Донка

Благодаря ти Ваня! Мисля, че това е една от най-ценните теми, които някога сме имали във форума! За мен това е единственият начин да помогнем на приятелите и на всички хора около себе си и на себе си... Но: Какво означава да кажем на приятеля си,че е Божествен? Как да го направим? Кои са симптомите, че той има нужда да му помогнем така? Трябва ли да чакаме да изпадне в нужда от помощ, за да му кажем, че е Божествен? Казвали ли са ви някога, че сте Божествен и помагало ли ви е това? Казвали ли сте на някого, че е Божествен и помагало ли му е това?

Благодаря - доколкото разбирам, това бе посочено като мой недостатък. Хубаво е да се доуточни понятието индивидуалист , обаче. Ако аз съм индивидуалист, то това би означавало, че индивидуалистът е човек, който: - слуша и следва вътрешния си глас само (ДНК кода си по рождение); - реализира само програмата, заложена в него от Бог като прави всичко на което е способен и само това на което е способен в настоящия момент, на мястото и във времето, в което е попаднал; - не се опитва да преценя доколко добре вършат работата си другите хора, просто живее и работи заедно с тях такива каквито са; - не се подчинява на програми, които не отговарят на заложената в него изначално. - не се опитва да поправя нито своята програма, нито чуждата за "доброто" на организма, чиято клетка е. - не се опитва да оценя работата на целия организъм и да го променя според своите разбирания за "правилност". Ако това е определението за клетка - "индивидуалист", аз съм щастлива, че притежавам този "недостатък"и го наричам с две прости думи - безусловна Любов и Свобода - за себе си и всички останали. Сега се замислям, обаче, как се наричат онези клетки които правят това, което НЕ прави клетката "индивидуалист"? Благодарна ще съм на съфорумците с медицинско образование, ако ми помогнат...

Добре дошъл Фелини. Радвам се, че и вие общувате с децата (не просто преподавате предмета си) с любов. Всеки тук сам решава дали и доколко да бъде искрен и точен.. Всеки е свободен да приема написаното от другите както той намери за добре... Има ли мярка, с която да се провери искреността и да се премери точността? Кои неща искате да промените в положителна посока конкретно? И как очаквате да ви подскаже някой начин за това? С уважение Добре дошла Деси. В България много хора не работят и никога не са работили само за пари. Винаги е имало учители, които са учили децата на любов, добрина и радост от живота. Това, че в учебниците ни има куп недомислици не пречи на учителите по призвание да отглеждат поколения от деца, които намират мястото си в живота и стават по-добри и разумни от нас. Истинското образование и реалното разбиране за ученето работи, но скромно и тихо в някои класни стаи. Тези, които най-добре преценят качеството на нашата работа са.... учениците ни, децата! А, това е много добър въпрос! Поздравления! само че аз бих го формулирала малко по-рационално-оптимистично: Как ние учителите да помогнем (или да не попречим) на децата да усетят и развият това, за което ги е създал Бог? Може би за това наистина си струва да споделим опита и размислите си.

Когато на времето помолих моите приятели да ми помогнат и да ми кажат къде греша в семейния си живот, някои ми казаха, че прекалено много търпя, прощавам и забравям обидите, които ми причинява. (аз, обаче и досега смятам търпението си и умението си да прощавам и да не се обиждам за своя силна страна, не за недостатък). Други ми казаха, че аз прекалено обичам професията си и това предизвиква ревността му. Излезнах в неплатен отпуск една година, за да се грижа само за семейството, но нещата станаха още по-напрегнати. Други ми казаха, че жената в семейството трябва да подкрепя мъжа и винаги да се съглсява, а не да си казва мнението, когато то се отличава от неговото (бяха 80те години) - подтискала съм мъжката му гордост. Млъкнах и започнах да се съгласявам с всичко - стана още по-зле. ... и още имаше.. за 20 години Никой не успя да се постави на моето място и да разбере моите грешки - само аз можех да го направя, но докато разчитах другите да ми го кажат, все се доверявах на техните преценки и съвети и не слушах и не обичах себе си, а все си търсех недостатъците... Накрая все пак на ръба на пропастта прогледнах - сама разбрах, че просто не бяхме един за друг, бяхме прекалено различни, макар и да се обичахме много. Разбрах, че се бях вживяла в позицията си на жертва и се харесвах "благородно- нещастна". Разбрах, че не можех да преодолея гордостта си, че ще се справя с това и няма да се предам и да го напусна, и да загубя това, за което се бях борила и старала толкова години. Разбрах, че се страхувам от неизвестността на промяната и предполагаемата самота - предпочитах тормоза в семейство. Сега, когато ме помолят да им помогна и да им кажа къде грешат, на всички казвам, че човек винаги има само един НЕ- ДОСТАТЪК - НЕ обича ДОСТАТЪЧНО щастливото себе си и не чува и не вярва на своя вътрешен глас - само той може да му покаже и грешките му и верния му път. Когато чух гласа си и разбрах урока му, остана само страха от самотата. Тогава разбрах и за какво са ми сложени приятелите до мен... Не ме оставиха сама нито за миг в най-тежките ми дни и месеци. Благодаря им на всички - не за съветите, не за критиката, не за съжалението - за това, че ми даваха кураж и одобрение да променя себе си и живота си така, както аз сама бях решила да го направя.

