Да виждаме ясно какво сме /ако успеем/ наистина е някакво... израстване /в смисъл на проглеждане/, но ако прекалим със самобичуването с думи /мисли/ прилича на лицемерие.
Не е грях да се усмихваш. Не е нужно непрекъснато да се самообвиняваш. Това са емоции, които не помагат за изчистване на себето, на Аз-а, на егото, нито за заличаването им. Напротив - дори трупат отгоре им други нещица. Достатъчно сме черни та да напираме да се очерняме още а сами не можем да се спасим. Нужна е Помощ.
Ако имаш съзнание да се погледнеш без да си кичиш ангелски крилца и ореоли, това е достатъчно, и дори много повече.
А финала на по-горния ти постинг е много хубав. Ние наистина сме капчица само. Но това не е причина да драматизираме.
Хубави са и накъсаните ти мисли. Подредеността много често е просто маска.
Аз те чета. Успех.