Ася_И

Сякаш свикнахме да живеем бързо. Непрекъснато ни заливат предложения за бързи пари, бързи кредити, бързо отслабване. И за бързо духовно израстване. Май покрай заливащите ни предложения за курсове с ускорено усвояване на някои знания и умения, предназначени не за всеки, се появяват и част от изперкалите „духовно” търсещи.
И в желанието си да не изоставаме забравяме, че бавно извървяният път ни дава много повече знания и опит, отколкото бързото пътуване.
Не мога да си спомня точната мисъл на Учителя - беше за малките камъчета по пътя, които могат да ни препънат, ако много бързаме и не гледаме къде вървим.

Луната в земеделието и градинарството
Много интересна статия от сп. Житно зърно, год. 12, книжка 6-та. В нея има практически съвети, или по-точно казано, някои правила които трябва да се спазват за да бъде съобразено земеделието с Природата.

Позволявам си да сложа линк и към една много хубава статия от Боян Боев - за Вътрешни връзки с природата, пак от същия брой.

"Ще кажете, че растението е неразумно същество. Лъжете се, растенията са разумни същества, те са добри химици, превръщат материята и така я използват. Те се справят и с най-трудните условия, които срещат в живота си. Растенията познават закона за дълголетието по-добре от човека. Има растения, които живеят на земята 8,000 години. В Стария завет се говори за дълъг живот, но никой не е живял повече от 1,000 години. Растенията могат сами да си приготвят парфюми. Някои от тях разнасят такова благоухание, каквото човек никога не може да постигне. Още отдалеч се усеща този аромат."

"И растенията, и животните се стремят да заякнат, да станат силни. Разликата между растенията и животните, от една страна, както и хората, от друга, се заключава в това, че грижите и безпокойствата на хората са по-големи от тези на животните и растенията."

"Растенията, животните са също фактори на земята."
Трите посоки

"Един циганин откраднал един кон. Оправдавал се. Ние, съвременните хора, се оправдаваме като този циганин, както той се оправдавал. Съдията казва: „Ти защо открадна този кон, той е чужд?“ „Господин съдия, аз не го откраднах, но аз се качих на една круша, да бера. Той дошъл долу под крушата. Падам аз от крушата и, хоп, на гърба на коня. Хуква да тича и занася ме у дома. Вързах го в дома, докато му намеря сайбията.“ Съдията бил духовит, казва: „Ти, като идеш вкъщи, пусни го и гледай втория път да не падаш на гърба му.“"
Из Като младия син
Много хубава беседа - с разсъждения за живота като цяло.

Поучителна история:


Красотата и Грозотата

Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг.
И си рекоха една на друга:
- Хайде да се изкъпем в морето.
И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.
А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърда свенлива, та да остане гола, сложи си дрехата на Грозотата. И Красотата продължи по пътя си.
И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.
Ала има и такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата.
И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им...

Поучителна история:


Красотата и Грозотата

Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг.
И си рекоха една на друга:
- Хайде да се изкъпем в морето.
И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.
А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърда свенлива, та да остане гола, сложи си дрехата на Грозотата. И Красотата продължи по пътя си.
И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.
Ала има и такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата.
И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им...

Първата ми среща с Учителя

Влакът спря на софийската гара. Сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. Наближаваше часът, в който за първи път щях да видя Учителя. Баща ми тръгна с куфара и чантата, а аз вървях след него с кошницата.

Взехме трамвая и след половин час, ето ни при баба. С явно нетърпение заявих на баща ми, че веднага трябва да предам кошницата с гроздето. Напразно ме питаха за кого е. Без да дам обяснение, взех я и излязох.

Улиците ми бяха непознати, но от Варна имах точни указания. Качих се на трамвай № 3, слязох на ул. „Опълченска”, завих наляво и повървях, докато стигна № 66.

Почуках на дървена врата и влязох в тясно, дълго дворче, покрито с плочи. Посрещна ме една сестра. Казах, че искам да се срещна с Учителя. Тя ми посочи стълбата вляво. Пристъпвах несигурно по стъпалата. Сестрата вървеше пред мен, почука на вътрешната врата и ме покани да седна на един от двата плетени стола в антрето.

Вратата се отвори. Скочих от стола. Учителя беше пред мен. Целунах му ръка и той ме покани да седна.

Седнахме на плетените столове. Облечен в сива гълъбова дреха, с бяло шалче на врата, закопчано с хубава златна игла. От него лъхаше благост и доброта.

- Учителю, заповядайте, нося Ви варненско грозде. Току-що пристигнах с баща си в София. Ученичка съм в осми клас и от две години посещавам събранията на Братството във Варна. Родителите ми не ме пускат. Винаги трябва да казвам, че отивам на разходка или при приятелки, за да отида на беседа. Моля Ви, Учителю, направете така, че да ме оставят свободна да посещавам събранията. Продължавах да разказвам най-подробно живота си, а Учителят слушаше внимателно. Най-после млъкнах.

- Истината ще Ви направи свободни - каза Учителя.

- Но какво да кажа на баща си, за да разбере, че не отивам на лошо място? - продължавах обясненията си аз.

- Истината ще Ви направи свободни - повтори Учителя и нищо повече.

- Но кажете ми начин, метод, Учителю - настоявах аз и молех да ми даде съвет.

Мина почти половин час. Дойдоха други посетители и аз трябваше да си вървя. Станах. Стана и Учителя.

- Истината ще Ви направи свободни - потрети той и нито дума повече.

Целунах му ръка и си тръгнах. Защо не ми каза никакъв начин или метод, за да ме разберат моите родители и да ме оставят свободна? Нали Учителя всичко може?

Щом излязох на улицата, видях баща си, сърдит да се разхожда по тротоара. Беше разбрал къде съм отишла.

- Затова ли те доведох в София? Тръгвай вкъщи и няма да мръднеш от вратата навън, докато не заминем за Варна. Водя те в столицата, за да ти прегледа някой специалист очите, а ти да ми ходиш при Дънов! Ще видиш ти София още веднъж! - продължаваше да ми се кара баща ми чак до вкъщи.

Без да се оправдавам, мълчах. Разбрах, че съм сгрешила. Не биваше да бързам, за да не се осъмнят къде отивам. Но грешката беше сторена.

Баща ми имаше някаква работа и два дни ходи из града. Аз шетах и помагах на баба си. На третия ден ме заведе на очен лекар, на четвъртия – тръгнахме обратно за Варна.

Не можах вече да отида при Учителя. Влакът летеше. Застанала пред прозореца, летяха и мислите в главата ми...

„Опълченска” 66... Учителя... Колко беше мил, но защо само това ми каза: „Истината ще Ви направи свободни.”... И нито дума повече! Нищичко не ми каза, как да се освободя от къщи... Може би говорих много? Не му давах възможност да ми каже нещо повече? Но не! Имаше моменти, когато мълчах и чаках да видя, какво ще ме посъветва, а той – нито дума повече! Чуден Учител!... Може би не заслужавам свободата?!... И цялата картина пак се връщаше в съзнанието ми: Бялата дървена врата, номер 66, дворът, стълбите, столовете, Учителя, седнал срещу мене и думите му: „Истината ще Ви направи свободни.”

Минаха месеци. Вкъщи същата история: Неделя в 10 часа сутринта, в сряда и петък в 7 часа вечерта ставаха големи разправии за Школата и най-важното, въобще не ме пускаха. Трябваше да измислям по нещо и най-често не успявах.

Думите на Учителя някак си оживяха в мен. Несъзнателно ги повтарях, където и да бях. Но не можех да осъзная, защо ми каза само това.

Един ден, поливайки цветята в градината, прозвуча в съзнанието ми: „Истината ще Ви направи свободни!” Реших да приложа това. От този ден внимавах да не допускам лъжата в себе си. В следващата неделя поисках разрешение от майка си за събрание. И тя ми отказа. Останах вкъщи и прочетох една беседа. В сряда - същия отказ. Пак седнах и прочетох беседа. Престанах вече да искам разрешение, но в определените за събрание дни и часове сама вкъщи прочитах Неговото Слово. В кратко време можах да си дам отчет, че аз съм лъгала много. Имаше случаи, където въобще не беше нужна лъжата, а аз си служех с нея - тъй, без да мисля. Повече от три седмици контролирах всяка своя мисъл и дума и чистех лъжите от себе си. Не е лесно да отвикне човек от такъв лош навик. Като слънчев лъч проникваха все по-дълбоко в мен думите: „Истината ще Ви направи свободни!” И продължавах да работя съзнателно върху себе си.

Случваше се понякога, по стар навик, да поизлъжа, но тогава сама се упреквах, изобличавах, дори се самонаказвах.

Така мина доста време, може би година, в съзнателна работа над себе си.

Но още помня светлия лъч, който освети стаята ми.

Беше неделя сутринта, малко преди 10 часа. Майка ми влезе и някак особено каза:

- Хайде тръгвай, нали имате събрание в 10 часа?

Цялата стая светна и недоумявах какво стана. Затворих книгата с беседи и без да продумам, бързо излязох и тръгнах към салона. През целия път повтарях като в сън думите на Учителя, казал точно онова, което трябваше - казал ми беше метода. Всяка дума повече би намалила силата на метода: „Истината ще Ви направи свободни!”

След време прочетох в една от неговите беседи: „Преди всичко ученикът трябва да говори истината. Никаква лъжа не се позволява на ученика!”
Това беше моята първа стъпка по пътя на ученичеството.

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Има два начина за лекуване: стар и нов начин. Съвременните хора обикновено се лекуват по стария начин, с лекарства, с бани и т.н. Този начин на лекуване е бавен и дава микроскопични резултати. И аз лекувам по този начин. Като дойде някой болен при мене, аз му давам известни методи, известни съвети и му казвам: Ако изпълняваш съветите ми, след 6 месеца ще имаш микроскопични резултати. Обаче аз не лекувам хората по новия начин. Защо? Защото те още не са готови. Новият начин е духовно лекуване. Ако излекувам някой човек по духовен начин, като не е готов да води чист живот, той ще греши още повече, а с това ще си създаде по-големи затруднения в живота. За онзи, който е готов, духовното лекуване моментално дава резултати. Достатъчно е да се даде на болния микроскопична част от елексира на живота, за да оздравее моментално."
Спасителни положения

"Аз мога да ви направя на пчелици, като ви туря в котела, но аз искам вие сами да станете добри. Защото като дойде времето, ще бъдете добри по необходимост, а сега е време на свобода, на избор – сами да изберете да бъдете добри. Доброто в човека – то е човекът, то е негов дял. Туй, което ще направите, то е благословение за вашите домове, за вашите деца."

"Първото нещо е да се добие Божественият Дух, Доброто да се гради! Иначе, с лошите си мисли, вие си създавате карма и болести. Господ е писал, че всичко ще се уреди, и аз ви желая да растете по ум и сърце, в Мъдрост, Знание и Любов, да не се спъвате един други."
Из "Волята Божия", 3а Беседа от книгата "Великата майка"

"Бог ще покаже един Път само за тези, които имат добрата воля всякога да побеждават в себе си своите мисли и желания."
Волята Божия

"Главното упражнение, което ви предстои този месец, е следното: развиване на волята. Но не тази, която вие имате, а разумната, Божествената воля. При развиване на волята мислите ви трябва да бъдат строго определени. Две мисли едновременно не трябва да ви занимават. Ще разбирате една мисъл, една работа ще свършвате първо, а после друга. Всичко у нас е свързано като в една верига... Тази нишка, така изпредена, ще влезе като Сила на вашата воля, защото волята ще трябва всякога да се приложи в материалния свят."

"За да можете да упражнявате волята си, всякога трябва да заменяте едно неприятно състояние с друго приятно. Ще ви дам начин за усилване на волята ви. Например имате едно много неприятно чувство и не може да се освободите от него: станете, употребете един час и посетете едно семейство, което е в много по-лошо състояние, отколкото сте вие. Не казвайте: „На мен огън ми гори на главата, а ще ходя да посещавам други!” Идете при такова едно семейство, което няма дърва, няма хляб, нищо няма, постойте десет-петнадесет минути и вижте има ли някакво роптание там или не. Върнете се у вас и сравнете тяхното състояние с вашето."

"Не се пресилвайте с каляването на волята си. Достатъчно е всеки ден да свършвате една най-микроскопична работа. Например, ако дадеш на един човек чаша вода, и то е достатъчно. Ще кажете: „Е, чак толкова малка работа!” И това е нещо сторено."

"Искам всички да сте чисти, да нямате нищо под ноктите. Изчистете си дрехите, измийте се и тогава идете при Бога! Защото самата мисъл да бъдеш чист е воля, самата мисъл дa отидеш чист при Бога действа върху ума ви."
Който намигнува

"Ако жената е планински връх, мъжът трябва да бъде долина. Ако мъжът е планински връх, жената трябва да бъде долина. Ако жената представлява океан, мъжът трябва да представя суша. Ако мъжът представя океан, жената трябва да представя суша. Трябва да има възможности на нещата. Ако жената е суша като мъжа, нищо няма да излезе. Та казвам: Някои искат да определят жената по какво се отличава. Жената се отличава по устройството на своето тяло. Жената се отличава по устройството на своя мозък. Жената се отличава по устройството на своите способности и чувства, кардинално се отличава от мъжа, и мъжът, и той кардинално се отличава от жената. Това не е противоречие. Това е хармония. Мъжът на друга гама е създаден. Те са две велики гами в света. Жената представлява миньорната гама, а мъжът представлява мажорната гама. Децата представят смесените, хроматическите – ту миньорни, ту мажорни. Миньорните гами имат дължина, мажорните гами имат височина в себе си. Между дълбочината и височината, туй е, което дава хармония. Миньорните гами дават мекота, а мажорните – сила и мощ."
Явих ви го!

Latina,
Труден е пътят на самотния родител, но е по-правилния. И аз отлагах дълго време съдбоносното решение, уж за да не се разстройват децата, а се оказа, че те са много по-умни от мен и просто са чакали да събера кураж. И ето, само за две седмици, смеха се върна отново в дома ни. Още не сме почувствали големите трудности, които съпровождат отглеждането на две деца от един родител, но с подкрепата на семейството ми и убедеността, че сме постъпили правилно, мисля че няма да е толкова страшно.

Колкото до Д-р Спок и другите автори, които ни препоръчваха на онези години като примерно четиво за това как да гледаме децата си – изхвърлих ги на втората седмица след като се роди големия ми син. Но имах късмета една приятелка да споделя с мен опита, които беше натрупала в отглеждането на три деца. Нейната теория бе следната: Щом детето иска да го гушкаш, ще го гушкаш. Дори да е на 6, 7 години. То има нужда от теб. А аз питам:’от детската консултация казват нощем да го оставям да плаче за да се учи на ред?’ – Да плачат техните деца, като считат това за правилно. Ако детето цял ден мрънка, защото не си намерила 5 мин да го утешиш, нали и двамата в края на деня ще сте изнервени? Каква е ползата от този ред?Как ще отгледаш едно спокойно дете, а не мрънкало? Да не ви казвам как се хранехме. Не съм спазвала нищо от начина на захранване който се даваше на онези години. До тръгване на децата на детска градина и антибиотик не бях давала.
Малко изместих темата от насилието, но мисля, че опита който споделят някои от нас, е бил предпоставка децата ни да са малко по-спокойни и неагресивни спрямо болшинството си връстници.
Лошото е, че дори да сме ги научили правилно, идва момента в който тръгват на училище и тогава общото поведение в обществото рефлектира върху тяхното. Но аз съм спокойна, че поне основите са положени. Остава да се гради правилно.

Честит рожден ден на:

Какче, ти си първа, макар и на патерица, ама
Да си ми жива и здрава! Дълго да живееш - покрай внуци и правнуци да остарееш!

Стан, приятелю!
Пожелавам ти здравето винаги да е с теб, а Светлината да те съпътства и осветява пътя ти!

"Има два начина за лекуване: стар и нов начин. Съвременните хора обикновено се лекуват по стария начин, с лекарства, с бани и т.н. Този начин на лекуване е бавен и дава микроскопични резултати. И аз лекувам по този начин. Като дойде някой болен при мене, аз му давам известни методи, известни съвети и му казвам: Ако изпълняваш съветите ми, след 6 месеца ще имаш микроскопични резултати. Обаче аз не лекувам хората по новия начин. Защо? Защото те още не са готови. Новият начин е духовно лекуване. Ако излекувам някой човек по духовен начин, като не е готов да води чист живот, той ще греши още повече, а с това ще си създаде по-големи затруднения в живота. За онзи, който е готов, духовното лекуване моментално дава резултати. Достатъчно е да се даде на болния микроскопична част от елексира на живота, за да оздравее моментално."
Спасителни положения

Като гледам масово отношенията свекърва - снаха не са розови .

Думата свекърва идва от все кърви бълва. Зълва - от зла. Та може би и да има някаква логика в произхода им.

Според мен всяка майка иска най-доброто за своето дете и донякъде оттам се пораждат тези взаимоотношения. Мисля, че и много зетьове могат да се оплачат, че тъщата никога не е доволна от тях, че все иска да носят жените си на ръце и да им помагат повече .

Всичко е до хора. Ако една жена е склонна към сплетни и интриги, то тя ще има такива взаимоотношения и със снаха си. Има хора ( в случая жени - както казва един мой познат "кокошки" ), които не се спогаждат. И обратното. С моята свекърва (аз не обичам да я наричам така, предпочитам думата "майко") в началото сме имали неразбирателства - главно за хигиената. Тя е селска жена, работата й е главно по двора, в градината и не можеше да разбере защо трябва всеки ден да се мие, чисти, защо не искам да храня децата си с квасено мляко, както правят другите... Но разбра, че това е най-доброто и правилното за децата - нейните внуци и нещата тръгнаха много добре. Самата тя е наричала своята свекърва "мамо". Когато чуваш една снаха да казва мама правеше това така, или еди-как си за своята свекърва става приятно .

За съжаление борбата за надмощие между свекървата и снахата (като че ли има кой знае какво да делят) е много лош пример за децата. Но това някак си не се забелязва в момента. Но ако едно дете от малко слуша само: моята свекърва / тъща е толкова злобна, отмъстителна,... трудно ще е настроено положително към настоящите си баба и дядо, да не говорим за бъдещата свекърва или тъща.

7 Октомври е Ден на Свети мученици Сергий и Вакх




Сергий и Вакх били знатни римски сановници в двора на император Максимиан. Цар и народ ги почитали заради тяхната образованост, мъдрост и храброст. Но това не ги радвало особено, защото вярата им в Бога била над всички земни блага и слава. Скоро императорът узнал за вероотстъпничеството на своите любимци и заповядал да ги погубят.
Мъченичеството на двамата сановници започнало по време на голямо езическо празнество. Сегрий и Вакх открито отказали да изпълнят молбата на Максимиан да принесат жертва на езическите идоли. За тази дързост им снели знаците на високо им звание, воинските пояси и пръстени. Облякли ги в женски дрехи и започнали да ги развеждат из града за смях на народа. Вместо да се разкаят, светите мъже приемали унижението с достойнство.
Тогава императорът изпратил светите мъже на управителя Антиох, известен със своята омраза и жестокост към християните. И той не успял да склони двамата мъченици да се разкаят. Затворил ги в тъмница, където ги били безпощадно. Вакх не издържал и умрял. А Сергий продължил смирено да понася жестоките наказания, от които винаги оставал цял и невредим.
Безсилен да прекърши Сергий, Антиох го осъдил на смърт чрез посичане с меч.
Мъченическият живот на светите братя Сергий и Вакх завършил през 295 г.

В сайта на Симеон Симеонов може да се изтегли музика от Учителя ( в раздел Дискография).
Да благодарим на този човек, който освен че ни радва с песните на Учителя, ни разрешава да качим песните в Портала.

