Ася_И

Преди няколко месеца екипът на Портала започна подготовка на отделните беседи от книгата „Великата Майка”. Включих се с желание. Не бях я чела и ми беше интересно. Сега съм им благодарна за това, че ми дадоха възможност да помогна. Беседите са много по-различни от останалите, които съм чела. За мен са изключителни. Простичко, кратко и ясно се казват толкова важни неща.
Дълго мислих, защо Учителя е започнал с беседи пред майките и сестрите. Може би, защото ние, майките сме тези, които са отговорни за това, което идва и остава след нас. Всичко, което правим днес, определя нашето бъдеще. Бъдеще без деца няма. А е толкова трудно да се възпитат правилно. Така, както майка Природа ни обича, така и ние трябва да обичаме децата си и любовта ни не трябва да се мени. Но за да се постигне това е необходимо дълго и упорито да се работи. Не напразно първата беседа е била за хигиената на човешката душа. Трябват чисти души, не само чисти тела. Способността на душата да мисли правилно е заложена в нас. Но ние трябва да й дадем възможност да се прояви, защото всички тези дребни, човешки чувства като омраза, гняв, тревога вредят. Но:
„Лошото, което е във вас, е гориво. Лошите мисли, които ви идват, са импулс във вашето развитие, ако ги победите.”
Та как трябва да започнем? От себе си. Да се научим да преобразуваме отрицателното в положително. Както от хиляди години се прави – събира се вълната, после се пере, влачи, преде. И едва накрая тъчем плат. Та на нас, майките, се пада този дълъг и труден процес.
Преди години прочетох как след големи сражения по-възрастните жени са наклаждали огъня и са почвали да месят хляб. Звучи странно, нали? Но именно в това се крие силата на жената. Сила, която трябва да намери една майка, за да преодолее болката от смъртта и разрушенията и отново да върне всичко и всички към най-прекрасното – живота.

„Трябва да имате непоколебима вяра в Бога, че Той е промислил за всичко.”

„За всяко нещо, което не стане в живота ви, не съжалявайте, то не е за вас.”
Из Хигиена на човешката душа, 08.02.1917 г., Четвъртък, София от цикъл Беседи пред Сестрите, от книгата Великата Майка

Спомените на Елена Андреева, благодарение на която тези беседи са стигнали до, нас може да прочетете тук.

Молитвен наряд за начало: Песен: Имаше человек, Молитва за плодовете на Духа, Псалом 112

Беседа: Хигиена на човешката душа, 08.02.1917 г., Четвъртък, София от цикъл Беседи пред Сестрите, от книгата Великата Майка

Молитвен наряд за край: Добрата молитва, Псалом 91, Господнята молитва

В беседата Учителя препоръчва да се работи по Псалом 119. Тук може да го чуете.


Кои са моментите от беседата, които ме впечатлиха най-много?
“Вие много малко внимание обръщате на вашата душа, но тялото е една обширна градина, в която работи Божественият Дух.”

“Трябва да се отучите да заповядвате на другите, а да се научите да заповядвате на себе си.”

“Всички жени Бог ги прати да работят, а вие трошите камъни. Ако жената трябваше да бъде слугиня, Господ щеше да я направи от краката на мъжа, ако трябваше да бъде господарка – от главата. А Той я направи от реброто на мъжа – значи да му бъде другарка в работата.”

“Започнете с най-малкото – с думата мога. Дойде ви голяма скръб – кажете в себе си мога, страдате – мога, трудите се – мога. Кажете си: „Всичко мога чрез Христа!” Ако не разберете думата мога, не можете разбра и Христа. В Христовото учение винаги има думата мога. И когато Петър каза на Христа: „Да ти не бъде, Господи...”, Христос отговори с думата мога. Спрягайте глагола мога. Ако не можете да решите някой въпрос, казвайте мога. Господ ходи и казва: „Напълнете му стомната”, а който не казва мога, не му я напълват.”
Из Хигиена на човешката душа, 08.02.1917 г., Четвъртък

„И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“
(Евангелие от Иоан, 8:32)

Свободата е едно качество на Духа.

Ако сте се заглеждали в ръцете на по-възрастните хора, седнали по пейките, може да сте забелязали че ръцете им са в това положение:









За мен такива положения показват как природата сама ни учи, само трябва да умеем да я слушаме.
Това е мудрата:




КОСТЕНУРКА
ПРИЛОЖЕНИЕ: При безсилие, преумора, функционални нарушения на сърдечно-съдовата система. Дарява енергия, забавя стареенето.
ИЗПЪЛНЕНИЕ: Пръстите се сплитат. Палците се изправят и допират.
ДОЗИРОВКА: Без ограничения. При хронични състояния: 3 пъти



Изт.

Ако сте се заглеждали в ръцете на по-възрастните хора, седнали по пейките, може да сте забелязали че ръцете им са в това положение:









За мен такива положения показват как природата сама ни учи, само трябва да умеем да я слушаме.
Това е мудрата:




КОСТЕНУРКА
ПРИЛОЖЕНИЕ: При безсилие, преумора, функционални нарушения на сърдечно-съдовата система. Дарява енергия, забавя стареенето.
ИЗПЪЛНЕНИЕ: Пръстите се сплитат. Палците се изправят и допират.
ДОЗИРОВКА: Без ограничения. При хронични състояния: 3 пъти



Изт.

МОЩ
Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните ù, които ми е поверила, и да давам ключовете ù на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да и служат.


УЧИТЕЛЯТ

Учителят бил на гости на един брат в провинцията. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече. Учителят научил за това намерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!" Учителят отишъл при ябълката и нещо ù поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката. Учителят ù говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато. Така Учителят свързал дървото с плодоносните течения в природата, благословил го и то възродило силите си.

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: ,,Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази семка силите, които са действали в другите плодове.

Друг брат от село Любимец, имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя." Бащата веднага се съгласил. За чудо на брата, през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил дома, Учителят отворил вратата и го посрещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръка и преди да каже нещо, Учителят му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?" Братът видял, че по някакъв начин той е повлиял на природата.
Свидетелства на ученици - Влад Пашов

МОЩ
Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните ù, които ми е поверила, и да давам ключовете ù на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да и служат.


УЧИТЕЛЯТ

Учителят бил на гости на един брат в провинцията. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече. Учителят научил за това намерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!" Учителят отишъл при ябълката и нещо ù поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката. Учителят ù говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато. Така Учителят свързал дървото с плодоносните течения в природата, благословил го и то възродило силите си.

