Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Acid

Участници
  • Общо Съдържание

    7
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    1

Репутация Активност

  1. Like
    Acid got a reaction from Диляна Колева in Благодаря!   
    Здравейте,
    Жена съм и живея в София. За разлика от повечето писали във форума, не търся помощ за проблем. Просто искам да изкажа огромната си благодарност на хората, които пишат тук! Нека първо разкажа историята си.
    Всичко започна през 2014 г. когато бях нападната и два пъти душена от един мъж, в апартамента, в който живеех. Няма да ви занимавам с подробности. Историята е дълга, но за сметка на това "кална" и долна. Само ще спомена, че бях подложена на изключителен психически тормоз и непрекъснати интриги, които ескалираха в планирано физическо насилие. Един месец след нападението преживях паник атака. Бях на място пълно с хора, сама, с гръб към стената и изведнъж почувствах силен страх.  Страх, който растеше с всяка секунда и в един момент не изпитвах нищо друго освен страх. Трескаво се оглеждах, залата "подскачаше" пред очите ми и точно когато бях готова да изскоча навън с писъци, разумът ми взе превес и изкрещя "СПРИ!!! Кажи ми от какво се страхуваш и ако наистина си в опасност - имаш правото да избягаш от тук и повече да не се върнеш". Проумях, че съм се страхувала, че онзи мъж може да в същото помещение и в момента, в който го осъзнах, дойде и фактът, че въпросният изрод няма как да е на същото място и се успокоих. След това на няколко пъти изпитвах силно безпокойство - основно в претъпкани помещения, но си казвах, че ми няма нищо и просто си фантазирам. Въпреки това, страхът си стоеше. Два месеца след нападението продължавах да вървя по улиците и да се озъртам дали някой няма да ме нападне. Започнах да живея сама и при всеки шум от съседите подскачах. Сънувах кошмари, предимно свързани с мъже, които ме гонеха. В един момент се сринах физически от напрежението. Останах си два дни вкъщи, уж бях настинала, но знаех, че съм само психически изтощена. И тогава в онези дни се сетих, как докато онзи мъж ме душеше за втори път, ме държа по-дълго за гърлото до степен, че в един момент си помислих "край, сега ще умра". Уж ми олекна, като проумях, че опасността е отминала, но проблемите със съня продължиха, а зедно с тях и страха да не срещна отново онзи мъж. Затворих се в себе си. Винаги съм била интровертна, но тогава почти престанах да общувам с хората. Не можех да се наспивам добре, събуждах се изтощена, спях добре само вкъщи, при майка ми.
    Една година след случката се наложи да напусна работата, която обожавах и която бих могла да работя до края на живота си. Три месеца живях при майка ми (в града близо до София, в който съм израснала), през което време се чувствах все едно животът ми е спрял. Точно тогава обаче с майка ми станахме изключително близки. Отношенията дотогава бяха много сложни - тя с нейния твърд и властен характер, аз - с моя инат и сприхавост. Ситуация усложнена от липсата на баща. И именно през онези три месеца с майка ми се преоткрихме. Тя ме прие такава, каквато съм, аз от своя страна - вече можах да приема нея. Говорихме, споделяхме, шегувахме се, домакинствахме заедно, бяхме като едно цяло. Не ми стигат думите, за да опиша колко добре се разбирахме.
    Намерих си нова работа. Не беше най-желаната от мен, но поне беше в моята област (завършила съм специалност свързана с изкуство и намирането на работа по нея, особено в София, е почти чудо),  справях се добре, работех с желание. Два месеца след като започнах на новата работа и вече бях започнала да си мисля, че животът ми е влязъл в релси - майка ми почина. Една сутрин ме събудиха с новината, че предишната вечер е получила инсулт и няколко дни след това мама почина без да дойде в съзнание. В същия ден, в който научих за инсулта й, разбрах, че бащата, когото обожавам и когото не съм виждала повече от 20 години, защото живее на другия край на света, е болен от рак. Имах чувството, че светът ми се срива около мен, а аз не мога да направя нищо. Много добре помня, как в този период започнах да си мисля, че никога повече животът ми няма да е окей и винаги, когато ми се случи нещо хубаво - непременно след това ще ми се случи нещо ужасно. Сега, аз и преди това съм имала травматични преживявания (опит за изнасилване, когато бях на 14, след който в продължение на много години не можех да търпя да ме докосват; грозен развод на родителите ми, когато бях едва на 10, а бях въвлечена в борбите им за надмощие; училищно насилие, което ескалираше и в 7ми клас беше непоносимо) обаче загубата на майка ми просто преля чашата! Въпреки това правех всичко по силите си, за да продължа - работех, борих се с финансовите проблеми, свиквах с живота без семейство. Напуснах тази работа, намерих си друга коренно различна от предишната. И проблемите започнаха - работата ми беше свързана с цифри и непрекъснато обработване на финансови документи. Аз, с моя афинитет към изкуството и изцяло хуманитарна насоченост, трябваше да се превърна в ходещ калкулатор. Съответно започнах да правя грешки от липса на достатъчно умения, а и работата беше ужасно много. И колкото повече грешки правех, толкова повече си казвах, че трябва да се стегна и да внимавам и колкото повече се фрустрирах - толкова повече грешки правех. Кръгът се омагьосваше все повече и повече. По цял ден "подскачах" от притеснение, изпадах в паника при най-малкия проблем, имах натрапливи мисли и съвсем изгубих съня си - трудно заспивах, а и почти всяка нощ се будех внезапно със силно сърцебиене и задъхана. Парадоксално - но не усещах никакво желание за живот, все едно някой ми беше изсмукал живеца. Просто влачех някакво съществуване и все повече се затварях в себе си. Паралелно с притеснението се задълбочиха и хипертоничните ми кризи, които имах и преди майка ми да почине. Всеки път като вдигнех кръвно изпадах в паника, как ще получа инсулт и може да остана безпомощна и да съм зависима от някого, съответно - кръвното налягане се покачваше още повече. Така в началото на миналия декември (1 година и 7 месеца след като майка ми се отиде) се озовах при личната лекарка с молба за лекарство за хипертонията. Описах й състоянието си, като си мислех, че това ще я насочи към изписването на бета-блокер. Само че тя ми заговори с такова внимание и съчувствие (каквито не получавах от никого другиго по това време), че ме разбира как искам да съм силна, но съм в ситуация, в която не мога да се справя сама и ми предложи успокоителни. Приех. Като видях зелената бланка се усъмних, но не достатъчно, за да премисля ситуацията. Излязох от кабинета с рецепта за ксанакс и диуретик за високото кръвно. Започнах ксанакса още същата вечер. Спах през цялата нощ като пън. Тежък сън без сънища, от който едва се събудих. На следващата сутрин се чувствах толкова спокойна, колкото изобщо бях забравила, че мога да бъда. Продължих да го пия. Само че скоро след като се успокоих достатъчно си дадох сметка в какъв капан съм се вкарала - ксанаксът приспа онази част от мен, която много харесвах - артистичността, чувството за хумор, умението да разказвам вицове, улавях се как понякога, докато говоря, не мога да се сетя за някоя дума, престанах да улавям по-фините нюанси в живота и света, музиката не ме възторгваше толкова силно, колкото преди, изобщо - емоционалността ми изчезна и на нейно място се настани апатията. Освен това, дозата от половин таблетка - стана цяла таблетка. И точно когато и цялата таблетка вече не беше достатъчна, за да се наспивам - открих този форум. От почти два месеца го чета заедно с блоговете. Разбрах, че не съм луда, че не съм единствена и още по-важното - че мога да се справя с това състояние. Започнах да осмислям случилото се, погледнах се спокойно, но честно (или поне се надявам да съм го направила) и осъзнах някои от слабостите на характера си - колко съм зависима от чуждото мнение и как едновременно с това винаги си налагам някакви прекалени изисквания да съм перфектна, да не правя грешки, да съм най-компетентна, всичко това с надеждата, че някой ще ме оцени, без да се интересувам дали това наистина е важно за мен. Осъзнах, че живея по някакви съвсем измислени стандарти, според които съм си провалила живота, което няма нищо общо с действителността. Напротив - справям се сама, не съм останала гладна, жадна и бездомна и това, че не се занимавам с изкуство, изобщо не значи, че животът ми е пропилян. Проумях, че не мога да продължавам да живея по този начин. Наложих си и не увеличих ксанакса. Изживях няколко дни с пристъпи на паника, но ги изтърпях! Освен това започнах да се натоварвам физически. Свръхнетренираното ми тяло виеше от умора, но си наложих да продължа. Установих, че ако два дни се натоваря повечко - на третия организмът ми сам си иска натоварването. Главното обаче е, че преди две седмици отидох отново до блока, в който ме нападнаха (само допреди няколко месеца ежедневно минавах наблизо на път към работа, всеки път изпитвах безпокойство, но така и не събрах сили просто да мина от там). Ужасно се страхувах, въпреки че знаех, че няма да срещна никого. Вървях, почти не можех да дишам от страх и в един момент започнах да водя вътрешен монолог все едно обяснявам на някого кое е това място - ето това е градинката, а ето там, на първия етаж - е апартаментът, това са прозорците на кухнята, да! същите пердета! само че сега са пуснати, защото никой не живее там, а тук чаках вуйчо ми да дойде, за да мога да отида и да си събера багажа". Продължих и в един момент окончателно разбрах, че онази случка е в миналото и вече няма отношение към настоящето. Все едно се спука някакъв балон. Тръгнах си и усетих как страха се трансформира в едно триумфиращо чувство на "да! харесва ми това вълнение! искам още от същото!". Малко по-късно усетих, че за първи път от много време дишам с пълни гърди. На следващия ден престанах да взимам лекарството за кръвно и намалих ксанакса с 1/4. Виене на свят, "паниране" от няма нищо, неспокоен сън, но отново се заинатих и останах с по-малката доза. Даже в един момент, докато бях с почти постоянен световъртеж и се страхувах, че мога да припадна, започнах съвсем сериозно да обмислям къде и пред кого да припадна, за да създам максимално силно впечатление. Хем го мислех сериозно, хем се майтапех със себе си! Замайването отмина преди да успея да припадна. Най-хубавото е, че вече се чувствам много по-спокойна и дори - по-смела. В петък бях на интервю за нова работа и можах да се заявя спокойно и с нужното самочувствие. Е, признавам си, че по отношение изразяване на финансовите изисквания има още какво да се желае, но и на тях ще им дойде времето. Знам, че имам още неща върху които да работя и че имам нужда от психотерапия - тя в момента е един от най-важните ми приоритети и се надявам, че скоро ще мога да си я позволя. Но вече знам, че мога да се справя, и че психотерапевтът ми само ще трябва да ме насочва по пътя и леко да ме подбутва, а не да ме "влачи". Също така от днес тръгвам на уроци по танци, а вечерта ще намаля ксанакса с още 1/4.
    Всичко това е благодарение на вас! Без вашите консултации в този форум и статиите в блоговете ви, още щях да продължавам с битието на легална наркоманка и да се успокоявам, че в ролята на жертва не е чак толкова лошо.  Благодаря ви! Много, много ви благодаря! Дори не мога да повярвам, че има хора, които доброволно да отделят от времето си, за да помагат на другите. Имам само една молба - можете ли да ми препоръчате подходяща литература? Вече си набелязах Уейн Дайър, Носрат Песешкиан и Лазарев. Чела съм по малко Фройд и Юнг, защото като тийнейджърка се интересувах от психология, даже смятах да ставам детски психолог, но после избрах да се занимавам с изкуство и психологията остана като хоби. Благодаря предварително!
    P.S. Съжалявам, че публикацията ми стана толкова дълга!
     