Легенда за Седемте рилски езера
Според легендата преди много, много хиляди години по тези места на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали страшно много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали с дребни тревички и цветя своя дом, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят. Един ден зли сили преминали покрай дома им. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели на семейното им щастие и решили да унищожат всичко, и да заличат любовта им. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения започнали да тресат земята.
Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази и отбранява земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали с по-страшна сила. Решени били да свършат делото си докрай.
В една тежка битка, младият великан паднал убит. Доволни от постижението си злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали безспирно и се стичали по хребетите право в долчините. Леели се и се събирали в тях...
Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички - всички живи твари, както и слънцето, и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче. Затова от земята на Рила постоянно извират потоци...
Скърбящата жена не се знае къде е, но казват, че до ден днешен броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя доста често помрачава слънцето с гъсти мъгли. От време на време покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало, което тя положила на място огряно от слънцето, така че всеки да може да го види. До ден днешен то е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го "спящият великан", защото се вярвало, че един ден той ще се събуди отново.
Легендата разказва, че ако погледнем от много високо можем да видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото "Окото".

По някакво странно стечение на обстоятелствата, последните постове в темата са началото на спомените на Елена Андреева. Тя и Вуча Бехар са ми любимите ученички на Учителя. Като чета спомените им и ... все едно е пред мен. Дано и на вас ви е било приятно
Походката на Учителя
Много пъти вниманието ни бе привлечено от походката на Учителя. Приятно ми беше като гледах как леко стъпва. Имаше нещо свободно в походката му. Тялото си държеше съвсем изправено - главата, гръбнака - в една линия, но не сковано. Походката му беше бърза, целенасочена и не можеше да се забележи кога тежестта на тялото преминава от единия крак на другия. Нямаше никакво залюляване на едната или на другата страна. Тялото се движеше право напред. При смяна на краката, тялото се придвижваше малко напред и нагоре. Никакво клатушкане не се забелязваше, никакво залюляване на тялото надясно или наляво. То се движеше изправено право напред. Крачките му не бяха нито ситни, нито много големи, но в хармонично съотношение с изправеното тяло. Може би затова ми беше толкова приятно да Го наблюдавам, когато се движеше. В движенията му имаше свобода, нямаше скованост, която да внесе дисхармония, нито в ръцете, нито в краката, нито в главата, нито в тялото. Всичко така се съчетаваше, че правеше приятно впечатление. Походката Му беше бърза и в никой случай бавна. Стъпваше много леко, като че нямаше тежест. Умерено се движеше напред. Като стъпваше, при всяко стъпване и ръцете се залюляваха малко напред и назад, но нямаше махане на ръцете. Главата си държеше изправена и при бързото движение, косата му, която беше дълга под ушите, леко се залюляваше, отскачаше назад и даваше илюзията като че ли са малки крилца.

Когато ходеше, не си въртеше главата да погледне наляво или надясно. Винаги ми е правило впечатление бързото и силно устремено движение напред. Движенията му бяха свободни, леки, никаква скованост не се забелязваше в тях. Те бяха естествени, пластични, красиви.

Когато отиваше на дълъг път, било на екскурзия или в града, винаги носеше бастун, но рядко се опираше на него. Когато се качваше по стръмнините на Витоша и Рила, само тогава си послужваше с него за опора. Бастунът си държеше в лявата ръка и го държеше близо до горната част, а долната част беше насочена напред.

Когато сме се качвали по планините, Учителя и тогава вървеше бързо. Когато настъпваше умора, се спираше и казваше: „Да поспрем за тридесет секунди.” Спираше се за няколко минути и пак продължаваше така бързо да се движи. Виждала съм го да се движи бавно и равномерно, когато се разхождаше по поляната в разговор с някого. Когато се качваше по планината, пак вървеше бързо, дори млади, каквито бяхме тогава, като вървяха с него, често се изморяваха. При туй бързо изкачване по стръмнините, той се изпотяваше изобилно. Тогава спираше, сменяше ризата си със суха. И нас съветваше да правим същото. Обикновено като се качвахме на Витоша към Бивака, при първата чешма той сменяше ризата си и още веднъж, като пристигнехме на бивака. Правеше ми впечатление, че ризата, която сменяше, не беше овлажнена, но мокра. Това беше един от методите за поддържане чистотата на тялото, за освобождаване и почистване на организма от вредните утайки.
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"В лекциите и беседите си Учителя изнасяше принципите, законите, върху които почива неговото учение, но има тънкости, има зависимости, върху които много време трябва да се мисли, да се намери правилния път на действие. Това, което той ни учеше, беше ново за нас. Никой не беше ни говорил за това знание, което той ни даваше. Трябваше да учим, да го разбираме, за да го приложим. Това не всякога ни се отдаваше. Имаше случаи, когато не можехме да разберем каква светлина ни липсва, изпитвахме вътрешни лутания. Много пъти ни пречеха лични недостатъци, неизяснени положения в самите нас – плод на нашето несъвършенство. Това Учение има изисквания от нас, които трябва да изпълним. Всеки от нас съзнава, че трябва да овладее своята нисша, животинска природа. Това изисква анализ, контрол на своя вътрешен живот. Едно абсолютно честно отношение към себе си и към другите. Ние трябва да различим, да опознаем своите положителни и отрицателни качества, да видим недостатъците си и положителните си страни, а това не е никак лесно. Когато човек види и осъзнае лошите си страни, своето несъвършенство, то подтиска човека, както когато постъпи неправилно към себе си и към другите. В такива състояния ние изпадаме в затруднение. Те предизвикват в нас страдание, напрежение. Трябва ни светлина, за да намерим пътя и начина да разрешим затрудненията, в които сме попаднали. Колко пъти съм казвала: Никак не е лесен духовния път. Много сериозни задачи ни поставя.

Учителя разбираше моето състояние. Той непрестанно и многократно ни е изяснявал по най-различен начин как да излезем от трудните си състояния. Как да получим вътрешна светлина на съзнанието и да разбираме по-правилно.

Всеки е преживял състояние от този род, преживял е вътрешна борба, обезсърчение, разочарование от себе си и от другите. Такъв е духовния път на всеки, който се е опитал да върви по него."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Ще разкажа за някои мои опитности.

1920 година, когато започнах да слушам беседите на Учителя, през пролетта заболях от скарлатина. Вкъщи нямахме условия да лежа и аз пожелах да отида в болницата. Постъпих в инфекциозно отделение. Няколко дена след постъпването ми, главният лекар д-р Киров, при едно посещение в болницата ми каза, че имам типична скарлатина с развити два процеса: тялото ми е покрито с пъпки, а гърба ми започва да се лющи и затова той иска да доведе студентите, за да видят двете фази на болестта. Не зная какво съм направила в израза си, но той ме запита:

- Защо, не искате ли?

Казах, че се стеснявам. Той ми отговори, че няма нищо. Ще видят гърба, гърдите и бедрата ми. Когато той напусна стаята ми, аз се завих под одеялото и горчиво заплаках. Бях на 21 години и в отделението бях почти сама. Нямаше други болни, освен едно момченце. Толкова неприятно ми се виждаше това посещение, като че ли щях да бъда изложена на поругание. Поплаках си доста, мислех си, че ако майка ми беше жива, нямаше да ми се случи това. И като плачех, ми дойде една мисъл на ума. „Помоли се на Бога да ти помогне.” Аз веднага започнах да се моля на Христа, понеже още от малка имах много хубаво чувство към Него. Това, което бях учила в училището като малка ученичка, беше събудило голяма любов към Христа, заради благостта и любовта, които той е предавал, когато е бил на Земята. Така се молих дълго с вяра и почувствах облекчение след молитвата. На другата сутрин сестрата ми каза, че студентите вече са дошли на двора. Мене ми се сви сърцето и зачаках.

Чаках дълго време. Студентите бяха на двора, защото времето беше хубаво и след доста време сестрата на отделението пак дойде и ми каза, че извикали професора на операция и студентите си отишли. Зарадвах се много. В следващите дни пак чаках да дойдат, но те не дойдоха повече. Така и аз имах първият опит на чута молитва. Радостта ми беше голяма, не само защото не дойдоха студентите, но затова, че Христос чува молитвите. Това ме изпълни с упование и вяра, че когато човек е в нужда и се обърне за помощ, има кой да му помогне.

Има още два случая за чута молитва, които ще опиша.

През един хубав пролетен ден бяхме на Витоша с Учителя. По едно време ми дойде на ум да взема чайника на Учителя и да ида на едно изворче, което е по-високо от лагера ни и да донеса вода на Учителя от него. Аз се обадих на Учителя, че отивам на това изворче, за да знае и да не би да поиска вода, пък аз съм взела чайника. Взех чайника и тръгнах. Още не бях напуснала полянката на лагера и една определена мисъл ми мина през главата, да си взема другарка, за да не съм сама. Аз си помислих, че Учителя ми изпрати тази мисъл. Понеже много обичам да ходя сама в планината - тогава чувствам по-жив контакт с природата - тръгнах сама, като си помислих, че ще трябва да внимавам. Изворчето, на което отивах, беше в забранената зона, понеже скоро бяха залесявали с борови фиданки в тази част на планината. Изкачих се над шосето и навлязох в залесената част. Бях се изкачила достатъчно високо и забелязах, че от горския дом се движи един горски стражар към посоката, към която вървях. Стана ми неприятно и аз се забързах да го изпреваря и да напълня чайника, за да не ме срещне. Но аз бях успяла само да напълня чайника и той дойде до изворчето. Аз се извиних, че съм дошла в забранената зона, но много съм била внимателна да не настъпя някое борче. Понеже сме идвали тук преди залесяването и съм искала да взема вода от това изворче. Той ме попита дали съм от Братството и аз му отговорих. И когато взех чайника да си тръгна, той поиска от мене това, което мъжете искат от жените. Казах му, че ние не живеем така. Когато той се приближи до мене, аз се уплаших, стегнах се вътрешно и си казах, че няма да позволя това, че ще се боря. Оставих веднага чайника на земята, изправих се готова за самоотбрана и извиках високо: „Господи” - за помощ. Когато чу това, той веднага каза: „Бягаю”. Аз грабнах чайника, хукнах надолу, защото мястото беше стръмно и не се обърнах назад.

При този случай на чута молитва, аз проявих непослушание. Някое същество ме предупреди да си взема другарка, но аз не послушах и трябваше да преживея страха и отвращението от подобен опит за нападение.

Третият случай за чута молитва беше на Изгрева в стаята ми, на поляната, където живеех. Беше първият ден на декември. Аз си бях махнала дантелените пердета от прозорците, защото исках да почистя жилището за празниците и Новата година. Понеже стаята беше на земята и когато нямаше прозрачни пердета, отвън се виждаше всичко. Аз седях до прозореца и четях вестник. Изведнъж някой се приближи до прозореца и ми заговори. Погледнах - руски войник. Попита ме зная ли къде е руския дом. Отговорих, че не зная. Той огледа хубаво стаята, това ми направи впечатление, и се отдалечи. Тогава аз седнах и продължих да чета. След малко някой отвори външната врата, влезе в антрето и отвори без да почука вратата на стаята ми. Погледнах, същият войник. Скочих и го попитах какво търси в стаята ми. Той пак ми зададе същия въпрос - дали зная къде се намира руския дом. Отговорих, че не зная. „А вашият Отец знае ли?” - Казах, че не знае и ако иска, мога за го заведа при него. Гледах да излезе от стаята. Приближих се към вратата, за да изляза, но той ме хвана с двете си ръце под раменете. Аз се отдръпнах, но той ме държеше здраво. Така, като се движеше из стаята, блъснахме гардероба, който се отмести. Той настъпваше и успя да ме събори на миндера. Аз се свих на топка и с краката си го отблъснах от себе си. Аз знаех, че съм сама в стаята, на поляната. Понеже беше студено, нямаше никой. Паша беше слязла в града и аз разбрах, че не мога да чакам помощ отвън. Тогава си спомних, че Учителя, преди да си отидат приятелите от Латвия в началото на септември, те трябваше да минат близо до бойното поле и затова бяха много смутени. След последния обяд, който имаха с Учителя, той стана от масата, погледна наляво и надясно и им каза: „Когато сте в нужда, повикайте ме.” Като чух тия думи, аз изтръпнах. Не бях чула друг път Учителя да говори така открито за своите възможности. Бяха ми разказвали разни случки за помощ през разстояние, но направо от неговите уста не бях чула и това ми направи силно впечатление. Вярно е, че те бяха много смутени и уплашени от пътя, който им предстоеше да минат през страна, в която се водят военни действия. Доколкото си спомням, това беше между 9 и 12 септември 1939 година. Това, че Учителя им обеща помощта си открито, ясно, ме изпълни с радост за тях, но и радост за мене. И аз не се стърпях и им обърнах внимание, да помнят това, което Учителя им е казал, но и аз го запомних. И като се борех с войника, спомних си тия думи на Учителя и извиках силно колкото мога: „Учителю, Учителю!” След като извиках втори път, той веднага ме отпусна, излезе от стаята ми на поляната, провря се през телената ограда и избяга в гората. Самата аз нищо не можех да направя, той беше по-силен от мене. Мъчно можех да му надвия и едничкото нещо, което ми оставаше, беше да извикам Учителя, който по това време беше напуснал вече земята. За моя радост, помощта дойде веднага когато войникът напусна стаята ми, аз излязох след него, гледах го как се провира по корем през телената ограда и аз бях много зарадвана, но и изненадана. Какво стана в съзнанието на този войник, който само преди няколко мига се бореше с мен, а сега бягаше? В такъв момент човек може само да каже: „Благодаря ти, Господи, за помощта. Ти можеш и знаеш как да помагаш. Благодаря!”

В трите случая помощта дойде от невидимия свят. Нямаше намеса на човек по никакъв земен път. Аз не зная как невидимият свят помага и как Учителя ми помогна, но виждам, че невидимите наши приятели намират начин да ни помогнат. Малко нещо ли е, когато си в някое неблагоприятно положение, да се обърнеш за помощ към Висшия Разумен Свят? След като почувствах помощта, мога ли да се съмнявам, имам ли право да мисля, че е случайно? Самата помощ не е ли достатъчно доказателство? Може ли да се желае по-хубава връзка от това, да ти помагат, когато си в нужда?

Спомням си и други случаи. Имаше двама братя, които са сираци от войната. Единият беше мозайкаджия. Той беше по-големият и издържаше по-малкия си брат. По-големият брат често отиваше да работи в провинцията. По-малкият брат следваше музикална академия. Брат му бил в провинцията на работа. Той потърсил от някои приятели да му услужат да си внесе таксата. Случило се така, че никой не е могъл да му помогне. Той се смутил, че може да пропусне срока за записване и да изгуби семестъра. И като се движел разтревожен на Изгрева, минал покрай дома на Учителя. Учителя го извикал и му казал да почака малко. Влязъл в стаята си и след време излязъл и му подал един плик, като му казал: „Иди да се запишеш.” Като се прибрал в къщи и отворил плика, видял, че сумата е точно, колкото му е таксата. Понеже не е имало друго същество, което да разбере нуждата на малкия брат, Учителя става изразител и дава помощта. Братът не му е казал , че трябва да се запише, не му е казал колко е таксата, но Учителя дал нужната сума. Ние не можем да питаме как Учителя се е научил каква сума е била нужна на брата, но самата постъпка на Учителя е красноречива и ясна, дава му толкова, колкото за таксата. Ясно е, че Учителят е могъл да знае, без да му се казва таксата. Разумният свят помага само за съществени нужди.
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Учителят ни води по нов път
Словото на Учителя облекчава пътя на ученика към неговия възход. Едно е да те наказват, друго е да разрешаваш задачи, да учиш, да минеш една стъпка напред в развитието си. Както учениците от светските училища решават задачи, за да придобият знания, необходими за живота, така и ученикът от Школата на Учителя минава през процеси на обучение, което често е изпитание и страдание, за да върви в пътя на своя възход. В школата на Учителя човек придобива знания от опит. Всяко нещо трябва да бъде опитано. Всеки сам трябва да добие това знание. Нищо не се дава даром. В Школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае това, което е опитано. Школата на Учителя е опитна. Всяко нещо ученикът трябва да приложи, за да добие опит. Знанието, което не сме преживяли и опитали, не е положително знание, то е теоретично, то е само умствено знание. Дори знанието, което сърцето е придобило, ако не е опитано, и то не е истинско.

Затова Учителя казва:
- Моето Учение започва с приложението.

Ученикът учи, като прилага знанието, което Учителя е дал. Който не прилага, не е ученик. В Школата Учителя излагаше Учението си на всички общо, но всеки сам трябваше да изпита и приложи това, което той ни учеше. Опитаното знание е знание. Както придобитата и смляната храна от организма ползва човека, така и опитаното и приложеното знание го ползва. Това, което човек е опитал, в него има увереност, че е така. Самоувереността идва от опитаните неща. Теоретичното познание подлежи на проверка.

Знанието, което Учителя ни даде има отношение към живота изобщо, към нашето поведение, в отношението ни към хората, към възпитанието ни, към вътрешната работа за развитие на дарби и способности, към контрола на нашите прояви и т.н. Знанието, което Учителя ни даде, засяга целокупния живот на човека, както за външните изяви, така и за вътрешните възможности. Всичко, което Учителя ни учи, а ние не сме опитали, почива на вярата. Ние вярваме в това, което ни казва Учителя, че е истина. Но за да добием сигурност, трябва да го приложим, да го опитаме. Например, ние вярваме в разумността на Природата, вярваме, че законите, които управляват Природните закони, са разумни. В Природата ние не можем да правим опити, но ние можем да я наблюдаваме и да правим изводи. Голямата зависимост и въздействие на природните явления ни показва разумността. Като изучаваме и наблюдаваме природните явления, виждаме зависимост, взаимодействие, които говорят за разумност. Най-добре това може да се види в тази област на природата, където човек не е упражнил своето въздействие. Човек, като природно явление, не всякога е упражнявал правилно въздействие върху околната среда, правил е разрушително действие. В Природата няма хаос, но има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на съществата в Природата. Човек е упражнил голямо въздействие върху явленията на Земята, като е направил големи пакости. Той мисли, че може да стане неин господар. Това показва, че той е надценил себе си, своите възможности и не е намерил своето място в целокупния живот на Природата. Човек е разумно същество, но не всякога действа разумно, защото не познава напълно своето естество, своите възможности. В Природата няма случайности, а има зависимости. Видимите случайности са зависими от порядък, който човек не познава в природата, защото в природата действат много разнообразни сили. Човек може да се ползва от природните закони за своя полза, но когато се опита да им господарува, той може само да напакости, както на себе си, така и на самата Природа. Противодействието може да бъде пакостно за самия него и то може да дойде оттам, откъдето човек най-малко го очаква и подозира.

В Природата има много блага и възможности за човека и ако иска да се ползва от нейните блага, той трябва да я проучва, да я наблюдава и да не прави опити, с които може да й навреди. Тя е необходимо условие и среда за неговото съществуване.

Учителя ни съветваше да правим връзка с Разумната Природа или с живата природа, както той я наричаше, за да можем да се ползваме от нейните сили. Живата природа е склад на енергии и сили, от които човек може да се ползва, затова отношенията ни към нея трябва да бъдат съзнателни. Учителя ни учеше, че когато сме сред природата или планината, трябва да наблюдаваме всичко около нас и да правим връзка с нея. Като я наблюдаваме, да почувстваме живота в нея. Всичко в природата е живо, тя ни говори, ние трябва да я разбираме, да разбираме нейния език. Ние можем да приемем нейните енергии при каквото и състояние да се намираме за подобрение на здравето ни и за нашето духовно повдигане. Тя всякога има какво да ни даде. Разумните същества, които я ръководят, са всякога разположени да ни подкрепят и помагат. Ние сме потопени в един разумен свят, който разполага с безкрайни блага и който е готов да ни ги даде. Ако ние се затворим за нея с нашето познание и непознаване, тя не може нищо да ни даде. Една от задачите ни е всеки от нас да си изработи правилно отношение и разбиране за Разумната природа. Успеем ли да направим връзка с нея, ние ще имаме един верен приятел при всички положения в живота и никога няма да бъдем лишени от необходимото. Светлината, въздухът, водата, растенията, високите планини, това са складове на сили, от които човек може да се ползва. Контактът ни с живата природа ни дава здраве, бодрост, сили. Когато направим правилна връзка от нищо няма да бъдем лишени, затова трябва да освободим ума си от всички стари разбирания за природата, да освободим сърцето си от всички егоистични чувства, да обикнем всичко живо, за да почувстваме изобилието на живота, красотата и многообразния й език. Учителя многократно ни е говорил за тази връзка с Природата, давал ни е формули, задачи, упражнения, само и само да можем да излезем от старите вкаменени разбирания, да освободим себе си, ума си, сърцето си и душата си от робството, оковите и заблудите на миналите отживели разбирания. Разбира се, това не е лесен процес, за да може да се постигне бързо, но аз вярвам, че това е постижимо при постоянна вътрешна работа в съзнанието, в ума и волята ни.

„Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ний сме разумни.” - казва Учителя в една песен. Първо човек сам трябва да се убеди, че природата е разумна. Това не подлежи на аргументиране и доказване. Човек като наблюдава природата, може да почувства живота в нея. Едно вътрешно усещане чрез сърцето може да даде на човека по-голяма увереност, отколкото някакво доказателство. Ние виждаме с очите си, но също виждаме с ума си, със сърцето си. Виждането с ума и сърцето не е по-малко убедително от виждането с очите. Виждането с ума и сърцето разширява нашето познание за света и природата. Красотата в живота идва от тези вътрешни знания. Всички хора, които имат очи, могат ли да видят красотата на природата? Не. Красотата виждат само ония, които имат вътрешна възможност да я видят. Днес човек цени повече това, което е създал, отколкото всичкото величие, което съществува в самата природа. Ако човек вижда красотата и величието на природата, много по-големи работи би имал. Човек още не е видял, нито осъзнал богатството, разнообразието, големият живот в природата, от който живот той е част. Ние тепърва трябва да се възпитаваме, да доразвиваме нашето вътрешно виждане по отношение на природата. Всякога, когато съм ходила на планината и съм се спирала да наблюдавам живота, който блика от всяко кътче, например, покрай някое малко изворче, забутано някъде, то извира, носи живот около себе си. Множество цветя са нацъфтяли около него, красота и свежест лъхат покрай него, и съм се питала дали някой вижда тази красота. Или тихото бълбукане на малките поточета, които отнасят човека в света на музиката, внасят мир и тишина в него, ако се остави на техните песни. Има ли място в природата, където да няма живот? Дори тревните постелки, по които ние стъпваме, каква красота на зелени багри и форми, природата е надарила. Ако човек има очи, той навсякъде може да вижда само красота. За кого е създадена и кому е необходима? Животът се изразява в красотата. Животът е мощното, което твори и създава формите в природата в едно велико разнообразие. Изброими са формите, които животът създава в природата. Тя твори в най-малките невидими същества, до най-великите светове. Мощно нещо е животът. Той прониква всичко и го обединява в едно единство. Творческите сили в живота се ръководят от разумни принципи.

Учителя ни учеше, че животът е проява на Великата Космическа Любов, изявена като принцип."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Безсъние
Тези, които страдат от безсъние, трябва 30 мин преди лягане 6 леглото да пият една чаша хладка бода, 6 която има разтворена 1 лъжица мед. След една седмица сънят се оправя.

***
В дървено хаванче счуквате 20 ситно нарязани листа от индрише и ги смесвате с 250 г мед. В3ема се по 1 с.л. два пъти дневно. След една седмица сънят се възстановява напълно.

***
Смес от равни количества дилянка, риган, маточина, бял равнец и шишарки хмел. От тази смес се вземат 2 с.л. и се попарват с 500 мл вряща вода. Оставя се да престои 30 мин и 4 пъти дневно се пие по една винена чаша.

***
Преди да си легнете изпийте половин чаша сок от тиква.

***
Две лъжички листа от маточина се запарват с 1 чаена чаша вряла вода. Чаят се подслажда с мед и се пие преди лягане.

***
2 ч.л. ситно нарязани корени от дилянка се Заливат с една чаена чаша вряла вода и се оставя да кисне 60 минути Пие се 2-3 пъти дневно по 1 чаена чаша. Ако лечението е по-дълго, се правят почивки по 3 дни.

***
Смесват се 40 г комунига, 50 г дилянка, 50 г. коприва, 60 г слез и 50 г маточина. Две с.л. от сместа се варят в 500 мл вода около 5 минути Пие се една винена чаша 3 пъти дневно.

***

В чаша вряла вода се слагат 1-2 ч.л. маточина трябва да престои 30 минути Пият се по 2-3 чаши дневно.

***
В 300 мл кипнала бода се слага 1 с.л. семена и листа от копър. Престоява 1 час и се пие по 100 мл 3 пъти дневно.
Още рецепти -тук

"Учителя следеше процесите, които ставаха у нас и когато трябваше, по някакъв начин обръщаше вниманието ни към една или друга наша изява.

Спомням си, когато веднъж бях тръгнала за града по някаква работа. Учителя говореше с Паша и Савка пред долната стая - приемната. Отбих се за малко при тях. Учителя ме погледна засмяно и каза:

- Ти Еленке, си уредила работите си, накривила си си шапката.

На главата си носех барета и бях я дръпнала малко на дясно. Не беше на средата на главата ми. Така сложената шапка показваше, че аз бях под влияние на не много сериозни същества. Накривената ми шапка имаше светско влияние, мода, някакъв каприз, нещо малко несериозно. Да си призная, аз тогава не се спрях сериозно на тези думи на Учителя, взех ги като шега, но както винаги и в тази шега имаше малко истина. Аз не бях си дала сметка защо си бях накривила шапката. Всяко нещо, което правим, е израз на известни сили - положителни или отрицателни. Ученикът не трябва да се поддава на отрицателните влияния. Влиянието може да е едва забележимо, но една крива посока може да доведе до лоши последствия. Ученикът трябва да държи сметка за всяко нещо, което прави. Съзнанието му трябва да е будно, за да не се поддава на чужди влияния.

Учителя използваше всеки момент да поучи, да помогне, да подсети, да обърне внимание на нещо неправилно, за да се изправи.

Учителя четеше по нас. Ние бяхме написана книга за него, отворена за него. Той виждаше и така можеше да ни помогне. Спомням си веднъж, в първите години, когато се запознах с Учителя, той ми каза:

- Много си чувствителна, пази се от малките работи.

