Ради

Сладките черешки
С тез червени дрешки,
Пак сте вий при мене –
О, щастливо време!
Бодрост, здраве, сила,
Слънчева закрила –
Туй сте вий, черешки
С алените дрешки!
Румени странички,
Що желайте всички,
Яжте тез черешки
С алените дрешки!
 
Чесънчето мило
Чудна сила скрило.
Пази то човека,
Знае се от века
Знаели знахари-
Мъдреците стари –
В него те открили
Тез защитни сили!
 
Копнежи
Да бих могла на слънчев лъч да стана,
в душата Ти да грея и блестя.
Да бих могла в свещенното “Осанна”
на твойта мисъл да трептя.
Да бих могла кат капчицата росна,
отронена на пролетния цвят,
в сълза свещенна да докосна
ланитите на Образа Ти свят.
Да бих могла кат ручея планински да излея
душата си в струи бистри, свежи
и химната Ти светла да запея
за чистите,красивите копнежи.
Да бих могла кат птиченце на клона,
затрепкало в пролетни зари,
да чакам Слънцето, да видя трона,
на който Любовта цари.

Сладките черешки
С тез червени дрешки,
Пак сте вий при мене –
О, щастливо време!
Бодрост, здраве, сила,
Слънчева закрила –
Туй сте вий, черешки
С алените дрешки!
Румени странички,
Що желайте всички,
Яжте тез черешки
С алените дрешки!
 
Чесънчето мило
Чудна сила скрило.
Пази то човека,
Знае се от века
Знаели знахари-
Мъдреците стари –
В него те открили
Тез защитни сили!
 
Копнежи
Да бих могла на слънчев лъч да стана,
в душата Ти да грея и блестя.
Да бих могла в свещенното “Осанна”
на твойта мисъл да трептя.
Да бих могла кат капчицата росна,
отронена на пролетния цвят,
в сълза свещенна да докосна
ланитите на Образа Ти свят.
Да бих могла кат ручея планински да излея
душата си в струи бистри, свежи
и химната Ти светла да запея
за чистите,красивите копнежи.
Да бих могла кат птиченце на клона,
затрепкало в пролетни зари,
да чакам Слънцето, да видя трона,
на който Любовта цари.

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук.

Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза:

„Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.”

Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща  Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода.

- Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят.

Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня.

- Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост!
Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как  да завърже разговор

- Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате?

- Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли  жаждата ти.

По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история,  и човешки имена от цял свят.

- Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава.

Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности.

- Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът.

Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията?

Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза:

- В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина.

Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му.

- Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора?

Странникът погледна Абу и му каза:

- Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята.

Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу.
- Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка.

Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза:

- Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки.
Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи:

- Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне.

Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал.

Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида.

- Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител.

- Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира.

Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира.

– Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека .

- Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея?

- Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още  по-очевидни доказателства за това голямо издигане  водите на мировия океан.

Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него.

През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост.

Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му.

Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза:

- Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство.
Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство.

Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път.

Юни 1970 год.
Николай

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук.

Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза:

„Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.”

Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща  Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода.

- Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят.

Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня.

- Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост!
Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как  да завърже разговор

- Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате?

- Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли  жаждата ти.

По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история,  и човешки имена от цял свят.

- Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава.

Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности.

- Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът.

Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията?

Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза:

- В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина.

Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му.

- Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора?

Странникът погледна Абу и му каза:

- Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята.

Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу.
- Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка.

Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза:

- Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки.
Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи:

- Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне.

Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал.

Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида.

- Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител.

- Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира.

Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира.

– Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека .

- Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея?

- Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още  по-очевидни доказателства за това голямо издигане  водите на мировия океан.

Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него.

През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост.

Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му.

Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза:

- Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство.
Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство.

Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път.

Юни 1970 год.
Николай

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук.

Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза:

„Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.”

Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща  Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода.

- Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят.

Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня.

- Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост!
Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как  да завърже разговор

- Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате?

- Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли  жаждата ти.

По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история,  и човешки имена от цял свят.

- Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава.

Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности.

- Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът.

Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията?

Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза:

- В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина.

Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му.

- Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора?

Странникът погледна Абу и му каза:

- Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята.

Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу.
- Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка.

Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза:

- Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки.
Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи:

- Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне.

Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал.

Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида.

- Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител.

- Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира.

Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира.

– Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека .

- Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея?

- Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още  по-очевидни доказателства за това голямо издигане  водите на мировия океан.

Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него.

През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост.

Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му.

Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза:

- Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство.
Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство.

Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път.

Юни 1970 год.
Николай

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук.

Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза:

„Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.”

Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща  Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода.

- Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят.

Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня.

- Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост!
Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как  да завърже разговор

- Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате?

- Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли  жаждата ти.

По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история,  и човешки имена от цял свят.

- Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава.

Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности.

- Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът.

Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията?

Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза:

- В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина.

Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му.

- Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора?

Странникът погледна Абу и му каза:

- Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята.

Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу.
- Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка.

Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза:

- Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки.
Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи:

- Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне.

Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал.

Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида.

- Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител.

- Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира.

Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира.

– Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека .

- Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея?

- Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още  по-очевидни доказателства за това голямо издигане  водите на мировия океан.

Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него.

През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост.

Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му.

Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза:

- Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство.
Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство.

Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път.

Юни 1970 год.
Николай

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Скъпоценните камъни и златото са били предмет на човешкото внимание още от най-дълбока древност. Поради своето изящество, рядкост и приписвани им качества, носещи здраве и щастие на своите притежатели, те са били усърдно търсени и скъпо ценени от хората, най-вече от тези, в които гори жаждата да покажат своето материално превъзходство пред другите. Тяхното търсене и намиране е дало повод за много авантюристични подвизи на хора смели и здрави, свободни от връзките, с които родното място ги задържа. Те тръгват по света да търсят тези скъпоценности, тласкани най-често от преувеличени и добре скроени разкази.
Южна Африка, този далечен свят за хората от севера, е една от областите, които най-много е привличала смелите авантюристи, още повече, че наистина там са били открити и най-големите на земята находища на диаманти. В своето скитане, тези търсачи попаднали и на нещо необикновено и смайващо, напълно неестествено за този район.
Намират изоставени величествени постройки, изградени изцяло от камък. За тях никой от хората наоколо нищо не знаел. Околните народи, които живеели в тръстикови колиби, не строяли и нямали представа как могат да се построят такива големи сгради. Наричали ги само Зимбабве, което ще рече „камен дом” и нищо повече.
През 1763 година Амстердам – център на търговията със скъпоценни камъни по това време, е градът, в който са живели и работили най-добрите майстори на тяхната обработка. Там е била публикувана карта от такива смелчаци и навярно сравнително интелигентни хора, на която с поразителна точност бил очертан района на тези каменни постройки. Тази карта останала съвсем незабелязана и не направила никакво впечатление. Кой тогава я е направил и как - никой не разбрал. За нея съвсем случайно се заговорило след повече от сто години.
В 1872 година, немският геолог Маух посетил този район, намиращ се в Южна Родезия, и видял с изумление постройките. Видният учен разбрал, че те са създадени от високо цивилизовани хора или най-малко техният ръководител е бил такъв. Най-силно впечатление на Маух направили две големи сгради, едната от които се издигала на един хълм с височина не по-малко от сто метра. Тя външно приличала на някакъв замък. Стените, изградени от камък, не били споени с никакъв разтвор. Тази постройка със своите форми била в пълна хармония с очертанията на околните скали, като да е сред своите по-примитивни братя. Съседното здание, не по-малко величествено от това на възвишението, имало кръгла форма. Изчисленията показали, че около сто милиона килограма камъни са минали през ръцете на хората, които са строили на високия хълм.
Заедно с този голям геолог бил и един млад, скромен негов помощник, присъединил се към Маух в Африка. Когато пристигнали при постройките, този буден и интелигентен младеж бил не по-малко изненадан и учуден от гледката. Той дълго обикалял построенията, наблюдавал ги и без да дава ход на чувствата си, мислел за тези, които са ги съградили и за целта, с която са ги направили.
Денят превалил към своя край, дошъл и вечерният здрач, а след него и нощта. На изток се показал и кръглият диск на Луната. Младият човек, когото наричали Силан, все още обикалял и мислел върху това, което видял. Бавно и дълбоко, нещо се разразило в него, започнали да се нижат като на лента чудни образи и събития. Увлечен в картините, той приседнал до близкия храст и гледал как всичко се променяло бързо – все едно се вдигали завеси. Сградите се преобразили, обагрени с чудни багри и разни орнаменти, станали необикновено красиви. Цветя, декоративни храсти, ароматни акации и плодни дръвчета изпълнили в чудна хармония целия терен. Постройки се оживили с хора, които разисквали нещо помежду си.
Изведнъж пред него застанала чудно красива жена – богиня, изваяна от бронз. Тя му се усмихнала и казала:
„Силан, това което искаш да знаеш сега, ти си го преживял и си взел участие в него. И всички събития и случки не само от тогава, но и от всички времена се пазят в една съкровищница, каквато всеки човек има. Ето, от нея тук ще ти покажа онова, за което ти тъй много жадуваше да знаеш днес. Ти си много добър. Господ те обича и каквото пожелаеш, ще ти се даде. Погледни ме внимателно. Аз съм Савина – твоята господарка, от живота ти в онова време, на която ти тъй предано служеше тогава. Савина – царицата на тази земя. Земя, която днес прилича на пустиня, а през моето царуване беше райска градина. Стана пустиня, защото един велик син на Бога, който живееше тук в изпълнение на една свещена задача, беше принуден да напусне страната, преследван като звяр. Тук течаха потоци и реки с бистра чиста вода, а сега от тях са останали само сухите им корита. От тези потоци и реки моите хора промиваха злато и вадеха скъпоценни камъни, с които бяха богато украсени постройките, някога пълни с живот и светлина, а сега безмълвни и запустели. А там, по-далеч, наоколо бяха чудни девствени гори, в които имаше тъй много слонове. Когато те остаряваха и наближаваше края на живота им, се придвижваха към една непристъпна долина, където прекарваха последните си дни. Оттама ние взимахме костите им, за да ги използваме за нашите нужди и украса. Бях владетелка на тази красива и богата страна, където живееха щастливи и послушни хора.
Но спокойствие на тази земя няма. Чух от моите пратеници, които изпращах по света, за да ми донасят за всичко, което става извън пределите на моето царство, за държавата на юдейския народ, за нейната уредба, за големите строежи, които се правят там и за голямата мъдрост на нейния цар Соломон. Пожелах и реших да го посетя. Ти беше дошъл преди това от някаква далечна страна и моите хора те бяха взели на работа в парка. Но като те видях тъй послушен, безкористен и изпълнителен, приех те в двореца си като мой най-доверен слуга. Ето те, виждаш ли се?”
Силан се взрял по-внимателно и видял пред себе си човек, който му се сторил тъй близък и любящ, че бързо се доближи и сля с него.