  2. Like
    Acid got a reaction from АлександърТ.А. in Страхове   
    "Бягащата с вълци" на Клариса Пинкола Естес, която Орлин Баев е споменал, е страхотна книга! Иска ми се да уточня, че е необходимо да се чете с много искреност, без лековатото отхвърляне "това не важи за мен". Само тогава, една жена може да открие в коя точно приказка се намира и съответно - да разбере как да си помогне. 
  3. Like
    Acid reacted to Орлин Баев in Добрият психотерапевт - какви са неговите качества?!   
    “Добрият терапевт не омаловажава страданието ви, не ви казва, че сте класически случай и не ви слага диагноза. Ако го прави, вероятно е зает повече със себе си, отколкото с вас.”
     Точно така - не го омаловажава. Както и не го преувеличава. Качественият терапевт е емпатиен - обича. Но не съжалява - последното е страхов контрапренос на собствени нерешени вярвания в клиента. "Класически случай"? Нарича се нормализиране. Намиране на златната среда между преувеличаването тежестта на ставащото и пренамаляването ѝ. Прави се, когато има нужда да се прави. Диагнозите - не се слагат, така е, нито човекът се "забива" в тях и етикетира с тях. Но отчетливото им познание в когнитивния контекст на терапевта подпомага приложната работа с присъстващите във всяка от тях общи патерни. А те са доволно ясни, когато знае какво прави. Което никак не отменя личното отношение, синхрон с конкретния индивид, работата през индивидуалната история и характерови казуси. 
    Какво се получава тогава? Ако терапевтът е центриран, не храни неврозата със съжаление, но обича и нормализира, е „зает повече със себе си…“. "Прекрасно" скачане към заключения, при непознаване на актуално действения психотерапевтичен процес. 
    “Добрият терапевт не ви обяснява какъв ви е проблемът!”
    Частично вярно... Има една психофилософска школа - психоанализа. Чудесен когнитивен контекст е за кого да е, занимаващ се с психотерапия. Измежду тоновете баластна плява, от анализата могат да се извлекат полезни зрънца познание - защитните механизми, понятието за психиката като динамичен процес, еволютивните фази, характеровите структури... Да се извлече полезното обаче е едно, а да се прави психотерапия с психофилософска, антипрактична псевдология, съвсем друго. Нищо общо няма психоанализата с актуално ефективната психотерапия. Което не я прави лоша, а просто поставя умозрителната ѝ полезност в позицията на ограничена, но важна част от спектъра на една резултатно-холистична психотерапия.
    Да се "изсипе" директно познание за психичния маладаптивен процес е неефикасно, поради защитните механизми и когнитивни изкривявания в самия невротичен процес, изопачаващи така подадената информация - не достига до целта си, остава единствено на информационно съзнателно ниво. Но и да се изчаква с години човекът евентуално сам, с помощта единствено на несугестивна интерператация от страна на терапевта, да достигне до собствени решения, е далеч по-хипотетично, непрактично и на дело, неслучващо се или реализиращо се единствено на идеационно ниво, нежели на прекогнитивно, където действително се осъществява невротичният процес – освен в твърденията на аналитиците, непотвърдени нито от наука, нито от резултатна практика.
    Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм - а дано, но… надали…
    Когато се работи с тревожни, соматоформни, депресивни, хранителни и т.н. р-ва от невротичния спектър, опитът в резулатната психотерапия показва нуждата от достатъчно налична дидактичност (образователно-обучителен подход), насочена към общите параметри на конкретната нозологична единица, с която се процедира - да, ненатрапвана диагностично, а дали въобще споменавана, това е решавано според конкретния случай, динамика, клиент и развой в терапевтичния процес, когато и ако спомага този процес. 
    Въпросният дидактичен процес е следван паралелно с диалектичния терапевичен подход, в който човекът достига до психична интеграция  и синтез на психично разбиране в спираловидна градация от себеопознаващо, съзнателно разширение и растеж. 
    Да се твърди, че единият подход е по-верен, е невиждане на цялата картина на психотерапията, действително случваща предназначението си. 
    „Добрият терапевт не ви говори за его, свръхаз и защити. Ако го прави, вероятно още преговаря учебника по психология за 11-ти клас.“
    Да, като цяло, да. В живия терапевтичен процес, термините са в огромна степен спестявани, а езикът е житейски синхронен с този на клиента. Писаното слово - варианти много, а един талантлив автор може да пише по много начини, в зависимост от целевата си група читатели и посланията, които възнамерява да предаде в конкретния си текст - творчески артистично, популярно, научно - популярно, образователно, твърдо научно… Когато обаче в даден изказ като този от текста в кавичките, който коментирам, присъства частичност, филтрираща недовиждането си в свръхобобщаване, заявяващо неразбирането си, обявявано за валиден аргумент, мога да пожелая само здрав смисъл.
    „Добрият терапевт не споменава Бог или майка ви, преди вие сами да го направите. Ако го прави, вероятно бърка психотерапията с проповед.“
    Много вярно казано. От едното споменаване полза няма, така е – важно е да се живее Бога, да протича през присъствието на терапевта. Бог е любов, а без любов психотерапия няма. Има само орязани от мъдростта процеси, опитващи се да решат казуси от плоскостта, от която са създадени - а това не работи, както твърди и математикът-физик Айнщайн: „Не можем да решим проблемите от плоскостта на мислене, от която са създадени.“
    По света, а все повече и дай Боже, с нашата активна дейност все повече и у нас, има поне 1000 вида психотерапии, включая православната, католическата, трансперсоналната, будистката, психосинтезът, йога и базираната на медитация (mindfulness based) терапии... 
    Относно изчакването, имплицитно вложено в коментираната презумпция. Качественият терапевт не чака пасивно, а следва структуриран, активен терапевтичен процес, инвентаризиращ житейските преживявания, за да се извлекат характеровите структурни комбинации, съдържащи дезадаптивни вярвания, продуциращи невротична симптоматика – само за да може да проведе актуалната психотерапевтична преработка, през мотивирани малки стъпки, водещи до значими психични и житейски резултати. Тоест, в резултатната психотерапия присъства ясна структура, свързана с основни параметри, водещи от симптома на нозологичната единица директно към индивидуалните характерови вярвания, подлежащи на промяна. Такава работа, както споменах, е преобладаващо дидактична. В нея осъзнаването на клиента активно се индуцира, предпоставя, насочва умело. Успоредно се следва по-дългият, диалектично терапевтичен процес, „вървенето“ по който може да бъде фасилитирано в клиента единствено доколкото и докъдето самият терапевт е достигнал в пътя към самия Себе си. Един от начините за такова продвижение е аналитичният подход – но не само. Всяка теоретична парадигма или холистичен висок поглед, съчетаващ интегративно и крос-парадигмално, върши работа, стига да е следван в синхрон с житейската мъдрост, вече вложена имплицитно в невротичното състояние. Любяща мъдрост, извличането на която терапевтът единствено фасилитира със зрелостта и целостта си.
    И ставайки дума за Айнщайн и психоаналитичните предразсъдъци: „ Да унищожиш предразсъдъците е по-трудно, отколкото да разделиш атома на частици!“… Особено когато зад поддържането на предразсъдъците стоят действащи финансови пирамиди… Но, въздържам се от продължаващи коментари от искрено уважение…
    „Добрият терапевт не ви казва, че няма смисъл да търсите причините за проблема си. Ако го прави, вероятно никога не е преминал през собствена терапия.“
    Привърженик съм на въпроса ЗАЩО. Дава много смисъл. А когато има достатъчно ясно и мотивиращо защо, се намира и КАК, както твърди и Ницше. Въпросът е, че паметта е конструктивна, а не извличаща реалност и достатъчно често се случва отговорите на ЗАЩО да са "телета под вола" на пожелателното мислене, изфабрикуващо обяснения там, където реален паметов достъп отсъства, освен при единици гении – примерно през еволютивните етапи преди формирането на мозъчната основа на хипокампуса, преди третата година от развитието на инфанта.. . Но и това няма особено значение, стига тези отговори да придават тяга на фокусираната вече в решения, в КАК и КАКВО терапевтична работа. 
    Въпреки, че в реалната практика, включително и в собствената ми, е милиони пъти оборван, се шири аналитичният мит, че осъзнаването на пораждащата причина води до разрешаването ѝ. Нищо такова - едва няколко процента е от цялата работа, състояща се от малки и упорити, насочени към действени решения стъпки. Можеш да знаеш, че мама не те е гушкала като бебе, което сега резултира в партньорско вкопчване, травма от самота и изоставяне и паническо разстройство, но актуалното ѝ преодоляване далеч не е свързано с говоренето за нея, а с практически психотерапевтични стъпки (само давам пример…).  
    Причината рядко е единично макротравмено събитие, а по-често е поредица от характерово индуцирани микротравми, случващи се в резултат на невротичното пречупване на стимулите от реалността през неадаптивни характерови убеждения/ интроекти. 
    Аз самият съм холистик и, както казах, обичам да стигам до причините зад присъстващата тук и сега невротична симптоматика и характерови движения. Правейки го, съзнавам, че по отношение на психиката няма никакво минало, а настояще, присъстващо в дългосрочната памет, както и че както е възможно проследяването на етиологичните причини през автобиографичното минало, заложено в епизодичната памет, така и могат да бъдат видени директно отвъд такъв подход, в наличните сега и „под носа“, в дългосрочната памет маладаптивни убеждения. А има и психотерапии, при това твърде успешни, в които фокусът е изцяло сега и в бъдещето, а работата по наличното сега, вече предопределя едно далеч по-красиво житейско изграждане (например терапия на възможностите). Интересно защо ли такива подходи са твърде резултатни?! Според твърдението, на което отговарям, личната терапия е свързвана единствено с някакво хипотетично минало. Оказва се, че е напълно възможно да е съвсем различна както в прагматичния си подход, така и в теоретично-парадигмалните си разбирания.
    Очевидно отново наблюдаваме филтриране на заключение въз основа ограничаване единствено до собствена мъничка визия, която от „дърветата“ на следвания лично терапевтичен метод, недовижда „гората“ на цялата терапевтична картина. Мдам…
    „Добрият терапевт не ви обещава бързи резултати. Ако го прави, вероятно е повярвал на магическата сила, която му приписвате, докато го гледате като последна надежда.“
    Реалната характерова промяна в качествена посока отнема години – това е факт. При това ползваните парадигми и методите на работа могат да са разнообразни, както и холистично интегрирани през изследователския, трансформативен  и инспиративен творчески процес на терапевта – когато го може.  
    Съществува обаче факт, който масово е недоглеждан или въобще невиждан от мнозина колеги, нито описван в методите, през които работят. Няма разделение между цялостна характерова и симптоматична работа, когато симптомът е следван през естествеността на свързаността му с подлежащите го невротични характерови съдържания и динамични процеси – за да бъдат активно преработени до психичното здраве на любовта и смисъла.
    Докато реструктурирането на характеровите програми до адаптивни в продължителния диалектичен подход е в процес, успоредно се случва и друга, естествена линия на терапевтична промяна. А именно, през симптомите, водещи като магистрала право до същите характерови програми. През отношението на любящо доверие в синхроничната житейска мъдрост на преживяваното състояние, симптомите са следвани до тревожните им "корени", съдържащи травмени вярвания, пречупващи възприятието за себе си, света и другите болезнено, невротично изкривено. Оказва се, че самото тревожно преживяване вече съдържа и решението си, когато е виждано в истинската му светлина, като урок по себепознание, интеграция и оцялостяване.
    Писал съм за тази терапевтична линия. Малцина колеги я следват, а е най-естествената и съдържаща безценните съкровища на посланията на характеровата зрелост, вече присъстващи едва-едва прикрито в неврозата, подобно на брилянтни съкровища под слой от въглища. Тази линия на действие е много по-бърза - не защото някой нещо обещава, освен в нечие невежо неразбиране, а понеже е автентично задавана от динамиката на самото преживяване, зад което стои величието и мъдростта на негово височество Животът.
    Забележи, не фокусиран в симптома, нито плитко замазващ го, а следващ го до невралните и психични несъзнаваности процес, водещ до трансформиране на  базисни характерови съдържания и преработка на фундаментални отношения в относително кратък времеви мащаб. Терапевтът не определя този срок, а единствено фасилитира процеса, помага с майсторството си в разкритието на природно вложените в неврозата диаманти от творчески смисъл.
    Говорили сме за прекогнитивния, бърз път на процесиране на информацията, неминаващ през мозъчната кора, както и за бавния, процесиращ се през нея. Постепенната характерова промяна, практикувана от масата терапевти, следва дългия, през кората път. Валиден терапевтичен вектор е, част от коя да е добра терапевтична школа.
    Малцина обаче въобще схващат мъдростта на този втория, споменаван по-горе терапевтичен вектор, засягащ бързия, прекогнитивен път. Качественият терапевт води промяната паралелно и по двата. Защото така успоредно-холистично съществуват не само в психичната, но и в невралната реалност. 
    „Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията.“
    Такова изказване предизвиква в мен искрена усмивка…  Познавам достатъчно на брой силно ефективни терапевти. Себе си не желая да самовключвам в това число – това е задача на хилядите ми клиенти.  Всеки един от споменатите терапевти, отличаващите се от масата колеги по ефикасността си, без изключение, генерира мотивация в клиента си още преди тета тет сесиите, а в самите тях го прави с емпатията, "танца си" с нормалните съпротиви, умението си за синхрон и водене, създаването на несъответствие между целевата промяна и статуквото, с вдъхновението си, с поощряването на самостойността на клиента, с цялостното си, мотивиращо към творчески плам присъствие.
    Бих свързал умението за мотивиране със собствената вдъхновена мотивация. Илюзорната корелация между мотивация и съмнение в случая виждам като продукт на следването на тотално различен терапевтичен стил, в който действително мотивация не се изисква, но затова пък е не само неефективен, но уверено задълбочаващ невротичността с подхода си на безкрайно анализиране, превръщащо се в част от проблема на невротичното ментално предъвкване, нежели от решението - психоанализата, разбирана и практикувана по атавистичен, тотално извън духа на времето модел. 
    „Добрият терапевт не ви изброява 16 вида терапия, които смята да миксира според нуждите ви.“
    Вярно е - не ги изброява, нито еклектично миксира, но ги интегрира през характеровата си, холистична цялост. Духът на времето е все по-интердисциплинарен, крос-парадигмален, интегриращ потоци познание до гещалта на океана, надхвърлящ сумата от съставилите го притоци. 
    Целостта (холистичността) няма общо с еклектична манджа с грозде, както е виждано от ниското съзнание. В еклектизма се комбинират елементи в произволен формат, като на бит пазар. Нищо общо с интегративния и холистичен подход.  Интегралният изследователски и трансформативен творчески процес (клик за статията) достига до нови, полезни и приложни парадигми и методологии, в случая в областта на психотерапията.  Малкият ум дори не може да се досети за що иде реч - нужно е лично, преживелищно познание на творческия процес от високо ниво. Ако отсъства такова познание, наистина по-добрият вариант е следването на малкото познавателно поточе на една парадигмичка и терапевтично методче.
    „Добрият терапевт не говори повече от вас...“
    Тоест, според аналитичния подход, говори по-малко… Хм… Терапията обаче не е количествен процес и въпросът е не колко, а как! Качествен процес е. В този дух, говоренето може да е много, малко или никакво, според конкретния казус и момент от терапията. Пасивното отразяване и интерпретация могат да бъдат малка част от една холистична терапия - но, ако само на тях се разчита - такъв процес вече не е психотерапевтичен, а обслужващ нечии финансови пирамиди, преподаващи анализа на психолози, учещи се да преподават на други психолози, без прагматично лечебна и действително помагаща стойност за крайния потребител - клиента. Защото с психоанализа или психодинамичен подход да правиш терапия на обсесивно компулсивно р-во, паническо р-во, генерализирано тревожно р-во, партньорски казуси, социофобия и т.н. – кауза пердута е… А къде и в какво е реално ефективна анализата тогава? В подържането на неефективната си мотивация за липса на развитие на „метода“ си. Развитие, отдавна случвано в когнитивната, хуманистична и консруктивистка парадигми.
    Съществува друг психотерапевтичен мит, популиран от аналитичната ориентираност – митът, че психоанализата е нещо като „майка“ на всяка съвременна психотерапия. Нищо такова. Както писах по-горе, валидни елементи от нея могат да се ползват и е желателно да се ползват. В ефикасната психотерапия, не и повече! Ако говорим за теоретично парадигмалния контекст на съвременна психотерапия, а оттам и до приложната ѝ методология – сформирането ѝ започва с поведенческата наука от началото на 20-ти век и когнитивната революция, от началото на 50-тте години на същия век, до наши дни.
    Но, не желая да продължавам, въпреки че прекрасно знам точно какво говоря…
    ..............
    Източник на горния текст
  4. Like
    Acid reacted to Диляна Колева in Добрият психотерапевт - какви са неговите качества?!   
    Здравей Полина, изпитвам нужда да взема отношение не само по този пост, но и присъствието ти като цяло във форума. Но моят акцент е на друго място, през женското, през дома, през приемането. Като жена, за мен домът е важно място. Този форум е мой духовен, приятелски дом. Хората, които създадоха и подържат Портала, са духовни хора, много знаещи и мислещи личности, които се радвам, че станаха част от моя живот, благодарение на тях, аз съм тук и пиша това. Подфорума "Психотерапия онлайн" е идеен проект на Орлин, заедно с д-р Първанов, те създадоха и изграждат всеки ден това пространство. Д-р Първанов беше човекът, който го съхрани в най- трудния момент, когато изчезването на форума беше много вероятно. Тогава бях включена и аз в този екип за което ще съм благодарна през целия си живот, това за мен беше голямото начало. Тези хора са важни и ценни за мен, знам какво са направили и постигнали, познаваме се добре по най- нестандартния начин за познаване и приятелство между хората. 
    Имам силно развито чувство за принадлежност, от хората с дебели корени съм, моят дом е моята най- голяма ценност и когато в него се нахлуе без покана и се прояви неуважение към пространството, съм безкомпромисна. 
    Полина, ти си гост в един дом, в който си приета добронамерено. От къде идва твоята потребност да разбиеш този дом? Да ни подчиниш, нараниш и обидиш. Помисли, какво в теб провокира агресията, която насочваш към хора, които са създали нещо, което работи, което е хубаво и полезно. Кого защитаваш, всъщност? Виртуални клиенти или себе си? 
    Това е в твоята сфера, анализата. Но моля, не ми отговаряй тук, това са въпроси към теб.
    С уважение към всички пишещи и четящи. 
     
     
     
     
     
  5. Like
    Acid reacted to д-р Тодор Първанов in Добрият психотерапевт - какви са неговите качества?!   
    Прочетох написаното няколко пъти. Няма спор, много добре стилистично е оформено. Аз не бих могъл така добре да го напиша. Но, съдържанието на написаното ме озадачи. Не, че не е правилно. Напротив, абсолютно съм сигурен, че за този, който го е писал, то е  самата истина. Формата на поднасяне обаче ме  учуди. Не знам, поради каква причина,/ предполагам поради незнание/, но авторката, не е отбелязала, че във света съществуват няколкостотин психотерапевтични школи и направления. Пропуснала е, и  да отбележи, че различията в тях са толкова големи, че това, което за едната школа е задължително, в другата се смята за абсолютна грешка и обратното. Ще си позволя, да отбележа, че в случая, по-подходящо би било, тя да напише, че нейната психотерапевтична школа и тя самата спазват и  работят по изброените правила, без да си позволява критика към колегите , работещи в съвсем други психотерапевтини направления. Защото,  след като сравних написаното от нея, за работата на ,,добрият терапевт ,,  , с моят стил на работа, съобразена с направленията в които работя , се получи следното.
    Аз съм …. зает повече със себе си, отколкото с клиентите си , ,,, за мен  маркетингът е по-важен от експертизата.,,аз  крия  неразбирането си зад думи, така че клиентите ми  да изглеждате неразбиращи, вместо мен….аз  бъркам психотерапията с проповед или с лекция по психоанализа for dummies….. аз  никога  не съм  преминал през собствена терапия - иначе щях  да зная, че това, което лекува, е търсенето, а не намирането./точно така е, никога не съм ходил на психотерапевт и за мен са пълна глупост твърденията , че ако търсиш и намериш причината    за проблема, ще намериш и решението му, изцяло работя, за да намерим решението на проблема, знаейки, че  с неговото решение и причината обусловила го ще отпадне/.. аз се  съмнявам  в ефективността на метода си и неизбежно ще  припиша вината при неуспех на терапията на клиента. …. аз не се интересувам какво клиента  има да ми каже (освен ако не четя мисли, но дори и тогава ще трябва да млъкна, докато ги чета… аз   завиждам , че клиентите ми печелят повече от мен.
    Работя като психиатър от 88 година, от 94 година работя като психотерапевт, това  са тридесет години работа с хора / няколко хиляди човека – тук включвам и груповата работа в армията, все пак бях психотерапевт на всички военнослужещи от Русе до Видин/ ,  но по-интересно нещо за себе си, не бях нито чувал, нито чел.
    Не мога да споря с дамата написала го. Щом пише, че съм такъв, значи за нея съм си такъв.
    Но аз  не мисля да се променям. Защо да го правя?
    Всъщност, оценката на моята работа не се дава от нея или някой друг колега. Ние, психотерапевтите,  имаме само един оценяващ ни, това е Негово Величество Клиента .Един психотерапевт, може е преминал Вселенски обучения,  да има Всемирска диплома, гарантираща уменията му, но, ако пациента не получи очакваното подобрение и не е доволен от него, гладен ще си умре/ както и става с 99 процента от колегите/ .
    Трябва да се има и предвид следното, ако някой е доволен от услугата ни  , може с никой да не го сподели, но ако е недоволен, споделя поне с няколко  свои познати колко сме некадърни.Така че, един терапевт, за да има успешна практика,  има само един вариант- трябва да е добър, адски добър. / чудя се, защо се казва ,,адски добър,,, а не ,,райски добър,, но това е друга тема/. Е, аз съм я имал тази практика. Защо тогава да се променям? Познавам лично Орлин, Диди и Георги, по критериите на дамата, те са горе долу като мен/ с две думи , нищо не става и от тях /,знам обаче и оценката на клиентите за тях, а тя е положителна, защо тогава и те да се променят? Ще е престъпление.
    Бих искал с това да завърша, но не мога. Не мога да не обърна внимание на темата за Бог,  повдигната от дамата по -горе. Този сайт е посветен на Петър Дънов. Той не е обикновен човек, той е Учител.  Дошъл  е на тази земя, за да ни запознае с Бог и неговите послания към нас. Предполагам, пишещата дама, изобщо не си е дала сметка за този факт. Не мога да я съдя. Преди двадесетина години и аз бях като нея, надут като пуяк, див като петел, готов да споря със всеки, за да  докажа колко съм велик. После, разбрах, че има Бог. Смирих с е и се успокоих .Вече знам, че не аз правя нещата, а Бог,  и  ми е спокойно. Вече не споря, не доказвам правотата си, съгласявам се с опонентите си, както го правя и в момента и съм в мир със себе си.И, когато се представям пред хората с които ще работя, не пропускам да кажа, че знам че има Бог,  /тъй както знам, че  две и две е четири/  и обикновено, когато ме възхваляват за свършената работа, не пропускам да отбележа, че ако не бе Бог, успеха не би бил възможен.
    В случая, напълно се присъединявам към великия учен Луи Пастьор.  Разказва се, че веднъж, един млад лекар, след като завършил в Париж, бил приет да работи в неговият институт в Нанси. Качил се младежа  във влака и седнал в купе, в което вече се бил настанил с един достолепен, възрастен господин. Когато влакът потеглил, възрастният мъж  го питал, къде отива. Младежа отговорил-
    -          Отивам в Нанси. Ще работя в института на велият Луи Пстьор, където се твори наука и се разбиват всички стари схващания за религия и бог.
    Младежа говорил доста в този дух. Когато свършил, стария човек го попитал.
    -Вие наистина ли мислите ,че без помощта на бог, Луи Пстьор би направи всички свои открития / справка за откритията тук . https://bg.wikipedia.org/wiki/Луи_Пастьор/
    Младежа пренебрежително замълчал, явно не му се влизало в спор с възрастният господин.
    На  другия ден, когато пристигнал в института, го представили на Луи Пастьор и младежа бил много смутен, защото, това бил  спътника му от купета във влака.
    ПП Беше ми доста интересно и забавно, след 30 години практика, да разбера  кой съм и какво правя като психотерапевт. И то от човек , който никога не ме е познавал и виждал. Уверен съм, че дамата е страхотен психолог и психотерапевт, та нали без да  ме познава, само по постовете ми тук,  разкри  моята истинска същност – един вълк, наметнат с агнешка кожа .
    Благодарен съм и, и вече се помолих на Господ, да и даде смирение и спокойствие.
     
    "На света няма по-голяма ненавист от ненавистта на невежия към знанието." Г.Галилей.
  6. Like
    Acid got a reaction from Орлин Баев in Благодаря!   
    Здравейте,
    Минавам да се похваля, че от месец и половина не пия ксанакс. БУДНА СЪМ!!! Спирането хич не беше лесно, но кооооолко си струва. Отново имам воъбражението си, силната връзка съзнание-тяло, отминаха безсънието и кошмарите. Най-хубавото е, че се върна любопитството ми към света – ако щете вярвайте, ама в момента чета доклад за ефекта от плоския данък върху българската икономика, и паралелно с него – „Анализ на характера“ от Вилхелм Райх.
    Ходя на танци (често), скачам на въже (по-рядко), чета препоръчаните книги.
    Преди известно време забелязах, че по време на танците, от многото завъртания започва да ми се вие свят. След първите два пъти се уплаших, че мога да се срутя на пода, отчасти и заради спомена със световъртежа, докато спирах ксанакса. Обаче една вечер, докато танцувах вкъщи започнах сама да упражнявам някакви въртенета и отново получих световъртеж. И понеже вече бях „загряла“ и се чувствах много готино, продължих до момента в който очертанията на стаята се изкривиха. Чувствах се все едно съм влязла във филма „Кабинентът на доктор Калигари“. Оставих се на усещането и беше невероятен кеф! На следващия урок по танци, световъртежът отново се появи, а аз се отнесох към него като към очакван бонус.  
    Не на последно място – продължавам да се самоизследвам. В мен тече много хубав процес по осъзнаване, който в момента ми е много ценен. Не е съвсем леко – да откриеш, че при всичките ти намерения да си добър човек, в теб живее едно злобно, дребнаво и отмъстително същество си е тежичко, но с осъзнаването, че това е моето хипертрофирало от его чувство за справедливост, нещата малко по малко си идват на мястото. Още по-тежко ми беше да осъзная, че баща ми, към когото съм много привързана, е пряко отговорен за ниската ми самооценка, но и това ще преживея. Факт е, че засега този анализ не ми е от особена полза, но също така е факт, че благодарение на него се опитвам да преодолея някои от проблемите си и се опитвам постоянно да се самопредизвиквам. Понякога като си дам сметка колко сериозна е социалната ми тревожност, направо изпадам в шок и ми се приисква да захвърля всичко, но си повтарям, че с малки и постепенни стъпки ще успея да се променя. За тази цел се научих да не омаловажавам успехите си, колкото и малки да са те, вместо да се самобичувам, че не съм постигнала много повече. Който може повече – да заповяда! Отказвам да робувам на вездесъщото „ТРЯБВА“ и дори започнах да го трия от речника си.
    А сега моля да ми извините, но отивам да си живея живота! 
    Прегръщам ви! 
  7. Like
    Acid got a reaction from Орлин Баев in Благодаря!   
    И нали съм си заплес - няма начин да не забравя най-важното, а именно - чувствам се все по-благодарна на съдбата за тревожността, страха и всичко останало. Все повече осъзнавам какъв извор на себепознание, мъдрост и сила на духа е подобно изпитание. Дано заедно с тях дойде и смирението!
  8. Like
    Acid got a reaction from Орлин Баев in Благодаря!   
    А аз използвам случая, за да благодаря за блога и статиите в него! В последната седмица по около 3-4 пъти дадох линкове към статиите за личностните разстройства и духовните байпаси. Вместо да трия клавиатурата и да мисля всеки един коментар поотделно - линк и който прочел - прочел!
  9. Like
    Acid got a reaction from Орлин Баев in Благодаря!   
    Здравейте,
    Минавам да се похваля, че от месец и половина не пия ксанакс. БУДНА СЪМ!!! Спирането хич не беше лесно, но кооооолко си струва. Отново имам воъбражението си, силната връзка съзнание-тяло, отминаха безсънието и кошмарите. Най-хубавото е, че се върна любопитството ми към света – ако щете вярвайте, ама в момента чета доклад за ефекта от плоския данък върху българската икономика, и паралелно с него – „Анализ на характера“ от Вилхелм Райх.
    Ходя на танци (често), скачам на въже (по-рядко), чета препоръчаните книги.
    Преди известно време забелязах, че по време на танците, от многото завъртания започва да ми се вие свят. След първите два пъти се уплаших, че мога да се срутя на пода, отчасти и заради спомена със световъртежа, докато спирах ксанакса. Обаче една вечер, докато танцувах вкъщи започнах сама да упражнявам някакви въртенета и отново получих световъртеж. И понеже вече бях „загряла“ и се чувствах много готино, продължих до момента в който очертанията на стаята се изкривиха. Чувствах се все едно съм влязла във филма „Кабинентът на доктор Калигари“. Оставих се на усещането и беше невероятен кеф! На следващия урок по танци, световъртежът отново се появи, а аз се отнесох към него като към очакван бонус.  
    Не на последно място – продължавам да се самоизследвам. В мен тече много хубав процес по осъзнаване, който в момента ми е много ценен. Не е съвсем леко – да откриеш, че при всичките ти намерения да си добър човек, в теб живее едно злобно, дребнаво и отмъстително същество си е тежичко, но с осъзнаването, че това е моето хипертрофирало от его чувство за справедливост, нещата малко по малко си идват на мястото. Още по-тежко ми беше да осъзная, че баща ми, към когото съм много привързана, е пряко отговорен за ниската ми самооценка, но и това ще преживея. Факт е, че засега този анализ не ми е от особена полза, но също така е факт, че благодарение на него се опитвам да преодолея някои от проблемите си и се опитвам постоянно да се самопредизвиквам. Понякога като си дам сметка колко сериозна е социалната ми тревожност, направо изпадам в шок и ми се приисква да захвърля всичко, но си повтарям, че с малки и постепенни стъпки ще успея да се променя. За тази цел се научих да не омаловажавам успехите си, колкото и малки да са те, вместо да се самобичувам, че не съм постигнала много повече. Който може повече – да заповяда! Отказвам да робувам на вездесъщото „ТРЯБВА“ и дори започнах да го трия от речника си.
    А сега моля да ми извините, но отивам да си живея живота! 
    Прегръщам ви! 
  10. Like
    Acid got a reaction from Орлин Баев in Благодаря!   
    Здравейте,
    Минавам да се похваля, че от месец и половина не пия ксанакс. БУДНА СЪМ!!! Спирането хич не беше лесно, но кооооолко си струва. Отново имам воъбражението си, силната връзка съзнание-тяло, отминаха безсънието и кошмарите. Най-хубавото е, че се върна любопитството ми към света – ако щете вярвайте, ама в момента чета доклад за ефекта от плоския данък върху българската икономика, и паралелно с него – „Анализ на характера“ от Вилхелм Райх.
    Ходя на танци (често), скачам на въже (по-рядко), чета препоръчаните книги.
    Преди известно време забелязах, че по време на танците, от многото завъртания започва да ми се вие свят. След първите два пъти се уплаших, че мога да се срутя на пода, отчасти и заради спомена със световъртежа, докато спирах ксанакса. Обаче една вечер, докато танцувах вкъщи започнах сама да упражнявам някакви въртенета и отново получих световъртеж. И понеже вече бях „загряла“ и се чувствах много готино, продължих до момента в който очертанията на стаята се изкривиха. Чувствах се все едно съм влязла във филма „Кабинентът на доктор Калигари“. Оставих се на усещането и беше невероятен кеф! На следващия урок по танци, световъртежът отново се появи, а аз се отнесох към него като към очакван бонус.  
    Не на последно място – продължавам да се самоизследвам. В мен тече много хубав процес по осъзнаване, който в момента ми е много ценен. Не е съвсем леко – да откриеш, че при всичките ти намерения да си добър човек, в теб живее едно злобно, дребнаво и отмъстително същество си е тежичко, но с осъзнаването, че това е моето хипертрофирало от его чувство за справедливост, нещата малко по малко си идват на мястото. Още по-тежко ми беше да осъзная, че баща ми, към когото съм много привързана, е пряко отговорен за ниската ми самооценка, но и това ще преживея. Факт е, че засега този анализ не ми е от особена полза, но също така е факт, че благодарение на него се опитвам да преодолея някои от проблемите си и се опитвам постоянно да се самопредизвиквам. Понякога като си дам сметка колко сериозна е социалната ми тревожност, направо изпадам в шок и ми се приисква да захвърля всичко, но си повтарям, че с малки и постепенни стъпки ще успея да се променя. За тази цел се научих да не омаловажавам успехите си, колкото и малки да са те, вместо да се самобичувам, че не съм постигнала много повече. Който може повече – да заповяда! Отказвам да робувам на вездесъщото „ТРЯБВА“ и дори започнах да го трия от речника си.
    А сега моля да ми извините, но отивам да си живея живота! 
    Прегръщам ви! 
  11. Like
    Acid got a reaction from Орлин Баев in Благодаря!   
    Здравейте,
    Минавам да се похваля, че от месец и половина не пия ксанакс. БУДНА СЪМ!!! Спирането хич не беше лесно, но кооооолко си струва. Отново имам воъбражението си, силната връзка съзнание-тяло, отминаха безсънието и кошмарите. Най-хубавото е, че се върна любопитството ми към света – ако щете вярвайте, ама в момента чета доклад за ефекта от плоския данък върху българската икономика, и паралелно с него – „Анализ на характера“ от Вилхелм Райх.
    Ходя на танци (често), скачам на въже (по-рядко), чета препоръчаните книги.
    Преди известно време забелязах, че по време на танците, от многото завъртания започва да ми се вие свят. След първите два пъти се уплаших, че мога да се срутя на пода, отчасти и заради спомена със световъртежа, докато спирах ксанакса. Обаче една вечер, докато танцувах вкъщи започнах сама да упражнявам някакви въртенета и отново получих световъртеж. И понеже вече бях „загряла“ и се чувствах много готино, продължих до момента в който очертанията на стаята се изкривиха. Чувствах се все едно съм влязла във филма „Кабинентът на доктор Калигари“. Оставих се на усещането и беше невероятен кеф! На следващия урок по танци, световъртежът отново се появи, а аз се отнесох към него като към очакван бонус.  
    Не на последно място – продължавам да се самоизследвам. В мен тече много хубав процес по осъзнаване, който в момента ми е много ценен. Не е съвсем леко – да откриеш, че при всичките ти намерения да си добър човек, в теб живее едно злобно, дребнаво и отмъстително същество си е тежичко, но с осъзнаването, че това е моето хипертрофирало от его чувство за справедливост, нещата малко по малко си идват на мястото. Още по-тежко ми беше да осъзная, че баща ми, към когото съм много привързана, е пряко отговорен за ниската ми самооценка, но и това ще преживея. Факт е, че засега този анализ не ми е от особена полза, но също така е факт, че благодарение на него се опитвам да преодолея някои от проблемите си и се опитвам постоянно да се самопредизвиквам. Понякога като си дам сметка колко сериозна е социалната ми тревожност, направо изпадам в шок и ми се приисква да захвърля всичко, но си повтарям, че с малки и постепенни стъпки ще успея да се променя. За тази цел се научих да не омаловажавам успехите си, колкото и малки да са те, вместо да се самобичувам, че не съм постигнала много повече. Който може повече – да заповяда! Отказвам да робувам на вездесъщото „ТРЯБВА“ и дори започнах да го трия от речника си.
    А сега моля да ми извините, но отивам да си живея живота! 
    Прегръщам ви! 
  12. Like
    Acid reacted to Орлин Баев in Благодаря!   
    Осъзнаването на сенките е ценно, на характеровите движения също. Не анализ до безкрай, но просто свързване на точки и хармонизиране чрез себезаявяване, обичане, връзка с реалността, силен живот! Благодаря за ума и сърцето, които споделяш с нас!
  13. Like
    Acid got a reaction from Орлин Баев in Благодаря!   
    Здравейте,
    Минавам да се похваля, че от месец и половина не пия ксанакс. БУДНА СЪМ!!! Спирането хич не беше лесно, но кооооолко си струва. Отново имам воъбражението си, силната връзка съзнание-тяло, отминаха безсънието и кошмарите. Най-хубавото е, че се върна любопитството ми към света – ако щете вярвайте, ама в момента чета доклад за ефекта от плоския данък върху българската икономика, и паралелно с него – „Анализ на характера“ от Вилхелм Райх.
    Ходя на танци (често), скачам на въже (по-рядко), чета препоръчаните книги.
    Преди известно време забелязах, че по време на танците, от многото завъртания започва да ми се вие свят. След първите два пъти се уплаших, че мога да се срутя на пода, отчасти и заради спомена със световъртежа, докато спирах ксанакса. Обаче една вечер, докато танцувах вкъщи започнах сама да упражнявам някакви въртенета и отново получих световъртеж. И понеже вече бях „загряла“ и се чувствах много готино, продължих до момента в който очертанията на стаята се изкривиха. Чувствах се все едно съм влязла във филма „Кабинентът на доктор Калигари“. Оставих се на усещането и беше невероятен кеф! На следващия урок по танци, световъртежът отново се появи, а аз се отнесох към него като към очакван бонус.  
