Ася_И

Аз нищо не казах за нашите сестри.
 
Мария е амбициозна и мисли, че тя знае най-много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най-авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя, както тя го разбира.
 
Цветана Щириянoва е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Но е дилетант. Винаги съм се ядосвал, че не работи композиционно, тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композоционния жанр, го дава в портретите. Обществото я познаваше.
 
Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана, като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване, познава коя диня е узряла. Нищо друго не яде, освен пъпеши и дини и пак се оформя доста солидно. Нейните, винаги сведени и кротки очи, мечтаят за нещо.
 
Дафинка е изфинен английски брюнет с тънка бяла кожа и с чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея бяха влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните й ириси има светлинки, които не можеш да разгатнеш. Всякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не малко иронично.
 
Отиде си Дафинка от този свят рано - рано. Стопи се сякаш нейното изящно изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга, поради нейната рано угаснала младост.
 
Пенка е от Казанлък. Тя има повече земни потенциали и сили да се оправя. Пенка е педагожка, но има изглед на добра домакиня.
 
Накрая е Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да м кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност и някога недоумява, че в околните остават и неразбрани, и неизтълкувани неща.
 
Около Виктория винаги има един невидим облак от топла магнетична доброта.
 
Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави едри и вкусни домати никъде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки.
 
Задава се и краят на нашето стоeне в Русе. При нас пристигна и Пaша Тодорова. С нея поработихме и върху материалите, които трябва да сe отпечатат, като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки събор в София.
 
Преваля лятото. Сива мъглица лежи там върху полето зад ивицата на Дунава, където се простира Влашката земя.
 
Бостаните са вече зрели. Ние често ги посещаваме.
 
На 10 август ние тръгваме обратно за София. Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е с Русенската комуна. Тя е далеч от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни, свързани с нея – дни от моето ученичество при Учителя Беинса Дуно.
 
Георги Томалевски
 
Край
 
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
 

А какво би искал да постигнеш, когато се научиш как да отключиш и развиеш своите свръхестествени способности?
Това е знание, и не само знание, а и сила. С някои неща не трябва да си играем, само защото така ни се е приискало.
Има и още нещо - знанието трябва да се заслужи. Иначе няма да знаеш какво да правиш с него.

Аз нищо не казах за нашите сестри.
 
Мария е амбициозна и мисли, че тя знае най-много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най-авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя, както тя го разбира.
 
Цветана Щириянoва е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Но е дилетант. Винаги съм се ядосвал, че не работи композиционно, тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композоционния жанр, го дава в портретите. Обществото я познаваше.
 
Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана, като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване, познава коя диня е узряла. Нищо друго не яде, освен пъпеши и дини и пак се оформя доста солидно. Нейните, винаги сведени и кротки очи, мечтаят за нещо.
 
Дафинка е изфинен английски брюнет с тънка бяла кожа и с чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея бяха влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните й ириси има светлинки, които не можеш да разгатнеш. Всякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не малко иронично.
 
Отиде си Дафинка от този свят рано - рано. Стопи се сякаш нейното изящно изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга, поради нейната рано угаснала младост.
 
Пенка е от Казанлък. Тя има повече земни потенциали и сили да се оправя. Пенка е педагожка, но има изглед на добра домакиня.
 
Накрая е Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да м кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност и някога недоумява, че в околните остават и неразбрани, и неизтълкувани неща.
 
Около Виктория винаги има един невидим облак от топла магнетична доброта.
 
Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави едри и вкусни домати никъде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки.
 
Задава се и краят на нашето стоeне в Русе. При нас пристигна и Пaша Тодорова. С нея поработихме и върху материалите, които трябва да сe отпечатат, като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки събор в София.
 
Преваля лятото. Сива мъглица лежи там върху полето зад ивицата на Дунава, където се простира Влашката земя.
 
Бостаните са вече зрели. Ние често ги посещаваме.
 
На 10 август ние тръгваме обратно за София. Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е с Русенската комуна. Тя е далеч от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни, свързани с нея – дни от моето ученичество при Учителя Беинса Дуно.
 
Георги Томалевски
 
Край
 
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
 

"Понякога лежа върху топлата пръст на разкопаната бразда. Полето е така просторно и небето е така високо, та ми се струва, че вися в небесното пространство. Едно малко човешко тяло, едно бедно самотно дете на земята, виснало между два свята. Мръдвам. Усещам топлите буци пръст на гърба си. О, това е моята майка Земя. Колко горести, колко сълзи видях аз на нея. Познавам й безкрайно тъжния поглед, който излъчват нейните тъмни ириси. Над мене, върху фона от небесната синевина трепкат някакви бели точици. Дали това не е дъжд от праната, която храни земята?

Сърцето ми се научи да лекува тихо. Радва се това горко човешко сърце и тупка до браздата на широката нива. Защо се радва моето сърце? - питам се, а то, окъпано в талазите на една небесна ласка, продължава да тупти.

След като си отпочина, ставам. Опирам се на лактите и гледам напред в ширината. После ставам и отново мотиката ми разбива буците пръст. Браздите се редят една след друга, като че огромна ръка чертае тъмни черти по нивите. Туп, туп, туп - чува се отвсякъде. Поглеждам встрани. Наблизо друг от нашите разбива коравата пръст.

В далечината се извива път. Той е като лъкатушна черта, сякаш огромна ръка го е написала с креда. Извива се този път край ниви, ливади, рътлини и логове и се губи в далечната ширина. Кой ли ще дойде по този път? - питам се аз. Никого не очаквам, но съм уверен, че някой непременно ще дойде по него. Моят взор го търси, очаква го моята жадна душа. Може би по този път ще дойде и радостта на днешния ден!

Върху широкото Ачларско поле от небето слиза една ласка, която докосва и мен. Сякаш това е топлата длан на моята майка. Кой изпраща тази обич на света?

Настъпило е зрялото лято. По равнините вече се белеят изкласилите и готови за жътва ниви. По далечния склон зеленеят и разни нюанси на неокосените ливади. Като че някой е постлал килим от зелено кадифе. Може би в природата ще има празник!

Прижуря слънцето. В маранята просвирва щурче. То иска да ни каже нещо. О, то какво е било. От хоризонта от югоизток се надига едър плътен облак. Ще вали. Щурчето знае това преди нас. Небето се покрива с хладна мръщина. Проехтява далечен грохот и първите капки, осветявани от слънцето, тупват, като че ли някой хвърля от небето скъпоценни елмази. Тупкат капките по прашния път край нивата, звънкат в класовете, гъделичкат кожата по гърба през тънката риза.

Заглъхва гръмотевицата успокоена като глас на човек, който сред гнева си е зърнал усмивката на малко дете. Пред очите ми се извисява могъщо и с живи тръпнещи багри небесната дъга. Птици се стрелват, като че идат от този седмобагрен свод и политат нагоре, пренасяйки своята пресекнала от вълнение песен.

Тръгваме обратно към селото. Там ние имаме сайвант, застлан с ръжена слама. Ние спим на тези сламени одри като върху ложе, стократно по-хубаво от това на Соломон. Колко малко дворци има по земята, където сънищата са така вълшебни! Те идат тук над простия сайвант по тънички копринени нишки. Изпращат ни ги среднощните съзвездия и оня огромен небесен пояс, с който е препасана Вселената.

В дневника на Ачларската комуна не са описани никакви сабития, които биха направили тази книга интересна от приключения. В нея са описани нашите безбурни слънчеви видения и някои детински наивни и смешни неща. Млади и неопитни в селската работа, ние понякога наистина вършим комични неща."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ние с още по-голям ентусиазъм идвахме тук за беседи, независимо от разстоянието, което изминавахме, тръгнали пеш от всички краища на София в зори по проточилото се Дървенишко шосе, с песен и радост. За всички, които жадуваха за неговото слово, далечното разстояние и ранният час не беше проблем. В студ, мраз, дъжд и пек ние поемахме нагоре да бъдем там точно в 5 часа сутринта. „Изгревът” беше мощен магнит."

"Към четири и половина сутринта всички лампи на Изгрева светваха. В пет часа започваше лекцията или беседата. В пет часа ние трябваше да бъдем готови за поредната лекция. В скромните къщички и бараки лампите светваха като звезди. Набързо приготовление и хайде на Школа. От малките чисти улички се запътваха към салона. От града също тихомълком прииждаха тези, които не живееха на Изгрева. През зимата всичко е отрупано със сняг и е приказно красиво. През пролетта всичко е нацъфтяло и ухае. През лятото мирише на окосена трева. Преди да влезем в салона, цветята ни се покланят за добър ден. Наесен овощните градини са отрупани със сочни плодове. Четири пъти седмично Учителя насищаше атмосферата, мястото, с красота и творческа мисъл, учеше ни на изкуството как да живеем.
Всички, точно в 5 часа, сме по местата си. Влиза Учителя с Библия в ръка. Поздравява. Всички стават на крака. Кратко мълчание. Молитва. Песен. Лекцията започва."
Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Човек трябва да се моли при всяко едно условие, безразлично дали е изложен на изток, на запад, на север или на юг. При каквито условия и да се намираш, отправи ума си в тази посока, дето е Бог. Де е мястото на Бога? Аз съм го определял така: там, дето всички хора отправят ума си, там е Бог. Следователно отправи и ти своя ум в посоката, дето всички хора отправят ума си към Бога. Това място е центърът на живота."
Да сторя, 9-а НБ, 31.I.1937 г.

"Сега ще ви кажа следната истина: За човека трябва да мислите, а после да го обичате. За Бога е точно обратно: Бога трябва първо да Го любиш, а после да мислиш за Него. Значи, в това отношение в света има само едно изключение и то се отнася до Бога. За Бога, първо трябва да Го обичате, а после да мислите за Него."

"Любовта е Божествено нещо. Дойдете ли до Божествената любов, първо трябва да внесете любовта, а после мисълта. Дойдете ли до човешката любов, първо трябва да внесете мисълта, а после любовта."

"Любовта не е нещо, което не се плаща. Тя минава от един живот в друг. Човек може да заспи, но като се пробуди, любовта пак действува в него. Любовта действува и в сънния живот, и в будния. Любовта действува и на Земята, и в другия свят. Дето и във вселената отидеш, все ще разбереш един закон, а именно: любовта действува навсякъде, но хората се различават само по степента на своята любов. Навсякъде ще видите такива чудесии, каквито не сте предполагали."
Из Разумният човек, 10-а НБ, 7.II.1937 г.

