Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ася_И

Участници
  • Общо Съдържание

    2091
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    8

Репутация Активност

  1. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Дойде един ден, когато ние с Кръстьо нададохме по един спонтанно възникнал гняв срещу Жечо. Може би този гняв да беше благороден, може би да беше слабост и немощ, но ние в този ден турихме край на стоенето в Ачларе.

    Това бе един делничен предиобед. Ние сме привършили всичката работа. Житото, както знаете, е вече в хамбаря. Слънчогледите са обрани. Млекото вече е складирано в една стая. Нивите са самотни и пусти стъртища, защото вече преваля втората половина на август.

    Работата ни е на двора. Оправяме това и онова, товарим пръст на една количка, но сме много неспокойни и нажалени, защото Коста е заболял тежко от малария. От три дни положението му не се подобрява. Температурата му е много висока, а очите му гледат много страдалчески. Аз, Кръстьо и Жечо, най-опасната и най-динамичната тройка ринем една купчина пръст. С Кръстьо тихичко констатираме състоянието на Коста и решаваме, че той трябва незабавно да отпътува от Ачларе и да започне бързо да се лекува. Маларията не е шега. Но работата сега е как да отиде до Карнобат. Разбира се, с колата. Всичко може да се отложи, но човекът трябва да започне да се лекува. Какво не може да даправи маларията на един изтощен организъм.

    - Бай Жечо - започна Кръстьо тихичко и колкото се може най-любезно. - Коста е сериозно болен и трябва да го отведем до Карнобат, а оттам с влака – до София. Може и до Търново, защото там скоро започва събора.

    Жечо поглежда към нас с уплашен поглед, че може да му поискаме колата, започна да мънка нещо, отначало неразбрано, но после неочаквано и много рязко отсече, че за нищо на света сега не може да отдели конете от работа и че Коста може или да почака, или да иде пеш до Карнобат. Че искаме в такова време колата, от моя и от Кръстьова страна, това би значело вече душманлък.

    - Бай Жечо, - обръщам се аз сериозно – работата се отнася до един сериозно болен човек, който едва може да стане, а камо ли да тръгне пеш до Карнобат. Ние няма да го оставим така.

    - Те тъкмо сега ли намерихте! – започна той да вика и лицето му пламна от червенина.

    Аз се възмутих. Навъси се и Кръстьо. Стана ни мъчно, че той не се стряска за живота на един човек, който му е работил без пари целия сезон – от март до края на август.

    Усетих гневни тръпки. Разбира се, сдържах се.

    - Жечо, - рекох му сериозно – щом не дадеш колата и конете, ние ще поискаме кола от наши познати в селото и ще им разкажем как е станало това. Мисля, че няма да те похвалят хората, като научат, че не искаш да дадеш конете да отведем болния. Приемаш ли този срам?

    Лицето му съвсем пламна. Хем от една страна не му се дават конете, хем го е срам от селяните, които ни обичат, особено тия, които идваха на нашите неделни събрания. Тогава той започна да тича напред – назад из двора, мърмори и най-после се обърна към нас и каза, че само били сме му пречели и не сме му извършили никаква работа. Маститият шеф забрави, че хамбарят е вече пълен и че всичко - от ранна пролет, до късно лято е преминало през нашите ръце.

    Щом чухме това, ние с Кръстьо като по даден знак захвърлихме лопатите и отидохме да си стегнем багажа. Решението ни веднага да напуснем Ачларе, е непоколебимо. Жечо е смутен. Той мънка, подканя ни да останем, но нашите ръце вече стягат вързопите.

    Ние уведомихми другарите си, предадохме им нашия разговор с Жечо и те одобриха решението ни като мълчалив израз на недоволство. Самият Жечо е вече смутен. Нашата постъпка и огорчението, което забелязах в лицата на нашите братя, събудили у него нови, може би непознати дотогава чувства. Тази промяна у него ни зарадва. Ние мислим, че това е един от плодовете на нашия общ братски комунален живот.

    След обяд колата била готова, качили Коста и наредили един да го отведе до Карнобат. За нас с Кръстьо нямаше връщане. Ние се бяхме сбогували и вдигнали вече вързопчетата си, вървяхме към града, простили се с двора на Ачларската комуна."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  2. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Александър. Ето името, с което се кръщават всички големи люде или такива, които трябва да станат големи. В случая ние имаме едно лице, една усмивка, разлята по него като светликът, който се разлива по нивите, когато отмине облачето, препречило слънчевия лик. Двете големи черни очи на Александър всякога са миловидни и усмихнати. Той разлива по образа си тая мечтателна миловидност всякога и кагато жънем, и когато се перем, и когато напластяваме сеното в огромния прашен плевник.

    Александър, когото зная отдавна, който е близък приятел и състудент на Борис в естествения факултет и който заедно с Борис ходеше и през най-лютите зими без балтон, има винаги широко сърце. Той приема с тишина всички неща. В електрическите минути, които предвещават малки бури между Жечо и някой комунар, Александър пее на руски, замечтан в своя нежен фалцет, любимата си вечна ария от Миньон „Знаеш ли той страни... ” Може би тази ария стана причина без време и без повод да се залепя понякога на задния плет на Жечовия двор щерката на Ачларския поп.

    Имаше моменти когато Александър твърдо се заемаше с разрешаването на някой въпрос. Тогава той придобиваше твърд вид, присвиваше вежди и привидно се отдалечаваше от своя лиричен свят. Но при едно леко сърдечно докосване до него, някоя смешна история, някой инцидент с кравата или прибързаните стъпки на Жечо с босите лапи по двора, веднага се преобразяваше. Широката усмивка се разстилаше по лицето му и надвиваше над мръщината. Тогава черните очи се изпълваха с венеринска нега и от устата му наново се почваше непреодолимо мечтателаната тъга на Миньон.

    Единственият, за когото не споменавам нищо досега при пригледа на Ачларската фаланга, това съм аз. Но вие вече знаете толкова нещо за мен. Какво ли мога да кажа за себе си? Тия, които ме познават, знаят колко струвам на тия пък, които не ме познават, ще кажа, че е по-добре да ме мислят за такъв, какъвто ме препоръчват добрите ми приятели, защото както казва Учителя, ако имаше благоприличие на този свят и ако човек би имал кураж да каже всичко за себе си, едва ли би могъл да каже нещо похвално.

    Един ден се погледнах в огледалото. Това стана случайно, когато почиствах газената лампа. На нея имаше огледало. Аз дълго и изненадано гледам този образ. Това аз ли съм? Стана ми чудно, че досега нито един от приятелите не ми каза на какво приличам. Лицето ми бе обрасло с една страхотна брада с цвета на тъмен бакър и с твърдостта на зъбна четка. Мустаците ми бяха по-руси и облагородяваха някак тая свирепа растителност. Косите ми бяха дълги, прашни, на едри кичури и по края – избелели от слънцето. Приличах на кукла от куклен театър, която трябва да изобразява разбойник. Като поразгледах по-внимателно брадата си, с тъга си спомних немската пословица... В този час пред лампеното огледало оправдах тия, които хвърляха камъни към чешмата, когато точех вода и втренчения поглед на селяните по пътеката, когато правехме с Кръстьо своите пътешествия. Все пак благодаря на Господа, че не ме утрепаха някъде, защото тогава, по време на земеделското правителство на Стамболийски, имаше заповед до всички стражари, горски и други власти, разбойниците да се стрелят без предупреждение.

    Разглеждах се дълго и открих, че само в очите си бях запазил нещо по-човешко.

    Все пак, въпреки всички тия коси, хората бързо се отпуснаха пред нас и ни гледаха с доверие. Имаше нещо, за което те дори ни обикнаха. В Ачларската комуна аз жънех, вързвах снопи, месех хляб, когато дойдеше моето дежурство, борех се с телето и се радвах на добри физически сили. Научих се да се пера, но не можах да се науча да не късам дрехите, когато ги извивах. Те пукаха и когато ги просвах на въжето или на дървото да съхнат, по тях имаше дълги цепнатини. Може би това даваше кураж на Христо да се приближава до мене и както си жъне, да откъсва от спуснатата ми риза цял ремък за превръзка на порязания си пръст.

    Има дни и нощи, когато в душата ми настават съмнения дали така трябва да бъде всичко, което правим. Има особено нощи, когато след усилената работа не можех да спя. Помня тия нощи. Тогава ние с Кръстьо спяхме вън на двора. Той – на своята тясна скамейка, аз на една стара изхвърлена врата, върху която метвах една черга. Когато на небето имаше пълна луна, ние по-трудно заспивахме. Кръстьо мълчеше, но аз знаех, че той не спи. Ние и двамата мълчахме и потъвахме в лунния омайващ фосфорен и хипнотичен блясък. Мислех си за домашните, за студентството, което след уреждането на конфликта между университета и правителството, трябваше да продължи и за това, какво ще бъде новото човечество.

    Понякога ми се струваше, че съм изоставен от небето и от хората. Ставаше ми тъжно от тая самота, но тия мисли бързо изчезваха, защото си мислех, че наблизо в сайванта спят моите братя, с които ме свързва голяма обич."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  3. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Идва ред да разкажа за един друг от членовете на Ачларската комуна. Нарича се Асен. Той е бивш военен от флотата. Среден на ръст, също с брада, с панталони от син док, с островърха шапка и с кротки усмихнати очи. Асен никога не говори със силен глас. Всякога е тих, системен, разсъдлив и умерен. Асен е човек на мярката. Кой знае защо, но движенията му по едно време напоследък, взеха да стават много бавни. От ден на ден те взеха да стават по-бавни и по-бавни, докато заприличаха на ония движения в киното, когато лентата се пусне по начин, че зрителят може да види в бавен разточен темп някой скок на кон или някое забележително движение на някой спортист, с което спечелва победата.

    Асен никога не отсъства от работа, макар че винаги ми изглежда много уморен и изтощен. Той отхвърля предположението от наша страна да остане вкъщи. Солидарен е с нас и не иска да остави впечатление, че ментира или изостава назад. И ето, той слиза методично по изкривените стъпала на нашата прословута библиотека, където в накривените рафтове сме натрупали много книги, взема мотиката, поставя я внимателно на рамото, като че тя е направена от трошливо стъкло, пъхва някаква книжка в джоба и тръгва със своя бавен вървеж, като всяка стъпка е обмислено сложена, сякаш гази между чупливи вещи. С бледичкото си лице, заобиколено с редичка мека апостолска брадичка, той прилича на ония евангелски типове, които са вървели по трънливия път да разнасят новото благожитие.

    Асен също чете астрология. Той владее отлично немския език и е прочут със своите миловидни умозаключения. Макар че по-рядко приказва, той винаги изрича умни приказки, полезни изводи и приемливи предложения. Както всички ние, така и той, познава много добре бай Жечо и винаги предугажда хитрите му намерения. Асен свири на цигулка. Не веднъж, сред безредата на Ачларския двор, сред разхвърляните сечива, сандъци, снопи, мотики и дрипи, когато на високото небе се палват първите звезди, Асен свири тихо и замечтано със своята цигулка. В звуците има проста сърдечност, която често ми напомня за моите домашни, за изоставената уютност на бащиния ми дом. Тя затрогва всички ни, освен Жечо, който в това време си мисли дали не може под звуците на тая цигулка и тия часове на вечерния здрач, да се свърши още някоя работа.

    Асен, макар тогава слабичък и нежен, вървя с всички нас до края на подвига, до един прекрасен незабравим ден, когато аз, Христо и Борис, като по-якички, пренасяме чувалите с жито, изсипвахме ги в хамбаря и чувахме тракането на житните зрънца като най-чудесна музика. Този ден нарекох празник на нашето усилие, положено под тежкия зной. Дали тези, които са яли хляба от тези зърна, не са санували чудните ни видения, нашата обич към небето, белите облачета по него и зваздните кервани?

    И Асен е там, Жорж, и Христо, и Коста, и Александър – доброволните работници на Божията нива, подали си ръка да останем докрай – до деня, когато хлебните зърна, родени от слънчевата обич, ще се приберат в хамбара на Ачларската комуна.

    Тогава Жечо за пръв път, макар и сдържано, се усмихна."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  4. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Как мога да забравя ония минути на отмора между високите ароматни стъбла на слънчогледовата нива, когато ние приказвахме унесени във виденията на един нов свят, на едно човешко общество, връзките между отделните членове на което, са връзки на взаимопомощ. А законът е любовта. Коста е бивш анархист и затова носи в нашите идеи оная компонента на благородна решителност, която характеризира........ Може да сме изглеждали наивни тогава, когато търсихме практическото приложение на Словото на Учителя Беинса, но тогава, между стъблата на царевиците и слънчогледите, ние имахме някаква стойност, която струваше повече от всяка друга в житейския ни път. Ние струвахме повече от практичните хора, от ловките търговци, от хитрите, успяли в кариерата, парвенюта, защото светът гъмжи от тях, защото земята е натежала от мазни вълци и лъжци.

