Максим

Брадата е част от индивидуалните природни черти на мъжете. Някои мъже имат пълна, хубава и добре развита брада. Други мъже имат хилава и нехармонична непълна брада. Всичко това е индивидуалност и отличава мъжете един от друг, подчертавайки, на не скривайки тяхната индивидуалност.
Аз не мога да си представя да си бръсна брадата. Ходя си с пълна брада от 30 годишна възраст, т.е. вече 13 години и не смятам да я махам. Е поне докато не е побеляла, а тя още не е.
Един мъж има завършен вид, когато е с брада или с мустаци. Брада е и сила на мъжа, той има нещо, което жените не могат да имат. По същата причина, поради която жените подчертават бюста си и се гордеят с него, мъжете си пускат брада и се гордеят с нея. Всеки от двата пола се чувства комфортно в даденостите, които има. Не виждам защо, а и не съм чувал отникъде нищо негативно относно носенето на брада, дори точно обратното. Бръсеннето крие истинската ти природа. Не искаш да оставиш видът ти да придобива естествения си ход, и ден след ден го криеш като си бръснеш брадата и не й позволяваш да расте. Именно в гладко избръснатите е криенето на тяхната природа, а не в онези, които си оставят брада.
Брадата е даденост на тези мъже, какво означава да "наваксат мъжественост"? Да наваксаш означава да не притежаваш нещо и трескаво да се опитваш да си го набавиш. Брадата е част от тяхната мъжественост така или иначе, те няма какво да наваксват. 

Както бях сам преди 10 години, когато пишех тук активно, така съм и сега. Това е моят път и съдба явно, сам съм си го избрал и държа на него. Когато си убеден и държиш на избора си, самотата не плаши. Напротив, радвам се на пространството и мирът, които са около мен. Това е такава необятна свобода, да си независим. Много хора се хващат за връзки поради страх от самотата и не се развиват, а вегетират вкопчени един за друг. Аз нямам усещането за непълнота, че да трябва да търся друга половинка. Аз съм цялостен. Никога не съм можел да спя с други хора в една обща стая, камо ли в едно легло. Например. Но това е друга тема.
Ако намериш правилното общуване към себе си, тогава самотата е блаженство. Няма нищо страшно в самотата. Според мен самотата е естественото състояние на човека. Тя е твоят най-добър приятел. Но поради външните влияния хората се привличат в приятелства и контакти и мислят, че те са незаменими за тях.
Самотата е може би най-погрешно възприемания феномен. 90% от хората ще кажат, че самотата е нещо лошо и биха искали да се избавят непременно от нея. Но тя е наша природа. Много от най-важните жизнени функции се случват в самота. Не можем да вземем никого в съня си, затваряме очи и заспиваме. Нито можем да се наспим вместо някой друг. Храната се усвоява много по-правилно ако не се разсейваме и не разговаряме с никого по време на хранене. Медитацията и молитвата също се случват в самота. Може да се молиш с друг човек заедно, но ако не си обърнат навътре към себе си, тя няма да се получи.
Но когато на хората им стане скучно със себе си, започват да търсят компания, за да се избавят от самотата, а всъщност от скуката или пустотата. Но ако не ти е скучно със самия теб, тогава нямаш такава трескава потребност непременно да търсиш компания или връзка.
 
 

