estrella

МЕРСИ, Guest! Мисля, че ти наистина вече ме разбра! Не съм чувала това понятие "бял ученик", но мисля че си права. Аз го наричах "my master" , къде на шега-къде не! Винаги съм възприемала връзката ни като начало, като основа на нещо, което тепърва ми предстои. Иска ми се да е така. Той ме научи на толкова много, че никога не бих искала да слагам абсолютен край на познанството ни и не защото се надявам да ме "огрее" някой ден, а защото той е причината да бъда нещо, което винаги съм искала да бъда, но не успявах. Станах по-цветна, по-жизнена, по-целеустремена, вярвам в себе си повече, обичам се повече....и т.н. Освен това, колкото и странно да прозвучи, мисля, че аз също го накарах да направи нещо, което от давна е трябвало да направи-да стане по-отговорен към нея и да мисли за бъдещето им! Сега се надявам да срещна някой, който да оцени новото ми "Аз" и така ще знам, че това, което преживях не е било безсмислено, не е било напразно. Защото едно нещо свършва, за да започне друго! Винаги ще съжалявам, че този мъж няма да е мой, но и винаги ще се радвам, че съм била част от живота му, че съм се докоснала до душата му. Няма нищо вечно разбира се и той полека-лека свикна без мен...и аз мисля че ще свикна. Дано! Ти ми помогна много, наистина. Благодаря ти. Мисля, че с теб си приличаме по някакъв начин Е, за жалост все още плача, но не боли толкова, просто ми е тъжно....

"Едно от тях е: "аз може би ще си спомням за теб, ти си една от всичките, но ти, ти винаги ще си спомняш за мен, винаги ще ме отьждествяваш с другите мьже".... Каза ми го, не ми го спести. На теб може и да не ти го е казал, да мислиш, че мьжете не са чак такива добри актьори, но е точно така, само защото той играе двойна игра. Какьв мислиш е пред жена си?" Благодаря, че искаш да ми помогнеш, но аз не мисля, че при мен нещата са точно така. Моят човек не е женен, няма деца-има разлика нали? Но всъщост не го споменавах, защото за мен винаги е било все едно е женен. Не го оправдавам, разбирам го! Никога не ми е казвал, че ще го помня вечно, аз му го казвах, а той от гледната точка на опита си ми казваше винаги, че аз ще го забравя, че ще срещна по-свестен от него, че той не е за мен. Казваше, че той никога няма да ме забрави, просто аз не съм една от всичките, той винаги е бил верен преди да ме срещне, не е изневрявал и като се замисля май всъщност и с мен не изневери - просто обичаше и мен. Може би е общо прието мнението, че е невъзможно да обичаш две жени едновременно, но аз мисля че е възможно, просто обичаш по различен начин. Всяка любов е различна, една е по-силна, друга по-слаба, но винаги е различно. Освен това той винаги първи се стремеше да не задълбочава нещата, винаги той слагаше края, винаги той казваше, че трябва да спрем и с времето това стана и вместо да ме прати по дяволите и да не се заинтересува никога повече от мен-той ме питаше как съм, по-добре ли съм? Мисля, че това е доказателство, че го е грижа за мен...знам че е така! Не искам да ровя повече, имам всички отговори за себе си! Вече съм по-спокойна, дишам по-добре, мисля че знам всичко, което ми беше нужно! Дано никога повече не ми се случва, дано да обичам свободен мъж, дано ми предстои скоро да срещна този, който чакам дълго време.... Изградила съм се се като личност-харесвам се такава каквато съм, но разбира се че имам много да уча.....всеки ден е един урок, нали?