Тогава не разбрах за какви малки работи ми говори и как трябва да се пазя от тях, но Учителя виждаше и предупреждаваше. И всеки трябваше да мисли и да разбира какво трябваше да прави. През целия си живот трябва и има какво да учим и да прилагаме за нашето самоосъвършенстване. Човешкото същество е многостранно, различни сили действат в него и не всякога е ясно и лесно да разбере човек коя е правата посока в дадения случай и момент. Все нещо има да вземе предвид, все нещо ще пропусне или не е разбрал. И затова, когато нямаме яснота в съзнанието си, не трябва да вземаме решение, за да не съжаляваме после. Много пъти ние сме под влияние на външни сили, много често ние възприемаме чужди мисли и състояния. Ние, хората, си влияем един на друг. Всеки от нас влияе на другите, но и другите му влияят. Важно е човек да различава чуждите влияния, а това не е никак лесно. За да можем да различаваме, трябва да имаме една основна идея, която да бъде като стълб, като фар. В обърканите влияния и състояния човек трябва да има основа, здрава почва под краката си. Другояче казано - трябва да има будно съзнание. В съзнанието си трябва да имаме постоянно една светлина, която никога да не се губи и нищо да не е в състояние да я помрачи. Яснота в мисълта, яснота в съзнанието. Съзнанието ни всякога да бъде озарено от лъча на непомрачаващата се светлина. Тази светлина идва от Великото Космично Съзнание, с което е свързано всяко живо човешко съзнание, било то и несъзнателно.

Човек трябва да има вяра във Великата разумност, която ръководи човечеството. Човек схваща нещо със своята вътрешна същност и казваме, че има вяра „в това нещо”. Вярата е вътрешно виждане, нещо като интуицията. Учителя беше същество на абсолютната вяра. Той вярваше във Великата Разумност в Природата - в Бога. С какво име ще го наричаме, няма значение. Учителя казваше, че светът се ръководи от разумни същества и закони. Нашата Земя е свят и е част от Големия разумен свят."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Сега ми стават по-ясни тези думи. Той е от друг свят, не мисли като нас, не постъпва като нас, не живее като нас, макар да има физическо тяло като нас. Физическото тяло е само връзка, посредник между него и нас, за да ни предаде Учението си, да ни покаже пътя на новия начин на разбиране и живеене. Учителя живееше между нас. Понякога три, а понякога четири пъти в седмицата сутрин в 5 часа ни държеше беседи и лекции. Шест месеца от първия пролетен ден всяка сутрин играехме Паневритмия до началото на есента. През зимата, след свършване на лекцията правихме гимнастически упражнения, дадени от него. И през деня по всякое време можехме да го видим да разговаря с някой брат или някоя сестра, а често и с група, с която водеше разговори. При такива групи всеки можеше де се прикрепи и да слуша, да вземе участие в разговора, да зададе въпроси. Учителя с разположение отговаряше на зададените му въпроси. Обясняваше ни, но някак винаги стоеше далече от нашия обикновен свят и живот, дори когато говореше за обикновени случки и събития в живота ни. Той ги осветляваше с нова духовна светлина и затова винаги беше интересен и оригинален. Много често засягаше теми, за които е говорил и друг път, но винаги ги разглеждаше в друг аспект, от друга страна, малко по-различно от предния път. Винаги беше интересно и ново. Когато говореше на групи, често слушателите се меняха - едни идваха и слушаха, други си отиваха - според задълженията, които имаха или според интереса към това, което се говореше. Той говореше на тези, които го слушаха, а тези, които си отиваха, това беше тяхна работа. Никога и на никого не е направил забележка защо си отиват и не го слушат. Той говореше на тези, които искаха да го слушат. Които не искаха да го слушат, бяха свободни да си отиват. Това не го засягаше, не търсеше слушатели. Той даваше на тези, които бяха готови да го възприемат.

Учителя беше душата на Изгрева. Където и да отидеше, беше център, който привличаше. Мнозина искаха да чуят какво ще каже Учителя. Около него имаше оживление. Той беше извор, който изливаше Словото си и всеки можеше да вземе от този извор, което му беше нужно. Темата можеше да бъде известна, но начинът на разглеждането винаги беше нов и оригинален.

Учителя говореше в определени дни и часове - неделни беседи и школни лекции. През останалото време имаше и частни разговори с приятели, които идваха или за съвет, или за разрешаване на някои мъчни въпроси - задача или някакъв въпрос от личния живот. Много часове от деня той отделяше за лични разговори, за лични срещи с всеки, който се обръщаше с молба към него. Във всички срещи с неговите последователи и ученици Учителя имаше предвид тяхното добро, как по-добре да изясни въпросите, които ги интересуваха, като в същото време даваше един или друг урок на слушателите си. Това съм го наблюдавала в много случаи. Той говореше общо, но ще даде такъв пример, който се отнасяше специално за едного и той разбираше, че това се отнася специално за него и си вземаше поука.

По такъв начин той непрестанно помагаше на слушателите си, макар и да говореше общо, но всеки разбираше и вземаше това, което се отнасяше за него. В общите разговори вплиташе частните въпроси с цел да помогне и насърчи този, който имаше нужда от насърчение. Как видях това? Знаех, че някой от слушателите е натоварен, има някаква мъка. Аз виждах как Учителя поглежда това същество от време на време и това, което говори, беше насочено към него. Някой от слушателите е задал някакъв въпрос. Той се обръщаше към него и обясняваше въпроса, докато му стане ясно. Ако този, който е задал въпроса не разбираше това, което Учителя изясняваше, тогава поглеждаше някой от слушателите, които разбираха и продължаваше да изяснява въпроса, като все поглеждаше към този, който го разбираше. Така възпитаваше и тези, които не го разбираха, и тези, които го разбираха. Със Словото си Учителя възпитаваше и колективно, и лично. Това беше умение на Учителя да поучава и който има будно съзнание и разбира, да се ползва от Словото му. Можеше да се случи изказването му да не му е приятно, можеше да се посочи и някаква погрешка, но така Учителя възпитаваше безлично. Тези неща ги видях и разбрах за другите, защото го разбрах, когато се отнасяше за мене. Учителя възпитаваше с поглед, думи и постъпки.

Веднъж Учителя говореше на една група. Отидох да слушам и се изправих точно срещу него, но той се обърна веднага с гръб към мене. Аз отидох на другата страна, на която Учителя беше с лице, но той пак се обърна с гръб към мене. Това ми направи впечетление и се замислих защо Учителя ми обръща гръб. След някой друг ден аз отидох пак да слушам разговора и пак се изправих срещу лицето му. Той пак много естествено се обърна с гръб към мене. Аз вътрешно бях спокойна, не се безпокоях, че Учителя ми обръща гръб, но все пак следях да видя ще продължава ли все така да ми обръща гръб. Това се случи три - четири пъти. И като ми обърна още веднъж така гръб, аз мислено се обърнах към него и му казах мислено:

- Благодаря ти , Учителю, че ми обръщаш гръб, защото по този начин ми обръщаш внимание.

Той веднага се обърна с лице към мене. Това нещо той правеше естествано, като че ли нищо не е станало. Естествено се обърна. Така Учителя възпитаваше, като в същото време поддържаше будно съзнание у нас да наблюдаваме себе си и другите. По такъв начин той ни караше да мислим, да търсим в себе си дали има нещо неправилно, което трябва да изправим."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство