Габи Петрова 1993

Благодаря за насоката, ще прочета какво сте ми пратил. Успокоих се доста от нещата които сте написал. Благодаря

Здравейте отново, пак съм аз със страховете си. Не, че съм се оправяла, но имах кратка терапия и долу горе държах положението. Притеснява ме, че постоянно имам налудничави мисли. Давам пример. Онзи ден гледам филм и актьора казва “аз съм бог” веднага съзнанието ми регистрира мисълта и си казвам “този е шизпфреник” след което тази фраза нв ми излизаше от главата, често казано, започнах да се страхувам да не си го мисля и аз. Постоянно си давам примери в ежедневието как мислят шизпфрениците и дали и аз мисля така. Не, съвсем не знам всичко за това заболяване, но имам известни познания. Давам още пример. В опит майка ми да ме успокои ми казва, че лудите живеят в друга реалност, сте което започнах и аз да си го мисля което ми докарваше ПА, и тази мисъл изчезна. Държа да подчертая, че видимо нищо ми няма, на пръв поглед поне, но вътрешно аз съм се приела за луда. Преди няколко дни разбрах, че шизофрениците не чуват гласове, а си го измислят, по-точно мозъка им проектира мислите на подсъзнанието им, те не го разбират и си мислят, че някой им говори. Ще ме поправите ако греша. При което имах множество въпроси от типа на “сега мислите с глас ли си ги чувам” или “мислите мои ли са” отново ще отворя скобичка, че тези мисли ме съсипват, защото знам, че са типични за шизофрениците и това, че си ги задавам и аз ме навежда на мисълта, че и аз имам шизофрения. И сега новото което е от последните дни. Не знам дали и при другите хора е така, дори не знам как да го формулирам. Някак успявам да си спомня гласовете на хората, това ме притеснява. Примерно мисля си нещо майка ми, че ще ми каже обаче в мозъка си сякаш си го представям с нейния глас и не знам това дали в проблем? Това ме притеснява зверски много, че някак в мозък си си визуализирам гласа на определен човек, до сега не съм обръщала внимание как точно ми тече мисълта. Та се питах това гласове ли са? Аз знам, че човека го няма реално до мен, знам, че не ми говори, не си говоря сама и напълно осъзнавам, че това което “разигравам” е просто диалог, представям си го един вид. Но това,е някак успявам да си визуализирам гласа на другия ме притеснява много. Не, че го чувам слухово, слухово си чувам нормалните неща които ме заобикалят, никой не ми е казвал да изглеждам луда или, че са ме виждали да си говоря сама, работя, имам що годе нормално ежедневие, но сега това, че не знам дали само при мен е така или и при другите хора и започвам да си мисля, че започвам да полудявам. Готова съм да започна прием на медикаменти само и само да не ми се обърква мозъка и да започна да дрънкам глупости и да се излагам пред хората. Просто моля някой да ми каже при вас така ли е? Това ли се нарича озвучени мисли и това опасно ли е? Мога ли да полудея от това. Благодаря на всички за отделеното време.