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: ,,Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази семка силите, които са действали в другите плодове.

Друг брат от село Любимец, имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя." Бащата веднага се съгласил. За чудо на брата, през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил дома, Учителят отворил вратата и го посрещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръка и преди да каже нещо, Учителят му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?" Братът видял, че по някакъв начин той е повлиял на природата.
Свидетелства на ученици - Влад Пашов

Голямата певица Стефка Съботинова ни напусна днес. Дълги години животът й беше свързан най-напред с ансамбъл "Филип Кутев", а после и с хора на радиото, който се прослави по цял свят като "Мистерията на българските гласове". Съботинова е изпълнителка на песента "Притури се планината", превърнала се в световен хит през 1994 г.
Тази година навърши 80 и получи орден Стара планина, но казваше, че продължава да мечтае за музика и концерти. Утре от 15 ч. и 20 минути БНТ 1 ще излъчи филма "Притури се планината" в памет на Стефка Съботинова.

За Стефка Съботинова казваха, че е от певиците, които не събарят крепости, а превземат души. Гласът й беше дар от Бога.

Надка Караджова:
- Ако сега ни чува някъде от небето, а тя ни чува, искам да ти кажа, Стефке, че много те обичаме. Ти остави една голяма диря с магията - народната песен, която ти прослави не само в България, но и в целия свят.

Гласът й е толкова въздействащ и емоционален, че тя влиза като солова изпълнителка още в първия албум на легендарния швейцарец Марсел Селие, който откри за света Мистериите на българските гласове. По негово предложение французинът Жаки Анона прави аранжимента на "Притури се планината" през 1994 г. и я превръща в световен хит. Тя е и един от първите български пробиви в МТВ.

Даниел Спасов:
- Тя много тъгуваше за това, че тази песен е записана доста отдавна тук в България и сега ще я цитирам - стои по рафтовете, потънала в прах и трябваше да дойде един французин като Жаки Анона, преди това Марсел Селие и да направи световен хит. Тъгуваше за това, че не можем ние българите да изведем това на световния подиум, да утвърждаваме нашите национални ценности и да ги правим световно достояние.

Още преди това българската песен е звучала във филми като "Иисус от Монреал", "Лионците", "Сътворението на света".

Повечето песни на Стефка са от Беломорска Тракия, тъй като родителите й са преселници оттам. Тя е родена в старозагорското село Розов кладенец. Всичко, което тя прави е различно - заради изключителния й талант, силен характер и вяра. Малцина знаеха, че Стефка е страстен ловец, отличен стрелец, който увлекателно разказваше за уменията си да отстрелва глигани. Казваше, че е безстрашна като мъж, когато ловува. Вярваше, че българският фолклор има бъдеще и се ядосваше, че евтино го изнасяме навън. Но продължи да мечтае .

Стефка Съботинова:
- Искам да видя картините, които са в паметта ми от детството, искам да видя една слънчева страна с много зеленина и много чистота. Искам да видя тая разсипана земя, която разсипаха и направиха на пепелища. Искам да я видя отново раззеленена, искам да видя добри хора засмени лица по улиците.

Поклон пред светлата й памет.
Изт.





Притури се планината

Голямата певица Стефка Съботинова ни напусна днес. Дълги години животът й беше свързан най-напред с ансамбъл "Филип Кутев", а после и с хора на радиото, който се прослави по цял свят като "Мистерията на българските гласове". Съботинова е изпълнителка на песента "Притури се планината", превърнала се в световен хит през 1994 г.
Тази година навърши 80 и получи орден Стара планина, но казваше, че продължава да мечтае за музика и концерти. Утре от 15 ч. и 20 минути БНТ 1 ще излъчи филма "Притури се планината" в памет на Стефка Съботинова.

За Стефка Съботинова казваха, че е от певиците, които не събарят крепости, а превземат души. Гласът й беше дар от Бога.

Надка Караджова:
- Ако сега ни чува някъде от небето, а тя ни чува, искам да ти кажа, Стефке, че много те обичаме. Ти остави една голяма диря с магията - народната песен, която ти прослави не само в България, но и в целия свят.

Гласът й е толкова въздействащ и емоционален, че тя влиза като солова изпълнителка още в първия албум на легендарния швейцарец Марсел Селие, който откри за света Мистериите на българските гласове. По негово предложение французинът Жаки Анона прави аранжимента на "Притури се планината" през 1994 г. и я превръща в световен хит. Тя е и един от първите български пробиви в МТВ.

Даниел Спасов:
- Тя много тъгуваше за това, че тази песен е записана доста отдавна тук в България и сега ще я цитирам - стои по рафтовете, потънала в прах и трябваше да дойде един французин като Жаки Анона, преди това Марсел Селие и да направи световен хит. Тъгуваше за това, че не можем ние българите да изведем това на световния подиум, да утвърждаваме нашите национални ценности и да ги правим световно достояние.

Още преди това българската песен е звучала във филми като "Иисус от Монреал", "Лионците", "Сътворението на света".

Повечето песни на Стефка са от Беломорска Тракия, тъй като родителите й са преселници оттам. Тя е родена в старозагорското село Розов кладенец. Всичко, което тя прави е различно - заради изключителния й талант, силен характер и вяра. Малцина знаеха, че Стефка е страстен ловец, отличен стрелец, който увлекателно разказваше за уменията си да отстрелва глигани. Казваше, че е безстрашна като мъж, когато ловува. Вярваше, че българският фолклор има бъдеще и се ядосваше, че евтино го изнасяме навън. Но продължи да мечтае .

Стефка Съботинова:
- Искам да видя картините, които са в паметта ми от детството, искам да видя една слънчева страна с много зеленина и много чистота. Искам да видя тая разсипана земя, която разсипаха и направиха на пепелища. Искам да я видя отново раззеленена, искам да видя добри хора засмени лица по улиците.

Поклон пред светлата й памет.
Изт.





Притури се планината

Голямата певица Стефка Съботинова ни напусна днес. Дълги години животът й беше свързан най-напред с ансамбъл "Филип Кутев", а после и с хора на радиото, който се прослави по цял свят като "Мистерията на българските гласове". Съботинова е изпълнителка на песента "Притури се планината", превърнала се в световен хит през 1994 г.
Тази година навърши 80 и получи орден Стара планина, но казваше, че продължава да мечтае за музика и концерти. Утре от 15 ч. и 20 минути БНТ 1 ще излъчи филма "Притури се планината" в памет на Стефка Съботинова.

За Стефка Съботинова казваха, че е от певиците, които не събарят крепости, а превземат души. Гласът й беше дар от Бога.

Надка Караджова:
- Ако сега ни чува някъде от небето, а тя ни чува, искам да ти кажа, Стефке, че много те обичаме. Ти остави една голяма диря с магията - народната песен, която ти прослави не само в България, но и в целия свят.

Гласът й е толкова въздействащ и емоционален, че тя влиза като солова изпълнителка още в първия албум на легендарния швейцарец Марсел Селие, който откри за света Мистериите на българските гласове. По негово предложение французинът Жаки Анона прави аранжимента на "Притури се планината" през 1994 г. и я превръща в световен хит. Тя е и един от първите български пробиви в МТВ.

Даниел Спасов:
- Тя много тъгуваше за това, че тази песен е записана доста отдавна тук в България и сега ще я цитирам - стои по рафтовете, потънала в прах и трябваше да дойде един французин като Жаки Анона, преди това Марсел Селие и да направи световен хит. Тъгуваше за това, че не можем ние българите да изведем това на световния подиум, да утвърждаваме нашите национални ценности и да ги правим световно достояние.

Още преди това българската песен е звучала във филми като "Иисус от Монреал", "Лионците", "Сътворението на света".

Повечето песни на Стефка са от Беломорска Тракия, тъй като родителите й са преселници оттам. Тя е родена в старозагорското село Розов кладенец. Всичко, което тя прави е различно - заради изключителния й талант, силен характер и вяра. Малцина знаеха, че Стефка е страстен ловец, отличен стрелец, който увлекателно разказваше за уменията си да отстрелва глигани. Казваше, че е безстрашна като мъж, когато ловува. Вярваше, че българският фолклор има бъдеще и се ядосваше, че евтино го изнасяме навън. Но продължи да мечтае .

Стефка Съботинова:
- Искам да видя картините, които са в паметта ми от детството, искам да видя една слънчева страна с много зеленина и много чистота. Искам да видя тая разсипана земя, която разсипаха и направиха на пепелища. Искам да я видя отново раззеленена, искам да видя добри хора засмени лица по улиците.

Поклон пред светлата й памет.
Изт.





Притури се планината

МОЩ
Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните ù, които ми е поверила, и да давам ключовете ù на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да и служат.


УЧИТЕЛЯТ

Учителят бил на гости на един брат в провинцията. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече. Учителят научил за това намерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!" Учителят отишъл при ябълката и нещо ù поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката. Учителят ù говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато. Така Учителят свързал дървото с плодоносните течения в природата, благословил го и то възродило силите си.

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: ,,Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази семка силите, които са действали в другите плодове.

Друг брат от село Любимец, имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя." Бащата веднага се съгласил. За чудо на брата, през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил дома, Учителят отворил вратата и го посрещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръка и преди да каже нещо, Учителят му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?" Братът видял, че по някакъв начин той е повлиял на природата.
Свидетелства на ученици - Влад Пашов

Безсъние
Тези, които страдат от безсъние, трябва 30 мин преди лягане 6 леглото да пият една чаша хладка бода, 6 която има разтворена 1 лъжица мед. След една седмица сънят се оправя.

***
В дървено хаванче счуквате 20 ситно нарязани листа от индрише и ги смесвате с 250 г мед. В3ема се по 1 с.л. два пъти дневно. След една седмица сънят се възстановява напълно.

***
Смес от равни количества дилянка, риган, маточина, бял равнец и шишарки хмел. От тази смес се вземат 2 с.л. и се попарват с 500 мл вряща вода. Оставя се да престои 30 мин и 4 пъти дневно се пие по една винена чаша.

***
Преди да си легнете изпийте половин чаша сок от тиква.

***
Две лъжички листа от маточина се запарват с 1 чаена чаша вряла вода. Чаят се подслажда с мед и се пие преди лягане.

***
2 ч.л. ситно нарязани корени от дилянка се Заливат с една чаена чаша вряла вода и се оставя да кисне 60 минути Пие се 2-3 пъти дневно по 1 чаена чаша. Ако лечението е по-дълго, се правят почивки по 3 дни.

***
Смесват се 40 г комунига, 50 г дилянка, 50 г. коприва, 60 г слез и 50 г маточина. Две с.л. от сместа се варят в 500 мл вода около 5 минути Пие се една винена чаша 3 пъти дневно.

***

В чаша вряла вода се слагат 1-2 ч.л. маточина трябва да престои 30 минути Пият се по 2-3 чаши дневно.

***
В 300 мл кипнала бода се слага 1 с.л. семена и листа от копър. Престоява 1 час и се пие по 100 мл 3 пъти дневно.
Още рецепти -тук

Безсъние
Тези, които страдат от безсъние, трябва 30 мин преди лягане 6 леглото да пият една чаша хладка бода, 6 която има разтворена 1 лъжица мед. След една седмица сънят се оправя.

***
В дървено хаванче счуквате 20 ситно нарязани листа от индрише и ги смесвате с 250 г мед. В3ема се по 1 с.л. два пъти дневно. След една седмица сънят се възстановява напълно.

***
Смес от равни количества дилянка, риган, маточина, бял равнец и шишарки хмел. От тази смес се вземат 2 с.л. и се попарват с 500 мл вряща вода. Оставя се да престои 30 мин и 4 пъти дневно се пие по една винена чаша.

***
Преди да си легнете изпийте половин чаша сок от тиква.

***
Две лъжички листа от маточина се запарват с 1 чаена чаша вряла вода. Чаят се подслажда с мед и се пие преди лягане.

***
2 ч.л. ситно нарязани корени от дилянка се Заливат с една чаена чаша вряла вода и се оставя да кисне 60 минути Пие се 2-3 пъти дневно по 1 чаена чаша. Ако лечението е по-дълго, се правят почивки по 3 дни.

***
Смесват се 40 г комунига, 50 г дилянка, 50 г. коприва, 60 г слез и 50 г маточина. Две с.л. от сместа се варят в 500 мл вода около 5 минути Пие се една винена чаша 3 пъти дневно.

***

В чаша вряла вода се слагат 1-2 ч.л. маточина трябва да престои 30 минути Пият се по 2-3 чаши дневно.

***
В 300 мл кипнала бода се слага 1 с.л. семена и листа от копър. Престоява 1 час и се пие по 100 мл 3 пъти дневно.
Още рецепти -тук

"Ярко се белеят нашите ризи на угарите или сред разлюлените златисти класове. Тук никой не може да ти попречи да си мислиш и съзерцаваш каквото искаш, защото приятелите са далеко на другите бразди. Можеш да замълчиш, да запееш или да се молиш. Когато някой от братята се изравни с тебе при копане на царевицата или слънчогледите, можеш да му кажеш:

- Как бих искал да видя морето! Би ли дошъл с мене да отидем до там?

- Как, пеш ли?

- Пеш, разбира се.

- Добре, утре тръгваме, но много рано, нали?

- Да.

На следния ден ние вече вървим по прашния друм. Зад нас са останали много километри. Краката ни са обути в прости сандали. Работни хора из полето ни поглеждат и после продължават работата си. Никой не ни пита кои сме.

Ето най-после и морето. То се разстила в безкрая. Талазите му се разбиват с тежки въздишки в камъните на брега. Синьо - зелено, гълъбово с бели гребени, бурно, а някога мълчаливо, неуловимо и безкрайно като вечната тайна на живота.

По-долу, в Ачларския дневник, аз ще разкажа какво почувствах, когато видях морето.

Това е Ачларе - нашето първо училище на братски комунален живот.

Ние сме отново в Ачларе. Работим на нивите. Упояващо миришат слънчогледите. Цъфналите едри глави са обърнати към Слънцето. Земята е напечена като пещ. Тя трепне в палещите слънчеви обятия. Зареждат се седмиците на жътвата. Вечерите са морни и величави с морните съзвездия, плувнали по небето. Щурци пеят усилено и хладен повей освежава лицата ни, изгорели от юлския пек.

- Гледайте, Млечния път! - обажда се някой от облегнатите на кръстците жетвари.

- Да, виждам го - отговаря друг. А ти виждаш ли „Лебеда” в него?

- Там пък „Северната корона”.

- Това там е сърцето на Лъва. Регулус се казва тази звезда.

През неделните дни беседваме с някои селяни. В селото има и такива, които не ни обичат, но една група селяни редовно идват и сядат в широката хладна стая на братската комуна. Дълбоко са напукани работните им ръце и очите им гледат честно. Ръкавите на чистите им ризи, облечени за неделния ден, белеят, а поясите им имат цвят на божур. Жените носят бели забрадки. Всички слушат смирено.

Някой от нас, чийто ред е днешния неделен ден, прочита една глава от Евангелието. После той тълкува свещените слова и накрая казва на селяните, че един ден дворовете им ще бъдат без огради и те заедно и с песни ще жънат братските си ниви.

- Ще дойде ли Христос? - пита наивно чистосърдечна женица.

- Ще дойде.

- Кога?

- В дух и истина ще дойде, сестро, а не като човек. Ще дойде като бич между човеците.

Мълчи жената и мисли за нещо. Мълчат и слушат и другите селяци от Ачларе. После изпяваме една песен. Сърдечни и топли са поздравите на грубите жетварски ръце на тръгване. Очите гледат ведро и сърдечно.

Остнало е нещо в душите на тия селски хора.

Прибираме се за сън. В душите ни пее Слънцето. Химните на светлината звучат там. Умората надвива. Заспиваме с надежда, че утре рано ще видим Зорницата.

Понякога, когато вървя из полето ми се струва, че някой ми говори. Ветрецът тихо полюлява изкласилите ниви, а от тези класове излизат думи.

Сами си месим хляб, варим зелен боб и яздим на коне, понесли храна към нивите. Ръцете си усещам много силни. Повдигам снопите и ги качвам на колата. Тръгваме. Колелетата скърцат, люлее се високият товар и легнал върху снопите като във вълшебна люлка, аз гледам в дълбоката синевина и си мисля колко прекрасен ще стане някога живота на хората.

Вечерта, върху морната жълта светлина на газовата лампа, отбелязвам нещо в моя дневник. Върху първата страница на тази малка смачкана тетрадка има надпис: „Братска комуна в с. Ачларе.” Чета:

„Дните и нощите идват и си отиват тихо и спокойно над Ачларе. Не зная дали във всеки човешки живот настъпва такова време един безмерен мълчалив възторг изпълва душата ти, но в моя живот, въпреки всички, което преминах, настъпиха такива дни и нощи. Аз зная, че те ми са подарени от една много щедра ръка, заради голямата любов, която приех в душата си. Аз зная, че тази любов съществува. За Нея за пръв път ми каза Кирил от планината, а Учителя непрестанно приказваше за Нея в своите беседи. И по-рано обичах природата, но тогава не знаех, че всичко около мен има очи, уши и е жива душа. Сега аз навсякъде виждам само него - Безкрайния Вечен Дух на битието. Той е могъщ и величав, но същевременно нежен като утринното полъхване на ветреца, но най-главно любящ. Виждам го в бездънната синевина на небето, в стадото бели облачета, подкарани от небесния пастир или в празника на нощта, когато звездите пишат съдбините на света. Чувам гласа Му в пълните житни класове и в песента на щурчето, започната сякаш още в първите дни на творението. Чудесни дни! Кога синята метличина ме е гледала така измежду синурите и кога друг път моето сърце е лекувало?

Кой съм аз, откъде извам, накъде искам да вървя?"
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"22 юли

Аз и Кръстьо пътуваме към Бургаския окръг. Посетихме селото на някои наши приятели.

Днес с мен се случи нещо неприятно, но то от друга страна ми показа как Божи хора живеят на тази земя. Ние се движим между селата Лъджа кьой и Терджуман. Бях малко настинал и уморен. Усетих и силни болки в стомаха. Аз никога не съм страдал от стомах, но тогава – към 3 часа след обед, след като направихме по една топла баня в Лъджето, усетих такива непоносими болки в стомаха, че трябваше да седна върху един камък на пътя. Не можех да се помръдна. Сякаш нож бе забит в стомаха ми.

Кръстьо и някои други приятели трябваше да заминат за Айтос, но аз в това състояние не можех да ги последвам. С големи усилия стигнах до къщата на един наш приятел – бай Мильо. Останал сам в една селска непозната къща, легнах върху чергите на един диван. Болките са адски. Веднага при мене дойде жената на Мильо – една сериозна, около четиридесет и пет годишна селянка с необикновено дълбоки, замислени очи. Аз останах поразен от вниманието, грижите и тревогите на тази странна селска жена. Само моята собствена майка би могла да се грижи така, както жената на Мильо. Помолих я да стопли вода в един съд и да ми я даде в една чаша. Врялата вода на малки глътки може да успокои малко болките, но аз все не можех да се помръдна. Поставих си и топла тухла на стомаха и така дочаках нощта.

На няколко пъти усещах как с леки нечути стъпки жената приближаваше до моето легло и слухтеше дали спя. Като че на това легло лежеше не един случаен непознат пътник – приятел на нейния съпруг, а собственото й дете. В тия леки стъпки на босите й нозе, аз долових приближаването на чистата човешка любов, която живее в някои сърца. Аз видях човекът в най-прекрасния му вид. С грижите на тази непозната селянка, видях бъдното човечество, заживяло в мир, братство и взаимопомощ. Видях Царството Божие на Земята.

Аз никога не ще забравя сестра Златка. Така се наричаше селянката с големите тъжни очи.

В село Коджа махле аз видях осъществена на дело Христовата любов. Селяните са премахнали оградите без закон. Цели махали живеят като едно семейство. Там копаят, жънат и вършеят задружно. Днес ожънат нивата на Ивана, а утре на Тодор. Отиват всички вкупом с песни, с радост. Тук хората са осъществили по любовен път това, за което от много десетилетия се борят комунистите. В това село има младежи, които се учат да свирят, учат стенография, есперанто и четат в свободното си време."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"30 май

Аз на сън виждам море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но не съм го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ни делят ат него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идват оттам и ни подканят да отидем при него.

- Като бели изкъпани агънца са тия малки бели облачета – казвам аз на приятелите си. – Колко ми се ще да отидем до морето.

- Жечо няма да ни даде пари за път – казва един.

- Ще идем пеш до там – отговарям аз.

На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстьо. Вие знаете вече това.

Над полето трепти пролетна радост. Чучулигата се извива над нас във висините. За нас няма нищо невъзможно!


Юни

Слънцето праща божествен огън, а полето трепти в маранята. Аз не познавам друго поле с такива широки и волни хоризонти. Облаците днес са наредени недалеко околовръст и като че ли чакат нещо.


Юли

Днес Кръстьо донесе на нивата баница. Една от учителките в селото е вече наша съидейница. Тя ни праща баницата.

Днес се замислих за моята майка. Спомних се как пътувах с нея като дете във влака. Там седяха онези ханъми с разноцветни наметки. Как се различаваше лицето на майка ми от лицето на турските жени.

Когато си легнах вечерта, когато сложих главата си на коравата възглавница, над мене се бе разстлало невъобразимо широко звездно небе. Почувствах, че образът на майка се разлива в безкрайната ширина и оттам слиза утехата на някаква друга майка, която ме обича със същата обич, както моята майка и вместо черната забрадка на майка ми, тя е заметнала плащеницата на звездната нощ.

Така аз се научих да разговарям с великата майка на света, която слиза от небесните висини, докосва ме с небесната си длан и ме милва, както тогава, когато бях дете.

Още колко неща бих могъл да разкажа за Ачларе, но и това малкото, което казах, е достатъчно да проумеете какво велико нещо се извърши у нас сред това широко плодородно поле.

После следва Карнобатския панаир. Сандалите, които ни купи Жечо, гостуването при семейството на Мара и Теофана и връщането в нощта, когато щурците свирят из полето и на изток бавно – бавно се подава дискът на пълната луна."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Доброто и злото са относителни неща. Това, което при дадени условия е добро, при други условия не е добро. Значи плюсът и минусът се менят постоянно. Изобщо, всяко нещо, поставено на своето място, е добро."
Път към живота

"– Лош ли е човек? – Не, той е добър, но само за себе си. Той е по-добър, отколкото трябва, но за себе си. – Тогава да бъдем добри. – Към кого? Ако е да сте добри към себе си, вие сте такива. Важно е да бъдете добри към Господа и за Него. Доброто се проявява в три направления. Човек може да бъде добър към себе си; той може да бъде добър към ближния си, а най-идеалното е да бъде добър към Бога. Човек е изучил изкуството да бъде добър към себе си, също така да бъде добър към ближния си, а сега трябва да изучава изкуството да бъде добър към Господа."

"Следователно, когато във вашия живот дойде Божественото благословение, а вие нищо не сте посяли, бодили и тръне ще израстат и нещастията ще вървят едно подир друго, както сянката тича подир колелото. Не се самоизлъгвайте. Животът не седи във външните прояви. Външността не носи доброто; то е нещо вътрешно. Човек трябва да бъде добър по сърце. Ако човек не може да обича живота, който Бог е вложил в него; ако той не може да оцени своята душа и ако чистотата като същина е непонятна за него, как може той да учи другите?"
Малкият стрък

"Ние с още по-голям ентусиазъм идвахме тук за беседи, независимо от разстоянието, което изминавахме, тръгнали пеш от всички краища на София в зори по проточилото се Дървенишко шосе, с песен и радост. За всички, които жадуваха за неговото слово, далечното разстояние и ранният час не беше проблем. В студ, мраз, дъжд и пек ние поемахме нагоре да бъдем там точно в 5 часа сутринта. „Изгревът” беше мощен магнит."

