diamanteleonora

Тези състояния познати ли са ви?
Нервни ли сте? Палите ли лесно? Имате ли проблеми със съня? Не ви достига енергия? Или пък се затруднявате със съсредоточаването, с фокусирането, с равновесието? Имате ли проблеми със сърцето? Схващат ли се/изтръпват крайниците? Имате ли познати с подозрения за епилепсия, МС? Имате ли познати, преживяващи тежка депресия и паник атаки? Вие, или ваши приятели неуспешно правят опити за забременяване от години, или са диагностицирани като безплодни? Навестяват ли ви натрапчиви негативни мисли? Или имате познато детенце диагностицирано с аутизъм, или някаква форма на парализа? Веган ли сте? Вегетарианец? Ядете ли месо? Ако отговорът е ДА дори на един въпрос, то продължете да четете нататък. 
Съвременната медицина е колкото напреднала, толкова и неука и некомпетентна. Къде умишлено, къде просто поради незнание. За радост обаче, все повече жизнено важна информация започва да излиза наяве. Ето такава информация взехме от една скорошна лекция на уважаемата д-р Мария Папазова от пролетното издание на фестивала “Свободата да бъдеш” 2016. И за улеснение и удобство на читателя, организирахме в писан текст. Инвестирайте в четене едни 5 минутки, те могат да се окажат животоспасяващи.
В модерният свят върлува епидемия. Скрита епидемия. Цяла лавина от погрешни диагнози – започвайки с безплодие, и свършвайки с инсулт и рак. Потайният убиец води до стотици хиляди здравословни провали в световен мащаб.
Ето няколко кратки примера – съвсем действителни случаи.
40 г репортер: постепенно губи баланс, координация, “полудява”. Диагноза: Алцхаймер 8 месечно бебе, което постепенно спира да издава звуци, да реагира, а накрая – не може и да седи само 20 г. жена внезапно изпада в тежка депресия и прави опит за самоубийство Млада балерина, която се озовава неподвижна в инвалидна количка след пластична операция (на нос) 69 г. жена с проблеми в равновесието пада и получава тежка фрактура 38 г. жена след операция също прикована към количка 54 г. жена с параноидни налудности и агресивни изблици, диагностицирана като МС 4 г. детенце диагностицирано като аутист Млада жена с първичен стерилитет 96 г. мъж грабва нож и в налуден пристъп намушква жена си. Без никакви индикации за психични проблеми Диагностицирането в медицината е голяма игра на предположения. Ние лекарите, се опитваме, ако нещо не ни прилича достатъчно убедително на определено заболяване, да го докараме така, че да заприлича. Гледаме в едни книги, за които вие не подозирате и броим симптоми. Има ли 5 от 6 симптома – значи тази е диагнозата. И от там насетне, подходът към т.нар. “лечение”(а то е медикаментозно въздействие), е стандартен. Вие вече не сте личност, индивидуалност, а сте “Алцхаймер”...
http://www.svoizbor.com/2016/07/could-it-be-b12/
 
Тъй като дефицитът на б12 участва в изграждането на ДНК, то логично участваа и в изграждането на нервни клетки. 
 