На теория знам, че окр е излюзия, измислица на мозъка, породена от натрупан стрес с който не можем да се справим. Темите са най-различни, може да включва компулси може и без тях. В моя случай аз нямам такива. Обикновено и най-често стещаните обсесии са на тема, бактерии, психични болести, сексуална ориентация и агресия. Това са най-често сращаните, като разбра се кръга не е затворен. Човек е контактен, съзнава “страха” като неоснован, но трудно се бори с това. Обикновено се прилага терапия, в редки случаи комбинирана с медикаменти. Хората с окр вярват на обсесиите си. Това което правя е когато имам мисъл първо да я “проверя” питам се дали това е реално или измислица моя, разбира се първосигнално и съвсем разумно си отговарям, че е нереално, после обаче вместо импулса да стихне и да се успокоя в мен остава съмнението което почва да дълбае. Когато нямам стрес в ежедневието и всичко ми е “песен” отново имам случай на опит да се прояви окр, но той е толкова нищожен и бързо потушим, че изобщо не го отразявам, няма времето да създаде реакция у мен. Така се справях може би около 3 месеца. Разбира се усещала съм и моменти на падение, но не се поддавах, отново защото положителното беше повече от отрицателното. Заживях си живота и дори се смеех понякога на нещата които съм мислела. Обаче сега, може би вече мислех, че няма да се случи и просто пропаднах. В момента съм в по-особен период от живота си свързан с промени, вероятно трудно се адаптирам към тях и те пораждат напрежение у мен. И общо взето е това. Предполагам, че е мисъл на окр, тъй като колегите ми се смяха като им разказах за “новата” обсесия, те дори не забелязаха, че ми има нещо, но вътрешно всичко ми е свито, знаете как е няма да обяснявам какво усещам. И просто усетих нуждата да поговоря с някого който ме разбира и не би ме обидил заради това което изживявам, не би ме обвинил. Това правех до сега, повтарях си, че е окр 2-3 пъти и просто живота си ме подхващаше и нямах времето да се отдам на лъжите. Но сега не ми се получи и отново съм зле. Ходя и на терапия, но последните два месеца не ходих, миналия месец си забравих часа, може би, защото не усещах окр и не мислех за това, сега се опитвах да запиша, но все се разминаваха. Следващия ми час е на 03.01....тоест искате да кажете, че това също ми е окр-то тоест измислица, че ме е страх за да се страхувам, да му робувам един вид? Или аз нещо не разбрах. Имам ли психиатрично заболяване или не? Аз съм си контактна, върша си работата и всичко в ежедневието обаче някак това което съм отвън като облик няма нищо, ама нищо общо с това което се случва вътре в мен. Мъжа ми смята, че съм с психическо отклонение и ме е срам, стана ми много гадно като ми го каза, но си казах какво пък, съдбата ми е такава, не зависи от мен.

Знам, че е празничен ден, но тревогите ни не стихват. Имах няколко ПА от снощи, изглежда тази мисъл най-ме натоварва от всички до сега. Аз си мисля, че имам параноя. Просто те решават, че има заговор срещу тях (без да има) и, че някой иска да ги убие. Това не са нормални мисли. Аз осъзнавам, че никой няма да ме нарани, но страха е толкова голям и то не от “убийството” ами мислите ме плашат. Притеснява ме, че ги имам. Чудя се дали им вярвам, дали наистина ме е страх или се поддавам. Днес съм на работа като не мисля за това в моментите в които се разсейвам съм ок, но изведнъж тръгва импулса и отново треперене на ръце и сякаш имам слабост в капачките. Просто не искам да съм параноична, ако съм как ще живея? Свита на кълбо? Това лекува ли се? Страх ме е не искам да съм такава, ще си загубя и децата. Кажете ми параноична ли съм и това реален страх ли е да не ме нарани някого? Защото ако е реален е ясно какво се случва с мен от тук нататък. Всъщност сега прочетох, че параноята е свързана с халюцинации, а аз нямам. Добре де ако не е и параноя какво е?

Доктор Първанов, разбирам досадата която провокирам, но ако и Вие спрете да ми отговаряте ще се почуствам като изоставена един вид отхвърлена. Разбира се съзнавам факта, че никой във форума, а и извън него не е длъжен да ме търпи, но не ми се иска да спирате да ми отговаряте. Знам, че е изнервящо да се пише едно и също, но аз наистина изживявам нещата за които Ви споделям. Те ме тормозят до крайност. Сега отидох до магазина, сама, знаех, че трябва да го направя, за да не се поддавам и бях адски тревожна, а не искам да е така. Знам, че нищо не би ми се случило да съм сама в магазина и сред хора и не разбирам “страха” който се появи от вчера, но ми генерира супер стрес и отчаяние. Страх за бъдещето, как ще го карам така, страх за децата ми, защото ако имам агорафобия баща им ще ми ги вземе, а и аз няма да съм пълноценен родител за тях. Срам ме е да споделя на някого нещата които ме притесняват. Дори едва казах на приятеля си, докато му казвах се притеснявах много, защото знам, че не е нормално да ме е страх да изляза и то без причина. Отделно аз трябва да работя тъй, като сама се грижа за тях, като ме е страх да изляза как ще ходя на работа и как ще съм адекватна там. И преди съм имала страхове подобни, но като чели сега е много натраплив. Опитвах се да си повтарям колко е приятно времето, колко е хубаво като има слънце да мисля за някакви неща които са позитивни, но страха си остана. Всъщност не знам дали е страх да изляза или страх да не би да започне да ме е страх, защото си давам сметка, че ако не излизам всичко отново ще рухне, а и физически няма как да стане да съм цял живот затворена. Може би е просто страх от страха. Хубавото поне е , че и приятеля ми не е много по светските събирания та няма да е проблем ако отказвам да излизаме, но отново не ми се вижда решение. До сега миже би си спомням за 4 случая на периоди в които се притеснявах да изляза и всички те ми минаха от само себе си. Просто като се обадя да ме сменят в работата не ме сменяха и знам, че нямам избор и отивам. За това и сега се насилих да изляза. Това агорафобия ли е? Или лъжа на окр, че всъщност ме е страх? Аз не искам да имам този страх, а и знам, че е неоснователен. Не съм изживявала нищо драматично докато съм извън пределите на двустайния апартамент който обитавам та да имам страх да го напусна. За това вече си мисля, че не съм в ред, защото няма как да има страх без причина. Просто вчера си го измислих след този сън и някак му повярвах и той не завладя. Отчаяна съм наистина, сякаш отново съм на дъното, в началото преди 8 месеца когато усетих окр и ме е страх да не падна отново така, че да ми трябват месеци да се изправя. До вчера бях щастлива, че съм си намерила хоби, исках да изработвам разни неща с които да си отвличам вниманието и вярвах, че това ще е начина да се разсея, разведря и да се почуствам по-пълноценна. Тези неша исках да продавам, не толкова за парите просто като ги произвеждам трябва да има и на кого да ги давам, но днес когато се опитах да се успокоя, че ще имам хоби и нешо което да ме връща към нормално ежедневие си викам ок аз ще ги правя ама как ще ходя до куриерите като ме е страх? И просто сякаш сама се навивам. Не знам как да се справя. На терапия ходя, но явно при мен ефекта е непостоянен.

Междо другото трябва да разкажа и нещо друго предполагам. Като бях на 15-16 майка ми ме води на психолог отново, защото ме беше страх да спя сама това беше около 2 седмици, понеже тогава гледах постоянно филми на ужасите, изгледала съм най-големите класики в жанра и нормално си ме беше шубе чат пат хахаха от тогава ми забраниха и не съм гледала такъв тип филми. Винаги съм имала и страх от починали хора може би отново свързано със филмите, но дядо ми почина не мога да кажа, че изживях голям страх, но преди около година има сън с него, ужасен сън и много се бях изплашила и пак така ме беше страх 2-3 нощи да спя сама. Сигурно е смешно за жена с две деца, но така се случи. Тогава си спомням, че пак го мислех съня, представях си го, но само 2-3 дни след това забравих за случая и заживях нормално отново без страх. Та сегашната ситуация ми напомня много тогавашната, защото и тогава се изплаших от съня и сега също. Но възможно ли е до такава степен мислите да ме плашат, че да спра да излизам и тн?