Прекрасен подбор на мисли на Учителя за Любовта
"Помнете: Любовта не е за болни хора. Любовта е само за здрави хора. Болните, мъртвите хора не любят. Само живите хора, които са изпълнени с Божествения Дух – те са, на които сърцата трептят от Любов. Не се лъжете: Болните, мъртвите духом хора не са озарени от Любовта. И когато чуете някого да казва: „Аз съм човек на хладния разсъдък, аз не мога да любя, не мога да се занимавам с такива дребнавости“, знайте, че този човек е глупав. Защото най-мъдрото, най-великото нещо в света е Любовта. Най-мъдрото Същество, за Което се казва, че е Любов, люби. Онзи, Който е създал световете, Който е направил всичко, Който всичко е изпълнил с живот, Който е дал всички жертви, люби, а този пигмей, със своя „хладен разсъдък“, не можел да люби! Христос слезе на Земята да изяви Любовта, а хората на „трезвия ум“ не можели да любят!"

А какво би искал да постигнеш, когато се научиш как да отключиш и развиеш своите свръхестествени способности?
Това е знание, и не само знание, а и сила. С някои неща не трябва да си играем, само защото така ни се е приискало.
Има и още нещо - знанието трябва да се заслужи. Иначе няма да знаеш какво да правиш с него.

Изходният път
Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам.
В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах:
- Къде отиде мухата?
Учителя каза:
- Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път.
Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам.
Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим.
След години чух безсмъртните думи на Учителя:
- Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата.
Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.”
Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов.
15 август 1967 година
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ще опиша един интересен метод, който Учителя приложи към една наша сестра, болна от туберкулоза.

Тя беше в началото на третия период на болестта си. Известно ни е, че туберкулозата е болест на чувствата. Ето защо млади моми и момци при някакво сблъскване в чувствата или противоречия в тях, заболяват от туберкулоза. Заболяла от туберкулоза, нашата сестра често се обръщаше към Учителя за съвет как да се лекува. И докато прилагаше редовно съветите, имаше добри резултати. Фатална грешка за нея беше това, че често изпадаше в противоречие, което разяждаше дробовете й. Бях свидетелка на много от нейните състояния и макар със слаби, човешки възможности, стараех се да й помогна, но в нея бушуваше стихия, бореха се два процеса - съграждащ и разрушаващ. Учителя виждаше всичко и не преставаше да й дава съвети. Един ден през месец август аз бях при нея, тя живееше на палатка на Изгрева тогава, беше се отпуснала и не можеше да приема съвети от когото и да било. Там заварих Учителя, който й говореше нещо. Застанах и аз до палатката й и чух, че Учителя й каза: „Така ако продължаваш, няма да се мине много време и ти ще умреш. Ще те заровят в черната земя, ще натрупат гроба ти с пръст и ще те оставят на разположението на червеите, ще ти турят кръст, ще ти държат речи: тук почива еди - коя си сестра, млада и зелена, завършила това и това, с такъв и такъв успех.” - все в този дух й говореше.

Стоя права и си мисля, какво ли изпитва тя като слуша тези неща и кой ли неин близък би се осмелил да й говори така? Кой ли лекар би говорил така на своя пациент? И си отговарям: Учител е това, той знае какво прави и знае кому как и какво да говори. Не веднъж съм виждала изключителните методи на Учителя и техния необикновен резултат. Ние, обикновените хора, когато посещаваме болни, гледаме да ги утешаваме с думи, та дано някак си ги залъжем... Учителя никога не си служи с думи, лишени от истината.

На другия ден пак отивам на Изгрева и какво виждам: Тя, облечена, наметнала пелерина, в ръцете си държи две малки стомни и не дочака да й кажа „Добро утро.”, бодро ми казва: „Бързай, защо се бавиш, едва те дочаках, ето Слънцето изгрява, да отидем за вода.” Засмяхме се приятелски и весели, весели тръгнахме за вода - тогава на Изгрева нямаше чешми, пък и кварталът не беше организиран още. От този ден нататък около двадесет дни, ние редовно посрещахме първите слънчеви лъчи, отивахме после в свежата утрин за вода, връщахме се весели, с добро разположение и апетит.

Един ден срещнах Учителя и му разказах за недоумението, което изпитах при страшната картина, която той обрисува на болната.

- После какво видя? - ме запита той.

- Видях нещо като възкресение, но не мога да си обясня причината за този преврат.

- Ти знаеш от физиката, че водата, даже и в състояние на сняг и лед, крие в себе си скрита топлина - рече Учителя. - На основание на същия закон, дори и мъртвото тяло има в себе си скрити сили на живот. Важно е да знае човек как да събуди дори в мъртвеца тия скрити сили на живот и той да оживее и да възкръсне. Това е наука, знание, което почива на известни закони. Това се постига още по-лесно, когато човек е болен и е дошъл до крайно пасивно състояние, дори до безжизненост. Картината, която нарисувах на болната, колкото и страшна да е, тя събуди в нея силите на живот и пасивната, потенциалната енергия, се превърна в динамична, нови жизнени сили потекоха в нейния организъм."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Самопокана

Живях на Изгрева цели тридесет години в къщичка - барака, която беше известна на всички под името „парахода”.

В „парахода” именно работех беседите на Учителя, поради което бях много заета и не можех да посещавам братските семейства - изгревяни, които често ме канеха на гости у тях.

Един ден намислих да устроя една шега, която ще стане действителност, но чаках само благоприятно време за шегата. Дойде време - 1934 година, последната седмица, наречена сирна, преди великите пости. Реших да посещавам сутрин, на обяд и вечер, от понеделник до събота, по едно братско семейство. Започнах посещенията си - самопокана. В понеделник сутринта отидох в едно семейство и казах:

- Днес съм самопоканена у вас на закуска.

Всички се зарадвахме, закусихме, поговорихме си добре и се сбогувахме. Отидох си в „парахода” и продължих работата си до обяд. На обяд направих същото, само че в друго семейство. Същото направих и вечерта.

По същия начин направих посещенията си във вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, след което се прибрах наново вкъщи.

Но преди да се прибера в събота вкъщи, минавах покрай долната стая на Учителя, вратата се отвори, той се показа на вратата и каза:

- Хайде, Паша, да се самопоканиш и у мен.

Аз се обърках, не зная какво да кажа, понеже това беше шега с близките ми, но влязох в стаята и какво видях? На котлона чайника ври, на масата две чаени чаши, захар, лимон, хляб, нарязан на филии. Седнах на един стол и чаках, какво още ще каже Учителя.

- С какво искаш да пиеш чай - с маслини, масло, кашкавал или сирене?

- Като ме питате, ще кажа свободно: аз обичам кашкавал.

Учителя отвори бюфета, отряза големи парчета кашкавал, постави ги в една чинийка, наля чай първо на мене, също както на гостенка, пък и аз така се чувствах. Изпих първия чай, той стана, наля пак. Колко естествено, колко непринудено Големият слиза до нивото на обикновения, малкия човек, даже и до детето. Как иначе щяхме да имаме мярка за правилни отношения между хората? Как бихме изработили метод на работа въобще? Пих и трети чай с благодарност.

Благодарих за гостоприемството, целунах ръка на Учителя и с пълна радост и благоговение помолих Учителя да измия чашките и прибера всичко на място. Той разреши. След като направих всичко както трябва, благодарих сърдечно за неочаквания край на моите посещения и крилата, тичешком стигнах до „парахода”.

7 февруари 1964 година"
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Мисълта е магическа сила

Беше петък, 5 часа сутринта между 1930 и 1935 година, не помня точно. Всеки петък Учителя държеше лекция на специалния клас или така наречения младежки клас. В този клас влизаха младежите, братя и сестри, неженените, необвързаните със семейни задължения, за да учат по-добре и да работят повече за духовното си израстване.

Влизам в класа бодра, смела, здрава, чувствам почвата под краката си устойчива, но от класа излязох точно обратното на това, което бях и под краката си сякаш нямах почва. Защо стана това?

Отговорът се дължеше на лекцията, която Учителя държа този ден. Каква беше тази лекция? Първа по рода си я нарекох аз, защото се изля във форма на въпроси, на които нито ние, нито Учителя даваше отговори. Първия въпрос го помня като днес. Учителя запита: „Какво представлява живота?” Никой от учениците не отговори, но всеки си е помислил нещо в себе си и то това, което знае или е чувал от другите хора. Но кой каквото и да си е помислил, това са все шаблонни отговори, никой не знае всъщност какво е Живота. Последваха ред още въпроси, на които също никой не отговори. Какво целеше Учителя с това тогава, аз нищо не разбрах, но лекцията протече цялата само във въпроси, които до края останаха без отговор. Днес, след толкова години аз си мисля дали Учителя не направи този опит, за да се разбере кой колко и как може да възприеме мисълта на Учителя и какво въздействие тя би оказала върху нас. Силна и мощна е мисълта на Учителя и всеки, който е могъл да я възприеме, ще я преживее по специфичен начин според вътрешната си подготовка.

Зная от опит като учителка в гимназията. Всякога, когато съм задавала въпроси на учениците или на ученик, всякога съм била мислено готова с отговора, който ученикът би трябвало да ми даде. Макар и мислено, отговора на зададения от мен въпрос е бивал точен, недвусмислен, категоричен, тъй щото всеки ученик с горе - долу организирана мисъл, възприема моята мисъл и дава верен отговор. Така учителя помага на учениците си. Ако това прави обикновен учител, колко по-големи са възможностите на един велик Учител. Значи отговорите, които Учителя не даде на въпросите, проникваха дълбоко у нас по специфичен начин, кому - как всеки поотделно си знае. Ето, аз загубих почвата, която имах под краката си, когато влязох в клас. Чувствах тялото си леко, без никакво тегло и тежест, нещо като състоянието, което изпитват, предполагам, космонавтите.

Видях Учителя на двора, приближих се към него с думите:

- Учителю, намирам се в особено състояние, нямам сякаш почва под краката си, като че ли съм във въздуха.

- Как си обяснявате това състояние? - ме запита той.