Минаха 10 месеца от последното ми включване. Някъде докъм края на миналата година все още имах усещането, че не съм преодолял проблема на 100%, макар че се чувствах много по-добре, отколкото през лятото.
Имах един кратък срив в края на октомври, когато вътрешното неспокойство отново се появи със същата сила. Тогава излязох в болнични, но само за 4 дни и бързо се изправих. Тогава ми изписаха антидепресант, но аз след два дни размишления реших да не го вземам. Вместо това в мен светна лампичката "ситуацията ми е тежка, изправен съм до стената и не може така да продължава, под угрозата съм да изгубя работата си поради психически проблеми. Ще изровя потенциалът, който е в мен и ще се справя сам, без медикаменти и ще го докажа! Знам, че измъкването няма да стане от днес за утре, но ще правя единственото правилно, което е възможно в моята ситуация и ще имам търпение. Ако след 1 седмица все още имам вътрешно напрежение няма да се отчайвам, няма да падам духом, ще продължавам да мисля правилно и да действам правилно". От този момент с промяната на мисленето ми и с мотивацията да се справя без хапчета, започна възходът. Вече бях спрял да гледам на себе си като жертва, която е безпомощна и която чака да бъде хваната от следващата паническа атака. Вече бях започнал да гледам на себе си като победител, като човек, който има лостове за действие и който има увереност, че рано или късно ще се пребори.
В първия болничен ден пътувах за Балтийско море, където цял ден се разхождах по плажа, напълно концентриран и целенасочен, без никакви драми и емоции. Повтарях си "аз съм мир, аз съм спокойствие, аз съм в хармония". Медитирах под звука на плискащите се вълни. Вътрешното напрежение продължаваше да е силно, но аз не му обръщах внимание, знаех "добре не става за 2 часа или за 1 ден, ще продължавам да правя правилните неща, няма да се отчайвам".
На следващия ден си поставих цел да изкача един връх, е хълм, но където не бях ходил и не беше лесно да се ориентирам и да намеря пътя, при това времето беше доста влошено. Но аз бях решил "поставям си тази цел и я изпълнявам, изпълня ли я, ще мога да изпълня и другите цели, които са още по-жизненоважни, това ще е едно доказателство за волята ми". Пътувах 40 км, слязох навън, вървях 10 км през гората и намерих върха, качих се на наблюдателната кула на най-високото и този път имаше силни емоции, помолих се за решаване на проблема ми и благодарих, че ми се даде да намеря и да се кача на това място.
На третия болничен ден отидох но строителния хипермаркет и купих боя. Боядисах едната стена в кухнята, която от две години стоеше мухлясала и не си мръдват пръста от мързел. Сега свърших това конструктивно дело и бях доволен от себе си, а и ангажирах добре ума си.
На четвъртия последен болничен ден отидох на плувен басейн и сауна. Релаксирах и спортувах.
На петият ден бях отново на работа и състоянието ми беше много подобрено. Вече не усещах вътрешното неспокойство и бях започнал да си връщам увереността. Бях изненадан, че толкова бързо още от първия ден се чувствах толкова добре на работното място, както преди това не ми се удаваше в продължение на месеци.
От тогава повече не съм отсъствал от работа и не съм имал нито една паническа атака, нито е имало вътрешно безспокойство. Все още допусках, че е възможен обрат, но вече гледах по съвсем друг начин, имах увереност, че правя правилните неща и мисля осъзнато. Бях превключил на изцяло положителна вълна на мислене. В редките случаи, когато се прокрадваше лабилност си казвах "много важно, това не е важно, това е нищо, няма да му отдавам значение, продължавам напред непоколебим". И така това усещане за лабилност се появяваше все по-рядко и все по-слабо изразено, и все по-бързо изчезваше.
От началото на тази година мога да кажа, че напълно съм преодолял неприятните усещания и не вече не могат да се появят при никакви обстоятелства. Ситуации, свързани с работата, които преди 1 година всяваха ужас в мен, вече са детска играчка и нищо не трепва отвътре. Продължавам на ходя на психотерапевт вече цяла година, но не ме е карал да предизвиквам паникатака на работното място. И без такъв метод се справих отлично.
Правя йога и дишания сутрин, медитация и развиване на уменията за концентрация, които са много полезни в случай, че в бъдеще подобни проблеми отново възникнат. Но всеки изминал месец без проблеми и скъпоценен и ме отдалечава все повече от онова състояние, в което бях през май 2017 г., а и доста след това.
И най-важното поддържам променената от есента положителна нагласа и нагласа на победител. Аз решавам как ще се чувствам и не съм заложник на някакви там панически и страхови проблеми. Долу горе по него време - началото на ноември бях на живо на лекция и медитация на Садхгуру - Джаги Васудев в Берлин. Той говори същите неща там, сякаш беше програмирано да отида там и да чуя тези неща, които да ме вдъхновят. Изчетох и книгата му на един дъх.
Днес имахме поредното понеделнишно съвещание, по време на което точно преди 1 година в същия понеделник се случи паникатаката. Забавлявах се, знаех, че нищо няма да се случи, така и беше. Вътрешната ми сила нарастна неимоверно заедно с промяната на мисленето и възприятията ми. И не на последно място като оръжие бях взел със себе си търпението. Те ме доведоха до окончателния успех. Една много тежка и същевременно една много хубава година, година на осъзнаване и израстване бяха тези изминали последни 12 месеца. Много съм благодарен, че бях разтърсен от страдание, което обаче ме събуди и накара да работя върху себе си и да се развивам.
Сега съм горд, че прескочих препятствието със собствени сили, без предписаните медикаменти, а това дава допълнително сила.
 

Както бях сам преди 10 години, когато пишех тук активно, така съм и сега. Това е моят път и съдба явно, сам съм си го избрал и държа на него. Когато си убеден и държиш на избора си, самотата не плаши. Напротив, радвам се на пространството и мирът, които са около мен. Това е такава необятна свобода, да си независим. Много хора се хващат за връзки поради страх от самотата и не се развиват, а вегетират вкопчени един за друг. Аз нямам усещането за непълнота, че да трябва да търся друга половинка. Аз съм цялостен. Никога не съм можел да спя с други хора в една обща стая, камо ли в едно легло. Например. Но това е друга тема.
Ако намериш правилното общуване към себе си, тогава самотата е блаженство. Няма нищо страшно в самотата. Според мен самотата е естественото състояние на човека. Тя е твоят най-добър приятел. Но поради външните влияния хората се привличат в приятелства и контакти и мислят, че те са незаменими за тях.
Самотата е може би най-погрешно възприемания феномен. 90% от хората ще кажат, че самотата е нещо лошо и биха искали да се избавят непременно от нея. Но тя е наша природа. Много от най-важните жизнени функции се случват в самота. Не можем да вземем никого в съня си, затваряме очи и заспиваме. Нито можем да се наспим вместо някой друг. Храната се усвоява много по-правилно ако не се разсейваме и не разговаряме с никого по време на хранене. Медитацията и молитвата също се случват в самота. Може да се молиш с друг човек заедно, но ако не си обърнат навътре към себе си, тя няма да се получи.
Но когато на хората им стане скучно със себе си, започват да търсят компания, за да се избавят от самотата, а всъщност от скуката или пустотата. Но ако не ти е скучно със самия теб, тогава нямаш такава трескава потребност непременно да търсиш компания или връзка.
 
 

Както бях сам преди 10 години, когато пишех тук активно, така съм и сега. Това е моят път и съдба явно, сам съм си го избрал и държа на него. Когато си убеден и държиш на избора си, самотата не плаши. Напротив, радвам се на пространството и мирът, които са около мен. Това е такава необятна свобода, да си независим. Много хора се хващат за връзки поради страх от самотата и не се развиват, а вегетират вкопчени един за друг. Аз нямам усещането за непълнота, че да трябва да търся друга половинка. Аз съм цялостен. Никога не съм можел да спя с други хора в една обща стая, камо ли в едно легло. Например. Но това е друга тема.
Ако намериш правилното общуване към себе си, тогава самотата е блаженство. Няма нищо страшно в самотата. Според мен самотата е естественото състояние на човека. Тя е твоят най-добър приятел. Но поради външните влияния хората се привличат в приятелства и контакти и мислят, че те са незаменими за тях.
Самотата е може би най-погрешно възприемания феномен. 90% от хората ще кажат, че самотата е нещо лошо и биха искали да се избавят непременно от нея. Но тя е наша природа. Много от най-важните жизнени функции се случват в самота. Не можем да вземем никого в съня си, затваряме очи и заспиваме. Нито можем да се наспим вместо някой друг. Храната се усвоява много по-правилно ако не се разсейваме и не разговаряме с никого по време на хранене. Медитацията и молитвата също се случват в самота. Може да се молиш с друг човек заедно, но ако не си обърнат навътре към себе си, тя няма да се получи.
Но когато на хората им стане скучно със себе си, започват да търсят компания, за да се избавят от самотата, а всъщност от скуката или пустотата. Но ако не ти е скучно със самия теб, тогава нямаш такава трескава потребност непременно да търсиш компания или връзка.
 
 

Това е - браво!

Минаха 10 месеца от последното ми включване. Някъде докъм края на миналата година все още имах усещането, че не съм преодолял проблема на 100%, макар че се чувствах много по-добре, отколкото през лятото.
Имах един кратък срив в края на октомври, когато вътрешното неспокойство отново се появи със същата сила. Тогава излязох в болнични, но само за 4 дни и бързо се изправих. Тогава ми изписаха антидепресант, но аз след два дни размишления реших да не го вземам. Вместо това в мен светна лампичката "ситуацията ми е тежка, изправен съм до стената и не може така да продължава, под угрозата съм да изгубя работата си поради психически проблеми. Ще изровя потенциалът, който е в мен и ще се справя сам, без медикаменти и ще го докажа! Знам, че измъкването няма да стане от днес за утре, но ще правя единственото правилно, което е възможно в моята ситуация и ще имам търпение. Ако след 1 седмица все още имам вътрешно напрежение няма да се отчайвам, няма да падам духом, ще продължавам да мисля правилно и да действам правилно". От този момент с промяната на мисленето ми и с мотивацията да се справя без хапчета, започна възходът. Вече бях спрял да гледам на себе си като жертва, която е безпомощна и която чака да бъде хваната от следващата паническа атака. Вече бях започнал да гледам на себе си като победител, като човек, който има лостове за действие и който има увереност, че рано или късно ще се пребори.
В първия болничен ден пътувах за Балтийско море, където цял ден се разхождах по плажа, напълно концентриран и целенасочен, без никакви драми и емоции. Повтарях си "аз съм мир, аз съм спокойствие, аз съм в хармония". Медитирах под звука на плискащите се вълни. Вътрешното напрежение продължаваше да е силно, но аз не му обръщах внимание, знаех "добре не става за 2 часа или за 1 ден, ще продължавам да правя правилните неща, няма да се отчайвам".
На следващия ден си поставих цел да изкача един връх, е хълм, но където не бях ходил и не беше лесно да се ориентирам и да намеря пътя, при това времето беше доста влошено. Но аз бях решил "поставям си тази цел и я изпълнявам, изпълня ли я, ще мога да изпълня и другите цели, които са още по-жизненоважни, това ще е едно доказателство за волята ми". Пътувах 40 км, слязох навън, вървях 10 км през гората и намерих върха, качих се на наблюдателната кула на най-високото и този път имаше силни емоции, помолих се за решаване на проблема ми и благодарих, че ми се даде да намеря и да се кача на това място.
На третия болничен ден отидох но строителния хипермаркет и купих боя. Боядисах едната стена в кухнята, която от две години стоеше мухлясала и не си мръдват пръста от мързел. Сега свърших това конструктивно дело и бях доволен от себе си, а и ангажирах добре ума си.
На четвъртия последен болничен ден отидох на плувен басейн и сауна. Релаксирах и спортувах.
На петият ден бях отново на работа и състоянието ми беше много подобрено. Вече не усещах вътрешното неспокойство и бях започнал да си връщам увереността. Бях изненадан, че толкова бързо още от първия ден се чувствах толкова добре на работното място, както преди това не ми се удаваше в продължение на месеци.
От тогава повече не съм отсъствал от работа и не съм имал нито една паническа атака, нито е имало вътрешно безспокойство. Все още допусках, че е възможен обрат, но вече гледах по съвсем друг начин, имах увереност, че правя правилните неща и мисля осъзнато. Бях превключил на изцяло положителна вълна на мислене. В редките случаи, когато се прокрадваше лабилност си казвах "много важно, това не е важно, това е нищо, няма да му отдавам значение, продължавам напред непоколебим". И така това усещане за лабилност се появяваше все по-рядко и все по-слабо изразено, и все по-бързо изчезваше.
От началото на тази година мога да кажа, че напълно съм преодолял неприятните усещания и не вече не могат да се появят при никакви обстоятелства. Ситуации, свързани с работата, които преди 1 година всяваха ужас в мен, вече са детска играчка и нищо не трепва отвътре. Продължавам на ходя на психотерапевт вече цяла година, но не ме е карал да предизвиквам паникатака на работното място. И без такъв метод се справих отлично.
Правя йога и дишания сутрин, медитация и развиване на уменията за концентрация, които са много полезни в случай, че в бъдеще подобни проблеми отново възникнат. Но всеки изминал месец без проблеми и скъпоценен и ме отдалечава все повече от онова състояние, в което бях през май 2017 г., а и доста след това.
И най-важното поддържам променената от есента положителна нагласа и нагласа на победител. Аз решавам как ще се чувствам и не съм заложник на някакви там панически и страхови проблеми. Долу горе по него време - началото на ноември бях на живо на лекция и медитация на Садхгуру - Джаги Васудев в Берлин. Той говори същите неща там, сякаш беше програмирано да отида там и да чуя тези неща, които да ме вдъхновят. Изчетох и книгата му на един дъх.
Днес имахме поредното понеделнишно съвещание, по време на което точно преди 1 година в същия понеделник се случи паникатаката. Забавлявах се, знаех, че нищо няма да се случи, така и беше. Вътрешната ми сила нарастна неимоверно заедно с промяната на мисленето и възприятията ми. И не на последно място като оръжие бях взел със себе си търпението. Те ме доведоха до окончателния успех. Една много тежка и същевременно една много хубава година, година на осъзнаване и израстване бяха тези изминали последни 12 месеца. Много съм благодарен, че бях разтърсен от страдание, което обаче ме събуди и накара да работя върху себе си и да се развивам.
Сега съм горд, че прескочих препятствието със собствени сили, без предписаните медикаменти, а това дава допълнително сила.
 

Минаха 10 месеца от последното ми включване. Някъде докъм края на миналата година все още имах усещането, че не съм преодолял проблема на 100%, макар че се чувствах много по-добре, отколкото през лятото.
Имах един кратък срив в края на октомври, когато вътрешното неспокойство отново се появи със същата сила. Тогава излязох в болнични, но само за 4 дни и бързо се изправих. Тогава ми изписаха антидепресант, но аз след два дни размишления реших да не го вземам. Вместо това в мен светна лампичката "ситуацията ми е тежка, изправен съм до стената и не може така да продължава, под угрозата съм да изгубя работата си поради психически проблеми. Ще изровя потенциалът, който е в мен и ще се справя сам, без медикаменти и ще го докажа! Знам, че измъкването няма да стане от днес за утре, но ще правя единственото правилно, което е възможно в моята ситуация и ще имам търпение. Ако след 1 седмица все още имам вътрешно напрежение няма да се отчайвам, няма да падам духом, ще продължавам да мисля правилно и да действам правилно". От този момент с промяната на мисленето ми и с мотивацията да се справя без хапчета, започна възходът. Вече бях спрял да гледам на себе си като жертва, която е безпомощна и която чака да бъде хваната от следващата паническа атака. Вече бях започнал да гледам на себе си като победител, като човек, който има лостове за действие и който има увереност, че рано или късно ще се пребори.
В първия болничен ден пътувах за Балтийско море, където цял ден се разхождах по плажа, напълно концентриран и целенасочен, без никакви драми и емоции. Повтарях си "аз съм мир, аз съм спокойствие, аз съм в хармония". Медитирах под звука на плискащите се вълни. Вътрешното напрежение продължаваше да е силно, но аз не му обръщах внимание, знаех "добре не става за 2 часа или за 1 ден, ще продължавам да правя правилните неща, няма да се отчайвам".
На следващия ден си поставих цел да изкача един връх, е хълм, но където не бях ходил и не беше лесно да се ориентирам и да намеря пътя, при това времето беше доста влошено. Но аз бях решил "поставям си тази цел и я изпълнявам, изпълня ли я, ще мога да изпълня и другите цели, които са още по-жизненоважни, това ще е едно доказателство за волята ми". Пътувах 40 км, слязох навън, вървях 10 км през гората и намерих върха, качих се на наблюдателната кула на най-високото и този път имаше силни емоции, помолих се за решаване на проблема ми и благодарих, че ми се даде да намеря и да се кача на това място.
На третия болничен ден отидох но строителния хипермаркет и купих боя. Боядисах едната стена в кухнята, която от две години стоеше мухлясала и не си мръдват пръста от мързел. Сега свърших това конструктивно дело и бях доволен от себе си, а и ангажирах добре ума си.
На четвъртия последен болничен ден отидох на плувен басейн и сауна. Релаксирах и спортувах.
На петият ден бях отново на работа и състоянието ми беше много подобрено. Вече не усещах вътрешното неспокойство и бях започнал да си връщам увереността. Бях изненадан, че толкова бързо още от първия ден се чувствах толкова добре на работното място, както преди това не ми се удаваше в продължение на месеци.
От тогава повече не съм отсъствал от работа и не съм имал нито една паническа атака, нито е имало вътрешно безспокойство. Все още допусках, че е възможен обрат, но вече гледах по съвсем друг начин, имах увереност, че правя правилните неща и мисля осъзнато. Бях превключил на изцяло положителна вълна на мислене. В редките случаи, когато се прокрадваше лабилност си казвах "много важно, това не е важно, това е нищо, няма да му отдавам значение, продължавам напред непоколебим". И така това усещане за лабилност се появяваше все по-рядко и все по-слабо изразено, и все по-бързо изчезваше.
От началото на тази година мога да кажа, че напълно съм преодолял неприятните усещания и не вече не могат да се появят при никакви обстоятелства. Ситуации, свързани с работата, които преди 1 година всяваха ужас в мен, вече са детска играчка и нищо не трепва отвътре. Продължавам на ходя на психотерапевт вече цяла година, но не ме е карал да предизвиквам паникатака на работното място. И без такъв метод се справих отлично.
Правя йога и дишания сутрин, медитация и развиване на уменията за концентрация, които са много полезни в случай, че в бъдеще подобни проблеми отново възникнат. Но всеки изминал месец без проблеми и скъпоценен и ме отдалечава все повече от онова състояние, в което бях през май 2017 г., а и доста след това.
И най-важното поддържам променената от есента положителна нагласа и нагласа на победител. Аз решавам как ще се чувствам и не съм заложник на някакви там панически и страхови проблеми. Долу горе по него време - началото на ноември бях на живо на лекция и медитация на Садхгуру - Джаги Васудев в Берлин. Той говори същите неща там, сякаш беше програмирано да отида там и да чуя тези неща, които да ме вдъхновят. Изчетох и книгата му на един дъх.
Днес имахме поредното понеделнишно съвещание, по време на което точно преди 1 година в същия понеделник се случи паникатаката. Забавлявах се, знаех, че нищо няма да се случи, така и беше. Вътрешната ми сила нарастна неимоверно заедно с промяната на мисленето и възприятията ми. И не на последно място като оръжие бях взел със себе си търпението. Те ме доведоха до окончателния успех. Една много тежка и същевременно една много хубава година, година на осъзнаване и израстване бяха тези изминали последни 12 месеца. Много съм благодарен, че бях разтърсен от страдание, което обаче ме събуди и накара да работя върху себе си и да се развивам.
Сега съм горд, че прескочих препятствието със собствени сили, без предписаните медикаменти, а това дава допълнително сила.
 

