Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Diva-roza

Участници
  • Общо Съдържание

    6
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Благодаря д-р Първанов. Благодаря Орлин Баев. Опитваме да разпределим задълженията - започнахме от фирмата и работата му, опитва се да си ги поеме сам. Някои от битовизмите - също. Прекарваме повече време заедно и говорим много /спокойно /. Ще трябва време и помощ отвън.
  2. Здравейте, направих подобна тема в подфорум Семейството, но тъй като моля за препоръка относно специалист, който да ни помогне се обръщам към Вас тук. Със съпруга ми сме заедно от 11 години и имаме дете на 5 години. Първите 5 години положихме много усилия за да си направим дете. Много надежди, сълзи, процедури, лекари, държави, хормони, неуспехи и терзания, които накрая се увенчаха с успех - забременях с близнаци. Последваха 8 месеца на очакване, колебания, още лекари и надежди, но въпреки всичко загубихме едното бебе. Слава на Бога, другото ни дете оцеля и в момента е умно, жизнено и прекрасно дете. След раждането на детето, някак изведнъж цялата отговорност за семейството ни се стовари с пълна сила върху мен /или аз така го усещах поне/. Мъжът ми още отначало не беше от умеещите много неща мъже, но се опитваше, а след това дори спря да се опитва. Какво имам предвид: аз се грижех за детето, за къщата, за колата, за парите, за сметките, за неговата фирма, за моята работа, за неговата работа, за почивките и празниците, за делниците и изненадите, за срещите с приятели , за мисленето за осигуряване на бъдещето и ............. се изтощих .......... психически и физически. Абдикирането му от всички проблеми, задачи и нищоправенето /въпреки проведените хиляди разговори, в които се опитвах да му обясня, че ако нещо не направи той трябва да го свърша аз/, депривирането му от най-малката пречка, която срещне, която го прави неспособен да мисли, се задълбочаваха с годините и в последните 2-3 години взеха страховити размери до достигане на сегашния момент, в който заявява "не мога" или "аз никога не съм правил ... нещото" и дори не се опитва. Работи в къщи на компютър и това му работене продължава по цяла вечер, контактът ни почти изчезна, единствено играе 15 минути с детето и отново сяда на компютъра. Моето изтощение, обаче, започна да избива в неприятна посока. Много бързо се ядосвам, а в последните месеци дори се вбесявам от конкретни негови постъпки. Когато съм ядосана - викам, а когато се вбеся - крещя, това пък него го затваря още повече и се получава омагьосан кръг. Не се случва често, но все по-силно, като вълна, която ме залива и ми изтръпват ръцете, и се задъхвам, и започвам да се чувствам като насилник. Като образовани хора, потърсихме семеен терапевт. Може би, не го избрахме добре, но изводът на терапевта беше "не се прави така". Ние знаем, че не се прави така, затова и сме на терапия, защото така правим. С цялото това изложение, искам да Ви помоля за насоки, за терапевт за мен, терапевт за съпруга ми, семеен терапевт , препоръки, литература - нещо, което да ни помогне да постигнем вътрешен мир. Благодаря Ви!
  3. Mirela, благодаря и на теб за мнението. Все пак "любовта е дълготърпелива" И двамата говорите за "презрение", но не мисля, че това изпитвам .... разочарование - да, изтощение - да, чувство на задънена улица - да, но не и презрение.
  4. kipenzov благодаря за мнението и материала за четене. Естествено, че като съм публикувала във форум тази история всеки има право да се изкаже. Точно това ми беше целта - странична гледна точка /дори и на неспециалисти, пък ще пиша в другия подфорум за специалистите/. Доста сме чели и двамата Юнг, Фройд и други психолози и философи, но май ще трябва да се върнем отново да четем, но този път с помощ Мисля, че има такъв момент и при нас /не ме напуска чувството, че някак сме си разменили местата/, а и че точно това е една от причините да си допаднем поне в началото , както и това: Но ще трябва да овладеем и анимуса и пасивността. Съжалявам, че излезе, че аз постоянно крещя, а детето ни постоянно хленчи не е точно така, то си има чувства и емоции, които не може да изразява по подходящ начин и понякога изпада в състояния на пищене или хленчене, от които възрастният трябва да му помогне да излезе, тези епизоди намаляват, защото се опитваме да придобие някаква емоционална интелигентност, която да му помогне. Горното скоро ми попадна, с уточнението, че често местата се сменят - днес аз съм агресор, утре е той и обратно. Честно казано, не го разбрах особено защото според мен садо-мазото трябва да носи удоволствие, а и на двамата не ни носи това. Мога да се съглася, че е свързано със себепредставата, или по-скоро аз му казвам себеоценката, която и на двама ни не е особено висока.
  5. О, да , винаги има оправдание за всичко - все някой друг нещо е сбъркал - от "българите" /американците, руснаците ..../, които са направили нещо, което не става за нищо и му създават проблем ..... през "не мога да карам кола - имам клаустрофобия" /която не пречи на возенето в кола/ и - аз, че не съм му дала правилни инструкции или съм казала нещо с неподходящ тон, и се стигне до последното - "имам травма от детството". Преди детето беше горе-долу същото като действия, но още се опитваше нещо поне да направи. А и отговорността не беше толкова голяма - например: качваме се на колата и тръгваме за почивка, няма значение кога ще стигнем, ще спукаме ли гума или ще се наложи да преспим някъде по път. А с мрънкащо и ревящо дете на задната седалка? Наложи се да купим кола - автоматик, защото между пеенето на песни, подаването на води, храни и разказването на приказки, да не мисля поне за скоростите. Колкото до мен - аз затова търся терапевт и за себе си. Явно имам някакъв проблем, като ниска самооценка например, или генерализирана тревожност, или и аз не зная какво ....