- Обяснявам си го с магическата сила на вашата мисъл, мисъл, която може да преобрази света. Вие с Вашата мисъл коригирахте мигновено нашите мисли или по-право, поставяхте срещу тях своята положителна, здрава мисъл. С Вашите въпроси Вие разколебахте всички въпроси и отговори у мен, но не изпитвам от това някакво смущение или противоречие. Например Животът не е нито борба, нито движение, а какво е? Той е наистина сила необятна, необхваната, която не може да се предаде с думи. За големите неща няма думи за описване. Лека, здрава мисъл е Божествената мисъл за нещата, лек е животът, ако се гледа от Божествено гледище.

16 юли 1967 година"
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Откровение

Виждаш ли този хаос в света?

Аз го създадох.

Моята мисъл е силна.

Моята мисъл е мощна.

Същата тази мисъл ще преобрази света.

Същата тази мисъл ще го организира.

И няма да оставя човек с крива мисъл в света.

Няма до оставя човек в света да греши.

Горните мисли ми каза Учителя още през 1943 година, един ранен пролетен ден на месец март, когато бях отишла при него, в горната малка стаичка, за да прочета няколко шпалти от една беседа, която се печаташе по това време. Както четях, Учителя ме прекъсна, спрях се, погледнах го, защото мислех, че ще коригира мисълта, обаче чух въпроса:

- Виждаш ли този хаос в света?

Въпрос, на който не се очакваше отговор, понеже веднага последваха останалите няколко мисли, които аз приех като откровение - така прозвучаха у мене вътре.

Седя срещу Учителя, гледам го, слушам го. Слушам сякаш гласа на Господа, глас необикновен, който нито мога да опиша, нито да предам по какъвто и да е начин. Зная само, че не бях на себе си. Думите се лееха една след друга, но така, че да не мога да ги забравя никога. Ето, 24 години оттогава, аз ги чувам и размишлявам върху тях.

След свършване на горните мисли, Учителя каза да продължа по-нататък. Погледнах към него, но не можах веднага да продължа да чета. Постоях така, преглътнах, понаместих се на стола и продължих да чета.

След това благодарих на Учителя, целунах ръката му и си отидох.

Тези думи така ме вдъхновиха! Те внесоха у мен нов подтик на жизнена енергия. Това състояние продължи повече от месец - вдъхновена, бодра, импулсирана, благодарях постоянно на Господа за това, че го чух.

На въпроса, който ми се зададе, не се очакваше отговор, пък и да се очакваше, нищо не бих могла да отговоря. Виждам ли този хаос в света? Нищо не мога да отговоря, освен да свия рамене. Необятен е светът, а моят поглед е ограничен и не може да обхване света и да има мнение за него, още повече, че в 1943 година в близкия до мене свят аз не виждах никакъв хаос. Тогава всички ние бяхме потънали в хармонията на живота, около нас, в нас цареше хармония, но това беше хармонията на Учителя, в която и ние плувахме. Но ако днес ми се зададе този въпрос, ще кажа: да, виждам го хаоса. Може отчасти, но го виждам.

Дохождам до отговора на този въпрос: „Аз го създадох.” Да, Господи, Ти го създаде, защото казал си на едно място: „Ще създам ново небе и нова земя.” Така е, всеки, който създава, твори и работи, не може да не създаде хаос около себе си. Хаосът е неизбежен процес в живота и природата. Бог не създаде ли света от хаос? Ако речеш дори една стая да я пренаредиш, не създаваш ли първо хаос? А тук става въпрос за работа в размер на Великото голямо.

Как се създаде този хаос? - Разбира се, пак чрез Словото. Словото като мощна вълна се разнесе из пространството, проникна в него и се възприе от онези организми, готови да възприемат новото, красивото, възвишеното. Тази идея за новото, веднъж възприета, се предава от един ум на друг, както електричеството се предава по жици, докато обхване и най-долните слоеве на човешкия живот. Навред се говори за новото. Философи създават нови направления на мисълта. Музиканти, поети, художници търсят нови пътища в музиката, поезията, изкуствата. По прав или по крив път всеки иска да проправя път към новото. Новата мисъл ще преобрази света.

Кратко е това откровение, но аз се радвам, че то ми даде възможност да мисля. Радвам се и благодаря, че десетки години можах да слушам това ново Слово от устата на нашия Учител, Слово живо, вярно и истинно, за което бъдещето ще говори с тръбен глас.

19 декември 1967 година"
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"На другия ден пак отидох на „Опълченска”, да видя дали няма отговор на картичката и останах крайно учудена, когато ме извика пак същото лице и ми каза:

- Получи се отговор, но не е писмо, а самият брат дойде от Казанлък с положителен отговор. Пригответе се, извикайте и Дим Стоянов, и тримата тръгнете още утре сутринта за Казанлък.

Така стана, но аз все си мислех за тази промяна на Учителя, пък си и мислех, какъв беше този влак, който отнесе толкова скоро писмото ми и какъв беше този влак, който доведе брата от Казанлък до София.

Във влака сме, пътуваме и се разговаряме, но аз все си мисля за тази изненада - бързото писмо, отговора, неотложното заминаване, пък и този почти непознат човек, към когото се обърнах с думата „Учителю?” И как той знаеше всички, че и имената ни? По тяло приличаше на Учителя, но по същество не беше той.

Мина седмицата, през която Учителя не приемаше, аз пак отидох и намерих вече истинския, познатия Учител, очите, погледът, гласът същите, ония, познатите. Помислих, че може да е бил някакъв заместник на Учителя.

Започнахме да печатаме материалите от 1922 година, но тази изненада не престана да ме занимава. Преди 22 март, празникът на пролетта, работата около печатането беше свършена, помагаха и още двама други словослагатели и всички се върнахме за празника с готово томче от беседи, държани през съборните дни на 1922 година.

Впоследствие научих от една наша сестра, също стенографка, относно изненадата, следното: по някаква наложителна работа тя отишла при Учителя, по същото време, когато той не приемал никого. С влизането си още останала крайно изненадана, че този човек, който уж бил Учителя, я попитал:

- Кого търсиш?

- Търся Учителя.

Тогава той й отговорил:

- Аз съм един от учениците на Учителя, оставен като заместник тук, докато той си свърши работата, с която е зает.

Тази сестра си е записала точно разговора със заместника на Учителя в нейните тетрадки със спомени.

Доволна съм от това дотолкова, доколкото да свържа моето впечатление с нейното, от срещата със заместника на Учителя.

Често ние, обикновените хора, се натъкваме на подобни случаи, на които не обръщаме внимание. Например: Срещаме познат, който ни се вижда някак особен, като че някой друг гледа през неговите очи и дори гласът не е неговия. Виждаме това, но не можем да си го обясним. Обаче за един велик Учител тези явления стават съзнателно, по желание или когато е крайно необходимо. Такъв Учител разполага с неограничени възможности. Ние нито знаем, нито пък можем да си ги обясним добре тези явления."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Нов живот

Новият живот подразбира живота на новия човек.

Понятие нов живот, обаче, говори за човек, който е прекарал някакво тежко заболяване, катастрофа и по някакво благоволение на съдбата, му се дава кредит да живее още.

Такова е моето положение в момента, живея нов живот. Миналата година, 1967, прекарах сериозна, тежка болест и бях пътница за онзи свят - грип, бронхити, пневмония, като от последните две скоро преболедувах и сега ме повтаря. Гърдите ми така хъркаха, че нито легнала, нито седнала можех да заглуша този шум. Извикахме лекар, той ме прегледа и едва чуто каза: „Дано се пребори и преодолее.” Вкъщи нямах условия да се лекувам, затова ме взеха две мои приятелки, те да ми услужват. Когато бях минала всякаква опасност, си отидох вкъщи, със строги нареждания от страна на лекаря да се пазя.

От 3 януари до 23 същия месец бях болна. Инжекции - мускулни, венозни, по няколко пъти на ден, изпонадупчиха ме, но търпях всичко, за да улесня работата на лекаря и на моите приятелки. Броях хапчетата, които ми даваха и един ден те станаха триста, уплаших се, но вече съм ги изгълтала. Даде ми се кредит от Земята и от Небето да поживея още. Подкрепата беше голяма, навременна и необикновена. На кого ли не се помага от онова Велико и Справедливо Око, което е създало всички същества.

На трети януари 1967 година, някак си вътрешно, а и по състоянието се почувствах, че си заминавам и започнах да говоря с близките си за това заминаване. Бях дълбоко примирена, но близките ми се стреснаха и какво ли не правеха, за да помогнат това да не стане. Нощите прекарвах в будно състояние, на границата между този свят и другия, ясна жива граница, защото аз се разговарях със същества от другия свят така, както тези от този свят. Инжекциите и лекарствата не спираха, подкрепата от близките - също, но това, което се случи, обикновеният човек не може да даде. Ще ви опиша и вие ще се убедите, че помощта, която получаваме от обикновените хора е различна от помощта, която Необикновеният дава.

Лежа, будна съм. До мене имаше друго легло, наблизо маса, тишина в стаята. Не съм видяла, че в стаята били Еленка - другата стенографка на Учителя и посегнах към масата да взема кърпа да изтрия потта си, но усещам, като че някой хвана двете ми ръце, със своите две, но така здраво, сигурно, две топли ръце. Оставих ръцете си в другите две, не дърпам моите, защото не се уплаших, нито се изненадах, напротив, оставих се на тези две ръце, ръце на любяща майка или любящ баща. Здраво ме държаха те и аз едва чуто за себе си дори попитах: „Кой си?” - никакъв отговор. Пак попитах - никакъв отговор. Трети път тъкмо щях да кажа: „Кой си Ти, Господи?”, нещо силно ме спря, видях образа на Учителя, като млад, усмихнат и чувствах как от ръцете му се вливаше в тялото ми жизнена, животворна сила.

Докато се опомня от случилото се с мен, докато си дам отчет за тази велика изненада, усетих как двете ръце, както може би преди пет минути, бяха хванали моите, сега се отдръпнаха, а заедно с това изгубих и образа на Учителя пред себе си.

В развълнувано още състояние попитах с цел да разбера кой е в стаята при мене. Чух Еленка да казва: „В стаята съм само аз и никой не е дохождал.” Изпълнена с особено чувство на благодарност към Господа и към Учителя, аз разказах на Еленка за Случилото се. От този ден състоянието ми започна да се подобрява.

Небето и Земята се съюзиха, за да ми помогнат да живея нов живот.

Дълго време не бях спала, а сега след тази случка, такъв сън ме налегна, че си наваксах всичко.

Тъкмо се събудих и си рекох: „Значи съм спала.” - виждам пак образа на Учителя, пак като млад, но вече астралния образ, със същата усмивка, която познавам и на моите думи „Значи съм спала.”, ясно видях на лицето му сякаш мисълта: „Видя ли?”, и образът се изгуби пак.

Даде ми се кредит за нов живот и така, като банките отпускат кредит и дават време да се изплаща този кредит, така и на мен се даде кредит, за да изпълня някои дългове вероятно.

На 23 януари си отидох вкъщи, на 19 февруари 1967 година за много неща мислех, за много неща благодарях, но най-много мислех за усмивката на Учителя и за двете ръце, които ме възвърнаха към нов живот.

И тъй като не спах тази нощ, съчиних нещо и му сложих заглавие „Една усмивка”, ще го напиша за себе си, да не го забравя, защото ми е ценно. Сутринта, едва станала от леглото, го споделих с близките си, но то произведе голям смях, като нещо неиздържано и нескопосано. И аз тогава му дадох такава преценка, но след това ми стана още по-мило и ценно..."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"И носеше той земята на гърба си

Ето една мисъл колкото невъзможна, толкова и невероятна. Кой може да носи Земята на гърба си? Изключено е в прям смисъл на думите да може обикновен човек да носи Земята на гърба си.

В преносен, в идеен смисъл, тези думи заслужават внимание.

Необикновеният, великият човек може да носи Земята на гърба си. От астрологическа гледна точка всяка планета се населява от разумни същества, със съответна култура и съответно име. Човекът, населяващ Земята, носи името земен тип, съществата, населяващи Луната се наричат лунни типове и т.н. Обаче съществата, населяващи Земята не са чисти земни типове, а имат по-силни или по-слаби влияния от другите планети, носят характерни черти и от други планети.

Говорим ли за земен тип, имаме предвид ония отрицателни качества, които е приел от земята. Казваме: този човек е материалист, егоист, алчен, користолюбив, всички блага тегли само към себе си. Тези качества дават израз на лицето му, форма на главата му, форма на тялото, тегло и т.н.

Казано е за Христа: Дойде на земята и пое греховете на цялото човечество. За него може да се каже: И носеше Той Земята на гърба си.

Сам по себе си грехът не е нещо материално, да го хванем, но се изявява чрез отрицателни прояви. Докато престъпността на човека е само в неговата мисъл, не е грях, но щом стане деяние, е грях. Докато не е съгрешил, човек е лек, подвижен, спокоен. Щом сгреши, губи спокойствието и свободата си, усеща вътрешна тежест. Спасителят на човечеството дойде именно за това, да освободи човека от голямата тежест, наслоена през вековете, да го върне в първоначалното му състояние, създаден по образ и подобие на Бога. С тази мисия дойде е нашият Учител на Земята, ще идват и други Учители да поемат греховете на хората.

Топлото Слънце, птичките, пчелите, цветята - всичко говореше за настъпилата пролет. В такъв хубав пролетен ден на 1925 година аз и една от сестрите, също стенографка, отидохме рано сутринта на ул. „Опълченска” 66 да изчистим стаята на Учителя, да направим традиционното пролетно почистване. Тя ми подаваше одеалата отвътре, за да ги простра на въжето, да ги избухам и оставя известно време навън на слънце и въздух да се проветрят.

Когато надигах одеалата, нещо ме спря, погледнах към градинката в двора и видях в дъното на градинката Учителя - там имаше един кошер с пчели. Пред кошера, седнал на малко столче, Учителя наблюдаваше живота на пчелите, те усилено работеха сега. Така, както е приведен леко над тях, виждам върху гърба му земното кълбо - Земята, в много голям мащаб. Виждала съм като ученичка земното кълбо - глобус, но то беше съвсем мъничко, а това беше огромно. В едната си ръка държах одеалото, гледах видението, не се решавах да го изтръскам, за да не би да раздвижа въздуха и земнато кълбо да падне, с другата ръка триех очите си, за да се уверя в това, което виждах.

Стоя и гледам, колко време беше това странно явление не зная, но ясно видях как земното кълбо изчезна пред очите ми и отново видях онова, което беше в първия момент - Учителя седи и наблюдава кошера. И аз продължих своята работа, като че нищо не е било, прострях одеалата на въжето.

Няколко години след този ден, в една от беседите си, Учителя каза между другото: „Вие носили ли сте Земята на гърба си, за да знаете какво значи това?”

Тази мисъл като че ме събуди от сън и в паметта ми отново изпъкна онова незабравимо явление в онзи пролетен ден, от него нищо не е заличено в паметта ми. Нещо повече, близо до Учителя, според работата ми, аз имах възможност да наблюдавам, да изучавам живота му, поне от части да го позная и днес свободно, пред целия свят да кажа:

Да, наистина той носеше Земята на гърба си. Употребих думата отчасти, защото малкото не може да обхване изцяло или напълно голямото, необятното. Колкото и да го обхване и познае, ако това е постигнато с чист, неподкупен поглед, многократно и при всички условия на живота си може да казва:

И носеше Той Земята на гърба си."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Необиновен между обикновените

Това, което ще опиша, се случи през 1944 година, в първите дни на декември. Тогава Учителя не беше добре, не лежеше, но постоянно отпадаше. От месец септември у него се забелязваше чувствително отслабване. По това време се печатаха беседите на томчето „Великите условия на живота.” Аз отивах в горната стая на Учителя, там да чета това, което до този ден беше напечатано.

Един ден, като отидох, видях, че Учителя не беше добре, но ме покани да седна. Като разгъвах шпалтите да чета, отвреме навреме го попоглеждах и сърцето ми се свиваше от мъка, но се въздържах да не се издам и по едно време някой сякаш забоде дълбоко в сърцето ми нож. За да трансформирам състоянието си, аз заговорих със задавен глас:

- Ех, Учителю, ако аз бих могла да си представя само какъв товар носите, бих се схумила, на пихтия бих станала. - Само това можах да кажа и млъкнах...

Пак погледнах към него и какво виждам? На моите думи той каза само:

- Да - но аз видях, че той седеше на стола, но вече здрав, изправен, със спокойно изражение на лицето. Въртя шпалтите в ръцете си, но още не чете. Гледах смяната някак объркана и не знаех кое е истинското положение - здрав ли е Учителя или е болен. Кое е истинското положение? И докато мислех кое е вярно, чух бодрия глас на Учителя: „Четете.”

Спокойна и доволна зачетох, защото мислех, че той е добре. Но погледнах след малко нагоре и се смутих отново - Учителя седеше с наведена глава, не беше добре, но следеше внимателно какво чета, защото ме поправяше навсякъде, където намираше за нужно.

Свърших работата си и си тръгнах дълбоко замислена върху това, което бях видяла. Въпреки големите и необикновени възможности, с които Учителя разполагаше, той прие положението на обикновен човек - да яде, да спи, да боледува външно, както всички хора, като обикновен човек, а вътрешно да разполага с необикновени знания и възможности и да се изявява само в случаите, когато трябва, когато е необходимо, както за благото на отделния човек, така и за цялото човечество.

Който има очи да види и който има уши да слуша, ще разбере, че някога е живял човек и работил като обикновен между обикновените, помагал на всички чисто и безкористно като необикновен между обикновените.

Дойде на земята като необикновен и си отиде като необикновен.


Необикновен покойник

Датата 27 декември 1944 година е толкова велика, славна и незабравима, колкото и датата 12 юли 1864 година.

Беше 26 декември - студен зимен ден, снежен ден, когато Учителя бавно се отделяше от Земята. Вторник беше, а на 27 декември ние, учениците му, бяхме в салона в клас в 5 часа сутринта, дето прекарахме в молитва - дълбока, тъжна - бяха последните минути на Учителя тук, на Земята. Беше голяма тишина отвън и отвътре.

Сряда, часът е шест сутринта и с излизането ни от клас едно последно дихание отлетя, отиде в онзи необятен простор, откъдето дойде преди 80 години.

Учителя временно завърши своя земен път.

Един велик Учител напусна Земята, специално България, дето се роди и дето според него, свърши една микроскопическа работа. Ние, които видяхме тази работа, казваме: „Учителя завърши една грандиозна работа, която бъдещето и времето ще оценят.”

Тленните останки на Учителя са пред нас, за погребението на които очакваме разрешението на Георги Димитров от Москва - ние искаме погребението да стане на Изгрева, където Учителя живя и работи тридесет години. Поради закъсняване на отговора, тленните останки стояха между нас в салона цели пет дни. Понеже тялото не се разлагаше, някои казваха, че е заради времето, което беше студено, други - защото е вегетарианец, трети - какво ли не - приказки много, учудвания много. На прощаване аз се приближих да целуна ръката му и като всеки химик, съзнателно поех дълбоко въздух, сама лично да се уверя дали вече не е започнал процесът на разлагането. Обонянието ми беше доста развито, но не усетих и най-малката миризма, до този момент нямаше никакво разлагане. Поех наново дълбоко въздух и по друга причина: един ден, когато споделям този факт, думите ми да са истински, макар че научно не мога да го предам. И тук видях необикновеното в обикновеното.

15 ноември 1966 година."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"От многото опитности, които хората имат като опитности, аз ще изнеса само няколко.

Един летен ден се връщах от Изгрева у дома. Реших да мина през Семинарската гора, която тогава беше много гъста и без очертани пътеки. Като навлязох навътре, веднага се изгубих, оттук да изляза, оттам да изляза и все повече се обърках. Спрях се да помисля накъде да поема, но никъде не виждам път. Погледнах надолу в тревата и виждам едно малко цветенце, беличко, с дълга дръжка, реших да се обърна към него за помощ. Тихо, съвършено тихо е, никакви стъпки не чувам и тогава се обръщам към цветето:

- Моля ти се, покажи ми пътя, моля те, наклони се по посока, към която мога да се отправя, накъдето се наклониш, натам ще тръгна. Постоях малко и чаках отговора. Като че някаква ръка го хвана, наклони го в една посока и пак го изправи. Чакам да проверя дали не е случайно, но повече цветенцето не се мръдна. С доверие тръгнах по посока, показана ми от цветенцето. След малко, за чудо и благодарност към цветенцето, аз се озовах на пътека, която водеше направо към изхода.