И за сетен път се убеждавам, че никога нищо не се случва в живота ни случайно ... като появяването на тази тема... Откак я отвори Майкъл (благодарности), забелязах, че ми се изостри вниманието към собственото ми поведение с децата. Хванах се рядко макар да изпускам нещо от рода на: - не си достатъчно внимателен, когато избираш времето... смених го с опитай сега да работиш още по-внимателно... - имаш две неправилни изречения - не ги обмисляш достатъчно смених го с: Имаш две изречения, които те молят да ги обмислиш още веднъж - разсеяхте се, загубихте докъде стигнахме... смених го с: - починахме си, сега ушите, очите на работа... пръстчето да им покаже докъде стигнахме... Можем да живеем и работим заедно без да си откриваме и посочваме недостатъците! Опитайте, не е чак толкова трудно да видиш добрата страна на това, което изглежда на пръв поглед недостатък. ( май единственият недостатък, за който се сещам е склонността да си търсим и казваме недостатъците ) От опита си в психологията смятам, че когато някой намира и казва на другия негов недостатък, всъщност говори не за другия, а за себе си. Същото, разбира се, важи и за казването на положителните черти...

Споделям напълно! Четох в една беседа (не помня точно коя), че ако извадим някакъв недостатък на другите, той рано или късно идва при нас. Затова Учителят съветваше, ако виждаме недостатъците на друг човек, да ги приемаме като предупреждение за потенциален проблем в нас самите и мълчаливо да се вгледаме в себе си и да се учим от тях.. сламката, която съзираме в чуждото око може би е симптом за греда в нашето собствено...? За екипа: - Добрият екип се създава, когато хората са обединени от една обща кауза, но всеки дава най-доброто от себе си както е способен в момента. Ние сме различни и различно способни - затова вместо да се посочват недостатъците, май е по-добра идея да се намерят силните страни на всеки и всеки да прави това, в което е най-добър в момента. (Случвало ми се е да ми "поправят" професионални недостатъци колеги, които никога не са работили с малки деца. ) - Ние сме общност, не екип - мисля си сега. Всеки от нас ако носи топлина, светлина, безусловна Любов и подкрепа на хората около себе си, това е повече от достатъчно. Ние сме силни не толкова с групови акции, колкото с личното си присъствие, излъчване и пример. Да вдъхваме любов, смелост и спокойна радост на всеки, според мен е по-ценно, отколкото да отчитаме мероприятия... (Лична позиция - нищо повече)

Благодаря ти Илиана! Ето това е случаят, в който "помагат" на приятеля да се "поправи" като му казват неговите недостатъци и слабости. "От опит казвам, че когато някой усети, че в нещо /някакво човешко качество/ го превъзхождаш става враждебен и мнителен. " Бих добавила - когато някой усети, че по нещо (някакво човешко качество) се различаваме от него принципно, става доброжелателно настойчив да ни "поправи" и ни вкара в стандартите си. Може би точно по това си различаваме приятелите: -това са тези, които виждат в нас силите зад привидните и временните ни слабости и заблуди и не ни правят опис на "добрите качества и недостатъците" ни. - това са тези, които пазят нашата свобода и право да бъдем себе си точно толкова колкото пазят своята свобода и своето право. - Това са тези, които не ни казват защо сме паднали, а ни уверяват, че имаме сили да станем и продължим, и ни подават ръката си - това са тези, които не ни показват грешките ни, а ни предлагат други варианти за решение на проблема, но ни оставят да си избираме сами дали да продължим по стария път или да си изберем нов. И все пак Точно казано!

