Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ради

Администратор
  • Общо Съдържание

    1409
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    7

Репутация Активност

  1. Like
    Ради got a reaction from petia.p for статия, Любовна медитация   
    Отчаяно беше търсил любовта през целия си живот, но съдбата категорично му бе показала среден пръст. Като бе изучавал образа си в огледалото, както и външния вид на другите мъже, той оставаше с твърдото убеждение, че никак не е грозен. Тази хубава новина беше донякъде помрачена от неприятния извод, който следваше – просто беше смотан.

    Любовният поток си прокопа друг път към морето на живота – Валери се обърна страстно към духовното. Някъде сред дългите редици от окултни томове и часове, прекарани медитация, в главата му се роди идеята за безбрачие, целомъдрие и чистота.

    „Ето за това не ми е вървяло с гаджетата” – мислеше си той. „Така е трябвало да стане, за да се пробудя за истината.”

    Разбира се, някои автори и гурувци застъпваха тезата за сродните души, вечната обич и единство, но тя бе яростно смачкана още в зародиш и захвърлена в най-тъмното кътче на съзнанието му. Не можеше да й позволи да залива със спирт любовната му рана.

    Обичаше духовните практики. Когато медитираше, забравяше за гадното си ежедневие и се потапяше в странния свят на цветни кръгове и приятни емоции. Нямаше как, а всъщност и с кого, да ги опише и сподели. Това засилваше усещането за самота и втвърдяваше устните на решимостта му – знаеше, че пътят на избраните е тесен, труден и трънлив.

    Както всяка сутрин и тази, точно в пет, той затвори очи, за да полети натам, накъдето го повеждаха крилата на неспокойната му мисъл. Е, ранният час си казваше думата и твърде често Валери се приземяваше в царството на Морфей.

    Сънят му го отведе в странен храм, с колони от полускъпоценни камъни, разположен на нереално зелена поляна. Десетки красиви момичета танцуваха, хванати за ръце, а навсякъде се редуваха ярки и нежни цветове. Музиката беше просто убийствена – красива и проникваща, тя звучеше и вън, и вътре в него. Но мелодиите бледнееха пред хубостта на девойките и това бе още по-убийствено за горкия, спящ аскет.

    Валери ги зяпаше и искаше да прегърне всичките. Да се влюби тях. Устните му се раздвижиха, за да промълвят непознато име и едно от момичетата се обърна и впери поглед.

    В него.

    Черните като кафе очи мигновено опърлиха душата му, кестенявите й коси го замилваха нежно, червените й устни обещаваха любов. Незнайно чувство запали пъпа му и завихри кръвта, сърцето полудя.

    Девойката се приближи, с усмивка му подаде венец от алени рози.

    Чувството от пъпа избухна и Валери умря от щастие.

    Събуди се, удавен в пот и възбуда, и след няколко минути осъзна студената истина – не се намираше в никакъв божествен храм, а на проклетото си, разхвърляно легло.

    С мъка накара краката си да го довлачат до банята и завъртя крана със синя точка.

    Ледената вода го върна в тялото му.

    Наля си от чешмата и се върна в спалнята – спешно се нуждаеше от дистанционното на телевизора.

    Пръстите му се разхлабиха, а счупеното стъкло направи пода бляскав.

    Валери изобщо не обърна внимание на изпуснатата чаша – погледът му бе прикован към свежия венец от кървавочервени рози до леглото.
  2. Like
    Ради got a reaction from Иво Бонев for статия, Михалаки Георгиев и „Митар пророкът”   
    Образът на „Бай Ганьо” е въплътил в себе си сериозна част от недостатъците на българина, за съжаление – без даде път на някоя друга положителна черта. Но природата винаги търси равновесие и може би това е една от причините родната литература да се сдобие с друг свой герой – бай Митар пророкът. Наистина, в едноименния си разказ, Михалаки Георгиев като че ли се е опитал с един акорд да предаде цялата съкровищница на българския дух.

    „Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа.”

    Идеята за написване на разказа е дошла от Учителя Петър Дънов, който е предложил на Михалаки Георгиев да опише положителните страни от характера на българина. Това, разбира се, не било толкова лесно, защото всички сме даровити наблюдатели на лошото, но често слепи за доброто в човека. А кой няма и от двете?

    В крайна сметка, писателят се удря по челото, сяда и започва да пише, вдъхновен от личността на свой съвременник. Кой точно – не знам. Хрумна ми шантавата идея, че това може да е сръбския ясновидец Митар Тарабич, двадесетина години по-възрастен от Михалаки, известен и до днес с пророчествата си. Не звучи патриотично, а и надали е съвем така. Най-вероятно Митар пророкът е събирателен и идеализиран образ, вдъхновен от най-различни хора и характери. Или неизвестен български митар от Видин – родното място на автора:

    „А това, дето ще ви разкажа, да не мислите, че ще го изсмуча из пръстите си — не! Това го помнят всички съвременни жители от нашия град, като почнеш от кир Ставро сарафбашията, та чак до кючук Томо фукарията.”

    Разказът е изграден интересно – той започва с погребението на бай Митар и суетнята около него. То в крайна сметка не се състои, защото човекът се оказва съвсем жив – просто се „пренесъл” в оня свят.

    „— Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“?” – съвсем на място пита един от поповете.

    Историята продължава с детайлни щрихи за бае Митар, образът е изграден както описателно, така и с помощта на случки и диалози.

    „…тих скромен, със сини умни очи… той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори.”

    Митар пророкът е сред народа, навсякъде и сред всички – но не е като всички.

    „Бае Митар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.”

    „Пренасянето” в отвъдното приключва и Митар пророкът се завръща сред своите съграждани и, разбира се – сладкодумно им разказва какво е преживял на оня свят.

    „Опомних се само, като че летим божем, ама оно не летим, ами като че ли ме облаците носят нагоре, нагоре… чак над слънцето. Усещам като че нещо хубаво, нещо светло, ама нищо не виждам.”

    Какви приключения очакват митаря по-натам – в свят на елфи, орки, ангели и св. Петър, ще оставя любопитният читател сам да разбере. Е, може и да няма елфи и орки, но четивото си струва, а текстът е достъпен тук.

    Ще завърша с думите на Петър Дънов, духовният Учител на Михалаки Георгиев:

    „Най-добрият образ в българската литература е образът на Митар–пророкът. Това е най-положителният образ. В него има всичко.”

    Радислав Кондаков
  3. Like
    Ради got a reaction from petia.p for статия, Богомилство и богомили   
    През пролетта на 928 г. в подземието на манастира Св. Параскева се събират деветима, за да поставят началото на богомилството. Сред тях са българският княз Бенеамин и патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавриил Лесновски, дошли да се срещнат с двама непознати сирийци.

    Странниците им носят свещени книги, писания и предмети, сред които непромененото от църквата Евангелие от Йоан, богомилското таро, „Легенда за Стефанит и Ихнилат”, стар Пентаграм с изобразени дванадесетте Зодии. Дават благословията си, приемат клетвата им и напускат България.

    Още в началото на следващата година, водачът на движението княз Бенеамин, известен повече като Боян Мага, изпраща първите апостоли на проповед. Негова дясна ръка е Йеремия, останал в нашата история като поп Богомил и погрешно считан за първенец в школата.

    Основната цел на богомилите е била да приложат истинското християнство, непокварено от църква, велможи и властолюбци – така, както са го разбирали първите християни. Живеели са и в братски комуни, и сред хората, като усърдно са помагали, напътствали и лекували. Чистият живот, делата и словата им били мощен магнит за душите и все по-голяма част от народа и болярите се обръщали към богомилството.

    Богомилите практикували посрещане на изгрева на Слънцето и възприемали природните сили като живи и лечебни. Качвали се на планините за зареждане, познавали тайните на билките и в менюто им не присъствало месо. Магичната им музика и песни запленявали, а символичното тълкуване на Писанията разкривало непознати хоризонти пред хората. Непрестанно се молили, често до преумора. Не убивали, не крадяли, не лъжели.

    Но в мащабната им дейност нямало и помен от хаос – прекрасно организирани и следващи йерархичната си структура, богомилите градяли общини и църкви не само в царството ни, но и из цяла Европа, че и отвъд нея.

    Архиепископ и водач на движението бил Боян Мага, освен него с този ранг били и двамата му помощници – Богомил и Гавриил Лесновски. След тях идвали епископите, които оглавявали църквите, подпомагани от своите презвитери и верни. Епископите и Архиепископите били известни още като Съвършени богомили – посветени в тайните и мъдростта на учението, те разполагали с големи знания, сили и способности.

    Средната степен – верните, доказали своята преданост към делото, имали за задача да се пречистят и да добият духовен морал, да намират нови оглашени и да ги подпомагат в пътя им.

    Оглашените били най-широкият, външен кръг на школата – главно слушатели и симпатизанти на учението, те проявявали жив интерес, но тяхната вярност не била още изпитана.

    Реакцията не закъсняла – голямата активност на богомилите, тяхната непримиримост към лъжата, фалша и охолството на духовно-светската власт, огромната подкрепа сред хората, родили силни врагове – и вътре, и вън от държавата.

    Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани, изгаряни. Водачите са сред тях.

    И въпреки че при цар Самуил богомилите отново са в разцвет, учението напуска пределите на царство България, за даде своите плодове на Европа чрез креациите си – катари, патарени, бугри, духобори, чешки братя, розенкройцери и др. Именно от средите на тези школи се разгаря факела на Ренесанса, осветил жадувания път към свобода и творчество.

    Радислав Кондаков

    Текстът е публикуван в списание Оренда, бр. 6.
  4. Like
    Ради got a reaction from Cveta5 for статия, Кандило   
    Самотен клас посред пожънатат нива издигаше към небето главата си – увиснала, като златно кандило. Към Бога се носеха псалмите на весели птички, догонващи нагоре лъчите. Талазите на горещия въздух трептяхя, като сребриста коприна, която тъкат невидими ръце.

    ***

    Те вървяха между нивята и си говореха.
    Иисус Христос приказвеше за онова, което иде. Апостолите, които Дух Свети бе вече кръстил с огън, Го заобикаляха и слушаха.
    Нивята бяхя вече пожънати: късно беше да се говори за жътва и жътвари. При все това Учителят мълвеше:
    - Класовете са зрели, жътвата е вече близо, а жътвари няма … Много са сърповете, но ръцете – малко …
    Апостолите се чудеха ... Защо приказва за жътва, когато е близу вършитба? Той говори все тъй: мъчно е да Го разбереш ... И най-умният едва ли би се досетил, що иска да каже ...
    Тома Близнец си мислеше:
    - Каква близка жътва! Нима втори път ще родят нивята тая година? Жътва отколе мина ...
    Нивята лежаха пред тях, като морни робини, които си почиват.
    - За някакви небесни жътви мълви учителят, - си думаше на ум Симон син Йонин, когото Иисус беше назовал Камък на Царството Божие.
    - Небесета се извисяваха над тях, пламнали от горещина, изкласили в маранята на златен полден, - като зрели жълти ниви, които чакат страшната прегръдка на сърпа. Но дали за тия небеса говори Той? Облаци ли ще жънат там – или буреносни вихри?
    Неговите думи лучат ориста на гпешни и праведни, - си каза тихом Яков син Заведеев. – Но жътвата на Страшния Съд чака ръце на ангели – и сърповете трябва да бъдат пророчески езици, а не железни сечива.
    Късният повей на хладен ветрец просъска – също като невидим сърп, порязал зряла ръкойка. Очите на апостола се извиха в движение на покосяваща ръка – и той видя себе си между двнадесетмината: дванадесет урели класа, които ще пожъне Онзи, Който вървеше сред тях и говореше за Вечността.

    ***

    Учителят се още не обаждаше.
    Филип син Толмаев погледна към огнения небосклон и си помисли:
    - Огнен сърп ще пожъне земя и небе: това разбираше Господ, като каза ония думи. Земя и небе ще се обърнат на зърна, които Бог отец ще събере в своята житница.
    Под нозете на вървящите се виждаше земята, напукана от зрялост, а над тях се изобляще небето – като щит, по който трептят огнени бръчки, сякаш по лице на старец. Вселената е остаряла, смърт я чака ...
    Иоян син Заведеев вървеше най-назад.
    Той виждаше мислите на всички апостоли, които го предхождаха, и тия мисли се носеха пред погледа му – като едри звезди с блясък на скъпоценни камъни. Те се кръжеха в небето и разпръскваха благовония, сладкозвучия и тайнствани думи, каквито човек слуша насъне. Бляскава мрежа от багри, лъчи, кадилни миризми, стройни песни и цветни образи се изплиташе при всяка нова помисъл.
    Над апостолите, които вървяха и мислеха безмълвно, се издигна сияният венец на Безсмъртиетои. Но само двама го видяха: Учителят и апостлът, когото Той обичаше най.много от всички.

    ***

    - Не знам, за каква жътва приказва Той, - промълви съвсем тихо най-младият апостол, - но Неговите думи бяха пълни с обич и към жънещи и към пожънати: това не видях в помислите на никого от нас. Нашите мисли се лъчеха, като звезди, а неговите бяха слънцце. Когато ние сричахме думите на мъдроста, бледни образи творяхме. А когато Той начена да говори, - и небе и земя затрептяха в огнени тръпки, сякаш Неговият глас раздвижи всичко живо: защото обич мълвеше в думите Му.

    ***

    Те отминаха напред, към бедните села, пръснати по червените хълмове, за да възвестят на жадните за правда словото за Царство Небесно.
    А зад тях остана безкрайната пожъната нива.
    И – всред тях – самотният забравен клас издигна на залез отново своята корона: като златно кандило, в което слънцето налива елей.

  5. Like
    Ради got a reaction from serafima for статия, За страданието...   
    „И който не вземе кръста си и не върви след мен, не е достоен за мен“

    Библия, Матея, гл.10, 38 стх.



    Всички хора на земята носим кръста си по някакъв начин.

    На едни той е по-лек, на други – по-тежък. Но на всички ни страданието, в известен период от живота, е съпътствало ежедневието ни и е предизвиквало обезверяване и известно отчаяние.

    Страданието присъства в живота ни с едничката цел, да ни доближи до Бога. То е важен метод чрез който ние еволюираме и вървим напред и нагоре в човешкото си развитие. Не случайно е казано в Писанието:
    „Призовете Ме в деня на вашите изпитания и Аз ще ви помогна. И ще Ме прославите.“

    Духовният учител на българите, Петър Дънов ясно и недвусмислено е казал в беседите си, че раждайки се на Земята, няма начин да избегнем страданията. От всичките планети и небесни тела в Галактиката, Земята изпълнява функцията на каторга за душите. Тя е място на активни страдания, каквито не съществуват никъде по вселената. На Земята се изпращат да се прераждат всички непокорни и непослушни души, и чрез изпитанията и страданията, които им се дават, те постепенно се осъзнават и вървят бавно по спиралата на своята еволюция.



    „Съвременните хора искат да бъдат щастливи, а при това отричат Бога. Те трябва да знаят, че вън от Бога никакво щастие не съществува. Щом се отдели от Първата причина, човек се излага на страдания и нещастия...Връщането на човека към Първата Причина се придружава с радост.“ П.Дънов, Лъчи на живота-съборно слово, стр.251



    Колкото е по-високо развито съзнанието на даден човек, толкова по-малко страданията ще огорчават живота му. Не че ще спрат да го съпътстват по пътя му на човек, но осъзнавайки ги, той няма да изпада под тяхна власт и да приема в себе си отрицателните им влияния.

    И още, колкото е по-голямо егото в човека, колкото повече егоизмът заслепява погледа му, толкова повече ще страда; колкото повече мисли единствено и само за себе си и собственото си благополучие, толкова повече нещастията ще го следват по петите.

    Защото се знае, че страданията са в пряка зависимост от желанията на човека. Повече и по-неразумни желания, искания, амбиции, претенции – повече и по-тежки страдания му се изпращат, докато се осъзнае какво и защо се случва.

    Е, в крайна сметка, всичко е за добро, като не може по-лесния начин, ще става по трудния, важното е само едно - човек да разширява съзнанието си и колкото по-високо е осъзнаването, толкова повече той се доближава до Божестения си първообраз.

    Защото целта и смисъла на живота на хората не е да „си събираме съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат и дето крадци подкопават и крадат“. Защото е казано в Библията, че „дето е съкровището ти – там е и сърцето ти.“

    И още: „...каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“- Матея, гл.16, 26стх.



    Именно затова хората сме съпроводени от коректива на страданията и изпитанията, защото сме все още твърде несъвършени в разбиранията и постъпките си и твърде далеч от истинското лице, дадено ни от Бога. Защото знайно е, че сме сътворени по Негов образ и подобие. Но има много да работим все още върху себе си, за да се очистим от полепналата кал по нас, докато открием истинския си , Божествен облик.

