Jump to content
Порталът към съзнателен живот

АВВК

Участници
  • Общо Съдържание

    5
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. Мисля, че вече си наяно, че въпросите, които ме задушават са много, постоянни, нахални и все по-изникващи един от друг. Благодаря за разговора и отзивчивостта! Няма нужда да продължаваме, макар да ми е полезна предложената и организирана информация, която ми предлагаш. Играта между съзнавано и не продължава във всеки човек. Последен въпрос, моля. Ти даде своята препоръка за психотерапевт, за което благодаря, но нещо говори ли ти името Гергана Кехайова? Работи ли и има ли необходимата подготовка за казуси и главоблъсканици от моя сорт?
  2. Аааа, и още нещо: Не очаквам от никого отговор. Отговорът и решението трябва да са си мои. Рецепта за душевно лечение не чакам от теб или който и да било психотерапевт, психолог и... колеги. Този тип разсъждение ми е чуждо. Никой никого не може да накара да извърши нещо (не говоря за случаите на целенасочена манипулация, внушение или пистолет в слепоочието).
  3. Благодаря безкрайно за готовността да ме консултираШ (нали на ТИ?)! Ситуацията наистина ме парализира, като ме тласка от решение в еднаата крайност до решение в другата, като се опитвам във всеки момент да си давам ясна сметка за евентуалните ситуации - положителни и отрицателни, при евентуален избор. В един момнт дори си мисля, че да продължа без когото и да е от тях ще е най-добре. Така или иначе мисля, че няма да мога да се преборя с мисълта, че тя е причината животът ми да придобие вид на бъркани яйца (абсолютно съъм наясно, че изборът съм направила аз, че аз отговарям за постъпките си, но този ореол ще стои над нея), а от друга страна мисля, че чувствата ни със спруга ми са прекалено "замърсени", деформирани, дефектирали. Да не говорим, че месец-два се стрясках от отврянето на вратата на спалнята, като стигах до рев, осъзнавайки каква травма ми е нанесена от физическото стълкновение. Относно варианта да живея с нея е немислим. Дцата са наясно, че съъществува друг човек, но не съм разяснявала кой е. Нямат и представа, макар да я познават. Не считам за правилно да се установяват такива "семейни"взаимоотношения. Може и да прозвучи странно предвид моята бисексуална ориентация, но не смятам, че е правилно хомосексуални двойки да отглеждат и оформят мирогледа на подрастващите. Все пак не бива да се забрвя, че появяването на деца е резултат от хетеросексуални взаимоотношения. Да не говорим как бива обяснено кой каква роля заема, защото това би бил следващият момент, който би възникнал . Отначало вярвах, че можем тримата да изживяваме прекрасни моменти...., но не и сексуално. За мен те бяха свсем различни и макар да изпитвах желания и чувства към двамата комбинирането не изглеждаше възможно. А може би щеше да се получи, но не ги желаех в едно, а поотделно. Нистина успяхме да направим няколко излета заедно, но дотам...Аз отказах. Сега отново трся контакт с него . С нея го имам ежедневно - приятлски. Влечение не изпитвам. Казала съъм й го. Тя чака да се събудя отново, но аз не зная дали изобщо мога...Чувствам се празна, апатична... Изпдам в ревливи кризи и почвам да избягвам дори приятни изживявания с когото и да било. Зная, че не бива, че трябва да си доставям положителни емоции, но всичко ми с вижда празно. Добре, че с децата се разсейвам, защото не са ми чужди и суицидни мисли.... Обичта и отговорността към тях ме държат да не потъна съвсем.
  4. Здравейте! Ще започна направо по същество. Ситуацията, която сътворих и се намирам в момента ме побърква. Чувствам, че нито мога да взема категорично решение за бъдещето,което не е само мое, но и че ако не направя нищо, няма да мога да нито да се почувствам сигурна, нито щастлива. Най-просто казано - в депресия съм. За да се разбере, обаче, същността на "побъркването " ми трябва да опиша, ако не детайлно, то поне отчасти причините довли до това ми състояние. Омъжена съм, с две деца. Бяхме щастливо смейство с периодичните си проблеми, спорове и недълбоки кризи. Задружни с децата.|Абе от тези семейства, за които никой не предполага, че може нещо да го разтури. Често дори са ни завиждали. Сагата почна преди 5години, когато с приятелки-колежки тръгнахме по обучения и малки наши уикенди. Със съпруга ми също организирахме семейни кратки почивки. Между мен и едната ми колежка се породиха чувства, които ни отнесоха като порой. Животът ми се промени... Веднага ,обаче, виновно-еуфорично аз споделих това със съпруга си (дотогава тайни между нас нямаше, споделяли сме си всичко ...). Едно известно време той се опитваше да приеме връзката ми, опитваше се дори да бъде съпричастен с емоциите ми. След година напъни той се предаде, не можеше вече да потиска ревността си. Започна да се озлобява и да ме тормози психически. Изтраях известно време и се изнсох на квартира с децата. 1година бях на квартира, но си исках съпруга, когото така силно обичах(още обичам). Чувства изпитвах, обче, и към нея. В главата ми нещата се преплитаха и се оформи невъзможност за правилно решение - линия на поведение. Всъщност какво значи "правилно" решение? За кого? Коя истина трябва да се гледа? Дълг, морал, отговорности или това, което те прави щастлив? Какво можеш да потиснеш, приемеш, наложиш? Докога, обаче, ще издържи на такава емоционална преса? Тъй като нямах ясен и категоричен отговор за създалата се ситуация, почнах да се затварям в себе си. И както обичах двамата...., изведнъж започнах да охладнявам. Скандалите заха редовно място помежду ни. Всеки си искаше неговото ... При един от пиковите моменти съпругът ми ме удари зверски... няма да обяснявам. Разделихме се. Той с премести по мое настояване. Минаха 3 месеца откакто него го няма. Липсва ми. Другата връзка, която едва крета не ме удовлетворява, макар да имам пълната подкрепа и обич от нейна страна.В съзнанието ми тя е причината за всичко. Зная, че това не е така и че аз отговарям за постъпките си, но.... В същото време съпругът ми ми липсва адски много. Явно съм му простила за удара. Слва Богу, че децата не тъгуват по баща си - разговрям с тях на тази тема......Има редица подробности, но рзултатът е следният: Нещастна, объркана, пропадаща - така се усещам. Н знам докога щ издржа така. Добре, че са децата да ме държат, та да не потъъна съвсем. Моля за предложения за психотерапевт, който да ми помогне. От Пловдив съм. Благодаря предварително на отзовалите се!
×