Какво означава "недостатъците на другия"? Ами ако нашата и неговата ценностна система не съвпадат? Ако това, което ние смятаме за негови недостатъци, за него всъщност са силни страни? Ето ви пример: Моите приятели винаги са смятали за мои недостатъци, че: - се държа прекалено "фамилиарно" с учениците си - аз смятам, че съм техен приятел, а не авторитет. - одобрявам всяко нещо, което направят децата (и моите и чуждите) и не ги критикувам - аз смятам, че така помагам на децата да обичат себе си и да се учат от грешките си, не да се страхуват и срамуват от тях. - не се защитавам, когато някой злослови или ме напада - аз смятам, че най-добрата защита е "обърни другата буза" и кажи благодаря, обичам те; - примирявам се със всяка ситуация и не съм настойчива в изпълнението на желанията си - аз смятам, че е по-добре да видя доброто в това, което се е случило и извлека ползите му максимално; моите желания не винаги са най-доброто за мен и ако настоявам на тях пропускам да видя "подаръка" си.... Оценям тяхната загриженост, но нямам намерение вече да се "поправям" по чуждите стандарти. За мен единственият начин да помогнем на приятеля си, а и на всички хора около нас, е да им покажем техните силни страни , да им напомним да се обичат и вярват в доброто в себе си; да помнят, че всяко нещо, което се случва е за тяхно добро и да се учат от всяка болка, разочарование или неуспех.

Благодаря ти Силвия! Имам и още един случай, който ми е малко странен, но ми се е случвал. По едно и също време на годината известен период е свързан с необяснимо за момента безсъние. Този период е свързан с неприятен спомен или стрес или някакво силно вълнение в миналото. Лазарев говори за "радиация на стресовите ситуации в бъдещето". Осъзнаването на връзката помага, макар и не напълно - може би е някакъв вид предупреждение, профилактика да не се посрещат събитията с такава болезнена реакция или свръхсилни емоции... или симптом на нещо недоизчистено докрай...

Време ми е да садя и поливам неуморно каквото и както умея - други да се радват, а аз на тях,че се радват. Време ми е да живея - Бог ще реши кога да си отида оттук - дотогава ще обичам и служа на този свят. Време ми е да лекувам с любов, както съм се научила от собствените си болки и да помагам на малките да се учат да съграждат живота си и себе си сами. Време ми е да се смея и играя на воля... Разбрах, че това е най-сериозното и важно изкуство в този свят. Кога да мълча и кога да говоря - Господ ми казва... За обичта ВИНАГИ е време.

Съгласна с bugi. 1.Когато изпада в сънно състояние, умът губи контрол над тялото, ситуацията, хората около себе си. Т.е. безсънието и най-вече лекия сън може да се дължи на завишена зависимост от контрол и самоконтрол. Когато имах прекалено високо чувство за отговорност, скачах от всеки малък шум и не заспивах до сутринта. Моя ученичка ми е споделяла, че не може да заспи защото преди сън започва да си "отчита" как се е справила днес и дали е постигнала каквото е "трябвало". 2.Сънят е близък по характеристика до смъртта - напрежението преди заспиване може би е симптом за болезнена зависимост от живота - подсъзнателен страх от загубата на връзката с материалния свят и "потопяване в неизвестност, хаос или нищо"... Дъщеря ми се страхуваше да заспи, защото не знаеше какво ще стане с нея като заспи. 3. Преди и по време на съня отслабва волевият контрол над "болезнените зони". Когато падне потенциалът на работните зони на мозъка, остава да "свети" центърът, койтое "възпален" с негативна емоция - често това е съжаление за нещо направено или ненаправено в миналото; дискомфорт в настоящето, който вместо да се осъзнава, се подтиска;негативни предположения за бъдещето и т.п. Случвало ми се е да проигравам като на филм ситуации от миналото и от бъдещето, разговаряла съм с някого, като повтарям едни и същи реплики, опитвала съм се да намеря решение на проблем (безуспешно, разбира се, защото за това е нужен точно сънят). Лекарството ми беше да се прости и забрави миналото, да се остави на Бог бъдещето (всичко, което ще се случи, ще бъде за мое и на другите добро), а настоящето да се ръководи от принципа "правя всичко и само това, на което съм способен в конкретния момент" .... и аз оставям щафетата на страдалите и още страдащите...

