Ася_И

Изходният път
Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам.
В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах:
- Къде отиде мухата?
Учителя каза:
- Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път.
Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам.
Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим.
След години чух безсмъртните думи на Учителя:
- Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата.
Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.”
Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов.
15 август 1967 година
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Това се случи още втората или третата година след влизането ми в Братството. Бях нещо недоволна от себе си и реших чрез по-дълъг пост да се справя с недоволството си. Предприех шестдневен абсолютен пост през есента. През време на поста ми беше леко, приятно, като че с поста изгоря и недоволството, и причината за него. Дойде денят на отпостването, пих картофена чорбичка с една хапка хляб и тръгнах за гимназията, където бях учителка. Аз хвърча, весела съм, радостна, гледам и колегите са по-хубави, по-сърдечни, всичко ми беше мило. Свърших си часовете и тръгнах по „Цар Освободител” - оттам ми беше пътя за вкъщи. Движението беше голямо, едва си пробивах път, вървя и се сетих за недоволството си и за причината му и изведнъж усетих, че те не са изгорели, а са вътре у мене живи, каквито бяха и по-рано и изпитах ужас. Запитах се: нали постих? В този момент един силен прожектор освети улицата, после мен - отгоре, отдолу - обиколи ме безпощадно.

Гледах наоколо дали този прожектор не осветява така и другите хора, но уви! Той осветяваше само мен и дойде само да ми каже, че онова, заради което предприех поста, е живо и не умира, нито изгаря. Леко и незабелязано се издигна прожекторът нагоре и изчезна. Благодарих му за светлината: не само пост, не само молитва, но много работа е нужна, Паша, за да се справиш с известни мъчнотии, недоволства и т.н.

Тази светлина от духовния свят работи и върху цветенцето, и в стършела, и в кученцето, и в гласа, който иде от високо, за да учи човека.
5 юли 1963 година.
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Една усмивка
Само една усмивка аз познавам, която и каменно сърце топи.
Само една усмивка виждам, която никой в света не победи.
С какво поддържаше се тази усмивка?
С какво хранеше се тя, за да живей?
Само с една дума - Любовта.
Каква бе отплатата на тази дума - Усмивка?
Сърце, чисто като кристал - нейния Въздух.
Ум, светъл като Слънцето - Извор, в който тя се оглежда.
Душа, обширна като Вселената - нейното необятно Отечество.
Дух, мощен като Бога и едно с Бога - нейната Сила и Мощ.
Само една усмивка аз познавам, която прави чудеса.
Само една усмивка виждам, която носи безброй блага.
Чия бе тази усмивка? Как я зоват и наричат?
Това Природата само знай, но знае тя и да мълчи.
За себе си само Логос я наричам аз.

На 21 ноември заваля първия сняг. Вън беше доста студено, но аз се осмелих да изляза този ден, да се поразходя до една моя приятелка, да се порадвам на снега. Въодушевена от пресния и хубав сняг, през всичкото време говорих, нагълтах се със студ и влага и като се прибрах, усетих простудата, нещо, което ми напомни предишното боледуване, яви се малка температура, чувствах, че се започва старата история, че ще дойде лекар, че ще има инжекции и лекарства и за да не стане всичко това започнах да се моля, усилено започнах да се разговарям по-скоро с Господа и Учителя:

- Господи, Учителю, Ти не си ли по-силен от инжекциите на лекаря? Ти не си ли по-силен от всички лекарства и антибиотици, сиропи и режими?

И самата си отговарям: По-силна си от всички лекарства, от всички инжекции, сиропи и режими.

Така дълбоко, с вяра, почти постоянно поддържах този разговор, но реших и да се пазя да не се простудявам. Ден след ден състоянието ми се подобряваше, аз укрепвах, външно и вътрешно. Молех се и благодарях. Боях се да не ме сполети нещо лошо, защото не изпълних обещанието си, което бях дала при първото ми излекуване, че ще се пазя, да заслужа вниманието и подкрепата, която ми се даде Отгоре. Ето защо и сега от една страна се моля и разговарям, а от друга - се вслушвам в това, как и по какъв начин ще ми се отговори. С подобряване на състоянието ми се видя и отговорът, който получих.

Как живата природа и Разумният невидим свят говорят на човека и го поучават!"
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Изходният път
Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам.
В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах:
- Къде отиде мухата?
Учителя каза:
- Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път.
Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам.
Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим.
След години чух безсмъртните думи на Учителя:
- Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата.
Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.”
Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов.
15 август 1967 година
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Изходният път
Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам.
В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах:
- Къде отиде мухата?
Учителя каза:
- Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път.
Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам.
Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим.
След години чух безсмъртните думи на Учителя:
- Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата.
Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.”
Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов.
15 август 1967 година
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

При всеки е индивидуално- както винаги.
Може да искаме искаме да не ни разпознаят, бранейки личното пространство или за да е по-интересно се регистрираме под няколко имена и предлагаме тези и контратези, комбинации много.
Преди 3 години се регистрирах в няколко американски сайта за медицина. Навсякъде ми искаха ник, реших да бъде инициалите ми - A I M, лесно ще го помня и няма да се объркам. Така се регистрирах и тук - малко по навик вече. Имаше един период, в който си мислех да се пререгистрирам с името си - Ася, но вече ме познавате, нали съм си същата, какво ще се промени, ако пиша под ново име? Много хора са с това име, но аз съм една единствена като душа - тук Кристиян е прав. Който чете внимателно, ще разпознае стила и начина на мислене и писане.

Иван, мисля че без причина си се почувствал засегнат. За нашите разбирания можеш да съдиш само ако те бяхме затрупали на лични с гневни писма колко си лош. В случая е възникнало някакво недоразумение и не е необходимо да се чувстваш обиден на всички. Трябва със Силвето да си изясните нещата, ние не сме съдници, ние сме участници.
По някои от темите съм съгласна с теб, по други имаме различно виждане. И аз на моменти си мисля, че съм излишна с това, което пиша, но понякога и от моите глупости може да има полза . Тук сме за да се учим и да си помагаме. А ако влагаме по-малко отрицателна енергия ще е най-добре.
С обич към всички

"Има два начина за лекуване: стар и нов начин. Съвременните хора обикновено се лекуват по стария начин, с лекарства, с бани и т.н. Този начин на лекуване е бавен и дава микроскопични резултати. И аз лекувам по този начин. Като дойде някой болен при мене, аз му давам известни методи, известни съвети и му казвам: Ако изпълняваш съветите ми, след 6 месеца ще имаш микроскопични резултати. Обаче аз не лекувам хората по новия начин. Защо? Защото те още не са готови. Новият начин е духовно лекуване. Ако излекувам някой човек по духовен начин, като не е готов да води чист живот, той ще греши още повече, а с това ще си създаде по-големи затруднения в живота. За онзи, който е готов, духовното лекуване моментално дава резултати. Достатъчно е да се даде на болния микроскопична част от елексира на живота, за да оздравее моментално."
Спасителни положения

"Има два начина за лекуване: стар и нов начин. Съвременните хора обикновено се лекуват по стария начин, с лекарства, с бани и т.н. Този начин на лекуване е бавен и дава микроскопични резултати. И аз лекувам по този начин. Като дойде някой болен при мене, аз му давам известни методи, известни съвети и му казвам: Ако изпълняваш съветите ми, след 6 месеца ще имаш микроскопични резултати. Обаче аз не лекувам хората по новия начин. Защо? Защото те още не са готови. Новият начин е духовно лекуване. Ако излекувам някой човек по духовен начин, като не е готов да води чист живот, той ще греши още повече, а с това ще си създаде по-големи затруднения в живота. За онзи, който е готов, духовното лекуване моментално дава резултати. Достатъчно е да се даде на болния микроскопична част от елексира на живота, за да оздравее моментално."
Спасителни положения

"Господ винаги ходи в правия път, а той е много тесен. През него едва може да мине една слънчева прашинка. Само слънчевите прашинки на светлината могат да минат през този път. Мислите ли, че като ви прекара Господ през този път, та няма да усетите страдания, докато се освободите от всичкия излишен баласт, който е непотребен. Колко чист трябва да бъде човек, за да мине през този път!"
Из записките на Минчо Сотиров за Учителя

Може би поста ми не е вече по темата, но докато четях Спомените на учениците ми направи впечтление как Учителя е държал да прегледа всичко преди да се отпечата; какви усилия са полагали стенографките записките да са направени правилно; самите ученици колко старателно са учели. Днес с лекота заместваме някои красиви български думи с чуждици, приемаме олекотения западен вариант на писане, който по мое мнение не отговаря на нашия език и начин на мислене. И си мисля, че полагайки усилия да говорим и пишем правилно на български език, е част от задачата ни като българи да запазим уникалната ни същност.
За мен духовността - общо казано пак, разбира се - е пробуждане на нашето същество, нашата душа, вътрешния устрем да се опознаем. Едва след като направим това може да помогнем и на другите по пътя. За мен „духовността”, тази духовна еволюция не е завършена. Това е процес, който продължава през целия ни съзнателен живот.

Може би поста ми не е вече по темата, но докато четях Спомените на учениците ми направи впечтление как Учителя е държал да прегледа всичко преди да се отпечата; какви усилия са полагали стенографките записките да са направени правилно; самите ученици колко старателно са учели. Днес с лекота заместваме някои красиви български думи с чуждици, приемаме олекотения западен вариант на писане, който по мое мнение не отговаря на нашия език и начин на мислене. И си мисля, че полагайки усилия да говорим и пишем правилно на български език, е част от задачата ни като българи да запазим уникалната ни същност.
За мен духовността - общо казано пак, разбира се - е пробуждане на нашето същество, нашата душа, вътрешния устрем да се опознаем. Едва след като направим това може да помогнем и на другите по пътя. За мен „духовността”, тази духовна еволюция не е завършена. Това е процес, който продължава през целия ни съзнателен живот.

Може би поста ми не е вече по темата, но докато четях Спомените на учениците ми направи впечтление как Учителя е държал да прегледа всичко преди да се отпечата; какви усилия са полагали стенографките записките да са направени правилно; самите ученици колко старателно са учели. Днес с лекота заместваме някои красиви български думи с чуждици, приемаме олекотения западен вариант на писане, който по мое мнение не отговаря на нашия език и начин на мислене. И си мисля, че полагайки усилия да говорим и пишем правилно на български език, е част от задачата ни като българи да запазим уникалната ни същност.
За мен духовността - общо казано пак, разбира се - е пробуждане на нашето същество, нашата душа, вътрешния устрем да се опознаем. Едва след като направим това може да помогнем и на другите по пътя. За мен „духовността”, тази духовна еволюция не е завършена. Това е процес, който продължава през целия ни съзнателен живот.

"Когато в ранните години на двадесети век ние започнахме да излизаме по планините, да играем под музикален съпровод гимнастическите упражнения и Паневритмия, всички ни смятаха за откачени, смахнати, луди, изветрели и какви ли още не етикети ни слагаха и започнаха да приказват масово, че сме излизали рано в зори да играем голи на поляната, дори да се кланяме на магарешка глава. Други казваха, че сме се кланяли на Слънцето, но най-страшното и срамното е, че голи играем при посрещането на Слънцето! Как един не дойде да провери тази мълва, но всички вярваха, че е така, както се мълви. Но те не знаеха, че едно от правилата, дадени за приложение е да не се излагаме на слънце и силен вятър голи, че това не е полезно нито за кожата, нито за нервите. Учителя казваше, че можем да се излагаме на слънчевите лъчи най-много до 10 часа и то през тънки дрехи - ленени или памучни, но в никакъв случай голи, в никакъв случай не на следобедните лъчи, а щом залезе слънцето вечер, да сме се прибрали у дома. Кожата да не изгаря, да се покрива с тънка дреха и с големи зелени листа и все в този дух. Гръбнакът да е изправен, да се излага на ранните слънчеви лъчи около половин час преди изгряването на слънцето и т.н.; хората се присмиваха и ни се подиграваха.

Паневритмията започнахме да разучаваме на състоялия се първи Младежки събор, стъпка по стъпка, постепенно, под ръководството на Учителя я разучавахме и така до нейния завършек, който беше кажи - речи до 1943 година - с корекции, допълнения, ритъм.

Общото хранене, лагеруването, четенето на книгите, уреждане организацията на целия живот на Братството, всичко имаше за основа любовта в Братството. Всеки внасяше материалната подкрепа въз основа на стария закон за десятъка - от придобитото една десета се даваше за общия живот, за общо ползване. И никой не показваше пред другите какво и колко е дал. Доброто, направено за общото, се прикриваше, пък и никой не се интересуваше. Важна е идеята - общото, развиването на колективното съзнание.

По време на съборните дни, които траеха около 10 дни най-много, се пееше тихо, говореше се тихо, груби думи не се чуваха или повишен тон. За неприлични думи и дума да не става. Над 1000 души на едно място, но дисциплината е безупречна, чистотата - също. Атмосферата е приятна. Хармония и любов, тишина. Имаш чувството, че това са идеални части от едно цяло. Ред, няма бъркотия, шум, постоянно нетърпение. Всички са доволни. Никой не усеща неудобство."

Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Няколко съборни срещи се състояха във Велико Търново. От всички краища на България се стичаха празнично възбудени стотици хора, за да видят и чуят Учителя, да се запознаят с нови приятели, да се видят със стари познати. Далеч от града през месец август там, на лозето, ставаше съборът. Спяхме на палатки или на открито под звездното небе, събуждани от песен, цигулка, флейта или кавал. Незабравимо време! В Търново ние чухме за новите идеи чрез беседите: „Новото човечество, колективното съзнание, мировата любов и космичната обич, трите основи на живота и т.н.” За съборите се докарваха коли с дини и пъпеши, имаше всичко - закуски, обеди, вечери - всички сме заедно на една трапеза. Никой не ти иска пари, никой не ти държи сметка колко си ял. Имаше малък, незабележим съвет, който се грижеше за провизиите и нищо не липсваше за голямото семейство. Всеки имаше какво да пита Учителя и той разрешаваше по специфичен начин проблемите на всеки.

Но в Търново властта забрани нашите събори. По този повод Учителя каза: „Като не разрешават съборите да стават в сърцето на България, ние отсега нататък ще ги правим в главата на България - София.”

В София съборите на Изгрева ставаха още по-тържествено. Сестрите, облечени в дълги бели рокли, братята - в бели ризи обезателно, бели шалчета или връзки, в бели или светли дрехи. От провинцията идваха в национални носии, с гайтанлии потури, с бродирани и шити ризи; сестрите със сукмани, със забрадки и престилки. Диалекти различни, но всички се разбираха идеално. Всички се наричаха братя и сестри помежду си, и живеехме и пеехме като един. Кипеше вода в грамадни чайници, в казани се готвеше постна храница. Водата се пиеше вряла, на глътки преди ядене или един - два часа след ядене. Новите хигиенни правила тук се спазваха.

Всяка година правехме групови екскурзии до връх Мусала и до езерата. Макар и неекипирани, при нощувка на открито, никой не се разболяваше. Цяла нощ млади братя подклаждаха огъня на огнището, а ние сме наобиколили това огнище, покрити само с палтата си, пиехме чай и сутрин преди зазоряване тръгвахме от езерото до Мусала за връх Мусала, за да посрещнем от върха изгрева на Слънцето и да вдъхнем лекия лъх на Мусала. Вечер около огъня, било на езерата, било в подножието на връх Мусала, пеехме нашите си песни, изнасяха се концерти, прекарвахме също много приятно пред лумналия огън.

Една година имахме и гости от чужбина. Най-голяма бе групата от Франция. Имаше гости от Латвия и Естония, от Сърбия, Гърция, Швейцария. Всички бяха изключително доволни и щастливи. Учителя от своя страна също беше изключително вдъхновен.

Спомням си за един събор на Изгрева. Бяха дошли и журналисти от Софийските вестници. Един от тях се обърна към Учителя и рече: „Колко ли много се радвате, като гледате толкова почитатели, толкова народ край себе си. Поляната е пълна. Този свят за вас е дошъл.” Учителя погледна, погледна тях и нас, които в момента бяхме покрай него и рече: „Докато плодовете не са узрели, не може да се каже каква ще бъде реколтата. Не може да се радвам, защото сега е пролет. Сега са много плодовете, но са още зелени.” Друг журналист попита: „Бихте ли желали някога да се върнете пак на Земята? Нали според Вашето учение смърт няма и прераждането е факт?” „Да, бих дошъл на Земята, но при едно условие - ако на нея няма журналисти.” - усмивката не слезе от лицето на Учителя."

Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Братството много преживя от външните, но и от вътрешните хора, които бяха отсам оградата и се бяха клели във вярност и стояха с дни пред вратата му, на колене му се молеха за благословия, за излекуване от тежки болести, които се смятаха за първи, едва ли не за светии, от тези, които пееха хвалебствия за него, от тези, които хиляди пъти са му целували ръка и са яли от сложеното на общата трапеза с години наред, от тези, които се смятаха пазители на Братството и накрая го предадоха. Грижата на Учителя за нас беше неизмерима, но след като той си отиде, за да запазят личните си интереси, се отказаха от Учителя, дори викаха да се запали Изгрева, да изгорят всички дъновисти. Например такъв беше Елизер Коен и много други комунисти, развели вече друго знаме след 9 септември 1944 година."
Този текст е към пост #15 С него всичко от спомените на Буча Бехар е публикувано.


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Основаване на Комуната в Арбанаси.
Идеята за предстоящото основаване на Комуната в Арбанаси бе най-актуалния въпрос за нас и вече няколко пъти се събирахме да уговорим и уточним подробностите по този въпрос.
От Варна пристигна брат Стамат Тодоров, на когото предадох ръководството на братските имоти и ключовете от колибата и през месец септември се пренесохме с Марин в Арбанаси. Дойдоха и другите приятели. Бяха вече пристигнали и моите родители с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Обявихме основаването на Братската Комуна при следния състав:
Основно ядро:
1. Никола Гръблев от Габрово - военен капитан.
2. Христо Христов от Търнова - подпоручик, който си подаде оставката и като цивилен пристигна в Арбанаси.
3. Марин Камбуров
4. Аз - Петър Камбуров.
Спомагателни:
Руси Събев от София, Димитър Александров от Търново, Мария Каишева от Арбанаси /Кольо и Мика бяха временно в Комуната. По-късно заминаха за София/ и моите родители с двете деца, които не се считаха за членове, тъй като бяха малолетни. Бяхме всичко 11 души.
Беше уговорено Никола Гръблев да не напуска службата си, за да може да помага със заплатата си.
Отначало работата тръгна добре. Имахме на разположение над 100 хиляди лева и решихме най-напред да закупим ниви. Купихме изцяло имота на една вдовица - Мола хаджи Димитрова, която след това се изсели от Арбанаси. Имотът бе 12 декара ниви и 3 декара лозе. И от друг стопанин купихме една нива от около 12 декара. Набавихме инвентар: плуг, вили, лопати, мотики и др. Фураж за добитъка и две биволици на сестра Мария Каишева, две кози и едно магаре. Останаха 20-30 хиляди лева резервен фонд. Докато се ориентирахме в обстановката, дойде зимата. А приходи още нямаше никакви. Затова се наложи да теглим по малко от резервния фонд. Днес малко, утре малко, готовите пари се изнизаха хилядарка след хилядарка. А нашите славни трапези! Винаги имахме гости от Търново или от горна Оряховица, или от Лясковец. Пък песни, пък цигулки! Славно нещо било комуналния живот! Всички, които ни посещаваха оставаха с отлични впечатления! Да, така беше в началото, а за края ще говорим по- късно. През есента успяхме да изорем нивата, която купихме от Мола, а онази, които купихме от някой си Пейо от Горна Оряховица, беше посята с жито. Аз, за да изразя доволството си от покупката на нивата, казах:
- Дай Боже да се роди хубаво жито, ще ви донеса два чувала жито подарък от мене! Но не му занесох, защото житото наистина не стана. И през есента на 1924 година получих призовка от съда. Съди ме Пейо за 1000 лева, т. е. стойността на два чувала жито, които съм се задължил по пазарлък да му дам. Отидох в Горна Оряховица. Намерих го в къщи на легло - болен. Не можахме да се разберем. Той твърди, че аз съм се зедължил да му занеса два чувала жито. Аз твърдя, че съм обещал условно - ако житото стане. Най-после му броих хилядарка и въпросът се уреди. На следния ден научихме, че Пейо починал.

През пролетта на 1923 година аз пак посях дини, но на по-малко пространство и се стараех да бъда буден, да не би пак да ме измамят духовете.

Всичко се развиваше добре - и лозята и бостана. Но пак към 20 юни, тъкмо по обяд, когато се прибирах в колибата да обядвам, откъм северозапад се зададе едии черен облак с мълнии и буря. Помислих си: „Ето, пак иска да се повтори минало-годишния случай”. И преди да вляза в колибата, съблякох си горното палто и като се изправих срещу облака, от който падаха вече едри парчета град, викнах с всички сили и ревнах: „Господи, не искам този път духовете да ме измамят! Нека да ме убие градушката, но аз няма до се прибера в стаята, докато не престане. Няма да позволя този път духовете да ме измамят!”

И стана чудо! Облакът се раздели на две и започна да вали проливен дъжд от който се чувствуваше голяма нужда. Едва тогава се прибрах в стаята, цял измокрен и треперещ от преживялото напре­жение.

Когато Учителя дойде в началото на август, аз му разказах подробно как застанах и ревнах срещу облака и как облакът се раздели на две и заваля дъжд, а градушката престана.

- Това случайно ли стана, Учителю, или поради моята силна молитва?

Учителят кава: „Рекох, имал си една реална опитност”.

Поради септемврийските събития през 1923 година съборът не се състоя.
Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Моето непослушание

През зимата на 1922 година падна дебел сняг и аз трябва­ше да прекарам времето си сам в стаята. Единствената мисъл, която доминираше над всички мои мисли, беше идеята за предстоящето образуване на братската комуна, което щеше да стане през есента на 1923 година. Мислих, кроих разни планове и дойдох до заключението, че ще ни са нужни пари, при това повече пари. Но откъде ще вземем тия пари? На първо време ще трябва да закупим ниви, коне, инвентар /плугове и др./ после ще трябва да обзаведем и жилището – братската къща от две стаи и кухня, храна, семена и пр., и пр. „ А приятелите, които ще участват в комуната са всички без един лев. Всички ще участват с двете си ръце – ще работят. Но докато се дойде до работата, трябват много други предварителни подготвителни неща. За да работиш, да ореш, нали трябва да имаш нива?






И моята мисъл ме отведе в Стара Загора. Единственият начин, чрез който ще можем да се снабдим с пари, е да продадем имота в Стара Загора - къща, едно лозе два декара и една нива с черешови дървета.






Учителя казал на мама и на брат Христо Христов: "Имота в Стара Загора няма да продавате! В Арбанаси ще се направи само един опит и ако опитът излезе сполучлив, пари ще се намерят. Но въпреки това аз реших да пиша на тати да продаде всичко и с получените пари да дойде цялото ни семейство - тати, мама, братята ми Марин и Костадин и сестра ми Таня в Арбанаси да положим основите на бленуваната братска комуна - мястото, където да се приложи учението на Учителя на дело.






Седнах да пиша на тати. Натопих перото в мастилницата и посегнах да пиша на листа, но перото се изкопчи от пръстите ми, като че ли някой го грабна и със сила го заби в масата! Аз взех перото и посегнах втори път да пиша - повтори се пак същото: перото като живо се изплъзна измежду пръстите ми и се търколи на масата! И третия път се случи същото! На четвъртия път аз стиснах перото с яд и този път ми се удаде — написах "фаталното" писмо.






Аз, "окултният ученик", не можах да разбера, че с отскачането на перото небето иска да ми каже и напомни думите на Учителя: "Не пиши това писмо! Имота в Стара Загора да не се продава!" Но аз не разбрах. Мисълта за предстоящата комуна толкова силно се беше втълпила в ума ми, че аз за нищо друго не мислех. Представях си колективния братски труд, общите молитви, общото хранене, песните - пълната хармония! Но не излезе така, както си представях. По- късно ще опиша всичко подробно.






Баща ми имаше пълно доверие в мене. Обичаше ме, както и останалите си деца и като получил писмото решил да осъществи моето предложение. Обявява имота за продан и в скоро време го ликвидирал. Аз лично отидох в Стара Загора през пролетта на 1923 година и получих парите - 114 хиляди лева. След това цялото ни семейство напусна Стара Загора и се засели в с. Арбанаси, Търновско, дето щеше да се реализира бленуваната братска комуна. Имахме си собствен кон и каруца, но откупихме и катъра на. брат Димитър Марков и като приспособихме каруцата за чифт, брат ми Марин потегли през Балкана - Габрово и за два дни пристигна в Търново.

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сякаш свикнахме да живеем бързо. Непрекъснато ни заливат предложения за бързи пари, бързи кредити, бързо отслабване. И за бързо духовно израстване. Май покрай заливащите ни предложения за курсове с ускорено усвояване на някои знания и умения, предназначени не за всеки, се появяват и част от изперкалите „духовно” търсещи.
И в желанието си да не изоставаме забравяме, че бавно извървяният път ни дава много повече знания и опит, отколкото бързото пътуване.
Не мога да си спомня точната мисъл на Учителя - беше за малките камъчета по пътя, които могат да ни препънат, ако много бързаме и не гледаме къде вървим.

Здравей, Елфче,
Радвам се, че операцията е била успешна. Пожелавам на майка ти по-бързо оздравяване. И да се пази.
Ендокардитът е коварно заболяване и след него наистина трябва да се внимава, и то изключително много. Имам шест операции на сърцето, една от които беше инфекциозен ендокардит. Тъканите са много крехки и може много лесно да поддадат и да започнат да се порят шевовете. Ако са поставени клапи - трябва да се пази - защото при една инфекция може бактериите да се загнездят там отново и дори с антибиотично лечение трудно да се премахнат. Това е песимистичната страна на проблема. Клапното протезиране се променя много бързо, хирурзите са добри, просто трябва вие да внимавате малко повече, това е.
Твоята помощ също е много важна. Сигурно са ти казали докторите - първите 3 месеца да спи само по гръб; никакви прхосмукачки, тупания, простиране - всяко от тях натоварва сърцето - и точно заради крехките съдове трябва да се избягват. Да не вдига повече от 3 кг, разпределено в двете ръце. Просто я пази. Те, по-възрастните не обичат да ги бейбиситваме, ама тези 3 месеца са много важни. Сега времето се оправя - разходки всеки ден, ако ще да обикаля квартала или да качва стълбите на входа. Колкото и смешно да звучи, това е едно много добро и равномерно натоварване за съцето.
Не виждам Кучу какво те притеснява - те са заредени с толкова положителна енергия! Той просто усеща недостига на такава след операцията и иска да помогне. Сигур иска да ляга към краката й - нормално. Мисля, че е по-добре кучу а остане, отколкото да го махнеш - майка ти ще я заболи точно сърцето, защото там е цялата й любов към теб, кучу, целия свят.
Всичко ще е наред, не се притеснявай! Ти като си спокойна и майка ти по-лесно ще се възстанови. Алфа вълни - знаеш.
Успех!

"Вървяхме пеш. Хълмовете и долинките блестяха с предобедната светлина на августовския ден. Движим се като бродяги по дългите прашни друмища. Сега, обаче, нямаме бради. Преди да тръгнем, ние се обръснахме. Над земята трепти мараня. Дочуват се познатите подвиквания на щурците. Над широката равнина, над по-високите ридове, върху жълтеникавите ивици на пътя, летния ден се чувства като топла милувка. Ние крачим с мисълта, че сме оставили зад гърба си тежък, но хубав труд. Малката горчивина от постъпката на Жечо изчезна. Ние знаем колко трудно се преустройва една закостеняла в собствеността човешка душа. Разбрахме колко е трудно на един селянин във време на работа, макар и не най-важната, да даде конете си за пренасянето на един болен човек. Обути сме в сандалите, които ни направи Борис, защото единствените сандали, които ни купи Жечо от Карнобатския панаир са във вързопчетата ни. Тях не бива да разваляме. С тях ще се явим на събора в Търново.

В Карнобат се отбихме при наши близки приятели. Семейството на двете сестри, Мара и Фанчета Савови, ни прие топло и братски. Ние разказахме, че сме тръгнали за Търново, но нашите мисли са все още в Ачларе при братята, при Коста, който оставихме болен и за който предупредихме, че ще пристигне наскоро в Карнобат, откъдето ще бъде изпратен или за Търново, или за София. Това ще се реши във връзка с неговото състояние.

След обяд, към седем часа, ние сме вече във влака. Кръстьовите и моите пари стигат да си купим билети до Стара Загора. Колкото се отдалечаваме, толкова Ачларе ни става по-мило. Мил ни става и Жечо с всичките си навици и хитрини. Този бяг на влака, всичко преживяно в Ачларе, ни става скъпо. Дощя ми се пак да върна изкривеното помещение на нашата библиотека, да седна на дъските и да сложа дебелия том на Астрологията на Катцер, Либериус, Либра. Поиска ми се да прегърна Христо и да тръгна по прашния друм към нивите. Много ми се искаше пак да чуя мърморенето на Жечо и неговия въпрос: „Братя, с какви лъжички искате да ядете киселото мляко? С чаени лъжички или разредено на айрян с големи супени лъжици?” Спомних си и за черната руска рубашка – как се редувахме да я обличаме, когато ни идеше реда да гоним кравите, впрегнати в тежката диканя. Тя беше толкова пъти изпотявана и изсъхвала, че можеше да стои права, ако я поставим на земята. Приличаше на бойна раница. И за тази дрипа дори ми стана мило.

Лети влака по релсите стремително, гладко. Колко е различно возенето от онова, с което свикнахме в село. Каруцата на Жечо беше без пружини, пътя беше каменист, а кобилата винаги бягаше в неравен тръст.

Над земята пада мрак. Най-после става тъмно. Ние се люлеем уморени на дървените пътеки във вагона и често заспиваме и се пробуждаме. Усещаме гарите по бляскавите светлини и после пак потъваме в полудрямка и в унасящия ритъм на колелата.

Най-после стигнахме в Стара Загора. Неприятно нощно слизане. Багаж, вързопи, хладни тръпки в гърба. Колко са тъжни ....... през нощта. Къде ще спим? Ние, разбира си, няма да безпокоим никого сега. Затова се спряхме в едно широко помещение, натъпкано с куфари, денкове, кошове и сандъци. Те са превързани с въжета и имат криви надписи. Аз легнах на една дъска, свих се и заспах, както спят носачите по железопътните гари. Кръстьо легна наблизо до мен. В съня си усещам тръпки първо в гърба, а после и по цялото тяло. Умората, обаче, надвива и аз като тръпна продължавам да спя.

Като се събудих призори, усетих, че целият съм вкочанясал от нощния хлад. При нас дойде от някъде един наш ямболски приятел. Видяхме се с него и тръгнахме да търсим Александър, който се беше прибрал в Стара Загора при домашните си няколко дни преди нашето тръгване.

Аз останах да гостувам при Александър, а Кръстьо отиде в друга къща. Като си легнах вечерта, разбрах, че съм болен. Усетих съвсем ясно признаците на маларията. Челото ми пламна, разтърси ме треска с неприятни студени тръпки по гърба и после огън, като че съм в пещ. Когато през деня малко се поокопитих, но все още сериозно разтърсен от маларията, ние с Кръстьо излязохме за около половин час, за да продадем часовниците си. За моя ръчен часовник получих 100 лева, а Кръстьо за неговия получи 150 лева. Часовникарят дълго разглежда марките на тия часовници и нашите лица. Кой знае какво си е помислил, но плати парите. Това са пътните ни разноски до Търново.

Наново легнах в дома на Александър. Замаян съм и усещам, че изгарям от огъня на болестта. Като в просъница виждам как минава край мене бабата на Александър – една мила старица в народна дебърска носия. Усещам, че се грижат за мен, усещам, че Кръстьо е до мен и ме разтрива с яките си ръце.

Въпреки всичко ние вечерта трябваше да пътуваме. Извадихме си билети за подбалканската линия до Дряново.

От това пътуване имам само кошмарни спомени. Нищо друго не помня. Какво ли пък може да запомни един пламнал в огън човек. Пред очите ми отвреме на време пламваха лампите на някоя гара и шумът на вагонните врати, който достигаше до ушите ми. Усещах как понякога Кръстьо идваше до пейката, на която лежах и проверяваше състоянието ми. Изобщо кошмар!

Пристигнахме на гара Дряново. С мене на тази гара стана нещо, което аз мога да нарека истинско чудо. Още със стъпването си на земята, аз се почувствах съвършено здрав. Никаква медицина, никаква наука не могат да обяснят как стана това, че когато вдъхнах за първи път хладния и чист планински въздух, аз се почувствах като новороден. Нито следа от умора, нито следа от треската и огъня, който ме бе обхванал през нощта. Може би моят организъм, роден на планината, усети нещо свое, родно и лекуващо. Аз живях толкова месеци в полето и сега, когато усетих планината, моето здраве веднага се възвърна. Вдигнах багажа си и тръгнах с бодри стъпки."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Звездите бавно изгасваха в прекрасната утрин и скоро съмна. Тръгнахме към манастира. Там намерихме добро гостоприемство. Разгледахме черквата, около която се е търкулнала скала от близката височина и не е направила пакост, видях и костницата на загиналите в дряновското въстание и разговаряхме с игумена. Той е гостоприемен пълничък човек, но много пъргав. По цял ден прехвърква по двора, отива при различните гости и хвали сливовата ракийка, която сам манастира си произвежда.

Когато вечерта се прибрахме за сън, ние трябваше да сменим ролите си. Аз бях съвършено здрав, но Кръстьо усети пристъпи на малария. Поразмислихме се и .......... Аз започнах да разтривам Кръстьо, успях да облекча малко страданията му, но разбира се, не можех да отстраня маларията, която здраво беше прегърнала Кръстьо в горещите си обятия.

Около Дряновския манастир и в самото балканско градче има какво да се види. Наблизо до манастира има пещера – едно красиво смайващо образувание на варовиците. С тайнствен шум в дълбочината на пещерата се стичаха води. На човек му се струва, че е в някое подземно царство. Градчето пък – едно старо еснафско и балканско селище, привлича със старинните си дюкяни и с един бит, който, макар и залязващ, все още вълнува сърцето.

На 14 август с влака ние пристигнахме в Търново.

Колко ми е трудно да разкажа за чувствата, които ме обладават, когато стигнахме в Търновските лозя. По-преди загатнах, че там има едно място, което небето залива с преизобилна светлина. Всичко е все така бяло, величава и лъчезарно. В широкия двор пред голямата къща на лозето има наши приятели от цяла България. Тук ние срещнахме наново усмивката на нашия Учител. Тук наново се събрахме – ачларците, донесли слънчевата усмивка на житните ниви и тук таме и малко малария.

След няколко дни всички комунари сме тук. Половината са маларични. Ние разказахме на Учителя нещичко от нашия живот, но той като че всичко знаеше. Позачерви се Жечо, когато Учителя каза, че пресилените неща не са полезни, но само това. И ние се потопихме в бялата радостна атмосфера на събора.

Спя в палатка. Нощите са неописуемо тържествени. През отвора на палатката виждам същите съзвездия, които наблюдавах в Ачларе. Леглото ми е кораво, но една небесна люлка ме люлее.

Струва ми се, че това, което разказах за Ачларе и нашата комуна, са повече външни случки, които на места са смешни и наивни. Но има друго нещо, за което ми е много трудно да говоря То не се поддава лесно за разказване. Всеки един от нас, комунарите, го носи дълбоко в себе си.

Сега вече се отказвам да рисувам хората и обстановката. Пред мен е моят малък дневник. Аз го разлиствам и зачитам. Ще прочета някои листа така, както съм записал върху тях моите преживяни минути и часове. Това е богатството, което отнесохме със себе си от Ачларската комуна. Вие ще ме слушате. Ще се опитам да събудя от тия страници някои преминали дни и нощи така, както те идваха и си отиваха от нашия живот. Дано някой от вас почувства трепета на нашия жаден за проникване в Божествения свят живот. Дано някога и самия мен облъхне безсмъртната красота на Великата Любов, която се изливаше над нашите изкласили ниви."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ачларе, понеделник, 29 май.

Преди обяд копахме на маковата нива, но след обяд сме у дома. Вали напоителен обилен дъжд. От стряхата на селската веранда ние усещаме миризмата на земя. Може би не ще повярва някой, който цял живот е бил градски жител, но земята има чудна миризма.

Какъв преди обяд беше днешният! Има нещо неописуемо хубаво, когато копая на просторната нива. Другарите са далече и едва дочувам звънките удари на техните мотики. Небето над мен е огромен купол с плувнали по него облачета, дошли от морето. Сам съм, леко помилван от утринната хладина. Струва ми се, че съм мъничка точица, в която се срещат небето и земята. Усещам тази дреха. През босите ми крака нахлува топлата тръпка на майката земя, която ме е родила и в гърдите си усещам възторга от синята усмивка на небето.

Копая и никой не подозира, че под съдраната ми риза имам едно ликуващо сърце.

Вие, драги читателю, си спомняте тези думи. Аз ги казах и в началото, когато започнах да разказвам за Ачларци.

Изкопавам една бразда и спирам. Свалям леката си платнена шапка и усещам как вятърът се хвърля в моите обятия. Сякаш някой ме прегръща.

Сам съм в тази вълнуваща се степ, но ми се струва, че някой стои тук наблизо.

Сядам на топлата пръст. Чувам сърцето си и ми се струва, че то пее някаква песничка. После лягам на браздата. През примижалите ми клепачи слънцето изпраща безброй багри. Мисля си за щастието. Има ли щастие? Има ли щастливи хора на света? Може би в „Хиляда и една нощ”. Там принцовете са щастливи. Те летят със своите яки жребци, окичени със злато. Те живеят в хладните зали, където гукат гълъби и свирци огласят пространството с любовни песни. Но все пак не е щастие това, което могат да ти отнемат други принцове с по-яки коне и по-голямо богатство. Какво богатство е това, което трябва да се брани с острието на пики.

Учителя Беинса Дуно ни научи, че щастлив човек може да бъде, който е наблизо до Него. До господа, до Великата Любов. Когато Той се докосне до тебе, ти ще бъдеш безкрайно щастлив.

- Христо бе – питам го аз, когато се наредим по браздите – чувстваш ли, че има някои часове през деня, когато душата ти става неизразимо хубаво.

