Донка

Съгласна съм със Сахиб Добро е, когато не се и опитваме да даваме оценки какво е било, какво е или какво ще е добро - зло. нека оставим Господ (който е и в самите нас) да покаже. Много съм се старала в живота си да правя добро по мойте и на другите представи и по желанията и вкусовете на хората, които обичам. Много рядко това е довеждало до хармония. Много съм страдала. Спрях! Сега правя добро, като се старая да бъда щастлива и да поддържам Любовта към себе си и всичко, което ме заобикаля, без да искам нещо повече или по-различно. Правя добро като благодаря за всяко неочаквано нещо, най-много за развалените си представи и планове, и се опитвам да почиствам очите и душата си, за да видя "подаръка" си. Правя добро като не се опитвам да "правя добро" или да изпълнявам желанията на близките си преднамерено. Правя само онова, което ме прави щастлива мен самата - така подарявам на близките и любимите си не сбъднатите им желания, а своето щастие. Не се ли чувстваме най-добре, когато до нас има щастлив човек??...

Звучи много очарователно...както и да го тълкуваш. Но и в двата диаметрално противоположни случая води до проблема, за който позабравихме - скандалите. 1. Силна жена, която се бори с живота, го прави, защото не може или не иска да остави борбата и защитата си на мъжа до себе си. Тя се превръща в пряк или скрит диктатор и манипулатор. Така постепенно съпругът загубва смисъла в семейството и се превръща в различно реагираща марионетка - обезличен и презиран, изпълнява всяка заповед, или мърмори, но слуша, или се съпротивлява по свой начин.... 2. Силна жена, която се бори с живота, защото някой и е внушил, че трябва да "спаси" от тази тежест мъжа и жертвоготовно да поеме неговите функции на крехките си рамене. Тази тежест постепенно я смазва или огрубява, което неминуемо предизвиква презрението или агресията на мъжа. Той я наранява, защото тя го преръща в безпомощно разглезено момченце. Бях вторият тип "силна "жена... Сега предпочитам да не се боря с живота, а да му се радвам какъвто Господ ми го праща всяко утро... Сега не искам да съм силна, а да се доверя на силните ръце на съпруга си - с моята любов и доверие той се чувства спокоен , когато вземаме решенията си заедно... Не се страхувам за него, защото вярвам, че Господ му е дал сила и разум да пази и себе си, и мен...

По думите на майка ми така е оцелял и брат ми. Разболя се от диабет на 10 години. Първите 2 години имаше дни, в които животът му висеше на косъм. Майка ми отиде сама с него на ръце в Бачковския манастир. Той бил почти в безсъзнание, когато тя го протегнала към иконата и със същите думи - "твой е Богородице - ако ти решиш, нека има живот, ако е по-добре за него да не страда, прибери го да е щастлив при теб. Ако решиш да живее, първото му момиченце ще е на теб." Племенницата ми е кръстена Мария и е нежно, мъдро и добро момиче - като Светата Майка.

Напълно съгласна като под излишно търпелив разбирам толерирането на поведение, което ни причинява дискомфорт, но ние подтискаме инстинкта си да се отдалечим или да сложим Стената в името на идеята за Търпението. Изживявайки се като светци, ние забравяме, че нашите човешки инстиктивни, а не преднамерени реакции са всъщност коректив за поведението на хората около нас. Колкото до взискателността към себе си и другите - отскоро промених мнението си. Смирих желанието си да бъда По-добра, Достойна, Правилна. Приех с любов факта, че съм просто човек и ми е позволено да съм несъвършена и да греша. Смирих и взискателността си към учениците си - просто с любов казвам как ще е по-лесно и по-бързо ще постигне това, към което се стреми, но винаги им повтарям, че избора е техен. Не изпитвам разочарование, когато не виждам реални резултати - може би Господ е пратил това дете при мен, за да му дам любов, а не знания....

съгласна съм с Латина. Може би с малко уточнение - уважавам не човешките си желания, а обичам Бога в себе си и другите и оставям с вяра и благодарност да се случва каквото е писано. Моля се Господ да ми подскаже какво да направя - но каквото и да е - знам че ще е за мое добро.

Съгласна съм с вас - с едно уточнение - липсата на Божествената Любов и зависимост от човешката. С тази диагноза напуснах дома си. Ние се обичахме, но по човешки. Той от любов към мен искаше да ме направи съвършена - така, както той си представяше съвършената съпруга. Не можеше да си представи, че ще ме загуби и изпитваше тревога, когато се забавех на опашка в магазина или се спирах да разменя няколко думи с приятелка на улицата... Не трябваше да разговарям с хора, които той не харесваше! Наричаше го предателство... Аз пък все се стараех да заслужа ласки и страдах, когато не ги получавах - обвинявах себе си, че не ги заслужавам и не се харесвах като жена и майка. Любовта разбирах като страст и дълг в едно.... Когато валяха обидите, се свивах виновно и плачех...и пак се стараех....