 
ПП: Моят ЛИЧЕН опит по темата. 
Сега съм на 25 години и преди приблизително 8 години получих първата паническа атака. Бях в училище, 11 клас в час по география мисля, че беше. Зави ми се свят, първоначално не усетих страх, направо изпаднах сякаш в друго измерение. Предшестващото състояние на тези атаки не беше никак добро. Спах по 1-2 часа, бях развила психоза отпреди това, че никой не ме обича истински и бях ужасно гневна на света затова, търсих причините у хората, обвинявах ги за всичко, лягах си и ставах с мисълта че не съм истински обичана, после си лягах и ставах с мисълта колко гневна съм на целия свят. Цялото общество, колко грешно е устроено, ядосвах се на страхливите хора. Как може да ги е страх, нали живота е кратък и те трябва да видят как стават жертви на злата конкуренция, на злите корпорации, на злите хора които управляват света, които правят войни, всяват страх и тн. Трябва само да спрат да се страхуват и да пожелаят да направят нещо в името на себе си, не на обществената машина, която ги смила и ги оставя без нищо за което да се захванат. Исках посвещението на хората да се промени, да не са такива подлизурковци и страхливци. Според моето аз тогава, тези проблеми трябваше да се решат за един ден и нямаше друг вариант, освен да си давам цялата енергия затова. И усещайки несправедливостите, правейки опити да ги разрешавам малко по малко забравих онова чувство, че никой не ме обича и на негово място се намести гневът. Вдигах скандали на учителите, държах се като млад революционер, когато ми се налагаше да имам какъвто и да е контакт с други хора. Държах се изпитателно, бях поставила бариера през която да не минава никой, без да е изпълнил условията за доверие. Имах нещо като вътрешен кодекс на доверието. Тогава не осъзнавах колко едностранчиво възприемам нещата, може би защото се чувствах като празен лист хартия, който се донаписва според ситуацията и условията се появяваше подходящо решение за каквото и да е. Както и да е въпреки това бях щастлива. Но този гняв отвътре в един момент стана неконтролируем за мен самата и започнах да се губя малко по малко. Чувствителността ми спрямо случващото се около мен намаляваше, безсънието ме побъркваше. Мислех си че съм напълно сама и никой никога няма да ме разбере, както ми се искаше. Толкова силно ме завладя, че в течение на времето както казах започнах да спя по час два.Имало е случаи в които забравям, че пресичам улицата. Поради грубото отношение, приятелките ми малко по малко се отдръпваха от мен, казвах им неща от които те се обиждаха и никой не смееше да ми каже нищо или да ми се противопостави, защото имах с какво да ги злепостява и засрамя.
Усещах че нещо в психиката ми не е наред и е на път да излезе от какъвто и да е контрол. Вътрешно знаех че ако продължа по същия начин да живея и да се държа, ще загубя себе си. Снижих се, изпаднах в минорно състояние за дълго време. Тогава започнаха паник атаките, които в течение на тези 8 години прераснаха в генерализирана тревожност. Ако имаше натраплива мисъл, която ме преследваше е че не заслужавам да бъда щастлива и че моето щастие минава през чуждото нещастие. Затова основната ми мисъл с която се хипнотизирах отново и отново е "не Трябва да съм щастлива" Не бих казала че вярвах на тази мисъл, по-скоро я приемах като знание. Което знание се превърна в неотменимо такова. Всеки Божи ден не си представях утрешния Божи ден. Исках да се отърва от себе си на практика, но в главата ми това изглеждаше просто като изрязване само онази част която ще направи някой нещастен. Напълно не осъзнавах колко е невъзможно това, но искрено се надявах че точно такъв ще е резултата. Мислех си че полудявам, че ще умра и че няма да има утре. Представях си психиатричните клиники и психиатрите като преизподнята в ада и определено не исках да си имам вземане даване с тях, за добро или за лошо. Опитвах се да прикрия това си състояние и да преглътна факта че ще полудея и ще умра. Или пък някак си със супер сили ще постигна наивната си цел. Че никой не трябва да е нещастен по какъвто и да е повод заради мен. И така ще се възстановя и всичко ще бъде цветя и рози. 
Истината е че се погребах жива, погребах всяка ценност за която ми копнееше сърцето и останах без абсолютно никакви инструменти с които да се справя. Търсих и изпробвах всякакви начини, които вярвах че са възможни да ми помогнат да се справя със състоянието си. Станах вегетарианка(и до ден днешен съм), станах веган суровояд, правих гладувания. Правих упражнения, йога по 2 часа на ден, фитнес и и излизах на няколко пъти от състоянието на паника. Но си връщах трвожоноста с тази първоначална нагласа, тя успяваше да надделее и аз отново си казвах "не трябва да бъда щастлива" и всичко отиваше по дяволите. И не потърсих помощ, вярвах наистина че съм сериозно ненормална(не че не бях) и неспасяема, та исках да се справя сама, а и мислех че лекарствата по никакъв начин няма да ми помогнат(но сега мисля, че е било твърде възможно ако бях пила успокоителни да видя колко прости мисли ми управляват живота и да се справя по-бързо) Тресях се от страх всеки път, всяка минута и секунда, когато имаше хора около мен. Правих ирационални неща. Отблъсквах хората, не бях способна да водя разговор. Не че не успях, да се справя без специализирана помощ, но определено не си заслужаваше този гърч. С твърде много жертви и на цената на твърде много ценни години. Последиците от толкова години панически страх са ужасни. Ужасни! Тъкмо когато идвах на себе си осъзнавах колко съм се повредила и допълнително се страхувах че няма да успея да намеря сили в себе си, да докарам живота си до такава важност от каквато се нуждае всеки един. И зъл и добър. От както чета форума мисля, че невежеството от всичко ми е изиграло най-лошата шега и че ако знаех за съществуването на такива специалисти, каквито са тези тук, щях да се справя много по-скоро. Но не съжалявам всъщност сега, какъв е смисъла. На ден днешен се чувствам прекрасно, след като осъзнах и извоювах обратно, но с повече мъдрост себе си. Все още имам лека несигурност относно бъдещето, но я преодолявам благодарение на мисълта, че временното ми тяло е само обител на моя дух, който има възможност да остане буден и неприкосновен.
Другото което е много важно, за да не си помислят хората че се справям сам сама. На 19 години срещнах любовта на живота си и мисълта за него ме е карала да поискам да променя живота си. Имахме трудности, бяхме разделени за дълго, но сега сме заедно и се подкрепяме. Сдобих се и с още по-ценни приятели от преди години, онези които ме изоставиха, защото вече не можех да правя това, което правих за тях. 
Витамин Б12 мускулни инжекции се оказаха моето успокоително и се чувствам все по-добре. Не казвам че той е единствената причината да съм добре, но усещам как организма ми работи все по-безпроблемно. Както надявам се да помогна и на други хора в такава ситуация и да алармирам психолозите да се запознаят по-добре с ролята на въпросния витамин. Имам още много неща за разказване разбира се, но щеше да стане мнооого много дълго