- Да, разбира се – отговаря Христо, забил дръжката на мотиката в меката пръст и сяда дори кръстато на широката металическа част на мотиката /да се чудиш просто как го прави, като че седи във въздуха, когато го гледаш отдалече/, това са добрите татви. Татвите – продължава той - са различни. Те са течения от небето. Слизат от там като невидими потоци и се променят.

- Така ли? – казвам аз.

- Да – отговаря Христо меко и замечтано. – Това са небесните татви, което ще рече, различни гами от невидимия свят.

Вятърът отнася шепота на Христо.

Щастливо обстоятелство е това, че всички комунари от братската Ачларска комуна са музикални и са при това добри певци. Вечерно време ние попяваме пак така многогласно, както някога в нашите събрания у Коста. Песента тържествено се излива в тишината на настъпващата вечер и тя ни възвръща в един хубав спокоен свят, като заедно с нова възвръща бодростта ни след морната работа.

След като си легнем, дълго още звучи в душата ни песента. Заспивам като че небесната люлка отново ни залюлява."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"30 май

Аз на сън виждам море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но не съм го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ни делят ат него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идват оттам и ни подканят да отидем при него.

- Като бели изкъпани агънца са тия малки бели облачета – казвам аз на приятелите си. – Колко ми се ще да отидем до морето.

- Жечо няма да ни даде пари за път – казва един.

- Ще идем пеш до там – отговарям аз.

На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстьо. Вие знаете вече това.

Над полето трепти пролетна радост. Чучулигата се извива над нас във висините. За нас няма нищо невъзможно!


Юни

Слънцето праща божествен огън, а полето трепти в маранята. Аз не познавам друго поле с такива широки и волни хоризонти. Облаците днес са наредени недалеко околовръст и като че ли чакат нещо.


Юли

Днес Кръстьо донесе на нивата баница. Една от учителките в селото е вече наша съидейница. Тя ни праща баницата.

Днес се замислих за моята майка. Спомних се как пътувах с нея като дете във влака. Там седяха онези ханъми с разноцветни наметки. Как се различаваше лицето на майка ми от лицето на турските жени.

Когато си легнах вечерта, когато сложих главата си на коравата възглавница, над мене се бе разстлало невъобразимо широко звездно небе. Почувствах, че образът на майка се разлива в безкрайната ширина и оттам слиза утехата на някаква друга майка, която ме обича със същата обич, както моята майка и вместо черната забрадка на майка ми, тя е заметнала плащеницата на звездната нощ.

Така аз се научих да разговарям с великата майка на света, която слиза от небесните висини, докосва ме с небесната си длан и ме милва, както тогава, когато бях дете.

Още колко неща бих могъл да разкажа за Ачларе, но и това малкото, което казах, е достатъчно да проумеете какво велико нещо се извърши у нас сред това широко плодородно поле.

После следва Карнобатския панаир. Сандалите, които ни купи Жечо, гостуването при семейството на Мара и Теофана и връщането в нощта, когато щурците свирят из полето и на изток бавно – бавно се подава дискът на пълната луна."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"22 юли

Аз и Кръстьо пътуваме към Бургаския окръг. Посетихме селото на някои наши приятели.

Днес с мен се случи нещо неприятно, но то от друга страна ми показа как Божи хора живеят на тази земя. Ние се движим между селата Лъджа кьой и Терджуман. Бях малко настинал и уморен. Усетих и силни болки в стомаха. Аз никога не съм страдал от стомах, но тогава – към 3 часа след обед, след като направихме по една топла баня в Лъджето, усетих такива непоносими болки в стомаха, че трябваше да седна върху един камък на пътя. Не можех да се помръдна. Сякаш нож бе забит в стомаха ми.

Кръстьо и някои други приятели трябваше да заминат за Айтос, но аз в това състояние не можех да ги последвам. С големи усилия стигнах до къщата на един наш приятел – бай Мильо. Останал сам в една селска непозната къща, легнах върху чергите на един диван. Болките са адски. Веднага при мене дойде жената на Мильо – една сериозна, около четиридесет и пет годишна селянка с необикновено дълбоки, замислени очи. Аз останах поразен от вниманието, грижите и тревогите на тази странна селска жена. Само моята собствена майка би могла да се грижи така, както жената на Мильо. Помолих я да стопли вода в един съд и да ми я даде в една чаша. Врялата вода на малки глътки може да успокои малко болките, но аз все не можех да се помръдна. Поставих си и топла тухла на стомаха и така дочаках нощта.

На няколко пъти усещах как с леки нечути стъпки жената приближаваше до моето легло и слухтеше дали спя. Като че на това легло лежеше не един случаен непознат пътник – приятел на нейния съпруг, а собственото й дете. В тия леки стъпки на босите й нозе, аз долових приближаването на чистата човешка любов, която живее в някои сърца. Аз видях човекът в най-прекрасния му вид. С грижите на тази непозната селянка, видях бъдното човечество, заживяло в мир, братство и взаимопомощ. Видях Царството Божие на Земята.

Аз никога не ще забравя сестра Златка. Така се наричаше селянката с големите тъжни очи.

В село Коджа махле аз видях осъществена на дело Христовата любов. Селяните са премахнали оградите без закон. Цели махали живеят като едно семейство. Там копаят, жънат и вършеят задружно. Днес ожънат нивата на Ивана, а утре на Тодор. Отиват всички вкупом с песни, с радост. Тук хората са осъществили по любовен път това, за което от много десетилетия се борят комунистите. В това село има младежи, които се учат да свирят, учат стенография, есперанто и четат в свободното си време."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"