Мила Таня, нямах намерение да пиша повече в тази тема, но твоите думи изтръгнаха сълзи от очите ми. Ти в постинга си - това бях аз преди 3 години. Изтръпвам от ужас сега само при мисълта, че можеше и да не се реша на болезнената "преинсталация" преди 2 години, можеше да не се вслушам в молбата на децата си (поредната) - да се разделим. Сега щяхме да сме нещастни всички - и аз, преглъщаща сълзите си и броейки годините до смъртта-избавление от "кръста", който сама съм избрала и децата ми (на 22 и 19) - бяха заявили, че няма да стъпят в дома ни повече, и бившият ми съпруг - той е толкова спокоен сега, когато няма на кого да се "кара" и да подозира в измама, и настоящият - почти загубил надежда, че ще има спокоен, щастлив дом.... Сега сме щастливи - всички. Най-много децата! Да побеждаваме егото си - това означава ли да не обичаме себе си каквито сме??? Не сме доволни от Отеца си??? Да се съобразяваме с другите е шаблон за агресивно поведение!!! Всъщност ние се съобразяваме със собствените си представи за това, какво усеща или още по-зле - как ЩЕ отреагира другият. Така неволно го превръщаме в марионетка на своя модел на мислене и реакции. (Сега знам, че с най-близкия си човек мога да бъда себе си, да не меря думите си и да не се страхувам,че ще "стъпя накриво" ) Година и половина "лекувах" сина си от нерешителността да влезе в интимни отношения - опасяваше се, че може да "нарани" любимата си или тя него... на това го беше "научило" старото ми семейство... Благодаря на Бог, че дъщеря ми е опърничава и не успяхме да я "възпитаме" - от нея се научих да не "нося кръста", а да слушам инстинкта си за щастие. Искаше ми се да ви кажа още много "истини", на които ме научи живота... но ще ви стана досадна... Простете ми за дългия постинг и ВЯРВАЙТЕ В СВОЕТО ЩАСТИЕ.

Прости ни, Сони В думите ти чувам моите собствени деца Аз никога не отговарях с удар на удара, винаги се опитвах да се усмихвам и да прощавам, да не се обиждам... да запазя семейството... 20 години... агония. Сега имам ново семейство... Всяка тревога или изпитание посрещаме с прегръдка или смях. Децата ми - те са твои връстници, забравиха стария живот и са щастливи, защото аз съм щастлива. Опитваме се да разберем защо толкова дълго (той - 25 години) сме живяли в страх и сълзи... и двамата, а не сме се доверили на инстинкта си за щастие. Дали заради принципите на обществото ни, дали заради надеждата, че ще стане чудо или заради примирението, че "всички семейства са така". Когато в едно семейство се засели раздразнението и обидата, това е сигурен знак, че Любовта си е отишла - всеки от партньорите си представя семейството като дълг и обвързаност. Някои очакват другият да се държи по неговите модели на доброто и правилното поведение и "наказват" за грешките. Други се стараят да не са себе си, за да ги обичат и да не им се "карат". Така сами си отнемаме свободата. А може ли Любовта да живее без нея???? Ние родителите се заблуждаваме, че трябва да запазим болната клетка в името на децата си. Всъщност горчивата истина е, че заразяваме и тях с модела на нетърпимост или на жертвеност. Бъдете себе си и се обичайте такива каквито сте. не се страхувайте да се доверите на единствената мяра за Любов - Спокойното щастие.

Благодаря на Благост, която много точно илюстрира с конкретни примери това, което имах предвид в постинга си. И в двата случая тя определено е вземала решенията си с приоритет на Любовта и Интуицията си. Не се е опитвала да пали конфликт, нито пък да "пази" работата си с цената на нарушаване на личната си хармония. И в двата случая е проявила Вяра в Мъдростта и грижата на Бог... Моите лични примери не са толкова ярки - професията ми е до голяма степен индивидуална - работя сама с децата около себе си. Опитвали са се да ми наложат учебник или определен метод на преподаване, темпо на усвояване или система за проверка или оценка и т.п. В повечето случаи правех това, което намерех за по-ефективно, но не го обявявах пред всички - знаеха само учениците ми... Мярката за Истината ми бяха децата, не инспекторите или директорите. Спомням си че веднъж ( да ми прости господ лъжата) - цял срок писах в материалната книга, че вземам 2 часа на урок, а аз вземах по 3 или 4 - паралелките ми усвояваха по-бавно езика.... Предпочетох да научат по-малко неща, но да ги научат за цял живот - още ми казват че са влюбени в езика...

Зависи какво представляват моралните ви принципи, според мен... Ако това е свод от внушени ви от някого правила и вие ги прилагате като рамка, в която трябва да се поберат животът и хората около вас, по-добре оставете да се случва каквото има да се случи, опитайте се да видите мъдростта и урока на ситуацията, в която сте попаднали и вземете решението си според интуицията си...не по съвети, модели на поведение или от гордост и праволинейност. Ако под морални принципи разбирате приоритет на Любовта и усещате, че той е нарушен, според мен това е урок за това, доколко можете да запазите любовта в себе си в тежка ситуация. Каквото и да направите, трябва да го направите с любов.

" изпрати ни твоя Дух Свети на Истината да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление... Безсилна съм да си представя Истината, както и да се опитвам да формулирам нещо... По скоро разбирам какво Не е Истината - - нашите оценки за събитията от миналото, - нашите умозаключения за света и хората, както и понятията ни за правилно и неправилно, добро и зло, - нашите "помишления" - планове или представи за бъдещето, когато те са "зли и лукави" - т.е когато им даваме приоритет над Любовта или я заместваме с тях ... А как си представяте Духа Свети на Истината?

Благодаря на Иво и всички останали събеседници от този форум, че не "казваме просто факти", които настояваме другите да приемат за Истина. