Jump to content
Порталът към съзнателен живот

perply

Участници
  • Общо Съдържание

    8
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    1

Всичко добавено от perply

  1. Благодаря Ви! Срещала съм тук препоръки, ще потърся.
  2. Здравейте, Доста съм объркана и се нуждая от обективно мнение за историята, която ще споделя и която много ме измъчва. На 38г., живея в голям град близо до морето и тъкмо бях приключила дълга, изстрадана връзка, когато по интернет се запознах с мъж, който ми даде много положителни емоции. Това се случи преди около 2.5 години. Той живее в по-малък град и връзката ни беше от разстояние, с редки срещи на 2-3 месеца в моя град. В началото всичко беше страхотно – еуфория, допълване, вярвах, че е сродната ми душа – най-накрая. Виждах бъдеще, макар и трудно, заради това, че всеки си е изградил свой живот в неговия град. Бяхме изцяло откровени един с друг, предвид възрастта и желанието да се обвържем дългосрочно и този път с подходящия партньор. Решихме да не бързаме обаче и да видим как ще се развият нещата. И тук идва моят проблем. Още в началото той ми каза, че е без работа в момента и си почива след преживени трудности в неговия живот. В началото разполагаше с някакви средства, които свършиха след 4-5 месеца. Отношението му към мен беше безупречно, като изключим липсата на работа и ...както се оказа впоследствие, зависимост от антидепресанти. Пие ги от години. Иска да ги откаже, но не може. Започнал е след някаква консултация след травматично преживяване, уж само за кратко. Приех тази зависимост и се опитах да го подкрепя, доколкото мога. Според мене, проблемът ще се разреши, когато започне работа и се ангажира с нещо. Но вече 2.5 години това не се случва. Не си намира работа. Започнах да му пращам пари по пощата, за да може да си плаща сметките и да се храни, както и да си купува лекарствата. И това продължава повече от 2 години. Имахме няколко сериозни спора, в които си позволи да ме обиди много грубо, с най-долни епитети и заплахи, задето аз си продължавам живота по старому – работа, приятели и пр., докато той стои сам в родния си град. Очаква от мен да го извикам в моята къща, където той или да се грижи за домакинството, или да си намери работа – било по-лесно. За мене това не е решение. Чувставам се хем обсебена от него – той твърди, че съм целия му свят, хем несигурна и стресирана от това положение - сякаш съм глава на семейство, без реално да имам такова. Не мисля, че е мога да разчитам на него дългосрочно. Когато не е груб, ме подкрепя с думи и ме изслушва, но може от нищо да ‚подпали‘ и приказките да се обърнат на 180‘С. Започнах да го укорявам, че не е достатъчно упорит в търсенето на работа. Как така 2 години само за него не се намери работа? Нито временна, нито нищо. Имаше 2 опита за по 1 един ден, и 2-3 интервюта. Отказва се в последния момент с някакви измислени мотиви. Всъщност не е бил на постоянна работа от близо 10 години. Имал е наследствени пари и не е счел за необходимо да работи. Предложих да му помогна да се преквалифицира. Отказа. Вярвам донякъде на чувствата му към мен, но не вярвам, че дава всичко от себе си за да си стъпи на краката. Месеци наред се надявам на промяна. Аз не изкарвам много, помагам на и на родителите си. Засега се оправям, но имам доста проблеми и в офиса, и се нуждая от стабилност, опора. Все повече си мисля, че няма да я получа от този човек. Той дори не разбира, че вечер съм изморена, че ставам рано и имам нужда да си почина след работа, вместо да говорим с часове по телефона, както беше в началото. Имаме постоянен спор за това, че аз съм вечно изморена вече, а той спи до обяд и денят му започва, когато аз вече искам да спя. Помогнете ми със съвет как да продължа. Опитвам се да зачитам чувствата му, да не наранявам мъжкото му достйноство и его... Но аз самата се сринах и вече съм напълно объркана. Давам си сметка, че това е много време и трябва да направя нещо драстично за да променя ситуацията. Почти съм си тръгнала, но чувствата ми остават – обичта, грижата и тревогата как ще се оправи.
  3. Благодаря Ви, г-н Баев. Какво мислите за терапията по скайп? Знам, че не е същото, както при живия контакт, но може би е вариант, като начало.
