Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ася_И

Участници
  • Общо Съдържание

    2091
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    8

Всичко добавено от Ася_И

  1. "Сега ще ви кажа следната истина: За човека трябва да мислите, а после да го обичате. За Бога е точно обратно: Бога трябва първо да Го любиш, а после да мислиш за Него. Значи, в това отношение в света има само едно изключение и то се отнася до Бога. За Бога, първо трябва да Го обичате, а после да мислите за Него." "Любовта е Божествено нещо. Дойдете ли до Божествената любов, първо трябва да внесете любовта, а после мисълта. Дойдете ли до човешката любов, първо трябва да внесете мисълта, а после любовта." "Любовта не е нещо, което не се плаща. Тя минава от един живот в друг. Човек може да заспи, но като се пробуди, любовта пак действува в него. Любовта действува и в сънния живот, и в будния. Любовта действува и на Земята, и в другия свят. Дето и във вселената отидеш, все ще разбереш един закон, а именно: любовта действува навсякъде, но хората се различават само по степента на своята любов. Навсякъде ще видите такива чудесии, каквито не сте предполагали." Из Разумният човек, 10-а НБ, 7.II.1937 г. Прекрасен подбор на мисли на Учителя за Любовта "Помнете: Любовта не е за болни хора. Любовта е само за здрави хора. Болните, мъртвите хора не любят. Само живите хора, които са изпълнени с Божествения Дух – те са, на които сърцата трептят от Любов. Не се лъжете: Болните, мъртвите духом хора не са озарени от Любовта. И когато чуете някого да казва: „Аз съм човек на хладния разсъдък, аз не мога да любя, не мога да се занимавам с такива дребнавости“, знайте, че този човек е глупав. Защото най-мъдрото, най-великото нещо в света е Любовта. Най-мъдрото Същество, за Което се казва, че е Любов, люби. Онзи, Който е създал световете, Който е направил всичко, Който всичко е изпълнил с живот, Който е дал всички жертви, люби, а този пигмей, със своя „хладен разсъдък“, не можел да люби! Христос слезе на Земята да изяви Любовта, а хората на „трезвия ум“ не можели да любят!"
  2. За трихофитията накратко: Гъбично заболяване по кожата на тялото или главата, причинено от т.н. дерматофити, живеещи върху умрели тъкани по кожата, космите и ноктите. Поразената област обикновено е възпалена и сърби. Това се дължи на чувствителността към гъбичките или вторичните инфекции, предизвикани от бактерии. В по-сериозните случаи трихофитията предизвиква остра инфекция с тежки възпаления по кожата на главата или болезнени мехури по краката. Симптомите са суха кожа със сърбеж и люспести, кръгли по форма обриви. За съжаление инфекциите не създават постоянен имунитет. Ако не се лекуват, тези заболявания стават хронични - т.е. човек може непрекъснато да се заразява от един и същи вид гъбична инфекция. Обикновено трихофитията по главата започва с малки пъпчици, които увеличават размера си. Когато инфекцията се разпространи, централната част на поразеното място се изчиства и добива нормален вид. Най-често се предава чрез контакт със заразени животни (кучета и котки), ползването на замърсен гребен или облекло, или допир до повърхности, които са били замърсени с гъбичките. За повечето видове трихофитни инфекции инкубационният период не е точно определен. При инфекциите по кожата на главата обикновено е 10 - 14 дена след заразяването, по тялото се проявява от 4 до 10 дена след контакта. Докато 'дреме' в поразените участъци инфекцията може при контакт да се предаде на други хора. Много трудно се вземат специални мерки за ограничаване на контактите. На практика всеки един от нас може да се зарази. При инфекция по ноктите - те са по-дебели, обезцветени и крехки или може да станат тебеширенобели и чупливи. Малко и за познатите на всички ни гъбични заболявания по краката. Най-често срещана кожна инфекция по краката е Дерматомикоза Педис. Протича хронично, като засяга междупръстията на ходилата или свода на стъпалото. Тези гъби виреят в топла, влажна среда, като непроветриви и тесни обувки, чорапи от изкуствена материя, подовете на обществените бани, плувните басейни. Инфекцията се предава при рана или охлузване по долната част на стъпалото. Дерматомикозата се среща по-често при мъжете като обикновено започва през пубертета до към 50-годишна възраст. (Хората с намалена имунна система са изложени по-често на тези инфекции.) Има няколко вида: едната е с дразнещ, постоянен сърбеж по долната част на стъпалото или междупръстните пространства и кожата по пръстите (най-често между четвъртия и петия пръст). Протича хронично, с години и десетилетия. Когато прогресира, кожата става много мека, раздразнена и чувствителна на допир. Постепенно периферията на заразената област става млечнобяла и кожата започва да се бели. Може да има и отделяне на водниста течност. При втория тип може да образуват язви и кожата да почне да се бели. Големите поражения по кожата ни правят податливи на вторични бактериални инфекции. Инфекцията може да се разпространи и по други части от тялото чрез чесане, замърсяване на дрехите или спалното бельо. Третият тип често се нарича 'мокасинов тип'. При нея червени обриви се разпространяват по свода на стъпалото или странично, там където то контактува с обувката; кожата става дебела, бяла и на люспи. Сърбежът е умерен, но образуването на рагади може да доведе до болка при ходене. Четвъртата форма е съпроводена с появата на мехурчета, които се надуват и образуват ръб под кожата на стъпалото. Сърбежът е силен и обикновено е съпроводен с белене на кожата. Хората с остри гъбични заболявания по краката може да развият подобни симптоми и по ръцете, обикновено на дланите. Тази трихофидна реакция, известна като дерматомикоза манум, е отговор на имунната система към гъбичните антигени (антитела, които се борят с гъбичната инфекция). От трихофития страдат, както споменах и животните. Дори и любимите ми котки и кучета. Какви методи на лечение познавате? Най-лесният е да отидеш на кожен лекар, ако е добър - ще ти изпише подходящо лекарство и, дай боже, ще се излекуваш. По-бавно и трудно става с различни билки - ние си имаме една прекрасна - босилека. В такива случаи се използва маслото му, защото е със силно бактерицидно действие. Китайската медицина също се занимава много успешно с този проблем. За хомеопатията - не знам, не съм запозната. Дано някой пише . А вие какво ще кажете? Какви методи на лечение познавате и сте използвали?
