Jump to content
Порталът към съзнателен живот

lekota

Участници
  • Общо Съдържание

    69
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение


Репутация Активност

  1. Like
    lekota got a reaction from АлександърТ.А. in Молитвата. За какво да се молим?   
    А Бог каза НЕ!

    Помолих Бог да вземе моята гордост,
    а Той ми отговори: “Не”.
    Каза ми, че гордостта не може да се отнеме,
    от нея се отказват.

    Помолих Бог да излекува дъщеря ми,
    прикована в леглото от своя недъг,
    а Той ми отговори: “Не”.
    Каза ми, че душата й е невредима,
    а тялото й е само временно.

    Помолих Бог да ми даде търпение,
    а Той ми отговори: “Не”.
    Каза ми, че търпението е резултат от изпитания
    и не се дава, а трябва да се заслужи.

    Помолих Бог да ми подари щастие,
    а Той ми отговори: “Не”.
    Каза ми, че ми дава благословение,
    а дали ще бъда щастлив, зависи от мен.

    Помолих Бог да ме предпази от болката,
    а Той ми отговори: “Не”.
    Каза ми, че страданието отделя човека
    от житейските грижи и го доближава до Него.

    Помолих Бог да ми даде духовен ръст,
    а Той ми отговори: “Не”.
    Каза ми, че духът трябва да израстне сам,
    а Той само ще го подрязва,
    за да го накара да даде плод.

    Помолих Бог да ми даде всички неща,
    за да мога да се радвам на живота,
    а Той ми отговори: “Не”.
    Каза, че ми дава живот,
    за да се радвам на всички неща.

    Помолих Бог да ми помогне да обичам другите
    така както той ме обича
    И Бог каза: “Ти най-накрая разбра
    за какво трябва да молиш...”


    Клаудия Вайс
  2. Like
    lekota got a reaction from Кон Круз in Езикът на тялото. Жестовете и физиономиите.   
    За жестовете и езика на тялото. Дълго време си мислех, че обвивката е без значение, бях стигнала до извода, че душата е най-важна и всичко друго е без значение. Показано ми беше, че няма маловажни неща, материалното, духовното всичко е едно цяло и не трябва да се абсолютизира никое от тях.
    Разбрах го в много интересна ситуция.

    Макар, че имам семейство и приятели, се чувствах сама. Хрумна ми идеята да дам обява във вестник Жена, че искам епистолярна връзка с човек с моите интереси. Няма да ви описвам какви писма получих, някои твърде нецензурни, където « епистолярен « беше изтълкувано по много смехотворни начини. Единственото писмо, което ми привлече вниманието беше на един затворник, който пишеше, че би се радвал на общуване с писма. Писмото беше наивитетно-простосърдечно, където той описвае,че несправедливо е замесен от приятелите си за някака кражба на коли. И така започнах-ме да се пишем. Оказа се, че той е чел книги на Учителя, които взел от библоитеката в затвора и му харесвали. Пишеше с правописни грешки, но някак си много естсетвено и с дар слово. В писмата му намирах някакво успокоение и черпех сили, защото съдбата ми беше отредила, аз да бъда стожера в семейството, защото съпругът ми е с лабилна психика. Понякога изпращаше рисунки, беше дърводелец и умееше да рисува. В някои от писмата се изразяваше образно, с негови си интересни сравнения, като : “Приятелството е слънчева поляна, на която можеш да развържеш раните си. “ Ние общувахме на ниво души и посланието минаваше без проблем.
    Но след близо две години кореспонденция, когато почти беше изтекла присъдата му, аз реших, че е добре да отида на свиждане. Сигурно беше по-скоро любопитство.
    Везех 1 книга и1 кг жито-нали Учителят пише, че на затворниците трябва да се дава да ядат жито ( кой знае колко съм била смешна, обяснявайки му как да го покълва и да дава на другите от затвора ) и така, ще се оправи мисленето им и хванах влака за Пловдив. На спирката за затвора изведнъж се запитах къде съм тръгнала. Една циганка ми казва « И твоя ли е загазил », и започна да разправя за провиненията на мъжа си ,при когото отиваше. В чакалнята имаше само цигани. Аз изчаках всички да влязат и да застанат при своите близки., защото не знаех как изглежда моя събеседник по писма. Гледката е доста подтискаща. Затворниците стоят зад мрежа, като живатни в клетка. Когато застанах пред него, изведнъж не можах да свържа човека с когото си пишех с момчето с изплашени очи, които се движеха неистово в различни посоки. Той се съгласяваше с всичко, което му казвах и в цялото си поведение изразяваше желание да се хареса. Говореше на някакъв затворнически жаргон, който нямаше нищо общо със спокойния стил на писмата. Жестикулираше нервно и общуването беше пълен крах. Прибрах се в къщи и един ден бях болна, не можех да стана от леглото. Не знам, какви енергии приех, но разбрах, че съм отишла твърде далече и съм се заловила с нещо,което не ми е работа и не е по силите ми. Кореспонденцията бе прекратена и от двете страни по безмълвно съгласие.
    Написах всичко това, за да докажа с този пример, че всичко е от значение – душа, тяло, начин на изразяване, жестове, език : ако отделим едното от другото представата ще е половинчата.
  3. Like
    lekota got a reaction from Светлата in Лятна Духовна Школа на Рила - 2013. Споделен опит и мнения   
    http://www.leparisien.fr/flash-actualite-culture/danse-purificatrice-dans-la-montagne-bulgare-22-08-2013-3071377.php
  4. Like
    lekota got a reaction from Светлата in Лятна Духовна Школа на Рила - 2013. Споделен опит и мнения   
    http://www.leparisien.fr/flash-actualite-culture/danse-purificatrice-dans-la-montagne-bulgare-22-08-2013-3071377.php
  5. Like
    lekota got a reaction from Barba in Школата на Беинса Дуно - първи стъпки. Учението на Учителя.   
    Здравейте приятели,