Живеех вече на Изгрева, в „парахода”. Един ден ставам рано сутринта и като продължение от няколко предишни дни нося в себе си една крива мисъл, но не мога да я изправя, не мога да се освободя от нея. Седнах вън от „парахода” на едно малко столче и започнах да размишлявам, но кривата мисъл така ме е обхванала и мъчи, че не мога друго да мисля. След малко над главата ми започна да бръмчи някакъв бръмбър. Погледнах го - стършел, от който изпитвах ужас. Стършелът слизаше ту близо до главата ми, като че искаше да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиваха. От тези тръпки, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз забравих лошата мисъл. Щом усетих, че лошата мисъл я няма, стършелът отлетя далеч някъде - не чух повече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и си рекох:

- Колко било лесно, с дни я носех тази мисъл, а един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя.

Благодарих му, въпреки, че и днес ме е страх от него, но разбрах, че и той може да е проводник на някаква работа, дадена му Отгоре.

Отивахме с Учителя голяма група на Витоша, на нашия бивак. Стигнахме вече до първата полянка над сипея, аз тръгнах напред да се опитам сама да вървя, но уви, скоро по навик се изгубих. Вместо да вървя по пътя, отклоних се доста надясно и вместо да се качвам, аз започнах да слизам надолу и дойдох до някаква река. Разбрах, че съм се объркала и започнах да се изкачвам нагоре, но къде нагоре - не знам. Попаднах в една гора, по-скоро шубраци. Спрях се, прочетох „Отче наш”, дано си намеря пътя, но пак загазих в непроходими храсти. В това време видях едно кученце, и то само. Познах го - изгревско кученце. Тогава аз му извиках:

- Розке, аз съм се объркала, загубила съм се, но ти ми покажи пътя.

Тя ме погледна като човек, втурна се в шубраките, после пак ме погледна и ме изчаква. Аз го следя и казвам:

- Розке, ти си малко кученце, дребничко, навсякъде можеш да се мушнеш, но аз с тази раница не мога като тебе, затова ще вървя вън от шубраците и ще те следвам.

А то все върви и поглежда, така около половин час сме вървели и изведнъж видях, че се намираме пред скалата на бивака. Как стана, не зная. Тук вече мога да се оправя сама. Погледнах за Розка, никъде не я видях. Тя свърши работата си и слезе вероятно надолу. На бивака имаше само един брат, който кладеше огън. Спрях се, благодарих за помощта и седнах да си почина. След десетина минути пристигна цялата група. Никой не разбра, че съм се изгубила и че съм пътувала с Розка."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Движение, Живот, Вяра

Три думи, независими една от друга, които представят три халки от една, колкото малка, толкова и голяма верижка, защото всяка една от тия думи представя цял свят, колкото и малък да е.

Днес думата движение вълнува всички хора, малки и големи, стари и млади. Ако бебетата биха могли да скочат от люлките си, и те биха спортували. Целият свят се движи, обхожда планините, обхожда планетата на шир и на длъж. Всяко живо същество, от микроскопическото до гиганта, се бори за живот, мило и драго дава само да живее. Никой на никого не може да даде живот, ако той не е даден Свише. Пък и никой на никого не може да вземе живота, защото той е непреривен и цялостен. Външно ще отнемеш живота на човека, но вътрешно той продължава да живее, видимо или невидимо за другите.

Хвала и слава на Онзи, Който е дал живота!

Опитността, която искам да опиша, се отнася към годините около 1925, не помня точно коя, тя съвпада с времето, когато всички изпълнявахме задачата с носенето на вода от изворчето зад реката на квартал „Диана бад”. По време на задачата една от нашите сестри, доста възрастна, заболя сериозно от удар, беше свита почти на кълбо, непрекъснато лежеше, не можеше да се помести, нито да слиза от леглото.

При тежкото положение на майка си, тримата нейни синове се обърнаха към Учителя за съвет, с молба да помогне на майка им. Тогава тя живееше в една барака на Изгрева. Учителя отиде да я види и първия му съвет беше да вземе две малки стомнички и с тях да ходи всеки ден на изворчето за вода. То се намираше на разстояние от Изгрева 15 - 20 минути само отиване, на връщане повечко, защото е стръмничко.

- Как ще сляза от леглото? - запитала болната.

- Ще се помъчиш, с ръце, с крака, с пълзене да стъпиш веднъж на пода, ще правиш усилия - рекъл Учителя и си отишъл.

Мисли тази жена, чуди се какво да прави, поне да има кой да я поеме, тя само да прави опит. Правила опит с единия крак, с другия, не става. Помислила си за охлюва, решила, че стои къде - къде по-горе от охлюва и наново почват усилията с едия крак, с другия... и изведнъж се намерила на пода, но дали се е подхлъзнала и паднала или наистина е слязла с краката си, не знае. Ами сега, кой ще я вдигне на леглото, ослушала се да не би да идва някой, чува стъпки, минават и подминават бараката, но никой не влиза. Хваща юргана, но го изпуска, хваща се за одеалото и него изпуска; седи и гледа безпомощно, хваща ту едно, ту друго, но с нечовешки усилия стъпва на двата треперещи крака и с адски усилия се качила на леглото. Легнала, но с някаква вяра, че може би ще излезе някой ден от бараката.

На другия ден пак същия опит, но вече с желание да стигне до прага на бараката. Силното й желание, с големи, неимоверни усилия, се увенчало с успех - стигнала до прага, после пак усилия наново до кревата. На третия ден вече успяла да излезе пред бараката, свита, прегърбена, седнала да се пече на слънце. Синовете й носели храна, наглеждали я и наблюдавали какво става с нея. След две седмици вече тръгнала с две шарени стомнички за вода, бавно, стъпка по стъпка, като охлюв.

Колко време е пълзяла, не знае, но се е върнала в бараката, пила вода, благодарила и легнала да си почива, доволна, че свършила задачата. Но ето, че се чука, влиза Учителя... , тя се зарадвала, защото мислела, че той е дощъл да я похвали, но той строго и сериозно й казал:

- Ще продължиш задачата десет дни и ще я правиш, както я правят всички.

- Ужас ме обхвана, но нищо не казах, защото видях в строгия поглед на Учителя някакво доверие в мен, че и аз като другите ще мога да изпълня задачата, което значи на втория ден да отида два пъти за вода, на третия - три пъти и така до десетия ден - десет пъти да отида до изворчето и да се върна.

Чудото стана, тази сестра укрепна, изправи се, играеше упражненията и Паневритмия заедно с всички, гласът й, малко дебел, се чуваше сочен и жизнерадостен, между остналите гласове. Ние всички се радвахме заедно с нея, а тя се питаше: „Кой ме излекува?” - и отговаряше: „Природата, Бог, Учителя. Понеже Природата е необятна, не мога да я хвана и да й благодаря. Бог като Въздесъщ, Необятен, Велик и Него не мога да хвана, затова хванах Учителя и на него блогодарих. Но как да изразя моята велика радост? Ето какво реших: с моите късогледи очи да изплета една покривка от чист бял памук, гъст бод, покривка за легло. Намислих и почнах - бод след бод, както стъпка по стъпка беше оздравяването ми, свърших покривката и я занесох на Учителя.”

Тази сестра живя към 90 години, здрава, пълна с живот."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Ученикът няма право да коригира другите.

През лятото на 1920 година се разнесе слух между братята и сестрите, че един от по-възрастните братя се е проявил с нещо в неморално отношение. Това създаде настроение срещу него, особено между възрастните братя, които се отличаваха със своето установено, статическо благочестие. Как се е провинил, с какво и защо - не се разбра нищо. Обаче съдейки по известното и на мен благочестие на възрастните братя, мислех си, че простъпката на брата ще е голяма колкото влакно, което по строгия човешки закон може да се превърне в руно. И така стана. В скоро време тя се превърна в голям източен въпрос, който въпреки това се държеше в тайна. Той беше достояние, въпрос на разглеждане, само от възрастните братя. По тава време Учителя беше в Сливен с малка група от десет братя, на Сините камъни. В негово отсъствие братята, взели службата на съдии, се сбират вечер да обмислят, да обсъдят постъпката на провинилия се брат и да вземат някакво решение.

През същото лято аз пожелах да отида за малко в Стара Загора, а оттам в Сливен, да се поразходя, а може и да стенографирам, ако Учителя държи някаква беседа, пък и да не е беседа, все около него ще научиш нещо. В Сливен посетих някои братски семейства. Една сестра ме попита дали бех желала да отида на Сините камъни при Учителя.

- Разбира се - бързо отговорих аз.

- Да, но Учителя е казал, че не приема никого.

- Щом е така и аз не настоявам, не искам да престъпвам желанието на Учителя.

Надвечер, както се разговаряхме със сестрата, пристига един брат и ме попита дали искам да отида на Сините камъни.

- С удоволствие, силно желая, но не искам да наруша волята на Учителя.

- Ти остави какво казват другите, това е по буква, а не по дух. Приготви се и утре сутринта в 4 часа ще дойда да те взема - каза братът и излезе.

На път сме вече, в приятната хладина аз съм щастлива, че ще видя Учителя. Вървим, мълчим, всеки се мисли нещо. Така неусетно ние приближихме вече бивака и аз казах на брата:

- Моля Ви се, Вие идете при Учителя и му кажете, че аз пристигам и попитайте дали мога да се кача горе. Аз ще чакам тук, докато дойдете и ми донесете отговора. Аз не мога да отида против волята му.

Братът се съгласи и отиде. Докато чаках, си мислех: Ако Учителя не ме приеме, ще се върна, но как като не зная пътя, а имам и голямата способност да се губя из планините. Да се върна сама назад ми се вижда невъзможно Чаках дълго и по едно време Учителя иде срещу мене и ме вика по име. Аз веднага се затичах към него, целунах му ръка е го запитах:

- Братът, който дойде от града каза ли Ви, че съм дошла от града и питам дали мога да Ви посетя?