Керванът от слонове беше готов. Силан енергично и старателно разпореждаше товаренето им с даровете, които ще се поднесат на юдейския цар, а също така и всичко необходимо за царицата и нейните спътници. Опитни водачи яздеха напред, а Савина в разкошна кабинка, сложена на гърба на един млад и силен слон, след тях. На врата му яздеше Силан.
Когато стигнаха брега на морето, съветниците, с които царицата пътуваше и самият Силан, й казаха, че оттатък водата е пустиня и със слоновете нито може да се продължи, нито може да се стигне до Ерусалим, престолният град на юдейския цар Соломон. За това пътуването ще продължи с камили. Керванът със слонове беше върнат обратно, а скъпоценните дарове и хората бяха натоварени на кораби, които преди това бяха поръчани и направени.
Царството на Савина опираше на Червено море, където тя имаше голямо, богато и добре уредено пристанище – Адулиса. Там вещи майстори строяха кораби, които – белязани с нейната емблема – и управлявани от опитни финикийски мореплаватели, кръстосваха топлите води на Червено море, както и по-далечните води, като разнасяха богатствата, що природата е дарила земята и хората, жадни да видят широкия свят.
Начело на корабната флотилия плаваше разкошно обзаведен кораб, специално направен за случая, в който се настани Савина. Чудно обаяние носеше тя в себе си. И в средата на най-суровите, своенравни хора, каквито бяха въобще моряците по онова време, тя събуждаше в тях покорство, смирение и любов, беше за тях някакво неземно същество. Тачеха я като богиня.
Дни и нощи подред плаваха по тихите води на Червено море, докато стигнаха бреговете на Синайския полуостров и влязоха в залива Ецион Гебер, наречен по-късно Акаба.
Излязла на палубата, облечена в чудни одежди, Савина се разхождаше по нея, загледана на север, където се простираха земите на Юдея. Стигнаха до дъното на залива. Корабите спряха там, където имаше пристанище. Разтовариха богатите дарове и ги натовариха на камили, които беше купил и докарал изпратеният преди това, преданият Силан. За царицата беше избрана една бяла силна, крепка и умна камила, с която тръгна напред и поведе царствения керван. Тя беше наредила вече няколко пратеници да отидат напред и известят на юдейския цар в Ерусалим за нейното пристигане.
Соломон беше чувал за Савина, владетелката на земята Офир, някаква дива, но богата африканска земя, там някъде зад Червеното море, и с интерес, не особено голям, зачака да посрещне нейната владетелка – дебелоуста, нескопосано облечена, черна и боса. Така си я представяше.
Керванът на царицата бавно приближаваше в свежото утро на онзи ден, в който слънцето прави своя поврат и тръгва на север.
Соломон прикова очи към плавно пристъпващата бяла камила, гледаше и не можеше да повярва. Видение ли е това или що? Богиня ли язди камилата или човек? Толкова красива жена той не беше виждал. И когато керванът спря пред него и бялата камила послушно приклекна, Савина скочи от гърба й като газела и леко му се поклони за поздрав. Тогава едва той разбра, че това е човек с плът и кръв, но с вид на богиня.

Мъдрият, великият, славният и силен Соломон, господарят на света, както той си мислеше, затрепери, скова се, изгуби ума си и в отговор на поздрава зафъфли нещо като ученик, който не знае урока си. Погледна я, погледна и себе си, смятайки се дотогава за едно изключително съвършено творение на Йехова. Сега със своята нисичка, доста тлъстичка фигура, мургава кожа, добре оформена глава, широко, но не много високо чело, дебели вежди, леко изгърбен нос, сочни устни, добре развити челюсти и заострена брадичка и с лъскавото си, добре намазано с разни масла лице, за да бъде всякога с мека кожа, той приличаше пред нея на кюфте, току-що извадено от тигана с масло. Мисълта му се прикова към Савина и повече не можеше да мисли за друго.
Един ден, когато бяха привършили официалните разговори и разходки из големите строежи, които бяха направени в Ерусалим, Соломон изведе царицата на най-високата площадка, която имаше неговият храм, най-големият му строеж. Искаше да й покаже общия изглед на града и най-вече, трите изкуствени езера, които се виждаха в далечината. Тези езера събираха водите от потоците и рекичките на околните възвишения и с канали от тях се докарваше чиста обилна вода, с която се оросяваше не само богато подредения му парк, но се снабдяваше с вода и Ерусалим, Витлеем и Херодиум.
Соломон с опиянение обясняваше и разказваше за това чудо на своята дейност и техниката, приложена за нейното осъществяване. Влюбен до забрава в красивата царица, той не беше на себе си от щастие.
В този момент дойде на площадката млад мъж, поклони се приветливо и поздрави царицата. Тя го погледна с изненада, дъхът й се спря в гърлото и почувства, че в нея всичко замря. Прикова очи към него и от прилив на вълнение не можа да каже нищо. В първия миг, като се посъвзе, помисли, че това е оживяла статуя на някое от красивите създания, които тя преди това беше видяла в храма, но когато той й заговори на нейния език, отправяйки приветствия и благопожелания, тя разбра, че това е човек жив – стройна, красива, царствена осанка, оформена глава, бяла кожа, руси, къдрави коси, сини очи с дълбок, пълен с доброта и мъдрост поглед, той просто покоряваше и предразполагаше към най-голямо уважение. Савина остана поразена от чара, който той носеше в себе си.
Този поглед, този човек така я погълна, че тя повече не можеше да се интересува от друго. Когато той отмина, тя се обърна към Соломона и го запита кой е този бог, изваян от слонова кост. Соломон се сепна и чувство на ревност и завист дълбоко и болезнено се промъкна в душата му. С израз на досада и пренебрежение, целящо да омаловажи качествата му, той отговори:

– Това е Хирам, моят роб, с който се отнасям като мой съветник, наравно с другите, защото има изключителни способности и качества. По негови планове и ръководство е построено всичко, което ти видя – продължи Соломон, обичайки да казва истината изцяло. – Той не само планира и ръководи, но и сам е необикновено сръчен зидар. Служи си еднакво добре както с пергела и линията, когато планира, така и с мистрията и чука, когато строи. Купих го от разбойници – продължи по-нататък царят, в желанието си да угоди на своята възлюблена, която слушаше с внимание и подчертан интерес, цяла пламнала и обърната в слух.– Група крадци отдавна го следили и всячески се старали да го задигнат. В утрото на един чуден ден, когато той бил на един от върховете на планината Джебел Дукан на остров Бахрейн, намиращ се там далеч, в дълбокия залив, който голямото море прави в сушата и дели нашите земи от Индия, той излизал – както ми разправи сам – да пее химни на изгряващото слънце. Те го хванали и виждайки колко царят там го ценял, заради големите му способности като строител, разбрали, че за него могат да вземат много голяма цена. Завели го в една пещера и когато се стъмнило, отишли с него до брега на морето и оттам с кораб – на робското тържище в залива Еумон Гебер, същият залив, от който ти дойде. Там всякога има мои хора, на които съм поръчал щом като докарат нещо ценно, било мъж или красива жена, веднага да ги откупуват. Та моите слуги го видели и след като разпитали за него, веднага го оценили. Но когато чули изключително високата цена, те се изненадали и не посмели да дадат толкова злато, колкото тежал. Те само могли да убедят главатаря им да го доведат в Ерусалим, за да го видя, който разбрал, че само аз, най-богатият засега цар, ще мога да заплатя такава цена. Когато го доведоха и го видях, поговорих с него, разбрах, че трябва да не жаля средствата, за да имам нещо, което с ценностите на земята не може да се измерва. Платих с радост голямата сума. Той е нещо по-друго, не само от всички роби, които имам, но и от всички, които имам около себе си. Притежава не само чудното умение да планира и ръководи всякакви строежи, но също и знания и мъдрост, каквито не съм срещал. Затова го приех и като мой съветник в държавните си дела. От него научих и разбрах много нещо. Има нещо чудно в него. Излиза почти всяка вечер и седи до късно тук, на тази площадка, а много пъти в ранни зори – все гледа небето: звездите, слънцето и луната. И ето, виждаш ли тази плоча - на нея съм намирал изписани непонятни за мене знаци и фигури. Един път, като ми показваше някои от тях, ми каза:– Слушай, след 1000 години тук, в Юдея, ще се роди най-великият син на Бога. Твоят народ, най-вече първенците от храмовете, няма да го познаят, ще го гонят и ще го умъртвят по най-жесток начин. И за тази си постъпка народът ти хилядолетия ще страда.
Аз го гледах с изненада и нищо не можех да му кажа, само го попитах откъде знае за това.
– Там горе – посочи той звездите – това са необятни Сили, които чертаят и ръководят съдбите, както на всеки човек, така и на народите на земята, пък и на самата земя, която е само една прашинка в този велик Божи мир. Аз идвам от великата школа на Саабей на остров Бахрейн. Там ние изучавахме науки, за които вие нищо не знаете.
Савина с жажда слушаше всичко, което се отнасяше за този бог, наречен Хирам, в когото безумно се влюби, още щом го зърна. Поруменяла, с наведена глава, тя не беше вече на себе си. Соломон разбираше това и болка разкъсваше душата му. Той даде знак да се прибират вече към залата, където ги очакваше разкошна трапеза за вечеря. Савина се движеше с отнесена мисъл, без всякакво внимание и на два пъти се препъна, което даде повод на Соломон да я прегърне. Това отчасти притъпи болката, която гореше в него, заседнала на гърлото му. Когато пристигнаха в трапезарията, тя седна пред богато отрупаната маса, но почти нищо не яде, въпреки многобройните и ласкави покани на домакина. Това ново за нея чувство, което беше пламнало към Хирам, гореше в нея с такава сила, каквато тя не познаваше, и не можеше нито да разбере, нито да овладее. Остави се просто да бъде носена от него, без да му се съпротивлява. Чакаше само с нетърпение да свърши вечерята, да се оттегли в покоите си и да остане сама, за да може необезпокоявана, изцяло да се отдаде на този поток.
Соломон също набързо приключи с яденето и се прибра замислен, разяждан от ревност и злоба, като в него упорито се промъкваше мисълта за отмъщение към човека, който му отнема любимата. Този негов роб, който тъй неочаквано стана причина да загуби най-желаното неземно щастие, в което искаше да потъне.
Савина не можа да заспи от надигналата се в нея буря и дълго се въртя в леглото си. Най-после излезе на терасата и се загледа към балкона над нея, където бяха със Соломон и видя човека, когото обикна от пръв поглед.
– А – възкликна тя – та той е там!
И без да мисли, бързо се затича по многобройните стъпала, които водеха към него. Когато стигна, той се обърна и тя едва не падна от вълнение. С плахи стъпки се приближи към него и не можа нищо да каже. Мълчаха.
– Най-после! – можа тя да промълви. – Разправи ми нещо за себе си и за твоето дело.
Той я погледна и каза:
– Дойдох тук, при най-мъдрия и богат цар, исках да му предам великата идея на Братята, които разпореждат земята и живота на нея. Хората не трябва да се разкъсват помежду си на отделни народи и държави, да се избиват и погубват помежду си заради илюзорни различия и привидни богатства. Всички сме жители на тази земя, а не на разни държави и сме с равни права и задължения. Всеки трябва да уважава своя ближен и да бъде свободен дотолкова, доколкото със своята свобода няма да пречи на другите. Този храм, който ти виждаш, издигнах като символ на това човешко единство, на това Братство между хората – на единната държава тук, на земята, в която всеки човек да бъде неин равноправен гражданин. Соломон обаче не ме разбра, не можа да се откъсне от дребните чувства, на свое и наше, и ето дойде време да се махна от тук. Ти дойде и с тебе виждам една възможност за осъществяване на великата идея. Соломон сега е страшно разярен. Пред тебе той едва задържа напъна на своята ревност и гняв. Замисля да ме премахне и още тази нощ аз ще трябва да замина.
Савина трепна, прегърна го и каза:
– Моля те, приеми моята помощ и покровителство. Сега още ще ти пратя един мой много доверен слуга, който ще те отведе на корабите ми, където ти ще бъдеш в безопасност.
Малко след полунощ, двама ездачи на камили се отдалечаваха от стените на спящия Ерусалим. Бяха Хирам и верният слуга на Савина - Силан, изпратени от две очи, пълни с нежност и страх за тяхната съдба.
Савина се прибра и отново си легна, като можа да мигне едва призори.
Соломон също не можа да спи през тази нощ. Потънал в мрачната стая, обмисляше начин как да премахне от очите на Савина завинаги човека, който стана причина за неговото нещастие.
Рано призори той реши да изпрати хора, които да хванат Хирам и тайно, незабелязано от никого, да го отведат далеч в едно селище в пустинята. Хората, които беше изпратил с тази задача, не след много се върнаха и доложиха на царя, че не могли да намерят Хирам, въпреки най-старателното им търсене. Някой обаче им казал, че две камили с ездачи през нощта са заминали през пустинята. Соломон разбра. Единият беше Хирам, а другият? Бързо се установи, че другият е верният слуга на царицата – Силан, защото само него нямаше от свитата й. Царят се досети за заговора, но пред Савина не даде вид на своето оскърбление. Държеше се пресилено любезно при утринната си среща с нея, където след закуската тя заяви, че визитата й е приключена и още тази вечер ще трябва да си отпътува. Царят като чу това, от нервна възбуда така силно захапа пръста си, че кръв потече от него. Стана и веднага нареди на своите хора да догонят беглеца. Ясно беше, че той ще потърси убежище в корабите на Савина.
Хирам добре разбираше опасността, която го застрашаваше. Знаеше, че Соломон няма току така да отмине загубата му и оскърблението, което му се причиняваше с това. Той не търсеше пътища през пустинята, а вървеше направо към залива, водейки се нощем по звездите, а денем по слънцето. Пътуваха и през деня, въпреки жаркото слънце.