    Благодаря сърдечно, че ви има, защото май вече съм зависима, не минава ден без да вляза в сайта и това ме релаксира от светските грижи. Но тази сутрин се събудих с мисълта, че трябва най-после да изляза от дупката и не само да консумирам, а и аз да споделя моя опитност, която може да ви е полезна. Досега се страхувах, че не съм на висота, но всеки има своето място в пъзала. При мен нещата минават повече през сърцето, сложните криволици на ума ме уморяват и объркват. Наслушала съм се на празни и високопарни приказки и се придържам към “По делата ще ги познаете”
    И тъй, по темата. Преди около 14 години ми попадна беседа на Учителя, но стилът ми се стори твърде архаичен и не потърсих друга книга. Известно време след това, след поредния Панаир на книгата във Варненската окръжна библиотека бе уредена изложба на книги на френски с твърде странни заглавия, много красивички, лъскави, в цветовете на дъгата. Зачетох се и където и да отворех, все си казвах.”Точно така е, не бих се сетила да го кажа по този начин. Авторът беше с еклектичното име Омраам Михаил Айвавов и аз нали се занимавах с йога това “ом “наля още вода в мелницата. Разбрах, че е ученик на Учителя, разпространил учението по целия свят. На гърба беше телефонът на разпространителя Васил Стоилов– Фондация Светоглед, срещнах се с него и той ми заемаше книги. После, когато получих един хонорар, си ги купих всички, с отстъпка от издателство Просвета 70 на брой, като ми бяха доставени в къщи в един огромен куфар.
    Малко след това спечелих стипeндия по европейската програма Темпус и отидох да уча магистърска степен в Бордо. Там веднага намерих братския център и започнах да ходя на сбирките им. Мисля, че този период преобърна живата ми. След като в Университета бях посрещната с престорена любезност и неприкрито превъзходство от колегите, след репликата на един от преподавателите “ Nobody is perfect “, когато казах, че съм българка, аз изведнъж попаднах сред море от любов. На първата сбирка бях стъписана, когато всички ми изпяха няколко песни на български, а при “Отче наш” вече неудържимо се разциврих. Впоследствие никога в България не съм чула песента с тази мелодия. Всички ме гледаха с такава възхита и радост, само защото бях от националността на Учителя им. И така всеки четвъртък ходех на репетиции за заучаване на песните. Всички бяха много щастливи, че мога да им кажа точното произношение на думите. Там песните са хармонизирани и се пее на 4 гласа, всеки си има партитура и си научава партията. Почти във всяка група има някой с музикално образование, който ръководи репетициите. В неделя беше беседата, която започва с мисъл на Учителя Петър Дънов, разширена в беседата на Михаил Иванов.
    Няма да описвам как всички се надпреварваха да ме канят на гости, да ми носят плодове и вкусотии. Несвикнала на такова внимание, аз все се питах “Какво пък толкова намират в мен.”После приех тази любов и може би това беше момента в живота ми, когато аз самата се обикнах и се отворих към хората.
    През лятото отидох за една седмица в Международния център на братството Бонфен. Едно райско кътче, което се намира в околностите на Сен-Рафаел, който пък е близо до прословутия курорт Сен-Тропе. Имах интересни синхронии,една от които запознанството ми с една американка, която е била личната фризьорка на Шърли Макклийн, чийто книги ми бяха настолни по това време.
    В центъра бях поразена от безупречната чистота и ред. Огромно имение с бадемови насаждения и лозя, от които правят сок, който е истинска амброзия, не съм пила по-вкусно нещо. Има и лавандулови ливади и всякакви зеленчуци, които се използват в кухнята. Подслонът е за всички джобове, има малко спретнато хотелче, за обичащите конфорта, общи спални помещения и каравани. След посрещане на изгрена на една огромна скала, всеки има право да си избере с какво иска да се занимава- някои отиват да помагат в кухнята, други берат лавандула, трети разучават паневритмия или песни, а който иска може да отиде и на плаж. Има и чителня, където можеш да четеш или слушаш касети. Децата също си имат занимания- рисуване ,театър и се хранят в отделна столова, където сами си сервират.