    Защото как ще можеш да усетиш ближния си, как ще съчувстваш и помогнеш на болния, на бедния, на страдащия до теб, ако ти самият не си изпитал на гърба си тежеста на болката, на бедността, на страданието?

    Как ще подкрепиш изпадналия в нужда, ако сърцето ти не е отворено за другите и любовта не го затопля?

    Защото е казано: „Никой няма любов по-голяма от тая, щото да положи душата си за приятелите си!“ - Йоана, гл.15, 13стх.



    Хората се раждаме, живеем, радваме си и страдаме на тази земя с единствената цел да усилим Любовта в сърцата си, да усилим Мъдростта в умовете си, да се отворим за мъките на ближните си, доброволно, по собствен, свободен избор и с много обич.

    Това е и заветът на Христос към човечеството: „Това ви заповядвам: да любите един другиго.“

    А нали всички се определяме като християни...

    Ходим в църквите, кръстиме се, палим свещи, сключваме църковни бракове...

    Тази принадлежност към християнството обаче трябва да се осъществи в нас на дело и да се проникнем от идеята в дълбочина, да затупти Христовото учение в сърцата ни. Празните думи и фалшивата, външна показност не вършат работа.

    И когато Бог иска да ни изпита доколко вървим в този път, ни праща изпитания и трудности в живота, под формата на различни страдания. И само от нас зависи, от нивото на съзнание, до което сме достигнали, как ще се справим с тези трудности.

    „Скръбта и радостта са две състояния в човешкия живот, които постоянно се сменят. В скръбта човек се учи да събира, а в радостта – да дава. Човек не може да дава, докато не е събрал. Ако нищо не е събрал, какво ще дава? Първо човек трябва да събира, а после – да дава. Като не разбират този закон, хората искат да се радват, т.е. искат радостта да предшества скръбта. Когато е допуснал страданията и скърбите в живота, Бог е имал нещо в предвид.“

    и още:

    „ Радостта и скръбта са два пътя, чрез които Любовта се проявява. Докато не разбере смисъла на радостта и страданието, човек не може да разбере живота. Щом не може да разбере радостта и скръбта, човек неизбежно се натъква на доброто и злото, които му създават ред противоречия. В края на краищата човек трябва да примири противоречията в живота си.“

    П.Дънов, Лъчи на живота – съборно слово, 250стр.



    Много важно е нашето отношение към страданията и изпитанията, които ни се изпращат. Ако роптаем срещу тях, недоволстваме и не ги приемаме, като гледаме да ги избегнем по всякакъв начин, дори като натоварим с тях близките си, то неразбирането ни е тотално и съответно ни се изпращат още и още трудности.

    Ако проявим разбиране, осъзнаем защо ни се праща това или онова изпитание, и приемем и се смирим пред Божията воля, като пред нещо, много по-висше от нас, което е създало и управлява живота, то и бремето на страданията ще е по-леко и по-бързо ще ни отмине.

    Но ако държим на всяка цена да стане нашето, да наложим волята си, независимо на каква цена – то и ударите върху ни са гарантирани.

    Егоизмът и самолюбието не са добрия съветник на щастието.

    Никой не може да избяга от страданието. Навлизайки в живота ни, то ни изправя пред отчаяние, разочарование, страх. Но дори и в такива трудни моменти човек , ако иска, може да се издигне над нещастието, болката, смъртта и да намери своя вътрешен мир, като загърби себе си, личното си благополучие и даде път на състраданието, милосърдието, безкористността и алтруизма в името на Висшите идеали. По този начин поражението може да се превърне в победа, а личността да успее да израстне духовно и да се възвиси нравствено..

    Да се открие смисъла в дадена трудна ситуация не води до промяна в условията на самата ситуация. Може да се промени само отношението ни към нея. И по този начин чувствата на безнадежност и отчаяние се заменят с надежда.

    Трябва да научим себе си, че е от съществено значение не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас.



    И още нещо. Темата за страданието е в много тясна връзка с кармата , която човек си е заработил в миналите си животи и, която сега се проявява. Ако в предишни съществувания си живял в пълно противоречие с Божествените закони и принципи, ако си се отнасял зле с хората около теб, ако си бил генератор на негативизъм и зло, то няма как сега да живееш добре, в радост и щастие. Ще трябва да си понесеш последствията от собствените постъпки и действия. И ако не разбираш този закон то ще има много да се чудиш и да се тюхкаш, защо ти се случват все на теб нещастията.

    А нищо не е случайно в живота. Всичко си има своето основание, своята причина и следствие.

    И нека погледнем с вяра и оптимизъм на живота си, за да го изживеем по възможно най-добрия начин.

    Да изпращаме добри мисли в пространството и да се научим да обичаме и да прощаваме, както на другите така и на себе си. Както и да учим непрекъснато, за да разберем мъдростта на живота. Само така ще успеем да се разплатим с кармата, която сме създали и да повишим съзнанието си, за да можем пък в следващите си животи да се издигнем на по-високо ниво на развитие, като сътоветно и страданията ни ще са по-малко.

    И да потърсим тишината в себе си и там да се вслушаме във великите и мъдри думи на Учителя Петър Дънов:

    „Най - хубавото нещо на земята е страданието. Дето е Бог, там е страданието. Дето не е Бог, никакво страдание не съществува. Благата на живота идат чрез страданието. Ако можеше без страдания, първо Христос щеще да спаси света без страдания. Велик е онзи, който носи съзнателно страданието. Ние, със своето неразбиране си причиняваме страданията. Най-малката нечиста мисъл е в сила да наруши хармонията в твоя живот. Най-малкото нечисто чувство и желание нарушава чистотата на твоя живот.

    Страданията са метод, чрез който природата си служи за смекчаване на грубите чувства на човека. Като страда известно време, човек постепенно отстъпва и започва да мисли, да влиза в положението на бедните, на страдащите. Без страдания жестокостта, грубостта на човека не могат да се смекчат.

    Страданията са пътища, чрез които Природата изхвърля нечистотиите от човешкия ортганизъм. Като знаете това, благодарете, защото без тях щяхте да се отровите.

    В страданието се печели. Който не страда – той е в застой. Който страда – расте.

    Оправянето на света е работа на Бога. Работата на човека е да оправи своя малък свят. Как ще го оправи? Чрез страданията човек се изправя.

    Когато Бог иска да застави хората да го познаят – праща им страдания.“



    И да не забравяме никога , дори и в най-трудните си моменти думите на Христос:




    „В света скръб ще имате, но дерзайте, аз победих светът!“




    Библия, Йоана, гл.16, 33стх.


  6. Like
    Ради got a reaction from JULIET for статия, Богомилството – степени, ритуали и церемонии   
    80. Истинската дата на основаване на Богомилското общество трябва да се търси през 928 г., когато патриарх Стефан отстъпи на Боян манастир "Св. Параскева".

    81. Този манастир не съществува вече.
    Може би, след време ще бъде разровено мястото на северо-запад от сегашния град Преслав, дето се крият подземните коридори на манастира. И днес се знае, от малцина, една пещера далеч от Преслав, дето лежи входът в коридорите.

    Понеже, близо една година след това, Богомилското общество беше формирано, трябва да отбележа онова, което е характерно в учението: култ и ритуал в това общество.
    Както е знайно и на историците от тогавашните летописи, както и сам Козма отбелязва, Йеремия, или, както е записан от Симеон Антипа в "Историята" - архиепископ Богомил, водачът на движението, не се ценеше формално от църквата и до самата си смърт остана презвитер на външната църква.
    Богомилите също не се деляха от църквата, наричаха се като него християни, но образуваха религиозна община с най-строга организация.

    258. Основното разделяне на степени у първото християнство бе запазено: оглашени бяха ония, у които бе силна религиозната верност, но предаността им към заветите на учителите не бе изпитана още. Те се водеха от някой верен, онзи, що ги е взел върху себе си и който отговаря за тях, но само докато са огпашени, а не на вечни времена. Негова беше великата заслуга, че е привел към Христа една изгубена овца от лутащото се стадо. Негова беше голяма награда - помощта на Двама Пастири, която му се оказваше, понеже искрено и живо служи на Бога.

    259. За да влезе в стадия на избраничество, верният трябва да доведе поне трима оглашени и да ги настави и "огласи" със звуците на учението.
    При огласяването се довеждаше оглашения и верният - неговият духовен баща - го поръсваше с вода и му поръчваше да бъде послушен.

    260. Когато постигаше първата добродетел - Тайната - и Кръстителят разбереше, че той може да бъде доверен и че не ще измени на словото, въвеждаше го в събранието на верните, дето епископът му приемаше клетвата, възлагаше ръце върху него и му съобщаваше учението, като му даваше легендите на архиепископ Боян.
    От тогава той посещаваше събранията, слушаше богослужението и се приобщаваше към Тайните.

    261. Силно израслите в Духовната работа верни биваха приемани в степента "избрани". Избраните се наричаха още "презвитери". Те даваха особено строга клетва, носеха печат върху лявата ръка с името на Христа, проповядваха в събранията и извършваха богослужение.
    Те се ръкополагаха с общи, от всички съвършени и избрани произнасяни молитви; за да им се съобщат висшите дарове на Духа Светаго, слагаха им на главата гностичното евангелие от Йоана, четяха от него известни места и всички казваха "Амин".
    Богослужението се състоеше в четене на Писанието, на книгите на Богомилството, проповед и молитва. Събранията свършваха с "вечери на любовта", дето епископ ломеше хлеб и всички пиеха от една чаша вино. Чашата се пазеше в олтара и в нея в тържествените дни се извършвах литургии. В литургията се преосъществяваше хляб и вино с магични молитви и жестове и се даваше на верни, избрани и съвършени.

    262. Съвършените бяха епископи и апостоли на Богомилството. Те носеха черни раса, малък кръст на гърдите и пръстен от желязо на левия показалец.
    Те бяха усамотени, малко се събираха с външни и се явяваха на събранията с покривала от черен плат. При откриване на събранията, верни и избрани искаха благословението им и те го даваха с молитва, нечуто произнесена.

    263. Между богомилите бракът не се желаеше особенно, но не беше никому забранен; даже епископи имаше жени. Препоръчваше се живот безбрачен за онзи, който искаше с особена ревност да служи на делото.

    264. Както във всяко тайно общество, особените празници, магично свързани и церемониите по вътрешния ритуал, бяха установени здраво. Те и сега са отбелязани в Малкия Ритуал на Малта.По тях не може да се говори, не може да се говори и по Малките и Големи Мистерии, за които има ясно указание у Симеон Антипа, у Михаил Унгарец и особенно в правилата у архиепископ Богомил.
    Даже у синодика на Борил, паметник от1210 година, намираме:
    "... на рождество Йоана Кръстителя творящи влъшвения ... и в ти нощъ скверная творат тайнства и елинство и слоужбе подобнаа... анафема!"
    Като говори на това място, Марин Дринов казва, це под "елинство" се разбира елевсинския култ - Мистериите - с всички обряди, които се извършват срещу Еньовден. Но по това историците едва ли ще знаят някога нещо.

    Богомилството разкрива Пътя на Червения Змей. Змеят има Девет Сина: Каин - отразява Исус, Енох - отразява Иуда, Алтотас - отразява Соломон, Мелхиседек - отразява Данаил, а Моисей изразява отразяващата линия - Диафаната, понеже Моисей значи Син на Водите.


    356. Познат на всички мистици, наричан различно: Звездна Светлина, Червена Змия, Вихрен Дракон, Магна Аркана, Философски Огън, Централен Земен Огън, Слънчев Магистериум, Брил, Небесна Птица, Дракон на Ада, Сатана, Луцифер, Денница, Леис, Семе на Движението - Червеният Змей се нарича с две главни имена:
    У Света - Фохат,
    У Човека - Кундалини.
    Второто име е санскритско и на запада то не се употребява. Там е сменено с названието Лепс Люцис.

    357. Тази сила, разбрана и събудена у човека, дава на мага ключа на същата сила у Вселената и основата на онова всемогъщество, което придава на магите вътрешно величие и сигурност във всеки похват. Едно е съдържанието на всички магични легенди и книги: ПЪТЯТ КЪМ ЧЕРВЕНИЯ ЗМЕЙ.


    526. За да доочертая езотеризма на богомилството, държа да прибавя, че то имаше две езотерични доктрини - за миряни, т.е. оглашени и верни - и за монаси т.е. избрани и съвършени.

    527. Понеже в първата група влизаха онези, които живееха Закона на Чистотата, учението имаше повече морално-напътсвен характер, а тъй като вторите живееха Закона на Магичното Равновесие, учението носеше посветителен характер.
    Основата на учението беше навсякъде магична: необходимо бе, наред с усвояване законите на мировия ред, не само да се живее съобразно с вътрешната насока на тия закони, но и да се развиват скритите сили, спомагащи за хармоничен с вечните закони живот - и да се постига, чрез оперативна магия, насочване на обществения живот по тия закони.

    528. Магичната догма на монасите бе излагана често писмено. Нейната вътрешна основа дава изключително съдържание на "Стефанит и Ихнилат" - богомилското евангелие.

    529. Богомилите учеха законите и пътищата на физичната и духовна терапевтика, тауматургия и теургия. То бе едно широко разбиране на закон и причинна връзка, едно живо въздействие върху целия тогавашен живот - личен и обществен.

    530. Тези основи са изложени в "Евангелие от Йоана", както го бе дал в неговата секретна версия Алтотас : две копия от Симеон Антипа, второто с 323 листа коментарии от самия коптист и до днес пазят в Малта записано това евангелие. Там, в 27 глави Симеон Антипа говори по всички въпроси на Богомилската символика, езотерика и тайноведство. Но езикът е загадъчен, легендарен - това е посветителска книга.


    588. Тайнствата са Седем - Кръщение, Миропомазване, Причащение, Брак, Схима, Свещенство, Елеосвещение, Покаяние.

    589. Кръщението принадлежи на встъпващия в степента на Верността, като свидетелство за минало оглашение; то се извършва с вода, вино (огън), елей (въздух) и мляко (земя). Чете се глава 6 от евангелието на Иоан ( езотерично), дето се разкриват мистериите на Четирите Стихии, освещаващи Човека. Четат се трите Кръстителни магични молитви на Алтотас. Извършва се възливане върху главата на кръщавания от четирите течности.

    590. Миропомазването принадлежи на Верния, преди да встъпи в степента на избраничеството, като начало на въздействие от страна на Ръководящия го върху неговите скрити Центрове. С осветен магично елей (въздух), етер (първото вещество на Диафаната), се помазват определени места от тялото, за да се пренесе невидимо освещението и върху другите тела на човека и да се запазят тези свети центрове, през които Божията Милост ще се излива,от нечистите въздействия на божиите противници.
    Тези Центрове са : 1. Темето; 2. Челото; 3. Тила; 4. Междуочието; 5. Десното слепо око; 6. Лявата гръд;7. Двете подмишници; 8. Мястото под лъжичката; 9. Срамната издутост; 10. Половата част на лявото бедро; 11.Също на дясното бедро;12. Половия център; 13. Лявото коляно; 14. Дясното подколяно; 15. Свършека на гръбнака; 16. Лявото стъпало; 17.Дясното подсъпало; 18. Средата на гръбнака.
    Тези 18 центра представляват видимо четирите центъра на Етерния Двойник, седемте центра на звездното тяло и седемте на мисловното. Помазването на всяка част се придружава с допиране и четене съответна молитва от "Големия Ритуал на Елказая".

    591. ПРИЧАЩЕНИЕТО принадлежи на всеки верен, но литургията се извършва само от избран или съвършен. Съществената работа е Преосъществяването на Виното и Хляба в Кръв и Плът на Словото и пряко получаване Божественото Влияние.
    Това влияние почва да се усеща едва от момента, когато над Верния е извършено Миропомазването, понеже Центровете му са отворени.
    Тайнството Причащение предлага по-сложен ритуал: наред със специални жестове, слова, четенето от Иоановото евангелие, вървят 21 молитви, наречени "Велики Молитви на Хляба и Виното" от Алтотас и "Три Велики Посветителни Ектении" от Алказая.

    592. БРАКЪТ се извършва над всеки богомил към която степен и да принадлежи, а СХИМАТА - само на Избрани.
    И в двете паралелни Тайнства невидимите действия се изразяват с железен пръстен, зелени венци, бяла роба и връзки от коноп на ръцете.
    Молитвите са : "Дванадесет молитви за Връзките" от Алтотас.

    593. СВЕЩЕНСТВОТО се извършва над Верен, за да мине окончателно в Избраничество; външните атрибути са : черна дреха, ваза с вино, дискос с хляб, бич и железен кръст. Молитвите : "Осветителни Молитви на Червената Змия", 21 на брой, дадени от Вотана още в древността.

    594. ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ се извършва над ИЗбрани, за да се разтворят съвършено скритите им центрове и да почнат съзнателно окултната си работа. Помазването става със същите вещества, които вземат участие в Миропомазването, по същите центрове и молитвите се намират пак в "Големия Ритуал на Елкезал".

    595. ПОКАЯНИЕТО се извършва над оглашени преди да встъпят във Верност. То прилага шест Огласителни молитви от Св. Йоан Богослов. Неговата цел е да отвори съзнанието на встъпващия за Божествената Светлина, за да направи достъпен ума му за Висшите Тайни.

    596. Както е ясно от това, богомилите не отричаха нито едно Тайнство, ни една Церемония, ни един празник, но - по вътрешен смисъл ги противопоставяха на кухите, чисто формални култови форми на външната църква.
    Те не само скриваха своите Тайнства, но и не говориха за тях, и летописците ги винят в това, че те отричали Тайнствата, а поместеният събор от времето на Борил ги анатемосва за това.

    597. Церемониите на Богомилството, казах, са четири. Те отговарят на Четирите Мирови Елемента: Двата Действащи (Земя и Огън) и Двата Уравновесяващи ( Въздух и Вода).

    598. Малките Мистерии отговарят на Земната Мирова Майка и съставят две шествия, извършвани през трите деня на Еньовден (23, 24, 25 юни), през подземните коридори на света Параскева до древния подземен храм в планината ? км. далеч от манастира.

    599. Малкото Равноденствие отговаря на Водата и съставя едно шествие през същите коридори, насочено обратно, извършвано на 9 март.

    600. Великото Равноденствие отговаря на Въздуха и съставя едно шествие пак там, също така обратно на 11 септември.

    601. Великите Мистерии, отговарящи на Огъня, съставят Три големи шествия, насочвани от Св. Параскева до Древния Слънчев Храм - от Верни и Избрани, и пресичани на кръст от подземията на Бениамин към Големия Извор на Планината (4 и половина км. разстояние)от Верни и Съвършени. Мястото, дето двете срещащи се по взаимообратен път насочени шествия се срещаха, имаше сграден Малък Храм на Тайните и на Милостта, с кръстовидна форма и триъгълен олтар.
    Тези шествия са ставали на 14, 15 и 16 април.

    602. Магичния култ обгръща, наред с ритуалните молитвени служби за Избрани и Съвършени и годишния кръг празници.
    Те бяха чествани в храмовете, дето е имало седалище на съвършени, по един общ ритуал.

    603. Там влизаха, като не говоря за чисто магичната страна, есениански псалми, псалми към Исуса и Девата, антифони, в които избрани и верни се питаха и си отговаряха по тайните, съставящи съдържанието на празника, ритуали за изпросване помощта на Силите и възгласи, обозначаващи момента, кога това въздействие дохожда.

    604. Основната мисъл на целия празничен култ си остава Двойният Закон на Жертвата.
    Словото, Христос, Иисус, Слънцето, Лозата, Женихът, Пастирът, Първосвещеникът, Царят, Пророкът, Помазаникът, Първосъдията - това са пътищата на Мировата Жертва, и от тези пътища изхожда общата й задължителност.
    Жертвата трябва да бъде възприета, понеже "ядем Хляба и пием Виното" на Небесния Господар, който се е жертвал за нас.


    663. Аз свърших с Богомилството и Богомилите. Тази книжка е съвсем кратка, аз зная това добре, но в нея са поне заченват, ако не разрешават, най-важните въпроси, които са уместни при трактуването на това движение.
    Аз съзнавам ясно, че не съм смогнал да отразя в тия страници нищо от величието на онова учение, на ония херги, на оная духовна епопея.
    Макар и да е тъй, аз съм (за срам на нашето време) първият, който от онези десет века насам, пише сега по вътрешната страна на Богомилството.
    Не държа на това : аз сам бих желал да прочета написано от знаюш по това движение. Онези, които знаят, не пишат.

    664. Но аз се радвам на честта, с която ме удостоява сегашното време: макар съвсем недостойно, аз споделям сега мястото на Симеон Антипа, който пръв е писал по Движението и Учението на Богомилите, а аз сега трябва да върша същото по необходимост, макар, че нямам нито строгия му поглед на историк, нито способността му да синтезира в няколко геометрични линии езотеричния план на цялото движение.

    665. Аз се радвам, че и мене, на недостойния, се падна една малка част от епохата: поне сега, когато това е епоха погребана, добре е да се мъчим да я изживеем. Ако съм дал слаб принос, то това се дължи на факта, че съм се мъчил да изживея тази епоха.

    666. Аз настоявам само върху едно: събитията на десети век ще се повтарят; те ще се сринат върху ни, преди да се приготвим за тях.

    667. Затова, ако ни е мила светлата памет на Архиепископите, Епископите, Верните и Оглашени Богомили, нека дадем на делото всичката си преданост, всичкото си усилие и всичкия си устрем.
    Ако онези Титани съумяха да умрат за това Движение, нека ние съумеем поне да живеем за него.
    Защото близо е Денят: на прага е денят на Гибелта и на Разрушението.
    Ако ние искаме идните времена да запомнят нашия век, принадлежащ на Синовете на Разрушението, нека почнем от себе си това Разрушение.
    И да заслужим Милостта Божия ние, които се готвим да я разнасяме из руините на идната Гибел.
    Да бъде!

    Съставил : Радислав Кондаков
  7. Like
    Ради got a reaction from petia.p for статия, Богомилство и богомили   
    През пролетта на 928 г. в подземието на манастира Св. Параскева се събират деветима, за да поставят началото на богомилството. Сред тях са българският княз Бенеамин и патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавриил Лесновски, дошли да се срещнат с двама непознати сирийци.

    Странниците им носят свещени книги, писания и предмети, сред които непромененото от църквата Евангелие от Йоан, богомилското таро, „Легенда за Стефанит и Ихнилат”, стар Пентаграм с изобразени дванадесетте Зодии. Дават благословията си, приемат клетвата им и напускат България.

    Още в началото на следващата година, водачът на движението княз Бенеамин, известен повече като Боян Мага, изпраща първите апостоли на проповед. Негова дясна ръка е Йеремия, останал в нашата история като поп Богомил и погрешно считан за първенец в школата.

    Основната цел на богомилите е била да приложат истинското християнство, непокварено от църква, велможи и властолюбци – така, както са го разбирали първите християни. Живеели са и в братски комуни, и сред хората, като усърдно са помагали, напътствали и лекували. Чистият живот, делата и словата им били мощен магнит за душите и все по-голяма част от народа и болярите се обръщали към богомилството.

    Богомилите практикували посрещане на изгрева на Слънцето и възприемали природните сили като живи и лечебни. Качвали се на планините за зареждане, познавали тайните на билките и в менюто им не присъствало месо. Магичната им музика и песни запленявали, а символичното тълкуване на Писанията разкривало непознати хоризонти пред хората. Непрестанно се молили, често до преумора. Не убивали, не крадяли, не лъжели.

    Но в мащабната им дейност нямало и помен от хаос – прекрасно организирани и следващи йерархичната си структура, богомилите градяли общини и църкви не само в царството ни, но и из цяла Европа, че и отвъд нея.

    Архиепископ и водач на движението бил Боян Мага, освен него с този ранг били и двамата му помощници – Богомил и Гавриил Лесновски. След тях идвали епископите, които оглавявали църквите, подпомагани от своите презвитери и верни. Епископите и Архиепископите били известни още като Съвършени богомили – посветени в тайните и мъдростта на учението, те разполагали с големи знания, сили и способности.

    Средната степен – верните, доказали своята преданост към делото, имали за задача да се пречистят и да добият духовен морал, да намират нови оглашени и да ги подпомагат в пътя им.

    Оглашените били най-широкият, външен кръг на школата – главно слушатели и симпатизанти на учението, те проявявали жив интерес, но тяхната вярност не била още изпитана.

    Реакцията не закъсняла – голямата активност на богомилите, тяхната непримиримост към лъжата, фалша и охолството на духовно-светската власт, огромната подкрепа сред хората, родили силни врагове – и вътре, и вън от държавата.

    Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани, изгаряни. Водачите са сред тях.

    И въпреки че при цар Самуил богомилите отново са в разцвет, учението напуска пределите на царство България, за даде своите плодове на Европа чрез креациите си – катари, патарени, бугри, духобори, чешки братя, розенкройцери и др. Именно от средите на тези школи се разгаря факела на Ренесанса, осветил жадувания път към свобода и творчество.

    Радислав Кондаков

    Текстът е публикуван в списание Оренда, бр. 6.
  8. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Скръбта на Адонаил   
    Вдъхновено от Словото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов)


    Замра-Фу беше най-красивата и умната сред принцесите в древните времена. И всички я харесваха - целият народ я обичаше. Щастлива беше Замра-Фу и на всичко се радваше, само името й тежеше. Всеки път щом го произнасяше, нещо я бодваше в душата й - и то раждаше скръб!
    И тази тъга вгорчаваше сладкия вкус на щастие и радост, та тя често молеше Бога името й да смени. Искрени и силни бяха молитвите й, и Господ ги чу!

    Извика Всевишният един от своите ангели, на име Адонаил.

    И рече му Бог :

    - Адонаиле, иди долу, на земята и на Замра-Фу помогни! Тя ново име иска - избери й от Свещената Книга!

    И слезе Адонаил на земята, Божията Воля да изпълни. Но още отдалеч видя той принцесата, и красотата й, като огнен сърп покоси житния клас на ангелския дух. Прехласна се силно по нея Адонаил, та изпусна за миг Великата Книга и тя се разтвори! И като пороен дъжд от нея се изсипаха свещени букви и слова, и като жива благодат земята напоиха. Покри се тогава цялата местност с плодни дървета- защото живи семена бе Словото Божие, и то дава плод!

    Благодат изпълни принцесата и радост неземна я обзе. И тя се поклони на ангела на светлината, а устата и шепнеха молитви и думи на благодарност.

    Но скръбен бе Адонаил: Божиите Слова и страници от книгата бяха загубени, защото знаеше - което веднъж падне на земята, то повече не можеше да се вземе! Та каза в себе си: Господи, какъв грях сторих!

    Върна се, тъжен и мрачен, Адонаил на небето - Господа за прошка да моли.

    Но рече му Вечния:

    - Не скърби, Адонаиле! Аз твоята грешка в благо ще превърна! И ще видиш на земята Райска градина, и в нея много плодове и цветя, защото Божието Слово в жадната почва пося. И ще нарека градината - Едем, а стопаните й - Адам и Ева!
    Адонаиле, грешката ти благославям!

    А долу, на земята, живееше принцеса - радостна и щастлива. И преди наричаха я Замра-Фу, но сега казваше се - Рада.

    Защото Рада значи - радост!


    Радислав Кондаков


    Откъс от книгата "Легенди за земята и небето"
  9. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Новите Богомили   
    Земя на кръстопът, трудна, недостъпна и красива; земя със снежни планини и стръмни духовни върхове; България – едва видима на глобуса, но родила културни колоси като орфизма, богомилството и Учението на Бялото Братство. Но духовният ребус на съдбата се нареди така, че за Учението на Бялото Братство да знаем много, за богомилите – малко, а за орфиците – почти нищо.

    Ще оставя траките настрана, като си позволя само един окултен паралел – Орфей, Гавриил Лесновски и цар Самуил са въплъщения на един и същи дух. Цар Самуил – закрилникът на богомилите и Гавриил Лесновски – третият в йерархията им, въплътил в движението духа на великата тракийска школа, са митичния Орфей. Другите му инкарнации са също впечатляващи, но нямат връзка с изложението.

    Това не е тайна за никой от съвършените.

    И именно орфиците, привидно потънали в океана на забравата, като черни миди сред тъмното му дъно, успяват да родят най-красивата перла на Европа – богомилското движение. Същото това движение, което както само, така и с многобройните си креации сломи Църквата със светлината на ренесансовия човек.

    Но аз няма да пиша за това, което ни дадоха - а за това, което не стигна до нас. То бе погълнато от огнените езици на средновековната църква, а това което бе останало – довършиха го продажните български политици на двадесетото столетие. Малко от книгите оцеляха и те бяха недостъпни – скрити в дълбоките подземия на Малтийската библиотека, старо хранилище на Ордена на Малтийските рицари. Мнозина опитаха да ги зърнат – но само трима от тях успяха – Николай Райнов, Никола Трифонов и Благой Мавров – изцяло благодарение на първия. Години по-късно, скъпоценния архив бе преместен във Ватикана, но това не укроти българския дух, жадно търсещ гените си. Макар и трудно, Людмила Живкова успя да уреди малка група да посети и разгледа богомилските книги в сърцето на католическата църква. Настъпва и денят на заминаването, но не никой не напуска страната. Още повече – дверите на папата се затварят завинаги пред родните търсачи. Датата е 13 май 1981 г., по-известна с друго едно събитие – атентатът срещу папата, в който България е набедена за съучастник.

    Въпреки нечовешките усилия на Николай Райнов, вътрешното богомилско учение е загубено за нас. Изнесено под формата на притчи, легенди и предания, закодирало в себе си страшни знания за човека и света, то е заточено далеч от родината си. Но Николай Райнов изпълнява блестящо задачата си, поставена от Учителя Беинса Дуно – задача, която е по-силите само на изключителен дух.

    Могъщият Учител също изпълнява блестящо световната си Мисия – и в Словото Му, освен новите импулси, живее и тайното богомилско учение, поднесено на научен, съвременен език. Знанието не е загубено, но то не се изчерпва само с беседите и лекциите, то пулсира във вените на Школата. И много от нещата, практикувани от старите богомили ние ще видим и днес, у учениците на Школата на Бялото Братство – общ братски живот, посрещане на изгрева на Слънцето, еднаквата йерархия на учениците (оглашени, верюущи и съвършени), братски обяди, свещени песни, молитви и работа с Писанието, живата основа – Христос...

    Бог е Милостив, защото ни дава Учението на Неговата Милост. Отново.
  10. Like
    Ради got a reaction from Barba for статия, Вечна любима   
    Не разбирам, добро ли това е:
    светлина безпределите вае;
    и кръжат полилеите звездни,
    и целуват се вихри и бездни -
    ала Ти си ми, Ти си едничка
    ясно слънце, и въздух – и всичко!
    Ти за мене си ада и рая,
    но добро ли е туй, аз не зная…

    О богиньо света, нежнолика!
    Само в Тебе вселената блика -
    и през дверите мои безмълвни
    дъх на хиляди рози ме пълни…
    Но без теб да се срива светът,
    и надолу слънца да летят,
    и да рухват безброй ореоли -
    туй какво е, не зная. Добро ли?

    Само миг да помислиш за мене –
    и простора престава да стене!
    С толко мощ Твоя дух ме зове,
    че не мога да спя с векове…
    Мойта песен и моят олтар
    са пияни от твоя нектар -
    даже яркия звезден разкош
    пред лика ти черней като нощ!

    Раздробих се за теб до частица,
    ала ти отлетя като птица -
    и сега всеки мах на крилете
    доизтръгва сърцето ми клето.
    Как пустее престола Ти земен!
    Как смъртта всеки миг ще ме вземе!
    … И угасва без Тебе всемира,
    но добро ли е туй – не разбира…


    Рабиндранат Тагор Прев. Григори Кьосев
  11. Like
    Ради got a reaction from Magi Lipeva for статия, Стихове от Олга Блажева   
    Сладките черешки
    С тез червени дрешки,
    Пак сте вий при мене –
    О, щастливо време!

    Бодрост, здраве, сила,
    Слънчева закрила –
    Туй сте вий, черешки
    С алените дрешки!

    Румени странички,
    Що желайте всички,
    Яжте тез черешки
    С алените дрешки!

    Чесънчето мило
    Чудна сила скрило.
    Пази то човека,
    Знае се от века

    Знаели знахари-
    Мъдреците стари –
    В него те открили
    Тез защитни сили!

    Копнежи

    Да бих могла на слънчев лъч да стана,
    в душата Ти да грея и блестя.
    Да бих могла в свещенното “Осанна”
    на твойта мисъл да трептя.

    Да бих могла кат капчицата росна,
    отронена на пролетния цвят,
    в сълза свещенна да докосна
    ланитите на Образа Ти свят.

    Да бих могла кат ручея планински да излея
    душата си в струи бистри,свежи
    и химната Ти светла да запея
    за чистите,красивите копнежи.

    Да бих могла кат птиченце на клона,
    затрепкало в пролетни зари,
    да чакам Слънцето, да видя трона,
    на който Любовта цари
  12. Like
    Ради got a reaction from serafima for статия, За страданието...   
    „И който не вземе кръста си и не върви след мен, не е достоен за мен“

    Библия, Матея, гл.10, 38 стх.



    Всички хора на земята носим кръста си по някакъв начин.

    На едни той е по-лек, на други – по-тежък. Но на всички ни страданието, в известен период от живота, е съпътствало ежедневието ни и е предизвиквало обезверяване и известно отчаяние.

    Страданието присъства в живота ни с едничката цел, да ни доближи до Бога. То е важен метод чрез който ние еволюираме и вървим напред и нагоре в човешкото си развитие. Не случайно е казано в Писанието:
    „Призовете Ме в деня на вашите изпитания и Аз ще ви помогна. И ще Ме прославите.“

    Духовният учител на българите, Петър Дънов ясно и недвусмислено е казал в беседите си, че раждайки се на Земята, няма начин да избегнем страданията. От всичките планети и небесни тела в Галактиката, Земята изпълнява функцията на каторга за душите. Тя е място на активни страдания, каквито не съществуват никъде по вселената. На Земята се изпращат да се прераждат всички непокорни и непослушни души, и чрез изпитанията и страданията, които им се дават, те постепенно се осъзнават и вървят бавно по спиралата на своята еволюция.



    „Съвременните хора искат да бъдат щастливи, а при това отричат Бога. Те трябва да знаят, че вън от Бога никакво щастие не съществува. Щом се отдели от Първата причина, човек се излага на страдания и нещастия...Връщането на човека към Първата Причина се придружава с радост.“ П.Дънов, Лъчи на живота-съборно слово, стр.251



    Колкото е по-високо развито съзнанието на даден човек, толкова по-малко страданията ще огорчават живота му. Не че ще спрат да го съпътстват по пътя му на човек, но осъзнавайки ги, той няма да изпада под тяхна власт и да приема в себе си отрицателните им влияния.

    И още, колкото е по-голямо егото в човека, колкото повече егоизмът заслепява погледа му, толкова повече ще страда; колкото повече мисли единствено и само за себе си и собственото си благополучие, толкова повече нещастията ще го следват по петите.

    Защото се знае, че страданията са в пряка зависимост от желанията на човека. Повече и по-неразумни желания, искания, амбиции, претенции – повече и по-тежки страдания му се изпращат, докато се осъзнае какво и защо се случва.

    Е, в крайна сметка, всичко е за добро, като не може по-лесния начин, ще става по трудния, важното е само едно - човек да разширява съзнанието си и колкото по-високо е осъзнаването, толкова повече той се доближава до Божестения си първообраз.

    Защото целта и смисъла на живота на хората не е да „си събираме съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат и дето крадци подкопават и крадат“. Защото е казано в Библията, че „дето е съкровището ти – там е и сърцето ти.“

    И още: „...каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“- Матея, гл.16, 26стх.



    Именно затова хората сме съпроводени от коректива на страданията и изпитанията, защото сме все още твърде несъвършени в разбиранията и постъпките си и твърде далеч от истинското лице, дадено ни от Бога. Защото знайно е, че сме сътворени по Негов образ и подобие. Но има много да работим все още върху себе си, за да се очистим от полепналата кал по нас, докато открием истинския си , Божествен облик.

    Защото как ще можеш да усетиш ближния си, как ще съчувстваш и помогнеш на болния, на бедния, на страдащия до теб, ако ти самият не си изпитал на гърба си тежеста на болката, на бедността, на страданието?

    Как ще подкрепиш изпадналия в нужда, ако сърцето ти не е отворено за другите и любовта не го затопля?

    Защото е казано: „Никой няма любов по-голяма от тая, щото да положи душата си за приятелите си!“ - Йоана, гл.15, 13стх.



    Хората се раждаме, живеем, радваме си и страдаме на тази земя с единствената цел да усилим Любовта в сърцата си, да усилим Мъдростта в умовете си, да се отворим за мъките на ближните си, доброволно, по собствен, свободен избор и с много обич.

    Това е и заветът на Христос към човечеството: „Това ви заповядвам: да любите един другиго.“

    А нали всички се определяме като християни...

    Ходим в църквите, кръстиме се, палим свещи, сключваме църковни бракове...

    Тази принадлежност към християнството обаче трябва да се осъществи в нас на дело и да се проникнем от идеята в дълбочина, да затупти Христовото учение в сърцата ни. Празните думи и фалшивата, външна показност не вършат работа.

    И когато Бог иска да ни изпита доколко вървим в този път, ни праща изпитания и трудности в живота, под формата на различни страдания. И само от нас зависи, от нивото на съзнание, до което сме достигнали, как ще се справим с тези трудности.

    „Скръбта и радостта са две състояния в човешкия живот, които постоянно се сменят. В скръбта човек се учи да събира, а в радостта – да дава. Човек не може да дава, докато не е събрал. Ако нищо не е събрал, какво ще дава? Първо човек трябва да събира, а после – да дава. Като не разбират този закон, хората искат да се радват, т.е. искат радостта да предшества скръбта. Когато е допуснал страданията и скърбите в живота, Бог е имал нещо в предвид.“

    и още:

    „ Радостта и скръбта са два пътя, чрез които Любовта се проявява. Докато не разбере смисъла на радостта и страданието, човек не може да разбере живота. Щом не може да разбере радостта и скръбта, човек неизбежно се натъква на доброто и злото, които му създават ред противоречия. В края на краищата човек трябва да примири противоречията в живота си.“

    П.Дънов, Лъчи на живота – съборно слово, 250стр.



    Много важно е нашето отношение към страданията и изпитанията, които ни се изпращат. Ако роптаем срещу тях, недоволстваме и не ги приемаме, като гледаме да ги избегнем по всякакъв начин, дори като натоварим с тях близките си, то неразбирането ни е тотално и съответно ни се изпращат още и още трудности.

    Ако проявим разбиране, осъзнаем защо ни се праща това или онова изпитание, и приемем и се смирим пред Божията воля, като пред нещо, много по-висше от нас, което е създало и управлява живота, то и бремето на страданията ще е по-леко и по-бързо ще ни отмине.

    Но ако държим на всяка цена да стане нашето, да наложим волята си, независимо на каква цена – то и ударите върху ни са гарантирани.

    Егоизмът и самолюбието не са добрия съветник на щастието.

    Никой не може да избяга от страданието. Навлизайки в живота ни, то ни изправя пред отчаяние, разочарование, страх. Но дори и в такива трудни моменти човек , ако иска, може да се издигне над нещастието, болката, смъртта и да намери своя вътрешен мир, като загърби себе си, личното си благополучие и даде път на състраданието, милосърдието, безкористността и алтруизма в името на Висшите идеали. По този начин поражението може да се превърне в победа, а личността да успее да израстне духовно и да се възвиси нравствено..

    Да се открие смисъла в дадена трудна ситуация не води до промяна в условията на самата ситуация. Може да се промени само отношението ни към нея. И по този начин чувствата на безнадежност и отчаяние се заменят с надежда.

    Трябва да научим себе си, че е от съществено значение не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас.



    И още нещо. Темата за страданието е в много тясна връзка с кармата , която човек си е заработил в миналите си животи и, която сега се проявява. Ако в предишни съществувания си живял в пълно противоречие с Божествените закони и принципи, ако си се отнасял зле с хората около теб, ако си бил генератор на негативизъм и зло, то няма как сега да живееш добре, в радост и щастие. Ще трябва да си понесеш последствията от собствените постъпки и действия. И ако не разбираш този закон то ще има много да се чудиш и да се тюхкаш, защо ти се случват все на теб нещастията.

    А нищо не е случайно в живота. Всичко си има своето основание, своята причина и следствие.

    И нека погледнем с вяра и оптимизъм на живота си, за да го изживеем по възможно най-добрия начин.

    Да изпращаме добри мисли в пространството и да се научим да обичаме и да прощаваме, както на другите така и на себе си. Както и да учим непрекъснато, за да разберем мъдростта на живота. Само така ще успеем да се разплатим с кармата, която сме създали и да повишим съзнанието си, за да можем пък в следващите си животи да се издигнем на по-високо ниво на развитие, като сътоветно и страданията ни ще са по-малко.

    И да потърсим тишината в себе си и там да се вслушаме във великите и мъдри думи на Учителя Петър Дънов:

    „Най - хубавото нещо на земята е страданието. Дето е Бог, там е страданието. Дето не е Бог, никакво страдание не съществува. Благата на живота идат чрез страданието. Ако можеше без страдания, първо Христос щеще да спаси света без страдания. Велик е онзи, който носи съзнателно страданието. Ние, със своето неразбиране си причиняваме страданията. Най-малката нечиста мисъл е в сила да наруши хармонията в твоя живот. Най-малкото нечисто чувство и желание нарушава чистотата на твоя живот.

    Страданията са метод, чрез който природата си служи за смекчаване на грубите чувства на човека. Като страда известно време, човек постепенно отстъпва и започва да мисли, да влиза в положението на бедните, на страдащите. Без страдания жестокостта, грубостта на човека не могат да се смекчат.

    Страданията са пътища, чрез които Природата изхвърля нечистотиите от човешкия ортганизъм. Като знаете това, благодарете, защото без тях щяхте да се отровите.

    В страданието се печели. Който не страда – той е в застой. Който страда – расте.

    Оправянето на света е работа на Бога. Работата на човека е да оправи своя малък свят. Как ще го оправи? Чрез страданията човек се изправя.

    Когато Бог иска да застави хората да го познаят – праща им страдания.“



    И да не забравяме никога , дори и в най-трудните си моменти думите на Христос:




    „В света скръб ще имате, но дерзайте, аз победих светът!“




    Библия, Йоана, гл.16, 33стх.


  13. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Трансформация на Хороскопа и вътрешните Планети   
    Въпросът за свободната воля и детерминизма е дискутиран от далечни времена до ден днешен на сцената на най-различни дисциплини от човешкото познание. Астрологията не прави изключение в това отношение, този въпрос безброй пъти е бил причина за много спорове и теории.

    Движението на Планетите рисува неумолимо знаците на съдбата ни и твърде често всичко изглежда предрешено.

    Това, за наша радост, съвсем не е така. Любимото ни словосъчетание „свободна воля” е изписано и тук, в древната книга на звездната наука.

    Планетите, техните позиции по знак и дом, както и аспектите помежду им водят след себе си много варианти и значения. Точно кои от тях и как ще оживеят в битието ни, зависи до голяма степен от самите нас, определят се от мислите, чувствата и постъпките ни. Разбира се, всичко тръгва от мисълта и идеята, която, облечена в дрехите на емоцията, ражда действията ни. Очевидно животът ни е комбинация от детерминизъм и свободен избор в определени рамки, но въпреки това в устата ни остава горчивият вкус на предопределеността.

    Какво можем да направим, за да постигнем мечтите си? И как, за Бога, да разберем какво точно искаме и защо сме родени?

    Астрологията се нагърбва и с тази нелека задача. Иначе казано, в рождената ни карта ние намираме пъстра амалгама от фактори, на моменти объркваща, сложна и противоречива.

    Можем ли да променим астродиагнозата си?

    Отговорът също не е черно-бял: частично.

    Спрямо Земята планетите се разделят на вътрешни и въшни. Първите са между Слънцето и Земята и това са Слънце, Луна, Меркурий и Венера. Слънцето е свързано със силата, жизнената енергия, волята, активната природа, свръхсъзнанието и духът. Луната символизира душата, емоциите, подсъзнанието и пасивната природа. Меркурий управлява ума, мисленето, интелекта и самосъзнанието, а на Венера се пада да отговоря за чувствата, любовта и съзнанието. Според Учителя, влиянието на тази планети винаги се проявава първо вътре в нас, а действието им отвън е вторично, като следствие. Това изглежда съвсем естествено, защото те изразяват в пълнота цялата ни вътрешна природа – дух, душа, ум и сърце. Девизът тук е: „съзнанието определя битието”, сферата на тези планети се намира много повече под нашата власт, в сравнение с тези отвъд Земята.

    Външните планети ни напомнят за своето съществуване първо вън от нас като събития в живота ни. Тези случки влияят върху вътрешният ни свят и по този начин Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон се намесват вторично в него. Тук е валидно мотото от близкото ни минало - „битието определя съзнанието”.

    Именно затова и на събитиен план за всеки човек са от значение транзитите на външните планети – Плутон е свързан с най-различни кризи, които често променят ежедневието ни и трансформират по определен начин цялата ни личност. Сатурн създава ограничения, пречки и трудности, които предизвикват у нас по-задълбочена гледна точка, засилват чувството ни на отговорност и ни карат да осъзнаем кое е съществено и кое е излишно в живота ни. Уран ни носи неочаквани, резки събития, които стимулират изобретателността и оригиналността ни, пораждат у нас порив за свобода, тласкат ни към новото и ни учат на мъдрост. И всички тези следствия са причинени от нещо външно.

    Но това е едната страна на монетата. Другата е вътрешната ни инициативност, тръпката да бъдем господари на себе си и съдбата си. За тази цел първо трябва да се фокусираме върху позициите и аспектите на вътрешните си планети, да се потрудим върху тях.

    Как ли? С най-големия дар, който имаме от природата – мисълта. Като начало се налага да се запознаем със значенията на дадената позиция, с нейните положителни и отрицателни нюанси.

    После трябва да държим в мисълта си само позитивните значения на аспекта или конфигурацията, или тези от тях, които искаме и ни харесват.

    Например ако имате съвпад на Венера и Сатурн в наталаната карта, това може да означава

    забавяне (Сатурн) на брака (Венера) или трудности, страдания (Сатурн) в любовта (Венера). Като разберете това, вие сте ужасен от подобен сценарий, освен ако не планирате кариера във Ватикана. Естествено, този аспект може да означава любов (Венера) към реда (Сатурн) или привързаност (Венера) към възрастни хора, дядо и баба (Сатурн). Това най-вероятно също не е толкова вдъхновяващо, затова вие може да мисловния компас като за сериозна, задълбочена и трайна (Сатурн) любов или брак (Венера), която може да устои (Сатурн) на всякакви предизвикателства и трудности. Освен да си го мислите, вие трябва твърдо да вярвате в това, като изкусно избягвате всякакви съмнения. Хубаво е да го преживявате и чувствате, все едно е реален факт, да го визуализирате и искате. Който е почитател на филма ‘Тайната’ веднага ше каже, че това ще доведе до реализацията на това желание и вие действително ще имате една трайна, сериозна и задълбочена любовна връзка или брак.

    При Слънце във Водолей (иначе казано, ако сте зодия Водолей), може да прочетете, че представителите на този знак може да се проявяват като бунтари, ексцентрици, и че наред с емоционалната си хладина, са склонни да изпадат в крайности. Това изобщо не трябва да ви смущава, просто бъдете убеден, че сте независима и свободна, оригинална личност, която може да разчитат на своята интелигентност. А защо не и гений или изобретател? Мислете така, и вместо непредсказуем странник, ще бъдете истински хуманист, заобиколен от многобройни и истински приятели.

    Но идеята е първо да изживеете вътрешно всичко, което искате да ви се случи, всеки детайл на това, което мечтаете да бъдете. Направете го истинско, вижте го на екрана на въображението си, вкусете го с целия спектър от емоции – така правите сериозна крачка към реализацията му.

    Ако имате Меркурий на MC (Медиум Цели - зенитната точка) или в 10ти дом, и се колебаете относно вашето призвание или професия, то определено трябва да обърнете внимание на нещо, свързано с общуване или писане. PR, реклама, специалист по продажби, писател или журналист.

    Но освен другите, свързани с това фактори в хороскопа, задължително трябва да се отчете и нещо много важно – предпочитания ви. Това, което обичате е това, което търсите.

    При аспекти само между външни или само между вътрешни планети ситуацията изглежда ясна – първите действат чрез събития и отключват преживявания, вторите –посредством мислите, чувствата и действията ни предизвикват случки.

    Какво става, обаче, при аспект между вътрешна и външна планета, например при квадрат на Меркурий с Марс? Като по-отдалечена от Слънцето Планета, Марс е по-силната в този случай, като това правило е валидно за всеки аспект – винаги периферната и „тежка” планета доминира в конфигурацията. Излиза, че по тази логика, условията са по-мощни от нас, и това е съвсем вярно за хора, които не обръщат никакво внимание на вътрешният си потенциал. При този аспект човек си намисля (Меркурий) да направи нещо, но се явява външна сила (Марс), която му противостои.

    Но, причината е пак в самите нас: умът (Меркурий) на човека е в конфликт (квадрат) с неговите действия и постъпки (Марс). Следователно и разрешението е отвътре - трябва да се направят усилия за хармонизиране на действията и мислите, вместо да мислим едно, а да правим друго. Рано или късно, хвърленият в тази посока труд ще бъде възнаграден и действието на квадрата Меркурий – Марс - смекчено.

    Знанието, което ни дава Астрологията и съзнателната вътрешна работа, която може да си подарим само ние, са двата златни ключа от ръждясалите катинари на масивната порта на стаята на щастието ни.

    Радислав Кондаков
  14. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, "Мелхиседек" - Богомилски легенди   
    Живееше в онова време човек, силен по дух: името му — Мелхиседек, цар на правдата. Той царуваше в страната, наречена Салим, което значи —Мир. Той бе жрец на Всевишния. И никой не знаеше, има ли баща или майка. И никой не можеше да каже уверено отде е дошъл Мелхиседек. В земята Салим го бяха заварили първите мъже и жени, които се бяха преселили там, за да заживеят. Сякаш Мелхиседек бе израснал из земята или бе слязъл от небето. Приказваха шъпотом неговите поданици, че царят им наистина е пратен от Всевишния, че е дошъл по чуден път от звездата Вечерница, дето се е родил, за да донесе на земните люде мъдрост, която не знаят, и учение, каквото не са още от никого чули.

    Той бе жрец на Елохима отвеки.

    А крепък бе духом Мелхиседек. И възлежаваше на гърдите Господни.

    Той знаеше изтънко душата на човека и виждаше до един заслоните на сърцето: от погледа му не можеше да се укрие ни грях, ни помисъл — и пред словото му трепереха всички люде.

    Защото го знаеха, че е праведен и ведър духом. И боеха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне.

    Мълвяха шъпотом, че Мелхиседек знае езика на Небесните Войнства и приказва с тях. И по-чистите виждаха, че ангели идват при него и си отиват зарадвани.

    Издигна се духом до звездите небесни Мелхиседек — и по следите на Слънцето тръгна.

    Всички знаеха, че той е Пазител на Тирса Господен и на Чашата Господня.

    --------------------------------------------------------------------------------

    Когато Авраам, патриархът на Божия обет, се връщаше от победата над царете — срещна го Мелхиседек и в храма Господен го введе.

    Защото бе победил.

    И тогава изнесе Мелхиседек хляб и вино — и благослови, па даде на Авраама. —

    И Авраам пи вино и яде хляб.

    И каза Мелхиседек:

    «Благословен Авраам от Елохима, от Върховния Бог, Който създаде Небе и Земя! — И благословен Върховният Бог, който предаде враговете ти в твоите ръце! Защото не победа на кръв трябва Господу, а — победа на дух! И благословен — който е открил ключа на Тайните!

    Поверил е Йехова люде на Авраама — и той трябва да ги води.

    Затова нека чуе словата на Вечния —- и думите My да разбере!

    От жречеството иде учение, а от учението — съвет. Та два са образите на Божия Жрец: обич и правда.

    И двете са — едно.

    От царуването иде взиране, а от взирането — сплътяване. Та два са пътищата на Божия Жрец: свобода и закон.

    И двете са — едно.

    Благословен — който разбира и осъществява! Като птица е волен в своя път и Всевишният го пази!

    Иди си с мир!»

    --------------------------------------------------------------------------------

    И замина си тогава Авраам при племето — и занесе в сърцето си трепета на чудната мъдрост, а в душата му звънтяха словата на огнена проповед.

    И разказа на всички от племето що бе видял и чул.

    Та вредом се разсипа мълва за наставника в Тайните — и всекиго пърлеше жар да чуе Мелхиседека. И потърсиха го мнозина, но малцина смогнаха да стигнат до него.

    Защото измряха от буря, мълния и жад в пустинята.

    --------------------------------------------------------------------------------

    . . .И дойдоха при Мелхиседека малцината — и замолиха го да ги поучи. А те бяха кръстени с огън.

    И стояха три деня в пещерите, за да преминат излитанията, преди да получат Тайните.

    И отведе ги на третия ден Мелхиседек на Планината — и каза им:

    «С чистота се гради Царството — и среброто трябва да стане злато. А сърцето — да се възпламени, като небе на пладнина.

    — Това е първото.

    Три пътеки има чистотата. А трябва и трите да се изходят.

    — Това е второто.

    Когато изгладнее, лъвът не реве, ами алчно търси плячка. . . Бъдете като него!

    — Това е третото.

    И усеща лебедът, щом дойде време да мре. Тогава той запява и хубава е песента му. Защото пее веднъж в живота си. Като него бъдете!

    — Това е четвъртото.

    Когато скорпионът се усети уловен, самин си забива жилото в своето тяло. И — умира самоволно.

    И тази смърт не носи скръб. И няма лъжа в нея, защото е волна смърт. Има у човека много нещо, което трябва да се самоубие. Целият човек е изплетен от измами и страсти, които трябва да се самоубият. Инак няма да заживее онова, което е у човека истина и слънце и алмаз. Скорпионът е притча за вас и за мнозина. Бъдете такива!

    Но помнете, че на малцина е съдено да бъдат уловени. И щом не са, отровата на жилото им ще стане вода. И не ще умрат; защото е рано. А беда е — рано да загинеш.

    — Това е петото.

    Навътре гледай, защото душата е ключ на вселената— и не виждаш ли в себе си, вън от себе си не можеш видя!

    И събуди ли се в тебе Огнената Змия, която съска и се върти на витло — пази се да те не ухапе! — Улови я за главата и допри езика й до своя език — и гледай я в очите!

    Ще заспи Змията — и пробуди ли се, покорна ще ти бъде.

    — Това е шестото.

    Научете Великото Изкуство: много са неговите пътища! От взирането се ражда образ. С остро взиране се узнават силите: те са сенки, а сенките се не виждат по здрач.

    Изтръгни от себе си скрити съкровища — и стани път на Вечния! Преди да намериш Пътя, по тебе трябва да минат мнозина.

    С усилие се налучват пътища отвъд душата — но само тъй се постига волност. Вси ръждиви вериги трябва да се счупят: а кои вериги не са ръждиви?

    Надрастване на веригите трябва! Само тъй се стига до стъпало на пророк и посветен.

    Само тъй се влиза в чертозите на Оногова, Който е станал едно с другите.

    — Правете това, братя мои!

    — Това е сетното.»

    --------------------------------------------------------------------------------

    И когато мъжете, които бяха дошли да чуят, чуха — посвети ги Мелхиседек в Седемте Пътя на Тайната. И кръсти ги с Дух Свети. И рече им на разлъка:

    — Изживейте клетвите, с които сте запълнили младината си! Изпълнете обетите, с които сте накичили зората на своята възмъжалост!

    Завещайте на своето Утре изгревите на своето Вчера и ведростта на своето Днес! —

    Помнете седемте стъпала на Пътя — и търсете Себе Си в самота и мъка!

    — Не ви зова на пир, братя мои: — на самотерзание в и зова!

    И щом видите себе си нещастни, дирете с кротка ръка по-нещастни от себе си, за да намерите най-нещастния — и нему я прострете!

    И щастливи ще се усетите тогава!

    — Вървете с мир!

    И отидоха си.

    А Мелхиседек се изгуби — и никой го не видя.

    За да се сбъдне казаното:

    «Блажен — онзи, който е прочел словото на Тайните — и е научил скрижалите! Той ще стане стълп в Храма на своя Бог — и не ще излезе вече!»
  15. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Обединение на славянството   
    Когато Небето реши да даде нови знания на човечеството, То открива Духовна, езотерична (вътрешна) Школа и отправя покана към готовите души да постъпят в Школата като ученици. Това е изпит за душата – да реши правилно тази задача.
    Ученик е този, който учи.
    В Школата се установява атмосфера на строга духовна дисциплина -  на послушание и изпълнителност, на доверие и почитание към Учителя, на искрени братски отношения, на сътрудничество и взаимопомощ. Само при такива условия могат да покълнат посетите семена и да израснат Златните класове, които да приложат новите знания в Живота.
    „Аз не дойдох да основавам православна църква, нито еврейска, нито евангелска, нито будическа. Аз идвам да оповестя една нова епоха, която иде сега в света. Казвам: Иде денят на тази епоха. Иде свободата на новата епоха. И без да говоря, тази епоха пак ще дойде.” Беинса Дуно
    Учителят избра да дойде при нас – българите, за да ни даде знанието за Новата Култура на Шестата Раса, да подготви съзнанието ни да станем участници в Новата Реалност.
    И в това се състои нашата отговорност пред Небето - Нашата Мисия.
    За задачата, която Небето поставя пред българския народ Учителят Казва:
    "Моята задача е да предам Божественото учение с живот и дело на вас, моите ученици. Ако аз не направя това, Небето ще ме държи отговорен!
    Вашата задача като ученици е да предадете Божественото учение с живот и дело на българския народ. Ако не направите това, Небето ще ви държи отговорни!
    Задачата на българския народ е да предаде Божественото учение с живот и дело на другите народи. Ако не направи това, Небето ще го държи отговорен!"
     
    Думите на Учителя съдържат Божието Слово, което не можем да намерим в Библията, защото е продължение на Библията, т.е. на свещените писания. Това е Третият Завет.
    „Сега иде Господ в света, за да донесе на хората Трети Завет. Чудно, даже Трети Завет! Да, Трети Завет ще има! Той ще бъде завет за прославянето на Синовете Божи.” (ПОУЧАВАШЕ ГИ, Неделни беседи, 1923)
     
    Мисията на учениците, родени по време на земния живот на Учителя Беинса Дуно е ясна: да разпознаят идването на Всемировия Учител и да Му помогнат да предаде учението на българския народ - Новото Учение за братството, както и да Му съдействат в изграждането на цялата верига от братски групи в страната. Мнозина от тях изпълниха достойно задачата на  живот си благодарение на тяхното дело ние стъпваме върху онази благоприятна почва, която те със своето безкористно служене, подготвиха за нас – техните потомци.
    Да помислим по въпроса: каква е Мисията на нашето поколение ученици – родени след Заминаването на Учителя?
    На много места в Словото Си Учителя изтъква особената роля на славянството като първопроходци за установяването на Новата Култура на Земята.
    „Славянството е олтарят на Новата Култура.”
    „Славянството е майката, която ще роди Царството Божие на Земята.”
    „Днес Бог благоволи към славянството. Иска да го тури на работа, да свърши една велика мисия за човечеството.”
    „Славянството ще има велико бъдеще. 7000 напреднали същества, адепти, ще бъдат вселени в славянските народи до края на ХХ век и ще образуват една вълна на подем. Най-умните, най-добрите ще се родят в славянството и девизът ще бъде Братство и Любов.” (МИСЛИ ЗА ВСЕКИ ДЕН, за година на изказването е дадена 1934)
    Втората половина на ХХ-ти век – това времето на повечето от нас. А също и началото на 21-век, за което ще стане дума след малко.
     Учителя разкрива, че Небето се е погрижило да подготви славяните за тяхната мисия.
    „Бог прекарва славяните през огъня. Няма друг народ в света, който да е преминал през толкова страдания. ..Определено е славяните, както едно голямо семейство, да извършат Волята Божия. В това е величието на тяхната мисия.”
     Още преди 100 години, през 1912г., годината, когато Учителя създава „Завета на Цветните Лъчи” , на  годишната среща на Веригата във Велико Търново  срещаме думите:
    „Сега всички братства, които днес са въплътени на физическия свят, ще започнат да се събират и опознават. Когато те се обединят, тогава именно ще настъпи епохата на Христовото идване. Но има още някои препятствия, чието преодоляване ще отнеме 35-40 години. Затова виждаме, че навсякъде се работи за постигането на това обединение. Ето защо ние ще изпратим тези мисли на другите наши братя, за да ги ползуват.(Протокол от Годишната среща на Веригата в Търново, 31.8.1912г.)
    Още Христос с идването Си на Земята работи за изчистване съзнанието на хората от догмите, от лицемерието и лъжата.
    Горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десетък от гйозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона - правосъдието, милостта и верността, но тия трябва да правите, а ония да не пренебрегвате. (Мат. Гл.23, ст.23)
    Учителя в беседите продължава тази насока:
    „Сега ще ви дам няколко мисли за размишление. ...Не узаконявай робството в свободата. Като размишлявате върху 23-ти стих, трябва да знаете, че фарисеите и книжниците са вътре в човека.... Следователно, ако човек не се справи с книжниците и фарисеите в себе си, те ще го разпнат по всички правила на изкуството” (Беседа „Книжници и фарисеи” Рилски беседи, 8 август 1932г.)
    Да, епохата на Водолея е епоха на Сътрудничество, на Обединение. Разтърсващото влияние на Уран, който вече навлезе в огнения знак на Овена е влияние на рухване на бариерите на схоластиката и догмите, влияние на освобождаване на съзнанието от оковите на всичко старо, което е спъвало човечеството.
     „Периодът на Водолея е една мистична епоха, в която всички снегове и ледове започват да се топят” ( Мисли за всеки ден).
    Като пълноводна река се излива върху човечеството Святият Дух от Небесата. Ние ставаме свидетели на процеси с епохална значимост - Огненото Кръщение тече в пълния си ход! 
    „След три години Слънцето влиза в нов знак, в нова епоха, която ще трае 25 хиляди години. Слънцето влиза във Водолей. Това е предсказано астрологически още във времето на Христос. Предсказано е, че когато Слънцето влезе във Водолей, в душите на всички хора ще се вложи нещо ново – нов подтик, нов стремеж. Народите ще се обединят, ще дойде Шестата раса на Земята, Синовете на Царството Божие. Тогава оръжията ще се обърнат в плугове. Земята ще се превърне в райска градина. Пред вас се открива живот за 25 хиляди години." (ПЕТИМАТА БРАТЯ, Неделни беседи, 1917-38) (29.4.1923)
    По-нататък в протоколите Учителят разяснява за състоянието на братствата между славянските народи, както и ни казва, че ние ще можем да познаем тези наши братя-славяни: „Най-активните братя са между Моравското Братство, а между сърбите, черногорците и поляците Братството е най-изостанало. И вие ще можете също да разпознавате членовете на тези братства, на вас с течение на времето и съобразно с вашето духовно ниво ще ви се даде да познавате техните отличителни признаци. А сега ще се задоволите да знаете това, че всички тези братства ще се пръснат между славяните, които именно тогава ще се повдигнат.” (Протокол от Годишната среща на Веригата в Търново, 31.8.1912г.)
    И отново Учителя ни говори за нашата мисия според Божествения план:
    4 Аз искам да ви покажа какъв е Божественият план, за да можете да изпълните вашата мисия. Ние ще работим във връзка с него, за да подкрепим всичките тези наши братя, които съставят Църквата. Същинските връзки между нас не са материални, а духовни и от това следва, че всички онези, които влизат между вас и искат да научат нещо, са от това Братство. И ето как ще разпознавате тези хора – когато срещнете такъв брат, с него винаги ще можете да се разберете, между вас няма да има никакви противоречия, нещо, което вие няма да можете да си обясните, ще ви привлича и свързва с него. Такъв човек е от това Братство. Числото на членовете на това Братство в България аз съм съобщавал вече друг път.”(Протокол от Годишната среща на Веригата в Търново, 31.8.1912 г.)
    Значи, братството на Земята не е само сред българите, където пряко работи Учителя през последния Си земен живот, но Небето подготвя славяните и в другите страни за тяхната велика мисия и там също има братства.
    Следва да ги познаем и да направим стъпки за обединяваме с тях!
    Значението на обединяването на славяните е огромно.
    „Славяните ще бъдат обединени. Те ще бъдат като мост между Европа и Азия. Всички славяни трябва да се приобщят в едно.”
    „След обединението на славяните трябва да се обедини цялото човечество.”
    „Общо братство ще се създаде по целия свят."
    „На славяните им предстои да внесат чувството на съзнателно побратимяване между народите.” Учителя Беинса Дуно
    Обединяване, сътрудничество, братство – това са понятия, характерни за Епохата на Водолея. Знакът на Водолея предполага равностойни, равноправни отношения, в които всяка страна, достигнала до определена степен на зрелост в развитието си, запазва своята автономност, своите специфични преимущества и търси начин за взаимно допълване, за взаимопомощ в Общия път. Така всеки народ заема своето място в Единния Организъм на човечеството.
    „При новото съзнание всички хора ще образуват едно семейство и всеки народ ще бъде орган на това велико тяло. И народите ще се уважават взаимно и ще се почитат. Това ще бъде култура на братство и сестринство.” Учителя Беинса Дуно
    Има още един много важен въпрос в темата за мисията на българския народ и славянството в полагане основите на Новата Култура на Земята. И този въпрос не може да бъде отминат, без да се постави акцент върху него.  Това е въпросът за великата роля, която Бог определя на Русия  за идването на Царството Божие на Земята.
    „В Русия има пръснати на разни места хора, които работят за духовната наука. Те са адепти, Божествени пратеници. В Русия се изработват нови форми на живота за бъдещето. Тя е творческото поле на тези нови форми.”
     
    Ето как Учителя определя не само ролята на Русия за идването на Новата Култура, но и централното място, което се дава на Русия в този велик процес:
    „Русия ще бъде дървото, под което ще се подслонят славянските родове, племена и народи.”
    Посочвайки изключително благоприятните условия за развитие на Бялото Братство в България през 1999г., Учителя казва и пророческите думи, на които следва да обърнем особено внимание:
    „България сега е в своя златен век, а Русия е в края на своя железен век. В 21 век България ще влезе в своя сребърен век, а Русия в своя златен век. „
    Да, през 21-и век Русия става Епицентърът на Събитията. Именно там работи в пълна сила Всемирното Бяло Братство! Златният Век се идва най-напред в Русия, след това - в България, и по-нататък се разпространява сред останалите славянски народи и цялото човечество.
    Затова, нека обърнем духовния си взор към Русия – необятната славянска страна, на която единствена сред всички останали държави по света е дадено името „Свята Рус”.
    Тук е мястото да си припомним заветните думи, които ни оставя обичния ни Учител в „Призвание към народа ми български – синове на семейството славянство”:
    "Това ме принуди да сляза отгоре помежду ви, да се застъпя изново, да изгладя и премахна адската омраза с братския Вам род, който е положил за Вас безброй человечески жертви - то е Свята Русия, на която Бог е отредил Велико бъдеще, да изпълни Волята Му за ваша слава и славата на Неговото Царство.”
     
    Нужно ние, като потомци на преките ученици на Учителя, да положим съзнателни усилия за разтваряне на кармичното бреме, което тегне между двата народа – българския и руския. И всички стъпки, предприети от нас в това направление – създаване на братски отношения на сътрудничество, любов  и взаимопомощ с приятели и духовни съратници  от Русия - ще бъдат камъните, които ще положим като основа в Зданието на славянското обединение.
     
    По-нататък в Призванието четем:
    „ Ще приемете от нея (Русия – бел.авт.) дан, както Мелхиседек от Авраама, когото и благослови. Днешната ѝ сила и слава тя вам дължи. Такива са Божествените наредби: един сее, друг жъне, в края всички ще участват в Божието благо.”
    Следователно, нужно е да бъдем будни, в очакване, да приемем предопределените Свише духовни дарове от Русия. Именно благодарение на България  -  люлката на Орфей, на богомилското движение, което дава тласък на Западноевропейския Ренесанс,  и на Учението за братството на Беинса Дуно през ХХ-ти век – Русия ще може да изпълни своята велика Мисия – да подслони славянските народи, да стане духовно отечество на Новата Цивилизация, която сега се заражда на планетата.
    Приносът на България в световното духовно-културно наследство се състои именно в това, че Учителя с помощта на Своите верни ученици успява да изгради в онези нелеки години на световни и локални войни мрежа от братски групи по цялата територия на страната. Последователите и учениците на Учителя Беинса Дуно разбират, че идеите на Всемирното Бяло Братство не са утопия или илюзия, че са самата истинска реалност и затова правят всичко възможно, за да помогнат на своя Учител да утвърди знанието, което Той проповядва в страната, в която са се родили.
    Идеите на Бялото Братство, тази най-висока обществена организация, която съществува, както на Земята, така и във Висшите Светове, са дълбоко осъзнати и възприети не само от съвременниците на Беинса Дуно, но намират израз и в дейността на последователите на Учителя – истинските продължители на Неговото Дело след заминаването Му от земния план. Идеите на Всемировия Учител, на великия български просветител, педагог и наставник, са високо ценени, както от съвременниците Му, така и от Неговите приемници.   
    От друга страна, ние, българите, следва да благословим Русия в нейната Централна Мисия на Майка на Новата Цивилизация и да й съдействаме в това отношение.
    Неслучайно последните думи на Учителя преди заминаването Му са на руски.
    „В каком направлении быть будем жить? Хорошо!”
    Послушанието и верността на ученика към Учителя са най-важните опори в пътя на духовното израстване:
    „Нямате право да мислите, както искате. Ще мислите, ще чувствате и ще постъпвате като мен. - Защо? - Аз ви посочвам пътя, който води в Царството Божие, ще следвате моя път!” (Начало на Мъдростта, ООК, XI-та година, 1931-32 г.)
     
    Нека изпратим своите най-чисти, искрени, добросърдечни чувства към всички ония наши братя и сестри, войни на светлината, сподвижници на духа, които сега работят самоотвержено в Русия.
    И пак от последните думи на Учителя преди да си замине:
    "Моето Дело не е само тук, то ще продължи и Горе."
     
    Аум!
  16. Like
    Ради got a reaction from Надеждна for статия, Цената   
    Ученикът приближи ашрама. Прашният път зад него се виеше като подла змия, пълзяща към градовете на злото. Седем дълги години той прекара там и живя с тях. С другите. „Иди” – му бе рекъл Учителя един ден. „Иди да изучиш как живеят хората по света, и ела след седем зими.”

    Ето, дойде така дълго чаканият миг, когато коленете му докоснаха земята пред сияещата в бяло фигура на мъдреца.

    - Кое е най-важното, което научи за живота на хората, ученико?

    - Много разбрах, Учителю, но ще ти кажа, че това, за което хората най-много жадуват, са парите. Богатството е техния бог, на него се молят, за него на всичко са готови. Като прокълнати са, Учителю, на всичко слагат цена.

    - Кажи ми тогава, за колко чувала злато биха разменили те своите очи?
    За колко диаманта биха продали краката или ръцете си?
    Кажи ученико, за колко товара с пари, те биха се разделили със своите спомени и минало?
    А за какви ценности биха загубили любовта на семействата си, близките и приятелите си?
  17. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Мистика и безверие   
    Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната "златна средина", легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги - личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

    Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът - също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия.

    Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея - ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг - и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство, - и казват: "Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят - всичко е измама". У друи пък бликва - светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората, е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче. Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние - тези в мрежата - може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас, и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.

    Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

    Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът - творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея - а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно "амин". Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: "Няма нищо на тоя свят; дори сам аз - или съществувам, или - не". Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога.А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

    Мистикът вижда в световните прояви и в съществата населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото - който казва "дух", той казва "безсмъртие", а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: " Аз не позволявам да се възкресяват мъртви". За него няма Бог: той желае - сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги - с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: "Само едно нещо съществува: това нещо съм - аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост". Той обича тия думи - "суеверие" и "глупост" - и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата - суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той, обаче, не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича "здрав разум", вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие: не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение. Когато стане дума за прераждане на душите, той си някак смътно представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Тъкмо така е мисълта на Питагора, Платона, Плотина, Оригена, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбница, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. др.

    Мистикът се стреми да създава, а не - да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече - да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителаната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник ства изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окулизма, а другият пише книги по същите въпроси - "Пътеки низ планината", "Смърт", "Великата тайна" и др. - тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не - измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: това отмъщение жаждата на неговата завист.

    Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над "суеверията", над "сектанството". В същност, не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма - моного по-сектантска от тази на неговиге врагове. Някой изронва пред него дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт - и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сполити религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва:"Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите... кажете нещо по-сериозно или затворете уста". Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите - да речем - се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм - са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв "анимизъм", отдето оголва глава суеверието. Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се , да вярва, че щял да дойде нов релегиозен Учител, нито - че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений економист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догва - вярва, разбира се.

    На тоя полюс не стоят малцина; напротив - мозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричят духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело; нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една- две от тия разновидности. Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на англейското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена "Реймънд - или за смъртта". В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията - своите сношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявата, че не бил доктор, нямал учена титла Ако ли е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист, - още бил млад, не можело да му се вярва. С Оливър Ладж, разбира се, който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва, - старците се обикновено вдетиняват... В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за писихични издирвания, при това още - и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала, що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите презнава тая общност) Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долная религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети... Тоя свещеник, очевдно, не е и разтворил корана, нито се е запитал, има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети - като възмзездие за праведен живот, а под "хурии" се разбират въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че Исус казва:" Който не яде от моята прлът и не пие от моята кръв, няма да влезе в царството небесно", той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството причащение; у християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж на свещените книги, но у другите религиги - не. Фанатизмът - друг образ на безверието - настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други на се чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула - и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите, - средствата на безверието. Шовинизмът е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група - са все породени от безеверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме брятя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.

    Но имо хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието, - ония големи сърца, които позанават само обичта. Не са ли - великите творци досега - творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи, - не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка? Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно, дали атомът, или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било - най-сетне - като съзнание. Бог обитава у всички, твърди мистикът, ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябвя да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълга време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син - кога на тоя народ, кога - на оня, кога на една, кога - на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия се живот се е стремял към нещо добро в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето - мистикът извлича късата мъдрост: "Посей помисъл - и ще пожънеш навик; посей навик - и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба". С една реч - "каквото посееш, това ще пожънеш": древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистника светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син;Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

    Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от пъклени сили; той страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист. Той не предрича на човечеството гибел, а - светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато греда картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите, образите или звуците, - сякаш е сам седнал с него. Той не среща с предупреждение и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите, да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно. Не го познават ония, които го смятат за саможив и усамотен съзерцател: Госпожа Ани Безант, чиято личност е образец на практически мистик, е толкова мислителка, колкото и общественица. Тя признава, че е социалистка, принадлежи към трудовата партия на Англия, кръстосва цял свят, за да говори на различни теми: по религия, окултизъм, теософия, социология, възпитание, книжнина и философия. Истинският мистик е деятелен; той се въодушевява от всичко: от светлата цел на живота, от картините и музиката, от слънцето, от цветята и дървесата, от обществения живот, от работата за другите, от поезията и простите развлечения. Но неговото въодушевление не е шумно, възторъгт му е тих и дълбок, траен; неговият нрав е топъл и жив, той не отблъсва като безверника; мистикът не обича да спори, понеже спорът разрушава: той ви оставя да се мислите както щете, без да ви натрапва своя възглед. Той е положителен. С готовност твръди, рядко и мочно отрича, предпочита да каже "да", когато на устата на безверника стои вечното жестоко "не". Мнозина го намират привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се на мнозина нарви. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.

    Мистикът също представя няко и разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно - и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина, - оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа - да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.

    Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доборото на другите, а другият - себе си; първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно - да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, Прличев, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници - все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа е било - да направят от нашия народ "Божие лозе и Божия градина", да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива "Божии работници" са били и богомилите, представящи най - силното мистично движение, родено на нашата земя.

    Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша. Едните казват: "Ние дойдохме - милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо, - в полето - вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез - не из звездното, нежното ложе, Боже железни, огнени Боже - не Боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез Бог от месо, Богът - човек. Во име твое на бой ще въстанем - в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум! (Владимир Маяковски; из поемата "150, 000, 000"). А на другия полюс се разнася молитвен глас: "О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че ти си оная истина, която пробужда светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам" (Рабиндранат Тагор: "Гитанджали"). Вие ги чувате: единият вика някакъв "бог от месо", бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват, когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет - да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си - и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.

    Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас - които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност - ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И, додето някои от нас обмислят, накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: "Ще ти дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му, - само падни и ми се поклони!". Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

    Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха - всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се одържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас - да запитва кротко, със скръбно състрадание: "Къде е брат ти?" А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: "Не го знам. Нима съм страж на брата си?" И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин...

    Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: "Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая гляма борба? Коя страна да взема тогава?" Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително. Прозорливите умове другади вече предвидиха това. В Индия д-р Ани Безант, председателка на Теософското общество, и Рабиндранат Тагор, водач на обществото "Брахмо Самадж" си подадоха ръка за обща работа. В Европа всички спиритуалисти се сплотяват, за да действат с дружни сили. През миналия септември, както знаете, в Брюксел се събра конференция на спиритуалистите от цял свят, в която взеха участие - между мнозината ще назива само неколцина - проф. Ленот от Париж, проф Жан Делил от Брюксел, проф. Корнелиус от Франкфурт на Майн, проф. Фурние от Ница, Зинаида Хипиус (известна руска поетеса), Ана Арманди (френската поетеса), Дмитрий Мережковски (познатият руски поет), Луи Гастен (видният мислител) от Париж, поетът Едуард Шюре, княгиня Хоенлое, граф Прозор (преводач на Ибсен, дипломат, писател), графиня Прозор (видна белетристка) и др. Тия хора - поети, общественици, писатели, учени и мислители, - представящи напредничавата мисъл на нашето време, отсъдиха, че материализмът във всички свои форми е днес най-голямата опасност за общочовешкия културен развой. Те провъзгласиха спиритуализма за свое верую - не само философско, а и политическо. Понеже намериха, че Обществото на народите се ръководи в своята дейност от стремежа да разпалва икономическо съперничество между известни народи, те заявиха, че то не може да бъде проводник на международната съвест, защото е организирано от материалисти, и се обявиха против него. Участниците в конференцията се врекоха да се борят с материализма - по всички пътища, позволени на честния човек, и да насърчават ония организации, които гонят идеалистична цел.

    След бурите, които от години преживяваме, и за нас - българите - стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна: това убеждение тръбеше, че битието обуславя съзнанието; и неговите защитници се опитваха да променят това битие, да внесат чрез насилие поправка в условията, че да се променят и умовете, работещи при нови условия. Очевидно, последицата се вземаше за причина;. тнърдеше се, че умът е функция на мозъка, че онова, що се наричало от някои душа, е сбор от различни телесни прояви. Не трябва да се забравя, че тия възгледи имат у нас още много закрилници: и в науката, и в училището, и в политиката, и в книжнината. След войната се яви особена поезия, която в малко случаи заслужва това име: повечето й представители се вдъхновяват от буйните революционни витии на Русия и Германия; тая груба поезия, пълна с декламации, дето се хули и Бог, и човещина, и обич, даде своите плодове: редица разюздани стихотворни и разказни сбирки, които върнаха нашия художествен език с петдесет години назад. Направиха се опити и в изящните изкуства да се внесе кубизмът и футуризмът (последните отхвърлеци на материализма в тая област), но тук успехът беше още по-слаб.

    Много по-силна крепост на безверието у нас е науката. Не всички наши учени, разбира се, са материалисти. Но някои оправдават напълно характеристиката на безверника, която нахвърлях преди малко пред вас. Един от тях, който признава авторитета на Ернст Хекел, Айнщайн и Фройд, ("нашия велик учител Фройд"), възстава против "философския идеализъм, особено пък тоя с теософски характер", понеже бил внесъл "голяма ръзбърканост в разбирането на поблема за религията". В ученията на г. Петър Дънов и г. Софроний Ников (той нарича и двамата "анимисти") тоя проценител на религията от психоаналитично гледище довижда признаци на "индивидуална-психична регресия", сиреч връщане към "отживели времето си социално-психологически системи и форми на мисленето". Нему се не харесва и проф. Уилям Джеймс, макар, че признава в неговото лице "най-авторитетния и дълбокомислен философ на последно време в Западна Европа и Америка, твърде искрен религиозен философ и теософ"; а не му се харесва затова, че тоя мъдър мислител вижда в религията "върховна утеха и опора за всяко страдащо сърце". Не са отминати и най-мъдрите люде на славянското племе - Достоевски, Толстой, и Владимир Соловьов. Понеже средоточна мисъл в техните идеологии е схващането, че "без вярата в Бога няма щастие, нито е възможно съвършенство в човешкия живот, че щом човек изгуби Бога в душата си, той губи и нравствеността - и се превръща в долно изчадие, в студен себелюбец и страшен престъпник от типа на Смердяков, Ив. Карамазов, Ставрогин, Петър Верховенски" - тоя учен вижда във възгледите на споменатите писатели плодове на закъсняло племе, още много отдалечено от "реално-обективното разбиране за света"; поради това той заключава, че у славяните, изобщо, били още много малко "елементите на реално - аналитичната психология", че тия народи били още близки по съзнание до средновековието... Но ето че идейните заместници на Достоевски, Толстой и Соловьов вече смятат вярата в Бога и нуждата от нравственост за отживели времето си лъжи: те строят живота на днешна Русия по някакъв план, непознат дори и на Западна Европа; очевидно, ще трябва да сметнем болшевишките водачи за извънредно напреднали, надхвърлили и културното равнище на западно-европейските народи, тъй като в живота на съветска Русия се образцово прилага на дело "реално-обективното разбиране за света". Стана ли от това Русия по-честита? И, ако това високо-културно схващане за света му е толкова мило, защо тоя господин - премълчавам името му - не остави нашия университет и се върне в Екатеринослав? Той предрича смъртта на религията; той твърди, че в психиката на човека щяло да изчезне понятието за Бога. "Аз мога", дума той, "да се съзнавам добре в рационално отношение, напр. като една мимолетна част от вечната енергия, но това вече не е религия". Защо? - Защото в това съзнание не участвувал вече вече "чувственият елемент". В същност, сам той не е никак пропъдил тоя елемент от своето съзнание на учен, защото признава, че вярва в Айнщайновата енергетическа теория, която дигала вече края на завесата на дънеопознаваемата безусловна реалност или сила (за която говореше Спенсър) - и двадесетият век "вероятно" щял "да разреши тая проблема напълно". Той вярва в някакво "единство, респ. единно начало в битието, разбирайки го като вечна енергия", която съществува във вселената; това начало се е отразявало "както във всички природни явления, така и в нашата психика"; той го наричаше първоизточник и двигател на всички явления във вселената". Разбира се само по себе, че такова отвлечено "начало" е непознаваемо по опитен път: то може да се приеме само като логична необходимост, в него - следователно - може само да се вярва. Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму - затова я намираме и у безверника. Дали човек ще вярва в Бога и в промисъла, ил в "безусловната реалност" на Спенсър, или най-сетне - в Айнщайновото "единно начало", - не е важно. Колкото и да се мъчат реалистите да прокудят от душата на човека вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без идеал. А що е идеал? - Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръх силите на човека, нещо свърхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е - още една стъпка към Бога. Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкият постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят.- Идеал ли е това - достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами? А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди, в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.
  18. Like
    Ради got a reaction from Aurora2012 for статия, Богомилите и силата на мисълта   
    Днес е модерно да се говори и пише за силата на мисълта, за това, че творческата мощ и потенциалът да сме свободни и щастливи се таят вътре в самите нас, но не би било честно да твърдим същото за мрачните времена на Средновековието.

    И който е дръзвал да оспори църковно – религиозните догми е заплащал твърде скъпо – с живота си. Щастливци сред подобни смелчаци са Богомилите, защото пламъците от кладите им разпалват огъня на Реформацията, осветил и изгорил безумието и жестокостта на тъмната епоха.

    Но идеята ми не е да правя обзор на Богомилското учение, и за да бъда коректен към заглавието, минавам незабавно към темата.

    Степените са им били три – оглашени, верующи и съвършени. Първите, понеже са били главно слушатели, ще оставим настрана и ще се насочим към вярващите и тяхната основна задача – нравствена чистота. Пречистването и себевладеенето са били
    основен критерий, за да могат да бъдат избрани и посветени в степените на съвършенството. Защото там се е усвоявала силата на мисълта, често наричана и магия, а боравенето с нея било голяма отговорност и изкушение. Ако не вярвате, спомнете си джедаите. Шегувам се.

    Всъщност не се шегувам – тези, които използват енергията за користни и манипулативни цели ги наричат ситски лордове, но всеки има свободата да избере от коя страна на Силата да застане.

    Богомилите са насочвали съзнателно умствената си и духовна мощ за въздействие и помагане, както в личен, така и в социално – обществен план.

    Но за тази цел мисълта, освен пречистена, трябва да бъде и силна, иначе всичко се свършва с мечтите, а не се явява в материалния свят, както те са искали.

    Сред методите, които Богомилите са използвали за пречистване и усилване на мисълта, са:

    - Посрещане на изгрева на Слънцето

    - Възприемане на природните сили като живи; единство на духовното и материалното

    - Музика и свещени песни

    - Вегетарианска храна и водене на природосъобразен живот, използване на билки

    - Изучаване на различни „тайни” науки

    - Молитва и медитация

    - Символично и творческо тълкуване на Писанията

    - Активно участие на обществената и социална сцена, живот в комуни, братски обяди и вечери и т.н.

    - Практикуване на сакрални ритуали и използване на различни магически символи – Пентаграм, Свастика, елипси и концентрични окръжности

    - Често ходене в планините, считали са ги за резервоари на жизнена енергия

    Радислав Кондаков
  19. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Никита Странник   
    Придворен магистър при императорите Константин VII Багренородни и Роман Лакапин, управител на Източните имперски владения при Константин, началник на флотата при император Никифор Фока, по произход патриций, а по призвание богомилски епископ, Никита Странник е изключително интересна фигура. Основава и управлява богомилски църкви из цяла Византия, а сред няколкостотинте му ученика има боляри, войници и редица благородници. Той е с широка обща култура, тънък познавач на философията на древния свят, на творенията на различни мистици и църковни писатели, на източните учения и мъдрост. Наблягал е на тайната на мълчанието, като абсолютно необходимо качество за всеки, тръгнал по тесния път на посвещението и духовното ученичество.

    Според проф. Николай Райнов някои от книгите му още се съхраняват в подземията на Ордена на Малтийските рицари: четири от 109-те му Увещателни слова – “Увещателно слово към народите”, “Увещателно слово към островитяните”, „Увещателно слово към царете” и “Увещателно слово към свещениците”, както и две от 17-те му Посветителни слова, произнесени на остров Крит.

    Изобщо църквата в Крит, създадена от самия Никита, е била много важен богомилски център по онова време и поради тази причина, като командващ на имперската флота, Никита Странник превзема острова и го прави част от Византия. Но това съвсем не е единствената победа на този талантлив реторик и майстор на притчите – и араби, и арменци, и турци са покорени от пълководеца, стигнал с корабите си чак до Тигър и Ефрат.

    Но новозавладените територии ни най-малко не задоволяват имперския апетит на Никифор Фока, напротив – той решава да нападне и България. Предупреден от Боян Мага за намеренията на Никифор, Никита нахълтва в покоите му и в гнева си го нарича варварин, изменник и предател.

    Датата е 12 декември 967 година и се помни от богомилите, защото миг по-късно епископ Никита Странник пада убит от ръката на император Никифор II Фока.

    Радислав Кондаков
  20. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Теодор Преславец   
    Никак не е лесно да се пише за човек, оставил жена и три деца в името на дело, в което е вярвал с цялата си душа и сърце. Трудно е да се съживи доброволно пожертван живот, дори за всесилното перо.

    Никак не е лесно да се пише за човек, потърсил усамотението не в пустинята, а сред хорските страдания, сред плач, разпътство и пролята кръв. Трудно е дори за най-талантливите, още по-трудно е за мен.

    Епископ Теодор Преславец, дясната ръка на Йеремия – Богомил, вдъхновителят на църквите в Атина и Прилеп, обаятелният оратор и даровит писател, майсторът на притчите, като че с лека ръка избира мъчителната борба пред личното щастие и семейния живот. Цяла Южна България, а и земите отвъд, са огласени от силните му слова и беседи, разтърсили не една душа от лепкавия средновековен унес.

    До нас негови произведения не са стигнали, но според проф. Николай Райнов, в Малта се съхраняват някои от творбите му – „42 беседи, наречени “Тълкувание на Исусовите притчи”, онези странни по разбиране и език 13 “Катехизически поучения”, назовани “Думи по притчи Соломонови”, както и класическите четири “Беседи по Начертанията на Апокалипсиса”.

    „Пази се, бди, защото нечистият е около тебе всеки миг – и ти ще бъдеш измамен; когато спиш, плевели ще посее в нивата на твоето сърце, а и в нивата на твоето деяние – също.” – предупреждава младият епископ своите ученици – „не мисли за печалбата и не роптай, той равно награждава; когато и да се върне блудният син, изходил грехове и позор, той ще бъде пръв на пира в бащиния дом.”

    Но както дърветата поемат яростта на бурята, гърма и вятъра и пазят пълзящите храсти, така нито Теодор, нито хиляди други ще успеят избегнат огнените прегръдки на кладите или хладните железни остриета.

    И църквата „Св. Параскева”, която е символ на началото за всички богомили, е орисана да бъде краят за мнозина.

    Именно там, в двора на светата обител, пламъците, с кървав танц, обгръщат и Теодор Преславец, епископът на юга.

    Радислав Кондаков
  21. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Светомир Македонец   
    Живеем в свят, преливащ от средства за комуникация, които освен че често ни ядат от времето, още по-често ни го спестяват. Благодарение на тях сме по-ефективни в работата, по-гъвкави и бързи в изпълнението на различни задачи, по-мобилни и пътуващи.

    Светомир Македонец се справя с колосална по количество и качество работа, при това без помощта на интернет, кола или самолет. Обикаля и създава църкви в толкова градове в Европа и Азия, че няма да ми стигнат мястото и нервите да ги изброя, но в името на изложението ще маркирам някои от тях.

    Всъщност място имам, ето ги всички:

    Склина (сега Салона в Далмация), Кьолн, Вреслав, Бруга (Брюгга), Бергама, Мадрид, Флоренция, Динец (сега не съществува, в Южна Франция), Скробела (сегашна Бруса), Горни Понт (северно от Букурещ), Долни Понт (в сегашна Бесарабия), Летцина (сегашно Фиуме), Наполе (Неапол), Равена, Ипон, Скоция (на остров Милет), Сиракуза, Пиза, Аргос, Лемнос, Верховиц (Южна Русия), Зиденец (Моравия), Сиелово (разрушен, южно от сегашен Берлин), Брода (Северна Италия), Дземли (Унгария, източно от сегашна Будапеща), Горни Ростов (Ростов на Дон), Дсетрийс (южно от Дрезден), Вахия (Ирландия), Селинец (Моравия), Келтона (северно от сегашна Салмалка), Хуза (южна Германия), Генуа, Тулуза, Сабона (сега Лисабон), Филипопол, Търновец (по Горни Вардар), Лимс, Алхабад (Индия), Стебниц (сегашна Бохемия), Макайя (на остров Цейлон), Адрианопол.

    Тези места са били за него поле за интензивна духовна и организационна работа, свързана с много проповеди и напътствия, както и с усвояването на различни чужди езици. При все това той е намирал време, сили и вдъхновение да пише.

    Според проф. Николай Райнов в Малта се съхраняват 6 негови книги и 493 писма към различни богомилски църкви. Писмата са с пояснения към широк спектър въпроси – богомилски легенди, космогония, магия, алхимия и морална чистота. А в допълнение към абзаца за обема работа, само ще спомена, че 6-те книги съдържат 4320 листа.

    Името сравнително ясно указва откъде произхожда епископ Светомир, като Южна Македония си остава и основно поле за неговата дейност. С благороден произход, външен болярин и комитопул на племето сагудати (живели край Вардар), Светомир Македонец е бил богат и образован, на младини е пътувал много и е участвал в ред войни, преди да се отдаде на богомилството.

    Успял да опази животът си в кървави сражения и схватки, той не съумява да стори това като епископ на кроткото богомилско движение – съдбата му не е по-различна от тази на другите водачи.

    Светомир Македонец е изгорен на клада, заедно с 12 негови презвитери и 93 верни.


  22. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Новите Богомили   
    Земя на кръстопът, трудна, недостъпна и красива; земя със снежни планини и стръмни духовни върхове; България – едва видима на глобуса, но родила културни колоси като орфизма, богомилството и Учението на Бялото Братство. Но духовният ребус на съдбата се нареди така, че за Учението на Бялото Братство да знаем много, за богомилите – малко, а за орфиците – почти нищо.

    Ще оставя траките настрана, като си позволя само един окултен паралел – Орфей, Гавриил Лесновски и цар Самуил са въплъщения на един и същи дух. Цар Самуил – закрилникът на богомилите и Гавриил Лесновски – третият в йерархията им, въплътил в движението духа на великата тракийска школа, са митичния Орфей. Другите му инкарнации са също впечатляващи, но нямат връзка с изложението.

    Това не е тайна за никой от съвършените.

    И именно орфиците, привидно потънали в океана на забравата, като черни миди сред тъмното му дъно, успяват да родят най-красивата перла на Европа – богомилското движение. Същото това движение, което както само, така и с многобройните си креации сломи Църквата със светлината на ренесансовия човек.

    Но аз няма да пиша за това, което ни дадоха - а за това, което не стигна до нас. То бе погълнато от огнените езици на средновековната църква, а това което бе останало – довършиха го продажните български политици на двадесетото столетие. Малко от книгите оцеляха и те бяха недостъпни – скрити в дълбоките подземия на Малтийската библиотека, старо хранилище на Ордена на Малтийските рицари. Мнозина опитаха да ги зърнат – но само трима от тях успяха – Николай Райнов, Никола Трифонов и Благой Мавров – изцяло благодарение на първия. Години по-късно, скъпоценния архив бе преместен във Ватикана, но това не укроти българския дух, жадно търсещ гените си. Макар и трудно, Людмила Живкова успя да уреди малка група да посети и разгледа богомилските книги в сърцето на католическата църква. Настъпва и денят на заминаването, но не никой не напуска страната. Още повече – дверите на папата се затварят завинаги пред родните търсачи. Датата е 13 май 1981 г., по-известна с друго едно събитие – атентатът срещу папата, в който България е набедена за съучастник.

    Въпреки нечовешките усилия на Николай Райнов, вътрешното богомилско учение е загубено за нас. Изнесено под формата на притчи, легенди и предания, закодирало в себе си страшни знания за човека и света, то е заточено далеч от родината си. Но Николай Райнов изпълнява блестящо задачата си, поставена от Учителя Беинса Дуно – задача, която е по-силите само на изключителен дух.

    Могъщият Учител също изпълнява блестящо световната си Мисия – и в Словото Му, освен новите импулси, живее и тайното богомилско учение, поднесено на научен, съвременен език. Знанието не е загубено, но то не се изчерпва само с беседите и лекциите, то пулсира във вените на Школата. И много от нещата, практикувани от старите богомили ние ще видим и днес, у учениците на Школата на Бялото Братство – общ братски живот, посрещане на изгрева на Слънцето, еднаквата йерархия на учениците (оглашени, верюущи и съвършени), братски обяди, свещени песни, молитви и работа с Писанието, живата основа – Христос...

    Бог е Милостив, защото ни дава Учението на Неговата Милост. Отново.
  23. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, За митичния образ на Боян Мага, Сириус и символът на кучето   
    В българските литературни и фолклорни проекции не веднъж се среща образа на Боян Мага като песоглавец, магьосник с умение да се превръща във върколак или друг звяр, тайнствен и могъщ чародеец. Част от тези аналогии идват и от християнското му име – Вениамин, защото библейският родоначалник Вениамин, на когото е кръстен, редица пъти е оприличаван в Светото писание на вълк, например в Битие, 49:27 –

    “Вениамин е граблив вълк; заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели.”

    Или в Съдии 7:5:

    „И той, заведе людете при водата; и Господ каза на Гедеона: Всеки, който полочи с езика си от водата, както лочи куче, него да поставиш отделно, така и всеки, който се наведе на коленете си, за да пие.”

    Кой е Гедеон ли? Ето кой:

    „...и Вениаминовото племе; и началник на вениаминците да бъде Авидан, Гедеоновият син;” Числа 2:22

    Изключително интересно е написаното от добре известния в средата на X век във Византия епископ Лиудпранд, който по това време е посланик и хронист на германския император. В съчинението си „Възмездие” той пише следното за Боян:

    “Той (Симеон) имал двама сина: единият се наричал Боян, а другият, който и до ден днешен живее и здраво управлява българите, Петър. Боян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш... Вениамин-Боян бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование”.

    Спечелил завидна слава в целия средновековен свят, младият маг, както стана ясно от горния цитат, е български княз. Но въпреки че е син на цар Симеон, Вениамин е нещо много повече от приц – той е истинският водач на богомилите.

    Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян, с чин архиепископ на движението. Освен него архиепископи и негови помощници са били Богомил и Гавриил Лесновски. По-нататък структурата се разклонява в епископи, презвитери - още известни като съвършени и избрани, и завършва с верующи и оглашени. Разбира се не всеки достигнал ниво съвършен, е заемал епископска длъжност. Да си съвършен е значело да минеш през определени посвещения и изпити, свидетелстващи за духовна степен и знания. Някои от съвършените са заемали длъжността епископ – създавали са и са управлявали т.нар. богомилски църкви.

    Знанията на младия княз наистина са били впечатляващи и това е било забелязано още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява научните богатства на средновековието. Но свръхчовешките му способности будят едновременно страх и неразбиране в един от учителите му в Константиниопол – философът и литератор Николай Мистик - главен възпитател в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята.

