Jump to content
Порталът към съзнателен живот

nikivvvvv

Участници
  • Общо Съдържание

    10
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Напълно Ви разбирам и наистина напълно разбирам целия механизъм, който стои зад тази паника. Разбирам и това, че мозъкът просто "включва фалшива аларма", но защо тогава той продължава да реагира неадекватно, въпреки всички усилия и рационално мислене? Повече от ясно е - "бягам" от смъртта и това да не умра, въпреки че съм напълно наясно, че ЩЕ умра и това ще се случи рано или късно. Наясно съм, че няма нищо гарантирано. Нито една милисекунда не е гарантирана, дори. Бягам по-скоро от преждевременната смърт, от това ме е страх. И въпреки че си обяснявам всичко рационално, въпреки че се уча нон-стоп на стоицизъм, на това да съм "тук и сега", в момента, в който мозъка ми "алармира" той взима превес и отново ме кара да вярвам, че аз може би този път наистина ще умра. Явно просто цял живот ще е така и ще се наложи да приема, че ще живея по този начин.
  2. Разбирам добре, че трябва да се смени мисловният модел, но работата е там, че вече си мисля, че е почти невъзможно след като го отигравам години наред, а не работи. На теория е много лесно, но на практика не толкова. В крайна сметка, за да проработи нещо човек трябва да повярва в това нещо. След като сменя мисловният модел с такъв, който работи, в случая "Това не е нищо притеснително, а нормална реакция на стрес, която проявява физически симптоми, заради адреналина, който отделям в момента", но реално не вярвам в тази мисъл - то каквото и положително да си налагам като мисловен процес то няма да проработи. А това как се учиш да вярваш в дадена мисъл, след като вътрешно и душевно не вярваш в нея си остава мистерия. Още повече, аз допринасям към това да "повярвам", излагайки себе си на стресорите, които ме плашат. Ето - страх ме е от високият пулс, но все пак спортувам интензивно, карам колело, пътувам и летя със самолет. Но мисълта за "какво ако се случи пак" никога не ме напуска, което пречи на пълноценният живот и изживяването му тук и сега
  3. Здравейте Диляна, Така и не успях да отговоря на коментара Ви, а много исках. Аз смятам, че наистина знам в детайли какво точно е паническата атака. Осъзнавам, че това е остър стрес предизвикан от нещо. В много случаи той е продукт на мисловна дейност. Първият път е неосъзнато, т.е човек е трупал, трупал, трупал стрес и в един момент той ескалира до паник атака. Тогава е неочаквано за човека, тъй като мозъкът му и усещанията му до този момент не познават такава остра проява на стрес, съответно се стресира още повече и започва да си мисли, че умира (в някои редки случаи, че полудява) и започва да търси помощ и да се съмнява в тялото и здравето си, което води до затворения кръг на константна тревожност и страх от следваща паник атака (което се води като паническо разстройство). Та, след първата паник атака сякаш мозъкът се научава да "помни" тази "опасност" и вече някак си предразположен към това, колкото и реалистично и аналитично да си обясняваш случилото се, докато си в покой. Та двата типа мислене, които водят до паник атака вярвам са - в огромен процент, тревожна мисловна дейност и съмнения във физическото здраве, които водят до тази паник атака и един друг малък процент хора, при които се случва "out of the blue", т.е от нищото, което повечето психолози твърдят, че е свързана отново с подсъзнателна дейност на мозъка. Така или иначе, погледнато реалистично - да, паник атаката не е опасна, не може да те убие. Това е адреналин + кортизол, които се "произвеждат" от надбъбречната жлеза. Изпускайки този адреналин и кортизол (бойни хормони, всички знаем, че дори при огромни злополуки и катастрофи, адреналинът е нещото, което задържа човека жив и го обезболява, всички също знаем, че при подаване на спешна първа помощ, когато човек е в нестабилно състояние и сърцето му спира отново се инжектира адреналин) човек започва да изпитва физически симптоми, защото тези два хормона са бойни и всъщност в други условия ни помагат да се спасим от опасността. Тези хормони водят до физически изживявания и симптоми - сърцебиене, тремор, изпотяване, виене на свят и безброй още всякакви симптоми. Но друг е въпросът ми - и какво, ако човек знае всичко това и е 101% наясно с това? С какво помага това знание в случая? Когато все пак мозъкът в такъв момент успява да те излъже и отново да те накара да повярваш, че този път наистина може да фатален. Ето пример - при мен проблемът и тоталният фокус е върху сърцето. Ето и мисловната ми дейност в такъв момент: Сърцето е жизненоважен орган (това не е просто пръст, нокат или косъм) много важен орган, за да останеш жив. Та започва една паник атака (в това време ти се опитваш да водиш реалистичен разговор със себе си и да си кажеш "виж, това е стотната ти паник атака, просто паник атака е, изчакай и ще мине), но в същният момент започват и съмненията: "Това е сърцето ми, колко дълго може да бие със 175 удара в минута, в покой? Какво ако този път му се случи нещо и просто спре да пие, защото е изхабено от всички тези паник атаки? Какво ако има някакъв пропуск в прегледа от лекар на сърцето? Защото да, имаш ЕКГ, имаш ехо, имаш холтер - но това са неинванзивни тестове, които са точни по време на такъв пристъп. ЕКГ в покой, когато сърцето ти не бие със 175 удара в минута излиза нормално, но за да се потвърди дали това просто синусов ритъм или някакъв вид животозастрашаваща аритмия е нужно ЕКГ , докато пулсът е толкова висок. Какво ако е ширококомплексна камерна тахикардия? Та ти имаш минути преди да припаднеш и да изгубиш съзнание и сърцето ти да спре" и т.н и т.н (това, че кардиологията ми е страст и знам повече, отколкото трябва за сърцето не ми е в помощ, разбира се. Та да, въпреки че знам, че това е просто паник атака, винаги се появяват съмненията за "какво ако". Съответно, мисълта, че сърцето ми може да забие толкова бързо и пулсът да не падне дълго време ме ограничава. Ограничава ме да отида с колелото на Витоша, защото "какво ако там ми се разбие? няма кой да ми помогне, няма болница наблизо". Същото е и с пътувания на отдалечени места, защото "какво ако се разбие". И да, направих си exposure, не спирам да го правя 2 години. Въпреки това спортува, пътувам, летя, но винаги със страх и с "какво ако". Винаги обмислям къде отивам и къде е най-близката болница. Каква е опцията ми в този живот тогава? Какво мислите, Диляна? Как мозъкът се учи да забрави за всичко това? Не мисля, че е възможно. Може би е възможно да създам нови мисловни канали и да се науча да живея с "какво ако" , а след него да следва "каквото и да е, приеми го". А като прилагаш този модел години наред и не работи, какво се прави тогава?
  4. Здравейте и благодаря за отговора. Аз нямам проблем да се задържа при един терапевт, но винаги идва моментът, в който ми се казва "прекалено много знаеш и е трудно да се работи с теб, защото трудно подлежиш на промяна на мисленето". Отделно, всяка сесия преминава по един и същи начин, което не води до никакви изводи, промяна на мисленето в мен. Също, аз наистина не разбирам как някой смирено може да приеме смъртта. Как е възможно и има ли наистина такъв човек на земята, който е успял да пренебрегне всички инстинкти за самосъхранение (кодирани в нас още преди раждането ни) и да приеме смирено, че във всяка една милисекунда е възможно да умре. Ето пример - страшно много ми се тренира в момента, ама много! И не мога да преборя този страх и да се изправя да тренирам. Защо? Защото преди 2 дни отново случайно попаднах на статия (по болната ми тема) "30 годишен шампион по фигурно пързаляне получи сърдечен арест и почина". В последните месеци успях да си избия такива мисли и новини от главата, но този път пак ме "удари" и започнах да чета, да ровя, да чета. За сърдечни арести при млади хора, особено покачен риск при спорт. И ето и резултатът - 2 дни искам да тренирам, цялата ми същност го иска, но мозъка ми казва "поставяш се под голям риск, ще те сполети същата съдба". И сега дори да го направя, ще има паник атака по време и паник атака след спорт. Като моята паник атака се изразява във много висок пулс до 180. И вече размишлявам как и без това ще е висок, после ще стане по-висок и т.н. Имах огромна мотивация да се справя с всичко това, но просто не знам как и започвам да се предавам. Иначе, разбирам всичките ви думи, но наистина не ми е ясно как да ги приложа, за да работят за мен по някакъв начин.