  6. Здравейте, благодаря Ви за приема. От известно време чета публикациите в сайта и във форума и виждам, че има специалисти с много опит и качествени включвания в темите, и реших да се обърна към Вас за помощ относно семеен проблем. Със съпруга ми сме заедно от 11 години и имаме дете на 5 години. Първите 5 години положихме много усилия за да си направим дете. Много надежди, сълзи, процедури, лекари, държави, хормони, неуспехи и терзания, които накрая се увенчаха с успех - забременях с близнаци. Последваха 8 месеца на очакване, колебания, още лекари и надежди, но въпреки всичко загубихме едното бебе. Слава на Бога, другото ни дете оцеля и в момента е умно, жизнено и прекрасно дете. След раждането на детето, някак изведнъж цялата отговорност за семейството ни се стовари с пълна сила върху мен /или аз така го усещах поне/. Мъжът ми още отначало не беше от умеещите много неща мъже, но се опитваше, а след това дори спря да се опитва. Какво имам предвид: аз се грижех за детето, за къщата, за колата, за парите, за сметките, за неговата фирма, за моята работа, за неговата работа, за почивките и празниците, за делниците и изненадите, за срещите с приятели , за мисленето за осигуряване на бъдещето и ............. се изтощих .......... психически и физически. Абдикирането му от всички проблеми, задачи и нищоправенето /въпреки проведените хиляди разговори, в които се опитвах да му обясня, че ако нещо не направи той трябва да го свърша аз/, депривирането му от най-малката пречка, която срещне, която го прави неспособен да мисли, се задълбочаваха с годините и в последните 2-3 години взеха страховити размери до достигане на сегашния момент, в който заявява "не мога" или "аз никога не съм правил ... нещото" и дори не се опитва. Работи в къщи на компютър и това му работене продължава по цяла вечер, контактът ни почти изчезна, единствено играе 15 минути с детето и отново сяда на компютъра. Търсейки причините в себе си, се опитвах да не го изолирам от нищо. Винаги обсъждах всичко с него, опитвах заедно да вземем решенията и да ги реализираме, на не винаги успявах. Насърчавах го да има контакт с детето, за което той си имаше теория, че до 7 годишна възраст майката се грижи за дето, пък после бащата /едва го убедих, че ако пропусне тези 7 години после няма какъв контакт да търси/ и въпреки, че по-голяма част от техните разходки завършваха с рев, писъци и звънене по телефона: "Ела, че детето реве и не мога да се оправя с него" , а в последно време игрите им завършват с : "Ела му кажи да не прави това, ти имаш авторитет, а аз нямам", все пак има връзка между тях. Моето изтощение, обаче, започна да избива в неприятна посока. Много бързо се ядосвам, а в последните месеци дори се вбесявам от конкретни негови постъпки. Сигурно ще стане много дълго писанието ми, но ще дам само един пример : Взима детето от детската градина, аз съм на работа, звъни и чувам пищящо дете, а гласът на мъжа ми трепети /почти разплакан/ "Той не ме слуша .... маршира ме, заплашва ме, ..........." /мъж в истерия и 5 годишно дете/. Аз започвам кротко: Моля те, успокой се, знаеш, че детето има такива периоди, в които не може да си изразява емоциите, занесе ли му закуска, вода, ще се справиш ....." насреща чувам: "Не мога да се оправя с него - оставям го!" Е, падна ми пердето, в такъв бяс изпаднах, че физически не можех да стоя на едно място, подскачах из офиса и крещях /за ужас на всички колеги, които никога не са ме виждали в такова състояние/. Разумът ми казва, че няма да го остави, но чувайки как писъците на детето се отдалечават от телефона си представих хиляди гадни неща, които може да му се случат докато баща му е в истерия и не можах да удържа гнева си. И след много сериозния разговор който проведохме след тази случка, ме излъга, като 13-годишен, който лъже майка си за да не се налага да обяснява и да спори. Това правя когато съм ядосана - викам, а когато се вбеся - крещя, това пък него го затваря още повече и се получава омагьосан кръг. Не се случва често, но все по-силно, като вълна, която ме залива и ми изтръпват ръцете, и се задъхвам, и започвам да се чувствам като насилник. Картинката може да допълни и подозрението ми, че имам хранително разстройство - емоционално хранене, което съчетано с инсулиновата ми резистентност ми руши здравето. Като образовани хора, потърсихме семеен терапевт. Може би, не го избрахме добре, но изводът на терапевта беше "не се прави така". Ние знаем, че не се прави така, затова и сме на терапия, защото така правим. С цялото това изложение, искам да Ви помоля за насоки, за терапевт за мен, терапевт за съпруга ми, семеен терапевт , препоръки, литература - нещо, което да ни помогне да постигнем вътрешен мир. Благодаря Ви, че прочетохте всичко това
×