Ася_И

"Учителя живееше при неизгоди и неудобства, но никога не се оплака и никога не изказа недоволство. Той можеше да изтърпи всички. Фактът, че ни изтърпя такива, каквито бяхме, без да ни упрекне, показва неговото голямо търпение.

Веднъж присъствах, когато няколко души дойдоха последователно и му разказваха едно и също нещо. Това беше за борбите на Дан Колов. Първият дойде и разказа на Учителя какво е видял и той го изслуша с внимание. Дойде вторият и той изказа впечатленията си от борбата. Учителя го изслуша със същото внимание. Дойде трети и той му разказа същото. Учителя не пресече никого, не каза, че знае. Дори зададе някои въпроси, на които те с готовност отговориха. Хората не обичат да им се разказва това, което знаят. Ако някой разкаже нещо, което другият знае, той веднага ще го пресече и ще каже:

- Остави, това го зная. Не чух Учителя никога да каже такова нещо. Той изслушваше с внимание всички. Имало е случаи при общи разговори, когато някой от слушателите искаше да се покаже „колко много знае” и Учителя „да не го чуе” и да продължи да говори. Но това е възпитателен метод. Във всички случаи, когато някой изказваше страданието си, мъкато или болката си, Учителя слушаше внимателно и отговаряше заинтересовано, като му даваше съвет или наставление. Той сам е казвал, че понякога е трябвало да изслуша някого един час, а някого и повече. Така той пак ни показа своето търпение, своята сдържаност и своето благородство.

Разказваха ми един случай, когато един от посетителите, по някакъв случай, упрекнал Учителя за някаква негова постъпка. Учителя през цялото време мълчал, не се защитил, нито пък се оправдал. В такива постъпки се вижда благородството на човека. Да те обвиняват, без да си виновен! Помня, че този брат не беше идвал при Учителя дълго време след този случай. Веднъж имахме братска вечеря и той дойде в салона малко по-късно. Когато влезе, Учителя го видя и се случи така, че аз бях близо до него. Учителя ми каза да кажа на този брат да дойде на масата на Учителя. Като му казах това, той трепна и отиде при Учителя.
Веднъж един брат ми разказваше, че упрекнал Учителя за съвета, който дал на едно близко негово същество. Учителя пак не се защитил, като че ли е бил длъжен да се съобразява, когато дава съвети на някого, с мнението на другите. Учителя е изтърпявал упреци, без да се защити. Това е сила на характера!

Един от студентите комунисти, които идваха да се хранят в нашия стол, ми разказа един случай с Учителя, на който той присъствал. Били сме на обяд. Хранили сме се и студентът е присъствал на този обяд. Обедът е бил почти завършен, когато дошли двама души от града. Спрели пред Учителя. Единият се нахвърлил върху Учителя с упреци и ругатни. Учителя го изслушал, нищо не отговорил, нито се защитил, но като свършил да ругае, Учителя му казал:

- Ти си боледувал от сифилис и още не си се излекувал. Ако искаш ела, мога да ти помогна.

Ругателят нищо не отговорил, обърнал се и двамата си отишли в града. Студентът, който разправи случката си е извадил извода, че Учителя, ако е искал, е могъл да направи всякого свой последовател. Само че този студент сигурно не знае, че Учителя не търсеше последователи, а оставяше всеки сам да дойде при него, по вътрешен подтик и свобода, за да се учи.

Учителя проявяваше търпение не само когато някой му говореше. Той изслушваше дори и някои, които се опитваха да го поучават и да му дават съвети как да постъпва, защото имаше и такива случаи. Някои мислеха, че знаят повече от него и могат да му дадат съвет. Това бяха случаи, когато прост човек дава съвет на знаещ. Тъкмо в такива случаи се виждаше както търпението му, така и балгородството му, защото Учителя само премълчаваше, когато простият, простакът мислеше, че много знае, а сам не можеше да разбере невежеството си. Такива случаи бяха по-редки в сравнение с това, когато той претърпяваше проявите на нашето несъвършенство и незнание. На това търпение аз съм се удивявала и възхищавала. Той ни водеше в пътя на знанието и с любов и търпение, като следеше развитието на всеки и само в критични за някого моменти го предупреждаваше и съветваше бащински, без да ограничава свободата му и пак го оставяше свободен да постъпи според своите възможности. Какво величие на характера! Каква широта и благородство!"
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Учителя имаше образен език, като че всяка мисъл можеше да я изрази образно. Той владееше едно изкуство, в което беше маг. Всяка отрицателна мисъл, чувство или постъпка можеше да превърне в положителна. Каквото нещо отрицателно да му се кажеше, веднага го превръщаше в положително.

Някой се оплаква, че го боли крак. Учителя казваше:

- Болестта е гостенин, дошъл ти е, приеми го, нагости го и той след ден - два ще си отиде.

Друг се оплакваше, че има някакво страдание в тялото си. Учителя казваше:

- Страданието е почистване на къщата. Един хубав ремонт.

Друг казва, че го оскърбили, че му казали обидна дума. Учителя му казваше:

- Думата е раздвижване на въздуха, какво обидно има, че някой е раздвижил въздуха?

Някой казваше, че си е загубил парите, а Учителя му казваше:

- Друг някой ще ги намери, ще се радва, пък ти кажи: За Господа ги дадох.

- Болен съм от охтика, ще оздравея ли?

- Ти още не си започнал да живееш. Ти ще живееш, щом спазваш Божиите закони.

Друг казва, че някой го е обрал.

- Аз зная, че не те е обрал. Той е преместил едно нещо от едно място на друго. Никакво обиране няма.

Учителя среща едно дете, което плаче. Пита го:

- Защо плачеш, момченце?

- Една леличка ми каза, че съм откраднал брошката й.

- Ти открадна ли я?

- Не, Учителю.

- Тогава това не се отнася до тебе, то се отнася до този, който я е откраднал.

Един приятел дал назаем пари на един руснак, белогвардеец, за търговия. Минали няколко години, търговията му провървяла добре и тогава братът му казал да започне по малко да му връща парите. Като отишъл втори път, не го намерил и попитал къде е. Казали му, че той напуснал България. Братът отишъл да се оплаче на Учителя. Учителя тогава му казал:
- С вълци угощение не прави, с лисици договор не сключвай, с мечка приятелство не прави, с лъвове не се състезавай и със змии не си играй.

Един брат има приятелство с една сестра и тя като забременява, иска да се оженят. Братът искал да избяга и тогава Учителя му казал:

- Ти беше мек, когато трябваше да бъдеш твърд, а сега си твърд, когато трябва да бъдеш мек.

Кой каквото и да казваше на Учителя, какъвто и крив образ да му представяше, щом минеше през съзнанието му, той го предаваше поправен, осмислен, красив. И това правеше без усилия, изведнъж, с усмивка. Учителя можеше да разплете с леснина объркани въпроси. Светлината, с която осветяваше човешките сплетни беше от висок порядък. Това беше светлина, която осветяваше въпросите от всички страни и затова нямаше въпрос, който да не можеше да разреши.
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Всички, които имаха отношения и контакт с Учителя и прибягваха към неговите съвети, почти винаги с течение на времето разбираха, че съвета е бил даден навреме и на място. Учителя имаше пред вид само доброто на тези, които го питаха. Той не беше с нищо заинтересован или зависим от тях. Той нищо от никого не е очаквал, защото нямаше никакви интереси на земята, нищо не е искал от нас.

Както в беседите и лекциите, така и в частните разговори, Учителя винаги разясняваше учението си и никога не се занимаваше с обикновени неща. Дори когато е ставало въпрос за обикновени работи, той ги изпълваше с друго съдържание, с по-висок смисъл. По такъв начин всеки, който се докосваше до него, получаваше просветление на съзнанието, повдигане на мисълта в по-чист свят. Той излъчваше такива вибрации от себе си като същество и със Словото си пречистваше средата около нас. Ние чувствахме мекотата, радостта, освобождението от нещо, което ни е ограничавало. Учителя действаше дори с присъствието си. Когато се случваше да ни говори по някой повод по-остро, и тогава съм чувствала това вътрешно освобождение. Еманациите, това, което излъчваше като същество, съм чувствала като озониран въздух и почти винаги в неговото присъствие се чувствах по-добре, с по-голяма готовност за слушане и учене.

Учителя не проповядваше, не ни увещаваше да следваме неговото Учение, но ни обясняваше, че всякога изяснява законите и принципите, върху които се гради живота ни, насочваше ни да ги изучаваме и прилагаме, да живеем в хармония с Разумната Природа. При това всякога ни оставяше свободни, всеки да постъпва така, както разбира. Той посочваше някои наши криви прояви, неправилни постъпки, но в поучението си никого не упрекваше лично. За всички наши прояви се изказваше безлично, без да засяга някого, макар понякога да се досещахме кого има предвид. Той даваше пълна свобода на изява на всеки един от нас. Всеки сам трябва да види своите неправилни постъпки, защото сам трябва да ги изправи. Упреците и критиките, които правим един към друг никак не помагат за изправянето на нашите неправилни прояви. Напротив, те само влошават и препятстват за изправянето им. Учителя ни оставяше свободни да се проявим каквито сме, но винаги ни казваше да изправяме погрешките си. И това всеки да прави съзнателно, сам, без външно давление. Изправянето на погрешките ни да стане вътрешна необходимост. Затова непрекъснато, каквато и неправилна проява да имаме, трябва да я изправим в нашето висше съзнание заради себе си, заради нашата чистота и свобода. Погрешките ограничават. Когато Учителя ни изясняваше своето Учение, той се отнасяше с доверие към нас. Така ни говореше, щото ние чувствахме, че той вярва, че ние можем да направим това. Доверието, което имаше към нас, укрепваше нашето самочувствие, нашата самоувереност, вярата в собствените ни сили.

Много пъти съм мислила за вярата на Учителя и нашите възможности, когато ние се проявявахме така несъвършено. Учителя ни виждаше в бъдещето, когато ще бъдем на по-високо стъпало от сегашното. Тази негова вяра ни предаваше сила. Свободата, в която Учителя ни оставяше да се проявяваме ни даваше вътрешен простор и по този начин ни освобождаваше от преструвки и лицемерие. Като ни даваше свобода, Учителя знаеше, че ние ще грешим и за тези грешки светът ще го държи отговорен, но той носеше нашите слабости, за да можем да се освободим от тях. Колко любов и безкористие имаше в това.Той се държеше с нас както майката със своето дете, което прохожда, пада, става, докато се научи да ходи добре. Той не ни упрекваше за нашите лоши и неправилни прояви, но ни казваше, че както постъпваме, така ние сами се опъваме и си пакостим. Да постъпваме правилно е необходимо за нас, за да бъдем в хармония с разумната природа, сред която живеем. Добрият живот е необходим за нас, за да получим благата, които живата природа може да ни даде.Ние живеем в един разумен свят и за да бъдем в хармонична връзка с него, трябва да опазваме законите му.

Учителя ни оставаше свободно да проявяваме своето вътрешно естество не защото искаше да грешим, но защото като грешим, ние ще видим погрешките си и като ги осъзнаем, да ги изправяме, за да вървим в пътя на нашето усъвършенстване и духовно повдигане. Учителя ни водеше в пътя на вътрешното самоограничение, което от своя страна ни води към свобода. Целият свят, открай време, се бори за свобода, но свободата се дава отвътре, не отвън, не с борба. Свободата се придобива чрез ограничение на нашата нисша природа. Ограничението на животинската ни природа, която човек още носи в себе си. Учителя беше свободен и искаше и нас да освободи, като ни покаже пътя, по който идва истинското освобождение. Висшата природа в нас, това са сили, които са свързани с живота. На тези сили трябва да се даде правилна насока. Това значи, че трябва да се проявяват в хармония и в съгласие с висшата природа у човека. В човека всички сили трябва да действат в единство, а не да се борят едни с други. Човек е организирано същество, в него действат много сили. Всичките трябва да са в единство за преуспяване както на физическата, така и за духовната същност на човека. Задачата на съзнателния човек е да уравновесява тези сили в себе си, всяка на своето време и място, без да се противопоставят една срещу друга. Това е голямо изкуство, изисква се знание и мъдрост. За да организира силите в себе си, човек преминава през много падания и ставания, през много борби и страдания. Това е дълга работа, която се изисква от човека, докато той даде път на своята висша природа.

Когато се говори за свобода, не се разбира човек да прави каквото си иска, това не води към свобода. Свободата се придобива чрез вътрешна разумна дейност - придобиване на контрол над нисшата природа и изява на висшата. Учителя казва:

- Човек може да прави каквото иска, но после ще търпи каквото не иска. Човек може да прави добро и зло, но злото не води до свобода, злото води до външни ограничения и вътрешни разрушения и пакости на положителните сили в него, води към израждане. Не е свободен онзи, който прави каквото иска. Свободен е онзи, който може да даде свобода и да не ограничава никого. Човек може да понесе външни ограничения, но вътрешно да е свободен, да се чувства свободен.

Учителя прие всички, които дойдоха да го слушат, такива, каквито бяха. Никакви изисквания, никакви условия не постави. Всеки се проявяваше според своето естество, своето разбиране и възможности. Обществото около учителя беше разнообразно, то произлизаше от всички слоеве на българския народ - от неграмотни, до високо образовани и интелигентни хора. Връзката между тях беше Учителя и неговото Слово, от което се интересуваха всички. Той беше обединяващото звено. Учителя остави всеки да мисли и действа свободно, но тази свобода не ги разедини, не се създаваха фракции. Създаваха се групи, които си хармонираха. Именно това Учителя насърчаваше - да работят на групи. Имаше нещо твърде странно: при разнородността на неговите членове, всички бяха единни по отношение на Учителя. Под неговото непосредствено влияние всички можеха да се обединят. Мисля, че една от причините за това беше, че Учителя имаше правилна мисъл за всеки от нас. Той виждаше добрата страна на всеки. Той не държеше в съзнанието си нищо отрицателно за никого. Ако трябваше да изнесе нечия погрешка, той изнасяше принципа, който е нарушен и лошите последствия на нарушителя."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Когато държеше беседите и лекциите си, Учителя можеше и успяваше да създаде повишено състояние у слушателите си, да ги освободи от напрежението, от подтиснатостта, да повдигне самочувствието им и почти всички излизаха от беседа с повдигнато настроение, зарадвани. Мнозина можеха да разрешат някои мъчни за тях въпроси. Словото на Учителя омекотяваше човека. Той беше готов да прости всякакво оскърбление, да услужи някому, да направи някакво добро. Словото му внасяше примирение между хората, готовност за добро. Словото на Учителя създаваше една атмосфера, едно силово поле около нас. Докато бяхме с него, всеки се чувстваше по-добър и готов да прави добро.

Беше първата беседа, която чух. Тогава аз изпаднах в такова повишено състояние, обхвана ме една неописуема радост, че човек може да бъде добър и да живее възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна възможност и това силно ме впечатли. Казах си: „Значи може да се живее добър и възвишен живот!” Тази радост продължи цели три дни. След третия ден изчезна, като че ли потъна някъде в мене, но споменът ми за нея остана жив за през целия ми живот.

Словото на Учителя ни даваше разни импулси, но и ние влизахме във вътрешно общение с него. Когато говореше върху някой въпрос, който пряко ни засягаше, ние мислено питахме и задавахме въпроси. Той като говореше, ни изясняваше въпроса, който ни вълнуваше. Ние разбирахме как по-правилно трябва да постъпим. Дори си спомням случаи, когато той говореше по съвсем други въпроси, не това, което ме занимаваше мене, понеже не е говорил пряко за въпроса, но аз пак съм получавала светлина, за да реша моя въпрос. Чувала съм от мнозина приятели да казват, че и те така са получавали вътрешна светлина, как да постъпят правилно. Значи между Словото на Учителя и нас, ставаше скрита неизяснена обмяна, едно отношение на взаимност. Как ставаше това, аз не мога да обясня, но ставаше.

Той говореше, ние слушахме, но и ние не бяхме пасивни. Ние мълчахме, разбирахме или не разбирахме това, което говори, съгласни или несъгласни с него, но вътрешно с мисълта си бяхме деятелни, одобрявахме или не одобрявахме. И той ни отговаряше със Словото си.

Може би затова той нарече своите сказки Беседи, защото наистина ние вътрешно беседвахме с него.

Един брат ми казваше, че като отивал на беседа на Учителя, той говорел върху някакъв въпрос и братът мислено си казал, че в това, което Учителя говори, няма логика. Веднага Учителя казва: „Някой ще каже, че това , което говоря, няма логика.”, и продължил беседата си. Братът останал изненадан и си казал: „Ами този човек мислите на хората ли чете?”

Естествено, не всеки път, когато слушахме Учителя, можехме да преживеем тази вътрешна връзка със Словото му. Когато отивахме натоварени с грижи или имахме трудности, които са завладели ума и сърцето ни, мъчно можеше да стане това. Много често под действието на Словото можехме да се разтоварим от тежките състояния, в които бивахме изпаднали. Най-малкото, чувствахме известно облекчение. Но може да се случи човек така да е обхванат от едно отрицателно състояние и така да е притиснат от него, че нищо отвън да не може да му въздейства, като че ли човек е хипнотизиран от това състояние, никаква вяра и надежда не проблясва. При такива случаи личната среща с Учителя можеше да помогне. Учителя умееше да намери подход към всяко човешко съзнание, да му помогне да се отвори, да му помогне да се разтовари и да му покаже пътя и начина да се освободи. Той имаше мехлем за всяка рана, от каквото и естество да беше тя. Разбира се, че имаше и една зависимост от поведението и разбирането на лицето, на което се говори, защото има такива същества, затворени в себе си, че не искат нищо да приемат от страх или от предразсъдъци. Ако човек можеше да слуша Словото на Учителя, както слушаше една песен или някакво музикално творение, тогава ставаше преливане между говорителя и слушателите. Такава обмяна ставаше съзнателно или несъзнателно."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"В словото си Учителя многократно е изнасял тези процеси на съзнанието, за да се изяви душата ни. За да се изяви Божественото в нас, ние трябва да работим за развитието на добродетелите. Носителите и проводниците на Божественото са добродетелите. Това са отворените врати, през които могат да потекат висшите сили на нашата божествена природа. Учителя ни казва, че всяка душа носи нещо Божествено в себе си, че всяка душа носи Божествен елемент, частица от Бога, индивидуална, негова, неповторима. Нашата задача е да дадем път за изява на тая Божествена природа. Тази природа човек носи в зародиш. Ние носим в себе си дарби и възможности, чрез които Божественото може да се изяви – да се изявят добродетелите. Трябва да си поставим задача да си развием добродетелите. Учителя ни казва, че ако всеки си постави задача всяка година да развива по една добродетел, за 25 години той ще развие 25 добродетели. Такъв човек добива връзка с живата природа, тя го познава и отговаря на всички негови желания. Учителя ни казва, че човек може да развие поне първите три добродетели: първата година да работи за търпението, втората – за милосърдието и третата година да развие любовта към Бога. Това е задачата за три години – човек трябва да развие три основни добродетели. Учителя казва, че търпението е добродетел, която се изработва само на земята. Всеки от нас, който иска да се повдигне на по-високо ниво, то се постига с разумна, съзнателна работа. За повдигане на съзнанието ни ни е нужна работа, потребна е мисъл. Мисълта е творческа сила и когато човек се научи да мисли, той може да постигне каквото пожелае. С мисълта си можем да добием светлина, която да ни извлече от стария живот, от животинското състояние в нас, от низшата човешка природа. Това са задачи за всеки, който е тръгнал по пътя на светлината и истината. Ние трябва да добием творческа мисъл, да се освободим от асоциативната мисъл. При творческата мисъл човек е активен, а при асоциативната – пасивен. Много, много има да учи човек по пътя на познаване на Бога и Любов към Бога. Учителя ни води по пътя на Богопознанието.

Спомням си, че когато Учителя отвори Школата на Общия клас, първото нещо, което ни каза, беше: „Аз искам да дадете празното си време, времето, когато не знаете какво да правите.” Празното време е бездействието, неоползотвореното време. Учителя не поиска времето, когато сме заети с една или друга работа. Той поиска най-малкото - времето, когато не знаем какво да правим. И за какво поиска да оползотворим това време? За най-красивата работа, за извисяването на съзнанието, за развитие на добродетелите, за освобождаване от стари, отживели идеи на миналите култури, в които сме живяли, опознаване на вътрешните възможности, които всеки от нас носи в себе си. Важно е всеки от нас да се научи да мисли, да се научим да бъдем активни в мисълта си. Не да оставим мисълта си да се рее безконтролно. Всичко красиво в света е плод на човешката мисъл. Човек може да контролира мисълта си и да получава идеи от възвишения свят. Учителя казваше, че нашите мозъци са нива, в която ангелите сеят своите семена, т.е. своите идеи. Ние трябва да помогнем да се пречистят умовете ни от тръните, за да може посятото да израстне и да даде плод."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Учението, което ни показа с живота си, той го живееше. Това, което говореше, го проявяваше. Има много светлина и много възможности за изява на добрия живот, на красиви прояви, на обич и любов. Такъв е светът, от който дойде Учителя. Светът, от който дойде Учителя, е свят на доброта, на възвишен живот, на всичко красиво, за което човек може да помисли. От този свят лъха сила, възможности за добър живот, за здраве, за благородни прояви, за възможности, за красота. В този свят има всичко, за което човек копнее, за което жадува. Учителя ни показа този висок свят в своя живот, изразявайки го във всичката възможна красота и естественост. Като го наблюдавахме в живота му, той живееше като всички, но в целият му живот имаше нещо, което го отличаваше от нас. Това, което ни говореше, винаги беше положително и повдигащо. Не говореше за отрицателни работи, всякога поучаваше за добро. В постъпките си беше изискан, никога не изтъкваше себе си; да покаже, че е повече от нас. Той беше много повече от нас, но затова не говореше. Ако някога се е изразявал, изказвал е някаква мисъл за себе си, то е било, за да подчертае нещо, което ние не разбираме, имаме крива мисъл. Заради истината понякога той се изказваше по-строго, защото ние не можехме да се издигнем в света, за който ни говореше. В нас имаше криви образи, изопачени разбирания и за да разберем за нашите криви разбирания, споменаваше нещо за себе си, като контраст. Той нямаше нужда да се покаже, че може и какво може. За своите възможности той мълчеше и можеше да мълчи. В обходата си с нас беше внимателен, любезен, коректен. Можеше всички да ни изслуша, дори когато говорехме глупости. Той се отнасяше с уважение и почит към всички. Ако някои оставаха недоволни от неговото поведение, то е, защото те искаха нещо, което той не искаше и не можеше да направи. Това би понижило неговото достойнство. Той винаги се държеше достойно. Той не можеше да каже дума, да направи движение, жест, който да понижи достойнството му. И това той правеше, не за да се покаже пред нас, но заради своята висша природа, не искаше да понижи Божественото в себе си.

Още като ученик, Учителя е изучавал музика във Варна. Свирил е на цигулка при един чех. И след това Учителя е продължил да свири на цигулка. Когато той е бил в Америка, един наш брат, който учил там заедно с него, казваше, че той е свирил пред студентите, давал им е концерти. Учителя продължаваше да свири през целия си живот. Ние имаме повече от сто песни, дадени ни от него. Повечето от тях – текст и мелодия, са дадени от него. Често в класовете – общия и младежкия, идваше с цигулката си и много пъти ни е свирил. Когато ни свиреше, беше празник за нас. Някои от песните той дори ни ги е давал в класовете – Общия и Младежкия.

Най-силно въздействие имаше ритъмът на някои от песните, които ни е дал. Имаше ритъм, който проникваше в човека, завлядяваше го. Когато Учителя свиреше, ние се превръщахме в слух и оставахме на въздействието на музиката му. Слушаш и ти става хубаво, родостно, навлизаш в непознати области и се оставяш да те носят към нещо ново. Ритъмът на някои от песните му имаше непосредствено въздействие върху сърцето. То замлъкваше, свиваше се. В каквото и състояние да се намираш, щом попаднеш под влияние на Учителовата музика, щом се оставиш на нейното въздействие, всичко забравяш, само слушаш. Тези музикални вълни заливат човека, проникват в него, радост го обладаваше и се оставяше на това въздействие. Музиката му имаше завладяващо въздействие. Като слушаше, човек навлизаше в себе си и откриваше по-широк и по-достоен вътрешния си свят.

Словото му и музиката му еднакво ни завладяваха, но различно беше въздействието им. Словото му носеше светлина, разкриваше простори и светове. Чрез въздействието на музиката, човек навлизаше дълбоко в себе си и там изживяваше нещо непознато и ново. Музиката му обхващаше не само емоционалната страна на човека, но и цялото човешко естество. В човека действат много сили. Всяка сила има особени трептения. Трептенията на силите могат да се допълнят и усилят. Един от методите за смяна на състоянията, който Учителя ни даде, е музиката, песните. Той ни съветваше да изпеем някоя песен, когато сме неразположени и така, чрез влиянието й да сменим състоянието си. Всяка песен има свой ритъм, свои трептения, които въздействат пряко върху сърцето. Музиката оказва тониращо въздействие. Човек може да се лекува с музика, ако знае как. Съветваше ни да правим опити, за да видим какво въздействие може да има една песен. Ние трябва да пеем не само когато сме здрави, но и когато сме болни. Ще пеем, за да оздравеем, за да се тонираме.

Да настроим сърцето си и умът си така, че да могат силите и енергиите да проникнат в нас и да се възстанови нарушеното равновесие. Чрез музиката ние можем да се хармонизираме със силите на Разумния свят. Може всякога да не успеем да направим това, но трябва да правим опити, докато успеем. Каквата работа да вършим, каквито и препятствия да имаме да преодоляваме, можем да разчитаме на ума и на сърцето си, да намерим методи, чрез които можем да си помагаме. Ще мислим какво можем да направим, за да излезем от неблагоприятните състояния, в които сме попаднали. Когато мислим, ще преценяваме кой е най-добрият път, за да възстановим вътрешния си мир, да придобием вътрешна светлина и здраве. Мисълта е един от най-главните фактори за смяна на състоянията. Ако някога сме оскърбени, като започнем да мислим, ще видим колко е безсмислено, дори глупаво, да се наскърбява човек, че някой е казал нещо за него – каквото и да е то. Учителя казваше,че ако това, което ни е казано е вярно, значи ние трябва да се коригираме, но ако не е вярно, то не се отнася до нас. Ако казаното е злонамерено, то е лошо за този, който го е казал. Ние не трябва да правим като него, защото виждаме колко е грозно, когато постъпваме така. Трансформирането на енергиите е един важен фактор в самовъзпитанието. Този метод не зависи от външни фактори, а само от нашата добра воля и старание. Пречките да си послужим с него са само вътрешни, в нас самите. От друга гледна точка е лесно достъпен. Нужно е само будно съзнание и вътрешен контрол. Затова при прилагането на този метод, е нужна вътрешна подвижност на ума и на сърцето. Да имаме готовност да се съпротивляваме на всяка вътрешна вкостенялост. В ръцете на разумния, методът за смяна на сътоянията е силно средство за повдигане и запазване на вътрешния мир и равновесие. Човек може сам да си помогне. Това дава свобода. Човек трябва да отбягва всяко подтискващо състояние като разрушително. Трябва с всички сили да се преборим с отрицателните състояния, в които понякога изпадаме, за да можем да запазим добрите сили в нас, за да можем да запазим и здравето си.

В природата действат положителни и отрицателни сили. И едните, и другите изпълняват своята работа, необходима за Природата. При тонирането на силите, няма да превръщаме положителните сили в отрицателни, а ще правим опит да впрегнем отрицателните сили в служба на доброто.

Ако имаме недоволство или раздразнителност, да направим опит да завладеем силите си на недоволство и раздразнението си и да се накараме да направим някакво добро или услуга някому. Направим ли това, недоволството и раздразнителността си отиват. Особено трябва да се пазим от оскърбление и обида. Те са отрицателни състояния, които действат подтискащо, понизяващо. Със светла мисъл, с благородно чувство и добра воля, ние можем моментално да излезем от тия нисши състояния. И колкото по-скоро излезем от тяхното състояние, колкото по-скоро отворим сърцето си и ума си за светлината на доброто, толкова по-скоро ще повдигнем съзнанието си в едно поле на радост и разумност. Трябва да излезем от влиянието на всяко състояние, което помрачава съзнанието ни, а най-лесно това може да стане, като направим някакво добро. Каквото и добро да направим, то отключва положителните сили на радост и мир в нас. Всеки от нас носи в себе си добри и положителни сили, тези сили трябва да турим в действие, на тях да дадем път да се проявят. За тях пътя трябва винаги да е отворен, никакве преграда да не им туряме. Тогава ще се радваме на здраве и добро разположение. Това не е мъчно да го направим, при това то зависи само от нас. Трябва да организираме силите си в служба на доброто, разумното и красивото. Нека се запитаме: Искаме ли да направим това? Щом пожелаем да направим добро, отвън нямаме пречки. Ние имаме сили и знание как да го направим. Ако нещо не знаем, ако нещо не ни е ясно, нека потърсим в съзнанието си къде сме турили преграда на светлината. Преградите на светлината идват от егоистичните мисли, от надценяването, от повишеното самочувствие, от превишаване на собствените си права и възможности. Всички пътища на проникване на светлината в нашия ум трябва да бъдат отворени. Всички пътища за благородните чувства трябва да бъдат отворени, а волята ни всякога да е готова да прояви доброто. Това е най-чистият път за будното съзнание. Само така ние ще отворим пътя за изява на нашата висша природа, за изява на душата ни."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Учителя не проповядваше, не ни увещаваше да следваме неговото Учение, но ни обясняваше, че всякога изяснява законите и принципите, върху които се гради живота ни, насочваше ни да ги изучаваме и прилагаме, да живеем в хармония с Разумната Природа. При това всякога ни оставяше свободни, всеки да постъпва така, както разбира. Той посочваше някои наши криви прояви, неправилни постъпки, но в поучението си никого не упрекваше лично. За всички наши прояви се изказваше безлично, без да засяга някого, макар понякога да се досещахме кого има предвид. Той даваше пълна свобода на изява на всеки един от нас. Всеки сам трябва да види своите неправилни постъпки, защото сам трябва да ги изправи. Упреците и критиките, които правим един към друг никак не помагат за изправянето на нашите неправилни прояви. Напротив, те само влошават и препятстват за изправянето им. Учителя ни оставяше свободни да се проявим каквито сме, но винаги ни казваше да изправяме погрешките си. И това всеки да прави съзнателно, сам, без външно давление. Изправянето на погрешките ни да стане вътрешна необходимост. Затова непрекъснато, каквато и неправилна проява да имаме, трябва да я изправим в нашето висше съзнание заради себе си, заради нашата чистота и свобода. Погрешките ограничават. Когато Учителя ни изясняваше своето Учение, той се отнасяше с доверие към нас. Така ни говореше, щото ние чувствахме, че той вярва, че ние можем да направим това. Доверието, което имаше към нас, укрепваше нашето самочувствие, нашата самоувереност, вярата в собствените ни сили.

Много пъти съм мислила за вярата на Учителя и нашите възможности, когато ние се проявявахме така несъвършено. Учителя ни виждаше в бъдещето, когато ще бъдем на по-високо стъпало от сегашното. Тази негова вяра ни предаваше сила. Свободата, в която Учителя ни оставяше да се проявяваме ни даваше вътрешен простор и по този начин ни освобождаваше от преструвки и лицемерие. Като ни даваше свобода, Учителя знаеше, че ние ще грешим и за тези грешки светът ще го държи отговорен, но той носеше нашите слабости, за да можем да се освободим от тях. Колко любов и безкористие имаше в това. Той се държеше с нас както майката със своето дете, което прохожда, пада, става, докато се научи да ходи добре. Той не ни упрекваше за нашите лоши и неправилни прояви, но ни казваше, че както постъпваме, така ние сами се опъваме и си пакостим. Да постъпваме правилно е необходимо за нас, за да бъдем в хармония с разумната природа, сред която живеем. Добрият живот е необходим за нас, за да получим благата, които живата природа може да ни даде.Ние живеем в един разумен свят и за да бъдем в хармонична връзка с него, трябва да опазваме законите му.

Учителя ни оставаше свободно да проявяваме своето вътрешно естество не защото искаше да грешим, но защото като грешим, ние ще видим погрешките си и като ги осъзнаем, да ги изправяме, за да вървим в пътя на нашето усъвършенстване и духовно повдигане. Учителя ни водеше в пътя на вътрешното самоограничение, което от своя страна ни води към свобода. Целият свят, открай време, се бори за свобода, но свободата се дава отвътре, не отвън, не с борба. Свободата се придобива чрез ограничение на нашата нисша природа. Ограничението на животинската ни природа, която човек още носи в себе си. Учителя беше свободен и искаше и нас да освободи, като ни покаже пътя, по който идва истинското освобождение. Висшата природа в нас, това са сили, които са свързани с живота. На тези сили трябва да се даде правилна насока. Това значи, че трябва да се проявяват в хармония и в съгласие с висшата природа у човека. В човека всички сили трябва да действат в единство, а не да се борят едни с други. Човек е организирано същество, в него действат много сили. Всичките трябва да са в единство за преуспяване както на физическата, така и за духовната същност на човека. Задачата на съзнателния човек е да уравновесява тези сили в себе си, всяка на своето време и място, без да се противопоставят една срещу друга. Това е голямо изкуство, изисква се знание и мъдрост. За да организира силите в себе си, човек преминава през много падания и ставания, през много борби и страдания. Това е дълга работа, която се изисква от човека, докато той даде път на своята висша природа.

Когато се говори за свобода, не се разбира човек да прави каквото си иска, това не води към свобода. Свободата се придобива чрез вътрешна разумна дейност - придобиване на контрол над нисшата природа и изява на висшата. Учителя казва:

- Човек може да прави каквото иска, но после ще търпи каквото не иска. Човек може да прави добро и зло, но злото не води до свобода, злото води до външни ограничения и вътрешни разрушения и пакости на положителните сили в него, води към израждане. Не е свободен онзи, който прави каквото иска. Свободен е онзи, който може да даде свобода и да не ограничава никого. Човек може да понесе външни ограничения, но вътрешно да е свободен, да се чувства свободен.

Учителя прие всички, които дойдоха да го слушат, такива, каквито бяха. Никакви изисквания, никакви условия не постави. Всеки се проявяваше според своето естество, своето разбиране и възможности. Обществото около учителя беше разнообразно, то произлизаше от всички слоеве на българския народ - от неграмотни, до високо образовани и интелигентни хора. Връзката между тях беше Учителя и неговото Слово, от което се интересуваха всички. Той беше обединяващото звено. Учителя остави всеки да мисли и действа свободно, но тази свобода не ги разедини, не се създаваха фракции. Създаваха се групи, които си хармонираха. Именно това Учителя насърчаваше - да работят на групи. Имаше нещо твърде странно: при разнородността на неговите членове, всички бяха единни по отношение на Учителя. Под неговото непосредствено влияние всички можеха да се обединят. Мисля, че една от причините за това беше, че Учителя имаше правилна мисъл за всеки от нас. Той виждаше добрата страна на всеки. Той не държеше в съзнанието си нищо отрицателно за никого. Ако трябваше да изнесе нечия погрешка, той изнасяше принципа, който е нарушен и лошите последствия на нарушителя."
Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Искам да опиша моето състояние, когато за първи път видях и чух Учителя. То беше в салона на ул. „Раковски” и „Граф Игнатиев”. Тогава отидох за първи път на беседа с една моя приятелка. Салонът беше в сградата на дома на журналистите, на втория етаж. Влизаше се откъм „Граф Игнатиев” през една тясна и задна вратичка и се изкачвахме по една доста стръмна и тясна стълба. Влизаше се в широк вестибюл, нещо като хол, който беше абсолютно празен. Като се влезе, от лявата страна имаше две врати на две стаи, между които средната стена беше махната и това беше салончето, в което се държаха беседите. Това беше през 1920 година. Доколкото си спомням, имаше и на трите стени прозорци - към „Раковски”, към „Граф Игнатиев” и към двора. Най-дълга беше стената откъм „Раковски”. В средата на стаята имаше малък подиум от три стъпала, върху него малка масичка с бяла покривка и стол с облегало за ръцете. Не си спомням дали имаше някаква украса, картини или нещо друго в салона. Столовете бяха наредени около подиума, като беше оставено място за една пътека от първата врата при влизането в салона. Ние с приятелката ми влязохме през втората врата и застанахме зад столовете, където имаше място за правостоящи. В салона имаше вече заети места и в скоро време салонът се изпълни с посетители. Не останаха празни места, всичко беше заето. Изпълниха се и празните места за правостоящи.

