Донка

Да, има не едно и две щастливи семейства и те са нормалните, а не нещастните. Сега си мисля, обаче, че нещо в съзнанието ни има интерес да си мислим, че всики семейства са нещастни по своему (синдромът Ана Каренина) . Докато живеех (20 години) в нещастно семейство, се успокоявах от мисълта, че всички са като нас и няма смисъл да търся щастието у дома - там имам дълг и трябва да си нося кръста с любов. Сега второто ми семейство е щастливо - отаначало ми се струваше странно, макар че бях решила, че няма да повтарям старото.... Свикнах с щастието и спокойствието у дома и започнах да забелязвам колко много семейства са като нас....

Изцяло споделям последните две изречения! Добре дошла Даниела Тежко се пише на деца, чиито родители смятат отглеждането и възпитанието им за задължение - независимо дали то ще е украсено с определенията "свято", "благородно", "естествено" и т.п. Това е мноооого дълга тема, по която може да се напише книга... Като майка на две вече пораснали деца си давам сметка, че най-добрите неща, които съм направила за тях, са били онези, които съм приемала като удоволствие, подарено ми от Бог... Благодаря Му за доверието и изпитанието... Преди 2 години ги помолих да ми простят за всичко, което съм им причинила, водена от чувството си за отговорност.... Имаше за какво... Не ми се ще да споделям в какво се изродиха чакането да се върна и семейните ни разбирания за естествена отговорност... Няма по-къс път към ужасите на ревността от този.... Сега не се връщам защото ме чака и защото се чувствам отговорна. И аз не го чакам и не смятам, че има някакви правила и отговорност.... Няма Любов без Свобода....

Винаги съм си мислела, че СВОБОДА означава да не позволяваш на останалите и на техните правила да упражняват волята си над теб.... Да упражняваш волята си над останалите не беше ли определението за ВЛАСТ?

Благодаря! Много точна формулировка! За съжаление от детски години ни внушават, че щастието на отделните членове на семейството зависи от това колко и как ги обичат останалите и доколко се съобразяват с тях. Внушават ни и че щастието на семейството като цяло зависи от това дали членовете му си изпълняват "задълженията"... Постепенно забравяме, че всъщност щастието е дете на Свободата и Любовта и се измерва не с имане и авторитет, а със спокойната радост в ежедневието и естествеността и свободата на общуване.

Жената не е Богиня - тя е жена. Ако мъжът я приема като Богиня, той ще очаква тя да се държи и да изглежда като неговата представа за Богиня. Така се появяват разочарованието и стремежът да открие Богинята вън от семейството. Същото се поучава и с мъжа - Бог.... Мисля, че да приемаш партньора си за Бог е агресия към Бог, към себе си и към човека, когото обичаш. Според мен е достатъчно да спазваме съвета на Христос - отнасяй се към другите така, както искаш да се отнасят към теб самия и още се сещам за едната от Десетте божи заповеди: Не си създавай кумири от нищо и никой на земята или на небето.....

Страхувам се, че в момента, в който допуснем връзката семейство - отговорност Любовта и Свободата бавно, но сигурно ни напускат. Разбрах го от горчивия опит на първото си семейство. Сега не се чувстваме отговорни - сега и двамата разбираме семейството си като мястото, времето и човека, с които можеш да си най-свободен и най-себе си от всякъде и всякога.... и по нашите разбирания за щастие ние сме щастливо семейство.

Отговорността, според мен, е осъзнаване на причинно-следствените връзки на собствените ни решения и готовността да поемем изцяло последствията от поведението ни върху нашето състояние. За мен понятията: -"вина", -отговорност пред друг човек или група, -търсене на отговорност от друг човек за негово решение или постъпка или отсъствието на такива, -"избягване от отговорността" и т.п. са агресивни по същността си и се внушават на човешкото съзнание от ранна детска възраст с цел отнемане на неговата Свобода и Любов и манипулиране на неговото поведение.

Признавам си невежеството Ако може да ни обясниш в чии ръце е инструмент... Мисля, че се досещам, но все пак не искам да правя предположения - коя от всички възможни човешки зависимости имаш предвид? Втората част на изречението може да се разбира по два начина - - да си върнем обратно инструмента на този, който се опитва да ни държи в зависимост чрез него или - да си върнем контрола над инструмента....

А може би умът ни се страхува да не ни загуби и да не загуби нашата Любов към него - инструментът, благодарение на който общуваме със света си. Може би вместо да го презираме, е по-добре да го обичаме и уважаваме като инструмент - тогава той няма да се усеща заплашен и няма да се опитва да заеме мястото на божествената ни същност и да ни завладее и зароби... Може би хармонията между Ума и Сърцето, а не борбата и противопоставянето са Пътят към Любовта.

Мисля си от момента на пускането на темата - а дали самата дума и понятие семейство не се свързва в съзнанието ни само със задължения, собственост, хомот, цели, резултати, желания и всичко друго освен просто щастие и любов - просто да ни е хубаво че сме заедно.... Дали документът за "семейство" не ни изкушава да превърнем щастието си в изпълнение на задължения и постигане на цели, поддържане на авторитет.... Дали някаква част от нашето съзнание не го приема като необходимото зло???

Промених си представите за любовта, благородството, доброто, греха и всички подобни понятия. Преди смятах, че не е добре да обичам себе си, защото това е егоизъм и не ми позволява да обичам достатъчно другите хора и близките си. Сега знам, че ако нямаш в себе си и към себе си достатъчно Любов, ти не можеш да обичаш другите правилно - не излъчваш любов, а я обменяш - даваш с подсъзнателното или съзнателното очакване да ти отвърнат със същото. Преди смятах, че страдащата душа е благородна и възвишена.... сега знам, че страданието е симптом на агресивност и зависимости от човешките ценности. Лицето на благородството и духовността са щастието, спокойствието, радостта. Преди смятах, че е "по-добре да бъда недоволен човек отколкото доволна свиня" . Сега знам, че недоволството е дете на гордостта, ревността и тщеславието. Доволен от всичко човек за мен вече е мъдър човек... Преди смятах, че е грях да не поемеш на раменете си грижите, тревогите, отговорностите, рисковете, болките на тези, които обичаш - така разбирах даването на любов. Сега знам, че е грях да ги лишаваш от уроците и шансовете им да "ходят сами", поставяш ги в зависимост от себе си и очакваш от тях благодарност. Благодарна съм и на Дон Мигел Руис за четирите споразумения И на Дийпак Чопра за Пътеката към Любовта, и на Екхарт Тол, и....

Много точна формулировка! Да отговоря с пример за ежедневието - имам няколко поредни уговорени часове - от 9 до 18ч. Всичко тече ок и в 11 не идва никой без да са ме предупредили. Чакам до 11.15 и ..... не се ядосвам, че са ми пропиляли времето, а си казвам: Благодаря! Господ ми е отворил тези минути за нещо... какво ли е? След 10 сек. се сещам, че си мислех вчера да отскоча до магазина за пролетни меки обувки.... Намирам точно това, което търся в първия магазин и се връщам точно навреме за следващия час - щастлива и благодарна!

Благодаря за съвета - точно интуитивно го възприемам и работя ) Аз за разлика от теб на никого никакви съвети не давам - съветите не са НЛП и ти го знаеш май ) поне надявам се За тези, които все още се чудят какви са тези опасни техники ще кажа, че първото условие за прилагането има минава през т.нар. "подстройка" - т.е. аз "настройвам" сетивността си и след това емоционалността и мисленето си на вълната на детето, което се нуждае от помощ (само ако се нуждае от такава). Започвам да усещам света и да мисля като него с тази разлика, че запазвам стабилността си и самоконтрола. После не прилагам (вече) съзнателно някакви правила, а започвам да живея с детето в неговия свят като равен на него приятел и не го манипулирам, а само го стабилизирам и хармонизирам това, което е в него. След дългите години практика вече ми се случва да осъзная какво и как всъщност съм му казала чак като се чуя. По-скоро съм "проводник" и "хармонизатор" , не "водач" и в никакъв случай съветник... От стотиците ми ученици филолозите се броят на пръстите на едната ми ръка. но всички ползват и обичат езика... не работя за удовлетворението от резултата - това е смешно-субективно понятие за мен, а защото обичам да си играя с децата в техния свят Простете за дългия постинг и отклонение от темата. Колкото до мен самата - чистя си съзнанието редовно благодаря на Учителя за Добрата Молитва. И кармата си ( в личния си живот) успях да изчистя преди две години с помощта на Лазарев. Оказа се, че е трябвало да съм същата каквато съм в професията си - играещо си щастливо дете

