Mirra_98765

Здравейте на всички! Бих искала и аз като вас да мога да се облегна на учението, но нямам представа от къде да започна. Бихте ли ми дали съвет с коя книга мога да започна съвсем от началото? Благодаря!

Благадаря Ви, Инес, за прекрасния отговор. Много мисля за всичко, което ми написахте! Благодаря Ви да отделеното време! Относно терапевтичната работа - идключително много уважавам работата на терапевтите. Просто минах през доста и се уморих да разказвам едно и също. Осъзнах, че имам нужда да говоря с хора, които са на моята честота и в отношенията си с хората и близките съм един самотник. Просто се чувствам недовършена в работата си с тях. Това за друго прозорче от собствения ни дом страшно ми хареса! Благодаря Ви от сърце!

Благодаря Ви за отговора, Диляна! Точно така е. В главата ми е един огромен водовъртеж от мисли, чувства, анализи, съмнения, тревожности. И нямам идея как да се измъкна и дали ще оцелея в този водовъртеж.

Благодаря Ви за отговора, Диляна

Благодаря Ви за отговора! Явно им обръщам мнжго внимание, защото съм неуверена и с ниско самочувствие. Трябва да работя повече в посока това да съм уверена. Благодаря! Това е нещото, което имах нужда да чуя за работата си! Благодаря Ви от сърце!

Здравейте, Донка! Не съм чела нищо от Учителя, но напоследък започнах да го проучвам. Всъщност така попаднах на този форум. Благодаря Ви за препоръчаните книги. Започвам веднага да ги чета!

Здравейте! Благодаря Ви много за отговора. Не се бях замисляла върху това, но сега виждайки това изречение се сетих за много неща, които говорят, че имам огромен страх да поемам отговорност. Толкова огромен, че се появяват психосоматични симптоми. Например, когато заживях в дома на приятеля си - семейството му много изискваше от мен да живея по техния начин. Изискват от мен дори и сега, когато вече не живеем заедно. Винаги съм искала тези хора да ме оценяват. Помня как бях повишена в службата си. Издържах една година като мениджър, ръководех 30 човека екип, но семейството на приятеля ми пак не ме оценяваха. Отделно огромната отговорност тези 30 човека да разчитат на мен ме ужасяваше. Всеки споделяше проблемите си, защото вярваха че аз съм един балансиран и уравновесен човек, но аз не издържах. Тогава се появи ужасната мигрена, с която до ден днешен не мога да се преборя, въпреки че напуснах работа. Баба ми е болна и постоянно ми се оплаква за проблемите си, очаквайки че аз мога да бъда нещо като подкрепа, но не мога. Спрях да и звъня тотално. Майка ми като всяка нормална майка ми помага с кавото може, но когато и кажа "Благодаря!" тя ми казва "Няма проблем, някой ден ти ще ме гледаш".. Това ме ужасява. Не мога да поемам такива отговорности да гледам нито нея, нито баба ми, никой. Не мога дори себе си да гледам. Може би за това и мисълта да имам дете ме ужасява. Веднъж направихме опит с приятеля ми и после цял месец бях в паника, ужас, стрес за това каква грешка сме направили и изобщо как аз не съм способна за такова нещо. После, когато разбрах че нищо не е станало ми олекна и продължих да анализирам до болка собствената си същност. Да, аз нъм способна да се справя с живота и това, което този живот и това общестно изискват от мен като техен член. Понякога си казвам "Мамка му, никой не ме е питал дали искам да се родя в този живот и този объркан свят! " Никой не ме е питал, а всеки изисква от мен. От мен се изсква да работя, ама не да бъда творец, не да бъда художник и писател, а трябва да работя в офис на буздушна позиция. От мен се изисква да раждам деца, да гледам болните членове на семейство си. И ми се казва "О, я слез на земята най-накрая." И след тези анализи се депресирам и получавам мигрена. А когато се опитвам да се противопоставя стават скандали. Това е един прекрасен въпрос. Все по-малко хубави мисли ми минават през главата за съжаление. Сред хаоса обаче винаги мечтая за едно и също нещо. И това е Италия. Мечтая как се разхождам сама вечер, сред красиво осветените сгради, мостове и се виждам толкова усмихната, щастлива и удовлетворена от живота си. Представям си как съм си взела акварелните бои и рисувам по цял ден поляните на Тоскана. Мечтая за свобода и да бъда там, където искам. И после се появяват черните мисли. Появят се семействата - моето и на приятеля ми, които ви казват "Искам внуци! Искаме това... Искаме онова...Стига с тези глупости.." А аз толкова се въодушевявам от мислите за Италия, че винаги споделям на приятеля ми и винаги се стига до скандали и нервни кризи. Защото той иска да живее близо до семейството си и не желае да бъде никъде другаде...

Здравейте! Имам нужда от консултация с Вас, защото имам чувството че вече наистина се побърквам. Проблемите ми са на психическа основа. Вече съм посещавала няколко терапевта и съм дала купища пари, но ефекта е никакъв и наистина имам нужда от човек, с който да мога да поговоря на едно друго ниво и който наистина да ми помогне. Ще ви обясня накратко. На 31 години съм, до преди няколко години страдах от панически атаки, с които се справих без лекарства, но останаха така да се каже едни следи, като хипохондрия, депресия може би, едни постоянни натрапчиви мисли, мигрена с аура, загуба на вдъхновение от години (художник съм), проблеми с партньора, с който съм от 12 години, проблеми с майка ми, с баба ми (която е абсолютен енергиен вампир) , проблеми със семейството на приятеля ми. Имам желание единствено да се махна и да заживея поне временно извън страната от тези хора и не знам защо си мисля, че всичко ще е наред тогава, но приятеля ми постоянно ми обяснява че съм луда и че проблема ми е в главата и не искал да ме слуша, защото се натоварвал и.тн. Липсва ми и смелост може би да предприема нещо. Изпадала съм в нервни кризи неведнъж. На моменти съм раздвоена. Има дни, в които настроението ми е приповдигнато и се чувствам добре, но има и такива в които съм на дъното. Не ми се става от леглото дори. Може би като ме види човек на живо ще реши, че всичко ми е наред. Винаги съм усмихната пред хора, смятам, че изглеждам добре, но съм с ниско самочувствие, а в същото време перфекционист. Приятеля ми ме обича и виждам, че дава всичко за да съм щастлива. Пътуваме по най-хубавите места на света, сега планираме да купим къща, която да изплащаме години наред. И поради някаква причина все съм притеснена, имам постоянно натрапчиви мисли, депресивни състояния, една ужасна мигрена с аура (понякога периферното ми зрение се губи) не мога да спя от известно време. От 12 години сме заедно, обичам го, не мога без него, но мисълта за сватба, за деца, а сега и за къща ме ужасяват и ме притесняват ужасно много. Мислела съм за раздяла, но мисля че няма да срещна човек който да ме обича толкова. В същото време обаче интимния ни живот липсва от много време. Аз просто нямам желание. Не знам дали проблема е в мен или някъде другаде. Никога не съм успявала да се доверявам напълно в хората. Аз израснах с много семейни проблеми. И това е поставило в мен едни граници и едни страхове да не би същото и с мен да се случи и не допускам никой да навлезе много дълбоко в душата ми. А и той не може. Няма този капацитет. Друг е въпроса, че главата ми постоянно е пълна с мисли и мисля че за това имам мигрена. Страшно чувствителен и емоционален човек съм, а идвам и от токсично семейство. Баща ми почина внезапно преди две години и той беше прекрасен човек. Майка ми също винаги е давала всичко за мен и брат ми, но някак така ми влияе, че се чувствам длъжна, че тя винаги е била нещастна и неудовлетворена в живота си. От провинцията съм. Всъщност те с баща ми цял живот са имали проблеми с роднините и между тях си. Баба ми ( нейната майка) ме побърква с оплакванията си постоянно заради липсата и на пари и проблеми с вуйчо ми и също ме натоварва ужасно.Майка на приятеля ми също винаги ми натяква за деца и все ми говори какво НЕ правя в живота си, вместо да погледне какво правя всъщност. Не се разбирам с роднините на приятеля ми, а те са страшно близки и това води до огромни скандали в отношенията ни. Не се разбираме, защото винаги ме критикуват толкова много, че след среща с тях винаги плача, а той не ме разбира и се ядосва. Аз единствена от двете семейства - моето и на приятеля ми съм човек на изкуството. Но в тези семейства винаги се е говорело за “сериозна работа” , за постижения, деца, къщи, живот по схема и какво ли не. Изобщо аз понякога имам чувството, че имам един огромен потенциал вътре в себе си, който не може да излезе. Чувствам се като затворена в една запушена бутилка. Понякога в тази бутилка влиза малко въздух, но не толкова, че да се отвори и отпуши, камо ли да изригне като шампанско. Бихте ли могли да ми помогнете за тези неща. Вече не мога да спя дори. Наистина имам нужда от съвет. Всички терапевти, които съм посещавала до сега не ми помогнаха особено. Дали имам някакви вътрешни бариери и за това ми е трудно да по поема следващата стъпка с приятеля ми за собствен дом и деца? Дали трябва да замина някъде далече от двете семейства и да бъда свободна? Как да върна вдъхновението си? Как да бъда отново себе си. Какво бихте ме посъветвали, за да не рязболявям повече душата си. Благодаря!!!