    Ние никога не си правехме илюзии, че ще оправяме света като тия, които все го оправят и все го оставят в развалини и отчаяние. Ние знаем, че светът не може дасе оправи с тия методи, с които си служат хората. Оправяне има в човека. И не за всички е дошъл часът на този свят. Не всички ще се пробудят от многохилядния сън, но само тези, на които е дошло времето.

    Не само досегашните страници на историята потвърждават това, но ще го потвърдят и бъдните страници на тази уж мъдра, но все още неразтълкувана книга.

    Тиранията на този свят може да се справи с всяка героична съпротива. Гробниците на земята са гробници само на смели борци с оръжие в ръка. Но тиранията не може да се справи само със семената на любовта, посяти в нивата на живота, защото тези семена неминуемо нарастват и дават своите плодове. Подобен е ужасът на Атила, на Чингис - хан, на .........., на инквизицията и гилотината, но никой не може да победи кроткото Слово на Христа, което се носи като благодатен спасителен полъх и зов над пламналата в ужаси и противоречия земя. Тя изтрая 2000 години и още 2000 пъти по 2000 години не ще бъдат достатъчни, за да се проумеят тия „думи на живот”, които произнесе Назарянинът.

    Прекрасни младенчески копнежи! Вие стоите като ореол на нашия живот и сияете като драгоценни бисери над останалите пусти и безплодни дни и нощи! Вие сте като звездите върху мрачината на нашите земни суетни. Да можеше да завардим чистотата ви завинаги!

    С името на Коста са свързани почти всички сериозни почини. Той носи в себе си дух, склонен към независимост. Не само като остатък от неговия анархизъм се проявява този дух, но като една основна черта на неговия характер. Не веднъж и след опита ни в Ачларе ние сме приказвали с него по този въпрос и той винаги казваше, че е необходимо да се освободим по някакъв начин от унизителното положение да ни издържат домашните, докато следваме. Като резултат от тия решения, прилични на решенията на ония момчета, които побягнали от къщи, за да предприемат околосветско пътешествие, се явяват някои почини:

    Най-напред аз и трима приятели след завръщането ни от Ачларе постъпихме като надничари в един държавен разсадник. Там копаехме и сеехме семена под зоркото ръководство на един духовит стар градинар – дядо Георги. В разсадника ни плащаха нещо, което едва стигаше да си купим хляб и сирене и да се нахраним на обяд под сенките на буйно разлистилите се дървета. Макар и скромно възнаградени, ние се чувствахме горди, когато сутрин влизахме в редицата на работниците от близките софийски села, които ни гледаха с почуда.

    Втората атака към самостоятелност, когато с посредничеството на един наш приятел и член на Братството Тодор Попов от Ямбол, ние успяхме да вземем и една част от един голям търг във войската за изготвяне горницата на войнишки ботуши. Никой от нас не знаеше обущарски занаят, но в скоро време, приведени над миризливите конджове, започнахме да отхвърляме част от работата. Дали от нашите горнища щяха да станат най-добрите ботуши, това е отделен въпрос, но ние усърдно мушкахме шилата и иглите, седнали на малки столчета в двора и във вестибюла в квартирата на нашия приятел и брат Тодор.

    Картината е неуписуема: Коста работи най-усърдно. Той влага старание и особен смисъл в работата, тъй като тия движения, тези провирания на шилото и иглите, вече осъществяват неговата толкова мечтана независимост.

    Да си спомним добре края. Зная, че хората доста напулвали очи при приемането на поръчката. Те платили нещо, което е било достатъчно да покрие само разноските и тия няколко самуна хляб, сиренце и халвица, изядени при работата. За възнаграждение не остана нищо. Ние продавахме евтин труд. Бяхме готови да изгорим и последното гориво в нашите ентусиазирани души, само да придобием независимостта, на която Коста бе най-големия проповедник.

    За да охарактеризирам Коста, ще спомена и за едно друго предприятие, където аз, по ред причини, не вземах участие. То беше уговорка за направа на дървени печатарски букви за афиши. Заедно с това се работеше и резба на различни украшения, като подложки, етажерчици и най-главно една голяма фруктиера, с която усилено се занимаваха Коста и Жорж Радев. Спомням си колко време тази феерична фруктиера се мъдри на витрината на една сладкарница до бившето кино „Пачев” на булевард „Дондуков” с надпис „продава се”, но никой не я купи, за да зарадва майсторите и да придаде гордост на Коста, че човек лесно може да стане независим."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  5. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Ачларе, работен ден. Лято.

    Сега, преди прибирането на новата реколта, когато брашното е на свършване, Жечо прави едно оригинално нововъведение. За да не останем съвсем без запас от пшеница, той изпрати на воденицата да смелят два чувала ечемик. Към това ечемичено брашно ние прибавяхме и по малко пшеничено брашно и месехме хляб. В месенето се редувахме, макар че това би могло да извърши 12 - 14 годишното момиче на Жечо. Хлябът от това брашно става много твърд и по особен начин клисав. Когато потопиш залък в чорбата, той не поема нищо от нея. Само се намокря и нищо повече.

    Веднъж в нашата комуна бяха дошли трима приятели – гости от Бургас. Седнаха хората заедно с нас около насипаните паници с рядка плакия от зелен фасул и започнахме да обядваме. Гостите ядат и се споглеждат. Става някакво чудо. Всички топим в гозбата, а тя си остава все толкова. Учтиви са хората. Гълтат намокрените отгоре сухи залци и си мислят, че така трябва да бъде в една комуна, където учениците на Бялото Братство се превъзпитават.

    По-късно работата се изясни. Разпръстна се тайнствената загадка и всичко мина под знака на хумора. Котене и ние имахме еднакво меню.

    Десерта ние си вземахме направо – съвсем природосъобразно. Жечо знаеше, че сме плодоядци и горещо ни препоръча зреещите в двора джанки. След обяд или след закуска ние се покатервахме на дърветата, сядахме на някой клон и ядяхме направо джанки, които с течение на времето се превърнаха в жълти сливи, все пак с кисели кожички. Спомням си тия закуски на сливата. Аз съм седнал на някой клон удобно, а до мен се е настанил Христо. Ядем сливи и гледаме в полето, където бавно се спуща като грамаден зрял плод юлското слънце. Христо кротичко къса сливките, подмята встрани кокичките с един изучен жест и въздъхва. Аз мисля, че в тая въздишка се крие нещо като недоволство, че толкова е скромна тази вечер нашата вечеря., но Христо ми прошепва тихо и замечтано за това, колко ще бъде щастливо човечеството, когато всички хора се научат да живеят природосъобразно и направо от дървото ще приемат даровете й, както ние сега приемаме витамините от жълтите джанки.

    Аз малко се позамислих и разсмях на това хрумване на щастливия Христо, защото си представих бъдещото човечество накацало по клоните на дърветата, но лицето на Христо е много сериозно и залято в блаженото предвкусване на този здравословен и природосъобразен живот.

    Драги читателю, могат да изглеждат смешни някои неща в нашата комуна, но сериозната работа, за която по-малко приказвам тука е такава, че тя остава най-трайни и най-святи следи в душата ни за през цял живот.

    В Ачларската комуна се става рано. След обичайната молитва за няколко минутки играем гимнастика. Тя е съставена от бавни неуморителни движения, които са елементи от паневритмията. Жечо иска също да играе. Как той изпълнява тези упражнения, това ще оставим настрана. По интересно е какво се случва по време на тези упражнения. Тъкмо Жечо се изправи до сайванта или в широката кухня и започне бавно да свива ръце и да прикляка, кравите започват да се мушкат. Непогрешимия усет на Жечо долавя, че става нещо с тия ненавиждащи се крави. Като играе, той вторачва поглед в тях, замръзнал в средата на някое движение. Лицето му се залива в червенина. Той се опитва плахо да продължи движението, но изведнъж изхвръква като стрела, хваща някоя захвърлена тояга и веднага възстановява нарушения мир.

    Понякога той иска да спести излизането. Тъй както е превил коляно, изсъсква нещо, подвиква, но тези дивачки разбират ли от викане? Ще се изтърбушат. Тогава интервенцията става неминуема. Гневен, отчаян, той се връща в кухнята и ми казва:

    - Как да приложи човек идеите на новия живот, докато има такива диви крави? Ти ми казваш, че могло с любов да се живее, сега ги разтърви с любов!

    Привеждам този смешен епизод от живота на нашата комуна, защото тя е лаборатория за опити. Има и много хора, които също се противопоставят на идеите за живот в любов и братство, защото са горе - долу в такова положение, в каквото е Жечо с кравите. Те не могат да проумеят това, че методът на любовта е за любящи хора. Ако тия, към които ще се прилага законът на любовта имат културата и духовната висота на кравите, естествено е, че те няма да го разберат. Той ще изглежда като анахронизъм. Ето защо, преди всичко човек трябва да разбере що е любов между хората и тогава да започне да работи с нейните методи. Христос донесе любовта на земята като най-новия и последен опит за възкресението на това човечество от мрака и смъртта. Щом то още не е разбрало тази любов, към това човечество ще си послужат с тоягата, която непрестанно получава нашия гръб. Ще идват катастрофи след катастрофи, докато проумеем великата истина. То се знае, че като не разбираме любовта, ще дойде дървото. Но работата е да отворим душата си за нея, тъй като човек е нещо повече от ненавиждащите се крави от Ачларското стопанство.

    Това учение ние проповядваме в неделните дни, когато при нас идват селяните с напуканите ръце и с по-новички изпрани ризи.

    - Ще дойде едно ново време – говори този, комуто е ред да води събранието - Ще дойде отново Христос, но не вече в тая плащеница, която си поделиха разбойниците – човеци след разпъването му на кръста, но Христос в Дух и Истина, и като обич и милост. Тогава по широките ниви ще се люшкат пълни класове, всеки ще дири някой да му даде от преизобилието на сърцето си, а в гърдите му нещо ще пее като чучулигите, които отнасят към високото небе своята радост.

    На обяд хората си тръгват. Те се ръкуват със своите едри напукани длани и ни гледат със сияещи, чисти очи."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  6. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Ще продължа още за Кръстьо.

    Наближава вечерния час, когато ние се редуваме да бъдем тореадори. Това изкуство е чисто испанско, но то ни потрябва в Ачларе. Работата е в следното: Една от кравите си има теленце. Не зная дали това става винаги така или случаят се явява като специален каприз на Жечовата крава, но тя не отпуща млякото си да бъде издоено, докато малкото й теле не забозае. Процедурата се извършва така: Жечо донася една коричка хляб, слага го в устата на кравата, която започва да дъвче. В това време пускаме телето. То веднага се залавя за вимето и започва да бозае. В този момент започва моята и на Кръстьо интервенция. До нас чакат Коста и Александър, за да доят, а ние с Кръстьо трябва да отстраним телето от вимето на майка му. Това не е лесна работа. Аз обикновено хващам телето за рогата и с все сила извивах главата му, докато телето се откъсне от млечното виме. Телето беше доста силно и това беше една сериозна борба. Но и ние с Кръстьо не се шегувахме. Когато аз се затруднявах в този тореадорски двубой, Кръстьо хващаше опашката на телето и съдействаше с азиатска настойчивост за отстраняване на рожбата от майката.

    Веднъж при една такава тореадорска битка Кръстьо се разгневи за нещо на телето и забрави да отпусне опашката му навреме. То се втурна към обора и повлече Кръстьо, който по корем също се вмъкна вътре. Докато трае тази борба, Коста дои кравата с ревниво научно усърдие. Очилата му святкат и той дава някакви обяснения по теорията на доенето. Ръцете му са симпатично сръчни при тази деликатна манипулация, но все пак той успява да напълни котлето с топло мляко.

    Ще оставя за малко Кръстьо. При него ще се върна, когато ще трябва да разкажа за едно - две босяшки пътешествия, в които ние показахме нашия непокорен свободолюбив дух.

    Споменах за Коста. Непременно трябва да се опознаете и с този представителен очилат комунар, един съсредоточено мислещ и строг безвластник – някогашен летец, с респектиращо сериозно лице, но с необикновено мека и изтънчена чувствителност на сърцето си. Първият му вид внушава приятен респект, но когато се вгледате в ирисите на очите му, зад студено святкащите стъкла на очилата му, вие ще видите там една отразена душевна хубост, готова да откликне на всеки вопъл и готова за саможертва.

    Коста е един от инициаторите за основаването на тази братска комуна. Той е успял да прескочи много примамки и съблазни в живота и е прегърнал с любов несгодите и суровостта на този опит, в който всеки от нас влага дял от себе си и от своите копнежи.