    Но тайнствената сила на Боян не поразява само човека на мисълта – Николай Мистик. Младата Мария, внучка на императора Роман Лакапин, се влюбва безнадежно в потайния български принц. Тя е същата Мария, която по-късно ще се появи на историческия хоризонт, като българската царица Ирена и съпруга на цар Петър. Но Вениамин я отблъсква, сърцето му остава ледено, а любовта й – несподелена.

    След смъртта на цар Симеон, с нежелание и едва 20 годишен, мекушавият Петър сяда на българския престол и поема управлението на страната. За скрепване на връзката с Византия, той се жени за Мария, която приема името Ирена – символ на мира между България и Византия.

    През зимата на 927 г., няколко месеца след кончината на баща си, седемнадесетгодишният Боян се завръща в Преслав като съветник на новия цар. Животът му бързо се потапя в блатото на дворцовите интриги, измами и хитрости, подклаждани най-вече от царица Ирена, чиято любов към него изобщо не е угаснала.

    Още докато е бил в Магнаурската школа, Николай Мистик забелязва, как ученикът най-редовно се вижда с двама странници, с вид на сирийци. Това прави впечатление на византиеца, който се усъмнява, че младият българин крои нещо против Империята.

    Но тези срещи са нямали нищо общо с Византия, а сирийците ще се намесят по един интересен начин в цялата картина.


    От крайно интригуващата книга „Документите Тера” пък, можем да научим, че древните цивилизации от планетната система на Сириус са еволюирали от хищни бозайници и в главите приличат на вълци (кучета) или котки (лъвове), както и че те са пряко свързани с историята на хората и живота на земята.

    Ще продължим изненадващата разходка до Сириус с информацията, че акадското име на звездата е "Мул-лик-уд", което означава "звездата-куче на Слънцето". Във Вавилон Сириус е била известна като "Какаб-лик-ку", в превод "Кучешката звезда", а асирийците са я наричали "Кал-бу-са-мас", означаващо "Кучето на Слънцето". Накрая, познайте кое е най-яркото светило на съзвездието „Голямото Куче”? Въпросът е риторичен, но за да няма неясноти – ето и отговорът – Сириус.

    От друга страна, небезизвестният Анубис е гръцкото име на Инпу - един от древноегипетските богове с глава на куче и тяло на човек, а звездата Инпу е също така звезда на Изида, иначе казано - пак Сириус.


    След това привидно отклонение, което дава ясна връзка между звездата и символа на кучето, ще отскочим до манастира Св. Параскева, през 928 г. – там именно двамата сирийци, заедно с Боян Мага, поставят началото на богомилството. От двамата Мага получава Богомилското Таро, както и свещени за Богомилите книги - легендата за Стефанит и Ихнилат и Първообраза на Йоановото Евангелие.

    По това време Боян е само на 18 години.

    Да, знам, че сирийците са от Сирия, а не от Сириус, но връзката в имената може съвсем да не е случайна. Ще си позволя да цитирам и Учителя Петър Дънов:

    „Че ако вие погледнете в Битието, нашата земя е една от най-изостаналите назад в културно отношение. На другите земи, по другите Слънчеви системи има много напреднали земи. Ако се пренесете запример в Слънчевата система на Сириус, там живеят много добре. Старите народи като асирийците, които разбраха тази древна наука, туриха думата Асирия – значи хора, които искат да живеят според културата на Сириус. Отличен живот е. Какво ще кажете: „И там има земя като нашата.“ Там, ако идете, тия хора са толкоз културни, че помен няма от престъпленията, които се вършат тук, на земята. Тези хора не очакват други да ги оправят, понеже, „ако Бог съществува в света, той ще ни оправи“.

    Сириус се споменава често и на особена почит в Учението му, а както се знае, то има много общи черти, традиции и ритуали с богомилството:

    „В Сириус има една култура два пъти по-възвишена отколкото на Слънцето.”

    „Много от човешките същества по другите системи са далеч по-напреднали от човека, защото са излезли по-рано от великия първоизвор на живота. Тяхната мъдрост е толкова велика, че културата на хората, в сравнение с тази на Сириус например е още в своите пелени. Съвременните хора пред съществата на Сириус не са даже и деца.”

    Тук трябва да отворя скоба, че става въпрос за Слънцето Сириус, а не някоя от планетите му. Това пояснение е във връзка с негативната роля, която уфолози и изследователи отреждат на някои сириусианци, които следва да са жители на планети от звездната му система. Редица окултни школи дават насока, че Слънцата са център на светлите сили, а планетите (или вътрешността им) – на тъмните. В тази равнина на разсъждение, са възможни различни варианти – например някои от съществата от древната цивилизация в системата Сириус да са еволюирали в по-високи измерения на съществуване и да помагат на своето „наследство” на земята в развитието му, използващи методите на „бялото” посвещение. Други от тях, да са останали ориентирани предимно към егото и тялото си, а полярността им, разбира се – „черна”.

    Дипломната работа на Петър Дънов е била на тема „Миграция и християнизиране на германските племена” и в нея се говори за ролята на епископ Вулфила, в превод от немски – вълчето.

    Всъщност препратки към кучеглави същества, Сириус и всякакви митични фигури има както по целия свят, така и в България. Съществува информация, че Александър Македонски е воювал срещу странни хора, наречени песоглавци или кинокефали.

    „Кинокефалите представляват едно от подразделенията на апокалиптичната армия на Гог и Магог, тоест на Скитите. Също така на картата на Хенрих Майнцски, се чете упътването, че:

    “В Рифейските планини (на границата между Европа и Азия) тече река Танис. Там живеят лоши хора Грифони и Кучеглави.” – четем от сайта www.surva-bg.com .

    Както и – „За Песоглавите се срещат споменавания в индийски, персийски, египетки и дори китайски автори. В средновековието за тях пишат Августин, Плано Карпини, Порденоне и Марко Поло.”

    Оттам читателят може да се информира и за произхода и значението на думата кукери – хора, които се правят на кучета.

    Според историка Иво Андровски „В преданията от древността е отбелязано, че алп Бури (вълк), полубог, станал първоучител на българите...”

    По мнението на немалко автори (напр. Христо Маджаров), митът за момчето, спасено от Вълка, което е и легендата за основаването на Рим – е български, а някои изследователи обвързат произхода на владетелския род Дуло с алп Бури. Според представите и поверията на народа ни, кучето е слуга на Бога и е създадено от него да гони дявола - по Божия повеля то захапва лукавия за крака и той окуцява.

    Темите за върколаците и догоните изобщо няма й да ги отварям, защото статията трябваше да е за митичния образ на Боян Мага.

    Митичен или не, Архиепископ Боян се явява една от най-влиятелните и значими фигури за българската, и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното значение на богомилството и неговите креации (катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя и т.н.) за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието и църквата.

    Според редица изследователи, богомилите, наричани още „синове на разрушението”, са преки наследници на траките, а траките на свой ред са свързани с цивилизацията от Атлантида. За общото между Атлантида и Сириус може отново да видите в „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя”

    Николай Райнов счита богомилството за част от западната езотерична традиция:

    „В своите седем периода на развитие (Атлантски, Мексикански, Египетски, Халдейски, Есениянски, Гностически и Богомилски) тази традиция запази линията на строго единство, така характерна за пътя и разкриването на всяка истина.”

    С риск, съвсем основателно, да ме наречете повтарящ се досадник, ще добавя, че за връзката между индианската (мексиканската) и египетската култура от една страна, и историите за Сириус от друга, може да разберете пак от „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя”.

    Няколко извадки от Богомилското учение по темата:

    „Първият кръг (Овен) е Талет, жертвата, Агнец, заклан върху равноденствения кръст. Там е главата на Великия Човек, коленото на Вениамин, който държи вълк, негов знак е Аметистът.”

    „Азбучен ключ В (6) е свързан с ...феникс, междуосие, Марс, Сириус, Стрелец, Йехова, Уриел, Строител, ..., Влияние, Воля, Трон...

    Ще завърша със следните любопитни думи на поп Богомил - цитат от произведение на Николай Райнов:

    “Ние сме християни – казва той – ние се мъчим да заслужим Божията Милост с дело, думи и мисъл. Ние нищо скверно не вършим. Нищо от учението на Христа не отричаме, ни изменяме; ние живеем онова, което са живеели първите апостоли. Проповядваме словото на спасението и пазим христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени. Ние сме Божиите кучета, които разкъсват всеки вълк. Ако царете и патриарсите идат да грабят стадото, те са вълци и ние ще разкъсаме и тях.”
  24. Like
    Ради got a reaction from Слънчева for статия, Загадката на Девата   
    А после иде твоята върховна прослава – и Дева е твоето име.
    През душата ти се преломяват всички вълни на лъчите – и в
    ръката ти зрее огненият клас на дълги векове живот.¹


    За Девата е казано и написано много, но остава усещането като че ли този знак не е напълно разбран. В астрологичната литература ние можем да видим положителните и отрицателните качества на този знак :

    Положителни: аналитичност, сдържаност, представителност, взискателност, преданост, чистота, непорочност, скромност.
    Отрицателни: придирчивост, тревожност, притеснителност, алчност, догматичност, нервност, превзетост, свръхвзискателност, критичност.

    Тя традиционно е свързвана с чистотата, плодородието, аналитичността и вниманието към детайлите, а за неин управител стандартно се счита планетата Меркурий. Земен и практичен знак, с подвижна и променлива същност, Девата ни се вижда най-нетипичният представител на стабилната земна триада.

    В Богомилското учение Девата се свързва с победа над „Четиримата и Седемте”. Кои са точно Четиримата и Седемте, разбира се, никак не е лесно да се отговори.

    „Седемте” Богомилите наричат „Седемте Владици на Гръма” – съюзници на Сатанаил в неговия бунт против Бога, а в „Богомилски Легенди” четем : „А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.”
    Левият път е пътят на черното братство и черните магьосници, така че нещата изглеждат доста сериозни.
    Четиримата са владиците на четирите стихии – земя, огън, въздух и вода, т.е елементите, от които е съставен материалния свят. Според окултната наука, тези стихии и техните владици са подвластни на „Княза на този свят”, или Сатанаил.

    Задачата на Девата изглежда много трудна за изпълнение и ако чистотата не е сред арсенала на нейните качества, би изглеждала дори и невъзможна.
    В човешкия организъм този знак се проектира в червата, а ето какво казва Учителя Петър Дънов в една от своите Беседи :

    „Червата съставляват ада у човека, дето живеят всички паднали и грешни духове, всички демони. Някои питат : какво нещо е адът и де се намира той? Казвам: адът се намира в червата на човека. Затова често казват за някого: проклет е в червата си!”
    Четиримата и Седмината, Сатанаил, Ада...- Девата трябва да извоюва победа над низшата природа, низшите духове, казано на друг език. За да заповядваме на низшите духове, според Учителя Петър Дънов, ние не трябва да притежаваме техните недостатъци, т.е да сме чисти. Тук можем да си спомним библейската случка с бесовете, Христос и неговите ученици – и кой има власт над тях.
    Този който е чист.

    Нека погледнем нещата от друга гледна точка. Например според Николай Дойнов знака Дева се управлява от разрушената от Черно Слънце* планета Фаетон (Лъчезарната). Тя се е намирала между Марс и Юпитер, където в момента има астероиден пояс. Според много астрономи, както и съгласно закона на Тициус-Боде точно там би трябвало да има планета. Но с появата на Черната дупка в нашата система идва и катастрофата – гигантските й притегателни сили разрушават планетата и изкривяват траекториите на останалите планети.

    „С разрушаването на Фаетон се е ликвидирала силата, чистотата, постоянството и устоят на това чувство, наречено „Любов”, проявяващо се сега в една слаба и деформирана форма чрез Венера и Нептун, и чрез майчините чувства на Луната.” пише Николай Дойнов в своята книга „Науките на първата човешка раса”.

    И още :
    „Фаетон, който е бил обсебен от влиянието на Черното слънце, е приел неговите качества, които са останали в неговите късове, носещи неговия демонизъм.”

    Според Дойнов влиянието на Черното слънце създава безпорядъка в човешкия мозък и в света, а една от основните задачи, които стоят пред знака Дева е установяването на ред и порядък – вън и вътре в човека.

    Лесно е да направим извода, че чрез чистотата и разумния порядък, Девата има за задача да победи ада и неговите господари (четиримата и седемте) в човека.
    И не случайно във всички окултни школи, от древността до наши дни, чистотата е основно качество, което трябва да придобие ученика още в началото на своя път. Защото каквито и знания, способности и сили да е придобил търсещият, без чистота той не може да победи низшето в себе си и ще бъде завлечен от него.

    Най-големият астероид от астероидния пояс е Церера и носи името на римската богиня на плодорието и земеделието, която е заимствана от древногръцката Деметра. Дъщеря на Кронос, майка на Персефона, Деметра е била почитана още преди Олимпийските богове – наречена е „носителка на сезоните" в Омировия епос. Легендата сочи, че Персефона е отвлечена от Хадес и става негова съпруга. Деметра е съкрушена, на земята настава глад и мор. Но с помощта на Кронос, Персефона започва да прекарва половината година при майка си (пролет и лято) и половината при Хадес (есен и зима). Мощна богиня, тя е с двойствено влияние: силно положително - плодородие, изобилие, отглеждане и силно негативно – тя е считана за владетелка на подземния свят, почитана като хтоническо божество. Такова влияние би трябвало да има Церера и в Астрологията – от една страна положителните качества на Дева и от друга – отрицателното влияние на Черното слънце. Девата, представяща реда, порядъка, чистотата, плодородието и изобилието срещу хаоса и разрушителната мощ на Черната дупка. Любопитен е например фактът, че Черните слънца се появяват и изчезват абсолютно хаотично и непредвидимо, извън всякаква закономерност и ред.
    Може би освен Меркурий, Церера също е свързана със знака Дева и е още един от показателите на това, което за нас е така необходимо да постигнем в днешно време – нравствената чистота.


    Заб. * Черно слънце е употребено като синоним на Черна дупка. Черната дупка е струпване на маса с много силно гравитационно поле. Тя поглъща изцяло светлината и оттам идва и наименованието й.


    Радислав Кондаков

    kondakov@abv.bg
  25. Like
    Ради got a reaction from Aurora2012 for статия, Богомилите и силата на мисълта   
    Днес е модерно да се говори и пише за силата на мисълта, за това, че творческата мощ и потенциалът да сме свободни и щастливи се таят вътре в самите нас, но не би било честно да твърдим същото за мрачните времена на Средновековието.

    И който е дръзвал да оспори църковно – религиозните догми е заплащал твърде скъпо – с живота си. Щастливци сред подобни смелчаци са Богомилите, защото пламъците от кладите им разпалват огъня на Реформацията, осветил и изгорил безумието и жестокостта на тъмната епоха.

    Но идеята ми не е да правя обзор на Богомилското учение, и за да бъда коректен към заглавието, минавам незабавно към темата.

    Степените са им били три – оглашени, верующи и съвършени. Първите, понеже са били главно слушатели, ще оставим настрана и ще се насочим към вярващите и тяхната основна задача – нравствена чистота. Пречистването и себевладеенето са били
    основен критерий, за да могат да бъдат избрани и посветени в степените на съвършенството. Защото там се е усвоявала силата на мисълта, често наричана и магия, а боравенето с нея било голяма отговорност и изкушение. Ако не вярвате, спомнете си джедаите. Шегувам се.

    Всъщност не се шегувам – тези, които използват енергията за користни и манипулативни цели ги наричат ситски лордове, но всеки има свободата да избере от коя страна на Силата да застане.

    Богомилите са насочвали съзнателно умствената си и духовна мощ за въздействие и помагане, както в личен, така и в социално – обществен план.

    Но за тази цел мисълта, освен пречистена, трябва да бъде и силна, иначе всичко се свършва с мечтите, а не се явява в материалния свят, както те са искали.

    Сред методите, които Богомилите са използвали за пречистване и усилване на мисълта, са:

    - Посрещане на изгрева на Слънцето

    - Възприемане на природните сили като живи; единство на духовното и материалното

    - Музика и свещени песни

    - Вегетарианска храна и водене на природосъобразен живот, използване на билки

    - Изучаване на различни „тайни” науки

    - Молитва и медитация

    - Символично и творческо тълкуване на Писанията

    - Активно участие на обществената и социална сцена, живот в комуни, братски обяди и вечери и т.н.

    - Практикуване на сакрални ритуали и използване на различни магически символи – Пентаграм, Свастика, елипси и концентрични окръжности

    - Често ходене в планините, считали са ги за резервоари на жизнена енергия

    Радислав Кондаков
×