Jump to content
Порталът към съзнателен живот

rouzichka89

Участници
  • Общо Съдържание

    2
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от rouzichka89

  1. Казусът е следният - моята майка е перфекционист във всяко отношение, добра домакиня, подържана жена и т.н, ОБАЧЕ....аз не помня нито една прегръдка, нито една хубава дума, нито някак да ми е показала, че се гордее с мен, нито един мил поглед и топлинка не помня. Знам, че е имало. Сигурна съм, че ме обича, но помня само обидите (знам ги наизуст) и ооонзи поглед, а и понякога "защо съм ви родила" Сега съм на 30, осъзнавам че човек трябва да възпита невероятна психика, за да отгледа дете с увреждане (сестра ми). Дано никоя майка не преживее това, през което е минала тя, но ... между мен и нея няма нищо! Никаква емоционална връзка! Дори онзи ден ми каза - Спри да ядеш, виж се на какво приличаш. Мъжът ти няма да иска да легне с теб като си такава! - Мноооого ме обиди, много ме нарани! Досега говорих като дъщеря, сега като майка - имам дъщеря на 6 и син на почти 3. Аз се превръщам в майка си! Не искам! Не искам! Самосъжалявам се и се чувствам толкова жалка, че не знам, как да го кажа. Днеска ми стана криво, че малката вече трета вечер иска да спи при баба си и мрънка и тропа с крак и аз и казах - ами слизай, но аз не съм ти майка вече! Наранявам детето си с думи и не само сега. Щом го изрекох ми идваше да си отхапя езика, ама... извинявах се, прегръщах, целувах, но най ме е страх, че тя ще запомни само думите. Знам, че ще стане така и не знам сама на себе си как да помогна и да не се превърна в майка си. Връщам се назад, опитвам се да се погледна отстрани - не се харесвам. Дори ужасно не се харесвам!  Дали един психолог би ми помогнал? Или психотерапевт? В нашият град няма и очевидно ще трябва да пътувам, но имам нужда от помощ. Благодаря Ви
  2. Казусът е следният - моята майка е перфекционист във всяко отношение, добра домакиня, подържана жена и т.н, ОБАЧЕ....аз не помня нито една прегръдка, нито една хубава дума, нито някак да ми е показала, че се гордее с мен, нито един мил поглед и топлинка не помня. Знам, че е имало. Сигурна съм, че ме обича, но помня само обидите (знам ги наизуст) и ооонзи поглед, а и понякога "защо съм ви родила" Сега съм на 30, осъзнавам че човек трябва да възпита невероятна психика, за да отгледа дете с увреждане (сестра ми). Дано никоя майка не преживее това, през което е минала тя, но ... между мен и нея няма нищо! Никаква емоционална връзка! Дори онзи ден ми каза - Спри да ядеш, виж се на какво приличаш. Мъжът ти няма да иска да легне с теб като си такава! - Мноооого ме обиди, много ме нарани! Досега говорих като дъщеря, сега като майка - имам дъщеря на 6 и син на почти 3. Аз се превръщам в майка си! Не искам! Не искам! Самосъжалявам се и се чувствам толкова жалка, че не знам, как да го кажа. Днеска ми стана криво, че малката вече трета вечер иска да спи при баба си и мрънка и тропа с крак и аз и казах - ами слизай, но аз не съм ти майка вече! Щом го изрекох ми идваше да си отхапя езика, ама... извинявах се, прегръщах, целувах, но най ме е страх, че тя ще запомни само думите. Знам, че ще стане така и не знам сама на себе си как да помогна и да не се превърна в майка си. Връщам се назад, опитвам се да се погледна отстрани - не се харесвам. Дори ужасно не се харесвам! Дали един психолог би ми помогнал? Или психотерапевт? В нашият град няма и очевидно ще трябва да пътувам, но имам нужда от помощ. Благодаря Ви
×