Виждали сме се на кръчма и не съм те анализирал, а пихме бира.  И досега в постовете си дадох доста податки - ако се съберат внимателно... Виждам, че без да искаш, като защита от дълбок страх, че си никой, понякога надуваш нарцистично балонче от "аз съм различен и повече", както и се хващаш за скрупульозно интелектуализиране и критика в стремежа да си прав, за да се защитиш отново от този страх от малкост, нараняване, злоупотреба, отхвърляне, унижение и т.н. Както писах и по-горе, виждам че стоиш упорито захванал се за социалното си его, като много силно отвръщаш глава от интензивното "скачане" при амалгамата от характеровите си страхове - че разбирането за любов към тях като към малко дете, ти е познато само на интелектуално ниво, а всъщност ненавиждаш собственото си подсъзнание. Виждам, че възприемаш страховете като нещо външно и дори се гордееш с упоритата си битка с тях, която обаче ги поддържа. Виждам, че не умееш да се смиряваш, разтваряш и пускаш потока на любовта. Такива ми ти работи...
Работите в централна и много точна за теб посока - към целостта ти. В нея самооценката не е висока или ниска, а любящо смислена. Вероятно ще поработите и по симптомите - не като отделна работа, а поради факта, че са неслучайни и задействането им умишлено води до въпросните потиснати характерови вярвания, което дава възможност за промяна на отношението, сприятеляване, успокояване, доверяваща преработка. Предполагам, че терапевтът ти ползва и транс и през тялото преживелищност, което много ускорява процеса. 
Много пъти тук са ти писали да приемеш, че така ще бъдеш цял живот! Знаеш ли защо? Не защото ще бъдеш, не. Такова казване е просто техника - парадоксално намерение, помагащо ти да се смириш, да приемеш, да бъдеш в процеса, в малките стъпки, водещи до големи резултати.  Не работи престорено това смирено приемане обаче - нужно е да е истинско, "размазано преживелищно"...  Иначе, вперени в целта, не виждаме нито пътя, нито красотата му, нито уроците и поученията, а се самоспъваме слагайки каруцата на пси съдържанията си пред коня на егото си... Приемайки, че е възможно да бъдеш така доживот, се отпускаш, приемаш, смиряваш се, каруцата идва на мястото си, както и се появява кочияшът на цялостната личност, от чиято позиция спокойно учиш. Съответно, в рамките на подходящото за собствения ти процес време, извличаш брилянтите от ставащото, живееш красиво и смислено. Симптомите изчезват, да - но това отдавна не ти е важно! Любовта, мъдростта, смисълът на споменатия "кочияш" стават водещи! 