Здравейте отново, изглежда стреса отново взема връх в дните ми и окр не ме оставя в покой. Ще бъда кратка. Вчера се скарах с приятеля си и сънувах, че ме убива когато се събудих се чувствах отвратително зле, помня кристално съня (за съжаление). За няколко часа започнах да си мисля, че ме е страх от него въпреки, че знам, че не би ме наранил, може би за да се измести тази мисъл започна следваща, че ме е страх от хората като цяло, да излизам и да ги срещам. Аз съм супер комуникативна, дори работата ми е свързана с общуване с доста хора лице в лице. В момента плача, защото не искам да съм асоциална или да имам страхова невроза, братовчед ми се роди с нещо подобно като диагноза, сам не излиза от вкъщи и тн. Само, че аз живея в голям град, а той на село, за него е по-лесно да се изолира. Моля Ви кажете ми възможно ли е да развия такава невроза да мее страх от хората и да не искам да излизам. Това би съсипало целия ми живот. Отделно имам две деца, аз ще сък като инвалид. Това само мисъл ли е или реален страх? Спомням си, че имах номер в който си мислех, че ме е страх от всички, но психиатърката ми каза, че това не е така. От доста врене съм спряла хапчетата, не мога да свикна да ги пия, а и не искам. Но просто си мисля, че съм непълноценна вече, какво друго остана? Вече почти няма нещо от което да не ме било страх. Страшно разстроена съм. Не знам как да отида на работа и да продължа да върша всичко в ежедневието си. Страховата невроза пак ли е вид психиатрично заболяване? То развива ли се на 27 години? Защото за шизофрения да кажем ми е късно. Отделно лекува ли се напълно и това при мен такова ли е ? Не искам да ме е страх да излизам, нито да се отделям от света. Много ми е трудно вече казвам си, че е лъжа, че мозъка пак си играе с нен, но докато не се замени с друга мисъл щЕ ме преследва. Не се чуствам нормална вече, само глупости мисля. От известно време отново плаче всекидневно. Разбира се ще излизам на пук на мислите, но ще съм под напрежение. Ще се опитам да не се затварям вкъщи, но ще ми е трудно с тази мисъл да се преборя. Ще развия ли такава невроза? И лечима ли е? Например имах голям напредък, относно окр и сега приятеля ми каза, един вид за какво съм вярвала на лекарите, че няма да полудея като реално могло просто като съм лесно внушаема било нормално да ме лъжат, за да ме успокоят, което отново нарастна огромен страх у мен. Писах на терапевта си и ми каза, че не е етично да се лъже и, че не ме лъжете реално, но той казва, че можело. Споделих му за това, че имам притеснение да изляза и той ми каза, че имам психиатрично отклонение, при което аз му зададох въпроса дали и хората които имат фобия от насекоми например също са луди той каза най-вероятно. Не желае да дойде с мен на лекар да му се обясни какво точно ми има. За мен е редно дори и да си мисли, че ме лъжете да не ми го казва, дет се вика благородна лъжа да се съгласи с общото мнение, за да не се тормозя. Казах му че това че имам страхове не ме прави луда, защото тях не ги е страх и той каза, че и те се страхуват, не знаел как съм се изразявала неподготвена. И аз сега какво това, че от вчера имам тази натрапливост за излизането значи ли, че наистина имам отклонение? Това е фобия която знам, че лесно се лекува ако я имам изобщо, но според него аз не съм в ред. Не мога да се успокоя това ми подейства много много зле, вкара съмнение в мен и сега ми е още по-зле, защото до сега съм говорила с много хора и всички се смеят като им кажа, че съм луда, но той не мисли така, за него аз не съм в ред.

Не, че е нарочно, едва ли някой иска да му е гадно, просто се наблюдавам за всяка крачка която правя и това неминуемо ме изтощава и кара да се вглеждам в неща, за които на човек не биха направили впечатление, като човек е нормално и да греша понякога или да забравям и тн само, че когато се държа под око т.к няма как да не ми правят впечатление. Което пък ме завърта в другата крайност, а именно, че ми се случват, защото не съм нормална. Но се замислих какво ли значи нормален. Това е тема над която мисля от известно време и кой може да гарантира за себе си, че е “нормален” може би до някъде е въпрос на възприятие, тъй, като съм чела за доста хора, които са на високо умствено ниво които са смятани за луди от масата които не се доближават до летвата. Но да не навлизам в меката на медицината. Благодаря, че сподели за себе си, ще се опитам да ги парирам, до колко ще успея е друг въпрос....:)