    Горд и аристократичен дух, със сдържан и отмерен маниер, с хубава осанка, къдрокос, със златиста осанка в косите си, висок, привлекателен. Гласът му е най-приятен в ансамбъла на нашите мъжки гласове. Този глас аз всякога различавам между всички останали по неговия кадифен и мек тембър и наситен с някаква чувствителност, която идва не от земните недра, но от много по-високи светове.

    През цялото време в Ачларе, аз съм си мислел за това, колко е чужд Коста на тази селска обстановка, на тази империя. Докато ние по някакъв начин, макар и насилвайки себе си, се сродихме с нея, Коста остана чужд докрай. Той, обаче, имаше силно подчертано другарско и братско съзнание, за да не покаже никога това. Едно снизходително примирение покриваше всички грапавини, които без друго терзаеха чувствителната му душа. И Коста носи от сандалите, които ни приготвяше Борис с няколко замаха. И неговите гащи са дрипели като нашите. И неговата брада е избуяла по лицето му, но всеки момент да си мисля, че това е маскировка, под която се крие един истински благородник, дошъл тук да подчертае със своя подвиг на отричането от света, своята привързаност към идеите, които го вълнуват. Тъкмо поради тези свои качества Коста Константинов внушава доверие към добрия изход от този опит, за превръщане в практика на полето на труда и общежитието нашите идеи."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  7. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Мене ми харесва това, защото аз винаги съм обичал разумното право и чисто непокорство. Поради това аз неведнъж напрягам сили, ожънвам своята норма и настигам Кръстьо по извитите пътечки между нивите. Усмихвам се и започваме да си приказваме прекрасни неща.

    Кръстьо има много солидни знания за много неща и при това една остра аналитична размисъл. Той е естествен и научава много съвестно своите науки. Освен дето не обича да се подчинява на Жечовите необмислени наредби и не проявява никакви грижи към нашия шеф. Има моменти, когато Кръстьо проявява качества на много сърдечен, мек и нежен приятел – неща, които на пръв поглед не отговарят на неговия свиреп атилски изглед.

    Един ден – един от онези пламнали прекрасни дни по жетвата, когато безпределната ширина прилича на златно развълнувано море, когато слънцето е взело земята в своите огнени прегръдки и небето е бездънен лазурен купол, ние двамата с Кръстьо сме дежурни и нашата обязаност е да вземем храната от къщи и да я занесем на нивата, където работят нашите комунари. Решаваме, както това става винаги, когато работим на отдалечена нива, да идем и да се върнем с коне. Трябва да разкажа и това, че между конете на бай Жечо, ние с Кръстьо сме си избрали два коня, единият от които е една жълтеникава кобила, която най-често яздех аз, а другият е черен и кокалест кон, който обикновено язди Кръстьо. Случи се през този ден така, че вещите, които трябваше да пренесем, бяха доста много: Едно котле с варен зелен фасул, един голям самун хляб, една стомна и един бъкел с вода. Тези неща напълно заангажираха ръцете ни и ние нямахме възможност да държим поводите на конете и още по-малко да ги направляваме. Единственото, на което разчитахме е това, че животните сами си знаеха пътя.

    Възседнахме конете и момичето на Жечо ни подаде нещата. Конете закрачиха един след друг по пътеката в горещината. Аз в едната си ръка държа гърнето с фасула, което е доста тежко и още топло, а в другата – хляба – един солиден самун, който трябва здраво да притисна към себе си, за да не падне. След мене язди Кръстьо, който държи стомната в едната ръка, а бъкела, подпрян на коляното, придържа с другата. Така стигнахме до една чешма. Кръстьо успя да слезе и да напълни стомната и бъкела. Качи се на коня и помоли един случайно минаващ оттам селянин да му ги подаде на коня. Ожаднелите коне се спряха и пиха вода колкото си искаха и пак неохотно тръгнахме към нивата. За да подкараме да побързат, ние ги пришпорвахме с босите си крака, но техните дебели кожи не усещаха твърде чувствително това подканяне.

    Не е без значение да припомня тук, че тия клети животни бяха поставени от Жечо на сериозен режим, който се състоеше главно от две неща: максимум работа, минимум храна. Напоследък той ги бе хранил само със слама и нищо повече.

    По едно време нашият малък керван спря. Конете усетиха от двете страни на пътеката примамливия дъх на зрелия ечемик и като се изравниха почти един до друг, и като задръстиха пътя между нивите, започнаха охотно, щастливо и продължително да ядат. Те така хрупкаха пресния ечемик от чуждите ниви, така малко обръщаха внимание на нашите подканяния с ритници да потеглят, че имаше опастност да останем едва ли не с часове. Аз силно сритах кобилата с босите си крака, но тя не мръдна. Едва не ми се присмя на нетърпението. Кръстьо и той шибна с яките си пети коня, но той като че се намести по-удобно на слога и продължи да пасе.

    Какво да се прави? Ръцете ни са заети с това, което носим. Поводите на конете са отпуснати, не можем да ги дръпнем, а приятелите на нивата вече сигурно огладняват.

    Мисля си така. Ако хвърля хляба в нивата и сляза да отмахна кобилата от пътя, после няма как да се кача, защото в другата ръка държа котлето със зеления боб. Ако пък Кръстьо хвърли бъкела, той непременно ще се излее и както е пълен, може да се изкривят шините му и да стане голяма авария. Така стояхме в недоумение няколко минути и започнахме да се смеем. Полето пред нас трептеше широко, слънчево, златисто. Тишина бе легнала над него. Тук - таме се чуваха щурци и хрупкането на гладните коне, които лакомо дъвчеха ечемика.

    Обхвана ме гняв на този конски апетит. Усетих, че и Кръстьовото мръщене на веждите се увеличава. Преди да предприемем нещо по-енергично, решихме да употребим една ловкост. Тъй като бяхме близо един до друг, сговорихме Кръстьо да протегне левия си крак към мене, да извие нагоре могъщото си стъпало и аз да закача на него котлето с варения боб. След това аз ще сляза, ще хвана за поводите двата коня и ще ги изтегля напред, като разбира се, веднага ще взема котлето от босия крак на Кръстьо. Но е известно, че не винаги се изпълняват плановете на генералния щаб. Има обстоятелства, които не могат да се предвидят. Те са, които осуетяват замисленото.

    Кръстьо протегна крака си и аз се наведох и внимателно окачих котлето на него. В този момент неговия кон, който дотогава си пасеше спокойно, прояви фатална за нас чувствителност. Един отблясък от повърхността на излъсканото котле попадна в окото му. Той се уплаши и като повдигна глава, хукна напред. При вдигането на главата си той така силно удари стомната, която беше в ръката на Кръстьо, че от нея шурна вода. Конят като усети вода на гърба си, още повече се уплаши и полетя. Кръстьо тогава едва не падна на земята, захвърли гневно бъкела и успя да хване котлето в ръка, като спаси значителна част от боба. Разгневеното животно и още по-разгневения ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. Кръстьо и аз слязохме от конете и започнахме наказателната акция. При всичката си любов към тия животни, ние им ударихме по няколко „плесника” по пърхащите лакоми муцуни.

    Криво - ляво успяхме да занесем яденето на нивата, без разбира се, строшената стомна. Всички се смяха през глава на тая история. Само Жечо не се смя. Той остана твърде опечален за стомната. За тази стомна той се тюфка до края на сезона. Описваше я, хвалеше я, цъкаше с уста, припомняше цената й и обстановката на Карнобатския панаир, откъдето бе я купил.

    Колко много години има оттогава, но аз съм сигурен, че и днес, ако Жечо срещне някъде мен или Кръстьо, ще ни рече: „Тю, бре! Та как можахте да строшите такава стомна!” Той и до днес не вярва, че стомната е строшена с главата на неговия кон. Той би повярвал, ако му кажехме, че стомната е строшена с Кръстьовата глава."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  8. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Ще бъда особено доволен, ако успея да нарисувам макар все така като скица един друг от нашите приятели, който говори рядко, но когато заговори, казва всичко, каквото не е казал, когато е мълчал. Привидната строгост на неговия външен вид не отговаря никак на тишината и благодушието, което той нерядко показва. Като казвам „нерядко”, с други думи означава понякога, защото има моменти, когато от него лъха нещо доста демонично и трудно укротимо. Този приятел е Кръстьо.

    С него ме свързват повече подвизи и нещо друго, което лежи извън рамките на тази братска комуна. Кръстьо, който прави впечатление, че като не гледа всичко вижда. Той умее да съобразява мигновено и може да премине от своята миловидна усмивка в буреносен облачен ден. Кръстьо за мен е един от много интересните братя. Той се явява в различни гами и се приема винаги със симпатия и абсолютна вяра. Той може да премине, както вече споменах от вида на човек с рядко решение да всява своето недоволство и гняв, в друг – наивен, кротък и радостен последовател, който няколко минути с детски наивинитет и чистота преглежда на светлината тънката филийка хляб дали в нея няма крак от хлебарка, муха или връв от чувал, в който е било брашното. Бос, с яки крака, с дрехи като нашите, с едричка непокорна глава, върху която на различни места стои бяла, случайно спасена от Христо шапка, с отиловско брадище и с недоверчив взор. Кръстьо е най-критичният и когато потрябва, най-непокорният от всички комунари. Той всякога подлага на анализ и посреща с проверка предложенията на бай Жечо, защото е убеден, че в тях винаги има нещо, което подлежи да се промени. Кръстьо се гнуси от нечисти неща, дори се гнуси от гостбата и затова се храни само с хляб и пестил от сливи.

    Позата на Кръстьо е крайно характерна, специфична, Кръстьовска. Той стои винаги привидно чужд на разговора, струва ти се, че нищо не чува, но всеки момент може да отговори или да продължи някое прекъснато изречение, защото изцяло е потопен в разговора. Тогава той реже тънките филийки от хляба със своето остро като бръснач ножче. После тези филийки нарязва на квадратчета и преди да ги изяде ги набожда една по една върху връхчето на ножа и ги преглежда върху светлината. От ренгеновите му очи нищо не може да убегне. И тъкмо защото много се взира, винаги намира по нещо в тия правилни хлебни порцийки. Щом безпогрешното му око зърва нещо, по лицето му преминава вълна на смут. Той се изчервява и ме поглежда, като мигновено се засмива с една усмивка, която за мене винаги е имала фатално заразяваща сила. Мухата, мравките, попадналата сламка или връзка от чувала, биват отстранени с хирургическа сръчност.

    Пестилът е най-евтиното, което Жечо може да предложи на този постник. Жечо го купува от Карнобат, когато прескача понякога и му го поднася с особено слово, в което Кръстьо трябва да открие специалното към него внимание. Синкавата течност на айряна вероятно има по-висока стойност от пестила и затова домоначалникът няма нищо против да му го доставя като основно изпитана храна. Все пак най-икономично си остава вечерянето на дървото, направо от сливите, но Жечо се страхува да ни го предложи за постоянно, защото самият той трудно би го изпълнил.

    Кръстьо, който е решил да възпитава тялото си, спи не в сайванта, а вън на една пейка, не по-широка от 30 сантиметра. Той може да легне на тази пейка и да остане така неподвижен на нея до сутринта. Не зная защо е решил така, но то ни е много симпатично, защото Кръстьо го върши съвсем безшумно и без поза.

    Към казаното досега, аз искам да прибавя и едно обстоятелство, за което споменах само мимоходом. От всички хора, които съм срещал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях. Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, така и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова, и всичко минава добре, но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно и когато, не дай Боже, Кръстьо открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място /дом, събрание или каквото и да е друго/ и да се спасявам или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко.

    И до сега не мога да открия причината за този заразителен смях. Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото някой се смееше по особен начин – така, без глас, със свити устни. Смехът на Кръстьо идваше винаги по един и същи начин: отначало лицето му се зачервяваше силно, очите ме поглеждат бързо и малко изплашено, а гърбът му започва да подскача като похлупак на котел, в който ври и клокочи нещо ужасно и заканително, готово да разруши всяка преграда.

    Трябва да се отбележи и това непременно, че Кръстьо поначало е крайно стеснителен човек. Той се стесняваше при всички случаи и пред всички хора. Една вътрешна импулсивна воля е възпрепятствана да се прояви. Тази стеснителност е като един бент, който спира водите на вътрешния му живот. Но колкото повече усилия прави Кръстьо да мине незабелязано, толкова по-шумно привлича вниманието върху себе си, тъй като стеснителността понякога прави човека по-несръчен и той извършва неща, които се забелязват от всички.

    Да разкажа следния случай: Един ден по време на училищния стаж /ние стажувахме с Кръстьо в една и съща гимназия/ той искаше да мине по-бързо край една дама, която влизаше в залата, където се четяха лекции, като носеше в ръцете си един куп тетрадки. За да не го спре и заговори бъбривата дама – учителка в същото училище, той се понаведе надолу като биче, което е готово да напада и бързо се озова към бавно приближаващата се тлъста госпожа. В това време, двойната врата, която отделяше рисувателния салон от другото отделение, се отваря и от нея важен, наметнат със своето черно пардесю се появява директорът Атанас Димитров. Госпожата с тетрадките, като усеща, че някой влиза зад нея, се обръща назад и така се отмества встрани, че идва точно пред засиления Кръстьо. Един ужасен тласък я мятва встрани. Тя са блъска силно в директора, който не може да устои на могъщата й маса. Дамата полетява назад. Тетрадките се разпиляват по цялото помещение и Димитров изпуска преписките, които носи в ръка и които заедно с пардесюто литват в пространството. Двама от прислужниците се спускат да задържат директора, единият от които се подхлъзва по пода, намазан скоро с подово масло и пада на задницата си.

    В това време Кръстьо, за да не види поразиите, които оставя след себе си, бърза напред. Вратът му е зачервен и гърбът му се раздрусва от този за мене фатален смях. Аз примирам вече на другата страна и се надявам да не изпусне гласа си – нещо, което би разгневило повече, както директора, така маститата дама.

    Страшна случка! Тя е плод на Кръстьовата стеснителност. И досега не мога да си обясня накъде се беше засилил този синковец? Кое го подгони така страшно, че трябваше по пътя му да падат жертви?

    Всичко това стана така бързо, светкавично, че никой нищо не можа да съобрази.

    Други път сам Кръстьо ми разказа следната случка: Веднъж той присъствал на едно събрание, където са се чели и после размишлявали и тълкували стихове от една древна индуска поема. Сред тишината, поддържана старателно от това сериозно общество, една дама, която седяла до него - една огромна, може би стокилограмова госпожа, се навела до ухото му и прошепнала: „Кръстьо, стана доста късно. Ще те помоля след събранието да ме занесеш до вкъщи, защото ме е страх да вървя сама”. Кой знае как съседката му по стол казала „да ме занесеш”, вместо „да ме заведеш” или „изпратиш” до вкъщи. Богатата фантазия на Кръстьо веднага пламнала. Той си представил как е нагърбил този огромен товар и как се тътри по улицата с него. Тогава в него пак настъпил смях, този негов страшен враг, който макар и старателно притискан, избухнал точно в този момент, когато събраните били потънали в размишление и медитация. Всички подскочили като ударени от електрически ток, а Кръстьо, обзет от отчаяние, трябвало да избяга навън.

    Ето какъв е този Кръстьо, който най-често беше моят партньор в Ачларе. Към него ме свързваше и неговият самостоятелен, и често непокорен нрав. Той не обичаше да се подчинява на всички Жечови наредби, макар и най-добросъвестно да изпълняваше работата си. Ако Жечо определяше на всеки един от нас някаква норма, т. е. площ от нивата, която трябваше да ожъне до обяд, Кръстьо избираше друго, макар и по-голямо пространство и го ожънваше за по-късо време. Тогава той си вземаше хляба и пестила и се запътваше за вкъщи. Жечо тогава примираше от мъка, че един жетвар може да се прибира в селото в 11 часа. Той нямаше какво да му каже, тъй като Кръстьо си бе свършил възложената му работа, но това пусто селско сърце едва устояваше. Тогава Жечо започваше да пъшка, да пуфти, усмихваше се горчиво, гледаше към нас за съчувствие, но ние бяхме на страната на този, който си бе свършил по-рано работата и сега отива да чете.

    И сега като че виждам невъзмутимата глава на Кръстьо с бялата платняна шапка как се носи към селото сред разлюляните ниви."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  9. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "- Новият живот трябва да се покаже на дело - говори Коста в една от срещите с младите приятели.

    - Тъкмо това е най-важното - обажда се друг глас след него. - Един опит трябва да се направи, за да изпитаме на практика това, за което приказваме.

    - Какво може да се направи сега? - пита Жорж Радев.

    Коста отново взе думата. В гласа му трепти решителност, увереност. Той разказва, че Земята е най-прекрасното училище. И в школните беседи не веднъж е казано това. Освен това съжителството е най-подходящия метод за опознаване на хората и лаборатория за преодоляване на някои грапавини в характерите.

    Решаваме да се образува първата братска комуна. Намерено беше едно село в Югоизточна България, където младите братя да я осъществят. Един селянин, наскоро овдовял с две деца, има сто и шестдесет декара земя. На него му трябват работни ръце. Този селянин е наш съидейник. Колкото и да са напластени у него стари навици, които ще му пречат да свикне с една нова постановка, ние ще му повлияем. С други думи, ще го превъзпитаме, защото всичко започва оттам.
    Работите се развиха необикновено бързо. След няколко дни големите денкове са стегнати и първата група от приятелите тръгна. След няколко дни тръгнахме и ние с Коста.

    - Къде ще заминаваш? - пита майка ми.

    - С приятелите отивам в едно село, там ще работим земята. Ще се учим, майко, да ставаме самостоятелни хора.

    - На добър час! - каза ми тя - не се преуморявай!

    Майка знаеше, че ние сме сериозни и както ни наричаше „честни деца”, не се опита да ни разубеждава.

    Влакът ни закара до гара Карнобат. Пролет е. Небето е дълбоко окъпано в свежест. Бели облачета бавно се носят по лазурния му свод. Радост трепти в сърцата ни, сякаш сме птички, побегнали от някакъв кафез.

    За нашата комуна от Ачларе - селото в Карнобатска околия, аз ще разкажа по-долу доста неща, но сега искам като увод на моя разказ, да ви го представя със следните думи:

    Ачларе - това е богата плодородна шир. Над нея царува мир, свобода и тишина.

    Ти си на полето. Очите ти гледат дълги равни бразди. Отначало се чуват удари на мотики. Това е в дните, когато дръвчетата, разпръснати тук - там из нивите, са облечени в бяла копринена премяна. Същите дръвчета, когато дойде лято и класовете със звънкащите зърна наедреят, изглеждат като наметнати със зелени кадифени наметала.

    Привечер е много тихо. Чува се само започналата преди милиони години песен на щурците."
    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  10. Like
    Ася_И got a reaction from Ани in Спомени от Георги Томалевски   
    "Ачларе. Летен работен ден.

    Протоколът аз не спазих. При запознаването с членовете на Ачларската комуна трябваше да започна с шефа, бай Жечо. Като го гледам, струва ми се, че и векове да протекат на нашата планета, селянинът много малко ще промени от онова, което е в самия него. И да се култивира, и да се машинизира, и каквото и да стане с него, той не ще загуби нищо от своя натюрел и особено от желанието си да бъде хитър.

    Вярно е, че бай Жечо е наш привърженик по идеи. Съгласен е с всичко, което приказваме, но не забравя да прояви изненадващи постъпки. Той приема мълчаливо всички ползи, които му носи нашият безвъзмезден труд, като че това е в реда на нещата. Но все пак проявява една неочаквана за нашата обстановка скръжавост. Понякога ми става дори жално за тази едва скривана усмивка по лицето, обрасло с жълта сламена брада, с която усмивка той изразява скритото си доволство, когато успее да прокара някоя съвсем ненужна икономия.

    Късичък, набит, червендалест, малко тромавичък, бай Жечо топурка из двора с босите си тежки лапи. Косата, бедрата и мустаците му са прашни и пожълтели като ръжената слама. Ръцете му, също широки и тантурести, са покрити с дебели слинове. Те често се напукват и той ги лекува с катран. В бързината си той понякога не успява да си навие пояса и бозевите му потури се крепят на връв. Винаги ни предава една напрегнатост, която най-често пречи на производителността на труда, но той иска да я види. Иска всичко да е раздвижено и напрегнато в работата. Ако имаше някакъв апарат, който би могъл да измери действително полезно свършената работа, като извади безцелната тупурдия, тоя коефициент на Жечо щеше да е много малък.

    - Ха, братя! – Провиква се той- Да бързаме и да свършим днес по-навреме.

    И го гледаш как се засилва от стаичката в сайванта, от сайванта в кухнята и оттам в мазето, в дърварника. Бърза Жечо и повдига рижавите си мустаци, избърсва лицето си и поглежда към небето да не завали и да не му се попречи на това сноване, той търси сечива и не ги намира. Намира това, което не търси. Залавя се с него и мърмори, че кожата на кобилата все повече намалява.

    Такъв е и днешният ден. Ние не сме по нивите, защото има да се подредят доста домашни работи. Прекопаваме двора, посадения в лехи лук, поливаме градината, нареждаме разхвърляните на двора най-различни дървета, инструменти, непотребни остатъци.

    Всичко тук ние бихме могли да вършим стократно по-добре, по-организирано и по-полезно, ако той не се месеше. У него има един трудно изкореним недостатък – да бърза и да не може да подреди работата си. Той е ревнив към всеки, според него, загубен час, ако в тоя час ние или четем, или разговаряме за нещо, или пък някой от нас свири на цигулка.

    Да разкажа какво обикновено се случва в неделните дни. Ние сме облекли малко по-изпрани и по-свестни дрехи. Почиваме, защото умора е изпълнила мускулите и ставите на ръцете и краката ни. Като ни види седнали в двора или в стаичката, която сме приспособили за библиотека, Жечо започва нетърпеливо и безцелно да снове напред-назад. По лицето му се разлива червенина. Смутена конфузна усмивка се колебае по ръжената растителност на лицето му.

    - Братя, както виждам, вече не сте заети с нищо.

    - Заети сме - отговаря някой от нас.

    - Да бяхме оскубали малко лук. То барем не е никаква работа. Да скубеш лук е все едно, че си почиваш. - Ние нищо не възразяваме срещу тази мъдрост и след минутка - две някои от нас вече скубят лука.

    През един също така хубав неделен ден, когато ние, уморени от работа, сме решили да почетем или подредим библиотеката, Жечо пак започна да прелита насам – натам като оса. Ако не се лъжа, Асен бе взел цигулката и тихичко си свиреше нещо в библиотечната стаичка. Тогава маститият шеф реши да постави и музиката в услуга на труда.

    - Знаете ли колко хубаво бихме проскубали лука при тази песенчица - продума той, а върху лицето му грееше същата усмивка, която имаше за цел да прикрие хитрината му. Със същата усмивка той кани и Бориса на коситба и в неделен ден, както споменах, но го кани така, като че ли му предлага игра на тенис. За да го накара да работи колкото е възможно по-старателно, той изтъква неговото превъзходство над другите по отношение на всички видове селски труд.

    Ние сме се заели бавно, системно и по братски да го преустроим. Каним го на нашите вечери или обедни разговори, или четем нещо в негово присъствие, но това много малко помага, защото Жечо заспива, преди да са изтекли първите три минути.

    Макар че никой от нас не е специалист по земеделието, ние наистина разбираме какво липсва тук. Предлагаме му някои реформи, някои леки механизации за подобрение на работата, но той става все по-упорит и неподатлив. Бихме могли да модернизираме с нещо работата върху тези 160 декара земя, която ние в края на краищата изработвахме и прибирахме в пълен капацитет плода, ние - осем души, студенти и хора на града, дошли не за корист, а за идея; една идея и един опит, но Жечо, вместо това, ни показваше едно изоставено дървено рало и с трогателен глас ни уверяваше, че то е хранило тоя род повече от сто години.

    Ние не отричаме музейната стойност на това рало и уважението , което му се полага, но той трябва да направи нова крачка напред. Жечо слуша, дава вид, че се съгласява, но когато дойде време до осъществяване на това, което е решено, той се държи така, като че го караме да пипне с ръка небесната дъга.

    - Ти много хубаво жънеш - каза ми веднъж Жечо. - Още в началото те разбрах. Борис коси по-добре от всички ви, но ти при жътвата не отстъпваш.

    Гледам го - усмихнат, мил. Става ми отведнъж малко жал за него, че е такъв. Ех, ти земя, земя! - мисля си. - Какво не правиш ти с хората! Учиш ги на нещо, но не зная точно на какво. Обикват те хората, понякога и кръвта си проливат за тебе, напояват те с нея и пак те обичат. Ето, и тази усмивка, с която ме хвали този ми селяк, е пак заради тебе. Той иска с тази усмивка да ме накара още по-упорито и по-сръчно да пожъна захванатия чакъм. Разбирам аз душата ти, брате селянино. Какво имаш ти повече от тази земя!

    Гледам, Жечо се подсмихва. Милият! Той се радва,че има жетвари, на които няма да плати, а довечера ще им поднесе киселото мляко, добре разредено, готово да се сърба с големите супени лъжици."

    Из спомените на Георги Томалевски
    Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
×