Силвия СД
Станимир
Благодаря ви! Тези мигове на абсолютна безпомощност всъщност са много ценни, защото ни позволяват да осъзнаем, че нищо не зависи от нашите усилия. Всичко е благословия, всичко се дарява. Най-лесно можем да се вдигнем тогава, когато се оставим да бъдем напълно безпомощни, и се отпуснем, оставим развоя в ръцете на Висшата Сила. От почти 25 г. под една или друга форма се стремях към това поприще, и правих нещата по най-добрия начин, не съм се борил, всичко течеше леко, всички досегашни успехи дойдоха леко и без пречки, сякаш целият път беше постлан, всичко изглеждаше на мястото си и закономерно...до днес, когато картите се разбъркаха. Нищо не зависи от нашите усилия. Целият живот е просто една игра. И затова не трябва да се взема човек много насериозно и да си мисли, че всичко може да постигне. Имаше една отлична притча точно за това, но съжалявам забравих я.

Всичко това е вярно. Да не забравяме, че съм зодия риба, а тази зодия е ужасно непрактична, нас ни интересува всичко друго само не и земното, практичното. Винаги съм се водил от копнежа на сърцето във всичко което правя и никога не съм търсил сметката. Презирал съм парите. Абсолютно никаква практичност няма в мен. Ходил съм по планини, ашрами, помагал съм за благотворителни дейности и никога не съм се сещал "а какво ще получа аз, трябва да спечеля и аз пари, да имам кола, хубави дрехи...". И затова ги нямам, защото не съм ги искал. Настоящето е логичен резултат от миналото ми. Всичко е на място. Когато почнах работа на морето ей така да видим как ще се вградя, те ми казаха "ти си особен, добър човек си, но си различен, особен" вече имах клеймо че съм особен и автоматично съм извън групата само защото не поддържам празни приказки, не се събирам на чаша алкохол и цигара с останалите.

Мисля, че генът е решаващ в случая. Колкото и да ги мия цял живот се развалят по 1-2 зъба ежегодно, още от детската градина като се започна, та досега, все пак май понамалих честотата-от 2 зъба годишно, на един годишно. Неизбежно. Питал съм зъболекарите дали е от евентуален недостиг на калций-казват категорично че той няма никакво значение и няма да помогне дори да го увелича. Преди години имах двама приятели-близнаци: единият изобщо не си мие зъбите и нямаше нито един развален зъб, другият ги мие най-редовно и постоянно му се разваляха, баба им също нямала нито една пломба-генът единият е получил от баба си относно зъбите.
Дядо ми беше зъболекар, доста добре съм запознат със стоматологията, имам подръка всякаква стоматологична литература. При първия сигнал отивам да си оправя зъбите, и въпреки това имам вече 3 коронки, слава Богу че нямам още нито един изваден зъб.

Слабо изразена е на сегашния етап. При мен беше същото цял живот, малко притеснение от недостатъчно познати хора, грижи как ще бъда приет, дали няма да бъда отхвърлен или критикуван. Такива неща, но нищо повече. Пак поради ниска самооценка. Докато се се случи ситуация, която наистина е тежка и изисква много сила и тогава проблемът излиза на повърхността по-силен от всякога.
Но е решим, при мен сега е добър период, овладян. Но няма да ви занимавам, темата не е за мен, а за него.
 

Ако трябва да отговоря директно на въпроса ти моят проблем е, че никога и никъде не съм могъл да се чувствам напълно щастлив. В Германия не съм напълно щастлив, но и в България не бях. След като продължавам да оставам в Германия моментите на щастие явно са повече, отколкото бяха когато живеех в България. Чувствам се напълно оценен от германците. Имам късмет на работя в интелигентна среда, където знаят как да уважават хората, които имат знания и са добри специалисти. Разликата с България е огромна. В България бях презиран за това, че съм доктор по нещо си. Там не могат да се радват на чуждите успехи. Гледат да те принизят и смачкат. В Германия като чуят, че си доктор и едва ли не ти се покланят, голямо уважение проявяват. В нито един момент на работата не съм имал усещането, че ме третират по различен начин защото съм чужденец. Противно на ширещото се мнение, че българите в чужбина не ни броят за нищо. Моят опит не е такъв. Може би ако бях чистач в Лидъл щяха да ме гледат презрително, но за щастие не съм.
Зависи в каква среда ще попаднеш и на какво ниво. Германците са една от нациите, които най-добре приемат имигрантите. Дори до степен на глупост по отношение на арабите и циганите. Много са наивни, не са лоши хора. 
Интегрирал съм се доколкото съм имал желание и доколкото съм в състояние да отговарям на очакванията на хората германци, които са около мен. Не искам да се повтарям, че съм интровертен. Имам потребност от съвсем малко общуване с другите хора. Така че за мен е добре и не е проблем това, че германците не се сприятеляват лесно и са затворени. На мен това въобще не ми пречи. В повечето моменти сам ми е много добре даже. 
Най-добре съм се интегрирал на работното си място и съм отговорил на очакванията на висшестоящите и на колегите. Извън работата си подреждам живота без много общуване така, че да ми е добре. 
През август имах втора лятна отпуска и пътувах в Швейцария. Посетих и изкачих 2 трихилядника, включително отидох и до един ледник, и един двухилядник. Швейцарската природа е великолепна и планините ми се отразиха много добре. 
Към момента нямам никакви проблеми от онова естество, заради което отворих тази тема по-рано през годината. Успях да си върна обичайното стабилно и уверено състояние. Не се е налагало да отсъствам от работа нито в един от дните на това лято. А когато съм на работа се чувствам достатъчно добре, че вече да не се налага да стискам зъби и да се боря със себе си. Нещата се уталожиха без да съм получавал нито една повторна паник-атака. И без да се е налагало да предизвиквам такава. Дано това състояние се задържи за постоянно. 
Очевидно е, че коренът на проблема е ниската самооценка, която обаче се вдига с ей такива пътувания. Можех да си позволя луксозен отдих в най-скъпата държава в Европа, без да трябва да се лишавам от нищо и това повишава самочувствието ми в добрия смисъл. Не изпитвам арогантност за това къде съм бил, а изпитвам задоволство от факта, че здравата работа през годината ми носи такива плодове. И освен това изпитах задоволство от свободата си. Реших, че искам да замина за Швейцария, взех отпуската, заминах без да трябва да завися от някого или от нещо и го реализирах. Без да трябва да очаквам отговор или потвърждение от някъде или от някого и без да има съмнение дали ще се заминава или не. Напълно сам без ничия подкрепа и всичко се разви идеално. Не само реализирах плана, който си бях поставил, което е пак един вид контрол, а и си позволих да вземам спонтанни решения. В предпоследния ден във високата планина заваля сняг и аз реших, че непременно трябва да се кача, за да преживея сняг през лятото и да се кача за пръв път в живота си на трихилядник. По-висок от Мусала. Сторих го и се почувствах щастлив.
Всяко преживяване, което повишава увереността и самочувствието ми, ме отдалечава от лабилните периоди и от възможните паник атаки. Така че това е, д-р Първанов е прав за социалната фобия, която се поражда от ниска самооценка. Но предизвикването на паник-атака няма да повиши самооценката според мен. Други преживявания и постъпки мога да я повишават и вече знам в коя насока да работя.
Междувременно цяло лято ходех при безплатния психотерапевт, не съм се изоставил, но наскоро му казах, че вече няма смисъл да идвам всяка седмица, защото от седмица на седмица вече нищо не се променя, състоянието ми е стабилно и вече ще е веднъж на 2-3 седмици.
Полезното за мен от тази тема беше, че ми се обясни откъде идва проблема и какъв е точно неговият механизъм. Самото осъзнаване помага да решиш проблема постепенно.
Дано да е за постоянно, а не само моментен проблясък.
Поздрави.
 