Партизаните не са наказвали хората със слабоефективните прояви.... учили са се от резултатите! А валидаторският екип "критикува" ли програмистите или им помага? Забележете - вие ги наричате бъгове (бръмбари) , не defects, faults, etc... (недостатъци, лоши страни)

Когато моите деца бяха в тази възраст, и аз бях в същата ситуация и преживявах същото. Сега, когато този период отмина, осъзнавам няколко важни истини: - всеки има своя път до "доверие в съществуването на Космически разум,в Бог във всеки от нас,а от тук и едно по-ведро и жизнеутвърждаващо настроение в ежедневието". Когато не ги "спасяваме" малките разочарования и леките болки, децата бързо сами научават техните уроци. Опитаме ли се да им "присадим" нашата вяра и опит, те могат да я асимилират механично и след време уроците им ще бъдат много по-болезнени. - най-убедителната житейска ситуация беше моят личен живот, поведение, отношение - моят ненатрапен като "пример" личен пример. Децата ми имат добър личен живот, защото аз им "показах" какво не бива да допускат в семейството си, ако искат да са щастливи. После им показах (вече съзнателно), че щастието не зависи от нещо или от някого, а е резултат от отношението ни към света ни и към себе си. Когато те видяха, че каквото и да се случи, аз не се чувствам зле, а се усмихвам, казвам благодаря за урока и обяснявам защо благодаря.... след няколко месеца видях в ръцете на дъщеря ми (на 18 беше) книгите на Учителя и Дийпак Чопра (моите любими). Когато преди това и ги предлагах или "рекламирах", само махваше иронично с ръка. - Най-много мисля помогна безусловната подкрепа и одобрение и разбиране, търпението ми, ненатрапването на моето мнение. Напротив - непрекъснато им казвам, че те са ме научили на много неща и те са тези, които сами ще намерят своя път и своето щастие. Много разговаряхме за това, което са преживели и преживяват - за добрата страна на неприятностите... (Те още нямат 360* поглед на ситуацията поради по-бедния си опит и присъщата си праволинейност и емоционален подход).

Именно! Когато не го наричаме недостатък, лоша страна и т.п., ние спираме да критикуваме. Тогава именно осъзнаваме истинската същност и причини на дискомфортите и дисхармониите си и ги преодоляваме с любов, а не с борба. Дойде ми на ум сравнение от медицината - температурата е болестно състояние, но не е болестта, нали? Ако тя се обяви за болестта и се "борим" с нея, дали ще се излекуваме или само ще скрием истинския проблем? Полезно ще е май лекарите тук да ни "светнат" за разликата между симптом и заболяване... И за маскировките си мисля сега - не са ли те резултат от това, че "нападаме" егото със самокритика и то реагира нормално със самозащита? Вместо да си правим списък на недостатъците, дали не е по-добра идея да направим списък на нуждите и дискомфортните му състояния, за да му помогнем да се справи с тях....?

Силвия! Наричаме ли нещо слабост, недостатък, лоша черта, промъква се критика, нехаресване. Не се усещаме как постепенно я прехвърляме от себе си и към другите. И ако ние "имаме смелостта" да си признаем слабостите, започваме да очакваме и другите да го направят. Ако не го направят, смятаме, че си слагат маскиили са безотговорни ... (и започваме да ги "сваляме" и променяме ние).. Когато престанах да си "признавам честно" пред себе си слабостите и недостатъците си, някак изведнъж престанах да ги виждам и у учениците си. Това, което преди наричах мързел и небрежност и критикувахме и се борехме с него, сега наричам "симптоми на недостатъчна процесуална мотивация" и преодолявам проблема като сменям дейностите, подходите, атмосферата, мотивировките.... Страхът не е слабост и недостатък на човека - това е временно състояние на излишно прехвърляне на енергия и внимание в миналото и бъдещето, или зависимост от чувството за собственост. Осъзнае ли се, много лесно се продолява. Нещо като хремата - тя не е недостатък , а временно състояние на дискомфорт, което ни подсказва какво имаме да хармонизираме в себе си.

Точно попадение! Думата без словото не е дума, а е мъртва комбинация от звукови единици - фонеми. Ето още малко научен подход: Правен е експеримент от психолингвисти - дават на група хора безмислени съчетания от фонеми, но им казват, че това са изречения от някакъв език, който е напълно различен от познатите им. Помолени са да предположат какво биха могли да означават тези "думи" и съставените от тях "изречения". Резулатите били - всеки от участниците дал свое предположение, но нито едно не приличало на другите. Очевидно, всеки е "напълнил" празните словоформи и фрази с това, което носи в себе си, в съзнанието си, използвайки структурите и звученето на своя роден език. Това иде да покаже, че думите са неразривно свързани невербалната част на съзнанието ни и двете взаимно си влияят. Затова думите могат да лекуват и освобождават, но и да оковават и дори да убиват. Луиз Хей е написала книга за тях, която е помогнала на хиляди... Учителят също много често дава думи и формули за лечебно и хармонизиращо въздействие над собственото ни съзнание.... Недоразумението между говорещите се получава тогава, когато в думите на другия ние влагаме нашето съзнание, вместо да се опитаме да използваме този перфектно създаден канал, за да се доближим и опознаем неговото.

То и не е вампиризъм. Твърдя го с пълното съзнание и опит на човек, който е прекарал целия си съзнателен живот на възрастен до момента (25 години) сред деца от най-разнообразна възраст и в най-разнообразни ситуации и взаимоотношения. Интересно ми е как би се обяснил фактът, че прекарвам с деца 8-9 часа на ден в стая и след всеки (учебен- 50 мин.) час децата си тръгват свежи и спокойни, а вечерта не се усещам уморена или "източена" нито заредена - нормално свежа и спокойна като тях. Има енергиен обмен, естествено, но това не е вампиризъм! Според мен, децата "изнервят и източват" възрастните тогава, когато последните не желаят да общуват с тях на техния език (децата не владеят нашия напомням). отказват да погледнат света и детето през очите на самото дете, а се стремят да му наложат своите правила и представи за добро поведение и дисциплина. Вместо да се "свържат" с доброто в детето и да усетят нуждите му (детето още няма силите и възможностите и правото да ги задоволи само) и да му помогнат, възрастните се опитват да го поправят и възпитават. Е, сега вече и енергиен вампир ще виждат в него. Един въпрос само - ако кученцето ви задраска по вратата, вие за вампир ли го таксувате или разбирате, че иска да излезе навън. Защо го извеждате - защото ще ви източи енергията или защото го разбирате и обичате? Ако детето се размрънка, обаче....

Синева! Опит за анализ (на шега) на "лошите" качества на Орлин Баев: 1. хищнически помисли и месоядство Очевидно щом организмът ти не те "спира" да ядеш месо, значи все още има някаква нужда от това, което съдържа месото. Ти критикуваш месоядството си и организмът ти отговаря на заплахата да остане без необходимите елементи със засилване на "хищника" в теб. Ако спреш да заклеймяваш себе си за месоядството и бавно, постепенно, без самокритика заместваш разумно съставките на месото с подобни на тях от растителен произход...той сам ще се откаже. НО- Винаги оставяш на организма си врата, че ако нещо му потрябва спешно от месото, ще му го дадеш... 2. заекване Всеки педагог ще ти каже, че заекването се получава при несъответствие на темпото, с което мислиш и темпото на движение на артикулационния ти апарат. Ти искаш да кажеш много неща бързо и се съмняваш дали ще ги кажеш толкова добре колкото ти се иска. Т.е. "лошото" ти качество е следствие от това, че критикуваш начина си на говорене.. 3.Безсъние Ами ако всеки път, когато наближава време за лягане ти критикуваш себе си за безсънието си и се самооценяш какво и как си направил.... обяснимо е безсънието... На теб ли да напомням за НЛП, колега? 4....... мммисля останалите да ти ги оставя на теб за "домашна"... Прости ми шегата.. ако те е засегнала... Ще се радвам много да споделиш с нас своя анализ по точки 4,5 и т. н.

Съгласна съм с Орлин. Но за бабичките че са невежи - не съм сигурна съвсем. Макар и полуграмотни, някои от тях имат разбиране и познаване на човешката душа и характер и на живота, за които биха им завидели психолози с научни степени. Моите впечатления показват, че "пациенти" на баячките ообикновено са уплашени деца или възрастни, които не могат да се съвземат от силен стрес и да го осмислят. При възрастните баячката помага колкото със самото баене, толкова и със разговор, който да насочи пациента как да преосмисли положението си и да промени позициите си, да прости на себе си и на другите и на живота, да намери доброто в злото....

