Донка

Да, съгласна съм. Според мен за да не позволим на предположенията си да заместят разбирането и виждането на душата на другия, единственият начин е да го предразположим и оставим свободно да бъде такъв какъвто е и да прави това, от което се усеща спокоен и щастлив и просто да присъстваме с внимание. Може би и ако се научим да поглеждаме света през очите на другия - да усещаме каквото той усеща, да мислим за малко като него...

И защо да не може да си вечно усмихнат? Ние дето сме - какво да не сме ненормални? На времето ми казваха, че ако винаги се усмихвам, значи съм повърхностна и несериозна... и ме разплакваха... Сега не могат да ме разплачат, защото знам, че лицето на Бог е винаги усмихнато и затова и аз винаги се усмихвам. И с Любо съм съгласна за смеха - когато не ти е до смях, точно смехът ти помага да промениш вибрациите, да се издигнеш над проблема и да да съзреш смисъла на ситуацията - нейното добро. И това се случва, защото смехът слага Егото на мястото му. А за пречистването на организма на мен много ми помага молитвата - и тя ми е с лека усмивка на радостна благодарност.

Благост и това според мен е един от Пътищата към Абсолюта (не смея да кажа Пътят - твърде ограничено ни е съзнанието за да знаем единствен ли е) Ние всички тук сме свързани, но не сме ВЗАИМОЗАВИСИМИ, а всеки от нас е свободен. Ние не си предаваме нищо, ние съпреживяваме. Нашето присъствие и поведение не влияе и не променя другите, те са свободни да се променят и "пробуждат" сами себе си. Тук ни свързва не диалектиката, а Любовта и Свободата. Абсолютът, Хармонията дали не са връзки без взаимозависимости? И по темата - може би времето, в което живеем е именно преход от диалектиката към хармонията... от взаимозависимостите към Любовта и Свободата...

И пак ми се сипят въпроси... Какво да наричаме способност да виждаме и разбираме душите? Дали не е много лесно да сбъркаме "виждането и разбирането" с предположението за това каква е душата на другия? Как да разграничим едното от другото? Как да избегнем ограничението, което ни налагат нашите "мерки" за човешка душа? Тази способност дали е вродена или се придобива? А можем ли да разберем дали другият човек ни вижда и разбира душата ни? Ами ако това, което вижда той не съвпада с това, което ние си мислим за себе си?

Вътрешният ни човек не беше ли божествената искра, Любовта заложена в нас? Бог съди ли? Любовта съди ли? Вътрешното съдене дали не довежда до "раздвояване" на съзнанието ни на Съдник и Грешник? И като се раздвои, познайте кой ще се намести веднага в позиция Съдник, кого ще избутат в позиция Грешник - Егото / Вътрешния човек Съденето предполага някакви критерии? Как изглеждат те при съвестта? Как съвестта произнася присъдите си? Как ще ни очисти съдещата съвест? Съденето не напластява ли в съзнанието ни усещането за вина? Добре, като ме осъди, вече няма да правя така, но направеното ще остане.... Не, струва ми се, че съвестта по-скоро не допуска да направим компромис с Любовта в себе си. Макс беше писал: Значи съвестта е превантивен контрол - "разиграва" възможната ситуация и проверява реакцията на Вътрешния човек - на Любовта в нас - ако усетим дискомфорт, объркване, безпокойство, значи каквото и да е, колкото и благородно да изглежда, то няма да е в хармония с интуицията ни, с любовта ни към себе си. Това не е съдене според мен, това е механизъм на свободен избор на поведение, хармоничен на нашето съзнание - т.е. conScience - събирам възможните варианти, проверявам реакцията на Любовта в себе си и вземам осъзнато решение за поведението си.... Така го разбирам аз...

Съгласна съм. И си харесвам "свръхчувствителността" към съденето. Тя е нещо като имунитет - никога не съм съдила никого друг освен себе си - това беше моята карма, моят урок. Разсъждавайки над темата за съвестта (благодаря на модераторите), аз осъзнах, че съм вземала за съвест Съдията, който съм носела себе си. Това не е бил моят Вътрешен човек - на него му се играеше, пееше ... Това е била "съвестта на Морала и неписаните закони на общественото мнение" - за тях все бях виновна и недостатъчно добра, все грешах, все трябваше да се "поправям"... и така - 40 години... никак не са малко, нали? Затова сега ми трябва сигурен имунитет - а и професията ми го изисква - да разбирам и помагам, а не да оценям и съдя (упреквам). Той (Господ) си знае работата!