 

Благодаря. Сега успях да прочета една трета от материала, останалото довечера, защото съм в обедна почивка и нямам много време. Но сега съм съгласен, че само на 8 май имах паническа атака. А всички неприятни усещания след това и до днес са по-скоро социална фобия. Защото знам, че когато съм вкъщи не мога да получа паническа атака. Защото знам и да ми стане нещо, ще легна и ще ми мине и никой няма да забележи. Т.е. знам, че имам изход. И се чувствам нормално здрав вкъщи или в отпуска. Всичко започва с мисли, че трябва да се ходи пак на работа и че там няма къде да избягам ако се случи атака. Ето две седмици бях супер в отпуската, а днес с приближаване на работното място се появи безпокойство, което се усилваше. А когато заех работното си място сърцето ми биеше силно бях ужасно вътрешно лабилен и разтревожен. Сега към обяд се поуспокоих и следобяд предполагам всичко ще е наред. Винаги следобед съм много по-стабилен, отколкото сутрин. Страхът от паника и безпомощност се поражда във връзка с работното място. Няколко дни след паническата атака от 8 май, усетих несигурност в автобуса и влака, но след като минаха 5-6 дни, тази несигурност изчезна. Балансирах се донякъде. Но си остава силното лабилизиране сега само във връзка с работата.

Да, работещият метод е. Когато безусловно приемаш себе си, такъв какъвто си, тогава именно се откриват позитивните потенциали на това, което си, докато страхoвете се стапят. Парадоксът е, че такова безусловно приемане и самоприемане разтваря и пространство за промяна. Пак се дават насоки за работа, но въз основа на това пълно самоприемане и все пак, не правим от ябълките портокали, а здрави ябълки. Влиянието на личността, дълбоко интимното вплитане на енергията на терапевта в твоята, това е което прави терапията успешна. Намерил си човека си.

Точно така - в анализата това се нарича трансфер и се пишат дебели бумаги... Но всъщност е много простичко. Няма как на самооценка да те научи човек без самооценка, на чар и емпатия, човек без чар и емпатия, а на бос обущар няма защо да се вярва... 
 
Не мисля, че има нужда да попадаш, нито че този терапевт ще го разреши. Различно е. Имаш му доверие, но работите равнопоставено като бизнес партньори, фокусирани в цел - твоята повишена социална самооценка. Когато тя започне да става факт, сесиите ви се разреждат, докато остане нужда само от някоя и друга контролна и все по-рядко. Животът е най-добрият терапевт и терапевтът ти на него те предава бързичко! 
 
Именно - емпатия и съ-чувстване, печелене на доверието с лично отношение, дълбоко вчувстване, разбиране и отразяване, дълбока собствена самоувереност, предавана ти автоматично в присъствието му, искреност и автентичност... Това са все качества на добрия терапевт. Попаднал си на такъв! 
 
Представяш си 50 часа, докато всъщност вероятно ще са по-малко. Но, дори и 50 да са - това реално е около 1.5 год. ходене веднъж седмично, като се махнат ваканциите и т.н. Реално парите се разпределят и въобще не са много, особено когато знаеш, че ти е важно. Представи си живота си продължаващ в тази хронична депресивна умора, вследствие на потиснато неразрешената социална тревожност - аман ти и Германията и парите и уредената социална среда, ако така продължава... Реално, за цялото време таксите а около една твоя месечна заплата, което е нищо, на фона на спокойната самоувереност, която ще ти върши работа цял живот! Когато осъзнаеш важността, ще видиш, че парите са просто символични! 
 