- Нищо не каза, само се обади и отиде да се види с братята - /Значи той наистина ме е забравил, си помислих аз, ами... Учителя ме е видял и идва да ме посрещне./ Учителя ми показа какви изворчета са направили братята в околността, поразходихме се, погледна часовника си и каза:

- Време е за обяд, братята ще чакат. Като пристигнахме в лагера, всички останаха изненадани, че и аз пристигам. Седнахме да обядваме и един от възрастните братя каза:

- Ще дадем хубав обяд на сестрата и след това ще я изпратим до града. Учителя му отговори:

- Не, тя ще ни бъде гостенка.

Тези думи смутиха малко брата, макар и с духовен стремеж, у него се появява турски дух. Нахранихме се и аз влядох в ролята на сестра, почистих лагера. Дойде време за вечеря и този брат пак каза:

- Сега е още рано, братът, който ще слиза в града, ще придружи сестрата.

Мисля си: Бушува турчинът у него, не може да приеме това, че една сестра е на гости при десет братя. Обаче Учителя пак му каза:

- Ето, братът слиза в града за два - три дни и освобождава палатката си, така че сестрата може да остане при нас, да ни гостува и види планината.

Останах три дни. Чистият планински въздух ме ободри, не усещах никаква умора. Много рано бях будна и готова за излизане. Чувам гласа на Учителя, който се обръща с име към брата, който два пъти предложи да ме заведат в града.

- Брат... , иди при палатката на сестрата да й изпеем „Събуди се братко мили.” Слушам отвътре, усмихвам се и се възхищавам на безболезнения метод, с който Учителя си послужи. Ако му беше казал истината направо, той щеше да се засегне, пък и една ли би видял турчина в себе си. Не е лесно човек да се освободи от наследствени качества. С колко грешки, слабости, наследствени черти, недъзи у нас имаше да се справя Учителя!

Всеки от нас слуша Словото, харесва го, иска да го следва, но старият живот го спъва, противодейства му и го изобличава. Човек не признава лесно грешките си, силен е старият човек, силно е старото, това видях навсякъде в живота между прости и учени, между млади и стари, между бедни и богати. Чудя се само на умението на Учителя как можа да организира, да хармонизира, да обедини всички тези хора да слушат с години Новото учение, предадено с любов и свобода, без насилия, без дресировка.

Вече 22 години, откакто Учителя не е между нас физически, но нито Словото му е престанало да звучи и отеква в душите ни, нито методите му са остарели, нито подтикът и импулсът, който ни даде, е престанал да работи в нас. Времето не заличава Великото и Мощното, напротив, усилва го, докато стане то плът и кръв на човека, докато го направи нов, истински, докато думите му, словото и живота на човека станат единни и правдоподобни.

Не е лесно да станеш истински човек, нов, въпреки че видяхме образец на този човек - жив, безсмъртен, верен и истинен. Петдесет години наред опитвах с перо и наблюдение, отчасти разбрах и изпитах, но което познах е чиста монета, която никога не губи своята стойност.

Братът, в чиято палатка бях, си дойде и аз трябваше да му освободя палатката. Три незабравими дни! Благодарих на Учителя, на братята и си тръгнах. Като се сбогувахме, Учителя погледна нагоре към небето и каза, че от София пристига една делегация от трима души. Аз попитах:

- Писмо ли имате?

- Не, никакво писмо.

- Някой Ви е казал?

- Не.

Не посмях да попитам по-нататък, но той отговори на въпроса ми с вдигане на ръка, посочи нещо небето, но аз не разбрах и той тогава каза:

- Ето, тук на небето е писано за неща важни, които предстоят да станат. Тръгнах.

На пловдивската гара трябваше да сменя влака и да чакам да дойде влака за София. Ето влакът идва, чух, че някой вика:

- Паша.

Видях един възрастен брат от София и до него още две глави на други двама братя, пак от София.

- Ти откъде идеш?

- От Сините камъни.

Засмях се и казах, че Учителя знае за пристигането им.

- Окъде знае? Никой не му е писал и никой от София не знае за нашето заминаване!

- Да, но Учителя прочете това нещо на небето.

Замислихме се и влакът потегли. Те сигурно са продължили да мислят, но и аз във влака дълго мислих върху думите и постъпките на Учителя. Мълчи, знае, но и с мълчанието си говори.

Да говориш, но да знаеш кога и колко, да мълчиш отвън, да говориш отвътре, като поучаваш човека, да знаеш какъв метод да приложиш, за да има резултат.

Една седмица след връщането ми в София срещнах един от братята, които ходиха като делегати в Сливен на Сините камъни. Той ми беше някога учител в гимназията, а после - мой колега в І-а девическа гимназия в София. Той ме спря и заговори за резултатата от срещата си с Учителя.

- Аз бях определен да говоря с Учителя и да предам нашето решение и мнение, дори съвет да дам на Учителя, как да постъпи с провинилия се брат, според нас. Аз говорих цели два часа на Учителя и то така убедително, категорично, на висок академичен стил, че сам изпитах удоволствие от това, което говоря. Другите двама братя ме слушаха с одобрение. Учителя ме изслуша с голямо внимание и с необикновено търпение; наистина, дълго говорих. След това той ми каза само една дума, която няма да кажа на никого и с тази единствена дума в един миг събори моята дълга реч. Аз се почувствах като оголен и крайно засрамен. Учителя млъкна и ни остави свободно да се изкажем по-нататък, но и ние мълчахме. Мълчахме дълго. Сетне един от нас запита:

- Кажете ни нещо за самите нас.

- Ако сте силни да понесете това, което ще ви кажа сега, мога да задоволя желанието ви.

- Готови сме, Учителю - отговорихме и тримата в един глас.

- Слушайте тогава: първото нещо, което като ученици трябва да научите, е следното - ученикът няма право да коригира Божественото. Независимо от това, ето какво ви очаква в скоро бъдеще: един от вас скоро ще фалира, ще пропадне материално, другият ще си замине, а третият е осъден на старческа самота.

Братът продължи по-нататък:

- Разделихме се с Учителя добре, доволни, че научихме един хубав урок и през всичкото време на пътуването коментирахме думите на Учителя. Въпросът за фалирането на единия брат беше ясен, защото само той беше обезпечен добре като книгоиздател, аз и другият брат при пътуването бяхме на негова издръжка.

Следващата година той фалира. Другият брат се помина през годината. За брата, с когото говорих, остана третата съдба - самотен на стари години. Няколко години след това жената и децата на този брат се поминаха един след друг и той остана без никой покрай себе си. Доживяваше последните си години и често казваше:

- Това значи да се осмеляваш да коригираш Божественото и да съветваш Учителя си, когото наричах велик. Това не беше наказание, а велик урок, от който научих максимата на Христос: „Не туряй ново вино в стари мехове.” Старият морал, старото външно благочестие не може да бъде мярка за новия морал, за истинската чистота и святост. Пред великата Божия Любов всичко старо отстъпва, мълчи, слуша и се учи.
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Индивидуално лекуване

Учителя при една и съща болест прилагаше различни методи за лекуване. Една от младите сестри, като ученичка от ІV клас на гимназията, сега осми, заболя от апендицит, т.е. възпаление на сляпото черво. Младата сестра усетила болки, но не се решила да отиде на лекар, страхувала се от нож и отишла при Учителя за съвет. Той й казал да прекара три дни в абсолютен пост, без никаква храна и вода. Тя изпълнила съвета, яла след поста лека храна и оздравяла. Тя живя 45 години, без да усети болки в тази част на своето тяло.

Учителя казва, че възпалението на сляпото черво се дължи понякога на някакво чуждо вещество, частици от храна или друго нещо в този орган. При глад, организмът, лишен от храна, продължава да работи и всмуква тези частици; премахва се причината и самото възпаление.

Втори случай на лекуване на апендицит.

Млада мома, 21 годишна, не е вегетарианка, заболява от апендицит, да си прави операция не се решава. Помоли ни да я заведем при Учителя, защото болките й били непоносими. Учителя я посъветвал да не яде месо само един месец, през което време да мие краката си всяка вечер с гореща вода, колкото може да търпи, след това да измива слабините си и да легне да спи. Тя изслушала съвета и очаквала той да й даде някакъв лек, не получила нищо друго, благодарила и си излязла. Навън тя попитала придружителката защо не са й дали лекарство. „Нали ти даде съвет, ти изпълни съвета точно и чакай резултат.” Тя изпълнила съвета и оздравяла. Днес тя е на 40 години, майка на две големи деца, без вече да е почувствала болки в сляпото черво.


Лечебна разходка

Една наша близка, млада сестра, 23 - 25 годишна, получи удар, от който пострада единия й крак, едната ръка, устата й малко се изкриви, и очите й слабо виждаха. Тя се допитваше до Учителя, излизаше сутрин рано на разходка, правеше дълбоки вдишвания, но здравето нещо особено не се подобряваше.

Една сутрин я виждам на поляната на Изгрева, Учителя нещо й се кара и се чудя за какво ли, след като я познавах добре и не можех да допусна, че нещо се е провинила. Тази разходка на поляната продължи повече от час, а може и два часа. Дали тя говореше нещо, не чувах, но след като строгата разходка свърши, тя бързо се отдели от Учителя, мина покрай мене, проговори нещо и тръгна към бараката, в която живееше. Но: Чудо! Погледът й беше спокоен, равен, устата изправена, кракът и ръката се движат леко, свободно, както преди, когато беше здрава. Как стана това нещо? Лекарства не взимаше, лекар не я лекуваше. Някакъв прост, чудноват, невидим начин на лекуване. И тези случаи на лекуване са безброй, но аз не съм в състояние да опиша всички. Нека всеки от нас опише случаите, на които той сам е бил свидетел или сам той е преживял.

Учителя лекува по прост или сложен начин, невидим, изключителен, чудноват начин, но винаги на основание на факт - той вижда причината на заболяването и именно причината лекува.