Докато е битка, кауза пердута е... Осъзнаване, свързване на пси точки, разбиране, целенасочена работа по оцялостяване, осмеляване, смирено обичане е...

Накрая май излезе, че г-н Баев е абсолютно прав и това е коренът на проблема в моя случай. Нека ви споделя как точно стигнах до този извод...

Прибрах се в родния си град за кратка почивка от сесията и работата. Отидох на гости при баба ми. Тя има дворно куче - непородисто, обикновено, предназначено да лае, ако чужд човек влезе в двора на къщата. Всеки път, когато й отивах на гости преди, то се спукваше да ме лае, този път обаче само махаше с опашка и ме гледаше с интерес. Подминах го като малка гара и влязох в къщата. Никога не съм се радвала на животни, никога не съм си играла с кучета, никога не съм галила котки, като цяло не съм имала интеракция с домашни любимци. Ако се чудите защо - заради майка ми (следва лирическо отклонение  )...  
Възпитана съм изключително строго, все едно съм расла в Северна Корея. Според майка ми, "ние" (сиреч аз и тя) не обичаме домашни животни, "ние" не обичаме лигавщини, "ние" обичаме ред и чистота, "ние" не изразяваме никаква емоция на публични места, "ние" сме сериозни хора, "ние" не обичаме панайрджийски дрехи, носим само бяло, бежово и сиво, възможно най-неутрално и развлечено и т.н... В годините на пубертета имахме доста конфронтации по всички теми, но все още не съм успяла да се отърся изцяло от влиянието й (връщам се отново в основната идея на това, което споделям).

Отделих нужното време да се видя с баба си, след което, незнайно защо, изпитах нужда да изляза на двора и да отида при кучето. Навън беше зверски студ, а аз мразя да ми е студено, обаче ей ме на, зъзна и вървя към кучето. То милото, толкова се зарадва, че някой му обръща внимание, че така се заиграхме - забравих и студ, и предразсъдъци, проблеми, всичко. Сякаш времето беше спряло. Нямам представа колко време сме си играли. Бях цялата кална и щастлива. Направо усещах как съм отворила сърцето си и от него блика любов и щастие. Никога, ама никога през живота си не съм била толкова отпусната, с толкова отворена душа, толкова жизнерадостна, толкова открита към света и към себе си! Сякаш се запознах с едно ново Аз, което никога не бях срещала. На тръгване, сладурчето се разплака и ми стана жално, че го оставям, но баба ми е прекалено привъзрана към него и няма как да взема да й го гледам. Прибрах се в града, преоблякох се и отидох на разходка до мостика. Бях в края на мостика, около мен само море с леки вълнички. Обикновено от движението на вълните се създава илюзия за движение на самия мостик, все едно си на плавателен съд. Аз обаче се огледах и по едно време усетих, как за пръв път от 11 години, се чувствам абсолютно трезва, "заземена", бетонирана направо! Не мога да ви опиша радостта от самото чувство! Като моряк, който от дълго време не е стъпвал на земя, като пияница, на който му е минал най-тежкия махмурлук в живота, като ... Абе разбрахте ме! Беше уникално преживяване! Задържа се така, докато се прибрах в къщи. Е, ще кажете, та то е било за кратко. Да, но за мен беше най-хубавият момент от десетилетие насам...   

Върнах се в забързания град и сивото ежедневие с изключително приятно чувство, беше ми значително по-малко замаено отколкото по принцип. Моя приятелка, която роди преди 2 месеца, ме покани на гости (следва още едно лирическо отклонение ).