Пратениците на Соломон можаха да тръгнат едва много по-късно и нямаха най-бързите камили, нито умението да намират най-правия път, водейки се по небесните светила. С това изгубиха възможността да догонят двамата. Побеждава онзи, който повече знае и по-добре мисли.
Във вечерната хладина, когато Луната плавно се издигаше на хоризонта, един керван начело с бяла камила, на която седеше една богиня, бавно се отдалечаваше от Ерусалим, изпратен от един потънал в ярост и ревност цар.
Керванът пътува при тихо и благоприятно време и бързо стигна до залива, където бяха разположени корабите. На пристанището имаше голямо оживление от хора, а самите кораби се пазеха от усърдната стража на царицата, затова пратениците на Соломона, които малко преди да пристигне керванът на царицата бяха дошли, не посмяха да отведат Хирам. Керванът на Савина пристигна, която в нетърпението си да узнае час по-скоро за съдбата на своя любимец, беше наредила почти без почивка да се пътува.
Всичко набързо се прибра в корабите. Те вдигнаха котви и се насочиха от опитните финикийци – мореплаватели по най-правия път към Адулиса, главното пристанище на земята Офир, изпратени от шумния глъч на пъстрата тълпа и отчаяните погледи на Соломоновите пратеници. Те видяха само сърдечната среща между двамата на разкошния царски кораб.
Пратениците седяха на брега, докато флотата се загуби пред очите им. Със смут и угризение от неуспеха на възложената им задача, те поеха обратния път.
Соломон ги чакаше и когато те влязоха мълчаливи и с наведени глави, той разбра за неуспеха. Яростта му нямаше край. Амбициозен и честолюбив, той не понасяше провал. Дни и нощи подред обмисляше планове за отмъщение и възстановяване на поруганата си чест. Реши да търси Хирам с цената на всичко. В правото си на негов господар, той можеше да го изиска от Савина.
Мина дълго време на обмисляне и подготовка, така че да не оскърби жената, която тъй много обича, а същевременно да прибере и своя роб. Той искаше да отиде там, в нейното царство, не като завоевател, а с правото да върне визитата и да опита безшумно да премахне своя съперник.
Когато Хирам и Савина пристигнаха в престолния град, Хирам остана възхитен от разположението му и най-вече от хълма, който се издигаше в единия му край, покрит с гора от ароматни акации, дъхът на които той много обичаше. Погледна Савина, която тихичко се беше приближила до него и споделяше възторга му, и каза:
– Тук, на този хълм, ще построим голяма и разкошно обзаведена сграда, където ще бъде школата, в която ще се учат жадните за знания, мъдрост и с копнеж за единство на човешкия род хора, а по-настрана – дворците и жилищата за учениците.
Народът обичаше своята царица. Обикна и великия Хирам, който отдаде всичките си сили в изпълнение на поставената задача.
Сградите бързо бяха построени и се изпълниха с хора, готови да приемат новите идеи.
Но Князът на този свят не дремеше. Малко време Хирам можа да предава великите идеи на младите хора – малко време там беше рай на земята. Всичко вървеше идеално, Савина се радваше и беше безкрайно щастлива, че е станала домакиня на едно велико дело и е приютила такъв велик човек. А младите хора с усърдие и радост усвояваха знанието и мъдростта, която Хирам им даваше.Но приятното и щастливо оживление, което имаше, бързо се помрачи. Вестоносци от пристанищния град Адулиса донесоха тревожната новина, че Соломон пристига, за да вземе своя роб. Савина и Хирам видяха опасността, която беше надвиснала над тях – да бъдат разделени завинаги и решиха, че няма друг изход, освен да напуснат този земен рай и школата. Побягнаха някъде дълбоко в девствените лесове. Народът ги обичаше, разбра мъката и опасността, която ги заплашваше и тръгна след тях.
Учениците от школата се пръснаха по широкия свят, носейки идеите на своя Учител Хирам за общност и единство между хората – един народ на земята и една държава. Те основаха общества – тихи и безшумни, които по-късно нарекоха Масони.