Долу горе гледам, че пиша веднъж на два месеца което значи, че има надежда хихи. Здравейте отново. Последно време отново ми се изостриха симптомите, пак различни мисли, но забелязах нещо смущаващо. Преди около седмица в работата ми ми се стори, че шефа ми ме повика, когато се обърнах обаче видях, че това не е било така и страшно се сдухах отново, че започвам да имам звукови халюцинации. Дори само като го пиша и корема ми се обръща. Сега около 2 седмици нося очила и тази сутрин пък ми се привидя, че има салфетка на едно място така ми се стори, но като погледнах видях, че реално няма. С периферното зрение ми се видя като салфетка. Сега не знам дали тези неща са случайни или съм започнала да полудявам. Но отново съм супер притеснена, че ще полудея, че ще започна да халюцинирам и да не знам на кой свят съм. Какво е медицинското обяснение на това, че хората с окр не полудяват? Да, чела съм, че ако човек е носител на гена на лудостта при окр то той би се отключил, но аз ит къде мога да знам дали при мен стреса е бил достатъчно силен, за да го отключи? Вече 8 месеца тази мисъл ме товари, наблюдавам всяко свое движение и действие дали са нормални, на моменти съм спокойна, дори бих казала, че вече не изпадам в кризи от страх, но топката в стомаха си седи Тези неща мога ли да ги квалифицирам на зрителни и звукови халюцинации? Аз знам, че не е нормално да ми се виждам неща или чуват които не са истина. Защото едната психиатърка ме беше питала дали някой ми говори, ами аз ако отида и и кажа, че ми се струва, че чувам да ме викат и виждам неща които ги няма то значи тя би заключила, че не съм в ред? Дори сега препрочетох горния коментар как всичко което ме плаши не е истина, и си го повтарям, но как да не е като знам, че ми се стори че ме вика или че ми се привижда? До някъде си мисля, че ако лудите осъзнаваха, че им се привижда то те не биха имали проблем, но това е моята логика, не знам дали има истина, но защо ми се причува и предвижда? Успокоявам се, че лудите не вършат нищо общо взето за това и за под запрещение, това сама си давам кураж Хахах, говоря си с терапевта казва, че никога няма да се случи, но, защо ми е трудно да повярвам, наистина като хипохондриците, те така си измислят като чели имат симптоми на болест и вече я изживяват. Вероятно и аз си измислям не знам

А мога ли да развия раздвоение на личността? Според моя терапевт, човек се ражда или психотичен (носи гена на лудостта) или невротичен (каквато съм аз за него) и изключи всякакво такова заболяване при мен, тъй като съм с осъзнато ОКР от 6 месеца, не осъзнато може би повече от 7 години и ако съм носител до сега е трябвало да се отключи при мен. Поне така ми го обясни той. Знам, че и Вие сте ми казвал, че никога няма да полудея, но явно страха си е на приливи и отливи. Отстрани погледнато няма причина да съм в това състояние, живея с приятеля си, обичам го, децата ми са живи и здрави, задоволена съм от почти всичко което желая, нямам някаква свръх драма в живота си. Не разбирам състоянието си, вместо да се радвам на това което имам аз буквално се съботирам сама.

А мога ли да развия раздвоение на личността?

Здраяейте отново! Доста време ремисия т.к. За съжаление имах доста стресова седмица и тревожността ми се вдигна отново. По време на първата си бременост имах ужасни мисли, че детето не е от мъжа ми, без реално да съм била с деуг мъж, просто си мислех, ами ако съм била к не помня е такива. Страшни дни изживях. Сега имаше шанс да съм бременна отново, и в началото бях с много приповдигнато настроение, радвах се, после пак ми мина мисълта “ами ако изживея същото като първия път” това помрачи щастието ми. Пак започнах да се чудя дали не съм пропуснала нещо, дали не съм забравила, и така това ме завъртя отново в ОКР и не можах да го увладея . Признавам, че повече от месец бях добре, почти никакво ОКР, и добро овладяване, още в начален стадий. Е, оказа се, че не съм бременна, но започнах да си мисля за бебе, че искам, отново. Пак започнах да се радвам в трепетно очакване, и отново мислите, в опит да ги избутам, защото наистина ми помрачаваха емоциите, се върнах назад, в момента след който бях прочела пост на момче с раздвоение на личността. Имах дни в които се гледах в огледалото и се питах “аз ли съм наистина” това ме плашеше, казвах си “разбира се, че съм аз, Габриела, кой друг може да е” това също отмина с времето. Е, до преди няколко дни, явно, за да изместя мисълта за бебето се настани тази. Ужасно е, гледам се и не си вярвам, че съм аз. Страх ме е, че имам раздвоение на личността, че ще се излагам пред приятеля си, сигурно и ще ме зареже. Не искам да си мисля това, знам, че съм аз, не знам какъв друг отговор очаквам. Кълна се, че преди да прочета поста му никога не съм се питала такива въпроси, просто явно се филмирах тогава и не съм го надживяла щом все още ме владее. Това отново ли е натраплива мисъл? Нормално ли е да се гледам и да си задавам този въпрос? Сякаш не съм сигурна в птражението в огледалото (това също го прочетох, как се гледа и нв се разпознава) ще развия ли раздвоение? Има ли шанс? На 27 години съм. Тези мисли могат ли да ме объркат до толкова, че да не се разпознавам вече? Отново живота ми започва да прилича на ад. Отново се будя с нежелание, защото знам, че ще е пореден ден на оцеляване. Срам ме е да кажа на приятеля си, защото не знам каква ще е реакцията му, почти съм сигурна, че ще му падне мнението за мен, ще ме мисли за луда и няма да иска да се занимава изобщо с мен. Даже, честно Ви казвам, сутринта докато пътувах към работа видях един старец и му завидях, че е изживял живота си, а на мен ми остава още много време да се мъча.