Всички хора са различно добри. Няма зависимост между добротата и притежанието на пари. Има зависимост от тях. Ако някой е спечелил с нечисти средства пари и ги влага в нещо нечисто, той натрупва карма, но не е наша работа да го спасяваме. Това е негов урок. Имам известен съученик с много съмнителни пари - пазят го 7 бодигарда! Покани няколко човека от класа, защото не можа да дойде на срещата - за него било опасно. Казаха ми че не му позволили дори да се здрависа с бившите си приятели - гледали се само от 2 метра и говорили 2 минути... Друг също се води, че има пари, но всъщност той много работи и дава работа на много хора - парите му не се "виждат", защото "работят". Той умее да ги "върти" и има усет къде и как да ги влага... Друг все се оплаква, че добрите хора като него нямат пари, но сам си признава, че ако имаше, щеше да ги пропилее...

Също! Мога например да ви кажа от опит смисъла на алергиите и астмата. Когато страдах от тях, не можех да приема доста неща, с които се срещах в живота, защото ги класифицирах като лоши и грозни и влагах всичко от себе си, за да ги направя по-добри и по-красиви. Те, разбира се не ставаха такива каквито аз ги исках и аз страдах. Неща, от които на другите не им пукаше и дишаха спокойно и казваха - това си е нормално - всеки да си носи последстивята от това, което прави и което е, мен ме задушаваха, защото се чувствах виновна, че другият страда. Когато промених начина си на мислене, изчезнаха сами и алергиите, и астмата...

Благодаря ти Анелина и добре дошла! Напълно споделям написаното от теб. Само дето бих заменила думите Съдия и присъди с Божествен глас и мнение. Може би имам свръхчувствителност към съденето, признавам. Но докато моята съвест ме съдеше, аз се чувствах жертва. После смених съдещата си съвест с Божествения глас на вътрешния си човек, който ме обичаше и искаше не да спазвам морал и правила, а да бъда щастлива заедно с близките си хора. Вашата съвест от кой тип е? - съдеща или разбираща и обичаща? Разбирането дали означава мекушавост и липса на своя позиция? А съденето дали не означава липса на Любов?

А как да определим критерии за по-напреднали и по-изостанали? Според мен живота не е линия, нито е писта, по която някой е по-напред от друг. Всеки носи нещо, което другите нямат или имат в по-малко количество. при общуването обменяме - но това никак не значи че едните дърпат другите - дори и когато това изглежда така. Сега си мисля, че може би това е 'спирачката' на съвременната наука - който се занимава с нея, т.е. "учен" смята, че мисията му е да "учи" другите, защото е по-напреднал. Мисля си обаче, че той се казва "учен" защото той се учи - това му е задачата, която му е възложило обществото - да научи повече неща и да ги сподели, да ги даде на другите - да си вземат каквото им трябва. Започнем ли да се усещаме по-напреднали, май спираме да напредваме.... и започваме да си подхранваме гордостта и суетата. Започнем ли да се усещаме по-изостанали, струва ми се започваме да подхранваме ревността и да подтискаме Любовта към себе си.

Благодаря - много ценна информация. Значи той не се е усещал като символ на Бог (нито като призван, избран или изпратен - съгласна съм с Благост) и според мен едва ли е позволявал да се отнасят с него така. Никъде в беседите, които съм чела няма коментар на това, какво би трябвало да бъде отношението на неговите ученици към самия него и че това отношение ще им помогне да усетят божественото. Доколкото знам учениците му са го чувствали много близък и са споделяли с него спокойно. Ето това е според мен противоотровата срещу самозабравянето на Егото на един духовен човек и превръщането му в идол, а учението му в култ - презумпцията че Учителят не е символ нито на Бог, нито на Учението си. Това не означава неуважение към него, напротив. Тъй като по съвпадение моята професия се нарича със същото име, мога със сигурност да твърдя, че истинското уважение към един обикновен учител се разпознава, когато децата те усещат толкова близък, че се държат с теб като с по-голям приятел.

На мен ми се струва, че един духовен човек е овладял умението с малко думи да казва много неща и то така, че хората, с които общува по-скоро да усещат какво иска да сподели, а не да си превеждат смисъла на казаното от него. Според мен в казаното от такъв човек не звучат поучения, оценки, недоволство, обида и т.п. , защото подобни категории не съществуват в начина му на мислене. ... Това според мен означава одухотворена реч, а не изрази пълни с термини, неразбираеми за "простолюдието".

Съгласна! И пак ще си запея моята песен: Има ли противоотрова, която предпазва символите да не се превърнат в идоли? Или по друг начин: При кои благоприятни условия символът се превръща в идол и учението в култ?

Думите на Учителя аз разбирам по съвсем различен начин. Мисля, че той няма предвид учителите и себе си още по-малко. Бог ни учи с това, което ни се случва в момента, с хората, които ни среща в продължение на нашия живот, с това, което чуваме - не само човешка реч имам предвид, но и музика, и шум на вода, гора, вятъра, дъжда и т.п., смях или стон, учи ни с това, което виждаме, усещаме.... В този смисъл Бог няма определена форма, а симултантно е в най-разнообразни форми. Учителят е само една от тях и то не винаги е човешка личност. За мен лично Беинса Дуно е усещането за присъствие - много светло, с много разбиране и човешка простота, ежедневност, разбираемост... но никак не мога да го свържа само с човека Петър Дънов, живял в началото на миналия век... не е и символ на Бог... може би едно от лицата на Бог...

Съгласна съм, че понятията западно и източно са условни, но все пак разликата между двата типа мислене са наистина добре забележими. Връщам се към темата. Според интересната класация на предствите на човешката култура за Бог, която е направил Дийпак Чопра в Как да познаем Бог, страданието и наказанието, присвояването на праведността, съперничеството и смесването на Егото с Божественото Аз са характерни за ранните нива на постигане, докато покоят, неопределеността, безусловната Любов характеризират последните - най-висшите нива на понятието Бог. Може би Европейската култура като значително по-млада от източната все още изживява детския си период? А дали източното мислене не е минало през същото детство? И ако да - как и за колко време е надрасло "агресивния" си период?

А ще стане ли идол, ако обяви себе си за символ на Бог? Учителя Дънов смятал ли е себе си за символ на Бог? Знае ли някой дали се е усещал избран, призван или.... само Учител? Според него ( а и според вас) Учителите на човечеството избрани ли са или призвани?

Човек прави най-добрите си неща точно тогава, когато дори и не подозира, че ги прави. Благодаря на Силвия и на модераторите. Темата е много интересна. Често използваме понятието съвест с различни определения - чиста, нечиста, болна,... Всъщност коя част от съзнанието си наричаме съвест? Тя с Вътрешния човек ли е свързана или е плод на Егото ни? Може би има съвест на Егото и съвест на Вътрешния човек? Как функционира механизмът на съвестта? Дали е превантивен, текущ или пост-фактум контрол? Възможно ли е съвестта ни да бъде агресивна към самите нас и да ни причинява страдание? Съвестта нашият вътрешен Съд ли е? Или може би ориентир за това доколко сме себе си?

Не съм привърженик на оценките, нямам лично мнение нито за Ошо, нито за който и да било гуру... Уважавам Учителя Беинса Дуно, но той за мен не е символ на Божественото, а един от Мировите Учители. Нямам нужда от символ, за да се докосна до Божественото, така че ми са интересни вашите разсъждения по принцип по проблема:

Интересни размисли! Благодаря. Сега се опитвам да си обясня защо хората се плашат от тишината (външната). Може би това го вграждаме в съзнанието на растящото дете още през първите седмици след раждането. За възрастния бодърстването на бебето е момент да го обслужи, да се порадва, да общува с него. Някак не остава време новороденото да бодърства в тишина, да свикне с тишината и дори с отсъствието на човек в стаята му. Ние преувеличаваме нуждата му да общува с нас и дори не се досещаме, че може би има нужда от тишина и усамотяване. Пишат ли го това сега в книгите за младите родители? В нашите на времето пишеше, че трябва да им осигуряваме повече впечатления, за да развиват сетивата и интелекта си... За възрастните - много е хубаво да помълчим заедно у дома. Като се замисля обаче, май са ни втълпили, че ако някой мълчи в наше присъствие (или ние в негово) това означава, че ние не сме в добри отношения или нямаме какво да си кажем или не се интересуваме един от друг. Пак опираме до модели на мислене и общуване. Дали наистина е случайно налагането на тези модели? В тишината и мълчанието човек е свободен да бъде себе си, а общуването е най-бързият канал за "заразяване" с мисловни модели, замърсяване с информация и негативни емоции и най-вече ограничаване на възможността да мисля и вземам решения сам - да бъда нестандартен...