    На обяд всички се събират в огромната зала. Тя си има даже преводачески кабини и места за чужденци със слушалки, които могат да слушат беседата в превод, защото все се намира някой доброволец, който да знае и двата езика и да превежда. Започва се с песни, после беседа и едва тогава се сервира обяда. Има дежурни по столова,първо се сервират плодове в една голяма купа за всяка маса. Масите са за 5 души, наредени в редица. Сервиращият подава на този, който е най-открая, който подава на следващия и така за всяко ястие всеки си сипва, толкова, колкото мисли, че ще изяде. Ястията са природосъобразни и много вкусни. Храненето минава при пълна тишина. В началото ми беше много трудно да не тракам с приборите, после свикнах и оцених, колко е важно да се храниш в тишина. Не можеш да мислиш за нищо друго, освен да се концентрираш върху храната и да и благодариш, че ти поддържа тялото младо и здраво. Аз, която бях пристрастена към всевъзможни сладки шоколадови неща, не изпитах нито веднъж желание за нещо такова докато бях там. Явно храната си отиваше на мястото и организмът нямаше нужда огт фалшиви продукти.
    Паневритмия се танцува само в събота и неделя. Жените са облечени в едноцветни рокли в пастелни, меки тонове с цветовете на дъгата- като цветя, а мъжете са изцяло в бяло. Преди започване е почти като в “салон преди виенски валс”, жените чакат някой брат да ги покани на танц и после да ги хване за ръка и заведе до кръга за паневритмия. Играе се само първата част.
    Точно малко преди да се върна в България имах интересна опитност. Имах алтернатива : бях поканена на рожден ден на притежатели на замък и производители на вино в околността на Бордо или на празника на свети Михаил в братския център Изгрев, Париж. От културоведческа гледна точка, много ми се искаше да присъствам на светското събитие. Но знаех, че ми се дава изпит да избирам между светското и духовното. После, вечерта, когато бяхме събрани 5-6 души от различни нацоиналности край камината и пеехме песните на Учителя, разбрах, че съм направила правилния избор. До мен беше един англичанин, който пееше тенор и се получаваше такава хармония в сливането на мъжкия и женски глас, че почувствах такова приятно усещане сякаш политах нагоре, заедно с музиката и усетих наяве колко по-силно и фино е това сливане, отколкото физическото единение на мъжа и жената. Бях чела за тази съпоставка, в една от беседите на Михаил Иванов.
    Когато се върнах в България, първата ми работа беше да се кача на Мусала. Ентусиазмът ми бързо се изпари. На наряда, аз си пеех алтовата партия, защото така бях научила песните. Забраниха ми да пея, защото Учителят дал песните на един глас. После всички се отнасяха враждебно към мен, като ми обясниха, че Михаил Иванов бил от Черната ложа, самозванец и т. н. Само Бог може да го съди, ако има грехове, за мен той е по-бял от всички, защото чрез него получих океан от любов от последователите му, защото чрез него преоткрих Учителя, защото усетих с всичките си сетива, какво значи да пеят хора от всякакви раси песни на родния ти език в чужда страна. Благодарение на него има братски центрове на всички континенти, където се пеят песни на Учителя и се танцува паневритмия, и много от тях с български наименования. Тъй като имам книжка с адресите им, ги изброявам последователно: Германия, Австрия, Белгия, Бенин, Боливия (център Евера), Буркина-Фасо, Канада, Колумбия, Конго (център Рила, център Красота), Бряг на слоновата кост , Испания, Съединените щати, Габон, Великобритания , Хаити, Италия, Ливан, Норвегия, Нова Зеландия, Холандия, Перу, Португалия, Чехия, Румъния, Русия, Швейцария (център Виделината), Того, Венецуела.
    И така, бях отхвърлена от моите сънародници и после много се молих хората да проумеят, че сме Единни в многообразието, нали и това е девиза на европейското семейство. Съвсем скоро гостува в София и Варна хора на песните на Учителя, с представители от различни братски центрове. Тогава може би някои братя и сестри почувстваха нещата по друг начин. Времето е пред нас, то ще отсее плявата от зърното....
    Благодаря ви още веднъж, благодаря, че ме приемате, такъв беше моя път, малко заобиколен...
  6. Like
    lekota got a reaction from jul in Сугестопедия - забравеният български бисер   
    Здравейте,

