clara

Здравейте Интересна тема, която изпробва въображението ни. На първата снимка : във въображението си видях дух, само че незнам дали духовете могат да бъдат снимани.

Здравейте, виждам, че темата е пусната месец юни и вероятно е малко късно да се дават съвети по нея, но въпреки това реших да пробвам. Според мен проблемът с алкохола, както е ясно, е че той, освен разрушава здравето, прави и човека зависим. като цяло всеки навик, всчко прилепване към една идея е вредно. А определено това идва от ума ни. Мисля, че той напомня, че днес не сме пили и че ни се пие. Та аз си мисля, че когато човек усети това състояние, т.е когато усети, че му минават мисли за алкохол, ако може да се състедоточи, да фиксира мисълта си в дишането си например и да не се опитва да се разсейва, докато отклони мислите си. Въпроса е да победим ръководството на ума, които ни води към това. Разбира се много е важно и до каква степен сме зависими. Много е важно също да осъзнаем проблема си ясно и веднъж, когато сме го направили започваме да разбираме от какво алкохола ни е лишил и какво може да ни донесе. но мисля си също, че е много важно да не се упрекваме, да не се осъждаме, а да постъпим с разбиране, с търпение и с много воля.

Здравейте, Дони благодаря ти за това, което пишеш. защото на мен ми се дало да преодолявам страхове, та всичко тук написано ми е много полезно. Аз незнам защо все си мисля, че това за което не сме готови Бог не ни го праща, праща ни онова което можем да понесем, защото си спомних една мисъл, че това което не ни убива ни прави по-силни. Та всъщност трудността ни според мен идва от нашата двойствена природа, когато умът се подчини и вниманието се задържи в Божествената ни същност, тогава май оковите падат. Какво да кажа, цялото ми същество се стреми и вярва и се усеща готово, но борбата със себе си е най трудната. Когато започнем да се опознаваме, според мен тогава оковите рухват съвсем. Така е права си, но все пак, добре е да сме будни, а не да се съмняваме, съмението е пак една форма на егото, която се проявява, за да провери дали сме перфектни във всичко, което правим, дали не грешим и т.н Когато егото и привързаностите изчезнат, тогава според мен изчезва и страхът. а на негово място идва разбирането, осъзнаването, преживяването. Да така е, права си, иска ми се да добавя също, че осъзнаването на неговото величие е и още осъзнаване на нашата греховност и стремеж към осъзнаване и опознаване на Божествената ни същност, стремеж към Божествено преживяване. И в това си много права, само че аз се замислих в момента, че трябва да сме доста осъзнати за да разбираме този висш замисъл, като например, че всичко около нас е илюзия и ние се водим единствено от Божествени подбуди. Осъзнаването ни води напред по стълбицата на духовността, но когато го достигнем, не знам защо усещам, че тогава ние не казваме "за мисля, аз върша". Иначе, че нищо случайно няма е така, че онова което ни се случва е винаги добро за нас и ще е по-добро, ако когато грешим осъзнаваме поуките от стореното. Благодаря ти Дони, хубави мисли иначе за "чистото сърце", представи си сърцето на едно дете, то не пожелава зло.

Много добре казано, не можем да загубим нещо, което не притежаваме. Повтарям си го всеки ден и се опитвам да вникна в това, да търся най-дълбокия смисъл, но съм съгласна и с Иво, че понякога страховете изискват по-дълбока трансформация, такава, чрез която направо се променяш генетично. а това става трудно. Такива страхове са обикновенно кармични. И човек, за да ги изчисти трябва много молитви да изкаже, много да преживее и много мъдрост да натрупа. Според мен, страхът от Бога трябва да се развива именно в посоката, че приемаме това, което Бог ни е предопределил и да се смирим пред тази съдба. Да приемем това, което ни се дава, е дело на Боголюбец. Да приемем нас самите, такива каквито сме и най-важното да не се осъждаме за греховете, които сме сторили, а да търсим да извлечем мъдростта от тях, е също дело на Боголюбец. Тогва май изчезва и страха от Бога, защото за мен, не е точно да се нарече страх от Бога, а по скоро осъзнаване на Величието Му и едновременно осъзнаване на нашата греховност. Оттук започва и смирението. Да вярваме, че всичко, което сторим ще ни бъде простено и че Бог ни пази, е добре, то е също упование, но да не излизаме от границите на орговорността. Да държим сърцето си чисто.

Здравейте всички, Присъединявам се към вашия форум, чета много полезни и интересни мнения, а темата за страха ме интерисува и по-важното е че съм в период, в който преживявам и се боря със страхове. Страх от болести, страх от тъмното т.н Като че ли се събраха всички видове страх, които бих могла да изпитам, в един и същи период от време. Започнах с молитва, молех се Бог да ми даде отговор, да ми даде сили да приема съдбата си, такава каквато той ми я е отредил. С усилване на страховете и молитвата ми се усили. Молех се за смирение, за упование в Бог, за вяра. Мисля че първата стъпка с преборването на страховете е смирението, изчистването на сърцето. А първата стъпка към смирението е да приемем греховността си, защото страховете ни май обикновено идват, когато сме нарушили Божий закон или са кармична проява. Усетих, че страха към болестите се проявява от привързаността ни към живота и от това, че ще го напуснем, а също и в някои други случай от привличането и отблъскването. Това всъщност, което Васил пише. Обикновено приемаме черните, дяволските неща с отблъскване, с погнуса, а това идва от егото ни. Защото мъдрецът е уравновесен, той разбира света според Божия план и не се отъждествява с това, което се случва в живота му. Така страха идва именно от двойнствената ни природа, от поляризирането на приятно и неприятно. Двойнствеността е тази която ни води до пристрастяване и слагане имена на понятията. Тя е тази, която ни привлича и ни отблъскава. Но това не е реалност, реалността е извън тези две понятия. Реалността е силата, която Бог ни дава, мъдростта, с която пълни умът ни и смирението, с което изпълва душите ни. Например борейки се със страха от тъмното, след преживяното успях да усетя, как умът и въображението ми създава страховете. Така започнах да анализирам мислите си, страха който усещах, че се надига в мен, започнах да ги наблюдавам. Така и молитвата тръгна, молех се Бог да ми даде знание как да се справя с тези мисли, защото страхът е породен от ума, от въображението. И най-вече умът се отъждествява с тялото, тялото го е страх да не пострада, но светците казват, че дори и болката не е наша. Естественото състояние на душата е радост и любов. и да се стреми човек да излезе извън ума си, да не мисли с ума си, защото рамките на умът ни ни ограничават. как можеш да имаш упование в Бог, разбира се, не с ума, трябва да излезеш извън обсег му, да го подчиниш. Бог е постоянство, мъдрост, умереност, спокойствие, радост, любов. Това не може да се постигне, мислейки за него. И накрая, много ми хареса мнението и на Севдалина, че за да се приборим със страховете е нужна любов. Наистина любовта е тази, която спасява.