По едно време всички станаха прави и видях по оставената пътечка някой да се движи бързо. Пъргаво се качи на подиума и застана зад масата. Това беше Учителя. Всички казаха гласно една молитва. След това седнаха и изпяха една песен, която ни хареса.

Когато Учителя се изправи на подиума, ми направи силно впечатление, незабравимо впечатление, израза на лицето му. Това беше силно концентриран човек, затворен в себе си, вглъбен, като че ли нищо не го интересува. През време на молитвата, докато пеехе, той беше все така концентриран. Понеже бяхме прави, зад седналите, можех добре да го наблюдавам. Лицето му беше спокойно, бледо. Понеже бях далече, не можах да видя очите. Започна беседата. Аз слушах много внимателно. При говоренето той се оживи, отвори се. Говореше тихо, но ясно, пазеше се пълна тишина. Всички слушаха внимателно. Аз разбирах това, което говореше. Не бях чула така да говори никой, но ми хареса, съгласна бях. Всичко, което чух ми се видя естествено, приемах го, то ме пълнеше с нова светлина и ме радваше. Когато свърши беседата и запяха пак песента, аз бях изпълнена с необикновена радост. Всичко в мене трептеше. Нещо ново долавях и казвах в себе си: „Това търся.” Този ден, когато посетих първата беседа, за мене беше първият неделен ден на 1920 година. От тогава аз посещавах беседите, а впоследствие и лекциите на Учителя. Чувствах, че ми бяха необходими. Те ми даваха знание, сила, подтик. Самочувствието ми беше повишено, чувствах, че съм изпълнена с нещо ново, което ми носеше радост.

След свършване на беседата изпяха една песен, Учителя стана и всички казаха обща молитва. Той слезе от катедрата и излезе във вестибюла. Всички спокойно излизаха от салона, срещаха се със свои близки и разговаряха. Когато излязохме във вестибюла, той беше пълен със слушателите, които бяха на групи и между тях видях Учителя, да разговаря с някои от тях.

Образът, който видях при първата беседа, която чух, остана в съзнанието ми. И досега го виждам вътрешно. Затворен съвършено за външния свят, съсредоточен дълбоко в себе си, животът на Учителя, насочен навътре, като че ли нищо отвън не го интересува и не съществува. Този образ виждах всякога при всяка лекция впоследствие, когато идваше на беседа или на лекция. Това лице ми се виждаше бледо, но светнало от някаква вътрешна светлина, която усещах вътрешно.

След молитвата и песните Учителя започна беседата си. Мислите течаха плавно, леко. Не бързаше. Изразяваше се ясно и разбрано, както за интелигентните си слушатели, така и за неуките. Между слушателите му често имаше и неграмотни. Той намираше такава форма в изказа си, че да бъде разбран почти от всички. В течение на беседата началната затвореност изчезваше. Той излизаше от себе си, отваряше се, оживяваше се и говореше вдъхновено. Учителя говореше самоуверено, никакво двоумение не се долавяше, никакво колебание. Понякога се виждаше, че търси да намери израз, за да изрази идеята си, но убедеността, с която говореше, правеше впечатление. Той говореше като човек, който знае. Всякога знаеше и имаше какво да каже, но винаги избираше чисти образи, чисти думи, избягваше употребата на думи с двусмислено съдържание. Той имаше прост, но чист език.

След беседа, Учителя беше отворен за нас. Ние можехме да се приближим до него свободно, можехме да задаваме въпроси във връзка с говореното и той с разположение отговаряше и разясняваше. В желанието си да ни изясни идеите и принципите на учението си, беше безкрайно щедър. Когато раздаваше знанието, което имаше, времето преставаше да съществува за него. Той можеше да говори неуморно. Към всички беше внимателен, на всички отговаряше. Когато Учителя се отваряше за нас, не трябва да се разбира, че той беше безогледен. Той всякога казваше това, което искаше да каже. Всичко в него беше контролирано. Неговата същност беше заключена с много ключове и той отваряше само с ключа, с който трябваше да отвори. Когато говореше за събранията, беседите и лекциите си, когато говореше пред различни групи, когато сме имали частни разговори с него, винаги съм усещала, че говореше само това, което искаше да каже. Никога не се изплъзваше езика му да каже нещо, което не иска или не трябва. Този абсолютен контрол и самообладание съм ги виждала и са ни правили силно впечатление.

Учителя говореше с разположение, но не с увлечение, защото всичко, което казваше, бе контролирано. Не си позволяваше да каже нещо, което може да хвърли сянка в съзнанието на хората, на когото и да е. Дори когато изнасяше известни погрешки, говореше безлично, прецизен беше и в думите, които употребяваше. Най-често обличаше идеите с образи. С необикновена лекота той можеше да представи всеки, който беше в забъркано душевно състояние, с някой конкретен образ. Учителя имаше някакви невидими фарове, с които можеше да осветли всяко кътче на човешкото съзнание и да не остане неосветлено и най-малкото кътче от него. Затова всеки идваше при него с отворено сърце, чувстваше, че е разбран и му е показан пътя, как да излезе и от най-забърканото положение. Той правеше това без да засегне личността, без да унижи когото и да е. Човек сам трябваше да види погрешките си, за да ги изправи. Имаше изключително умение да влиза в съзнанието на другия човек, да засегне един или друг въпрос, без да нарани, без да хвърли сянка в съзнанието на човека, а човекът сам се чувстваше, като че ли е бил огрян от слънчевата светлина, която го е осветила и стоплила."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Учителят ни води по нов път
Словото на Учителя облекчава пътя на ученика към неговия възход. Едно е да те наказват, друго е да разрешаваш задачи, да учиш, да минеш една стъпка напред в развитието си. Както учениците от светските училища решават задачи, за да придобият знания, необходими за живота, така и ученикът от Школата на Учителя минава през процеси на обучение, което често е изпитание и страдание, за да върви в пътя на своя възход. В школата на Учителя човек придобива знания от опит. Всяко нещо трябва да бъде опитано. Всеки сам трябва да добие това знание. Нищо не се дава даром. В Школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае това, което е опитано. Школата на Учителя е опитна. Всяко нещо ученикът трябва да приложи, за да добие опит. Знанието, което не сме преживяли и опитали, не е положително знание, то е теоретично, то е само умствено знание. Дори знанието, което сърцето е придобило, ако не е опитано, и то не е истинско.

Затова Учителя казва:
- Моето Учение започва с приложението.

Ученикът учи, като прилага знанието, което Учителя е дал. Който не прилага, не е ученик. В Школата Учителя излагаше Учението си на всички общо, но всеки сам трябваше да изпита и приложи това, което той ни учеше. Опитаното знание е знание. Както придобитата и смляната храна от организма ползва човека, така и опитаното и приложеното знание го ползва. Това, което човек е опитал, в него има увереност, че е така. Самоувереността идва от опитаните неща. Теоретичното познание подлежи на проверка.

Знанието, което Учителя ни даде има отношение към живота изобщо, към нашето поведение, в отношението ни към хората, към възпитанието ни, към вътрешната работа за развитие на дарби и способности, към контрола на нашите прояви и т.н. Знанието, което Учителя ни даде, засяга целокупния живот на човека, както за външните изяви, така и за вътрешните възможности. Всичко, което Учителя ни учи, а ние не сме опитали, почива на вярата. Ние вярваме в това, което ни казва Учителя, че е истина. Но за да добием сигурност, трябва да го приложим, да го опитаме. Например, ние вярваме в разумността на Природата, вярваме, че законите, които управляват Природните закони, са разумни. В Природата ние не можем да правим опити, но ние можем да я наблюдаваме и да правим изводи. Голямата зависимост и въздействие на природните явления ни показва разумността. Като изучаваме и наблюдаваме природните явления, виждаме зависимост, взаимодействие, които говорят за разумност. Най-добре това може да се види в тази област на природата, където човек не е упражнил своето въздействие. Човек, като природно явление, не всякога е упражнявал правилно въздействие върху околната среда, правил е разрушително действие. В Природата няма хаос, но има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на съществата в Природата. Човек е упражнил голямо въздействие върху явленията на Земята, като е направил големи пакости. Той мисли, че може да стане неин господар. Това показва, че той е надценил себе си, своите възможности и не е намерил своето място в целокупния живот на Природата. Човек е разумно същество, но не всякога действа разумно, защото не познава напълно своето естество, своите възможности. В Природата няма случайности, а има зависимости. Видимите случайности са зависими от порядък, който човек не познава в природата, защото в природата действат много разнообразни сили. Човек може да се ползва от природните закони за своя полза, но когато се опита да им господарува, той може само да напакости, както на себе си, така и на самата Природа. Противодействието може да бъде пакостно за самия него и то може да дойде оттам, откъдето човек най-малко го очаква и подозира.

В Природата има много блага и възможности за човека и ако иска да се ползва от нейните блага, той трябва да я проучва, да я наблюдава и да не прави опити, с които може да й навреди. Тя е необходимо условие и среда за неговото съществуване.

Учителя ни съветваше да правим връзка с Разумната Природа или с живата природа, както той я наричаше, за да можем да се ползваме от нейните сили. Живата природа е склад на енергии и сили, от които човек може да се ползва, затова отношенията ни към нея трябва да бъдат съзнателни. Учителя ни учеше, че когато сме сред природата или планината, трябва да наблюдаваме всичко около нас и да правим връзка с нея. Като я наблюдаваме, да почувстваме живота в нея. Всичко в природата е живо, тя ни говори, ние трябва да я разбираме, да разбираме нейния език. Ние можем да приемем нейните енергии при каквото и състояние да се намираме за подобрение на здравето ни и за нашето духовно повдигане. Тя всякога има какво да ни даде. Разумните същества, които я ръководят, са всякога разположени да ни подкрепят и помагат. Ние сме потопени в един разумен свят, който разполага с безкрайни блага и който е готов да ни ги даде. Ако ние се затворим за нея с нашето познание и непознаване, тя не може нищо да ни даде. Една от задачите ни е всеки от нас да си изработи правилно отношение и разбиране за Разумната природа. Успеем ли да направим връзка с нея, ние ще имаме един верен приятел при всички положения в живота и никога няма да бъдем лишени от необходимото. Светлината, въздухът, водата, растенията, високите планини, това са складове на сили, от които човек може да се ползва. Контактът ни с живата природа ни дава здраве, бодрост, сили. Когато направим правилна връзка от нищо няма да бъдем лишени, затова трябва да освободим ума си от всички стари разбирания за природата, да освободим сърцето си от всички егоистични чувства, да обикнем всичко живо, за да почувстваме изобилието на живота, красотата и многообразния й език. Учителя многократно ни е говорил за тази връзка с Природата, давал ни е формули, задачи, упражнения, само и само да можем да излезем от старите вкаменени разбирания, да освободим себе си, ума си, сърцето си и душата си от робството, оковите и заблудите на миналите отживели разбирания. Разбира се, това не е лесен процес, за да може да се постигне бързо, но аз вярвам, че това е постижимо при постоянна вътрешна работа в съзнанието, в ума и волята ни.

„Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ний сме разумни.” - казва Учителя в една песен. Първо човек сам трябва да се убеди, че природата е разумна. Това не подлежи на аргументиране и доказване. Човек като наблюдава природата, може да почувства живота в нея. Едно вътрешно усещане чрез сърцето може да даде на човека по-голяма увереност, отколкото някакво доказателство. Ние виждаме с очите си, но също виждаме с ума си, със сърцето си. Виждането с ума и сърцето не е по-малко убедително от виждането с очите. Виждането с ума и сърцето разширява нашето познание за света и природата. Красотата в живота идва от тези вътрешни знания. Всички хора, които имат очи, могат ли да видят красотата на природата? Не. Красотата виждат само ония, които имат вътрешна възможност да я видят. Днес човек цени повече това, което е създал, отколкото всичкото величие, което съществува в самата природа. Ако човек вижда красотата и величието на природата, много по-големи работи би имал. Човек още не е видял, нито осъзнал богатството, разнообразието, големият живот в природата, от който живот той е част. Ние тепърва трябва да се възпитаваме, да доразвиваме нашето вътрешно виждане по отношение на природата. Всякога, когато съм ходила на планината и съм се спирала да наблюдавам живота, който блика от всяко кътче, например, покрай някое малко изворче, забутано някъде, то извира, носи живот около себе си. Множество цветя са нацъфтяли около него, красота и свежест лъхат покрай него, и съм се питала дали някой вижда тази красота. Или тихото бълбукане на малките поточета, които отнасят човека в света на музиката, внасят мир и тишина в него, ако се остави на техните песни. Има ли място в природата, където да няма живот? Дори тревните постелки, по които ние стъпваме, каква красота на зелени багри и форми, природата е надарила. Ако човек има очи, той навсякъде може да вижда само красота. За кого е създадена и кому е необходима? Животът се изразява в красотата. Животът е мощното, което твори и създава формите в природата в едно велико разнообразие. Изброими са формите, които животът създава в природата. Тя твори в най-малките невидими същества, до най-великите светове. Мощно нещо е животът. Той прониква всичко и го обединява в едно единство. Творческите сили в живота се ръководят от разумни принципи.

Учителя ни учеше, че животът е проява на Великата Космическа Любов, изявена като принцип."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи
Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

След продължителни умувания и благодарение на решителността и ентусиазма на Мона (Ивета) и Вендор (Дани)
предлагаме:

Националната среща на Портала - 2011 да се състои на 8, 9 и 10 юли в Трещеник.

Информация за хижата и хотела:

Комплекс Трещеник
- близо до курорта Семково - още инфо

Отваряме темата за обсъждане. Ще се радваме на всички предложения и мнения. Моля Мона и Вендор да ни напишат допълнителна информация, с която разполагат след разговора с администрацията на комплекса.

Из рецептите на Димков:


Розмарин

Тази билка се употребява против мозъчно възпаление - менингит.
Дозировка: Вземат се два-три стръка бабин косъм (розмарин), варят се в малко вода, докато остане 1/4. В отварата се слага камфор, силна ракия или спирт. Всичко това се налива в шише, откъдето се взема по малко течност в памук и се трият цялата глава и врата.

Това се повтаря два-три пъти на ден.

Против пърхот
Дозировка: От бабин косъм и коприва се вземат по 3-4 стръка, варят се във вода 20-25 минути. В отварата се налива и 1 чаша оцет (кафена чашка). С тази отвара се мие косата два-три пъти седмично. Прочиства пърхота, спира падането на косата и стимулира растежа й.

Добър стимулант при умствена и физическа умора
Дозировка: 2 ч. л. розмарин в чаша вода 300 г. се запарва, пие се по малка чашка два-три пъти дневно. След прецеждане топлата билка се използва като лапи при контузии и ревматизъм и за гаргара. Използва се в народната медицина и като инсектицидно средство против молци.

Десет повели на Лечителя за десет десетилетия живот :
1. Изграждайте живота си "съответно" на средата, в която го осъществявате, като изключвате притеснителни "разминавания" между вашия тип витални реакции и околната среда. Всяко несъответствие "хаби" живота!

2. Утвърдете отрано най-подходящия за вас ритъм на живот. Подходящ е всеки ритъм, който разпределя натовареността равномерно в повтарящи се количества и интервали. Това създава пожизнен витален тренинг.

3. Изразходвайте всекидневно определено количество енергия за движение - бягане, гимнастика, ходене. Движението е живот, застоят - смърт.

4. Горните три условия обуславят четвъртото: гледайте на живота доброжелателно, ведро, избягвайте всякакви потискащи емоциите „попарват", износват, убиват организма (духа).

5. Усмихвайте се! Усмивката е здравословна - тя не само изразява здравето, но го прави.

6. Не прекалявайте в нищо и никога! Не преяждайте - това е прекаляване с ядене (преумора на цялото тяло в излишно храносмилане, което убива); не прекалявайте дори с труда - преумората също е „неизлечима". И обратно, не се отдавайте на свръхленост - това е "прекаляване" с бездействието.

7. Правете добро! Това е призванието ви. Притичвайте се на помощ на всекиго, защото така помагате на себе си да се възвисите в самочувствието си на човек.

8. Бъдете любознателни! Любознателността е движение на духа, несравнимо здравословно! Интересувайте се от живота - главното Условие да останете в него.

9. Не се бойте от болести! Това е задължително условие да не боледувате.

10. Живейте и помагайте на всички да живеят добротворно!

И още нещо полезно:
Дестилирана вода. Здравни съвети от Лечителя Петър Димков

Ще си позволя да сложа текста към първата книжка от поредицата, за която споменава Ани. Съжалявам, че няма как да кача снимката, може би е една от последните му, на която гледа благо и много мъдро един човек, живял достойно.

"Народният лечител Петър Димков заслужено е нареден сред стоте велики българи. Преди 30 години хората се редяха в дълги списъци и на среднощни опашки за тритомника "Българска народна медицина". И днес нищо не се е променило, защото каквото е написал и казал за билколечението, остава като мярна единица.

С изключение на неговия внук никой след това не можа да га замени. Режимът га бе сложил под възбрана да помага, а той приемаше хиляди в дома си. По правило те вече бяха обходили всички възможни
болници и той бе последната им надежда.

Доживелият до 95 гадини Петър Димков бе вековно учреждение за изцеление на човека. Многа от тайните му властта държеше съзнателно заключени. Хората не трябваха да знаят, че народният лечител е бил много близък с Учителя Дънов, нито за голямото му приятелство с Ванга, нито за това, че макар и да го забраняваха, тайно го викаха да лекува държавници.

За лечителската си дейност Димков не взема нито лев от хората. "Това не ми е професия, че да ме храни. Даром ми е дадено от Бог, даром го дaвaм", казвал той. Дом имал във всеки град. Канели га благодарни хора, в къщите на които го чакали десетки хора за прегледи. Димков първо карал пациента да седне и га питал за малкото име. После слагал ръка на хипофизата и затварял очи. Така осъществявал връзка с космическите сили и разбирал лечима ли е болестта. Чак тогава пристъпвал към ирисовата диагностика. След прием по 30 души на ден се оттеглял да се моли и медитира. Излизал след четвърт час жизнен.

Петър Димков доживява до 95 гадини в абсолютна физическа и умствена работоспособност. Преглежда и в последния си ден. Бил е голям патриот и по време на гонението му отказва предложение от Западна Германия да изнесат нелегално трудовете и да ги издадат там в голям тираж. "Не - книгите са за България", отсича Лечителя.

Сега в. "24 часа" ги отпечатва за своите читатели. Оригиналът на тритомника "Българска народна медицина" ще бъде издаден в 14 книжки с любезното съдействие на фамилия Димкови. Поредицата ще завърши с още две книги от д-р Петър Димков - внук на лечителя. Спокойно може да се каже, че те са синтез на най-доброто, завещано ни в народната медицина.

Започваме поредицата с това, което Петър Димков е оставил за най-накрая - туморите. Да се твърди, че ракът може да се излекува с билки и лапи, в онова време е било като ерес, която никой е нямало да позволи. Затова в тритомника, който социалистическата власт отпечатва, Петър Димков прави угаворката (доброволно или не), че при видовете рак народното лечение се състои в общото засилване на организма.

Времето показва колко е бил прав. Днес точно това е в основата и на съвременните медицински системи за профилактика и лечение. И холистичната медицина, и хомеопатията, и фитотерапията мощно подпомагат естествения стремеж на човешкия организъм към самоизлекуване."

Ето и списък на книжките, които ще се издават:
* рака
* нepвuтe
* чернuя gроб, жлъчката u бъбрецuте
* gueтuтe
* гъpguтe, носа u гърлото
* стомаха u xpaнocмилането
* guабета, затлъстяването u сенната хрема
* детето - първа част
* детето - втора част
* жената
* мъжа
* заразите
* очите и раните
* сърцето и кръвоносните съдове
* рецептите на Петър Димков - внук

Легенда за Седемте рилски езера
Според легендата преди много, много хиляди години по тези места на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали страшно много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали с дребни тревички и цветя своя дом, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят. Един ден зли сили преминали покрай дома им. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели на семейното им щастие и решили да унищожат всичко, и да заличат любовта им. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения започнали да тресат земята.
Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази и отбранява земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали с по-страшна сила. Решени били да свършат делото си докрай.
В една тежка битка, младият великан паднал убит. Доволни от постижението си злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали безспирно и се стичали по хребетите право в долчините. Леели се и се събирали в тях...
Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички - всички живи твари, както и слънцето, и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче. Затова от земята на Рила постоянно извират потоци...
Скърбящата жена не се знае къде е, но казват, че до ден днешен броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя доста често помрачава слънцето с гъсти мъгли. От време на време покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало, което тя положила на място огряно от слънцето, така че всеки да може да го види. До ден днешен то е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го "спящият великан", защото се вярвало, че един ден той ще се събуди отново.
Легендата разказва, че ако погледнем от много високо можем да видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото "Окото".

ВЛИЯТЕЛНОСТ

Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хората вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение!

УЧИТЕЛЯТ

Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт."

Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на високото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помислих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшумят, отсреща ще стрелят бързо и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение как да постъпя?" В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му:„Няма нищо!" Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!" После образът му се изгуби. Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началниците ни ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След няколко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска" 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но ми стана неудобно и се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай." Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!"

А брат Иларионов бил на фронта няколко години преди това, през 1913-а. Учителят бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителят излязъл от стаята и съобщил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата почнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителят ù рекъл: „Нима не можеш без него?" А голямата заплаха, която го застрашавала на фронта била в това, че заедно с войниците му били обградени от гърците. Брат Иларионов бил офицер. Тогава Учителят отишъл в стаята си, бавил се 10-15 минути и като се върнал се обърнал към сестрата: „Не се безпокой, всичко е оправено!" Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това взели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. Щели да ги унищожат, но пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на битките.

Още една история от бойните полета- По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалече давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме." Без никой да му е съобщавал, Учителят виждал положението на брата и е помагал отдалече.

Брат Христо разправя, че като офицер отишъл при Учителя и му разказал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с Учението. Учителят му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!" През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Христо в едно село да ръководи войскова част за потушаване на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската да се бият с нея. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием." Селяните послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителят предвиждал да изпълни.

По време на една от войните приятел, който бил войник на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил музикант. Разговаряли и по едно време Учителят извадил текста на „Пред Теб припадаме, Господи", написан от един брат, и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Бил военен музикант. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!" Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Като се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Учителят изрекъл това, преди още братът да му е казал каквото и да било. Той е присъствал на полесражението и сам е предпазвал брата от опасност.
Свидетелства на ученици - Влад Пашов

ВЛИЯТЕЛНОСТ

Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хората вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение!

УЧИТЕЛЯТ

Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт."

Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на високото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помислих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшумят, отсреща ще стрелят бързо и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение как да постъпя?" В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му:„Няма нищо!" Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!" После образът му се изгуби. Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началниците ни ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След няколко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска" 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но ми стана неудобно и се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай." Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!"

А брат Иларионов бил на фронта няколко години преди това, през 1913-а. Учителят бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителят излязъл от стаята и съобщил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата почнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителят ù рекъл: „Нима не можеш без него?" А голямата заплаха, която го застрашавала на фронта била в това, че заедно с войниците му били обградени от гърците. Брат Иларионов бил офицер. Тогава Учителят отишъл в стаята си, бавил се 10-15 минути и като се върнал се обърнал към сестрата: „Не се безпокой, всичко е оправено!" Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това взели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. Щели да ги унищожат, но пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на битките.

Още една история от бойните полета- По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалече давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме." Без никой да му е съобщавал, Учителят виждал положението на брата и е помагал отдалече.

Брат Христо разправя, че като офицер отишъл при Учителя и му разказал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с Учението. Учителят му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!" През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Христо в едно село да ръководи войскова част за потушаване на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската да се бият с нея. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием." Селяните послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителят предвиждал да изпълни.

По време на една от войните приятел, който бил войник на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил музикант. Разговаряли и по едно време Учителят извадил текста на „Пред Теб припадаме, Господи", написан от един брат, и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Бил военен музикант. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!" Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Като се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Учителят изрекъл това, преди още братът да му е казал каквото и да било. Той е присъствал на полесражението и сам е предпазвал брата от опасност.
Свидетелства на ученици - Влад Пашов

ВЛИЯТЕЛНОСТ

Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хората вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение!

УЧИТЕЛЯТ

Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт."

Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на високото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помислих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшумят, отсреща ще стрелят бързо и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение как да постъпя?" В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му:„Няма нищо!" Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!" После образът му се изгуби. Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началниците ни ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След няколко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска" 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но ми стана неудобно и се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай." Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!"

А брат Иларионов бил на фронта няколко години преди това, през 1913-а. Учителят бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителят излязъл от стаята и съобщил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата почнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителят ù рекъл: „Нима не можеш без него?" А голямата заплаха, която го застрашавала на фронта била в това, че заедно с войниците му били обградени от гърците. Брат Иларионов бил офицер. Тогава Учителят отишъл в стаята си, бавил се 10-15 минути и като се върнал се обърнал към сестрата: „Не се безпокой, всичко е оправено!" Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това взели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. Щели да ги унищожат, но пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на битките.

Още една история от бойните полета- По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалече давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме." Без никой да му е съобщавал, Учителят виждал положението на брата и е помагал отдалече.

Брат Христо разправя, че като офицер отишъл при Учителя и му разказал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с Учението. Учителят му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!" През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Христо в едно село да ръководи войскова част за потушаване на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската да се бият с нея. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием." Селяните послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителят предвиждал да изпълни.

По време на една от войните приятел, който бил войник на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил музикант. Разговаряли и по едно време Учителят извадил текста на „Пред Теб припадаме, Господи", написан от един брат, и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Бил военен музикант. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!" Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Като се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Учителят изрекъл това, преди още братът да му е казал каквото и да било. Той е присъствал на полесражението и сам е предпазвал брата от опасност.
Свидетелства на ученици - Влад Пашов

Ани, благодаря!!
Радвм се, че има хора, които успяват да видят красотата на града ни. Искрено се надявам, че ние самите ще положим усилия за да възвърне столицата ни великолепието си.

Защо сме приели, че религията на прабългарите е езическа и че те са езичници?
Според Уикипедия: Езичество е всяка етническа религия, която почита Природата и различните й проявления. Като езически могат да бъдат определени почти всички природни религии, които са естествено формирани и не са резултат от проповедническа и философска дейност на определена личност. С термина „езичество“ най-често се свързват предхристиянските религии в Европа.

В по-широк смисъл, езичеството включва и древногръцката теософия, а също и днес разпространените народностни религии като индуизъм, шинтоизъм и даоизъм, и вярванията на някои примитивни общности.

В по-тесен смисъл думата ''езичество'' се използва като нарицателно за древната славянска религия. В български език тя се развива от праславянски език (старославянското) понятие ''зычьство'', което значи „народна вяра, народна традиция“. Първоначално това понятие не е имало оценъчни нюанси, но след процесите на християнизация, при които християнската идеология е въвлечена в борба с традиционните религии, думата е придобила изключително негативен смисъл, под давление на Средновековековната религиозна литература и поученията на Църквата.