"Към четири и половина сутринта всички лампи на Изгрева светваха. В пет часа започваше лекцията или беседата. В пет часа ние трябваше да бъдем готови за поредната лекция. В скромните къщички и бараки лампите светваха като звезди. Набързо приготовление и хайде на Школа. От малките чисти улички се запътваха към салона. От града също тихомълком прииждаха тези, които не живееха на Изгрева. През зимата всичко е отрупано със сняг и е приказно красиво. През пролетта всичко е нацъфтяло и ухае. През лятото мирише на окосена трева. Преди да влезем в салона, цветята ни се покланят за добър ден. Наесен овощните градини са отрупани със сочни плодове. Четири пъти седмично Учителя насищаше атмосферата, мястото, с красота и творческа мисъл, учеше ни на изкуството как да живеем.
Всички, точно в 5 часа, сме по местата си. Влиза Учителя с Библия в ръка. Поздравява. Всички стават на крака. Кратко мълчание. Молитва. Песен. Лекцията започва."
Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Молитвата лекува с вибрации
"Трапезата е мястото, където семейството се събира най-често. На масата трябва да се сяда в добро настроение и усмивка. В никакъв случай с агресивно настроени сътрапезници. Защото хората с лоши мисли и негативна енергия имат пряко разрушително действие върху здравето ни чрез водата и храната. А последствията са скандали, побоища, ругатни, раздели, разводи, дори отнемане на човешки живот.
Затова не е случайно, че във всички световни религии - християнство, ислям, юдеизъм, преди ядене се четат молитви, а на големите религиозни празници се освещава храната. Явно, че нашите предци са знаели енергията на този процес, който ние тепърва си обясняваме научно. Оказва се, че честотата на вибрациите при молитвите на всяко вероизповедание, звучащи на различни езици, е точно 8 херца. Това съответства на честотата на земното електромагнитно поле. И е причината молитвата да формира хармонична структура във водата, намираща се във всяка храна. Според японския учен Емото водата реагира по особен начин по време на молитви, образувайки красиви кристали.
Има сигурни данни, че молитвата влияе върху здравето. Говори се за фантастични случаи, когато развиваща се гангрена изведнъж изчезва. Болни животни или загиващи растения, напръскани със светена вода, се възстановяват. Това са факти, които нито един физико-химик засега не може да обясни.
Различните наши емоционални състояния всъщност представляват потоци от вибрации. Любовта е заредена с най-силна енергия, заложена в самата дума. Колкото по-древни са словата, толкова по-голяма енергийна сила имат те.
Молитвата не трябва да се приема като медитация, тя не е прост ритуал или действие. Тя е трансмисия към по-високо енергийно равнище. Преминаване на състоянието на душата от едно към друго астрално ниво. Дори човек, който никога не е чувал молитва, е възможно да я осъзнае и разбере нейните вибрации. Преминаването на водата от състояние на обикновена питейна в "жива", става под въздействието на молитвата.
В Русия е известно паранормалното въздействие на т.нар. тризвънна вода, която лекува всякакви болести. Взима се от три църкви, разположени така, че звънът от камбаните на едната да се прелива в звука на другите. Ритуалът се провежда в пълно мълчание. Смесва се водата от трите църкви и се поднася на болния. Дори произнасянето на една дума би провалило този ритуал.
По време на молитва се променя кръвната картина на човека по много показатели. Без значение на какъв език е тя, дали е произнесена на глас или наум. Всичко, което променя структурата на водата по време на молитва, зависи единствено от искреността и от чувствата, които се влагат. Силата на духа и мисълта са най-върховното човешко постижение. Ако те се използват негативно, човек замърсява водата в организма си. По този начин се замърсяват и моретата, езерата, реките, а донякъде и въздухът чрез изпаряването на водните пари."
Изт.

"Когато Учителя говори, вижда ли ни?

Когато Учителя говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано.

Към 9 часа и 30 минути брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор.

Точно в 10 часа, с Библия в ръка, Учителя влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с вдигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа.

Учителя говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха неговите живи слова - словесното мляко, с което хранеше гладните ни души.

Обикновено слушах беседите седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината - стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх словото на Учителя.

За момент мисълта ми се отклони и си помислих: като говори, същевременно вижда ли ни? Дали ме вижда, че съм изправена до стълба? Може би, сваляйки тези Божествени слова на Земята, той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда.

Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли.

В 12 часа беседата завърши, както винаги, с „Отче наш” и песни. Отново Учителя премина между нас и се качи горе в стаята си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да му целунат ръка и да му благодарят за Словото.

Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха около масите за общия обяд. Дежурните сестри и братята приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителя слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът започваше.

Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касичка - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото „Божията Любов носи изобилния и пълен живот” и започваха песни и разговори с Учителя. А той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха му въпроси - отговаряше, след това и той питаше и пак песни.

Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя по време на пеенето. Гледайки всички, Учителя погледна и мен и съвсем тихо ми прошепна: „Ти стоеше до стълба.”

В момента не мислех за това, но той отговори на въпроса, който си бях задала, когато го слушах в салона.

Никой не чу и не разбра, защото тези думи той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето.

Песента продължи:

„Велик си ти, Господи,
Велики са Твоите дела,
Велико е Името Ти над всичко...”

В мен звучаха думите: „Ти стоеше до стълба.” - отговора на моята мисъл."
Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ангелският хор

Една бяла нощ през февруари.

Както всякога срещу беседа, бях още от вечерта на Изгрева. Северният вятър хлопаше по стъклата на дървената къщичка. Когато студът съвсем се усили, скочих от леглото, облякох се за секунди и излязох. Снегът скърцаше под стъпките ни. Извих по пътеката зад Недкови и чух, че в салона се пее. Помислих, че съм закъсняла и ускорих крачките си.

Но ето, че салонът беше празен и тъмен. Горе, в стаята на Учителя, беше светло и около балкона му се носеше чудна музика. Прекрасна песен от нежни ангелски гласове... неописуема хармония от стотици гласове ...

Слушах в захлас няколко минути, без покана и без позволение. Ангелски хор около стаята на Учителя! Каква нощ!

Влязох в салона и седнах до печката. Оттук не чувах нищо, но в съзнанието ми продължи да звучи Ангелският хор около балкона на Учителя.

Минаха години.

Летувах на Рилските езера. Един следобед отидох на разходка към вътрешния Близнак. Около това езеро имаше чудна тишина и тайнственост. Седнах на една скала точно срещу „Олтаря”, най-вътрешната страна на езерото. Там, около снежната преспа, вкаменели духове мълчаливо се молеха. Те се оглеждаха в бистрите езерни води и търпеливо чакаха деня на своето ново раждане. Лек ветрец нежно галеше водната повърхност и малки къдрави вълни миеха брега с песни и благодарност.

Сред тази тайнствена и величествена тишина човек вижда себе си само като душа и неволно започва да благодари на Всевишния. Душата слуша гласа на безмълвието и в размишление лети между Земята и Небето.

И през тези свещени минути там горе, пред „Олтаря”, където белотата на снега и твърдостта на скалите бяха в непрекъсната молитва, там отново прозвучаха ангелските гласове на същия хор, който бях чула през оная нощ около балкона на Учителя.

Изправих се. Слушах и благодарих за благоволението на Небето да повдигне пред мен мъничко края на завесата към невидимия свят.

Там, край това езеро, Близнакът, за втори път чух Ангелския хор... и никога вече."
Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Той работеше и през нощта

Зимна нощ

Студът свободно нахлуваше през процепите на дървените стени на стаичката. Печката не гореше. От студ не можех да заспя. Когато стрелките показваха 2 часа след полунощ, реших да отида в салона на топло. Това правех често, когато преспивах на Изгрева срещу беседа.

За няколко минути се приготвих и тръгнах. На пръсти преминах преметената пред салона площадка и влязох вътре... Разпалената печка ме посрещна радушно и аз седнах съвсем близо до нея. Стоплих се, поотпуснах се и започнах да мисля. Винаги, когато идвам насам нощем, всички лампи на полилея на Учителя светят. На светло ли спи или?...