Никога не съм се радвала на бебета и деца, никога не съм си играла с тях, не знам дори как да комуникирам с тях. Въпреки, че скоро ще навърша 26 години, нямам и майчинско чувство, не усещам биологичния ми часовник да "тиктака" за тези неща (край на отклонението).

Седнах на дивана и моята приятелка ми сложи бебчето в скута, без дори да ме попита дали искам да го взема. Няма да мога да ви опиша колко комична ситуация се получи, може би ако го беше заснела, щях да изглеждам като мистър Бийн в женски вариант. Седях и го гледах като полезно изкопаемо, дръпната, все едно са ми връчили бомба и я умолявах да си го вземе. Как аз, видите ли, ще го хвана и ще си играя с него, пред нея? Та нали ще покажа чувства? Не мога да се разкрия така. Аз дори не знаех как точно трябва да го хвана, а и ме беше страх да не му направя нещо. След около половин час разбрах, че няма да си го вземе обратно, а то милото е като шило в торба, все шава, мъчи се да прави нещо, иска движение. Пратих я да ми направи чай и се заех със задачата да разбера как точно да го държа и с какво да го занимавам, за да не се криви. Докато се усетя, вече му правех "маймунджолъци", разсмивах го, показвах му "интересните неща" през прозореца (сиреч улица с коли), танцувахме, пеехме, че даже почнах и английската азбука  ... Това беше вторият момент на сваляне на гарда ми. Отново се усещах с отворено сърце, бликащо с любов и положителни емоции   . Аз се въртях с бебчето в ръце и правех пируети, без да ми се вие свят, без страх, без притеснения, без замайвания. Не бях танцувала от дете именно заради прилошаването при въртене... 2 часа го носих наляво-надясно, все едно това не съм аз. Отново се запознах с някакво друго Аз, което никога до сега не съм срещала! Задържах се в това "трезво" състояние, докато се прибрах вкъщи. Е, ще кажете, пак е било за кратко. Да, но за мен е напредък. Започнах с час, после преминах на 2 часа, дай Боже скоро 3 часа и така докато си остана в трезвото състнияние 24/7
Изключително съм благодарна, че попаднах на този сайт и този форум, благодарна съм на хората, които се включиха в темата, благодарна съм, че в крайна сметка намерих моето разковниче на проблема. Надявам се и другите хора, търсещи решение на проблемите си тук, да намерят своето. Доверете се на специалистите, четете внимателно това, което ви отговарят, вслушвайте се в съветите им, защото тяхната единствена безкористна цел, е да ви помогнат!
 

Светльо, тук има противоречие. Хем казваш, че твоето замайване не е продуцирано от тревожност и определени ситуации, хем в темата споменаваш, че те плаши. Беше споделил, че си прецакал колената и не тренираш, а сега споделяш, че 40 дни си практикувал интензивен спорт. И друго - ако проблемът ти не е психологичен, тогава защо замайването си влияе от спорт и медитация? Мога да гарантирам, че например при хора с шипове във врата не се влияе от никакво спортуване, понеже това няма отражение върху локалното притискане, провокирано от шипа.
Ако прочетеш по-внимателно мненията ми, ще видиш, че в тях има 2 основни хипотези, в следната последователност:
1. Реален физиологичен проблем/стимул - катастрофизираща мисловна реакция - страх и симптоми - страх от страха и симптомите - избягващо поведение
2. Негативни мисли - повишена тревожност - симптоми - катастрофизираща реакция на симптомите - усилване на тревожността - усилване на симптомите - ПА - страх от ПА.
Според мен ти попадаш в хипотеза номер 1. Приемаме, че имаш реален физиологичен проблем. Реакцията ти по отношение на него, която е - страх, отблъскване, мислене, неприемане, го поддържа и усилва. Т.е имаме сходни преживявания в определени ситуации.
И едно уточнение - моята замаяност не е само преди паническа атака, а почти постоянно, поради повишена обща тревожност и завишено производство на адреналин, което свива кръвоносните съдове в мозъка и предизвиква това усещане. Ако изпитвах замаяност само по време на паническа атака, щях да вдигам банкет, тъй като е 4-5 минути.