Макар да се казва, че християнството „измества“ или „замества“ традиционните религии, исторически погледнато то само ги асимилира. Тъй като езическите религии са етнически, те са тясно свързани с бита и начина на живот, с манталитета и духовната култура на съответния народ. По тази причина се оказва трудно те да бъдат изцяло заличени от родовата памет. От друга страна християнството е идеология с изключително философски характер и неговите постулати често се оказват неясни за материалистичния светоглед на езическите общества. Ето защо в общия случай, и особено сред славяните, християнизацията не унищожава езическата вяра, а слага началото на т.нар. Двоеверие — сливане на християнски и езически възгледи, вярвания и обреди в неразривно цяло.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B7%...%82%D0%B2%D0%BE

„След войната ще се заговори за Съединени европейски щати и тази идея ще се осъществи.” (1 май 1940)

„След сто години ще намерите Европа съвсем друга. Границите ще бъдат премахнати и ще се създадат други отношения между народите и човеците.” (20 септември 1935)

„Днес светът се намира пред наказание и ликвидация, затова будни бъдете. До 1999 г. светът ще види това, което никога не е видял.” (1939)

„В Европа идва едно земетресение, което ще започне от север, ще разтърси цяла Европа, така че ще се помни с хиляди години. Обяснява се и причината за туй земетресение. В Стария завет се казва: ‘Гледайте да не станат вашите дела и мисли толкова лоши, че да не може Земята да ви търпи.”
Из Предсказания на Учителя

„След войната ще се заговори за Съединени европейски щати и тази идея ще се осъществи.” (1 май 1940)

„След сто години ще намерите Европа съвсем друга. Границите ще бъдат премахнати и ще се създадат други отношения между народите и човеците.” (20 септември 1935)

„Днес светът се намира пред наказание и ликвидация, затова будни бъдете. До 1999 г. светът ще види това, което никога не е видял.” (1939)

„В Европа идва едно земетресение, което ще започне от север, ще разтърси цяла Европа, така че ще се помни с хиляди години. Обяснява се и причината за туй земетресение. В Стария завет се казва: ‘Гледайте да не станат вашите дела и мисли толкова лоши, че да не може Земята да ви търпи.”
Из Предсказания на Учителя

„След войната ще се заговори за Съединени европейски щати и тази идея ще се осъществи.” (1 май 1940)

„След сто години ще намерите Европа съвсем друга. Границите ще бъдат премахнати и ще се създадат други отношения между народите и човеците.” (20 септември 1935)

„Днес светът се намира пред наказание и ликвидация, затова будни бъдете. До 1999 г. светът ще види това, което никога не е видял.” (1939)

„В Европа идва едно земетресение, което ще започне от север, ще разтърси цяла Европа, така че ще се помни с хиляди години. Обяснява се и причината за туй земетресение. В Стария завет се казва: ‘Гледайте да не станат вашите дела и мисли толкова лоши, че да не може Земята да ви търпи.”
Из Предсказания на Учителя

"Една усмивка
Само една усмивка аз познавам, която и каменно сърце топи.
Само една усмивка виждам, която никой в света не победи.
С какво поддържаше се тази усмивка?
С какво хранеше се тя, за да живей?
Само с една дума - Любовта.
Каква бе отплатата на тази дума - Усмивка?
Сърце, чисто като кристал - нейния Въздух.
Ум, светъл като Слънцето - Извор, в който тя се оглежда.
Душа, обширна като Вселената - нейното необятно Отечество.
Дух, мощен като Бога и едно с Бога - нейната Сила и Мощ.
Само една усмивка аз познавам, която прави чудеса.
Само една усмивка виждам, която носи безброй блага.
Чия бе тази усмивка? Как я зоват и наричат?
Това Природата само знай, но знае тя и да мълчи.
За себе си само Логос я наричам аз.

На 21 ноември заваля първия сняг. Вън беше доста студено, но аз се осмелих да изляза този ден, да се поразходя до една моя приятелка, да се порадвам на снега. Въодушевена от пресния и хубав сняг, през всичкото време говорих, нагълтах се със студ и влага и като се прибрах, усетих простудата, нещо, което ми напомни предишното боледуване, яви се малка температура, чувствах, че се започва старата история, че ще дойде лекар, че ще има инжекции и лекарства и за да не стане всичко това започнах да се моля, усилено започнах да се разговарям по-скоро с Господа и Учителя:

- Господи, Учителю, Ти не си ли по-силен от инжекциите на лекаря? Ти не си ли по-силен от всички лекарства и антибиотици, сиропи и режими?

И самата си отговарям: По-силна си от всички лекарства, от всички инжекции, сиропи и режими.

Така дълбоко, с вяра, почти постоянно поддържах този разговор, но реших и да се пазя да не се простудявам. Ден след ден състоянието ми се подобряваше, аз укрепвах, външно и вътрешно. Молех се и благодарях. Боях се да не ме сполети нещо лошо, защото не изпълних обещанието си, което бях дала при първото ми излекуване, че ще се пазя, да заслужа вниманието и подкрепата, която ми се даде Отгоре. Ето защо и сега от една страна се моля и разговарям, а от друга - се вслушвам в това, как и по какъв начин ще ми се отговори. С подобряване на състоянието ми се видя и отговорът, който получих.

Как живата природа и Разумният невидим свят говорят на човека и го поучават!"
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Божественият тролей
Ние познаваме тролей на трамвай, на тролейбус и на други превозни средства. Тролеят свързва главната и електрична жица с мотора на колата и така я движи.

С понятието Божествен тролей описвам една случка, която имах след заминаването на Учителя, през 1945 година, в един априлски ден.

Слизах от Изгрева, на път за вкъщи и едва пресякох първата напречна улица на шосето, усетих, че нещо леко, почти безтегловно се закачи на горната част на темето ми, дето е мястото на моралните чувства... Погледнах нагоре и видях, че от това нещо, което се закачи на главата ми, излизаше една необикновена, тънка, прозрачна жичка, чийто край не се виждаше, губеше се някъде високо, високо в небосвода. Гледах към жичката и се усмихвах, закачена съм и това, което се закачи не мърдаше, остана с мен целия ден. Но въпреки че бях закачена, аз се движех съвършено свободно, сякаш нищо не беше се случило.

Стигнах вкъщи с тролея на главата си, движех се из стаите, разговарях със сестрите си, с познатите, дошли на гости, навеждам се, изправям се, тролеят все си стои на главата ми, невидим за останалите. Отвреме на време хоглеждах към жичката и се усмихвах, дължината й не може да се обхване.

Връзката между електрическата жица и мотора все пак е механическа, ограничавана, докато Божествената връзка между човешката душа и Божественото начало, дава свобода на човека, такъв беше моят тролей, не ме ограничаваше във всичките ми действия. През целия ден нима не направих никаква грешка, нима не казах излишна дума, нима всички бяха отмерени и на място казани? Ако съм между хора, бих била смъмрена или подиграна за най-малката погрешка. При Божествената връзка, обаче, нищо не стана. Цял ден се движих с този Божествен тролей, без да се случи нещо, без да го усетя. Едва вечерта, когато се връщах на Изгрева, тролеят изчезна от темето ми.

Разбрах - само тази връзка дава свобода и независимост, слава и постижения. Всичко човешко е преходно. А има ли по-голямо благо и по-голяма привилегия от това човек да е свободен, да се учи, да разрещава задачите си в пълна разумна свобода?
31 май 1967 година."
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Всеки може да заеме мястото на Христа, но със същия кръст. Силата на Христа, славата на Христа без кръст искат да ги вземат, без Неговите страдания. Не може така. Първото нещо беше баня - изповед.

Второто нещо беше - да не вземате високи длъжности. Да имате стремеж, но този стремеж да е духовен, да се усъвършенствуваш, да имаш знание.

Третото нещо е - вие взаимно да може да си помагате. Да кажем някой има немирни деца или друго главоболие. Можете един на друг да си помагате. Десет души ще си съсредоточите мисълта върху един брат. Ще се съсредоточите върху него и ще му дадате един подтик, да го подкрепят. Ще се молите заради него, ще му изпращате своите пожелания. Този брат, като закъса материално, ще му помогнете, но да не го правите ленив. Той да види, че с Божията Любов може да се поправи всичко. Животът трябва да е сносен, нормален, да не е в утеснение. Да кажем, че аз имам един клас от 100 души ученици. Хиляда лева туря всеки настрана. Един брат се нуждае от 5 или 10 хиляди лева. Тези пари, които сте дали, те пак ще дойдат при вас. Ще му дадете пари, но труда си да вложи в тях.

Ученикът трябва да работи всякаква работа. Една година ще носиш пясък. После няма да бъде така. Като караш коне, ще научиш смирението. Имаш бодили, сега ще се повдигнеш. За ученика има изключителни неща, които ще ви дойдат до главата. Кармата ти е такава. Господ ще ти каже и ти ще напуснеш царската корона и ще станеш слуга, за да научиш урок. Ще кажеш: „Да бъде волята ти, господи. Ще стана слуга, ще работя.” Ще вземеш лопатата и ще почнеш да работиш. Ти трябва да бъдеш готов на всичко, това е Волята Божия. Но трябва разумност. Досега както сте вървели, вие сте били гениални деца на богати хора. Боси не сте ходили, в лишения не сте били.

Аз искам всички духовно да укрепнете. Като една ядка да станете всички в братството. Да се даде един тласък. Много неща са казани и не са приложени. Трябва да се приложат.

Тези наряди са за развиване на известни способности.

Сутрин има, когато си в Божествено настроение. И по обяд е сутрин, и вечер е сутрин, когато си в Божествено настроение. И в това време всякога можеш да изпълниш своето задължение към Бога."
По записки на Минчо Сотиров