    Сугестопедичният метод вече се възражда в България и в Сливен има школа за курсове по езици, както и за обучение на преподаватели по различни предмeти по този метод. На 22 - 24 юли в Сливен се проведе международна научна конференция с преподаватели от други страни, прилагащи този метод. Проф. Лозанов живее в Сливен, където преподавателката по английски Ванина Бодурова е поела щафетата да прилага метода му.
    Отидох да се срещна с него и искрено се надявам да се получи приемственост и той да успее да довърши мисията си, докато е жив.
    Жалко, че цял един институт по сугестопедия в София бе закрит по комунистическо време.
    Можете да прочетет повече по темата на адрес :


    http://dr-lozanov.com/
  7. Like
    lekota got a reaction from Орлин Баев in Играе ли се Паневритмия в Франция?   
    Танцуват паневритмия и в Bonfin и в Изгрев, Париж, но само в неделя от 10 ч.
  8. Like
    lekota got a reaction from Иванка Калбурджиева in Българският език   
    Като филолог, аз също много се дразнех от правописните грешки. Но тъй като в живота винаги има баланс, получих много добър урок да не бъда толкова педантична. Когато учех големия си син да чете и пише, още преди да тръгне на училище, бях учудена, когато пропускаше много гласни в думите или правеше непростими за мен правописни грешки. Отдавах го на това, че е още малък.
    После се оказа, че и двамата ми сина имат "дисграфия" - разновидност на дислексия, но се проявява при писане. Тъй като не могат "да чуят" добре някои звуци, те или ги пропускат или ги пишат неправилно. Необходимо е да се тренира ухото със специфични упражнения и упорити специални диктовки. Стана ми ясно, че не е въпрос на изучаване на граматичните правила.
    Вече съм далеч по-толерантна.
    Човек никога не може да знае цялата истина. И вече се опитвам да проявяам здравословна доза невъзмутимост към грешките на другите - не само правописни.
  9. Like
    lekota got a reaction from jul in Сугестопедия - забравеният български бисер   
    Здравейте,

    Сугестопедичният метод вече се възражда в България и в Сливен има школа за курсове по езици, както и за обучение на преподаватели по различни предмeти по този метод. На 22 - 24 юли в Сливен се проведе международна научна конференция с преподаватели от други страни, прилагащи този метод. Проф. Лозанов живее в Сливен, където преподавателката по английски Ванина Бодурова е поела щафетата да прилага метода му.
    Отидох да се срещна с него и искрено се надявам да се получи приемственост и той да успее да довърши мисията си, докато е жив.
    Жалко, че цял един институт по сугестопедия в София бе закрит по комунистическо време.
    Можете да прочетет повече по темата на адрес :


    http://dr-lozanov.com/
  10. Like
    lekota got a reaction from jul in Сугестопедия - забравеният български бисер   
    Здравейте,

    Сугестопедичният метод вече се възражда в България и в Сливен има школа за курсове по езици, както и за обучение на преподаватели по различни предмeти по този метод. На 22 - 24 юли в Сливен се проведе международна научна конференция с преподаватели от други страни, прилагащи този метод. Проф. Лозанов живее в Сливен, където преподавателката по английски Ванина Бодурова е поела щафетата да прилага метода му.
    Отидох да се срещна с него и искрено се надявам да се получи приемственост и той да успее да довърши мисията си, докато е жив.
    Жалко, че цял един институт по сугестопедия в София бе закрит по комунистическо време.
    Можете да прочетет повече по темата на адрес :


    http://dr-lozanov.com/
  11. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  12. Like
    lekota got a reaction from Орлин Баев in Когато се докосваме до истинските неща   
    Благодарение и на всички вас, аз разгадах посланието : Пътят нов е готов, от кръга тесен излезни. Към върха, към възход в'дружен ход смело днес тръгни. Горе те зоват светли висини; ти към свобода пътя поеми ...

    Да се излезе от тесния семеен кръг !
  13. Like
    lekota got a reaction from Орлин Баев in Когато се докосваме до истинските неща   
    Благодарение и на всички вас, аз разгадах посланието : Пътят нов е готов, от кръга тесен излезни. Към върха, към възход в'дружен ход смело днес тръгни. Горе те зоват светли висини; ти към свобода пътя поеми ...

    Да се излезе от тесния семеен кръг !
  14. Like
    lekota got a reaction from Иво in Когато се докосваме до истинските неща   
    Благодаря на всички за мненията и съпричастността. Чувствам се задължена да смекча краските на тази изповед, която прозвуча доста обвинително и мелодраматично. Бих искала да допълня, че аз описах едно преживяване и душевно състояние, което е наистина субективно и пречупено през изострената ми чувствителност в този момент.
    Сега след като се наредиха доста елементи от пъзела, си давам сметка че всички участници в тази случка са имали своя принос и всеки е направил това, което е могъл.

    Искам да доразкажа и да дам гледната точка и на другите страни. Срещнах се с момчето, което ме спаси на Симеоновден. Проведохме доста пълноценен разговор. Казва се Симеон, което означавало който » се вслушва и изпълнява желанието на Бога ». Той е дошъл с приятелката си на плажа и когато погледнал към морето, видял лежаща по гръб, отпусната неподвижно на водата жена и веднага решил да помогне. Каза, че не познавал техники на спасяване, но интуитивно е знаел как да подходи, много обичал филма Спасители на плажа и винаги е мечтаел той да изиграе тази роля. Стана дума, че наскоро е прочел Селестинското пророчество и там запомнил, че ако попаднеш в случайна ситуация е добре да я използваш активно. Успял е да ме изтегли, хващайки ме за ръката, плувайки по гръб. После бил много изтощен и легнал на брега. Друг човек ми е правил сърдечен масаж.

    През това време мъжът ми също е имал проблем да се добере до брега и после е лежал на пясъка, твърде уморен за да реагира. Във водата, той е мислел, че ми помага, тласкайки ме напред, и това също му е коствало усилия, за което съм му благодарна, но аз явно съм се нагълтала с вода. Съпругът ми е бил дезинформиран, че не разрешават свиждане и затова и никой не ме е посетил.
    Признавам, че изпитвах чувство за вина, че съм въвлякла толкова хора в опасност, заради моята непредпазливост.
    Но Симеон беше много доволен, че е проявил мъжество пред приятелката си и, че е осъществил една своя мечта. Написах писма, описвайки смелата му постъпка до университета, кмета на града и мястото, където иска да работи.
    Аз пък със сигурност съм търсела спасение и най-вече ясен знак да продължа ли едно формално съжителство. Мислите на няколко души са се материализирали, за да се случи това събитие.
    Освен това, никога повече няма да бъда същата. Надявам се, отговорността как ще прекарам останалата част от дадения ми в дар отрязък от живота, да ми помогне да го изживея пълноценно.
  15. Like
    lekota got a reaction from Иво in Когато се докосваме до истинските неща   
    Благодаря на всички за мненията и съпричастността. Чувствам се задължена да смекча краските на тази изповед, която прозвуча доста обвинително и мелодраматично. Бих искала да допълня, че аз описах едно преживяване и душевно състояние, което е наистина субективно и пречупено през изострената ми чувствителност в този момент.
    Сега след като се наредиха доста елементи от пъзела, си давам сметка че всички участници в тази случка са имали своя принос и всеки е направил това, което е могъл.

    Искам да доразкажа и да дам гледната точка и на другите страни. Срещнах се с момчето, което ме спаси на Симеоновден. Проведохме доста пълноценен разговор. Казва се Симеон, което означавало който » се вслушва и изпълнява желанието на Бога ». Той е дошъл с приятелката си на плажа и когато погледнал към морето, видял лежаща по гръб, отпусната неподвижно на водата жена и веднага решил да помогне. Каза, че не познавал техники на спасяване, но интуитивно е знаел как да подходи, много обичал филма Спасители на плажа и винаги е мечтаел той да изиграе тази роля. Стана дума, че наскоро е прочел Селестинското пророчество и там запомнил, че ако попаднеш в случайна ситуация е добре да я използваш активно. Успял е да ме изтегли, хващайки ме за ръката, плувайки по гръб. После бил много изтощен и легнал на брега. Друг човек ми е правил сърдечен масаж.

    През това време мъжът ми също е имал проблем да се добере до брега и после е лежал на пясъка, твърде уморен за да реагира. Във водата, той е мислел, че ми помага, тласкайки ме напред, и това също му е коствало усилия, за което съм му благодарна, но аз явно съм се нагълтала с вода. Съпругът ми е бил дезинформиран, че не разрешават свиждане и затова и никой не ме е посетил.
    Признавам, че изпитвах чувство за вина, че съм въвлякла толкова хора в опасност, заради моята непредпазливост.
    Но Симеон беше много доволен, че е проявил мъжество пред приятелката си и, че е осъществил една своя мечта. Написах писма, описвайки смелата му постъпка до университета, кмета на града и мястото, където иска да работи.
    Аз пък със сигурност съм търсела спасение и най-вече ясен знак да продължа ли едно формално съжителство. Мислите на няколко души са се материализирали, за да се случи това събитие.
    Освен това, никога повече няма да бъда същата. Надявам се, отговорността как ще прекарам останалата част от дадения ми в дар отрязък от живота, да ми помогне да го изживея пълноценно.
  16. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  17. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  18. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  19. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  20. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  21. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  22. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  23. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  24. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












  25. Like
    lekota got a reaction from stanislava63 in Когато се докосваме до истинските неща   
    История на едно удавяне





    От известно време търся отговор на въпроса как и с кого да продължа живота си и на 27 август 2011 ми се случи нещо, което синтезира цялото ми досегашно съществуване в няколко минути и показа къде стоят на шахматната дъска, тези, които имах за най-близки до мен.

    Живея край морето и години наред едно от най-големите ми удоволствия е да посрещам Слънцето на брега и после да плувам с плавници до насита. Винаги съм се радвала и удивлявала на нежната прегръдка на водата, вярна и незименна, галеща и подкрепяща.

    Този ден се събудих уморена и без желание да ходя където и да е и го казах на съпруга ми, но за мое учудване той изрази желание да отидем, за да снима изгрева. Зарадвах се, защото много рядко проявява такова желание, броят се на пръсти сутрините, които е идвал с мен. Трябва да призная, че съм непоправима идеалистка и въпреки дисхармоничните отношения, най-често основаващи се на агресия между нас, аз все още таях илюзии, че ще намеря пътя към него.

    Черен облак беше надвиснал в небето, и това отново ме обезкуражи, но вече бяхме тръгнали. Отидохме на плажа, на който той пожела, аз никога не ходя там, но се съобразих с желанието му. Там посрещнахме слънцето, аз си прочетох молитвите, които съм си усетила мои.