Благодаря ви Приятели, че ви има тук и навсякъде по нашия свят. Благодаря на Бог, че ме изпрати при вас. Благодаря за Любовта, Мира, Светлината, Радостта! Нека Божията Майка бди над вас, над децата и близките ви.

За първото - съм съгласна, че е трудно, но не е невъзможно. Може би е нужно да сменим принципа на възприемане. Или по-скоро да не се опитваме да осъзнаем Бог по същия начин, по който осъзнаваме материалния свят около нас, а именно като обобщение на възприетата информация. Може ли медитацията да се смята за подобен начин на "осъзнаване" на Бог? А синхроничността? Или състоянието, което аз си наричам "излъчвам любов - всичко около мен е Любов и излъчва Любов" - в него осъзнаването на Бог протича в обратна последователност - първо е убедеността, после обобщенията и понятията и накрая конкретната информация, подкрепяща първите две. Имам известни съмнения относно символите на Бог в материално изражение. Може би са предизвикани от печално израждане на представите за Бог и Неговата Воля, когато последните се "персонифицират" за удобство и нагледност и попаднат в ръцете на манипулатори. Иначе ви вярвам за излъчването на Гуру... може би това е смисълът на "призван и избран"? Има ли противоотрова срещу смяната на Бог с негов "идол"?

Благодаря ви, приятели! Значи аз съм човек с източен тип мислене, излиза Още един въпрос тогава: Кое в западната култура, в западния начин на мислене, предизвиква съперничеството и стремежа да се противопоставят учения с еднаква по същност основа и да се наложи един модел на духовност и "праведност"? Едва ли същността на християнството като учение предизвиква факта, че християнските църкви и секти (не бих ги нарекла учения, а общества) И съответно кое в източната култура и начин на мислене предпоставя толерантността и презумпцията за Последното е и моята лична житейска философия... и не само по отношение на културите, но и на хората поотделно като личности.

И аз съм с вас, момичета, само дето не съм толкова скептично настроена. Вече все повече хора Аз бих го нарекла Свят на Божията Воля. Той си съществува май на планетата и сега - само човешкото съзнание не може (или не иска от гордост) още да се хармонизира с него.

За първата част от думите - аз съм ги срещала в двуцифрено число книги на автори от най-различни култури и учения, формулирани по най-разнообразни начини, но по същността си еднакви. И нека е така, това е хубавото - нека всеки сам намери думите, с които Словото ще достигне до неговото съзнание. Ето например как звучат те у Дон Мигел Руис: 1. Не злоупотребявам със словото 2.Не правя предположения 3.Не приемам нищо лично 4.Правя всичко, на което съм способен и само това, на което съм способен в момента Не ми се иска тук да давам примери от прекрасните книги на Екхарт Тол, Луиз Хей, Дийпак Чопра и още... Същите съвети намираме и в много от беседите на Учителя Беинса Дуно. Колкото до второто, моля да ми уточните какво се има предвид под следното: Благодаря

Имам въпрос към работилите по темата за сравнението между източното и западното мислене: В източното мислене различията в схващанията на отделните учители смята ли се за конфликт между техните учения? Има ли характерното за западното мислене съревнование - кое учение е Истинното и кои са заблудите? Един казус: Ако един последовател на източно учение споделя своите убеждения с последовател на друго източно учение (за опростяване нека двамата са с източен тип мислене и произход), то вторият ще изтълкува ли споделянето като опит да бъде променено мнението му за неговото учение и в намерение на първия да бъде "покръстен в правата вяра"? А първият неутрално ли ще споделя или наистина ще направи такива опити? Дали двамата ще приемат схващанията на другия с интерес и без характерния за западното мислене рефлекс на "нападнат" и презумпцията "моето учение е правилното - неговото е заблуда"? Ще съм ви благодарна, ако споделяте конкретни впечатления от общуване с конкретни хора, а не само предположения по принцип...