  4. Здравейте, д-р Първанов! Нещата при мене се развиват – бавно и мъчително, но развитие има. Постарах се партньорът ми да разбере, че този път съм сериозна и че е минал много граници в отношението си към мене – обиди, вербална агресия, и особено това, че е позволил аз да го издържам толкова време, при всичките трудности, които аз изпитвам, и които ме сриваха като жена и любима. Имаше период на отдръпване и мълчание от моя страна. Сега поддържаме по-скоро приятелски отношения. Окуражавам го в търсенето на работа – виждам, че вече е осъзнал, че няма как да отлага момента повече. Не можах да се справя се справя съвсем с моите слабости, обаче. Може би е вид егоизъм – не знам как да го определя. Чувствам се много зле, като знам, че той е на ръба, и не знам как да продължа да живея все едно него вече го няма – в положението, в което е. Знам, че не е моя вината той да е в тази ситуация, но ми е мъчно – така да го кажем, и това чувство ме смазва. Затова казвам, че може би е егоизъм от моя страна – не искам и не обичам това чувство. То винаги ми е пречело. Мисълта, че съм постъпила зле с някого е непоносима за мене. За мене е важно да знам, че моите близки хора са добре, за да мога аз да вървя напред. За момента следвам някаква моя стратегия да го подкрепям, докато си стъпи на краката – чисто морална подкрепа и докато не преминава границите, които аз сама поставих, за да мога да оцелея емоционално. Общо взето, излезе нещо като да избера по-малката от две злини (лично по моите разбирания). Покрай книгата осъзнах, връщайки се назад, че всичките ми проблеми в живота, са идвали единствено и само от партньорите ми във времето. На тези години си дадох сметка колко е важно кого допускаш в живота си и занапред много ще внимавам. Може би имам нужда от терапия, но покрай работата си доста пътувам напоследък и не мога отделя нужното време.
  5. Здравейте отново! След поредния спор на тема работа заявих на приятеля ми, че повече не мога да толерирам това положение, тъй като той не дава всичко от себе си да започне някаква работа, било то само на първо време. Поводът беше поредният отказ - този път не би работил ...за чужденци. Точно както г-н Баев описва по-горе - цикълът от обиди и манипулативност отново се завъртя. Този път като страничен наблюдател отбелязвах как познатата схема се повтаря. Започнах да чета и книгата, която ми препоръчахте - откривам доста чертите на "Жените, които обичат твърде много" в себе си. При всеки спор и опит за раздяла, или пък без спор, но при евентуален реален шанс да започне работа, той се разболява или нещо му случва - грип, стрептококова инфекция, какво ли не... Е, този път е схванат кръст, след вдигане на газова бутилка, според думите му. 50% не мисля, че го прави умишлено, но според мен подсъзнателно сам се саботира - излиза с тезата, че няма да се справи с работата след дългия период на безработица. Защо го споделям? За да Ви благодаря отново за навременните отговори и за това, че всички вие се ангажирахте с моя случай. Вече съм убедена, че правилното решение е да го оставя сам да поеме отговорност за живота си, а аз да спра да се измъчвам от криворазбрано чувство на вина.
  6. Благодаря за отговорите и насоките на всички! Имам върху какво да мисля и да отработвам Много ми се искаше тази история да не свършва така, но трябва да приема, че само желанието и хубавите думи не стигат. При всичките си добри качества този човек почти нищо не направи, за да си стъпи на краката, и остави цялата тежест да пада върху мене. Няма как да видя само 'лошото', което е кристално ясно след хладен анализ. Ще трябва да се науча да си тръгвам от хора, които възприемам в същността им като добри, но на мене по някаква причина ми вредят.
  7. Отново Ви благодаря за отговора! Ще потърся книгите и ще се опитам да потърся професионална помощ в родния си град. Мисля, че прекалено много анализирам и се страхувам какво би се случило с него, ако го оставя в труден момент - дори се тревожа да не посегне на живота си. Това не само ме невротизира, но на моменти ми пречи на нормалното общуване - с колеги, приятели... Мислите ми са все някъде другаде. Чувствам се като в капан, от който знам само, че много искам да се измъкна. Със сигурност ще си науча урока за вбъдеще.
  8. Благодаря Ви, г-н Баев! Самата аз съм съгнасна с Вас - на теория сте прав и много добре го осъзнавам, но на практика друго се случва. Загрижеността ми за него е истинска. Мисля си - как така аз ще седна да вечерям, ако той няма какво да сложи на масата си... Сърцето ми се къса. И прощавам, и пак протягам ръка. Загърбвам 'уж временно' решението си този път да съм твърда. В мене ли е проблемът? Защо не мога да си тръгна отведнъж и да отстоявам решението, като знам, че е и за мое, и за негово добро дългосрочно?
×