    Имаше големи вълни, а аз обичам спокойно море, за да си плувам на воля. Все пак реших само да се понамокря, той каза, че му е студено и няма да се къпе.

    Още като влизах, усетих, че дъното се подкопава под краката ми, и първата вълна, която дойде към мен, беше силна, груба и ме лашна неприятно нанякъде. Разбрах, че е по-добре да изляза, но се оказа, че не мога. Нещо ме теглеше навътре, аз се опитвах да се придвижа към брега с плуване, но само се изтощих до смърт да махам с ръце и крака и очаквах с ужас поредната вълна, която ме забучваше към дъното. Погледнах към брега, мъжът ми разговоряше с рибарите - иначе е голям философ, на приказки знае всичко, кое как да стане. Махнах отчаяно, нямаше отзвук, после пак махнах, извиках, но шумът на вълните заглушаваше гласа ми. Видях, че се съблича и си казах : Спасена съм. През цялото това време не съм си и помисляла, че ще се удавя, защото имах много незавършени според мен неща. Продължих да се опитвам да плувам. Изведнъж усетих, че някой ме тласна напред, блъскайки ме по дупето. Още един удар. Това беше «спасителната» ръка на мъжа ми. След това нищо не помня. Събудих се, и видях надвесен над мен непознат мъж с ръце на сърцето ми, който каза : Вече диша ! - явно ми беше правил сърдечен масаж. А едно момиче извика, явно на мъжа ми : Елате тук поне да види познато лице. Момичето ми каза : Мъжът ти нищо не направи, ето това момче те спаси – видях дребничко момченце с благ и ведър поглед, каза, че е на 18 години и ще следва психология. Мъжът ми е отбил военната си служба 3 години като моряк и познава техниките на спасяване. В последствие много упорито и разпалено ми разказваше, как нищо не можело да се направи в този случай.

    Може малко неща да знам, но в едно съм убедена, че когато човек иска нещо, му се дават неистови сили и способности да го направи. Самата аз съм го изпитала, когато се наложи да изкарам близо два месеца, спейки на стол, до леглото на новородения ми син в сърдечната клиника. И знам, че обективните събития се диктуват и от подсъзнателните желания. Не знам, кое е дало импулс на това непознато за мен дете да ми подаде ръка и да успее да ме извлече между две вълни, въпреки водовъртежиге и мълтвото вълнение. В този момент единствената му мисъл е била концентрирана да ме извади. А мъжът ми философски е изчислил до 3,14, че е по-сигурно да не се натоварва с безжизненото ми тогава тяло.

    Историята има продължение. Бях в реанимация 2 дни, заради риск от пневмония и мозъчен оток. До мен лежеше една циганка в кома с безброй тръбички, на дирижирано дишане. Сестрата съобщи : Свиждане за първо легло. Чудех се как ще се осъществи контакта с тази жена. Циганинът дойде, беше умилително да го видиш в розовата хирургическа пристилка и шушони на краката. Приближи се до леглото смирено, постоя малко, после целуна жена си по челото. Той успя да общува с нея, сърето ме подсказа как.

    Този ден, аз бях вече съвсем добре, можех да общувам спокойно. Имам двама порастнали сина, на които съм се старала да помагам всячески през целия си досегашен живот. Научила ги бях само да давам.

    Никой не ми дойде на свиждане.

    И аз най-после разбрах, че моят живот на удавница е приключил. Бях живяла в същия водовъртеж, потъвайки, подавайки главата си, потъвъйки отново, полагайки неимоверни усилия да се справям сама с проблемите, да осигуря бъдеще на децата си, да ги предпазя от удари и сега, този отрязък от живота си, който получих в дар, благодарение на това непознато момче е отреден само ЗА МЕН. Бях вкопчена точно като удавник за сламка за химеричното семейство, което всъщност не съществуваше.

    Беше ми показано и директно, и символично, и в реално време, и без думи, и на дело и разтърстващо, и синтезирано за минути, истинското лице на досегашния ми живот и пясъчния замък, който бях градила, без да се щадя, се сгромоляса. По ирония на съдбата, аз бях спасена от някой, който не ми бе задължен с нищо.

    Вече бях свободна. Започваше истинският ми живот !












×