Jump to content
Порталът към съзнателен живот

infinity1305

Участници
  • Общо Съдържание

    827
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от infinity1305

  1. Благодаря... Така ме разнежи с тази картинка... така ми се иска пак в детството ми...
  2. Наистина няма такава възможност за съжаление... Новата личност няма да има никакви спомени, нито съзнателни нито подсъзнателни, от предишната и действията и. В липиката се съхранява информация, но новата личност е само облекло за микрокосмоса, и макар да бъде... "сътворена" по причинно - следствените закони и въз основа на предишни "стъпки", нищо няма да е съзнателно за да бъде откупено. Затова по - добре да не отлагаме добрините за следващ живот а ако наистина са нужни някому - да си ги вършим навреме...
  3. Усмихната подтичва дъщеря ми и цялата земя блести в смеха и. А тежкото небе примигва нямо и се разделя, за да стори път за ехото от малките крачета надиплящо багажа ми, за спомен. Дали ще ме пропуснат след мечето без копчено оченце... Но виновно ще схлипам пред вратите два куплета и после ще запея по детински, дори ще потанцуваме с дайрето на вечността, с духа ми бедуински. Ако е нужно - маски ще наденем, ще зазвъним със ангелски звънчета. Каквото трябва. Само, за последно да чуя двете мънички крачета. Бих сторила ковчега си на стълба за всеки звяр, убиец и измамник, бих заплатила трижди данък кървав и мъката на онзи разпнат странник, бих просила отсрочка за съдбите на всеки, стъпкал Божието име... ако пред прага ми сведат очи и ме оставят в спомен да я имам. Но правото на спомени за нея отдавна проиграх с хазартно себе... И ще ме върнат тук, за да изтлея, под натиска на спомена за тебе.
  4. Красива е... благодаря, че я сподели
  5. "Пропадах някъде, но всичко беше истинско - страха от удара, очакването, сблъсъка. А после кацнах върху мислите и тръгнах по света, нарамил кръста си. Като медал върху ревера сив на времето оглеждах от високо всички улици. И виждах рицарите, стъпили във стремето на своите мотори с малки блудници. А Дон Кихот прегърнал смело чашата във кръчмата спореше със неверници, които го закачаха от масите, че днес дори в музея няма мелници. И тъй загубил в сетен дъх доверие започнах да разпитвам плахо хората: къде започва пътя към надеждата и свършва кръстопътя на умората..."
  6. Притихвам ли... в следобедния сън на още недочетената книга, когато, босонога за света танцувам с аромата на игликата, в зеленото безмълвие навън. И тихичко, съвсем като на пръсти пристъпвам към словата ти, където дъхти на мокър мъх и на липа. Прочитам се в лазура на небето ти и пълна с речни пръски се завръщам.
  7. Как тихо ми е до прозореца сега. В очакване да слея белотата на моята последна зима с цветята по пътеката от лотоси. Красива вкаменелост от коси бездъхни съм. ... и коренни ръце. Как тихо е, когато с тях не мога да те имам. А Каллас пее... Ангели се сливат по крайчеца на уличните фотоси. ******
  8. На бойното поле заспаха сенките и вечерта поседна, да поплаче като момиче, закъсняло с менците да напои живота, за петаче. А той броеше хилядите трънчета в небето на небесната градина проболо козирката му изтънчено, като решето, през което виното божествено преливаше душите престорили сърцата си на чаши. И галеше вечерно по косите момичето със стомните за плач. Над бойното поле заспаха птиците и се завърна тихо пустотата ми с целувката на утринна девица, отмила спомена за самотата, оставила ми в дар трофеи бели като печат по кожа заклеймена. На бойното поле от днес съм смела. Без твоя огън кладите студени са.
  9. Благодаря ти за красивите изображения... И за топлинката...
  10. И ако пак си приютиш мечтата. По Донкихотовски. И по момчешки. И даже мелници да не блестят нататък. И да е само врявата човешка. И слънчевите пориви да сеят не зърно за Жътваря, а безумие. И ако в нея още само тлеят останките от хвърлените думи. И ако пак докоснеш мрака в нея. И ако с дъх я възкресиш до песен. /навярно да те срича не умее... когато музиката е ранимо лесна.../ И ако пак в студените и пръсти перото затанцува в нежен ритъм и мислите и, валсово невръстни надиплят рими, за да те опита... прости и неугледната одежда и дрипавите стихоплетства късни. По листите си ще стаи надежда в която шепотно да я откъснеш. Ще приютят студените и длани един разкъсан поглед, на момиче побран в кристална капчица от нямане, солена от безсмъртното обричане.
