Jump to content
Порталът към съзнателен живот

FlowN

Участници
  • Общо Съдържание

    4
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

162 посещения на профила
  1. А колко дълъг би бил курсът на терапия в такъв случай, тъй като нямам голяма финансова възможност ... има ли шанс да се справя сама по някакъв начин? Също така възможно ли е да е някаква екстремна форма на социална фобия? И в такъв случай защо страхът е и сред близките ми хора?
  2. Здравейте, Преди вече 5 месеца направих огромната грешка да взема халюциногенни гъби, докато бях в много потиснато състояние и не намирах смисъл в нищо. Взех ги заедно с тогавашния ми приятел (взаимоотношенията ни бяха сложни, той неведнъж ме беше наранявал, чувствах, че не го обичам вече и се обвинявах за това, същевременно не намирах сили да си тръгна, бях на ръба на изтощението) .. Предполагаемо трипът беше ужасен, спомням си само началото, в което той стоеше от едната страна на леглото и ми каза, че иска да е сам по време на цялото нещо, а аз исках да бъде до мен, но не изказах чувствата си и застанах на другия край на леглото, спомням си, че през цялото време плачех и думите ми бяха "обвинявам се за толкова много неща", не можех да отпусна контрола, мислите ми бяха като стрели, плачех и плачех затова, че не спирам да мисля, че не мога да се отпусна ... и така заспахме ... на следващия ден се събудих с адски силно сърцебиене и веднага скочих от леглото започнаха да ми прехвърчат всякакви мисли и образи, свързани с някои миналите неща, които се бяха случили между нас и ме бяха наранили, спомням си как през цялото време крещях, плачех и се опитвах да потърся обяснение от него за тях или извинение и така крещенето завърши с думите ми "не виждаш ли какво се случва?" и това беше последния момент, в който се чувствах на себе си, през останалото време той стоеше срещу мен и се смееше, а на последните ми думи реагира единствено с думите "Виждам", запали цигара и излезе на терасата, върна се и ми каза "Ти не трябва да взимаш повече гъби, защото полудяваш", от там нататък аз повярвах, че полудявам, изплаших се още толкова, беше нещо като целодневна паник-атака. Това състояние продължи приблизително месец след това, с всекидневни паник-атаки. На следващия ден имах уговорка да отида с колежки на едно събитие, отидох, не можех да говоря нормално с тях, нищо не беше вече същото през цялото време се потех, през цялото време усещането беше сякаш губя връзка с реалността, тръгнах си по-рано, в автобуса на връщане - същото, потене на длани, цялостно потене, губех връзка, паник-атака. През следващата седмица се пробвах да излизам с мои много близки приятелки, отново потенето, не можех да разговарям нормално, чувствах се сякаш съм на възможно най-ниското вибрационно ниво, чувствах се странно накъдето и да погледна, сякаш всяка реакция на човека срещу мен се случва заради мен (не знам как да го обясня по друг начин), най-малкото рязко движение можеше да предизвика паник-атака и най-странното - докато седяхме в кафето с моя приятелка, влезе някакво напълно случайно момче, при което го погледнах и само от самото му приближаване усетих като някакво притрепване в мозъка ми и супер силен страх. Имах чувството, че дори той го усети, както и приятелката ми и се опитах колкото е възможно да го скрия. Като се прибрах започнах да мисля как през целия ми живот съм си мислела, че съм много повече от нея и подобни неща (а тя всъщност е моя най-добра приятелка от детството и един от малкото хора, пред които съм можела да бъда себе си и да се чувствам самоуверена). След това се случи подобно нещо, когато бях навън с друга моя приятелка и приятеля й (в моментите, в които той ме погледнеше или ми кажеше нещо получавах паник-атака, преди това съм си говорела с него нормално), спомням си, че се страхувах от това да разговарям с него, за да не ме помисли за курва ?? След това отново сред друга двойка (той се засмя, аз се засмях, стреснах се от приятелката му, погледнах я, тя ме изгледа странно, помислих си, че ме мисли за курва или нещо подобно, и реших да се махна от ситуацията, защото сякаш не можех да контролирам реакциите си повече). Ходейки на упражнение в университета си мислех как никой не ме харесва, бях непрекъснато в защитен режим, до ниво, в което не можех да се отпусна и наблюдавах всеки, който ме гледа. (както котките наострят цялото си тяло в очакване на опасност) След тези събития с приятеля ми се прибрахме в родния ни град, където излязохме с общите ни приятели. Аз отново не можех да се отпусна, бях