Съжалявам за отклонението, но се чувствам длъжна да отговоря.... Когато Господ прати при мен дете на 8 години и то ме погледне със сълзи и страх в очичките си и каже - "мразя го английски, защото нищо не разбирам и имам вече 4 двойки" - диагнозата е дидактогения. Тогава същата тази Вселена очаква от мен да се намеся и ще ме удари, ако не го направя по най-добрия възможен начин, защото за това място и с тази цел ме е създала. Тогава много внимателно - професионално! - лекуваш стреса, несигурността.... отваряш резервите..... След няколко години срещаш "детето" - вече е с една глава над теб - учи английски в езиковата, чете и пише есета и се готви за TOEFL..... със спокойна радост в очите...

Какво според теб е състоянието на читателите на Лазарев? И само от книгите ли зависи то или и от самите читатели? Психо-лингвистичното препрограмиране или още е известно като НЛП (невро-лингвистично...) всъщност е един от ефектите на комуникативното функциониране на езика в човешкото общество. Използва се и съзнателно, и несъзнателно. Самият език и комуникацията като цяло го включват "по подразбиране". В нормалния си вариант, обаче, то се отразява на начина на възприемане и реагиране, на мисловните и поведенчески модели... На мен лично ми помага много в професията ми... За ДНК... благодарна ще съм, ако ни информирате за подробности (не хипотези, а факти!).

Благодаря ти Lila! Ето защо било необходимо да отделяме Твореца от творението му! Ако Те са единно цяло, Величествена Причина и Принцип за всичко съществуващо, не бихме могли да им намерим Наместник на Земята! Не бихме могли да накараме простолюдието да му се кланя и да изпълнява Неговите Закони вместо всеки да живее свободно и свързан с останалите равни на себе си същества по закона на Любовта - както се проявява Величествената причина!

За съжаление, е вярно. Но не се ли случва това именно тогава и именно защото отделяме Творението от Твореца? За мен (споделям схващанията на Силвия и Синева) Творението е проява на самия Творец, пригодена за нашето състояние и развитието на нашите сетива и съзнание. Защо ще ни е необходимо да си измисляме Творец, ако усещаме, че той е в нас, и навсякъде около нас сега? Защо да се кланяме и служим на идоли, ако осъзнаваме, че най-добрият начин да обичаме Бог и да му служим е да живеем с Любов Живота, който той ни е подарил тук и сега? Напълно подкрепям! А какво означава да се привързваме към нещо? - Да страдаме дори само при мисълта, че можем да го загубим. Ако осъзнаваме единството на Твореца и Творението и себе си като част от всичко това, загубата и страданието се обезмислят. Няма какво да загубим (освен ако не загубим Любовта в Душата си)!

Благодаря - радвам се, че сме заедно в погледа си към света и в любовта си към него. Всъщност непрекъснато се уча от всички вас и от децата, с които съм заобиколена по цял ден В тон с темата - напоследък си представям сродните души като "мартенички" - направени са от една "нишка" и са "вързани" някъде вън от видимия ни свят, в който живеят нашите "куклички". Това може би обяснява защо се чувстваме близки без да се познаваме лично дори, защо се "намираме" през разстоянията и времето... защо смъртта не може да ни раздели....

Присъединявам се към хората, които споделят това мнение. За мен смъртта на физическото ни тяло всъщност спира за известен период процеса на "освобождаване от оковите на диалектиката". Това, което помага на съзнанието ни да се освободи от тях е по-скоро осъзнаването и приемането на смъртността на тялото ни - т.е. "Ангелът на смъртта". Той поддържа в равновесие абсолютността на Любовта и относителността и преходността на Егото ни. Той ни предпазва от изкушението да превърнем ума и егото си от инструмент за приспособяване с конкретна среда в своя същност.

