Jump to content
Порталът към съзнателен живот

infinity1305

Участници
 Моят Профил  Моята Активност

  • Общо Съдържание

    827

  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

 Съдържание Тип 

Блог Постове добавени от infinity1305

  1. infinity1305

    Теспих

    От infinity1305,

    Усмихната подтичва дъщеря ми
    и цялата земя блести в смеха и.
    А тежкото небе примигва нямо
    и се разделя, за да стори път
    за ехото от малките крачета
    надиплящо багажа ми, за спомен.
    Дали ще ме пропуснат след мечето
    без копчено оченце... Но виновно
    ще схлипам пред вратите два куплета
    и после ще запея по детински,
    дори ще потанцуваме с дайрето
    на вечността, с духа ми бедуински.
    Ако е нужно - маски ще наденем,
    ще зазвъним със ангелски звънчета.
    Каквото трябва. Само, за последно
    да чуя двете мънички крачета.
    Бих сторила ковчега си на стълба
    за всеки звяр, убиец и измамник,
    бих заплатила трижди данък кървав
    и мъката на онзи разпнат странник,
    бих просила отсрочка за съдбите
    на всеки, стъпкал Божието име...
    ако пред прага ми сведат очи
    и ме оставят в спомен да я имам.

    Но правото на спомени за нея
    отдавна проиграх с хазартно себе...
    И ще ме върнат тук, за да изтлея,
    под натиска на спомена за тебе.
  2. infinity1305
    На бойното поле заспаха сенките
    и вечерта поседна, да поплаче
    като момиче, закъсняло с менците
    да напои живота, за петаче.
    А той броеше хилядите трънчета
    в небето на небесната градина
    проболо козирката му изтънчено,
    като решето, през което виното
    божествено преливаше душите
    престорили сърцата си на чаши.
    И галеше вечерно по косите
    момичето със стомните за плач.
    Над бойното поле заспаха птиците
    и се завърна тихо пустотата ми
    с целувката на утринна девица,
    отмила спомена за самотата,
    оставила ми в дар трофеи бели
    като печат по кожа заклеймена.

    На бойното поле от днес съм смела.
    Без твоя огън кладите студени са.
  3. infinity1305
    Притихвам ли...
    в следобедния сън
    на още недочетената книга,
    когато, босонога за света
    танцувам с аромата на игликата,
    в зеленото безмълвие навън.

    И тихичко,
    съвсем като на пръсти
    пристъпвам към словата ти,
    където
    дъхти на мокър мъх
    и на липа.
    Прочитам се в лазура на небето ти
    и пълна с речни пръски
    се завръщам.
  4. infinity1305

    Път

    От infinity1305,

    Те докоснаха нещо, за което не знаех,
    те дори се строиха вътре в мен във редичка,
    и запяха без глас, с онзи порив омаен
    който сякаш помита, а погали ме, тихичко.

    Те са хиляди сенки в онзи свят на разруха
    и са малки светулки в тъмнината на злака,
    те са живия звук, който някога чухме
    и забравили как, по човешки оплакахме.

    И към тях ме зове нещо тъй непознато.
    /А оставам в прахта, по очи, на колене./
    С отмалели нозе как да тръгна след вятъра...
    как да стигне до тях нещо тежко от мене.

    И защото не можеш, те оставям на прага
    мое скъпо огнище, мое вярно небе,
    тъй отдавна ранимо, топлина недочакало.
    А което не съм, Светлина се зове.
  5. infinity1305

    Ден, Велик

    От infinity1305,

    Само онзи ще бъде Велик, след космичната нощ.
    С призори покосените гроздове в земното лозе.
    С аромата на чистото вино, с жътварския кош,
    след последната яростна жътва, с големи залози.

    Аз ще бъда до облака, хвърлил блестящия сърп,
    и от огъня късен със Него ще сричам душите.
    Заколените гарвани аз ще подема, на гръб
    към земята на сенките, стегнала здраво юздите ми.
    И ще рея нагоре очи, след безбройни пера,
    полетели с крилете на новите, слънчеви дрехи.
    Ще копнея земя, от която и мен да берат,
    щом презрея за теб, и потърся от Него утеха.

    А мнозина достигат вратите, но малко минават през тях.
    Пред последния праг е издигната тройна съблазън.
    Но блести на челото ти слънчице - приказен знак,
    от човешкия Син - да преминеш във храма белязан.
  6. infinity1305

    Сянка

    От infinity1305,

    И ако пак си приютиш мечтата.
    По Донкихотовски. И по момчешки.
    И даже мелници да не блестят нататък.
    И да е само врявата човешка.