Определено приключвам с моя терапевт. Сцепих се да бързам, отидох на уговореното място в утечения час, не вдига 2 пъти, звъня 3 път на една жега и ми казва, че не е на адреса да го почакам 15-20 мин. Това не е ли несериозно или пак моето ОКР се включва. По принцип много държа на точността и коректността, като са казали един час и едно място значи остава така и това не се променя. За мен е несериозно. И така, моля да ми се препоръча добър терапевт в София занимаващ се успешно и сърцато с ОКР.

Да, обаче си мисля, че съм ненормална с тези мисли или, че ще се побъркам от тях и ми е трудно. Знам, че няма кой да е 24/7 до мен. Най-трудния въпрос който не ми позовпява да продължа напред е “защо да съм щастлива, кой е казал, че трябва да сме щастливи” тази мисъл ме деградира като човек. Сякаш е грешно да съм щастлива. Това е въпроса който скапва всичко. Казвам си, за да съм добре, за да се радвам и пак авто въпроси от същия ред. Това ми е трудното, трябва да съм все сломена, за да го нямам въпроса. А ако бях носител на този ген щях ли да полудея до сега? Те луди ли са били или невротични?

Това което ми казва терапевта ми е когато усетя напрежението да вдишвам, да задържа въздуха и да издишам. Общо взето сме до тук. Обясни ми механизма на ОКР, но това не ми помага. Може би имам нуждата да ми се казва “да Окр е” на всяка откачена мисъл, защото за мен всяка следваща е все по-откачена. Плашат ме, изглеждат истина наистина, не знам дали сте имал ОКР, но ако не сте имал едва ли ме разбирате напълно. Ясно е, че трябват усилия и от моя страна, не очаквам терапевта ми да ме влачи нагоре, но просто аз не се чувствам добре, не съм спокойна. Вероятно аз съм проблема, а не терапевта, може би прекалено много съм се отпуснала и чакам някой да ме измъкне. Просто щях да кажа в такъв момент, но то не е момент, а при мен е ежедневие, ми е страшно трудно да се вдигна на крака. Случва ми се понякога, имам и хубави моменти, когато забравя за ОКР. Обаче се наблюдавам и понеже знам, че го имам когато не съм напрегната си казвам “ето психопатка” или нещо такова и отново започваме да се гоним, аз него, то мен. Много трудно намирам силите, защото мислите са супер тегави. Както каза Орлин, на човек с ОКР му трябва преживелищен терапевт, или такъв кокто да познава отлично неговите игри. Моят терапевт е супер добър като човек, усещам го, и може би ме съжалява дори, виждам го, че се опитва да ми помогне, но просто аз вечно съм с рогата напред, явно трябва да поработя и върху характера си, който съм далеч от илюзията, че на 27 години ще се измени съществено...Благодаря за хубавия пример с бицепса, наистина ме замисли може би ми трябва практика, аз си кажа 1-2 пъти за деня например, че това ми е ОКРто видя, че няма промяна, откажа се и започвам да плача. Общо взето така ми минават дните. Може би ако ми се обясни по-разбираемо, не, че се имам за глупава, но явно не съм развита достатъчно интелектуално, ще го схвана по-добре. Почти като на дете, а забележете, че не се имам за полуидиот . Миже би ми трябват простички примери, все пак съм жена