    Не на последно място – продължавам да се самоизследвам. В мен тече много хубав процес по осъзнаване, който в момента ми е много ценен. Не е съвсем леко – да откриеш, че при всичките ти намерения да си добър човек, в теб живее едно злобно, дребнаво и отмъстително същество си е тежичко, но с осъзнаването, че това е моето хипертрофирало от его чувство за справедливост, нещата малко по малко си идват на мястото. Още по-тежко ми беше да осъзная, че баща ми, към когото съм много привързана, е пряко отговорен за ниската ми самооценка, но и това ще преживея. Факт е, че засега този анализ не ми е от особена полза, но също така е факт, че благодарение на него се опитвам да преодолея някои от проблемите си и се опитвам постоянно да се самопредизвиквам. Понякога като си дам сметка колко сериозна е социалната ми тревожност, направо изпадам в шок и ми се приисква да захвърля всичко, но си повтарям, че с малки и постепенни стъпки ще успея да се променя. За тази цел се научих да не омаловажавам успехите си, колкото и малки да са те, вместо да се самобичувам, че не съм постигнала много повече. Който може повече – да заповяда! Отказвам да робувам на вездесъщото „ТРЯБВА“ и дори започнах да го трия от речника си.
    А сега моля да ми извините, но отивам да си живея живота! 
    Прегръщам ви! 
  14. Like
    Acid got a reaction from Диляна Колева in Благодаря!   
    Здравейте,
    Жена съм и живея в София. За разлика от повечето писали във форума, не търся помощ за проблем. Просто искам да изкажа огромната си благодарност на хората, които пишат тук! Нека първо разкажа историята си.
    Всичко започна през 2014 г. когато бях нападната и два пъти душена от един мъж, в апартамента, в който живеех. Няма да ви занимавам с подробности. Историята е дълга, но за сметка на това "кална" и долна. Само ще спомена, че бях подложена на изключителен психически тормоз и непрекъснати интриги, които ескалираха в планирано физическо насилие. Един месец след нападението преживях паник атака. Бях на място пълно с хора, сама, с гръб към стената и изведнъж почувствах силен страх.  Страх, който растеше с всяка секунда и в един момент не изпитвах нищо друго освен страх. Трескаво се оглеждах, залата "подскачаше" пред очите ми и точно когато бях готова да изскоча навън с писъци, разумът ми взе превес и изкрещя "СПРИ!!! Кажи ми от какво се страхуваш и ако наистина си в опасност - имаш правото да избягаш от тук и повече да не се върнеш". Проумях, че съм се страхувала, че онзи мъж може да в същото помещение и в момента, в който го осъзнах, дойде и фактът, че въпросният изрод няма как да е на същото място и се успокоих. След това на няколко пъти изпитвах силно безпокойство - основно в претъпкани помещения, но си казвах, че ми няма нищо и просто си фантазирам. Въпреки това, страхът си стоеше. Два месеца след нападението продължавах да вървя по улиците и да се озъртам дали някой няма да ме нападне. Започнах да живея сама и при всеки шум от съседите подскачах. Сънувах кошмари, предимно свързани с мъже, които ме гонеха. В един момент се сринах физически от напрежението. Останах си два дни вкъщи, уж бях настинала, но знаех, че съм само психически изтощена. И тогава в онези дни се сетих, как докато онзи мъж ме душеше за втори път, ме държа по-дълго за гърлото до степен, че в един момент си помислих "край, сега ще умра". Уж ми олекна, като проумях, че опасността е отминала, но проблемите със съня продължиха, а зедно с тях и страха да не срещна отново онзи мъж. Затворих се в себе си. Винаги съм била интровертна, но тогава почти престанах да общувам с хората. Не можех да се наспивам добре, събуждах се изтощена, спях добре само вкъщи, при майка ми.
    Една година след случката се наложи да напусна работата, която обожавах и която бих могла да работя до края на живота си. Три месеца живях при майка ми (в града близо до София, в който съм израснала), през което време се чувствах все едно животът ми е спрял. Точно тогава обаче с майка ми станахме изключително близки. Отношенията дотогава бяха много сложни - тя с нейния твърд и властен характер, аз - с моя инат и сприхавост. Ситуация усложнена от липсата на баща. И именно през онези три месеца с майка ми се преоткрихме. Тя ме прие такава, каквато съм, аз от своя страна - вече можах да приема нея. Говорихме, споделяхме, шегувахме се, домакинствахме заедно, бяхме като едно цяло. Не ми стигат думите, за да опиша колко добре се разбирахме.
    Намерих си нова работа. Не беше най-желаната от мен, но поне беше в моята област (завършила съм специалност свързана с изкуство и намирането на работа по нея, особено в София, е почти чудо),  справях се добре, работех с желание. Два месеца след като започнах на новата работа и вече бях започнала да си мисля, че животът ми е влязъл в релси - майка ми почина. Една сутрин ме събудиха с новината, че предишната вечер е получила инсулт и няколко дни след това мама почина без да дойде в съзнание. В същия ден, в който научих за инсулта й, разбрах, че бащата, когото обожавам и когото не съм виждала повече от 20 години, защото живее на другия край на света, е болен от рак. Имах чувството, че светът ми се срива около мен, а аз не мога да направя нищо. Много добре помня, как в този период започнах да си мисля, че никога повече животът ми няма да е окей и винаги, когато ми се случи нещо хубаво - непременно след това ще ми се случи нещо ужасно. Сега, аз и преди това съм имала травматични преживявания (опит за изнасилване, когато бях на 14, след който в продължение на много години не можех да търпя да ме докосват; грозен развод на родителите ми, когато бях едва на 10, а бях въвлечена в борбите им за надмощие; училищно насилие, което ескалираше и в 7ми клас беше непоносимо) обаче загубата на майка ми просто преля чашата! Въпреки това правех всичко по силите си, за да продължа - работех, борих се с финансовите проблеми, свиквах с живота без семейство. Напуснах тази работа, намерих си друга коренно различна от предишната. И проблемите започнаха - работата ми беше свързана с цифри и непрекъснато обработване на финансови документи. Аз, с моя афинитет към изкуството и изцяло хуманитарна насоченост, трябваше да се превърна в ходещ калкулатор. Съответно започнах да правя грешки от липса на достатъчно умения, а и работата беше ужасно много. И колкото повече грешки правех, толкова повече си казвах, че трябва да се стегна и да внимавам и колкото повече се фрустрирах - толкова повече грешки правех. Кръгът се омагьосваше все повече и повече. По цял ден "подскачах" от притеснение, изпадах в паника при най-малкия проблем, имах натрапливи мисли и съвсем изгубих съня си - трудно заспивах, а и почти всяка нощ се будех внезапно със силно сърцебиене и задъхана. Парадоксално - но не усещах никакво желание за живот, все едно някой ми беше изсмукал живеца. Просто влачех някакво съществуване и все повече се затварях в себе си. Паралелно с притеснението се задълбочиха и хипертоничните ми кризи, които имах и преди майка ми да почине. Всеки път като вдигнех кръвно изпадах в паника, как ще получа инсулт и може да остана безпомощна и да съм зависима от някого, съответно - кръвното налягане се покачваше още повече. Така в началото на миналия декември (1 година и 7 месеца след като майка ми се отиде) се озовах при личната лекарка с молба за лекарство за хипертонията. Описах й състоянието си, като си мислех, че това ще я насочи към изписването на бета-блокер. Само че тя ми заговори с такова внимание и съчувствие (каквито не получавах от никого другиго по това време), че ме разбира как искам да съм силна, но съм в ситуация, в която не мога да се справя сама и ми предложи успокоителни. Приех. Като видях зелената бланка се усъмних, но не достатъчно, за да премисля ситуацията. Излязох от кабинета с рецепта за ксанакс и диуретик за високото кръвно. Започнах ксанакса още същата вечер. Спах през цялата нощ като пън. Тежък сън без сънища, от който едва се събудих. На следващата сутрин се чувствах толкова спокойна, колкото изобщо бях забравила, че мога да бъда. Продължих да го пия. Само че скоро след като се успокоих достатъчно си дадох сметка в какъв капан съм се вкарала - ксанаксът приспа онази част от мен, която много харесвах - артистичността, чувството за хумор, умението да разказвам вицове, улавях се как понякога, докато говоря, не мога да се сетя за някоя дума, престанах да улавям по-фините нюанси в живота и света, музиката не ме възторгваше толкова силно, колкото преди, изобщо - емоционалността ми изчезна и на нейно място се настани апатията. Освен това, дозата от половин таблетка - стана цяла таблетка. И точно когато и цялата таблетка вече не беше достатъчна, за да се наспивам - открих този форум. От почти два месеца го чета заедно с блоговете. Разбрах, че не съм луда, че не съм единствена и още по-важното - че мога да се справя с това състояние. Започнах да осмислям случилото се, погледнах се спокойно, но честно (или поне се надявам да съм го направила) и осъзнах някои от слабостите на характера си - колко съм зависима от чуждото мнение и как едновременно с това винаги си налагам някакви прекалени изисквания да съм перфектна, да не правя грешки, да съм най-компетентна, всичко това с надеждата, че някой ще ме оцени, без да се интересувам дали това наистина е важно за мен. Осъзнах, че живея по някакви съвсем измислени стандарти, според които съм си провалила живота, което няма нищо общо с действителността. Напротив - справям се сама, не съм останала гладна, жадна и бездомна и това, че не се занимавам с изкуство, изобщо не значи, че животът ми е пропилян. Проумях, че не мога да продължавам да живея по този начин. Наложих си и не увеличих ксанакса. Изживях няколко дни с пристъпи на паника, но ги изтърпях! Освен това започнах да се натоварвам физически. Свръхнетренираното ми тяло виеше от умора, но си наложих да продължа. Установих, че ако два дни се натоваря повечко - на третия организмът ми сам си иска натоварването. Главното обаче е, че преди две седмици отидох отново до блока, в който ме нападнаха (само допреди няколко месеца ежедневно минавах наблизо на път към работа, всеки път изпитвах безпокойство, но така и не събрах сили просто да мина от там). Ужасно се страхувах, въпреки че знаех, че няма да срещна никого. Вървях, почти не можех да дишам от страх и в един момент започнах да водя вътрешен монолог все едно обяснявам на някого кое е това място - ето това е градинката, а ето там, на първия етаж - е апартаментът, това са прозорците на кухнята, да! същите пердета! само че сега са пуснати, защото никой не живее там, а тук чаках вуйчо ми да дойде, за да мога да отида и да си събера багажа". Продължих и в един момент окончателно разбрах, че онази случка е в миналото и вече няма отношение към настоящето. Все едно се спука някакъв балон. Тръгнах си и усетих как страха се трансформира в едно триумфиращо чувство на "да! харесва ми това вълнение! искам още от същото!". Малко по-късно усетих, че за първи път от много време дишам с пълни гърди. На следващия ден престанах да взимам лекарството за кръвно и намалих ксанакса с 1/4. Виене на свят, "паниране" от няма нищо, неспокоен сън, но отново се заинатих и останах с по-малката доза. Даже в един момент, докато бях с почти постоянен световъртеж и се страхувах, че мога да припадна, започнах съвсем сериозно да обмислям къде и пред кого да припадна, за да създам максимално силно впечатление. Хем го мислех сериозно, хем се майтапех със себе си! Замайването отмина преди да успея да припадна. Най-хубавото е, че вече се чувствам много по-спокойна и дори - по-смела. В петък бях на интервю за нова работа и можах да се заявя спокойно и с нужното самочувствие. Е, признавам си, че по отношение изразяване на финансовите изисквания има още какво да се желае, но и на тях ще им дойде времето. Знам, че имам още неща върху които да работя и че имам нужда от психотерапия - тя в момента е един от най-важните ми приоритети и се надявам, че скоро ще мога да си я позволя. Но вече знам, че мога да се справя, и че психотерапевтът ми само ще трябва да ме насочва по пътя и леко да ме подбутва, а не да ме "влачи". Също така от днес тръгвам на уроци по танци, а вечерта ще намаля ксанакса с още 1/4.
    Всичко това е благодарение на вас! Без вашите консултации в този форум и статиите в блоговете ви, още щях да продължавам с битието на легална наркоманка и да се успокоявам, че в ролята на жертва не е чак толкова лошо.  Благодаря ви! Много, много ви благодаря! Дори не мога да повярвам, че има хора, които доброволно да отделят от времето си, за да помагат на другите. Имам само една молба - можете ли да ми препоръчате подходяща литература? Вече си набелязах Уейн Дайър, Носрат Песешкиан и Лазарев. Чела съм по малко Фройд и Юнг, защото като тийнейджърка се интересувах от психология, даже смятах да ставам детски психолог, но после избрах да се занимавам с изкуство и психологията остана като хоби. Благодаря предварително!
    P.S. Съжалявам, че публикацията ми стана толкова дълга!
     