  5. Здравейте д-р Първанов и благодаря за отговора. Аз напълно разбирам, че мозъкът ми ме лъже, но съзнаването на това не ми помага, т.е тази тегоба продължава да ме измъчва и да ми пречи да живея живот с нормално качество. Интересува ме, какво ще проработи в този случай? Какво трябва да направя, за да имам някакъв план за действие, за да си реша проблема? Очевидно не се справям с това просто да не го мисля или да забравя, мисълта е натраплива и не е толкова лесно да си кажа "не го мисли". Същевременно мисълта може без проблем да се превърне в реалност. Какво бихте ме посъветвали да направя, за да има реален ефект?
  6. Здравейте, И благодаря на всички, които отделяте време, за да давате насоки. Имам специфична фобия, мисля че на места я наричат "кардиофобия". Нямам никаква вяра в сърцето ми и мисля, че във всяка една секунда ще ме предаде. Още по-специфично, имам непрестанен страх от сърдечен арест (тъй като той се проявява при млади хора, без исхемична болест на сърцето, но с друг, най-често структурен проблем). Нещото, което не ми помага е, че знам (на теория) доста подробно и обстойно много научна информация за сърцето, аритмиите, структурните проблеми, и т.н, и т.н. Знам, че за да се стигне до сърдечен арест трябва да имам генетичен или структурен проблем (с една дума болно сърце). Въпреки всички прегледи, през които минах (няколко кардиолога и елетрофизиолога, холтри, стрес тестове, ехографии и т.н) продължавам да имам тази фобия, която контролира живота ми и с която не мога да се справя. На съзнателно и аналитично ниво осъзнавам всичко, но в подсъзнанието ми винаги има съмнение, сякаш сяка секунда сърцето ми ще спре да бие. Нямате идея колко тази фобия влошава качеството ми на живот, а това че получавам паник атаки с много висок пулс е друга тема (винаги си вярвам, че и тогава ще умра). Много ми е болно, защото обожавам спорта и имам огромно желание да спортувам, но с всичката информация в главата, която имам за сърцето - това ми пречи. Знам, че при повечето сърдечни арести при спортисти, когато се случи сърдечно-съдовото събитие се случва по време на спорт или до час от спортуването (нормално, катехоламини и т.н). И докато спортувам (защото въпреки огромния си страх аз спортувам) съм постоянно на ръба да получа паник атака, мисля си че ще получа сърдечен арест, после часове след това очаквам дали ще се случи нещо или не. Знам, че звучи безумно, разбирам го и за себе си, но е много неприятно да се живее с това. Да не говоря за обсесията ми със следене на сърдечния ми ритъм. Нон-стоп, 24/7 го следя, а Apple Watch, който имам не помага. Вече нищо не мога да правя със спокойствие, без подсъзнателно да мисля за сърцето и пулса си и дали нещо би довело до сърдечен арест. Обсесивно си проверявам сърдечната честота нон-стоп, от сутрин до вечер вече години наред. Продължавам да живея, т.е да съществувам. Ходя тук-там, пътувам, правя неща, излизам, НО винаги с подсъзнателен страх и мисълта за сърцето и дали ще ме предаде. Имам чувството, че никога повече няма да мога да живея нормално и да правя каквото и да е без да мисля за сърцето си и дали ще издържи. Бях на на психотерапия. Пробвах различни терапевти (всеки път по 10-12 сесии), всеки път без никакъв резултат. Чета много по темата, но това също не помага. Аз минах фазата на тази първоначална тревожност, граничеща с истерия, все пак това започна преди 3 години и от тогава до този момент - много неща се промениха и пред много страхове се изправих. Аз не можех да си представя да мина 10 км с кола, сега пътувам, и в съседни държави и със самолети и ходя на разни места, НО страхът не ме напуска. Тази фобия ме изяжда. Вече започвам да не виждам никакъв смисъл в живота (колкото и парадоксално да звучи). Моля ви, дайте ми съвет има ли нещо на тази земя, което може да ми помогне да преодолея тази фобия? Всичко давам, за да преодолея и това нещо. Благодаря предварително за отделеното време.
  7. Благодаря много за дългия отговор, оценявам и се отнасям с разбиране към него. На съзнателно ниво всичко разбирам, но е много трудно да се приложи на практика, нямам намерение да спра да опитвам, а напротив - да продължавам да се опитвам да се уча. Относно медикаментите - не става дума за "срам". А за лични възгледи към това. Не искам да пия медикаменти, защото: Боря се с това нещо 3 години. В най-тревожния ми период (през първата година) не посегнах към тях, а тогава всеки ден вярвах, че е последният ми - сега не мисля , че имам нужда от тях. Защо? Защото, на първо място не мисля и не вярвам, че ще променят начина ми на мислене. В ежедневието си аз мога да функционирам и правя всичко, което искам да направя - излизам, ходя на концерти, ходя на театър, пътувам, летя .. проблемът е, че на подсъзнателно ниво винаги остава мисълта и страха "ами какво ако стане нещо", не мисля, че хапчетата ще заглушат този глас, а дори и да го направят - в момента, в който спра хапчетата - това ще се завърне, а може и с по-силен интензитет. При мен проблемът е, че ми се иска въобще да не ми минават такива мисли през главата и да нямам такива страхове - а имам чувството, че веднъж породили се и появили се, винаги ще присъстват в подсъзнанието ми. Иска ми се да можех да ходя и пътувам по всички тези места без да има "какво ако". Просто аз вярвам, че медикаментозната терапия се налага в много високи фази на тревожност, граничещи с истерия, когато човекът има нужда от "успокоително" (буквално), за да може да разбере какво става и да се успокои и да чуе терапевта. При мен това състояние отдавна мина, сега имам спокоиствие в 97-99% от ежедневието ми. Мен ме мъчи, че тази мисъл "какво ако" и страхът да не се случи нещо ги има перманентно в мен, където и да отида, каквото и да направя. Че вече никога не мога да тръгна някъде както преди - без да мисля какво и защо може да се случи и да тръгна с вълнение (в положителен аспект), а не със свито сърце. Другото, което ми пречи чисто психически е, че трябва да приема, че паник атаките ще се проявяват през целия ми живот, което малко ми звучи като тежка неизлечима диагноза, дава чувство на обреченост. И въпреки , че всички терапевти твърдят, че има хора, които са преодоляли това състояние 100%, и че не пишат по форуми, защото "си живеят живота", някак този аргумент "издиша", след цялото много сериозно проучване правено от мен в последните 2 години - онлайн и на живо - тук и по целия свят.
  8. Аз никъде не казах, че не ме е страх, че ще умра. Напротив, при всяка паник атака (въпреки, че съзнателно знам, че е паник атака), започвам да мисля ирационално и имам чувството, че умирам. Това пък създава отбягващо поведение - да не отида тук или там, за да не получа паник атака, което в следстие води до страх от паник атаките. При всяка паник атака си мисля "какво, ако този път е друго и наистина умирам" и мозъкът ми започва да вярва в това, колкото и рационално да знам, че не е така. Не е като да не минах през психотерапия и то при 3 различни терапевта - просто не усетих подобрение от това. Изучвам когнитивно поведенческа терапия и механизми за re-wiring на мозъка, т.е заместването на мисли, които ми пречат с мисли, които са рационални - и това не проработи. Именно, затова имам това чувство на обреченост, защото не виждам изход. Отделно при мен може би по-скоро има някаква обсесия, фокусирана върху само и единствено един орган - "сърцето" и страх от тахикардия. Постоянно компулсивно проверяване на сърдечната дейност, съпровождащо ме няколко години вече. И там всичко пробвах, но и там не мога да изместя фокуса. При мен е - нисък пулс = на спокойствие, леко завишен пулс - пораждане на паника, която допринася за покачването на пулса и прераства в паник атака - до това се свеждат паник атаките ми. Аз нищо не правя и не живея, без на заден план и подсъзнателно да мисля за сърдечната ми дейност и да я проверявам, това влошава страшно качеството на живот.
