Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Lost_2019

Участници
  • Общо Съдържание

    5
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Благодаря Ви, д-р Първанов! Не знам как ще го приема... Наистина това е най-добрия съвет. Но е тъжно. Баба ми е изгубена отдавна. Просто ми се искаше да помогна на майка си...
  2. Здравейте! Моля за помощ! Баба ми е ужасен човек. Абсолютен енергиен вампир, манипулатор от висок клас! Винаги е искала цялото внимание около себе си, дори когато беше здрава. Имам чувството, че е родила майка ми и вуйчо ми само, за да се грижат за нея. Не е работила цял живот. Само се оплаква и мрънка. И когато и се скарам или направя забележка винаги казва, че съм лош човек или започва да заплашва със самоубийство... От 20 години е сама, дядо ми почина. Няма приятелки, с всички се скара, дори със съседи. Сега чак си обяснявам, че е абсолютно асоциална, с тежка депресия и кой знае какви фобии и натрапчиви мисли. Отказва да ходи по лекари, когато е зле, отказва да живее при майка ми, която е в друг град. Когато я заведем по лекари, защото има много болести, въпреки че всички сме около нея и се грижим за нея, тя крещи навсякъде че сме я тормозели. Не желае други хора да влизат в дома и (говоря за болногледачка) . Не ме разбирайте погрешно. Цял живот съм обичала баба си, помагала съм и финансово и по всякакви начини, била съм гледачка и какво ли не. Но тази жена така и не оцени нищо, което аз или майка ми правим за нея. Сякаш смята, че всички сме и длъжни буквално. Майка ми дава много пари за грижите за нея, ходи почти всеки ден. Заради баба ми майка ми е съсипана физически и психически. Майка ми е изключително неврозна, крещи ми за най-малкото, вдига кръвно. Страхувам се единствено за майка ми и не знам как мога да и помогна. Моля ви от сърце, дайте ми съвет! Лошо ли е, че вече не искам да чуя нищо за баба ми? Че дори смятам, че когато си отиде от този свят всички ще се успокоим? Майка ми ми се дразни, че разсъждавам така... Това прави ли ме лош човек? Последния път, когато бях при баба ми изпаднах в гневен пристъп... Просто защото започна да говори, че майка ми и краде пенсията... Лежеше болна на леглото и твъреше, че майка ми и краде пенсията и че аз съм лош човек, защото не искам да я гледам и защото я водим по болници. Търдеше, че съм лош човек. Избухнах. Много! Крещях, виках, появиха ми се червени петна по лицето, шията, деколтето... Може би сте чели предишната ми тема за пълния хаос в главата и душата. Смятам, че баба ми с нестабилната си психика през целия си живот е повлияла на майка ми, за да бъде сега тя изнервен и пълен с гняв човек, което пък поведение от собствената ми майка ми е повлияло аз да бъда с паническо разтройство, депресия, хипохондрия, натрапчиви мисли , да имам неувереност в себе си, ниско самочувстие, комплекс за малоценност и да не мога да приема нормалните отношения в другите семейства. Още по-лошо. Не искам деца! На 30 години съм и не искам деца... Защото баба ми и майка ми не са ми дали добър пример за нормални взаимоотношения. Кръговрат. Омагьосан кръг... И когато аз се опитам да не се виждам с баба ми, да се виждам по-рядко с майка ми.. Те ми казват, че съм ужасен човек! Представяте ли си! Лош и отвратителен човек... Особено, когато изпусна нервите си... Тогава ставам абсолютното дъно за тях. Майка ми винаги се е опивала да се докаже пред баба ми, но баба ми никога не е казала едно ''Браво''... Никога! За нея един човек е горе долу добър само ако и помага. И съответно майка ми е наследила това поведение. Кръговрат. Омагьосан кръг. Как мога да имам желание за деца? Първо. Не желая тези генетични психози да преминат към моето дете. Второ. Не желая да продължавам този побъркан род. Трето. Не е ли нормално майка ми сама да ми казва, че иска внуци... Е, не ми казва! Говори само за неремонтирата си къща, за безпаричието си, а когато пътувам някъде или се опитвам да правя нещо за себе си, ми казва ''Ти само си живееш живота!'' Не е като да не съм помагала... А БОГ ми е свидетел! Обичам го този живот!!! Този прекрасен свят! Обичам морето, планината, океаните! Музиката, поезията, изкуството, книгите! Душата ми е от друго измерение. Но баба ми и майка ми ми повредиха психиката... И сега не знам как да поправя нещо, което винаги е било счупено и зле програмирано! Не знам как се създава нормално семейство! Моля Ви! Дайте ми съвет как да помогна на майка си! Как да могна на себе си! Как да помогна на баба си!
  3. Здравейте! За първи отговарям на друга тема, но някак почувствах че така трябва. До сега бях в кухнята. Готвех. Седнах на стола и се загледах в една точка навън, защото за пореден път натрапчивите мисли обсебиха съзнанието ми и ме накараха за хиляден път да повярвам, че имам шизофрения, тежка депресия, високо кръвно и куп милион болести. Ако ме видите ще си кажете, че нямам никакви проблеми в живота си. Както и да е. Но е факт - тези натрапчиви мисли обсебват цялото ми съществуване и влияят на качеството ми на живот на макс. До сега съм посещавала терапевт само заради силните панически пристъпи, с които се борех преди години. И успях да се преборя по някакъв начин без лекарства. Истината е, че тогава попаднах на един форум и видях, че има и други като мен със същите проблеми и някак ми олекна. Да, аз страдам от натрапчиви мисли в живота си, в кухнята, докато работя, в метрото, в автобуса. Днес си помислих, че в мен се е вселил демон, защото според майка ми и мъжа ми е така... И после ми стана смешно. Казах си ''Ето! Шизофреник съм!'' това е.... И си казах, че освен всичките милиони физически болести, имам и всичките милиони психически! И после си казах ''Ехаа! Направо съм за някаква лаборатория!'' Напоследък изпитвам и внезапни прстъпи на силен гняв и след това наранявам жестоко с думи близките си, които едновременно с това ги обвинявам. После ми става жал и се чувствам като един лош човек. Страдам от ниско самочувствие, комплекси за малоценност и изобщо е една каша...По време на тези натрапчиви мисли не виждам светлото бъдеще... Казвам си ''Ето! Имам и тежка депресия!'' Страдам и от хипохондрия. Личната ми лекарка като ме види само и ѝ става лошо. Минала съм през абсолютно всички отделения във Военна болница в София за изследвания на сърцето, белите дробове, костите, главата... А истината е, че всичко това са някакви скапани мисли! Аз лично си ги представям като бурени, понякога като някакъв черен дим в главата си. Нямам идея дали е ОКР или както там му се вика. Странно е как изведнъж спират. Явно и те се изморяват да бушуват в главата и спират. Лично аз съм в началото на пътя си да осъзная, че всичките ми проблеми идват именно от тези мисли! Не знам точно къде съм по пътя, но е факт, че го виждам пред мен и се успокоявам, виждайки тези теми в този форум, че по пътя има и други хора и че не съм само аз в гората с бурените и урагана от мисли! Стискам палци да се научим по-скоро да контролираме тези мисли и да заживеем един балансиран живот! Поздрави!
  4. Благодаря Ви от сърце, Орлин и д-р Тодор Първанов за мнението, за съветите и че обърнахте толкова голямо внимание на проблема ми! Само от изречението което ми написахте, Орлин: “Вярвам в теб!” ми стана някак по-леко и уверено в душата. Явно толкова имам нужда да вярват в мен и да ме подкрепят, че ме боли. Така се радвам, че открих този форум, за да разбера, че не съм сама. Историята с книгите е много тъжна. Напомни ми на майка ми, която смята че книгите са ми “промили мозъка”. Както и определени филми, които тя отказва да гледа, само защото аз ги препоръчвам. Факт е че тя няма капацитета да разбере моя начин, а аз не мога да приема нейния. “Познавайки механизмите на психо и социо отразяване и житейските процеси в някаква степен, казвам че вероятноста за приемане на теб, автентичната и самоуверената, е огромна. Защото даваш съвсем различни несъзнавани послания - на зряла, смела, с емоционална възраст съответстваща на физиологичната.” Благодаря Ви за тези думи, Орлин! Аз понякога усещам много голяма сила в мен и огромен потенциал, но съм много в началото на пътя си и имам много да се уча. Само като седна да пиша и да рисувам нещо прекрасно се случва до следващия момент, когато се връщам в реалността. А е факт, че се чувствам на моменти и като дете, което има нужда от майка си и от близките си, но като не може да се разбере с тях, това дете се скрива в ъгъла, скрива се от света, защото си мисли че е незначително и некачествено. Гадна работа. Огромна мъка е винаги да се обяснявам защо не си лягам в 21:00ч., а в 2:00 през нощта. Просто аз творя през нощта и така ми е добре. Но не ме разбират и се стига до скандали и след това на пръв поглед незначително нещо. И после се чувствам дори виновна и аз незнам за какво... Решила съм дори тази година да измина Пътя Камино де Сантяго - ей така за почивка, за спорт, за психическа почивка. Но умирам от страх да им кажа на всички, защото пак ще ме помислят за луда, за ненормална, ще започнат да ме критикуват пак и ще ми говорят че в някакви секти членувам и какво ли не. Всъщност някой от вас идминавал ли е Камино и как ви се е отрази това? Мечтая също и да поживея малко в Италия, защото там и пълно с живот и вдъхновение. И знам, че ако изпълня тези мои две мечти ще ми е по-леко на душата. Но ме е страх да им го кажа! Абсурдно е осъзнавам, но ме е страх. Благодаря Ви много отново и започвам да чета и блога Ви! Някак изпитах нужда да поздравя всички участници в темата с една моя любима песен: Frank Sinatra: My Way