непрекъснато нащрек, каквото и да ми кажеха, не знаех как да реагирам и просто се правех, че не ми е интересен разговора, мислех си отново, че както и да реагирам изглеждам като курва, не си позволявах нито една емоция и до ден днешен не го правя. Същото се случва и в присъствието на братовчед ми, на чичо ми, на дядо ми, на най-добрите ми приятели, не знам как да се държа естествено пред нито един човек. След всичко това започнах да си мисля, че всичко това е заради приятеля ми, че заради него не мога да се отпусна и че гъбите са искали да ми покажат точно това. И така се разделих с него, мислейки си, че всичко просто така ще ми мине. След известно време бях на вечеря със семейството ми, пред тях също не можех да говоря нормално, да се отпусна, отново получих паник-атака с мисли, че ме мислят за егоистка и т.н. След паник-атаката се качих на горния етаж на къщата (бяхме в къща), и получих натрапливи мисли за самоубийство, че не принадлежа и т.н.. Мисловният ми процес вече не е същия, преди да кажа нещо, каквото и да е, пред когото и да е, винаги първо си го казвам в главата си, не мога да поддържам разговор, нсякаш не мога да осмислям елементарни неща, когато се говорят интелектуални неща, очите ми се насълзяват, сякаш нищо от това не мога да разбера. Ако има повече от 1 човек покрай мен губя представа за реалността, не мога да се съсредоточа върху нищо. Загубих изцяло социалните си умения. Сякаш не мога да свържа две смислени изречения, а преди да се случи това имах богат речник, говорех изразително. И през по-голямата част от живота си съм била интроверт, седях и слушах какво хората си говорят, и се включвах там, където имах интерес, разсъждавайки си на ум върху темите, за които се говори, а сега изобщо не мога да разсъждавам дори .. Цялата философия и мъдрост за живота ми я няма. Страхувам се от всеки един човек, дори и от най-добрите си приятели, от роднините си. Нито една реакция, която имам не е естествена, вече не знам как се води разговор... Дори, когато съм сама не съм спокойна. На 22 години съм, трябваше да започна работа, да се ориентирам професионално, а си провалих целия живот. И непрекъснато ми се случват странни неща, когато забележа нещо, започвам да си водя въображаем разговор, сякаш си мисля какво бих казала относно нещото, което съм забелязала, ако имаше в този момент човек до мен, на когото да го споделя. И това се случва непрекъснато. Дори когато съм сред хора пак ми автоматични мисли, като пориви да кажа някакви неща, които всъщност не са естествени. Или когато някой ме попита нещо отново ми идват автоматични мисли или въпроси, без дори да съм осмислила нещото, което човека ми е казал, и това ми носи допълнително паника. Или пък след като кажа нещо, веднага в главата си го казвам по друг начин (както бих го казала, когато бях в най-самоуверената версия на себе си) и непрекъснато мисля как бих реагирала, какво бих направила в ситуациите, ако бях в самоуверената версия на себе си, и така си разигравам сюжети в главата си. Или пък когато някой ми говори нещо, си представям как аз казвам същото нещо, каквото и той в друга ситуация, или непрекъснато си повтарям думите му в главата си ... и съответно това ми пречи да се съсредоточа в разговора, и докато правя тези неща е невъзможно да мисля за самия разговор и за това какво да отговоря. Друго нещо което ми се случва - когато видя някое момиче, сякаш я виждам през очите на бившия ми приятел, за секунда си представям сексуална сцена и очите ми се насълзяват .. случва се автоматично, не мога да го контролирам. На какво се дължат всички тези неща? Дайте ми съвет как да спра да ги правя? Какво точно ми има? От къде да започна с лечението си? Какво мога да правя за самопомощ? Някаква литература, която би била подходяща за случая? Имам чувството, че нямам нито една рационална, нормална и хубава мисъл в главата си, не мога да осмисля всичко това, което ми се случи. Някои от натрапливите мисли, които ме довеждат до паник-атака, мисля, че идват от едно травмиращо събитие, което се случи няколко дни преди приема на гъби, но не знам дали има смисъл да го описвам тук. Четох, че има нужда от това да интегрирам самото преживяване, но аз дори не си го спомням.. медикаменти биха ли помогнали в този случай, по принцип съм негативно настроена към тази алтернатива на лечение, но и съм крайно отчаяна, нямам нужното пространство, за да осмисля нещата и да намеря някаква посока. Вече 3 месеца стоя вкъщи, излизам рядко, вече не съм същия човек и не знам какво да правя със себе си.