  15. Like
    Acid reacted to д-р Тодор Първанов in Моля за съвет   
    У-верен. Нека махнем у-то и остава думата верен.Въпроса е, на кого е верен? Подразбира се, че трябва да е верен на себе си.Но, как може да си верен на нещо, което не знаеш какво е? Значи трябва да помогнем на клиента да изгради образа на  ,,себе си,,.Казвам да изградим, не да открием. Когато, ние помогнем на клиента, да изгради този  максимално върховен за него образ, той може вече, да му бъде верен и добие това, което наричаме у-вереност.
    Буда минавал през някакво село. Събрали се хора. Били против него и започнали да го хулят. Буда слушал, а след това казал: "Трябва да стигна до другото село на време, затова мога ли вече да тръгвам? Ако сте казали всичко, което имате да казвате, ако сте приключили, в такъв случай мога да тръгвам. А ако имате да ми казвате още нещо, когато мина оттук на връщане ще чакам на това място. Можете да дойдете и да ми го кажете."
    Хората били изненадани. Не можели да разберат. Били го обидили, употребили обидни думи. ругали го, затова казали: "Но ние няма какво да ти казваме. Ще те ругаем и обиждаме." Буда отговорил: "Можете да го правите, но ако търсите някаква реакция от моя страна, сте закъснели. Ако преди десет години бяхте дошли със същите думи, щях да реагирам. Но сега се научих как да действам. Сега съм господар на себе си; не можете да ме принудите да направя нещо. Не можете да ме засегнете. Нищо не може да ме засегне, защото познавам собствения си център."
    Това познаване на центъра, или това поставяне в центъра, те прави господар. Иначе си роб и си роб на мнозина - не само на един господар, а на мнозина. Всичко за теб е господар, а ти си роб на цялата вселена.
    За съмнението- в хода на психотерапията съмнението трябва да бъде заменено с любопитство.
    То,трябва да стане, основното чувство, което ще кара клиента  да експериментира нови форми на поведение.
  16. Like
    Acid reacted to Донка in натрапчиви мисли с чувство за вина   
    Да напомня, Изабела, че ти си майка само на своето пораснало "бебчо". Останалият свят не е твое детенце и ти не си отговорна за него. Чувството за вина е агресия към света и хората около нас, а се прикрива под благовидната маска на чувство за отговорност. Твърдя го като бивша "виновна за всичко". Как излезнах от това? - Осъзнах агресивността и причината за чувството за вина. Осъзнах какво е Бог и коя съм аз... 
  17. Like
    Acid reacted to Георги Балджиев in Моля за съвет   
    Точно онзи ден си писах с една клиентка, с която работих пролетта. Когато дойде при мен бе пълна със съмнения, от какво ли не естество и по някое време сподели, че това ще е първата ѝ година, в която тя няма да ходи на море. А много обича морето! Бе решила да не ходи, защото бе раздирана от съмнения. Питам се, дали би отишла на две морета, едното в Гърция, ако аз бях продължил в тази линия - да стимулирам и повече, и повече съмненията? Всъщност, каквото и да се питам е без значение - тя бе на две почивки, а аз нямах съмнение, че тя не бе "здрава" с толкова многото си съмнения. И не е само тя.
    Съгласен. Във физиологично отношение дори говорим за стрес или проблеми с адаптацията.
    Здравия човек не се занимава с тестове на реалността, той живее според повелята на живота и се адаптира добре. Ако въобще трябва да използваме тази крайно неподходяща дума "здрав" в нашата професия. Вече дори и в психиатрията започват течения, в които се смята, че психическите болести не са болести, а път на човека, в който път е сам... но това е друга, доооооста сложна за обсъждане през форум тема.
    Ако ще се третираме като "продавачи", далече няма да стигнем... Всеки си има своята мотивация, за себе си мога да кажа, че по-скоро имам да дам и да споделя, отколкото да продам. Но ще се съглася, че наистина има колеги, които разглеждат психотерапията като бизнес, което си е...
    Накрая няколко думи за съмнението - разсъждението е лично, не е задължително да го вписваме в рамките на психотерапевтична школа:  като бивш учен, работил в институт, мога да кажа, че съмнението е отличен съветник на изследователя. Само че на изследователя в материалния свят - биология, физика, химия. Съмнението е супер метод да станеш велик учен в света на материалните закони. Но що се отнася до това, да живееш според законите на Бога, да Го търсиши, да живееш според повелята на любовта, тогава съмнението пречи, напълно погрешно е като стратегия. За да живее човек леко в света на любовта е необходима вяра. Вяра, доверие, увереност... много различно от съмнение.
    А при невротичните състояния имаме точно това - здраво забиване в материалния свят, изпълване със съмнения и забравяне донякъде за света на Любовта и законите на Бог. Няма защо да правим сравнения за това според кои закони е редно да се живее, че човек да се чувства свободен в творческия си устрем към Бога. Ясно е.
    Ето защо, независимо дали някой ще намери маркетингова стратегия да опакова лъскаво съмнението като здравословен пси продукт, аз не бих го приел. Дори да е промоция, на томбола да ми са падне без пари дори, не бих приел. Открил съм, че живота през вярата е много по-стойностен и знам, че дори вярата трябва да бъде надскочена в даден момент. Но това е отново друга тема.
    Поздрави!
     
