Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Pecata99

Участници
  • Общо Съдържание

    2
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Мъж

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. БлагоДаря за бързия отговор! С любов и щастие приемам Вашето мнение! След като прочета текстовете ще дам мнението си и се надявам да скъсам с вредния навик да търся "проблем", за който да се хвана! Поздрави!
  2. Привет на абсолютно всеки, решил да прочете тази тема. Накратко, 20-годишно момче (щеше ми се да кажа мъж) съм, от Стара Загора. Винаги съм бил прекомерно чувствителен, та дори и тревожен човек. Примери: 1. Когато бях на 8 години исках да имам братче/сестриче, но мисълта, че нещо може да се случи на майка ми по време на раждането ме побъркваше. Дори страдах от чести стомашно-чревни разстройства. Вероятно това има доста силна връзка. 2. Когато бях на 10-11 години опипвах различни предмети от стаята си, за да не се случи нещо лошо на родителите ми. През деня състоянието се търпеше, но вечерта "трябваше" да опитам всяка една играчка, с която си играя по точно девет пъти. Смятах го за просто суеверие. След години разбрах, че това се нарича ОКР. 3. На 15 непрекъснато се ровех из историята на браузъра, след като майка ми стане от компютъра. Всичко това, за да разбера дали е търсила ключови думи като "рак"... До петнадесетгодишна възраст тревожността ми беше предимно насочена към членове от семейството. На 16 години започнах да получавам екстрасистоли. Направиха ми кардиограма, ехокардиография, кръвни изследване. Всичко бе в норма и продължих с широка усмивка и любов към Света. Всичко бе наред, но в 12-ти клас (17 години, започнал съм по-рано) се обвързах с момиче от класа ми. Проблемите с нея бяха по-чести от вдишванията ми. Аз съм страшно свободолюбив и смея да твърдя, мил и взискатален като човек, но тя беше абсолютна фурия. По същото време всички от класа ми обсъждаха бъдещето си, а аз не знаех накъде да се насоча и какво да правя. Мисълта, че повече няма да съм ученик ме депресираше. В един съдбовен ден решихме с "приятели" да се отпуснем с малко тревичка след училище. Нито бях ял, нито бях пил. Дърпах колкото се може повече, не усещах тревата като много силна. След около 5-10 минути започнах да усещам нейното действие. Първоначално ми беше доста приятно и отпуснато, но след това получих учестено сърцебиене. Леко се стреснах и се спрях на едно място да пийна малко вода. Естествено "приятелите ми" като типични гадняри ме попитаха да не би да ми е зле. Всичко това с насмешка, разбира се. Сърцебиенето продължаваше. Започнах да си меря пулса. Виждайки това, хората, с които пуших поставяха един по един ръка върху гърдите ми. Всички ме гледаха все едно виждаха призрак. Казваха ми: "Сърцето ти ще се пръсне, ще експлодира". Оттам за мен започна истинският Ад. Получих нервна криза, гледах да не плача пред тях. Представях си как всеки момент ще спре моето сърце и така ще свърши Животът ми. Представях си линейката, плачещата ми майка, абсолютно всичко, което човек не трябва да мисли, докато е под въздействие на психоактивни вещества. На следващият ден се престраших да кажа на родителите си какво съм направил. Всичко си идваше на мястото, но когато излязох със свой познат започнах отново да се чувствам напушен, отново паникьосан. Побързах да се прибера. Баща ми веднага запали колата и тръгнахме към близката болница. По пътя получих много силна паническа атака. За пръв път от години се разревах през баща си. Направих акушерска ръка. На момента се оправих, след като пристъпих към прага на болницата. Е това ако кажа, че не е силна мисъл, работеща в грешна посока, пък на! Хаха. Оттам нататък започна ходене по психиатри, психолози. Щом споменех дереализация всеки сменяше темата. Сякаш е нелечимо заболяване... Изписаха ми Золофт. В момента пия по едно сутрин и едно вечер. Понякога ми се въртят страшни картини в съзнанието. Как всичко това ще ми омръзна и ще се самоубия. Въпреки че обичам живота си, но не обичам начина, по който мисля, аз не бих спрял да го живея. Мисля си, че ще започна да халюцинирам. Че ще полудея, но ще осъзнавам, че полудявам. Което доколкото знам е доста сложно. Мисля си, че сърцето ми ще спре от нищо по. (Ето затова всеки ден ме стяга освен когато не мисля за него) Започнах да чувствам, че съм станал по-бездушен, по-малко чувстващ. Тази вечер вървях по улицата и си спомних преди как съм вървял по нея без никакви притеснения, а сега само те са ми в главата. Усещах красотата на живота. Сега усещам, че е там, но някак по-скрита, по-различна. На моменти малко се депресирам, че пия Антидепресанти и си мисля, че без тях щях да се депресирам до ниво самоубийство. Тази мисъл ме побърква. И въпреки всичко аз имам невероятното желание да се променя. Моля да ми отговорите на въпроса дали въпреки силните усещания, че има вероятност да се самоубия е възможно до такава степен да откача, че наистина да го направя. Другият ми въпрос е дали здравната тревожност и дереализацията са напълно лечими състояния. И на трето място бих искал да ви помоля за съвети, които биха ме измъкнали от тези отровни мисли. Благодаря за отделеното време и евентуалното съдействие! Обичам ви!
×