  9. Здравейте и благодаря за изчерпателния отговор. Не мисля, че гледам на ПР като на болест, нямам таква нагласа към паническото разстройство. По-скоро е нещо, което персистира и изглежда се превръща в перманентност. Аз наистина не срещнах нито един случай (а имам проучени много, страшно много), където ПР да е преодоляно перманентно. Винаги има "но" - било то "от време на време получавам паник атаки" или "взимам малка доза хапчета" - но винаги присъства или изчезва и се завръща отновно. Мисля, че и за вас е повече от ясно, че човек (средноинтелигентен), който получава паник атаки от 3+ години: 1. Се е информирал много добре какво е паник атаката и как е продукт на страха от страха 2. Знае, че от това не се умира, НО това не прави преживяването по-леко или по-приятно 3. Е опитвал почти всичко на тази земя, за да преодолее това състояние Ето, това са паник атаките "състояние", не "болест". така гледам на тях, но все пак ако това "състояние" ще съпровожда целия ми живот, то направо си е по-зле и от хронична болест. Спомням си, че прочетох един коментар на мъж, който беше болен от множествена склероза, а същевременно имаше паническо разстройство. Много ярко си спомням как беше написал, че ако трябва да избира кое от двете да премахне от живота си и кое да остане, то би избрал да махне паническото разстройство и да си остави множествената склероза. Цялата ми мисъл е, че много от хората, получаващи паник атаки са достатъчно интелигентни (много от тях млади хора), които добре са се иформирали и знаят перфектно какво е естеството на паническата атака. Знаят как мозъкът им подава сигнал към надбъбречните жлези и как те отделят адреналин и кортизол, които съвсем естествено пораждат различните симптоми. Въпросът ми е - И какво от това? Какво като знаят, след като това "преживяване" все още е ужасно за тях, все още в тези 5-10 минути те се чувстват сякаш умират, въпреки че знаят, че са преодоляли всички паник атаки преди и няма да умрат и този път. В тези 5-10 минути си нерационален, няма място за рационалност, защото адреналина замъглява всички сетива и рационалност. Аз не искам да живея така до края на живота си, и какво от това? Пробвах всичко - прочетох тонове хубава литература по темата, предизвиках се, стигнах от това да не мога да се отдалеча от вкъщи на повече от 5 метра до това да пътувам в 4 дни до далечна държава със смяна на полети и общо 6 полета. Да пътувам 1000 км + в кола. И какво от това? Мога ли да кажа, че нямам ПР вече - НЕ. Мога ли да кажа, че тръгвайки за някъде тръгвам със спокойно сърце и безгрижие - НЕ. Мога ли да кажа , че на почивките, на които бях имах 100% спокойствие - НЕ. Ето - предизвиках се, сблъсках се със страховете си очи в очи (и продължавам да го правя), пробвах и да не се противопоставям на паник атаката, а като я усетя да я посрещам и да я оставям да бъде - не проработи. Тръгвам ли винаги където и да е със страх "да не стане нещо" - да. Мога ли да се отпусна и да се напия като бял човек - не. "Защото утре като се събудя алкохолът ще ми обостри всички сетива и ще има паник атака след паник атака". За мен това е некачествен живот и в този ми вариант за мен си губи смисъла (не е за учудване, че пр върви ръка за ръка с депресията, напоследък започнах да го осъзнавам). Значи излиза, че или аз не правя нещо както трябва или просто това е хронично състояние, което остава за цял живот и има фази, в които е заспало и други, в които е активно.
  10. д-р Първанов, с цялото ми уважение, но при хората с паническо разстройство мозъкът им не ги ли лъже по същият начин? Мозъкът им постоянно ги лъже, че нещо ще се случи с тях, че не са добре (съответно това се отразява и физически, симптоматично), че не могат да отидат някъде, защото "какво АКО". Заблеязвам, че с голяма лекота подхождате към паническото разстройство, а мисля, че никак не е лесно за перманентно овладяване. Видях въпрос някъде из форума "Защо няма реални истории на хора тотално преодоляли ПР" (мисля, че темата беше именувана така, а вътре има отговори само от всички терапевти във форума. Поглеждайки в литературата и различни видове рисърчи на тема ПР - реално няма хора, които са го преодоляли цялостно, а какво остава "сами". Има много хора, които са в "ремисия" (за колкото успеят година-две-пет), но после то пак се връща, по-силно от преди. Отделно - дори във форуми за ПР и success stories, хора които твърдят, че са го овлядяли все пак вмъкват "но от време на време пак получавам паник атаки". Излиза , че ПР никак не е толкова лесно за овладяване и работа, колко се твърди, че е
×