Опит за анализ: - зависимост от способностите, успеха и авторитета. Детето я наследява в много тежък вариант. То носи подсъзнателно (а може би и осъзнато) задължението да постигне поне това, което са постигнали родителите му. Този "мотив" неминуемо ражда опасенията от провал, който ще доведе до сриване на авторитета и презрение към себе си. Последното накърнява най-важните потребности на личността - да бъде обичана и приемана каквато е. Ето още няколко доказателства в подкрепа на тезата ми: - да си единствен син е повече бреме, отколкото предимство... - училището нарушава взаимоотношенията му с близките и се оказва доста несигурен начин да се заслужи любовта и одобрението... - детето се разкъсва между двете референтни групи и техните различни критерии за приемане, признание, авторитет - семейството и връстниците. Може би в съзнанието му двата комплекса от критерии са се смесили, което предизвиква непреодолимата фрустрация и нежелание да се върне в средата си. Не ми се иска да коментирам диалога между родителите - той е типичен пример за родители, довеждащи децата си до тежки неврози.... Има спасение за детето... то минава през драстичната промяна на представата на родителите за себе си, за него и за Любовта.

Случвало ми се е ... но впоследствие се е оказвало, че това са били желанията на моето тяло, и те определено са ми посочвали "сродно тяло", а не "сродна душа". Доста късно разбрах, че и душата си има начин да ни покаже кой носи неин сродник - това е човек, с който си в състояние да разговаряш или мълчиш спокойно, чието присъствие не предизвиква вълнение, а усещане за лекота, свобода, спокойствие, пълноценност, хармония. Там дори не може да става дума за желания - няма какво да се желае - всичко е щастливо такова, каквото е и каквото идва.

Мисля си сега, че може би малко ни стряскат думите стремеж и съвършенство . И двете могат да доведат до тежки зависимости, ако се абсолютизират и изместят Любовта от позицията на смислоопределящ фактор..... За себе си бих го определила по-скоро като повишено внимание към процеса на самоусъвършенстване.

покойната ми баба определяше самозаблудата много сполучливо само с едно изречение: ".. и като си измисля нещо... сама си вярва... " За мен самозаблудата е да повярваш, че картината на света и правилата, сътворени от твоя човешки ум са Истината за света около теб. Резултатът: спираш да обменяш информация със средата си и вместо да се "вживяваш" в нея, се опитваш да я натикаш в представата си за нея. Ако под влюбване разбираме "обожествяване" на един човек - да, самозаблуда е. Първо, забравяме, че няма човек, който да покрие критериите ни за "божество" и се стараем да нагодим образа на любимия към идеализираната си представа за него. Следва разочарование, недоволство, опити за "превъзпитание".... Второ, обявяваме любимия за "слънцето и въздуха" на живота си - такава "любов" завършва с катастрофална зависимост, ревност или енергиен вампиризъм.

Ами аз например се научих да не приемам мълчанието лично. То не е мой проблем, а на този, който мълчи. Аз не мълча, ако нещо не ми е ясно или не ми е приятно във взаимоотношенията с близък човек, а се опитвам с добро да изясня недоразумението. Ако другият, обаче, е избрал мълчанието като наказание, то определено не се чувствам наказана или длъжна да се извинявам или моля за прошка. Последното го правя само ако сама почувствам, че съм сгрешила по някакъв начин в определен момент. Не ме интересува дали ще ми простят - като моля за прошка, аз казвам по-скоро на себе си, че съм разбрала грешката си и ще се постарая да не я допускам повече. Понякога хората имат нужда да помълчат, за да осмислят нещо на спокойствие и ние не бива да им пречим. Както и ние имаме право да помълчим, ако не ни се иска да вземаме участие в някакъв разговор. Това не означава, че сме се отдалечили или сме загубили любовта.

Не съм "специалист" в тълкуването на сънищата, но мисля, че посланието и предупреждението на този сън е: - стълбовете с електричество по ежедневния ти път сами по себе си не са заплаха за теб. Ти сама започваш да "се пазиш от тях". Т.е. имаш склонност да "търсиш опасностите" около себе си с цел навреме да се предпазиш от удар. По този начин ти сама предизвикваш този удар - визуализираш го. Искрата минава през теб, защото ти си я очаквала - привлякла си я. Според мен сънят е бил предупреждение да намалиш негативните си очаквания, страховете си - те са тези, които те нараняват, не "стълбовете по пътя ти". Не забравяй, че образното ни мислене не може да "чува отрицания". Ако, например, си представиш "дано НЕ падна" - ти всъщност генерираш картина на падането.