Всичко видимо, което ние наричаме болест, Учителя нарича състояние, резултат на някаква вътрешна причина, и нея лекува. Самата болест, която всички виждаме, е последствие на дадена причина. Лекарите лекуват последствията на болестите, а Учителите лекуват причината. Учителите и знахарите знаят как, кога и по какъв начин да разтворят съзнанието, да го разтърсят, че да го освободят от онова външно, механическо сътресение, което природата по външен път му е причинила.
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Как Учителят лекува

При случая с майка ми, който описах вече, Учителя си послужи с мисълта като средство за трансформиране на отрицателните състояния в положителни. Мисълта е сила. Благословение е да може да си служи човек с тази сила. Ние, трите сестри, бяхме толкова уплашени, че не вярвахме в никакво лекарство, а с това повлияхме отрицателно на майка ми, но с четенето на Псалмите ние дадохме друго направление на мислите си и тя оздравя. Прост метод, но ефикасен. За потвърждение на този метод ще си послужа с едно от явленията в химията - заместване на субстанция. То е явление, при което един елемент при дадено съединение замества друг елемент от друго съединение и вместо първите две съединения, се получават други две, със съвършено нови свойства и нов състав. Например, сярна киселина и натриева основа, и двете силно разядливи, като отрицателните мисли в живота, при взаимодействието им, металът натрий замества водорода в сярната киселина и се получава безвредната сол натриев сулфат, а водородът от киселината отива на мястото на метала натрий и се получава вода. Ето и реакцията: убедени в метода, който Учителя приложи при лекуването на майка ми, подкрепен от опит, наблюдение, мисъл, наука, ние укрепихме вярата си в неговото учение и останахме верни на това, което видяхме и чухме, и описахме.

6 февруари 1968 година


Казах вече как ние трите родни сестри станахме вегетарианки, но майка не беше. Учителя й препоръча постепенно намаляване на месото, от време на време можеше само малко пилешка супа и от бялото месо на пилето да яде. Така тя естествено и незабелязано мина на вегетарианска храна. Почти всяка вечер й правехме масажи на гръбначния стълб, дето всъщност беше ударът и тя стана по-жизнена, ръцете и краката й се движеха. Масажите бяха повече паси, отколкото разтривки. Напролет я изнасяхме на слънце, сутрин от 8 до 11 часа да грее гръбнака си и от ден на ден тя се чувстваше все по-добре и по-добре. Движенията, чистият въздух, слънцето, храната, казаха своята дума. Разбрах, че природата има такива отношения към тебе, каквито ти имаш към нея. Велико единство съществува в цялата природа и между съществата, които я населяват.

Един ден Учителя ми каза: „Ще ставаш всяка сутрин рано, в четири часа, ще седнеш на стол близо до главата на майка си и тихо, безшумно ще отвориш Библията на онова място, което още от вечерта си определила да четеш и така ще правиш десет сутрини наред, след което ще си починеш една седмица. След изтичане на седмицата, отново ще направиш опита.

Този опит го направих няколко пъти и се получи много добър резултат. Трябваше да се чете, когато тя спи и то дълбоко. По-късно ми се изясниха тези неща, по-скоро аз си мислех следното: през време на сън умът и сърцето са в покой и душата е свободна. Аз четях на душата й, това беше величествен момент - душата попива сигурно всичко и майка ми наистина съвсем се ободри, разпитваше за Учителя, за учението, за близки и роднини, чудеше се как да помогне на онези, които са в беда. Тя беше широк човек, но сега неизказано много се промени, сякаш изцяло живееше в душата си. В нашия дом се чуваше само веселие, песни, настана мир и спокойствие, майка ми беше здрава, но през 1918 година испанската болест завлече хиляди хора, между които и майка ми. През април се помина, но си отиде с вяра и пречистена.

Много, много още чувах как Учителя лекува, но аз реших да опиша само тези случаи, които непосредствено съм наблюдавала."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Как оздравях

Това се случи през един от съборните дни на 1922 година в град Велико Търново.

Ако някой вън от мене ме запита как оздравях, мога да му отговоря с най-малки подробности, но първо аз ще опиша случая за себе си и ако стане нужда, мога да го разказвам на всеки, който се интересува. Как лекуваше Учителя? С инжекции, с лекарства, с бани, с масажи? Не, с нито един от тези начини. От това, което видях, виждах и чувах от излекувани братя и сестри, и външни хора, останах учудена от множеството разнообразни, чудновати методи, с които Учителя си служеше, когато лекуваше. Имаше случаи, когато при едно и също видимо заболяване, той прилагаше съвсем различни методи, не си служеше със стереотипни методи, защото имаше предвид темперамента, характера на заболелия, условията, причините - външни и вътрешни духовни. Той търсеше преди всичко причината на заболяването, нея хващаше и лекуваше. Общо взето методите за лекуване бяха духовни, макар че някои от тях да имаха и физически характер.

Да разкажа впрочем, аз как бях излекувана. Някога съборите продължаваха цяла седмица. Свърши се последният ден от събора, братята и сестрите от цяла България почнаха да се разотиват. Обикновено с Учителя оставаха още няколко дни и онези, които искаха и бяха свободни от задължения. Останах и аз, обаче още на втория ден след събора се разболях. Какво ми е, не можех да си отговоря, никъде нищо не ме боли, нямам апетит, не мога да ям, пие ми се вода, пък не мога да пия, едва се държа на краката си, легнах на легло, положението ми се влошаваше. Усещам, че в мен всичко ставаше двойно: два носа, двойни уши, двойни устни. Искам да пипна носа си, но не зная кой от двата е истинският и т.н. ръцете, краката, всичко се удвои. Учителя влизаше в стаята да ме види, оставаше по няколко минути, следеше състоянието ми, но нищо не казваше. На петия или шестия ден ми стана съвсем зле, не можех да мръдна от леглото. По едно време сякаш някой в ухото ми каза: „Е, пък умри!” Чух го ясно и си мислех, наистина може би трябва да умра и ми беше някак леко или безразлично, не зная, но наистина ми беше все едно, толкова бях зле. След десетина минути чувам стъпките на Учителя пред прозореца, спря се и ме попита как съм. Едва, едва можах да отговоря, че не съм добре и след минута го виждам, застанал на вратата и остана на прага прав, сериозен, замислен. Аз се извиних, колкото можах, че не мога да седна поне в леглото, а съм простряна така. Учителя нещо говореше, вслушвах се внимателно и чух, че той ми казва да се опитам да стана от леглото и да кажа: „Аз съм мобилизирана, дадена ми е работа, която трябва да свърша, готова съм да остана и да свърша възложената ми работа.” Учителя ме погледна пак, затвори вратата и излезе.

В същия момент, когато гледах на ставането ми като на нещо невъзможно, някъде дълбоко в мен дойде обратното решение: ще стана и то веднага, ставам! За момент забравих, че съм много зле, седнах на леглото, спуснах си краката долу, наведох се да търся чорапи и обувки. Облякох се, но при навеждането усетих, че от лицето ми падна някаква тежка, желязна, огнена маска, пипнах го - температура няма, приятно, хладно беше. Изпълни ме необикновена радост, че можах да стана и ми се прииска да изляза навън и да викам с пълно гърло: стана чудо в мене и стана за слава Божия! В това време в стаята влизат две сестри - Сафка и Стефанка и казват: „Но тя станала!”

Поисках чаша гореща вода, пих с небивала наслада, сетне излязох на двора. Гледам красотата около мен, дишам благодатния въздух, трептя от умиление и благодарност. Както Бог работи скрито и тайно, така и нашият обичан Учител се крие, не го виждам, за да му благодаря. Какво се крие в чудесата, които Христос навремето си е правил? - Велика сила, знание, които хората не са познавали, закони, които човечеството едва сега налучква.

Аз за себе си разбрах при това свое боледуване, че в света се проявяват светли и тъмни сили, наши приятели, доброжелатели и наши неприятели, и ние трябва да различаваме гласовете им. Ако аз се бях поддала на желанието на тъмните сили, които искаха моята смърт, те щяха да постигнат целта си. Обаче дойде гласът на светлите сили, които желаеха моето добро, които дойдоха да изпълнят волята на Бога, който не благоволява в смъртта, а благоволява в радостта на човека. Тази велика воля се проведе през устата на Учителя.

Върнахме се в София и всеки продължи работата си и аз продължих работата си около беседите, за която бях мобилизирана тогава и до днес. Един ден Учителя ми каза: „Имаше някаква мистерия около твоето заболяване.” Но каква беше, не ми каза и до днес аз не можах да я разбера. Има велики неща, които не са за деца.

4 януари 1968 година
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Очакване

През август, всяка година по случай събора на Братството, Учителя отсъстваше от София, но чух от братя и сестри, че тази година, 1915, той бил разтурен от духовенството и властта, и не се състоял. Очаквах да го видя с нетърпение, но ето, че когато той се върна, аз не можах веднага да отида, защото майка ми внезапно се разболя, от удар. Положението беше тежко, цяла седмица не можа да прочисти стомаха си, въпреки всички средства, които приложихме. За да се разхлаби стомаха, дойде ми внезапно на ум да отида при Учителя и да го помоля за помощ.

Отивам при Учителя и му разказвам за положението. Той ме посъветва: Ще си отидете у дома и веднага ще започнете да четете Псалми за майка си. В къщи веднага прочетох няколко, които ми попаднаха, а майка ми знаеше от Псалмите доста наизуст и въпреки, че говорът й беше затруднен, тя на глас казваше някои. Не се мина и половин час и тя се освободи, положението се подобри, но все пак майка ми беше болна и аз отново отивам за съвет при Учителя, като прекратихме лекарската помощ. За резултатите ще кажа на друго място, където описвам методите за лекуване.

Ходех често за съвети, но непрекъснато го запитвах по всевъзможни въпроси, които лично мен ме интересуваха. Винаги оставах доволна от отговорите, защото почиваха на научна база. Особено ми бяха ясни и разбрани отговорите, на които говореше с езика на химията. Нещо дълбоко вътре в мен работеше, кипеше, анализираше, наблюдаваше, вадеше заключения, растеше.

Днес, на всеослушание мога да кажа: радвам се, че срещнах човек на земята, който живее и работи според закона на Великата, Абсолютната Свобода, без никакво насилие. Пред цял свят и пред себе си викам с пълен и радостен глас: Да живее Свободата!

Тези посещения продължиха до 16 Април 1916 година, когато за пръв път чух беседа от Учителя. За мене този ден беше велик ден.

За мене този ден още от детството ми беше свързан с радостни неща - с нови дрешки, нова панделка, нещо новичко. Често това великденско новичко е било по-голямо от очакванията ми и за което много, много благодарна съм била винаги на добрите същества от този свят и другия. Разумният свят за този Велик ден ми даде нещо ново, неизмеримо по форма, съдържание и смисъл. Аз чух Учителя да говори, да държи беседа. Нарекох този ден Новият Велик ден на моята душа, за което безкрайно благодаря.