  3. В София уча и живея
  4. Здравейте, На 21 години съм, с партньора ми сме заедно от 3 години ... Винаги съм била с ниска самооценка, защото баща ми беше алкохолик и ежедневно проявяваше вербален тормоз върху мен и майка ми, наричал ме е "нищожество, нищо, боклук" и т.н. Осъзнавам, че следствие от този тормоз съм усвоила така наречения "синдром на жертвата", тоест всеки път, в който някой прояви критичност към мен, аз започвам да се самообвинявам, отвъд рамките на нормалното и сама поставям прекалено нисък стандарт, спрямо който хората да ме третират. Съответно връзката ми се разви по подобен начин.. партньорът ми също беше (мисля, че до голяма степен ги е преодолял) с ниска самооценка и много комплекси, тъй като и той е преживял друг вид насилие като дете, но не е склонен към самообвинения, дори обратно - свикнал е винаги да обвинява другите за начина, по който се отнасят с него. И така с течение на времето заради моята склонност към самообвинения и неговата склонност към обвинения, той взе целия контрол над нещата, започна да намразва "жертвата" в мен, което съответно още толкова я подсили, започна да ми казва как не го задоволявам като жена, усещах как емоционално се отдалечава от мен и как мисли за други жени .. и това всичко ме караше все повече да губя увереност в себе си, да се пристрастявам към тази връзка и да поставям всичко в негови ръце. И така се стигна до един етап, в който ми казваше как иска да се разделим, на следващия ден пак променяше решението си и така в продължение на месеци, докато не отидохме заедно като доброволци на едно мероприятие, където той обръщаше прекалено много внимание на други момичета, аз се опитвах да говоря с него, че това ме наранява, но изглеждаше, че изобщо не го интересува това, което му казвам и така до една вечер, в която ми каза, че категорично не иска да бъде с мен, защото така не може да прави каквото си иска и същата тази вечер пред очите ми започна да сваля друга жена, чувствах се напълно безпомощна, защото каквото и да му бях казала нямаше да е в състояние да го спре... И така се разделихме, след около седмица аз се срещнах с друго момче, имахме взаимоотношения в продължение на месец и нещо, простих си всичко, което ми се беше случило, изградих, колкото може да се каже здравословна самооценка, спрях да се притеснявам от хората, преодолях социалната си тревожност, казано най-общо, върнах се при себе си, при Висшето си Аз. И тогава, както всичко се развиваше прекрасно за мен, трябваше да се срещнем пак с него, за да му върна някои неща .. и като се видяхме той ми се извини за всичко, започна да ми говори как иска пак да сме заедно и т.н, разпита ме за това момче, тъй като те са познати, може да се каже и приятели и след като разбра какво се е случвало между нас започна да плаче, да свръхдраматизира, как на него сърцето не му било позволило да спи с това момиче, как в последния момент се отказал, защото разбрал колко е абсурдно всичко това, как всичките му надежди за нас вече са били разбити ... и честно казано цялото това отношение ме шокира, защото аз бях с изградена представа, че този човек не изпитва никаква любов към мен, предвид отношението му преди да се разделим. И така малко по-малко започнахме да се виждаме по-често, в главата ми стана пълно объркване, защото той продължаваше да не знае какво иска, твърдеше ми, че иска да сме заедно, но не може да прости това, което съм направила... пак пишеше на други момичета, усещах как малко по-малко се затварям към света, как пак губя посока и самооценка... в последствие започна и тормоз как съм могла да постъпя по този начин, първоначално се бунтувах на това, исках просто да прекратим всичко, но той продължаваше да се връща, настана пълно объркване в главата ми. И така му отне 5 месеца, в които да ми "прости" или по-скоро да поеме отговорност за поведението си, започна да се държи наистина добре с мен, да проявява пълна загриженост, да показва любов, да се държи точно така, както един мъж трябва да се държи с една жена... но през тези пет месеца аз отново загубих самооценката си, потиснах се напълно, приех цялата вина за случилото се, върнах се в позицията на жертва, макар и той вече да не е насилника. И не знам как да се справя с това чувство и да върна самооценката си, как да простя на себе си всичко, случило се между нас, без да се обвинявам, без да го обвинявам. Моля за насоки - каква стъпка да предприема, нужна ли е помощ от психотерапевт и ако да, препоръчайте ми подходящ за случая. Благодаря!
×