  18. Like
    Acid reacted to Диляна Колева in Приятелка/партньорка   
    Ще подкрепя Георги, за по - обхватното мнение по темата, а не тясно конкретно. 
    Типажите на REAL_person и Hendo са добре познати в психотерапевтичните среди. Това са двете крайности на страхът от обвързване предшестван от страхът от отхвърляне, като едната крайност преминава през връзките през "желанието за превъзходство" - брилянтно описано от Адлер, а другият стои в "комплекса за малоценност" също така добре описано от Адлер. 
    Желанието за превъзходство е крайната фаза на развивания от детство комплекс за малоценност.  Тоест вторият типаж също ще стигне до тази крайност, но през един доста по - самоунищожителен начин, като започне да "подчинява" партньора през манипулативно страдалческо поведение. И в двата случая партньорството са неуспешни, което е ясно видимо за аудиторията тук, но не и за хората преживяващи това. 
    Навременното осъзнаване на проблема и работата по него води до приемливи резултати и реализирането в партньорство на някакъв етап. Замирането в едната или другата крайност обаче, завъртат човека около собствената му значимост през комплекса и му пречат да прецени реалната действителност във взаимоотношенията. 
    Наблюдава се често и не е някаква новост на днешната действителност, все пак Адлер е работил и писал в първата половина на миналия век. Днес, заради падането на доста от рамките и правилата във взаимоотношенията този тип поведение, не е воден от социалните изисквания, за да има шанса да промени живота си под натиска на средата. Преди 100 години, човекът се жени/омъжва/ и средата изисква стабилността на семейството. Тежко и горко на партньора, но пък това е шанс за страдащия. Днес, няма подобно изискване и хората с подобен проблем, преживяват многократно усещането си за провал във връзките, като само затвърждава едната или другата крайност на състоянието. Без реална възможност за осъзнаване. 
    Тук идва моята любима тема, че когато искаме свобода на избора, първо е необходимо да сме достатъчно осъзнати, за да се движим в свободата и достатъчно наясно с целите и приоритетите си, за да можем да правим добрите за нас избори. 
  19. Like
    Acid reacted to Георги Балджиев in Приятелка/партньорка   
    Хайде малко да сменим перспективата. Темата е важна не само заради М. Проблема е повсевместен, цивилизационен цирей е почти...:
     
    "Трябвали човек най-напред да създаде добри отношения със самотата си, преди да встъпи във връзка?

    Да, трябва да се примириш със самотата си дотолкова, че тя срещат двама господари - господари на своите същества, на своята самота - щастието не само се добавя, но се умножава. То се превръща в небивал феномен, в тържество. И те не се експлоатират, а споделят. Не се използват един-друг. Напротив, те стават едно и се наслаждават на съществуването, което ги обгръща.

    Двама самотни човека винаги се изправят един срещу друг, винаги се конфронтират един с друг. Двама човека, които са познали самотата, са заедно и се срещат с нещо по-висше от тях двамата. Винаги давам следния пример: двама обикновени любовници, които са самотни, винаги се обръщат един към друг, двама истински любовници в пълнолунната нощ няма да се гледат един-друг. Може и да се държат за ръце, но ще гледат пълната луна високо в небето. Няма да са обърнати един към друг, а заедно ще са обърнати към нещо друго. Понякога ще слушат симфония на Моцарт, или Бетховен, или Вагнер заедно. Понякога ще седят край някое дърво и ще се наслаждават на изключителната същност на дървото, която ги обгръща. Понякога може да седят край някой водопад и да слушат дивата музика, която неспирно се сътворява там. Понякога, край океана заедно ще гледат в най-далечната точка на хоризонта. А когато двама самотници се срещнат, те се гледат един-друг, защото непрестанно търсят начини и средства да се експлоатират - как да използват другия, как да бъдат щастливи чрез другия. Но двама души, които са дълбоко свързани помежду си, не се стремят да се използват един-друг. Те по-скоро стават спътници, поемат на поклонническо пътешествие. Целта е висока, целта е далечна. Общият им интерес ги обединява. Обичайно общият интерес е секса. Сексът може да обедини две личности моментно, случайно и много повърхностно. Истинските любовници имат много по-голям общ интерес. Не че няма да има секс, може да има, но като част от една по-висша хармония. Слушайки симфонията на Моцарт или Бетховен, те могат толкова да се сближат, че да се любят, но това е в голямата хармония на симфонията на Бетховен. Симфонията е истинското нещо, любовта се случва като част от нея. А когато любовта се случва сама по себе си, нетърсена, ненамислена, просто като част от по- висшата хармония, тя носи в себе си напълно различно качество. Тя не е вече човешка, а божествена.

    Думата „щастие” (англ. happiness) идва от скандинавската дума „хап”. Думата „случва се” (англ. happening) идва от същия корен. Щастието е това, което се случва. Не можете да го произведете, не можете да му заповядате, не можете да го принудите. Най-много можете да сте достъпни за него. Когато се случи, нека се случи. Двама истински любовници са винаги на разположение, но никога не мислят за щастието, никога не се опитват да го намерят. Така, те никога не са разочаровани, защото когато стане - стане. Те създават ситуацията - всъщност ако вие сте щастливи със самите себе си, вие вече сте такава ситуация, и ако другият също е щастлив със самия себе си, това също е ситуация. Когато двете ситуации се доближат, се създава една по- голяма ситуация. В тази голяма ситуация се случват много неща - без нищо да бъде направено.

    Не се налага човек да прави нищо, за да бъде щастлив. Просто трябва да остави щастието да тече. Така че, въпросът беше, трябва ли човек първо да се помири със самотата си, преди да встъпи във взаимоотношение? Да - да, абсолютно. Така трябва да бъде, иначе ще бъдете разочаровани и в името на любовта ще правите нещо друго, което изобщо не е любов".

  20. Like
    Acid reacted to Донка in Приятелка/партньорка   
    Благодаря на всички за искреността. Много ни е полезна.
    на Хендо пак ще повторя същото, но с други думи. Ти се фокусираш в себе си и жената я мислиш само като мишена, като обект на твоята смелост или мъжественост. То много мъже са така. "Отстрелват" жените. И ако падне супер, ако не здраве да е. 
    Жената за теб не е от типа "плячка" - за тях си има мъжкари. Твоята жена е твой приятел - такава търси и там нещата стават сами, няма нужда да се ежиш и мъжкариш. Само че ако ти със себе си не можеш да се сдобриш и да се опознаеш с любов, то как ще опознаеш нея? А без да я опознаеш, тя ще бъде плячка, не приятел. Възможно е дори тази жена отдавна да е близо до теб, но ти да не я отразяваш... Това отблъсква жените - мъж, фокусиран в себе си, като капак и не се харесва. С такъв мъж да чакам да ме опознае и хареса - изгубено ми е времето.... 
  21. Like
    Acid got a reaction from Донка in Приятелка/партньорка   
    Hendo, докато се възприемаш като недоразумение - ще бъдеш само недоразумение. Като жена ти казвам, че ако срещна притеснителен мъж последното, което си мисля е, че е смотан. Напротив, възприемам го като чувствителен, което за мен е много положително качество. Няма да ти казвам да се отпуснеш и да бъдеш "естествен", просто не спирай да опитваш. Както казва господин Ибрахим в "Господин Ибрахим и цветята на Корана" на Ерик Еманюел Шмит: "не-то ни е в кърпа вързано, въпрос на усилия е да получим и "да"-то". Ти в момента май си зациклил на "не"-то и не желаеш да положиш и грам усилия, за да получиш "да"-то, което е крайно непродуктивна тактика. 
  22. Like
    Acid got a reaction from Донка in Приятелка/партньорка   
    Hendo, докато се възприемаш като недоразумение - ще бъдеш само недоразумение. Като жена ти казвам, че ако срещна притеснителен мъж последното, което си мисля е, че е смотан. Напротив, възприемам го като чувствителен, което за мен е много положително качество. Няма да ти казвам да се отпуснеш и да бъдеш "естествен", просто не спирай да опитваш. Както казва господин Ибрахим в "Господин Ибрахим и цветята на Корана" на Ерик Еманюел Шмит: "не-то ни е в кърпа вързано, въпрос на усилия е да получим и "да"-то". Ти в момента май си зациклил на "не"-то и не желаеш да положиш и грам усилия, за да получиш "да"-то, което е крайно непродуктивна тактика. 
  23. Like
    Acid reacted to Донка in Страх ли ви е да обичате?   
    В неделя четохме една невероятна беседа от Учителя, която сърдечно препоръчвам по въпроса за егото  и страха да обичаме - Марта и Мария
    Не, там няма точно така да ги срещнете, но Учителя умее да обяснява толкова просто толкова сложни неща.... 
     
  24. Like
    Acid reacted to Орлин Баев in Силни спазми в коремната област и сърцебиене   
    Опитът с кундалини йога показва същото, което и колитът - имаш силна връзка между съзнание и тяло. Това е чудесно, когато я ползваш качествено. Сама виждаш как вътрепсихични конфликти, които имаш да осъзнаваш и преодоляваш, се изразяват през тялото ти. Мнозина йоги между другото, само си мечтаят за такава пряка и директна свързаност, предпоставяща качество на по-сериозните етапи от йога. А ти, искаш или не, я имаш - подтиква те към по-цялостно себепознание, хармонизиране вътрепсихично, социално, професионално, партньорско-взаимоотношенческо, тласка те към една здрава духовност, води те към редовната практика на енергийни методи, молитва и медитация! Психотерапията е част от този път - ключова част. А по-цялостната, е следването на дадена духовна пътека. Колегата Юнг примерно твърди, че световните духовни системи са не друго, а мащабни психотерапевтични методи, просто по-широки и цялостни от конвенционално психотерапевтичните. Благодаря за споделянето. Желая ти сърцат смисъл в пътя ти!
  25. Like
    Acid reacted to Кон Круз in Благодаря!   
    "Спомени от отвъдното", Майкъл Нютън.
×