В този момент нещо тропна горе в стаята му, която беше точно над салона.

- На каква ли силна синя светлина спи! Защо ли не си оставя само нощната лампа? - продължавах да разсъждавам аз.

В този момент повторно, по съвсем същия начин, горе в стаята на Учителя се тропна.

- Навярно е станал да сложи дърва в печката - продължавах да разсъждавам. Но ето, че за голямо мое учудване, за трети път се тропна по съвсем същия начин, както предишните два пъти.

Стреснах се, престанах да мисля и се огледах наоколо.

Салонът беше тъмен, проблясваха само светлинки от горещата печка. От време на време се чуваха леки стъпки и едва чуто прелистване на книга.

Разбрах, че не случайно светеха десетте крушки на полилея му. Учителя работеше и през нощта.


Когато приемаш услуга, внимавай

Учителя и цялото Братство летуваха край Рилските езера на палатки. Този път успях да се откъсна за десетина дни от детското игрище. Без много приготовления, качих се с раницата на камиона с провизии и се озовах в лагера. Всички ме посрещнаха с радост.

Сестра К. мило ме попита дали имам палатка и като разбра, че нямам, ми каза:

- Аз съм сама в моята палатка. Тя е доста голяма и двете ще се чувстваме удобно в нея. Заповядай!

Тя ми приготви меко, топло легло и се грижеше за мене като майка. Всяка вечер пиехме ароматичен чай от мащерка. Накратко, чувствах се добре при нея и единствената ми грижа, която ми оставаше, бе да дишам чистия въздух и да събирам сили за през цялата година.
Сутрин се изкачвахме на върха. Слушахме Словото на Учителя. Посрещахме чудни изгреви, красиви като небесни сказания, играехме Паневритмия, пеехме и ходехме по върховете. Вечер край лагерния огън с Учителя бе неизказано красиво. За града и грижите престанах да мисля. На такава височина човек се откъсва напълно от всекидневието и си почива. Учителя знаеше къде да ни води.

Но с мен започна да става нещо странно. След два - три дни ме застяга една мъка. Без болка, без причина започнах да се чувствам много нещастна. Тази мъка постепенно се изрази в желание да се хвърля от някоя скала. Налегна ме безсмислие и апатия към всичко. Започнах да избягвам другите. Плачех непрекъснато насаме и избирах скалата, от която да се хвърля. След няколко дни напълно бях решила да сторя това. Изчаквах момента и само една мисъл ме спираше: какво ще кажат хората?... И още едно петно за Братството. Ще пишат вестниците... тази мисъл ме спираше.

Беше на осмия ден. Като слизахме от върха след беседа, Учителя, минавайки край мен, някак си по-особено ме погледна. Не ми каза нищо.

След обяд дълго плаках зад една канара край езерото и намислих да отида при Учителя. И тъй, както бях с подути от плач очи и още неизсъхнали сълзи, минах по брега на езерото и стигнах до палатката на Учителя. Той разговаряше с една сестра, а един брат чакаше реда си по-настрана. Скрита застанах да чакам и аз. Сълзите ми се ронеха безспирно. Езерните води блестяха в позлата. Пъстърви подскачаха над водата и със силен плясък се гмуркаха отново във весела игра. А аз плачех и чаках.

Дойде и моят ред. Целунах ръка на Учителя и задавена от сълзи, едвам му продумах:

- Учителю, искам да умра, да се хвърля от някоя скала. - Сълзите съвсем ме задавиха и млъкнах.

- Защо?... Не плачи! - кротко ми каза той.

Като видя, че се стеснявам да не ме виждат другите, че плача така горчиво, ми каза:

- Ела, седни тук.

Посочи ми едно столче в палатката. Сам той седна пред масичката вътре и започна да чете мълчаливо от Бибилията.

Той четеше, а аз плачех.

Не зная колко време продължи това. По едно време сълзите ми престанаха. В мен се проясни и като през чист прозорец погледнах Учителя. Той продължаваше да чете. Аз стоях успокоена в тишината на неговата палатка. Когато престана да чете, погледна ме и рече:

- Слушай какво ще ти кажа: Когато приемаш услуга, внимавай! Сестрата, в чиято палатка пребиваваш, е имала дъщеря. Тя се е самоубила. Нейната мъка и страдание са преминали в тебе. Тя се е обесила. И затова ти страдаш. Иди си с мир: тя повече няма да те безпокои - каза той и затвори Библията.

Какво точно чете, не зная, но почувствах лекота и ни помен от мъката и желанието да се хвърля от скалата.
На сестра К. не казах нищо. Тя забеляза, последните дни пак бях весела и радостна и се радваше с мен.

През тези последни два дни бързах да наваксам за изгубените осем. Черпех с пълни шепи от рилската благодат и славех Бога."
Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Уреди ли се въпросът?

Беше красива звездна вечер. Вечерях пред палатката си и излязох към полянката. Пред салона бе поставен големия далекоглед и Учителя с група братя и сестри наблюдаваха звездните светове.

Присъединих се към групата. Учителя обясняваше на кои планети кои същества живеят и какво е разстоянието между звездите - неща извънредно интересни, нови, нечути дотогава, но... много далечни.

Безгрижни хора! Разговарят се за живота на звездите, а аз не мога да се справя с живота на земята! - угрижена, така разговарях със себе си, защото след два дни беше падежът на полицата ми в заложната къща. Трябваше да платя 500 лева лихва, срещу 5 хиляди лева бях заложила всичкото бижу на майка ми и ако не внесях навреме лихвата, щеше да пропадне, както пропаднаха наскоро двете пишещи машини... Трябваха ми 500 лева. Това бе животът, а звездите... Далечни приказки, мислех в себе си.

„Учителю, кажи нещо реално! Кажи ми откъде да намеря 500 лева? Дай разрешение на всекидневните проблеми!”

И докато в моята глава се въртяха 500-те лева лихви, които трябваше да заплатя, другите слушаха с интерес обясненията за звездните светове.

Не дочаках края на звездните разговори, прибрах се и дълго не можах да заспя. Мислех си от кого мога да поискам пари. Сетих се за брат Стоименов. Той беше заможен, но аз не го познавах. Никога не бях говорила с него. Как тогава да му поискам пари? Поздравявахме се като съидейници, но не бяхме си чували гласовете. Как ще повярва, че ще му ги върна?... Кучето, моят пазач, изръмжа нещо насън и ме подсети, че трябва да заспивам. Беше вече твърде късно. Нощната тишина ме унесе. И с тези мисли заспах.

Сутринта набълзо се приготвих и тръгнах през гората за игрището, където ме чакаха децата. Преди да вляза в гората, покрай мене мина брат Стоименов, за когото предишната вечер се бях сетила. Отново ми мина мисълта да поискам от него на заем, но нямах кураж. Поздравих го и се разминахме. Същият ден вечерта, след работа, отидох в колониала на Изгрева да си купя нещо за вечеря. Сепнах се, когато видях и него там.

- Странно, това вече не е случайно - казах си. - Ако още веднъж го срещна, ще му поискам заем. Нали сме от едно Братство! - Убеждавах се мислено, а нямах и никакъв друг изход. Може би не беше случайно, че почнах да го срещам два пъти на ден, нещо, което досега не беше се случвало.

На следващата сутрин пътьом се отбих при брат Тихчев. И ето, че почти веднага след мен влезе и брат Стоименов. Тогава вече събрах целия си кураж и казах:

- Брат Стоименов, искам да поговоря нещо с Вас!

- Да, аз минавам през гората, може да си поговорим - отвърна той и тръгнахме.

В първия момент ми се искаше дърветата да сведат клони и да закрият лицето ми. Толкова се стеснявах.

- Е, сестра, казвайте какво има? - запита той.

Трябваше да се говори и започнах.

- Моят баща беше търговец-бижутер във Варна. Преди няколко години при една сделка с Англия загуби. Води дела, но... напразно. Всичко загубихме. Сега сме дошли в София при баба ми. Седем души сме на една заплата. Баща ми е отчаян и възрастен човек вече. Трудно живеем на една заплата. Често залагам неща в заложната къща с голяма лихва и после или успявам да ги върна, или пропадат. Сега съм заложила всичкото бижу на майка ми за 5000 лева и давам месечно по 500 лева лихва. Този месец не мога да внеса лихвата. Бихте ли ми заели 500 лева за известно време? Рискувам да загубя бижуто, да пропадне така, както пропаднаха и много други неща - на един дъх казах всичко и спрях.

- Добре, сестра, ще Ви заема. Кога е падежът? - Думите му прозвучаха спокойно, тихо.

- Падежът на полицата е днес.

- Тогава да се срещнем в 5 часа след обед? Къде е заложната къща?

- Можем да се срещнем на пл. „Св.Неделя”, пред часовника. Там наблизо е и заложната къща.

Вървяхме през гората. Върховете на дърветата се преплитаха и образуваха зелен свод над пътеката. За момент се огледах. Стори ми се, че вървим по друг път - изведнъж така ми бе просветнало, такъв товар падна от раменете ми! Скоро стигнахме до трамвайната спирка. Брат Стоименов се качи на трамвая, а аз продължих пеш към игрището.

След обед помолих колежката да ме замести през последните два часа при децата, за да бъда навреме на уреченото място. Брат Стоименов беше там. Отидохме заедно в заложната къща. Помолих за моята сметка.

Смутих се, когато видях,че брат Стоименов започна да брои много пари.

- Лихвата е само 500 лева - му прошепнах тихо.

- Защо да плащаш грешни пари? Ще платим всичко сега, а ти ще ми ги върнеш когато можеш и по колкото искаш.

Така той даде 5500 лева и взехме цялото заложено златно бижу на майка ми.

Това ме смая. Такъв жест! И то от непознат човек... чудно!... Невероятно! Не можех да намеря думи да му се отблагодаря. Дълго настоявах предметите да останат у него, докато му издължа сумата. Едва го склоних да ги вземе. Всеки месец му носех известна част от сумата, докато изплатих всичко и занесох у дома на майка ми златните й спомени от татко.

Така, по Божия път се уреди този въпрос.

А ето най-интересното от случилото се.

Два дни след благополучното уреждане на въпроса група, начело с Учителя, тръгваше за Рила. През цялата нощ лампите пред салона светеха. До късно кръстосваха братя и сестри, стягаха денкове и палатки, мереха и сортираха багажа. Групата, която тръгваше с Учителя, винаги беше най-голяма.

В зори, към 3 часа, целият Изгрев беше на крак. Едни тръгваха, други изпращаха. Учителя загаси лампата на горницата и цял сияещ, в светли дрехи, с бяла панамена шапка и с бастун в ръка, слезе по стълбите и се спря на площадката пред салона.

Всички тържествено запяхме „Братство единство...”

С радостен трепет изпращачите един по един му целувахме ръка. Дойде и моя ред.

- Уреди ли се въпросът? - прошепна ми засмян Учителя.

- Да, Учителю, много Ви благодаря!

Поех десницата му с двете си ръце и с гореща благодарност я целунах.

Това стана незабелязано от никого.

Но аз разбрах, че този, който говореше за звездите на небето, мислеше същевременно и за душите на Земята."
Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Молитвен наряд за начало: Песен: Имаше человек, Молитва за плодовете на Духа, Псалом 112

Беседа: Хигиена на човешката душа, 08.02.1917 г., Четвъртък, София от цикъл Беседи пред Сестрите, от книгата Великата Майка

Молитвен наряд за край: Добрата молитва, Псалом 91, Господнята молитва

В беседата Учителя препоръчва да се работи по Псалом 119. Тук може да го чуете.


Кои са моментите от беседата, които ме впечатлиха най-много?
“Вие много малко внимание обръщате на вашата душа, но тялото е една обширна градина, в която работи Божественият Дух.”

“Трябва да се отучите да заповядвате на другите, а да се научите да заповядвате на себе си.”

“Всички жени Бог ги прати да работят, а вие трошите камъни. Ако жената трябваше да бъде слугиня, Господ щеше да я направи от краката на мъжа, ако трябваше да бъде господарка – от главата. А Той я направи от реброто на мъжа – значи да му бъде другарка в работата.”

“Започнете с най-малкото – с думата мога. Дойде ви голяма скръб – кажете в себе си мога, страдате – мога, трудите се – мога. Кажете си: „Всичко мога чрез Христа!” Ако не разберете думата мога, не можете разбра и Христа. В Христовото учение винаги има думата мога. И когато Петър каза на Христа: „Да ти не бъде, Господи...”, Христос отговори с думата мога. Спрягайте глагола мога. Ако не можете да решите някой въпрос, казвайте мога. Господ ходи и казва: „Напълнете му стомната”, а който не казва мога, не му я напълват.”
Из Хигиена на човешката душа, 08.02.1917 г., Четвъртък