  3. "От кой свят излиза музиката? – От умствения. Защо? – Защото само интелигентният човек може да пее и да свири. Значи между музиката и интелекта има известна връзка. Те вървят успоредно. Правата мисъл не е нищо друго, освен музика." "Музиката оказва голямо влияние и върху възпитанието на човека; същевременно тя тонира." Из Влияние на музиката "Особено препоръчва музиката. Музиката е символ на хармонията в света. Чрез музиката човек ще се научи да се поставя в хармония със законите на живата природа. Пропорционално числото на завършилите музикална академия, било у нас, било в чужбина, е значително. Поезията, живописта - също облагородяват душата." Из "МАРА БЕЛЧЕВА - УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ И НЕГОВОТО УЧЕНИЕ" "Словото му и музиката му еднакво ни завладяваха, но различно беше въздействието им. Словото му носеше светлина, разкриваше простори и светове. Чрез въздействието на музиката, човек навлизаше дълбоко в себе си и там изживяваше нещо непознато и ново. Музиката му обхващаше не само емоционалната страна на човека, но и цялото човешко естество." "Чрез музиката ние можем да се хармонизираме със силите на Разумния свят." Из "ЕЛЕНА АНДРЕЕВА - ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ"
  4. "Доброто е основа на живота. Доброто е почва на живота и същевременно – негова храна. Само Доброто може да подкрепи живота, само Доброто може да го подхрани." Единица мярка "Когато Бог се ограничава, ражда се Доброто в света. Когато човек се ограничава, Злото се ражда. А когато се освобождава от ограниченията, явява се Доброто. С други думи казано: когато в човешката душа се зароди великото желание да служи на Бога, тогава се явяват условията за Доброто." "Човек иска да създаде Доброто в себе си. Доброто обаче не се създава, то се ражда. То е вложено от начало у всеки човек и той трябва само да го съзнае и прояви. Човек трябва да бъде добър, защото Доброто е основа на живота. Без Добро, животът на човека е без основа." "Не върши ли човек добро, злото се ражда. Злото, което сега съществува в света, е неизползваното Добро в миналото." Добро От Учителят говори "Трябва да знаете, че съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието. Човешкият живот се движи между тези два полюса." Еволюцията – космически път за човека. Закони на Еволюцията
  5. Аз нищо не казах за нашите сестри. Мария е амбициозна и мисли, че тя знае най-много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най-авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя, както тя го разбира. Цветана Щириянoва е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Но е дилетант. Винаги съм се ядосвал, че не работи композиционно, тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композоционния жанр, го дава в портретите. Обществото я познаваше. Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана, като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване, познава коя диня е узряла. Нищо друго не яде, освен пъпеши и дини и пак се оформя доста солидно. Нейните, винаги сведени и кротки очи, мечтаят за нещо. Дафинка е изфинен английски брюнет с тънка бяла кожа и с чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея бяха влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните й ириси има светлинки, които не можеш да разгатнеш. Всякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не малко иронично. Отиде си Дафинка от този свят рано - рано. Стопи се сякаш нейното изящно изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга, поради нейната рано угаснала младост. Пенка е от Казанлък. Тя има повече земни потенциали и сили да се оправя. Пенка е педагожка, но има изглед на добра домакиня. Накрая е Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да м кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност и някога недоумява, че в околните остават и неразбрани, и неизтълкувани неща. Около Виктория винаги има един невидим облак от топла магнетична доброта. Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави едри и вкусни домати никъде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки. Задава се и краят на нашето стоeне в Русе. При нас пристигна и Пaша Тодорова. С нея поработихме и върху материалите, които трябва да сe отпечатат, като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки събор в София. Преваля лятото. Сива мъглица лежи там върху полето зад ивицата на Дунава, където се простира Влашката земя. Бостаните са вече зрели. Ние често ги посещаваме. На 10 август ние тръгваме обратно за София. Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е с Русенската комуна. Тя е далеч от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни, свързани с нея – дни от моето ученичество при Учителя Беинса Дуно. Георги Томалевски Край Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  6. Преди да пристъпя към описание на своите опитности около Словото, около Учителя и с Учителя, и преди да напиша нещо около постепенното ми, и то само отчасти, опознаване на Учителя, ще направя едно малко въведение. При това считам за нужно да обясня, защо толкова късно описвам своите опитности, когато те датират от 1915 година, 19 юли, в който ден за пръв път срещнах Учителя на физическия свят. Едно е вярно и то абсолютно вярно, макар и толкова късно да пиша, нито на йота, нито на косъм не е заличено от това, което е преживяно на времето. За мое щастие, паметта ми и до днес не е изгубила верността, за да мога да предам нещата, както са опитани и преживяни, всичко е оставило в съзнанието ми дълбоки бразди, толкова дълбоки, че нищо не е в състояние да ги заличи. Пък и не забравям своята съвест и отговорност за истинността на фактите, които описвам. Към това прибавям и следното: Аз пиша това главно за себе си, да претворя още един път пред себе си и в себе си, пред своята отговорност и искреност, като имам предвид, че пиша всичко за себе си, а дали някой след мене ще го ползува, това не е вече моя работа. Едно малко въведение към едно голямо събитие: раждането на великия Учител, на нашия обичен Учител на Земята, в България преди 100 години - 12 Юли 1864 година. Раждането на великия Учител внесе в народите, в цялото човечество, нов стимул към възраждане, стимул за освобождаване от външно и вътрешно робство. Едно малко въведение, не към едно голямо събитие, нито към голяма епоха, но