Ранно пролетно утро: излизам в двора да подишам чист въздух, да се порадвам на красотата и свежестта на деня, да погледам цъфналите вишневи дървета. Люляците също са нацъфтели. Изведнъж решавам да откъсна няколко стръкчета люляк и да отида на „Опълченска” 66, на гости на Учителя. Каквото помислих, направих. Стигнах до бялата къщичка, влязох вътре, гледам да видя кака Гина, хазайката на дома, за да й предам букета, но вместо нея виждам братя и сестри, разхождат се из дворчето, разговарят. Ето и кака Гина, попитах я какво става, подавайки й букета. Тя бързо го взе, още по-бързо отговори: „Беседа ще има.” и се гмурна в сутерена. Един по един другите се качваха по стълбичките, влизаха при Учителя и аз се видях сама на двора. Чудех се какво да правя. „Беседа ще има.” Думите на кака Гина отекваха у мен и аз си мислех, днес като е Велик ден, дали няма да ми се даде нещо непознато, ново, дали ще се завърши процеса на очакваното? Бързо минава кака Гина и аз я запитах: Моля ви се, моля ви се, може ли и аз да слушам беседа? - „Качи се горе.” - още по-набързо ми отговори тя и отмина. Качвам се, минавам по коридорчето, но в коя ли стая Учителят държи беседа? Гледам отдясно една врата отворена и отвътре се чуват песни. Спрях се на прага на стаята и се подпрях на дясната рамка на вратата, а на лявата се беше подпрял един брат с очила. Той пееше въодушевено, както останалите, насядали на столове. Слушам непознати песни, но не са протестантски, тях ги познавам, пък и православни не са. Сестрите, забрадени с ленени кърпи, столовете поставени на изток пред прозорците, до един от прозорците поставена кръгла маса, с чиста бяла покривка и стол, сигурно там сядаше Учителя, а вън пред прозорците също имаше хора, дошли и те да слушат беседата. Гледам цялата обстановка, слушам песните и се моля на Господ да направи така, че с нищо да не наруша тази хармония, която е тук и в мене. В този момент влиза Учителя, с Библия в ръка, толкова леко стъпва, сякаш не ходи, тихо, леко, изведнъж го видях пред масата. Всички бяха прави. Той каза нещо и всички заедно започнаха да четат някаква молитва, която аз не знаех. Всяка дума от молитвата се докосваше до струните на моята душа, като звучен музикален тон, като особена мелодия. Изпя се после една песен и всички насядаха. Учителя прочете нещо от евангелието: „Истината ще ви направи свободни.”

Започна да говори - тихо, спокойно. Слушам и всяка дума пада върху ожаднялата ми душа, като пролетен, благодатен дъжд върху цветята, които дни и месеци са го очаквали. Нито една дума, нито една капка гледах да не изпусна. Колкото повече слушах, толкова повече капчиците се увеличаваха и се превърнаха в хубав, свеж пролетен дъжд. Аз се намирах в някакъв неземен свят. Физически, с ушите си чувах всичко, но вътре в мен нещо усилено работеше и поставяше всяка дума на своето място, като в калъп, приготвен тъкмо за това Слово, и за мен сама незнайно, кога и от кои времена очаквано.

Не усетих как се свърши беседата. Гледам, всички станали пак прави и пеят. Прочете се общо на глас „Отче наш”, тази молитва знаех от най-ранно детство.

Нашата нежна и любеща майка ни беше обърнала внимание отрано към онази сила в света, на която да уповаваме единствено и напълно в живота. Всички целуваха ръка на Учителя, благодаряха за словото и аз, разбира се, целунах ръка и благодарих. Учителя излезе от стаята пак така тихо и незабелязано, както и влезе. Братята и сестрите взеха уж да се разотиват, казвам „уж”, защото виждам, че не им се отива в домовете, приказват си нещо във връзка с казаното. По едно време Учителя, заедно с един брат, носеше голям панер с червени яйца и с нещо, написано върху всяко яйце. Взех си и аз едно, на което се белееха буквите ПС-35, което значело Псалом 35 /върху този псалом впоследствие много съм мислила./

Върнах се в къщи и започнах да разказвам всичко на болната си майка и двете ми сестри. За обяд имаше време и аз се уединих в една от стаите да си помисля върху всичко, което чух и видях. Седнах, но изведнъж неудържим наплив ме обзе да играя, взех стола и с него тичах и играх около масата. Така изредих и шестте стола, с необикновена радост и въодушевление тогава играх, необикновена енергия ме изпълваше, идваше ми да прегърна цялата земя, да помогна на всички нуждаещи се, да обичам всички и всичко. Играех си със столовете и си мислех: нима цар Давид не игра пред скрижалите и своя народ и когато неговата жена - Михала го упрекна, че се излага пред своя народ, Давид отговори: „Да не играя ли пред Господа?”

И аз играх със столовете пред Господа, заради великото Слово, което се вливаше у мене, заради Учителя - пратеник на Господа, който дойде на Земята да донесе това Слово.

Тази беседа е печатана във втора серия - неделни, първо издание под заглавие „Сила и живот” и същият том, второ издание, под ново заглавие „Духът и плътта”.

Божието слово е Божествен нектар, който се налива в предварително специално приготвени форми, съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее. Дават се кому повече, кому по-малко, според формата и големината на съда, в който ще се налива и според възможностите на човека да ги използва и обработи. Ако днес не може, утре, но ден след ден, вечността е пред нас. Небето работи, а аз чувствам, че съм като че ли някакво тесто, поставено в голямо корито и някаква ръка - фино, пластично, нежно ме меси в коритото, обръща ме на една страна, после на друга, но аз не усещам болка, обратно, весело и приятно ми е.

Казвам това нещо един ден на Учителя, а той ми отговори: „Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират другите.” Аз отговорих: Уважавам и ценя тяхната работа, затова ще мълча, докато ми се разреши или докато те си свършат работата. Днес се питам, какво омесиха тези същества от това тесто? Една форма, в която се налива Божественото слово и аз трябва да внимавам нито една капчица да не се разлее или да остане неизползвана.

11 януари 1965 година
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Подготовка по пътя

Подготовка по кой път? - Към онзи път, по който Учителя върви. По тесен, стръмен и възходящ, но безопасен път. Път, огрян с добродетели и огрян от светлината на истината.

Макар и през малка дупчица зърнала този път, поех аз по него, смело и без страх, както казва Учителя: „Без страх и тъмнина, с любов и светлина.” Първо поех пътя, после започнах да мисля, пък и пътят постоянно се откриваше. После чух Учителя да казва, че при Божественото първо се действа, после се мисли, при човешкото е обратно. При Божественото човек не е подложен на опасности и така излезе - поех този път и не се излъгах. Че имах противоречия, обезсърчения, неуспехи, това се дължи на мои стари дългове, които сама трябваше да си платя: плащах и растях. Вървейки в посочения път, намерих истински методи, закони и принципи за правилно решаване на всички задачи и мъчнотии. Учителя сочи този път не отдалеч, нито само с пръст, но с целия си живот, с всички свои действия и прояви. Подготовката е нужна за този път, затова се заех да намеря и прочета всичко, което е казано и печатано от Учителя. Намерих 14 беседи под заглавие „Сила и живот” - първа серия. Прочетох ги няколко пъти. Харесаха ми, бяха написани особено, увлекателно, свободно. Смисълът на Словото изведнъж ме грабна. Събуди се жив интерес към духовна литература и аз почнах да търся такава, и намерих главно теософска литература, която запознава читателя с духовния свят. Попаднах на въпросите за прераждането, за ясновидството, разговарях се с близки и приятели относно тази литература, всичко анализирах и приемах като свое убеждение. Колкото повече навлизаш в този път, светлината става по-голяма, импулсът за работа надминава силите и възможностите на човека - творчески е този път. Много четох, много се разговарях, но дума не чух за вегетарианството, макар че мнозина от моите познати по това време били вегетарианци. Станах вегетарианка по свой почин, по вътрешен път, под ничие външно влияние, нито от хората, нито от книгите. На 27 септември 1915 година, още със ставането си от сън, казах на себе си, а след малко и на близките си: от днес ставам вегетарианка. Като чуха това и двете ми сестри се обадиха: „И ние също.” Само майка ми премълча, без да се противопостави.

И така, от този ден, без най-малко отклонение, съм вегетарианка. Впоследствие четох книги върху вегетарианството, но от тях не научих нещо кой знае какво. Важното е как да се яде и какво да се яде. И храната учи човека, тя го съгражда, облагородява, възпитава.

Тези са първите стъпки за мен към светлия и величествен път.
29 Октомври 1964 година


Време за самоопределяне в пътя

Бях доста заета, но въпреки това намирах време да чета и да посещавам семейство Радославови, с които споделях прочетеното и така времето летеше бързо. Запитвах често за Учителя и разбрах, че още през август той е заминал за провинцията, вече октомври свърши, а той все още не беше се върнал в София.

Силно желание имах да го видя и да поговоря с него върху онези въпроси, които бяха покълнали у мене и с нетърпение чаках някоя опитна ръка да ги полее, за да израстнат, да се развият и да продължат своя живот, благословена ръка да ги възрасти. Мислих си едновременно, че съм се самоопределила, но едва по-късно разбрах, че самоопределянето не е еднократен процес, докато е жив, човек все се определя в едно или друго отношение. Пътят, който съм поела, не е гладък, нито еднообразен; срещнах по него реки дълбоки и плитки, гори гъсти и мъчно проходими, планини стръмни и високи, но всичко трябва да се преодолее, няма връщане назад. Този път изисква превъзмогване и многократно самоопределяне и така се създава убеждение. Убеждение, което не е минало през ума, сърцето, волята и живота на човека, не е убеждение, не е идея.

Ще пламнеш от идеята, която те е обхванала, без да гаснеш, пламъкът да се увеличава, да светиш на себе си и на околните, докато сам се превърнеш на светлина, която да осветява и тебе и друмниците из пътя. Аз имах вече примера за това. Видях човек с убеждение, човек канара, която никаква стихия, никакъв ураган не може да поклати. Видях служител на Великото голямо и на Великото малко. Красив път! Че бил пътят стръмен, тесен, дълъг - нищо от това. Дето е красотата, там е истината. Така си казах и се самоопределих. С нетърпение очаквах завръщането на Учителя.

Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"