Така е, много терапевти си качваме клипчета с хипноза и нлп в нета и са именно за това - да се ползват. Личното присъствие на терапевта, на когото имаш пълно доверие обаче, прави нещата различни. Да, като механика и думи не е по различно от записите, но присъствието му прави въздействието много по-силно. Сега, защо си дели терапията на хипноза и друга, така явно е прието да бъде в Германия. В България таксата е същата. Но, извън тази разлика, ще ти издам една тайна - същинската хипноза е всъщност личностовата харизма на терапевта ти, взаимното ви доверие и влиянието му, което преминава през това доверие. Така че, в по-широк смисъл, всяка сесия с харизматичен и добър терапевт, е разговорна хипноза, без дори да се каже нещо за хипнозата. На всяка сесия след него си се чувствал зареден, мотивиран, тласнат към промяна, лична работа към променено мислене и възприятие - това е хипнозата!
Така че, на добър път - не след дълго ще се похвалиш тук, че нещата вече са различни!

Да той е със стабилна самооценка. Той също е имигрант в Германия, италианец е. Това е и една от причините да ме разбира по-добре, отколкото германците. По-сходен манталитет. Той каза, че се е развел с предишната си жена, защото е типичен италиански мачо и не иска жена му да кара кола и да ходи на работа. А иска да има истинска жена. След това се оженва за рускиня, която да си стои вкъщи, да му готви и да го чака. Той е знаел какво точно търси и кое го прави щастлив и го е намерил.

Този, частният ли ти каза за контрола.Типично за хората с ниска самооценка е да искат да контролират всичко.
Максиме, проблема е ясен, за социална фобия говорим.Посещавай този, който ти го е казал .Другият......
Поне, няколкото пъти съм го писал, безплатната, по здравна каса, психотерапия е неефективна.
 

Да, работи се по социалната самооценка - за това методи има много. През заложените в детството когнитивни схеми, които не са другаде, а сега, в дългосрочната памет - когнитивно. С хипноза, дишане, преживелищно и поведенчески - зависи какво може и знае терапевтът...
Но, напълно се съгласявам с д-р Първанов за нещо, което и ти сам си забелязал. Терапевтът, на когото плащаш, има силно лично присъствие, харизма, самоувереност, някакси самата му личност и присъствие вече ти влияе и през доверието, което е спечелил бързо с автентичността и чара си, промените са силни и дълбоки. Защо така?
Защото другият, по здравната каса може и да прави и умее минимума и само да има една диплома и касата пак ще му праща хора. Самият му избор за работа по този начин вече го прави автоматично слаб терапевт, със слаби личностови качества. Другият обаче, разчита на харизматичното си личностово присъствие, уменията, постоянното си развитие, енергия, пробивност, реално помагане и мнение на многото хора, на които вече е помогнал. Ако седи и чака, както първия, ще си погине гладен - не, не може, затова се влага във всеки миг, с всеки пациент на 100%. Съответно, през собствената си огромна мотивация умее да мотивира и хората и постига максимални резултати. Да, един от мотиваторите е самата такса, но както казах, далеч не само! 

Я колко много сродни зайчета заизскачаха иззад храстите едно след друго.
И аз се чувствах така. Изначално още от училище отцепен и затворен спрямо останалите, интровертен, почти без приятели, въртящ се в омагьосан кръг. Вечно склонен да разсъждава и да философства, но не и да действа. Става дума за до преди 10 г, когато бях точно на 26. Явно това е възраст, която вече те притиска да правиш нещо, за да осмислиш живота си, празнотата в спомените започва да те плаши, че нищо не ти се случва, няма какво да си спомниш. Та преди 10 години ходих при психолози...два пъти. Но те не бяха лоста, нямат панацея за това. Сам трябва да намериш извора на вдъхновението в себе си. И аз си го намерих. Йога, и други духовни учения, групи, практикуване, нови интереси и цели. Много нови приятели, интересни преживявания, и като че ли, но само като че ли всичко изглеждаше наред. За дълги години. Защото това отново беше търсене на удобство. Писане по духовни форуми, пристрастяване към компютъра, отхвърляне на онова, което сам не можеш да постигнеш, или нямаш сили да постигнеш, събиране в духовна групичка, на уютничко, пеене, медитиране, дишане, отново капсулиране. И пак реалните ти способности освен на медитираш и да развиваш "дълбокомислени" теории, остават нулеви. Много години без работа, обвинявайки държавата, а всъщност главният виновник е собственият ти мързел и страх пред вземането на решения и действията...Стигна се дотам дори духовният интерес да умре, всичко това, тези знания, които преди са ти носили радост, ентусиазъм, всичката вяра, са се изпарили. И пак си останал при мама и тати на топлично, за да нямаш грижи...Дори и с написана и защитена дисертация през това време...и какво от това. Пак си бил сам, не си взаимодействал с колеги, и в екип. дървен теоретик, чиито знания не са подплатени с практически умения... Минал си по най-лекото съпротивление, нищо че не всеки може да напише нещо такова. И тогава на 34 г. чувството за празнота, въпреки 8-те прекарани в духовни учения, стремежи и практики, години, се явява още по-силно!...Другите вече имат кариера, деца, пари, коли, къщи, приятели, а ти нямаш нищо...Страшно е. При това през тези години в духовни учения, останалите са те сочели за пример, за определено по-напреднал от тях самите...каква заблуда. И тогава реших-тотална промяна сега и веднага. Заминаване в чужбина, научаване на чужд език, работа, нормални хобита и пътувания...Към това свирене на пиано, пеене, личен живот, сериозен фитнес. Наваксване на всичко, от което си бягал и не си имал смелост да направиш! Няма друг път освен да минеш през всичко, което е естествено и ти се полага като на едно човешко същество. За да бъдеш завършен, духовно, психически и физически здрав. Не можеш да прескочиш този по-материалният, но по-реален и действен етап. В който плодовете идват само след тежък и последователен труд, а не даром или посредством молитва, медитация или благодатта на Учител...Никога не съм се чувствал по-нормален, отколкото сега...
Така че колкото и грубо или изтъркано да звучи, спрете да мислите, спрете безкрайните вътрешни монолози, а започнете да действате. Както каза психологът по-горе, курсът или книгата ще помогнат за 2 седмици, но после всичко се връща в старото русло на апатия и мързел. Трябва по-сериозна дългосрочна цел, която да ти оказва натиск и да те бута напред постоянно. Която разбира се трябва да не е наложена насила отвън, а да е израз на твое желание.

