Jump to content
Порталът към съзнателен живот

anton_92

Участници
  • Общо Съдържание

    5
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от anton_92

  1. Благодаря за съветите, въпреки това, след доста четене и мислене реших, че този човек в момента не е моят човек. Психоанализата е твърде бавен и интровертен метод за човек с моя характер и моите проблеми. Просто в момента съм твърде нетърпелив, за да стане ефикасно, а моят психолог загуби доверието ми и в последните сеанси тотално спря да е способен да ме насочва и правим нещо конструктивно. Ще пробвам психоанализа на друг етап, в момента имам нужда от различни методи и подходи - всъщност точно тези, които практикуват експертите във форума, затова и потърсих и започвам при такъв. Поздрави сърдечни!
  2. Благодаря Ви! Аз също съм на мнението, че е хубаво да имам психоаналитик доста време, не за паник атаките, а за самоусъвършенстване. Това, което не мога да разбера дали е правилно в случая е тоталният отказ на моят аналитик да ми дава конкретни задачи, решения или съвети, както и срокове кога ще се оправи сегашното ми, да го наречем, състояние Много се колебая дали да прекъсна дейност при него и да започна при някой от специлистите във форума в София, които имат по-различни методи. От една страна наистина го искам, защото чета при вас, че такива неща се преодоляват доста по-бързо, от друга се притеснявам да не се окаже, че именно този подход ми е нужен и го прекъсвам малко преди да видя резултатите от него. Все пак толкова сеанса не са малко и с психолога сме изградили някаква връзка и той е запознат с мен добре - не ми се иска толкова месеци да са отишли на вятъра. Поздрави!
  3. Здравейте! Пише Ви автора на горния пост, отпреди няколко месеца. Около 1 седмица след като написах поста в този форум - тръгнах на психолог, който провежда психоанализа. Реално сеансите ни минават в анализ, метафора, взаимовръзки и т.н. Никога (или почти никога) не ми дава насоки, конкретни методи за справяне с паник атаките и дематериализацията и т.н. Реално за тези няколко месеца аз намерих доста себе си - къде благодарение на много четене, къде благодарение на спорт (по препоръка на форума), където благодарение на психолога. Да, обаче паник атаките и чувството за дематериализация си остават. Не са се повишили, но почти не са се променили. Имам известен напредък и успявам да ги контролирам до по-голяма степен отпреди, но те продължават не малко да парализират живота ми. Малко съм за затворил и се седя предимно вкъщи, което е доста нетипично за мен. Доколкото четох и съм се консултирал с други експерти - за млад и осъзнат човек като мен с не особено тежки симптоми (не получавам наистина брутални паник атаки, по-скоро силно притеснение и чувства все едно се къса реалността) - състоянието ми се лекува доста бързо. Харесвам психолога си, чувствам се много добре в кабинета, по време на разговора и след него. Мисля, че той ми помага много за цялостното ми състояние в дългосрочен план. Ходя 4 пъти на месец, досега сме имали около 12-15 сеанса. Но за съжаление това не става с достатъчно бързи за мен темпове. Какво ще ме посъветвате? Това нормално ли е? В смисъл - струва ли си да чакам още няколко месеца, за да видя дали ще има ефект или да търся друго решение. Признавам, че не ми се иска да сменям, защото наистина харесвам човека и съм изградил някаква връзка с него като пациент, но се притеснявам да не се окаже, че си хабя парите и най, ама най-вече - ценно време от живота си.
  4. Благодаря за отговорите на всички Започвам от другата седмица терапия при човек, който ми препоръчаха, вярвам, че ще помогне. В никакъв случай не мисля, че нещата са сериозни и тежки, но искам да ги хвана и елиминирам от начало, за да не се задълбочават. Вярвам, че себеосъзнаването и приемането е много важна стъпка. Виждал съм и съм чел за хора, които крият страховете от близките и семейството си години и после се сриват тотално. Едва преди около месец и половина идентифицирах проблема и ми трябваше време да го приема. Информирах семейството си и най-близките си приятели за него, защото не исках да го крия. Приеха го и ме подкрепиха. Иначе - да - много се идентифицирам с работата си, защото тя е важна част от мен. Както може би сте разбрали - аз не работя на конвенционална работа от офис. Работата ми е много важна част от живота, защото тя ми дава много, ама много смисъл. Освен това е изключително ярка част от характера ми това, че съм много комуникативен и експресивен - точно затова казах, че имам чувството, че губя част от себе си. Ще прочета още няколко пъти постовете ви, за да вникна в дълбочиана и ще разказвам тук какво е развитето по темата, за да може някой ден като някой попадне в подобна ситуация - да види Пътя. Поздрави!
  5. Здравейте! Първо - нямате си представа какво облекчение е да намери човек този форум. Рядко в интернет се намира място, в което наистина да помогат. Четох много и реших да пусна тук и моя проблем. На 25 години съм, работя много стресова работа на високо ниво, ръководя екип, комуникирам ежедневно с десетки хора и трябва да взимам важни решения. Работата ми е доста обществено смислена, но изключително напрегната и трябва да чувам и виждам неща, които не е писано да бъдат видени и чути от много хора. По принцип съм много комуникативен, експресивен, имам изявени лидерски и комуникационни умения. В последните няколко месеца обаче нещо се случи с мен. Имах няколко ситуации, в които трябваше да водя важни срещи, а веднъж да говоря и пред голяма аудитория. За съжаление се оказа така, че в един особено важен ден, поради обективни и чисто физиологически причини, ми падна много кръвното. За съжаление това се случи точно на две много кючови за мен срещи с по-висшестоящи от мен хора, които трябваше да впечатля много. Е, трудно се справяш, когато ти е лошо - не успях. И от тук започнаха проблемите, които се задълбочават. Вече всяка среща с важен/непознат човек ме води до паническо разтройство. Симптомите са чисто физиологични - сърцебиене, потене, висок адреналин, треперене на ръцете и най-ужасното - чувство за дереализация. Идва ми да побегна, да се скрия в тоалетната и да припадна. И понеже срещите са на високо ниво и аз трябва да ги водя - резила е пълен, най-вече, когато ми затрепери гласа. За момента успявам да се овладея със зверски усилия в рамките на 10-15 минути. Обаче усещам как скоро това няма да се получи. Заради което и започнах да избягвам всячески срещи, в които ходя и водя сам. А това е недопустимо за работата и стремежите ми. Разбира се, всичко това ми се получава от страх от страха. Веднъж се е случило по обективни причини - следващия път се притеснявам да не стане, без да има причина - и хоп, то става. И се получава една верижна реакция, в която започвам да изпадам в такива състояние при все по-елементарни житейски ситуации. Разбира се, освен това има и други фактори - много стрес, много голяма отговорност, комплекси от миналото, много неизвестни и притеснения и т.н. По принцип имам доста добра преценка за себе си и околните, тъй като това ми е работата. И това, което се случва е безумно нетипично за мен. Разбирате ли, това е като художник да го е страх да рисува... или пък шофьор на автобус да го е страх да кара. Чувствам се буквално като инвалид. Да хвана паническо разтройство от ситуации, в които съм най-добър. Все едно съм загубил всичко, което ме прави такъв, какъвто съм. За щастие - вярвам, че хващам проблема рано, защото той се задълбочи едва преди около месец и половина-два, а първата наистина тежка ситуация, от където тръгна всичко, беше преди 4 месеца. Искам да преодолея този проблем възможно най-бързо, защото от това зависи не само моя успех, а и този на много други хора. Не желая да изпадам в подробности, но, както споменах, захванал съм се с доста амбициозни неща, които бих определил като алтруистични и много социално важни - тук не говорим за някакви бизнеси за пари и т.н. Ако потъна - с мен потъват и много други хора, които имат милион пъти по-важна нужда от помощ от мен. Изключително ще съм благодарен ако получа съвети, насоки и мнения на хора, които са били в същата ситуация и са успели да я овладеят. Благодаря на всички от сърце!
×
×
  • Добави...