Соломон дойде с голяма свита, но намери столицата на Савина празна. Не намери нито своята любимка, нито Хирама. Огорчен и наскърбен, прекара в безмълвния град няколко дни, като с мъка поглеждаше големите строежи, които Хирам беше направил. Той мислеше и разбра, че човешкото величие не седи във външния блясък, общественото му положение и титлата, която носи, но във вътрешните способности и качества, които човек е изработил и има в себе си – ценности, които най-често са скрити в много скромни на вид човешки форми. Хората на Соломон не останаха така тихи, опечалени и потънали във философски разсъждения като своя цар. Те разтършуваха двореца и от подземията измъкнаха 400 таланта злато, което в наши мерки прави 15 тона. Злато, поднесено като дар от народа към неговата царица. Соломон го видя и това внесе ведрина в мрачното му състояние, защото разбра, че с него ще закрепи разклатеното вече от шумния му живот финансово положение. Натовариха златото, на което всички се радваха. Само той – великият, мъдрият – яхнал силна здрава камила, разбираше колко е нищожен, каква суета на суетите е всичко без любовта на Савина и мъдростта на Хирама ...
От този рай на земята останаха до сега само външното, незначителното – формата, каменните постройки, които народът по-късно нарече Зимбабве, а великите, вечно живите идеи на Хирам бавно, но сигурно завладяват умовете на събудените за светлината хора.
– Силан, Силан – крещеше някой. – Прибирай се! Отдавна е време за вечеря и спане.
Силан трепна, отвори очи. Луната грееше високо на хоризонта и с лъчите си правеше обстановката вълшебна.
В първия момент Силан не можеше да разбере къде е, но бързо се съвзе, гледайки пред себе си безмълвните и запустели каменни постройки – Зимбабве. Стана и се запъти към лагера на геолога, мислейки до късно през нощта за това, което беше видял и преживял в това кратко време, приседнал до храста. Сън ли беше или що? Тази мисъл го вълнуваше през цялото време, без да може да й отговори.