  5. Ще бъда честна, защото много ми се иска вече да живея в истина за живота си. На 33 години съм. От известно време стана така, че съм в едно постоянно търсене. Търсене коя съм аз, какво се случва, защо се случва. Толкова се вглъбявам в анализи и самоанализи, че ме заболяват различни части на тялото понякога. До скоро обвинявах средата, в която живея и смятах, че съм заобиколена от идиоти, които са се наговорили да ми съсипят самочувствието и да ме накарат да вървя по техния път. Бунтувам се от години, все търся начини да избягам, да се махна. Но скоро осъзнах нещо. Страдам от комплекс за малоценност, имам ниско самочувствие и всеки път, когато започнат да ме критикуват аз вътрешно умирам. Смятам, че съм красива на външност, имам дълбока душа, обичам изкуството и търся удовлетворение и вдъхновение в живота си, чувствителна съм. Но семейството ми не ме подкрепя. И е факт - без да получа одобрение от близките си аз не мога да съществувам. Става въпрос за пет човека от близките ми, които не ме разбират и буквално се побъркват, когато видят, че правя нещата различно от тях. И да, говоря за най-близките - включително майка ми. Някои от членовете на семейството ми даже ми се подиграват. Когато кажа ''Чувствам се добре така!'' получавам отговори ''Не може да се чувстваш добре като не изкарваш достатъчно пари!'' ''Говориш глупости!'' , ''Пак ли започна с твоите глупости'', ''Нещата, с които се занимаваш са тъпи!'' , ''Мисли реалистично!'', ''Това няма как да стане''... са малка част от отговорите, които получавам. Има и друго нещо. Имам блог, пиша стихове, разкази, даже започнах да пиша книга, занимавам се с фотография, пиша текстове за песни, рисувам. Има хиляди хора, които не ме познават лично и обичат работата ми. Канят ме по интервюта в национални телевизии, други медии, участвам в изложби. Но е факт - моето семейство не ме подрепя. Не само не ме подрепят, а даже ми се подиграват за всяка една моя крачка. Критиките обикновено ми се отразяват много зле. Факт е, че от хилядите хора, които обичат рабоатата и изкуството ми съм получавала критики само и единствено от моето семейство. С мъжа ми ще си купуваме жилище, а моето семейство буквално се побъркаха да ме критикуват за големината, за местоположението, за цената. За всичко. За всяка една стъпка, която предприемам те ме критикуват. Не винаги е било така. Започна се, когато завърших университет на 22 години, като през цялото време съм работела и съм се издържала сама, дори съм им пращала пари, за да им помагам финансово. Имам по-голям брат. С него не е така. Той работи на пълен работен ден, получава висока заплата, има жилище. Майка ми го боготвори. Баща ми почина преди години и от тогава отношенията ни с майка ми още повече се влошиха. Всеки мой опит да заживея живота си моите правила, с моето изкуство и в търсене на моето удовлетворение, среща нейната съпротива и думите ''Не може така!'' Преди време ме болеше. Сега обаче избухвам. Много. Толкова, че целия гняв, който е събран в мен изригва като лава. Майка ми ми казва, че съм се променила и съм станала лош човек. От това наистина ме боли. Собствената ми майка да ми каже, че съм ужасен и лош човек. А тя самата не приема, че търся други начини наистина се чувствам добре с работата си. Колкото и странно да звучи смятам, че моето семейство няма да се успокоят, докато не заживея същия нещастен живот като техния. Тогава вече майка ми ще ми ще се успоко, защото нали знаете ''Тежък е живота!'' Да, ама аз не мисля така. Живота е такъв, какъвто си го направиш. Аз просто имам едни решетки пред мен. А тези решетки представляват всеки един от членовете на моето семейство, които не ми дават да изляза и да си поема въздух. Понякога се чудя дали не е завист. Майка ми се държи с мен по същия начин както нейната майка (баба ми) се държи с нея. Чела съм за тези отношения . Казват им ''токсични''. Близките ми са като всички онези останали хора, които са вглъбени в проблемите си може би завиждат, че аз и без пари чувствам удовлетворение от работата си. Но смятам, че те повредиха психиката ми. За паническите атаки няма изобщо да споменавам... Смятам, че това одобрение, което търся и този страх от критиката са създали в мен комплекс за малоценност, създоха в мен гняв, ниско самочувствие и душевни проблеми. Мисля, че дори един ден да успея във всякакво отношение - моите близки пак няма да са доволни от мен. Моето семейство е моят вътрешен затвор, който не ми дава да изляза и да се развивам. Техните демони объркват живота ми. Страх ме е дори да имам деца! Защото след като нямам тяхното одобрение за нищо в живота си аз се чувствам един безполезен човек. Но моля за помощ как да се справя! Как да се справя с този комплекс за малоценност, с този постоянен страх от критиките, с това болезнено търсене на одобрение от семейството си. Как?
×