    И слънчевите пориви да сеят
    не зърно за Жътваря, а безумие.
    И ако в нея още само тлеят
    останките от хвърлените думи.

    И ако пак докоснеш мрака в нея.
    И ако с дъх я възкресиш до песен.
    /навярно да те срича не умее...
    когато музиката е ранимо лесна.../

    И ако пак в студените и пръсти
    перото затанцува в нежен ритъм
    и мислите и, валсово невръстни
    надиплят рими, за да те опита...

    прости и неугледната одежда
    и дрипавите стихоплетства късни.
    По листите си ще стаи надежда
    в която шепотно да я откъснеш.

    Ще приютят студените и длани
    един разкъсан поглед, на момиче
    побран в кристална капчица от нямане,
    солена от безсмъртното обричане.
  7. infinity1305

    Pas a pas...

    От infinity1305,

    Ти вървиш ли до мен, още стъпваш ли близо до мен,
    а очите ти търсят ли в мрака докосване живо...
    Лангедок ослепя ли, сломен от човешкия ден,
    в руините от камък живота за миг си отива ли...
    А боли ли когато росата с лъчи поразяваш,
    с виолетово копие - новата сила в ръцете...
    Ще сълзи ли последната стигма, с която белязваш
    своя отказ от себе, и своето "ние", в сърцето си...
    Колко стъпки остават до златния кръг на небето,
    или хиляди мигове... в този живот, непотребен...
    Колко храмови песни прегърнати утре ще светят,
    със онази прегръдка, която изгубихме с тебе...
    И каквото завържем сега, и каквото пропуснем
    ще гнети ли с гласа си онези неземни сияния,
    от които лика Си, и името Свое ще спусне...
    до прахта и пръстта ни, до нашето тихо незнание...
    Ти вървиш ли до мен... още стъпваш ли близо до мен...
    както някога, в слънчев наряд, към стените на мрака...
    за да влееш любов в оживената каменна тлен
    зад която сърцето ми, вечности, тебе е чакало...
  8. infinity1305
    Рисувам
    как
    пътува времето
    в зениците на вятъра -
    в купето прашно сенки се топят
    под слънчев дъждобран
    откъснат миг
    наднича зад коминчето на гара
    под керемидките - откъснат вик
    преглъща дъх
    затрупан в тишина

    и слиза силуетно в акварела ми
    от капчиците песенна тъга
    едно момче с разплакана китара...
  9. infinity1305

    Прошки

    От infinity1305,

    Какво да им прощавам. Аз съм простичка.
    Устроена съм само да обичам.
    Да ми прощават ленената рокличка,
    и розите, с които ще се кича.
    Да си прощават друг на друг усмивките.
    Че ги прераждат като покаяния.
    Небе напал, и лешояд в копривата.
    Простени нека са им подаянията.
    Простени нека тръгнат да убиват.
    Простена е душевната им смърт.
    А всеки ден без прошка си отива
    момиченце, в бърлогата на кърт.
    Новородена още, Палечка на дните,
    в просията на бедните ни същности.
    Без прошка ще се залича в следите и.
    Дори и не помислям да се връщам.

  10. infinity1305
    Защото аз не искам да си тъжен.
    И с думичките си
    разливам слънце
    в безименния бродник на дъгата
    /до тихичко покълналия цвят/
    където седем огнени
    изгряха
    за да смълчат
    иконите в душата ми.
    И пръстите ти
    потопени в нея
    да оживеят сивото валяло.
    Като усмивка.
    Или слънцелеене.
    Като да пипнеш
    коминочистач във бялото.



  11. infinity1305

    В самота

    От infinity1305,

    Между нас се простира една необятна земя
    и притиска в сърцата ни още невръстния извор.
    Аз протягам ръка, и достигам небето сама
    под безкрайния купол на стегнат
    в съмнения избор.
    Търся теб... но следите ти зеят с дълбоки дула
    и след всяка молитва дочувам разкъсана песен.
    И от своята малка, покрита с прозрачни була
    неоткъсната обич, питам още, и още...
    Къде си...
    И мълчат небесата. А трябваше някъде там
    да приготвят за нас малка къщичка, в розово - бяло.
    И да бъдем изваяни стълбове в светлия Храм,
    в неподвижния сън на Живота. До тебе ли...
    Зная ли...
    И мълчи Тишината. Притварям след нея очи
    уморена от опити нейната сила да нося.
    Но дълбоко отвътре в безмълвие, тихо звучи
    онзи тежък въпрос, преобърнал света ми...
    Защо си...
  13. infinity1305