Мисля си, че моя случай е такъв, че той искаше да ме освободи по-безболезнено. Даже съм сигурна, защото ми го е казвал по различни начини и ми го е показавал. Просто не мога да си обясня след като знам какво съм била за него как може да се обърне и да продължи, а аз не мога. Защо той забравя по-лесно, а аз не. Нима не ме е обичал толкова колкото аз? Не че може да мерим силата на чувствата си по принцип, но ме боли, че мога да бъда преодоляна (защото забравена няма да съм никога-знам това!), че могат без мен! Не ми е казвал, че съжалява за нещо, а и аз не искам да съжалява. В смисъл, казвал е че никога не е планирал да стане така, а просто е станало. Той започна първи, аз се влюбих, защото той се влюби първи, но докато аз не го допуснах-той не направи нищо повече. Не искам да съжаляваме и двамата, защото не сме виновни за това, че сме сродни души, защото не сме виновни, че сме имали нужда от нещо, което е нямало кой друг да ни даде. Не съм била използвана, знам че нищо не получи от мен, което да не е можел да има от нея, напротив-даваше ми в началото и ме научи да бъда жена, да вярвам че любовта не е невъзможна, да увелича самочувствието си и да вярвам, че някой ден ще имам всичко, което искам, но трябва да се боря за него, да не ме страх и да съм готова да стана ако падна. Не мисля, че не ме обичал истински, това се усеща, а и съм питала много пъти-знам как ме обичаше, виждах болката в очите му когато се разделяхме. Знам че и той умираше с мен всеки ден, след всяка раздяла. Не искам да мисля, че мъжете са толкова добри актьори, а и аз не съм толкова сляпа... Права си, че времето лекува, мисля че до някъде съм се излекувала, но като погледна напред виждам очуждението и ме боли. Как да бъда чужда с някой, който ми е бил най-близкия, с който съм споделяла всичко, а и той с мен. Не мога да мина от другата страна на пътя ако го видя да върви срещу мен! Искам да съм силна, да престана да страдам, да спра да обичам и да не зависи от външни фактори дали да се виждаме или не, а напротив да зависи от нас, да се виждаме но без да изпитваме чувствата от преди, а да сме просто двама, които имат какво да си кажат, които се уважават, ценят и разбират! Сложно е, много сложно... П.С. дано не се сърдят останали, май малко изместихме темата в друга посока!Извинете!

Не знам дали съм мъдра, може би не съм права за много неща, но така ги мисля. Вие всъщност гледате на нещата от малко по друг ъгъл. Аз не съм запозната с ученията на Дънов, макар да знам някои неща за тях. Не заради това писах тук, но се радвам че ме подкрепяте! Благодаря ви! И аз не съм същия човек след случилото се, не знам дали мъжът , за който говоря аз е по-доблестен. Ще ми се да е така, за да мога да приема, че е постъпил правилно, въпреки че аз съм прецаканата по някакъв начин. Но, че е егоист и той, егоист е, за разлика от мен. Но от друга страна, понякога трябва да сме повече егоисти, за да запазим себе си, за да не се раздаваме на всеки, а в замяна да не получаваме нищо...не знам дали съм права...И аз никога няма да разбера защо, точно аз-неопитната, която винаги е мечтала за любов, но я нямам, защо точно аз трябваше да премина през този ужас? Не знам дали ще намеря обяснение, но мисля че някои неща, никога немогат да бъдат обяснени, те просто се случват и кокото и да се тсраем да ги разберем-не можем.... Да, ще го пусна да си иде, ще остане само спомена. Какво друго да направя? Винаги ще ми липсва......

По-добре да се регистрирам, нали? За да не стават грешки в авторството на постовете-аз съм първия гост! Милкана, благодаря ти за добрите думи. Не знам дали съм прекрасен човек, старая се, но след като съм още сама, може би не съм чак толкова прекрасна...не знам. Да наистина смятам, че той ми е сродна душа, от тези дето се срещат веднъж в живота. Той е всичко, което търся и искам за себе си, не че е идеален-всички имаме недостатъци, но е уникален, различен. Просто винаги съм търсела него и когато го срещнах се уплаших, не знаех какво да правя, но знаех със сигурност, че искам да се боря и да опитам да получа това, което винаги съм искала. Уви, не се получи, но поне опитах. Наистина аз давам повече, даваше ми и той, но сега вече не. Мисля, че от всеки човек трябва да извличаме по нещо, което да ни обогатява. Аз получих много от него, взех си и много уроци и мисля, че ще са ми от полза занапред, или поне така се надявам! Сега не смее да ми дава почти нищо, спред мен го е страх да не се увлече отново със силата, която с която се увлече в началото. Но не съжалявам за нищо, не се сърдя на себе си, защото знам че ако сега пак ми се наложи да реша дали да го допусна до себе си, пак ще го направя. Не защото съм вярвала, че ще го имам, а за да мога да кажа, че поне този път опитах. Знаех края, макар че всъщност при нас не е имало нито истинско начало, нито има истински край-сякаш финала е отворен...за това ме боли толкова, защото остана незавършено. Друго щеше да е ако една връзка свърши, поради изчерпване на чувствата на едната или другата страна, а при нас няма изчерпване, има само примирение, че е невъзможно, макар и взаимно. Мислех, че ако мен ме обикне по-силно, ще я остави, дори си мисля, че ме обикна по-силно, но не ме избра, а като се замисля май не бих искала да ми тежи на съвестта разбитото й сърце. И ако беше ме избрал нима има гаранции, че и с мен няма да постъпи така, както с нея. За това може би е по-добре, че всичко оставихме така-незавършено, макар и болезнено! Искам да кажа нещо друго и на другата гостенка - и аз не искам друг, не искам да търся повече, но какво ни остава, нали? Боли ужасно, знам, но мисля че сме по-силни, след като сме над физическото и въпреки силните чувства сме останали верни на себе си!