Абсолютно вярно!

Изиграл те е, търсил си е почитатели, внимание, а после вече си му станала неинтересна и те е забравил, повечето мъже са такива. Аз също не правя изключение. С колко хора съм си чатил и съм се свалял, а после ги забравям и си търся нови. Не съм лъгал, но съм се забавлявал, докато ми е било интересно, а след това когато интересът е изчезвал, съм ги забравял. Не съм го правил целенасочено, или да точа енергия, просто съм живял за момента-интересно ти е, имаш емоции-търсиш и пишеш и се срещаш, спре да ти е интересно-спираш контакта, проста математика.Не е до обида. И мен са ме търсили, а после са прекратявали, но не съм си чувствал обиден или наранен. Двустранен е процеса. Животът е игра.

Чувство за собствена значимост трябва да имаме и е полезно. Ако аз обичам себе си, това означава, че ценя себе си. Не мога ли да харесвам себе си, съм загубен. И същевременно знам, че добрите качества, които имам не са моя заслуга, а на Твореца, ето защо уважавайки себе си и знаейки цената си, аз автоматично ставам признателен и на Него, благодарен за всичко добро и красиво, което ми е дал. Ако аз харесвам себе си на външен план, то това не засяга и не раздува егото ми, защото не аз съм създал тези очи, или тази коса, или това тяло. Т.е. задоволството не е адресирано към собственото ми его, а към Създателя, който има заслуги за тази красота. Тогава мога само да изпитвам благодарност, а не арогантност. От друга страна ако аз не мога да уважавам самия себе си и да обичам себе си, то аз не бих могъл да обичам никой друг. По този механизъм възникнало самоуважението се родее както със смирението, така и с гордостта в някакъв смисъл. Според мен тези двете не си противоречат, просто се отнасят до различни аспекти на живота ни. Аз мога да бъда едновременно смирен и да се преклоня пред величието и гения на Твореца, или на един благороден добродетелен човек, и едновременно с това мога да изпитвам гордост че имам допир с извисен човек или че просто съм важна част от плана на Твореца.

Я колко много сродни зайчета заизскачаха иззад храстите едно след друго.
И аз се чувствах така. Изначално още от училище отцепен и затворен спрямо останалите, интровертен, почти без приятели, въртящ се в омагьосан кръг. Вечно склонен да разсъждава и да философства, но не и да действа. Става дума за до преди 10 г, когато бях точно на 26. Явно това е възраст, която вече те притиска да правиш нещо, за да осмислиш живота си, празнотата в спомените започва да те плаши, че нищо не ти се случва, няма какво да си спомниш. Та преди 10 години ходих при психолози...два пъти. Но те не бяха лоста, нямат панацея за това. Сам трябва да намериш извора на вдъхновението в себе си. И аз си го намерих. Йога, и други духовни учения, групи, практикуване, нови интереси и цели. Много нови приятели, интересни преживявания, и като че ли, но само като че ли всичко изглеждаше наред. За дълги години. Защото това отново беше търсене на удобство. Писане по духовни форуми, пристрастяване към компютъра, отхвърляне на онова, което сам не можеш да постигнеш, или нямаш сили да постигнеш, събиране в духовна групичка, на уютничко, пеене, медитиране, дишане, отново капсулиране. И пак реалните ти способности освен на медитираш и да развиваш "дълбокомислени" теории, остават нулеви. Много години без работа, обвинявайки държавата, а всъщност главният виновник е собственият ти мързел и страх пред вземането на решения и действията...Стигна се дотам дори духовният интерес да умре, всичко това, тези знания, които преди са ти носили радост, ентусиазъм, всичката вяра, са се изпарили. И пак си останал при мама и тати на топлично, за да нямаш грижи...Дори и с написана и защитена дисертация през това време...и какво от това. Пак си бил сам, не си взаимодействал с колеги, и в екип. дървен теоретик, чиито знания не са подплатени с практически умения... Минал си по най-лекото съпротивление, нищо че не всеки може да напише нещо такова. И тогава на 34 г. чувството за празнота, въпреки 8-те прекарани в духовни учения, стремежи и практики, години, се явява още по-силно!...Другите вече имат кариера, деца, пари, коли, къщи, приятели, а ти нямаш нищо...Страшно е. При това през тези години в духовни учения, останалите са те сочели за пример, за определено по-напреднал от тях самите...каква заблуда. И тогава реших-тотална промяна сега и веднага. Заминаване в чужбина, научаване на чужд език, работа, нормални хобита и пътувания...Към това свирене на пиано, пеене, личен живот, сериозен фитнес. Наваксване на всичко, от което си бягал и не си имал смелост да направиш! Няма друг път освен да минеш през всичко, което е естествено и ти се полага като на едно човешко същество. За да бъдеш завършен, духовно, психически и физически здрав. Не можеш да прескочиш този по-материалният, но по-реален и действен етап. В който плодовете идват само след тежък и последователен труд, а не даром или посредством молитва, медитация или благодатта на Учител...Никога не съм се чувствал по-нормален, отколкото сега...
Така че колкото и грубо или изтъркано да звучи, спрете да мислите, спрете безкрайните вътрешни монолози, а започнете да действате. Както каза психологът по-горе, курсът или книгата ще помогнат за 2 седмици, но после всичко се връща в старото русло на апатия и мързел. Трябва по-сериозна дългосрочна цел, която да ти оказва натиск и да те бута напред постоянно. Която разбира се трябва да не е наложена насила отвън, а да е израз на твое желание.