от рак. Имах чувството, че светът ми се срива около мен, а аз не мога да направя нищо. Много добре помня, как в този период започнах да си мисля, че никога повече животът ми няма да е окей и винаги, когато ми се случи нещо хубаво - непременно след това ще ми се случи нещо ужасно. Сега, аз и преди това съм имала травматични преживявания (опит за изнасилване, когато бях на 14, след който в продължение на много години не можех да търпя да ме докосват; грозен развод на родителите ми, когато бях едва на 10, а бях въвлечена в борбите им за надмощие; училищно насилие, което ескалираше и в 7ми клас беше непоносимо) обаче загубата на майка ми просто преля чашата! Въпреки това правех всичко по силите си, за да продължа - работех, борих се с финансовите проблеми, свиквах с живота без семейство. Напуснах тази работа, намерих си друга коренно различна от предишната. И проблемите започнаха - работата ми беше свързана с цифри и непрекъснато обработване на финансови документи. Аз, с моя афинитет към изкуството и изцяло хуманитарна насоченост, трябваше да се превърна в ходещ калкулатор. Съответно започнах да правя грешки от липса на достатъчно умения, а и работата беше ужасно много. И колкото повече грешки правех, толкова повече си казвах, че трябва да се стегна и да внимавам и колкото повече се фрустрирах - толкова повече грешки правех. Кръгът се омагьосваше все повече и повече. По цял ден "подскачах" от притеснение, изпадах в паника при най-малкия проблем, имах натрапливи мисли и съвсем изгубих съня си - трудно заспивах, а и почти всяка нощ се будех внезапно със силно сърцебиене и задъхана. Парадоксално - но не усещах никакво желание за живот, все едно някой ми беше изсмукал живеца. Просто влачех някакво съществуване и все повече се затварях в себе си. Паралелно с притеснението се задълбочиха и хипертоничните ми кризи, които имах и преди майка ми да почине. Всеки път като вдигнех кръвно изпадах в паника, как ще получа инсулт и може да остана безпомощна и да съм зависима от някого, съответно - кръвното налягане се покачваше още повече. Така в началото на миналия декември (1 година и 7 месеца след като майка ми се отиде) се озовах при личната лекарка с молба за лекарство за хипертонията. Описах й състоянието си, като си мислех, че това ще я насочи към изписването на бета-блокер. Само че тя ми заговори с такова внимание и съчувствие (каквито не получавах от никого другиго по това време), че ме разбира как искам да съм силна, но съм в ситуация, в която не мога да се справя сама и ми предложи успокоителни. Приех. Като видях зелената бланка се усъмних, но не достатъчно, за да премисля ситуацията. Излязох от кабинета с рецепта за ксанакс и диуретик за високото кръвно. Започнах ксанакса още същата вечер. Спах през цялата нощ като пън. Тежък сън без сънища, от който едва се събудих. На следващата сутрин се чувствах толкова спокойна, колкото изобщо бях забравила, че мога да бъда. Продължих да го пия. Само че скоро след като се успокоих достатъчно си дадох сметка в какъв капан съм се вкарала - ксанаксът приспа онази част от мен, която много харесвах - артистичността, чувството за хумор, умението да разказвам вицове, улавях се как понякога, докато говоря, не мога да се сетя за някоя дума, престанах да улавям по-фините нюанси в живота и света, музиката не ме възторгваше толкова силно, колкото преди, изобщо - емоционалността ми изчезна и на нейно място се настани апатията. Освен това, дозата от половин таблетка - стана цяла таблетка. И точно когато и цялата таблетка вече не беше достатъчна, за да се наспивам - открих този форум. От почти два месеца го чета заедно с блоговете. Разбрах, че не съм луда, че не съм единствена и още по-важното - че мога да се справя с това състояние. Започнах да осмислям случилото се, погледнах се спокойно, но честно (или поне се надявам да съм го направила) и осъзнах някои от слабостите на характера си - колко съм зависима от чуждото мнение и как едновременно с това винаги си налагам някакви прекалени изисквания да съм перфектна, да не правя грешки, да съм най-компетентна, всичко това с надеждата, че някой ще ме оцени, без да се интересувам дали това наистина е важно за мен. Осъзнах, че живея по някакви съвсем измислени стандарти, според които съм си провалила живота, което няма нищо общо с действителността. Напротив - справям се сама, не съм останала гладна, жадна и бездомна и това, че не се занимавам с изкуство, изобщо не значи, че животът ми е пропилян. Проумях, че не мога да продължавам да живея по този начин. Наложих си и не увеличих ксанакса. Изживях няколко дни с пристъпи на паника, но ги изтърпях! Освен това започнах да се натоварвам физически. Свръхнетренираното ми тяло виеше от умора, но си наложих да продължа. Установих, че ако два дни се натоваря повечко - на третия организмът ми сам си иска натоварването. Главното обаче е, че преди две седмици отидох отново до блока, в който ме нападнаха (само допреди няколко месеца ежедневно минавах наблизо на път към работа, всеки път изпитвах безпокойство, но така и не събрах сили просто да мина от там). Ужасно се страхувах, въпреки че знаех, че няма да срещна никого. Вървях, почти не можех да дишам от страх и в един момент започнах да водя вътрешен монолог все едно обяснявам на някого кое е това място - ето това е градинката, а ето там, на първия етаж - е апартаментът, това са прозорците на кухнята, да! същите пердета! само че сега са пуснати, защото никой не живее там, а тук чаках вуйчо ми да дойде, за да мога да отида и да си събера багажа". Продължих и в един момент окончателно разбрах, че онази случка е в миналото и вече няма отношение към настоящето. Все едно се спука някакъв балон. Тръгнах си и усетих как страха се трансформира в едно триумфиращо чувство на "да! харесва ми това вълнение! искам още от същото!". Малко по-късно усетих, че за първи път от много време дишам с пълни гърди. На следващия ден престанах да взимам лекарството за кръвно и намалих ксанакса с 1/4. Виене на свят, "паниране" от няма нищо, неспокоен сън, но отново се заинатих и останах с по-малката доза. Даже в един момент, докато бях с почти постоянен световъртеж и се страхувах, че мога да припадна, започнах съвсем сериозно да обмислям къде и пред кого да припадна, за да създам максимално силно впечатление. Хем го мислех сериозно, хем се майтапех със себе си! Замайването отмина преди да успея да припадна. Най-хубавото е, че вече се чувствам много по-спокойна и дори - по-смела. В петък бях на интервю за нова работа и можах да се заявя спокойно и с нужното самочувствие. Е, признавам си, че по отношение изразяване на финансовите изисквания има още какво да се желае, но и на тях ще им дойде времето. Знам, че имам още неща върху които да работя и че имам нужда от психотерапия - тя в момента е един от най-важните ми приоритети и се надявам, че скоро ще мога да си я позволя. Но вече знам, че мога да се справя, и че психотерапевтът ми само ще трябва да ме насочва по пътя и леко да ме подбутва, а не да ме "влачи". Също така от днес тръгвам на уроци по танци, а вечерта ще намаля ксанакса с още 1/4. Всичко това е благодарение на вас! Без вашите консултации в този форум и статиите в блоговете ви, още щях да продължавам с битието на легална наркоманка и да се успокоявам, че в ролята на жертва не е чак толкова лошо. Благодаря ви! Много, много ви благодаря! Дори не мога да повярвам, че има хора, които доброволно да отделят от времето си, за да помагат на другите. Имам само една молба - можете ли да ми препоръчате подходяща литература? Вече си набелязах Уейн Дайър, Носрат Песешкиан и Лазарев. Чела съм по малко Фройд и Юнг, защото като тийнейджърка се интересувах от психология, даже смятах да ставам детски психолог, но после избрах да се занимавам с изкуство и психологията остана като хоби. Благодаря предварително! P.S. Съжалявам, че публикацията ми стана толкова дълга!
×
×
  • Добави...