едно малко въведение към един велик акт, едно велико дело на Вечността, която няма начало, няма и край, и е безначална и безпределна. Със своето Слово Учителя внесе в човешката душа онзи дълбок вътрешен стремеж към вечността, към вечния реален живот, в което се крие истинското възраждане, освобождение, пробуждане и усъвършенстване на човека. Дето е Словото, там е и Учителя! Епохално посещение Незабравими десет минути. „Храм Божи сте. Богове сте.” Думи на Христос, изречени преди 2 хиляди години, думи, които и мен са ме занимавали. Мислела съм върху тях, за да разбера вътрешния им смисъл. И си мисля: Божият храм, това е вътрешният човек - духовният, чрез когото Божественото начало работи и се проявява. Боговете пък са служители на това начало. Епохално посещение. Кого посетих? Учителя. Тогава го наричахме господин Дънов. Скоро обаче, почувствали го в себе си като Учител, започнахме и да го наричаме така. Това посещение беше в 1915 година, 19 юли, който ден аз нарекох моя духовен рожден ден. Посещението нарекох епохално, защото за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот. Питам се: защо още оттогава,1915 година, не съм започнала да пиша своите бележки, впечатления, спомени, преживявания, а едва сега, когато оттогава до сега са изминали 50 години, но си отгаварям, че ако бях започнала да описвам своите спомени, опитности и преживявания около Учителя и делото му, както и моята микроскопическа работа около това дело, в края на краищата всичко щеше да представлява сбор от факти, които минават и заминават през съзнанието, без да оставят следа. Тогава, през тази далечна 1915 година, аз бях млада, доста млада, за да си служа с обективен език, за да може съзнанието, ума и сърцето - трима свидетели, да се подпишат едновременно под печата на две незаличими думи - вярност и истинност, в които думи влизат и отговорност, добросъвестност, искреност. Когато бях млада, като пеперудка кацах от цвят на цвят да събирам сладък нектар от цветята и го споделях с хората. Те го взимаха, правеха от него мед и го изяждаха. Това са хората на фактите, т.е. хората на формите, които дотук спират. Днес, когато минаха едни светли, съдържателни и смислени години, от 1915 до 1944 г., 10 Октомври, когато турям ново начало на работата за себе си, аз изнасям пак същия нектар, не само за хората на формите, но и за ония, които недоволни само от формите, спират се пред тях да търсят съдържанието в тях и го намират. Недоволни и от това, те продължават да търсят вътрешния смисъл на тези форми в тяхното съдържание. Когато намерят и смисъла, те започват да мислят право и дълбоко. Така задоволяват своя всестранен интерес на ума, сърцето, душата и духа си. Това са ония човеци, за които Христос е казал: „Богове сте и Бог /Божественото/ живее у вас.” Тия хора, получили сладкия нектар от цветята, преработват го не в мед за ядене, а в онзи жизнен елексир, който води към безсмъртието, към вечния живот. Няколко дни преди 19 Юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух да се спомене името „господин Дънов”, непознато за мен лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на мой колега и мой бивш учител - историк Ив. Радославов. Това ми даде възможност още тогава да отида в дома на колегата, чиято жена също беше учителка - математичка, а за щастие, пак моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и готовност, изслушаха ме за какво идвам и госпожа Радославова каза: „Много неща мога да кажа за г-н Дънов, но засега само ще ви кажа, че е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека.” - Щом е така, моля Ви да ме заведете при него. - Тя мислела, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова и не ми казала, че е духовен човек. Обаче аз помолих още веднъж и настоях да ме заведе и тя на 19 юли, в три часа след обяд, ме заведе. Стигнахме до улица „Опълченска” № 66, дето живееше г-н Дънов. Госпожа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам аз, поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичан човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя – така отсега нататък ще го наричам, защото името г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето затихна, настана необикновена тишина и аз попитах Учителя какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред – в децата, в младежта, във всички хора и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята. Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички: Съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел. Учителят ме запита едва чуто: „Чели ли сте нещо?” Погледнах го и бързо се запитах в себе си, как да не съм чела, била съм ученичка, студентка, сега съм учителка, все съм чела нещо, но преди да отговоря нещо, веднага се сетих, че той ме пита дали от него съм чела нещо, тогава отговорих, че нищо от него не съм чела. Той влезе в една стаичка, забави се там малко и ми даде малка брошурка – „Митар и Фарисей.” От заглавието разбрах, че той е духовен човек. Толкова по-добре: не съм комунистка, не отричам Бога, дори Го търся навсякъде. Погледнах на гърба на книжката, пише 30 стотинки, но не се реших да подам такава дребна сума. Но той и едра не прие. Не остана друго, освен да благодаря. Гледам го и си мисля: Какво осмирение! Откакто го видях, оттогава заявявам: видях, познах, разбрах какво значи смирение. В ушите ми звучи: „Чели ли сте нещо?” Това нещо той не може да нарече свое, Словото, което ни даде, нито веднъж не нарече „мое”. „Митар и Фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив.” Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроса, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението. - Как бих искала пак да дойда! - й казах. Тя бързо добави: „Ще ти се нареди.” Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна. Нося със себе си жив, безсмъртен образ на безкористие, чистота, смирение, служене, любов, мъдрост - а това е неимоверно много. За мен - слабата. 14 Октомври 1964 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  7. Изходният път Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам. В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах: - Къде отиде мухата? Учителя каза: - Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път. Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам. Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим. След години чух безсмъртните думи на Учителя: - Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата. Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.” Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов. 15 август 1967 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  8. "Учителят ни води по нов път Словото на Учителя облекчава пътя на ученика към неговия възход. Едно е да те наказват, друго е да разрешаваш задачи, да учиш, да минеш една стъпка напред в развитието си. Както учениците от светските училища решават задачи, за да придобият знания, необходими за живота, така и ученикът от Школата на Учителя минава през процеси на обучение, което често е изпитание и страдание, за да върви в пътя на своя възход. В школата на Учителя човек придобива знания от опит. Всяко нещо трябва да бъде опитано. Всеки сам трябва да добие това знание. Нищо не се дава даром. В Школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае това, което е опитано. Школата на Учителя е опитна. Всяко нещо ученикът трябва да приложи, за да добие опит. Знанието, което не сме преживяли и опитали, не е положително знание, то е теоретично, то е само умствено знание. Дори знанието, което сърцето е придобило, ако не е опитано, и то не е истинско. Затова Учителя казва: - Моето Учение започва с приложението. Ученикът учи, като прилага знанието, което Учителя е дал. Който не прилага, не е ученик. В Школата Учителя излагаше Учението си на всички общо, но всеки сам трябваше да изпита и приложи това, което той ни учеше. Опитаното знание е знание. Както придобитата и смляната храна от организма ползва човека, така и опитаното и приложеното знание го ползва. Това, което човек е опитал, в него има увереност, че е така. Самоувереността идва от опитаните неща. Теоретичното познание подлежи на проверка. Знанието, което Учителя ни даде има отношение към живота изобщо, към нашето поведение, в отношението ни към хората, към възпитанието ни, към вътрешната работа за развитие на дарби и способности, към контрола на нашите прояви и т.н. Знанието, което Учителя ни даде, засяга целокупния живот на човека, както за външните изяви, така и за вътрешните възможности. Всичко, което Учителя ни учи, а ние не сме опитали, почива на вярата. Ние вярваме в това, което ни казва Учителя, че е истина. Но за да добием сигурност, трябва да го приложим, да го опитаме. Например, ние вярваме в разумността на Природата, вярваме, че законите, които управляват Природните закони, са разумни. В Природата ние не можем да правим опити, но ние можем да я наблюдаваме и да правим изводи. Голямата зависимост и въздействие на природните явления ни показва разумността. Като изучаваме и наблюдаваме природните явления, виждаме зависимост, взаимодействие, които говорят за разумност. Най-добре това може да се види в тази област на природата, където човек не е упражнил своето въздействие. Човек, като природно явление, не всякога е упражнявал правилно въздействие върху околната среда, правил е разрушително действие. В Природата няма хаос, но има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на съществата в Природата. Човек е упражнил голямо въздействие върху явленията на Земята, като е направил големи пакости. Той мисли, че може да стане неин господар. Това показва, че той е надценил себе си, своите възможности и не е намерил своето място в целокупния живот на Природата. Човек е разумно същество, но не всякога действа разумно, защото не познава напълно своето естество, своите възможности. В Природата няма случайности, а има зависимости. Видимите случайности са зависими от порядък, който човек не познава в природата, защото в природата действат много разнообразни сили. Човек може да се ползва от природните закони за своя полза, но когато се опита да им господарува, той може само да напакости, както на себе си, така и на самата Природа. Противодействието може да бъде пакостно за самия него и то може да дойде оттам, откъдето човек най-малко го очаква и подозира. В Природата има много блага и възможности за човека и ако иска да се ползва от нейните блага, той трябва да я проучва, да я наблюдава и да не прави опити, с които може да й навреди. Тя е необходимо условие и среда за неговото съществуване. Учителя ни съветваше да правим връзка с Разумната Природа или с живата природа, както той я наричаше, за да можем да се ползваме от нейните сили. Живата природа е склад на енергии и сили, от които човек може да се ползва, затова отношенията ни към нея трябва да бъдат съзнателни. Учителя ни учеше, че когато сме сред природата или планината, трябва да наблюдаваме всичко около нас и да правим връзка с нея. Като я наблюдаваме, да почувстваме живота в нея. Всичко в природата е живо, тя ни говори, ние трябва да я разбираме, да разбираме нейния език. Ние можем да приемем нейните енергии при каквото и състояние да се намираме за подобрение на здравето ни и за нашето духовно повдигане. Тя всякога има какво да ни даде. Разумните същества, които я ръководят, са всякога разположени да ни подкрепят и помагат. Ние сме потопени в един разумен свят, който разполага с безкрайни блага и който е готов да ни ги даде. Ако ние се затворим за нея с нашето познание и непознаване, тя не може нищо да ни даде. Една от задачите ни е всеки от нас да си изработи правилно отношение и разбиране за Разумната природа. Успеем ли да направим връзка с нея, ние ще имаме един верен приятел при всички положения в живота и никога няма да бъдем лишени от необходимото. Светлината, въздухът, водата, растенията, високите планини, това са складове на сили, от които човек може да се ползва. Контактът ни с живата природа ни дава здраве, бодрост, сили. Когато направим правилна връзка от нищо няма да бъдем лишени, затова трябва да освободим ума си от всички стари разбирания за природата, да освободим сърцето си от всички егоистични чувства, да обикнем всичко живо, за да почувстваме изобилието на живота, красотата и многообразния й език. Учителя многократно ни е говорил за тази връзка с Природата, давал ни е формули, задачи, упражнения, само и само да можем да излезем от старите вкаменени разбирания, да освободим себе си, ума си, сърцето си и душата си от робството, оковите и заблудите на миналите отживели разбирания. Разбира се, това не е лесен процес, за да може да се постигне бързо, но аз вярвам, че това е постижимо при постоянна вътрешна работа в съзнанието, в ума и волята ни. „Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ний сме разумни.” - казва Учителя в една песен. Първо човек сам трябва да се убеди, че природата е разумна. Това не подлежи на аргументиране и доказване. Човек като наблюдава природата, може да почувства живота в нея. Едно вътрешно усещане чрез сърцето може да даде на човека по-голяма увереност, отколкото някакво доказателство. Ние виждаме с очите си, но също виждаме с ума си, със сърцето си. Виждането с ума и сърцето не е по-малко убедително от виждането с очите. Виждането с ума и сърцето разширява нашето познание за света и природата. Красотата в живота идва от тези вътрешни знания. Всички хора, които имат очи, могат ли да видят красотата на природата? Не. Красотата виждат само ония, които имат вътрешна възможност да я видят. Днес човек цени повече това, което е създал, отколкото всичкото величие, което съществува в самата природа. Ако човек вижда красотата и величието на природата, много по-големи работи би имал. Човек още не е видял, нито осъзнал богатството, разнообразието, големият живот в природата, от който живот той е част. Ние тепърва трябва да се възпитаваме, да доразвиваме нашето вътрешно виждане по отношение на природата. Всякога, когато съм ходила на планината и съм се спирала да наблюдавам живота, който блика от всяко кътче, например, покрай някое малко изворче, забутано някъде, то извира, носи живот около себе си. Множество цветя са нацъфтяли около него, красота и свежест лъхат покрай него, и съм се питала дали някой вижда тази красота. Или тихото бълбукане на малките поточета, които отнасят човека в света на музиката, внасят мир и тишина в него, ако се остави на техните песни. Има ли място в природата, където да няма живот? Дори тревните постелки, по които ние стъпваме, каква красота на зелени багри и форми, природата е надарила. Ако човек има очи, той навсякъде може да вижда само красота. За кого е създадена и кому е необходима? Животът се изразява в красотата. Животът е мощното, което твори и създава формите в природата в едно велико разнообразие. Изброими са формите, които животът създава в природата. Тя твори в най-малките невидими същества, до най-великите светове. Мощно нещо е животът. Той прониква всичко и го обединява в едно единство. Творческите сили в живота се ръководят от разумни принципи. Учителя ни учеше, че животът е проява на Великата Космическа Любов, изявена като принцип." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство
  9. "Когато Учителя ни показваше гимнастическите упражнения или упражненията на Паневритмията, тогава можеше да се наблюдава изяществото в движенията му. Вдигаше ли си ръката нагоре, сваляше ли си ръката надолу, правеше ли стъпка напред или назад, всяко движение беше свободно, без напрежение, но не отпуснато. В движентията имаше замах, лекота, красота и пластика. Толкова бяха красиви движенията му, че ние просто се захласвахме, възхищавахме се. Искам да подчертая , че такова изящество в движенията виждах главно, когато ни показваше новите упражнения. Когато играехме обща Паневритмия, Учителя играеше заедно с нас. Той играеше хубаво, правилно, но изящество не всякога виждах. Само когато ни показваше новите упражнения, винаги тогава съм виждала образец на красота и изящество. Тогава и ние се увличахме. Всеки искаше да направи същото движение, но на малцина се отдаваше това. Като наблюдавах другите, виждах, че почти никой от нас не беше в състояние да го направи така хубаво, дори не бяха в състояние да го направят точно, камо ли красиво. Допълнение от друг: Сестра Катя Грива ми е казвала, че на нея Учителя й е показвал новите упражнения в стаята си, като тя е играла след него. Той е искал от нея тя да ги показва на другите. Тя ми казваше, че в стаята си пред нея, той е играел така изящно и красиво, така великолепно и хармонично, че тя в никакъв случай не е могла да повтори същото. Но когато е бил навън, пред другите, не е показвал така и не е играл така изящно, както в стаята си. Със съжаление ще кажа, че малцина от приятелите можеха да наблюдават показването и предаването на упражненията. Това ставаше по някакъв повод или по-право, по някакво вътрешно разположение на Учителя, някакъв вътрешен ритъм у него. Обикновено, след като веднъж е показал упражненията, той не ги повтаряше, а ни караше да се учим от тези, които са ги учили веднъж. При редки случаи ги е повтарял." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство
  10. А какво би искал да постигнеш, когато се научиш как да отключиш и развиеш своите свръхестествени способности? Това е знание, и не само знание, а и сила. С някои неща не трябва да си играем, само защото така ни се е приискало. Има и още нещо - знанието трябва да се заслужи. Иначе няма да знаеш какво да правиш с него.
  11. Ася_И

    Какво е духовно?

    Може би поста ми не е вече по темата, но докато четях Спомените на учениците ми направи впечтление как Учителя е държал да прегледа всичко преди да се отпечата; какви усилия са полагали стенографките записките да са направени правилно; самите ученици колко старателно са учели. Днес с лекота заместваме някои красиви български думи с чуждици, приемаме олекотения западен вариант на писане, който по мое мнение не отговаря на нашия език и начин на мислене. И си мисля, че полагайки усилия да говорим и пишем правилно на български език, е част от задачата ни като българи да запазим уникалната ни същност. За мен духовността - общо казано пак, разбира се - е пробуждане на нашето същество, нашата душа, вътрешния устрем да се опознаем. Едва след като направим това може да помогнем и на другите по пътя. За мен „духовността”, тази духовна еволюция не е завършена. Това е процес, който продължава през целия ни съзнателен живот.
  12. Ася_И

    Какво е духовно?

    А как мислите, дали има някаква връзка между духовното (кой както разбира това) и грамотността? Според уикипедия: "Грамотността е способността за четене и писане. Стандартите за грамотност са различни в различните общества. В съвременен контекст терминът предполага четене и писане на ниво, достатъчно за осъществяване на писмена комуникация. В някои случаи се включват и други умения, като елементарно смятане или компютърни умения."
  13. Така беше На ул. „Опълченска” № 66 "Улица „Опълченска” № 66. Чист, покрит с плочи двор. Малка градинка с ограда, вишневи дървета, няколко стола и една скамейка. Тази малка скромна къщичка се състоеше от две стаи, свързани с малко антре, един хол, който служеше за приемна, маса и три стола, приземен етаж, превърнат в кухня. Всичко грижливо измазано и поддържано чисто. Това е домът на Петко и Гина Гумнерови, това е първата квартира, в която живееше Учителя Петър Константинов Дънов и в която държа първите си беседи, поместени в книгата „Сила и живот” - Неделни беседи. Почитатели, последователи, ученици идваха тук при него със своите нужди и противоречия, да черпят светлина като при дълбок извор на мъдрост, да дирят утеха и разрешение на своите проблеми. Посрещаше ги дребна пъргава жена, сдържана и сериозна - кака Гина. Да каже „Добър ден!”, „Добре дошъл!”, за да упъти кратко, да уреди среща с Учителя. Тук, в тази малка къщица, кипеше живот от сутрин до вечер. Една готварска печка, вградена в стената, гореше непрекъснато. Върху нея вряха чайници за сутрешния и вечерния чай. В една голяма тенджера вреше супа и други гозби. Всеки ден и постоянно трапезарията поемаше гости от София и провинцията. Винаги имаше поне 20 - 30 души, било за закуска или обяд, или за вечеря. Съществуваше странна хармония в този дом. Тук беше тихо, спокойно, лъчезарно, радостно. След като си имал среща с Учителя, настроението е бодро, свежо, всичко ти е наред. Небето е лазурно, радостно ти е на душата, готов си да прегърнеш целия свят. На двора, пред малкото каменно стълбище, имаше една лозница. Пред нея често ставаха срещите „на крак” - кратки, ясни, програмни за цял живот. Незабравими мигове с нашия Учител. Често се събирахме и при чешмата на двора, и там слушахме и се опивахме от Словото, което бликаше като от неизчерпаем извор. Улица „Опълченска” № 66 беше прашна, наоколо къщите бяха бедни, неугледни, но портата блестеше от чистота. Впрочем, имаше два входа - ляв и десен. Десният вход беше наш, а левият - на други стопани, които по-късно се постараха да заличат всичко, да изгонят бедната жена, която поддържаше този дом, да стъпчат едно свято място, да изтрият дейността на Учителя. Тук, на „Опълченска” № 66 се извършваше подготовката за печатането на І, ІІ, ІІІ, ІV и V серии и неделни беседи. Има неща, над които никоя власт не може да тури спирачка. „И виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.”" Из спомените на Буча Бехар - "Така беше", подготвяни за печат от издателство "Бяло братство"
  14. "Братството много преживя от външните, но и от вътрешните хора, които бяха отсам оградата и се бяха клели във вярност и стояха с дни пред вратата му, на колене му се молеха за благословия, за излекуване от тежки болести, които се смятаха за първи, едва ли не за светии, от тези, които пееха хвалебствия за него, от тези, които хиляди пъти са му целували ръка и са яли от сложеното на общата трапеза с години наред, от тези, които се смятаха пазители на Братството и накрая го предадоха. Грижата на Учителя за нас беше неизмерима, но след като той си отиде, за да запазят личните си интереси, се отказаха от Учителя, дори викаха да се запали Изгрева, да изгорят всички дъновисти. Например такъв беше Елизер Коен и много други комунисти, развели вече друго знаме след 9 септември 1944 година." Този текст е към пост #15 С него всичко от спомените на Буча Бехар е публикувано. Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  15. Основаване на Комуната в Арбанаси. Идеята за предстоящото основаване на Комуната в Арбанаси бе най-актуалния въпрос за нас и вече няколко пъти се събирахме да уговорим и уточним подробностите по този въпрос. От Варна пристигна брат Стамат Тодоров, на когото предадох ръководството на братските имоти и ключовете от колибата и през месец септември се пренесохме с Марин в Арбанаси. Дойдоха и другите приятели. Бяха вече пристигнали и моите родители с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Обявихме основаването на Братската Комуна при следния състав: Основно ядро: 1. Никола Гръблев от Габрово - военен капитан. 2. Христо Христов от Търнова - подпоручик, който си подаде оставката и като цивилен пристигна в Арбанаси. 3. Марин Камбуров 4. Аз - Петър Камбуров. Спомагателни: Руси Събев от София, Димитър Александров от Търново, Мария Каишева от Арбанаси /Кольо и Мика бяха временно в Комуната. По-късно заминаха за София/ и моите родители с двете деца, които не се считаха за членове, тъй като бяха малолетни. Бяхме всичко 11 души. Беше уговорено Никола Гръблев да не напуска службата си, за да може да помага със заплатата си. Отначало работата тръгна добре. Имахме на разположение над 100 хиляди лева и решихме най-напред да закупим ниви. Купихме изцяло имота на една вдовица - Мола хаджи Димитрова, която след това се изсели от Арбанаси. Имотът бе 12 декара ниви и 3 декара лозе. И от друг стопанин купихме една нива от около 12 декара. Набавихме инвентар: плуг, вили, лопати, мотики и др. Фураж за добитъка и две биволици на сестра Мария Каишева, две кози и едно магаре. Останаха 20-30 хиляди лева резервен фонд. Докато се ориентирахме в обстановката, дойде зимата. А приходи още нямаше никакви. Затова се наложи да теглим по малко от резервния фонд. Днес малко, утре малко, готовите пари се изнизаха хилядарка след хилядарка. А нашите славни трапези! Винаги имахме гости от Търново или от горна Оряховица, или от Лясковец. Пък песни, пък цигулки! Славно нещо било комуналния живот! Всички, които ни посещаваха оставаха с отлични впечатления! Да, така беше в началото, а за края ще говорим по- късно. През есента успяхме да изорем нивата, която купихме от Мола, а онази, които купихме от някой си Пейо от Горна Оряховица, беше посята с жито. Аз, за да изразя доволството си от покупката на нивата, казах: - Дай Боже да се роди хубаво жито, ще ви донеса два чувала жито подарък от мене! Но не му занесох, защото житото наистина не стана. И през есента на 1924 година получих призовка от съда. Съди ме Пейо за 1000 лева, т. е. стойността на два чувала жито, които съм се задължил по пазарлък да му дам. Отидох в Горна Оряховица. Намерих го в къщи на легло - болен. Не можахме да се разберем. Той твърди, че аз съм се зедължил да му занеса два чувала жито. Аз твърдя, че съм обещал условно - ако житото стане. Най-после му броих хилядарка и въпросът се уреди. На следния ден научихме, че Пейо починал.
  16. Какъв е смисълът на физическата красота? - част 1 "Има три вида красота: изкуствена, естествена и духовна. Изкуствената красота е резултат от употребата на гримове. Много жени днес напластяват лицата си с козметика, за да изглеждат “прекрасни”, защото познават единствено изкуствения тип красота. Употребата на твърде много лекарства е направила кожата им сбръчкана, бледа, отпусната и без блясък. Жените използват козметика, за да прикрият тези дефекти. А всъщност красота може да се постигне отвътре, без да са необходими скъпи продукти. Истинската красота е резултат на добро здраве и пречистена кръв. Естествената красота, например, е красота на жизнеността и енергичността. Духовната красота отива една стъпка по-напред, включва естествената красота, но идва от сърцето и вдъхва уважение и възхищение на околните. Истинската привлекателност е недостижима без вътрешна красота, която е резултат от добро духовно и физическо здраве." Мокичи Окада - "Здравето и новата цивилизация"
  17. Version

    1532 тегления

    My Prayer - Моята Молитва Беинса Дуно Съдържание на диска 01. Отче наш (02:15) 02. Запали се огънят (02:06) 03. Божията Любов ме озари (03:31) 04. Нева Сензу (03:33) 05. Вехади (02:30) 06. Ранен час (02:33) 07. Цветята цъфтяха (02:10) 08. Духай Ветре (03:39) 09. Моето слънце днес ще изгрее (03:19) 10. Ставай дъще (01:12) 11. Да имаш вяра (01:37) 12. Мирът иде (04:44) 13. Правда (01:23) 14. Пролетна песен (04:41) 15. Мелодия 13 (02:09) 16. Давай, давай (01:55) 17. Аин Фаси (04:19) 18. Кажи ми светлий Божи лъч (03:28) 19. Господи колко те обичам (02:48) 20. Ти ще сполучиш в живота (02:12) 21. Тайната вечеря (03:19) /Текст и музика: Весела Несторова/ 22. Тема No 9 – Моята Молитва (01:25) /Текст: Симеон Симеонов/ 23. Молитва (02:51) 24. Една вечна истина, която е Бог на Любовта (02:34) 25. Странник съм в този свят (03:00) 26. Молитва (04:07) Симеон Симеонов - тенор Петър Ганев – аранжимент, акомпанимент Лили Димкова - портрет Записът е направен на 1,2 и 4 Септември 1999 г. в София. * дискът се публикува със специално разрешение от изпълнителите
  18. "Един съботен ден при нас дойде Учителя. Ние го посрещнахме топло, с вътрешно смирение и обич. Все едно, че при нас дойде Добрият ни Баща. Той кротко се усмихваше и гледаше в очите ни, да види всичко, което ние искахме да му кажем. Той имаше доволно, радостно лице. Обядвахме заедно и дълго след това приказвахме под сенките на черницата. Ние сме доволни и усещаме неговата бащинска любов. Едно след друго разказахме за всичко. За работата си, за бурята, за новия мост и за това, че всичко възстановихме в най-бързо темпо. Същият този ден аз бях повикан долу, при анархистите, защото на един от тях кракът му се беше надул и страшно възпален. Убол се беше на стърнището и раната се беше инфектирала. Когато отидох, аз видях, че пострадалият беше Георги Шайтанов. Заех се да приложа методи, които бяхме научили от нашия Учител и за няколко дни кракът му оздравя. През време на беседата в следващата неделя, при нас дойде и Шайтанов. Той стоя до края и внимателно слуша беседата на Учителя. Шайтанов даде на Учителя две малки розички. Той много го хареса и каза, че е чул и научил нещо, което никога досега не е чувал. След вечерята, която направихме рано, Учителя се качи на кабриолета и замина за града. Ние го изпратихме сърдечно и му изпяхме няколко песни. Пак нощ, пак свирят щурци, пак дълбоко звездно небе. Аз лежа на малката черга и си мисля, че гласовете на щурците са като пробудени спомени от гробницата на милионите години, минали над земята. Те са като някаква морзова азбука на Всемира. Струва ми се, че и след други милиони години, ако има земя, щурците ще пеят пак по същия начин." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  19. Здравей, Елфче, Радвам се, че операцията е била успешна. Пожелавам на майка ти по-бързо оздравяване. И да се пази. Ендокардитът е коварно заболяване и след него наистина трябва да се внимава, и то изключително много. Имам шест операции на сърцето, една от които беше инфекциозен ендокардит. Тъканите са много крехки и може много лесно да поддадат и да започнат да се порят шевовете. Ако са поставени клапи - трябва да се пази - защото при една инфекция може бактериите да се загнездят там отново и дори с антибиотично лечение трудно да се премахнат. Това е песимистичната страна на проблема. Клапното протезиране се променя много бързо, хирурзите са добри, просто трябва вие да внимавате малко повече, това е. Твоята помощ също е много важна. Сигурно са ти казали докторите - първите 3 месеца да спи само по гръб; никакви прхосмукачки, тупания, простиране - всяко от тях натоварва сърцето - и точно заради крехките съдове трябва да се избягват. Да не вдига повече от 3 кг, разпределено в двете ръце. Просто я пази. Те, по-възрастните не обичат да ги бейбиситваме, ама тези 3 месеца са много важни. Сега времето се оправя - разходки всеки ден, ако ще да обикаля квартала или да качва стълбите на входа. Колкото и смешно да звучи, това е едно много добро и равномерно натоварване за съцето. Не виждам Кучу какво те притеснява - те са заредени с толкова положителна енергия! Той просто усеща недостига на такава след операцията и иска да помогне. Сигур иска да ляга към краката й - нормално. Мисля, че е по-добре кучу а остане, отколкото да го махнеш - майка ти ще я заболи точно сърцето, защото там е цялата й любов към теб, кучу, целия свят. Всичко ще е наред, не се притеснявай! Ти като си спокойна и майка ти по-лесно ще се възстанови. Алфа вълни - знаеш. Успех!
  20. Здравейте, Запознати ли сте с лечебните свойства на Мановия мед и как се прилага? Посъветваха ме да изпивам сутрин на гладно чашка вода, в която от вечерта е разтворена една лъжичка мед. Дали някой го е прилагал за лечение на белите дробове и как? Благодаря.
  21. По записки на Минчо Сотиров, 11 Август 1924 г., Мусала "Там, където хората се сдружават и има съгласие, там има и благословение - плодът се ражда в изобилие. Тогава и работата като се разпредели между 20 - 30 души комунира, по-скоро се свършва. Там, дето Земята е плодородна, има магнетически вълни и като седнете на такова място, бързо си отпочивате. Където няма магнетически възли на Земята, там плодородие не се дава. Комуната трябва да се образува най-първо, за да се тонират хората. Който дойде там, ще си почине, ще се ободри и ще започне да работи. Пентаграмът се съчетава с краските: най-отгоре - ясно синьо - Истината; ясно червено - Любовта; ясно жълто - Мъдростта; ясно зелено – Правдата /съдийската маса/; златисто - узряло жито - Добродетелта. Розовата краска е за Обичта. Краските от Пентаграма съответстват на удовете на човешкия организъм. Ясно синята краска е за духовния човек. Ясно червената - за сърцето, за дробовете. Ясно жълтата - за ума. Ясно зелената - за жлъчката, черния дроб. Трябва да се следи всяко дете, когато се ражда, какъв глас издава, с какъв тон започва своя живот. Едно започва с До, друго с Ре и т.н., това ще ни покаже какъв ще бъде неговия живот. На света шалварите ще затреперят от политическите събития и природните стихии, които започват от 1921 година. Оня, в когото Духът дойде, трябва да бъде винаги весел, доволен, внимателен и осторожен. Когато Духът дойде, тогава на душата израстват крилата. Ако нагрубяваш майка си, ако нагрубяваш децата си, ако нагрубяваш баща си, вашият възлюбен ще си замине. Когато дойде Духът, болестите изчезват, скърбите, мъките, страданията изчезват. Лошата мисъл, лошите желания образуват едно мрачно небе, през което не можем да видим. При просветен ум няма пороци, а само чистота. Оня ум е ограничен, в когото има пороци. Учителят прочете 21 глава от Откровението. „Тази глава съответства на събитията от ХХІ век. В по-малък размер съответства на събитията от 1921 година."
  22. Има хора, чрез които Господ не може да изпрати Своите благословения. От човека на Божествената наука се изисква голямо търпение, голямо умение. Някои от вас са много честолюбиви, някои са много користолюбиви, някои от вас имат затаени интрижки, вътре у вас е цял бит пазар. У вас има и много хубави работи, но има и много крадени работи, чудите се как да се освободите от тях. Ще се помъчите да се освободите от тях. Само една непреодолима Любов към Бога може да създаде у вас една мекота, единството на тази Любов трябва да бъде тъй високо, че да бъде един извор, който постоянно да ви вдъхновява. Туй трябва да го спазите. Като слезете сега от Мусала, забравете всичко старо и кажете: „Господи, днес аз изваждам един нов лист и ще живея по нов начин, и ще забравя всичко старо.” Към хора, които се стремят да живеят добре, Господ е снизходителен. Вие сте по-строги съдии, отколкото Господа. Господ е строг, но справедлив. И тъй, сега започнете работа! Тия от вас, които искат да бъдат образци, образувайте едно ядро от три сестри или трима братя и покажете как трябва да се живее. Направете опит не да оправите света, но да живеете добре по трима заедно. Тъй може да работят и възрастните, и старите, и младите, и децата. Всички могат да работят така. Господ винаги ходи в правия път, а той е много тесен. През него едва може да мине една слънчева прашинка. Само слънчевите прашинки на светлината могат да минат през този път. Мислите ли, че като ви прекара Господ през този път, та няма да усетите страдания, докато се освободите от всичкия излишен баласт, който е непотребен. Колко чист трябва да бъде човек, за да мине през този път! 11 август 1924 година, Мусала Край на записките на Минчо Сотиров
  23. Палящите искри На „Опълченска” съм, дето дохождам всеки ден да работя беседите на Учителя на пишеща машина. За да не губя време да си ходя на обяд и се връщам, често оставах тук на обяд. И този ден останах. На трапезата обикновено имаше много братя и сестри. Седнала бях на стол, непосредствено до Учителя. Едва започнахме да се храним, когато нещо особено се случи с мен. Усещам, че се спускам в дълбок, необикновено дълбок кладенец. Спущам се надолу, но нито виждам някакво дъно, нито усещам къща под краката си. Станах някак си неспокойна, но това все още се търпи. Ставаше друго: над мен отгоре ми се сипеха безброй искри и ситна жар. Това беше непоносимо, палещите искри, както аз нарекох този огън, ме горяха, палеха цялото ми тяло. Всеки миг положението ставаше все по-тежко, горях от искрите и ситната жар, която безмилостно се сипеше върху мен. Какво да правя? Да изляза от кладенеца ми е невъзможно; да бягам на една или на друга страна, и това е невъзможно - кладенецът е тесен, а палещите искри се сипят отгоре безспирно... Всъщност, физически аз съм на стола пред масата, както всички останали гости, които спокойно се хранят. Обаче аз не мога да се храня. От време на време отчупвам по една хапка хляб, за да мине всичко незабелязано, мълча и горя. Стоенето ми в кладенеца и искрите продължи около пет минути. Както незабелязано ме пуснаха в кладенеца, така незабелязано ме и извадиха. Почувствах се свободна и продължих да се храня. Храня се и си мисля какво пък беше това нещо, това ужасно състояние, но не можех да си го обясня. Обядът свърши, Учителя стана, готвеше се да се качи в стаята си, станаха и братята и сестрите. Последна останах аз и се качих в приемната на Учителя, спрях и го помолих да ме приеме. Разказах му своята опитност, която току-що мина. Учителя ме погледна сериозно и каза: „Дадоха ти една опитност само за пет минути, за да видиш и опиташ силата на отрицателните мисли и настроения на духовенството и свещениците, които те непрекъснато сипят върху мен.” Представих си ясно какво носи Учителя. Благодарих на Учителя, че и на мен се даде микроскопическа възможност да видя силата на отрицателната мисъл, която иде от хора, наречени Божи служители, но които са лишени от възможността да видят, да познаят и почувстват онази любяща, безкористна ръка, която им се подава точно сега, когато те и цялото човечество се намират на кръстопът. Те така се опълчиха и развилняха, че днес само може да се срамуваме от действията им. Отидох си в къщи с благодарност, че небето е изпратило един Учител, който със сила и мощ в себе си е заел да понесе греховете на хората и да ги освободи от мрака и заблудата, в която са изпаднали. Ръката е подадена за спасение. Тази опитност, описана горе, се случи през 1911 година. 27 август 1967 година
  24. Пожелавам ти пътека, която всеки ден да те води до прекрасното утре. Честит рожден ден, Ани!
  25. Сякаш свикнахме да живеем бързо. Непрекъснато ни заливат предложения за бързи пари, бързи кредити, бързо отслабване. И за бързо духовно израстване. Май покрай заливащите ни предложения за курсове с ускорено усвояване на някои знания и умения, предназначени не за всеки, се появяват и част от изперкалите „духовно” търсещи. И в желанието си да не изоставаме забравяме, че бавно извървяният път ни дава много повече знания и опит, отколкото бързото пътуване. Не мога да си спомня точната мисъл на Учителя - беше за малките камъчета по пътя, които могат да ни препънат, ако много бързаме и не гледаме къде вървим.
×