И аз се присъединявам към благодарностите и предварителни също отпращам към всички, които споделят своите защитни техники срещу енергийните вампири. Имала съм преживяване подобно на това, за което споделя мекота. Ефектът беше подобен. На хленчещ вампир на мен ми е помагала формулата "всяко зло за добро" когато завалят оплакванията. започвам сериозно и загрижено да "светвам" на оплакващия се колко е полезно това, което му се е случило. Например - изгубил бележка за 50 лв. платен (но не лично) телефон и му казват, че не е платен. Трагедия ужасна! Клетви към БТК! Аз казвам - късметлия си - само 50 лв. ти струваше урока, че тези бележки се пазят старателно и внимателно. Гледа ме объркано и се оказва, че той и за тока и водата бележките пилее. Значи благодарен да си казвам...само 50 и се моли до следващото плащане да не ти се обадят от енергото Мисля, че пак го "нахраних", но не с енергията, която той си искаше - съчувствието. Само че не всички реагират положително на такава защита.

Като стана дума в друга тема за баенето... защо да не събудим тая..? Възникна интересен въпрос. Кой отива при баячките? Дали суеверие и невежество ни води там? Дали неверие в собствените си способности да се справим с проблема си? Дали хората отиват при баячката с надеждата друг да "отнесе" или да ги спаси от лоша карма или влияние, вместо сами да си я отработят и да се научт да се защитават? А може би наистина изкуството им е необходимо на хората, изпаднали в беда? Надеждата, че баячката ще ни помогне дали е самозаблуда или напротив - вътрешният ни глас, който знае къде да ни изпрати в тежък за нас момент? Ще съм благодарна тези от вас, които казаха, че се занимават с баене и тези, които са ходили при баячка, споделят впечатленията и мненията си.

Ето как съдържателната форма - три думи - три живи светли същества могат да лекуват: Любов, Радост, Веселие - за лекуване и при неразположение Благодаря на екипа на сайта за богатството, събрано на неговите страници!

(Не съм сигурна, че звездите и баячките не могат да помагат - прабаба ми и бабата на приятелката ми на много хора са помагали....дали лекомислено не се надсмиваме на някои "бабини деветини" вместо внимателно да се вгледаме в тях и да научим изкуството им) Време е май да събудим тая хубава светла тема. Стана интересно - има различни Надежди. Напълно споделям! И мисля, обаче Една е надеждата - вяра, че Божията воля е винаги за наше добро и когато с надежда казваме "Да бъде волята ти Господи!", се надяваме да сме със светлина в ума, и смирение на волята, и сила на Любовта да разберем и приемем с благодарност Неговата воля и да изпълним каквото за нас е отредено в нея... Има сигурно и друга надежди - да се надяваме, че другите за нас нещо ще направят така, че да сме щастливи. - Да се надяваме Бог да изпълни желанията ни, и като това не стане, да му обърнем гръб или другите да виним, че не е станала нашата воля... Благодарна ще съм да попълним списъка на надеждите...човешките....

Всеки с дарбата си Моята пък е да усещам и събуждам светлината, доброто, любовта в това, което другите наричат лошо.... И защо да я оставяме надеждата? Не познавам по-красиво лице на Любовта от нея... Оставим ли я, мисля си сега, ще се откажем и дрехата да сваляме изобщо - нали няма да има смисъл вече. А като с надежда и любов и смирение - люспица по люспица, от живот, в живот се учим да я сваляме и живеем без да сме зависими от нея.... не да се жертваме, не да убиваме нещо в себе си, а да му намираме мястото и ролята, за която ни е подарено... та и ние щастие и мир на себе си и света около себе си да даваме, както Бог на нас ежечасно подарява... Благодаря, Макс за единомислието и светлината и топлината.

Благодаря за припомнената мъдрост. Не може да иска Бог, според мен, да загубим живота, който ни е от него даден. За друг живот става дума в това изречение. Животът, който сме си въобразили и присвоили и с който сме идентифицирали божественото си Аз. Да "загубим живота си за Него", мисля, означава да спрем да разбираме своя живот като настоящата си личност - име, положение в обществото, собственост, ценности, желания, спомени... всичко що е конкретно и видимо сега, но ще оставим тук, на тази планета, когато дойде часа да си заминем.... Успеем ли да съблечем тази "дреха" приживе, ще намерим истинския си живот, истинското си Аз, с което сме дошли, за да се учим... Тогава материалното в нас няма да пречи, а ще е в хармония с духовното... И както казва Учителя "удовете" ни ще контактуват с Духа и Живота , които не са "отсреща" (къде ли е това "отсреща" в тази вселена?), а са проявени в материята, която ни заобикаля.