    Ние с теб

    От infinity1305,

    Ние с теб се стремим към еднаква на вид Светлина
    и утъпкваме близки по своята трънност пътеки.
    Ние с теб разораваме рано, по изгрев деня
    и засяваме в топлата прах зрънце против-човека.
    Ние с тебе копнеем да бъде последна нощта,
    приютила в сърцето си лунна корона и жезъл.
    И отдаваме себе си в дар на света и пръстта,
    за да бъдем пречисти за огъня, Него понесъл.
    Ние с теб... Но посреща ни с двойна целувка смъртта.
    Ти летиш... в одаяние бяло, от златни пътечки.
    Аз събирам криле, потъмнели за миг в пепелта
    на безкрайния преход от огън, към още човешко.
    И оставам в съня... в ароматния сън на едно
    неразлистено никога, малко, измамено цвете.
    С две Голготи - от черно, и прелестно златно руно
    ние с теб в светове недокоснати тихо ще светим.
  14. infinity1305

    Фантазия

    От infinity1305,

    Зад ресниците
    в сиво-зелена тъга
    плува малък оазис надежда.
    И прокарва в сърцето
    дълбока река,
    синьо-пулсно към мен я повежда.
    А вълните помитат
    по пътя си всяко
    неразумно проболо доверие.
    И кънтящите стъпки
    на някога някой.

    Ще доплувам сама
    до преддверието.

    Ще поседна
    на второто стръмно стъпало,
    над което посока вали.
    Ще послушам в сърцето си зрънцето бяло.
    То е верния път, Амели...
    То е малкото
    тайнствено
    златно
    ковчеже -
    непотребното вчерашно зрънце.
    И е цял океан
    от прекрасна надежда.
    Късче обич, от другото слънце.
    Късче пламък, разпалил
    светилника седем.
    Дъх от чисти, смълчани води.
    Цвете, в най-разцъфтелия облик
    на Едем,
    чийто сън моят Друг ще роди.



    16.02.2010
  15. infinity1305
    Вятърка се засмя звънливо и приседна на крайчеца на едно пухкаво облаче. Малките бели семенца, които грижливо беше посяла и дни наред топлеше и закриляше, вече бяха големи красиви растения и сипеха снежните си цветове над земята.
    Размята коси и духна силно към тях за да ги разпръсне навсякъде. Трябваше да покрият всяка полянка, всяка горичка, да застелят пухкав килим по пътечките, че много хора щяха да минат по тях. Беше надникнала в писъмцата им, които пишеха всяка година и беше видяла, че ще празнуват Рождество. Весело прелетя над заспалите къщици и закачливо чукна по нослето един голям морков - някой го беше гризнал отстрани, а после го бе набучил за нос на един снежен шишко. В съседския двор имаше проточени връвчици с разноцветни панделки и лампички, а до колибката на един пухкав самбернар видя миниатюрна дървена люлка, в която спеше още по-миниатюрен младенец и около него летяха дървени ангелчета. От там хукна към кулата на градския часовник и завъртя стрелките му, да ги събуди. Не биваше времето да закъснява щом радваше хората. Потанцува върху шапчицата на един комин, търкулна се по покривите и със смях прескочи сградата на училището. Сега то беше тихо и тя чу как блаженно похърква. Премина набързо и над големия градски парк, разреса с тъничките си пръсти косите на елхичките, подръпна белите им премени и поседна да си поеме дъх. Изведнъж се натъжи. Никъде не видя малкото врабчово гнездо, което наесен беше съборила без да иска. Тогава грижливи ръце го бяха закрепили обратно, а после видя малки глупави врабченца да зъзнат на електрическия стълб. Сърчицето и зазвъня от тревога. Хукна да го търси и не след дълго го забеляза килнато настрани да помръдва и да се поклаща. Приближи лекичко, извади мъничка вълшебна свирчица и засвири... Свиреше тихо, така че само в сърчицата си да я чуят, а от свирката се изсипваха безброй снежни тичинки и завиваха малките птичета, заспали на студа. Усмихна се. Никак не бяха глупави тези сиви хвъркатковци. Знаеха като нея, че Той се ражда всеки ден, дори всяка минута в разтворените сърца и се чудеше защо хората искат да празнуват Рождеството Му само веднъж в годината.
×
×
  • Добави...