Здравейте,
Аз съм жена на 32г. омъжена с 2 деца. По професия съм доктор по инженерна химия, но работя като технически сътрудник в един офис. Мечтата ми беше да съм медицински работник-лекар.
Майка ми е бивша учителка, а баща ми строителен инженер.
След раждането на брат ми (бях на 6г.) и при нашето порастване имах чувството, че родителите ми не ме обичат а само брат ми го обичат, въпреки че нямах никакви материални лишения. Но не ми показваха любовта си. Никога не съм успяла да изкажа мислите, чувствата и желанията си. Беше ме страх да кажа какво искам, питах майка ми и тя ако ми позволяваше веднага казваше но ако не позволяваше ме караше да питам баща си (като знаеше, че няма да мога). Така ми минаваха дните и растях без право на глас. Единственият ми избор до сега е да избера мъжа си на 21г.
След завършването на висшето си образование (магистър), започнах работа в настоящият офис като технически сътрудник, след година родих дъщеря си и след още една се записах докторантура (в БАН) с настояването от страна на моят преподавател в университета където завърших. Върнах се на работа същата година и така започна моят активен живот на три фронта (семейство, работа и семейство).
През 2014г решихме да купим жилище, но майка ми настояваше то да бъде на мое име (при евентуален развод да имам дом, въпреки че нямахме проблеми със съпруга ми) и така щели с баща ми да помогнат финансово. Мъжът ми отказа от гордост и така останах между тях (нервните ми кризи започнаха тогава), всеки ден плачех че не мога да кажа дума на никой а се очакваше да се взима решение. Накрая успя моят мъж да уреди финансите и имахме наше жилище (преди това живеехме при моите родители, защото съпругът ми е от другия край на България а и той работеше заедно с баща ми (поради безработицата в техния край)).
Много трудно ми беше да съм на трите фронта без никаква външна помощ, мъжът ми след работа се виждаше с приятели или ходеше за риба. А аз не можех да се оплаквам на никого.
За мен най-важното нещо е какво ще си помислят хората за мен, не исках да допускам никакви грешки. Исках да съм най добрата във всичко и всички да се гордеят с мен.
Имах чувството, че сме като съквантиранти като аз бях само домакинята.
През последните 2 години и нещата в офиса станаха повече, имах повече ангажименти. За всичко мислех аз (станах заместник директор), в същото време започнах да пиша дисертацията си и се подготвях за защите. Времето ми не стигаше за нищо и това ме нервираше допълнително и така получих проблеми със съня (пиех успокоителни, но без ефект), което ме тормозеше допълнително. Стигнах до там, че изпитвах ужас, че ще стане тъмно и няма да мога да спя. Допълнително ме тормозеше и статиите които намерих за хората, които не спели от 34-50 години.
След раждането на сина ми миналата година, бях се успокоила психически, не ме интересуваше никой и нищо, даже не ме беше срам като някой дойде в нас и види неизмитите чинии (което преди това беше недопустимо).
Преди 4 месеца започнах да се подготвям за една конференция, която ще се проведе в Испания (имам граждански договор все още с Българска Академия на Науките) и шефът ми ме помоли да се върна на работа (преди 2месеца), въпреки че съм в майчинство. Аз както винаги не можах да отказвам и поех още един ангажимент. И всичко се възвърна в мен: проблемите със съня, нервните кризи и като бонус чувството, че не мога да се нарадвам на децата си. Че ще порастнат и няма да ги интересувам, че ще остана сама (въпреки, че мъжът ми повтаря че ме обича, но не го показва), станах още по чувствителна, с объркани чувства съм и в безисходица.
имам чувството, че този живот не е мой, не знам какво ми е и защо съм объркана и толкова нещастна.
Преди бях много спокойна и чувствителна, но сега съм нервна, мрънкаща за всяко нещо и много чувствителна (като плача за всяко нещо и все мисля какво ще правя като остана сама).
Мозъкът ми не спира да мисли и за секунда. Това се случи като поех ангажимент на трите фронта (семейство, работа и учение). Въпреки, че сега съм в къщи отново, не мога да се отпусна и да си почина все мисля за нещо.
Моля ви за помощ...