Здравейте,
Доста съм объркана и се нуждая от обективно мнение за историята, която ще споделя и която много ме измъчва.
На 38г., живея в голям град близо до морето и тъкмо бях приключила дълга, изстрадана връзка, когато по интернет се запознах с мъж, който ми даде много положителни емоции. Това се случи преди около 2.5 години. Той живее в по-малък град и връзката ни беше от разстояние, с редки срещи на 2-3 месеца в моя град. В началото всичко беше страхотно – еуфория, допълване, вярвах, че е сродната ми душа – най-накрая. Виждах бъдеще, макар и трудно, заради това, че всеки си е изградил свой живот в неговия град. Бяхме изцяло откровени един с друг, предвид възрастта и желанието да се обвържем дългосрочно и този път с подходящия партньор. Решихме да не бързаме обаче и да видим как ще се развият нещата.
И тук идва моят проблем. Още в началото той ми каза, че е без работа в момента и си почива след преживени трудности в неговия живот. В началото разполагаше с някакви средства, които свършиха след 4-5 месеца. Отношението му към мен беше безупречно, като изключим липсата на работа и ...както се оказа впоследствие, зависимост от антидепресанти. Пие ги от години. Иска да ги откаже, но не може. Започнал е след някаква консултация след травматично преживяване, уж само за кратко. Приех тази зависимост и се опитах да го подкрепя, доколкото мога. Според мене, проблемът ще се разреши, когато започне работа и се ангажира с нещо. Но вече 2.5 години това не се случва. Не си намира работа.
Започнах да му пращам пари по пощата, за да може да си плаща сметките и да се храни, както и да си купува лекарствата. И това продължава повече от 2 години. Имахме няколко сериозни спора, в които си позволи да ме обиди много грубо, с най-долни епитети и заплахи, задето аз си продължавам живота по старому – работа, приятели и пр., докато той стои сам в родния си град. Очаква от мен да го извикам в моята къща, където той или да се грижи за домакинството, или да си намери работа – било по-лесно. За мене това не е решение. Чувставам се хем обсебена от него – той твърди, че съм целия му свят, хем несигурна и стресирана от това положение - сякаш съм глава на семейство, без реално да имам такова. Не мисля, че е мога да разчитам на него дългосрочно. Когато не е груб, ме подкрепя с думи и ме изслушва, но може от нищо да ‚подпали‘ и приказките да се обърнат на 180‘С. Започнах да го укорявам, че не е достатъчно упорит в търсенето на работа. Как така 2 години само за него не се намери работа? Нито временна, нито нищо. Имаше 2 опита за по 1 един ден, и 2-3 интервюта. Отказва се в последния момент с някакви измислени мотиви.
Всъщност не е бил на постоянна работа от близо 10 години. Имал е наследствени пари и не е счел за необходимо да работи. Предложих да му помогна да се преквалифицира. Отказа. Вярвам донякъде на чувствата му към мен, но не вярвам, че дава всичко от себе си за да си стъпи на краката. Месеци наред се надявам на промяна. Аз не изкарвам много, помагам на и на родителите си. Засега се оправям, но имам доста проблеми и в офиса, и се нуждая от стабилност, опора. Все повече си мисля, че няма да я получа от този човек. Той дори не разбира, че вечер съм изморена, че ставам рано и имам нужда да си почина след работа, вместо да говорим с часове по телефона, както беше в началото. Имаме постоянен спор за това, че аз съм вечно изморена вече, а той спи до обяд и денят му започва, когато аз вече искам да спя.
Помогнете ми със съвет как да продължа. Опитвам се да зачитам чувствата му, да не наранявам мъжкото му достйноство и его... Но аз самата се сринах и вече съм напълно объркана. Давам си сметка, че това е много време и трябва да направя нещо драстично за да променя ситуацията. Почти съм си тръгнала, но чувствата ми остават – обичта, грижата и тревогата как ще се оправи.