  11. Те докоснаха нещо, за което не знаех, те дори се строиха вътре в мен във редичка, и запяха без глас, с онзи порив омаен който сякаш помита, а погали ме, тихичко. Те са хиляди сенки в онзи свят на разруха и са малки светулки в тъмнината на злака, те са живия звук, който някога чухме и забравили как, по човешки оплакахме. И към тях ме зове нещо тъй непознато. /А оставам в прахта, по очи, на колене./ С отмалели нозе как да тръгна след вятъра... как да стигне до тях нещо тежко от мене. И защото не можеш, те оставям на прага мое скъпо огнище, мое вярно небе, тъй отдавна ранимо, топлина недочакало. А което не съм, Светлина се зове.
  12. Нормално е да израстват духовно... себереализацията остава на заден план някак.. Чела съм и аз различни теории, Хриско, дори че такъв живот може да бъде избран, че някои умишлено "слизат" в нездрави или осакатени тела. Но мисля, че всичко се определя от кармичния товар, само. Едва ли сме в състояние да избираме, освен ако не сме бъдещи бодхисатви, или... знам ли. А не сме...
  13. Ина има златни ръце. Не една от рецептите и съм пробвала, а този лесен козунак тук правя втора поредна година и се получава разкошен. В блогчето и има и други предложения за козунаци /и не само/ с обяснения в снимки дори.
  14. Каква разлика има дали са тук темите и мненията, или в друг раздел..? И без друго всичко което казваме са празни приказки. Пълните са ги казали вече...
  15. “И видях, и ето, бял дим, и на облака седеше Един, който приличаше на Човешкия Син, и имаше на главата Си златен венец и в ръката Си – остър сърп. И друг ангел излезе от храма и викаше със силен глас на Този, който седеше на облака: Прати сърпа си и жъни, защото е настанал часа да жънеш, понеже жетвата на земята е презряла. И Онзи, който седеше на облака, хвърли сърпа Си на земята и земята беше ожъната. и друг ангел излезе от храма, който е на небето, като и той държеше остър сърп. И още един ангел, който имаше власт над огъня, излезе от олтара и извика със силен глас на този, който държеше острия сърп, като каза: Прати острия си сърп и обери гроздовете на земното лозе и хвърли набраното в големия лин на Божията ярост. И линът бе изтъпкан вън от града и кръв протече от лина и стигна дори до юздите на конете на едно разстояние от хиляда и шестстотин стадии.” Една жътва на тялото и една на кръвта, и както в Тайната вечеря се разчупва хляба на Живота и се налива виното на Живота. И двете заедно са водата на Живота... Велик е всеки ден, когато това се случва.И се случва на всички, които носят знака на Христос...
  16. Само онзи ще бъде Велик, след космичната нощ. С призори покосените гроздове в земното лозе. С аромата на чистото вино, с жътварския кош, след последната яростна жътва, с големи залози. Аз ще бъда до облака, хвърлил блестящия сърп, и от огъня късен със Него ще сричам душите. Заколените гарвани аз ще подема, на гръб към земята на сенките, стегнала здраво юздите ми. И ще рея нагоре очи, след безбройни пера, полетели с крилете на новите, слънчеви дрехи. Ще копнея земя, от която и мен да берат, щом презрея за теб, и потърся от Него утеха. А мнозина достигат вратите, но малко минават през тях. Пред последния праг е издигната тройна съблазън. Но блести на челото ти слънчице - приказен знак, от човешкия Син - да преминеш във храма белязан.
  17. Да... навярно е така... Ако прошката е онази милост, която ще запълни пустотата, след края ми... Или ще ме допълни, с другата ми, сега толкова липсваща част... Не зная... не осезавам. Още съм. - Какво е тишината на живота... - Една пътечка, търсеща Голгота.
  18. От пречистване, чрез заличаване...
  19. Топъл е този шепот... нека стопли и теб... защото думите са милувка, но където води този именно копнеж, за нас е студено... много, много студено... заради самотата напиши го... макар да няма думи за това...
  20. Умората... умората е онзи сладък миг преди смълчаването на душата, който ако не пропуснем... може би ще прелеем в уют... Надежда сякаш има, но неосъзната някак, защото чудесата И докосват само ако липсва напълно. Поетиката в теб трепти... благодаря за докосването... Тиха, много тиха нощ...
×
×
  • Добави...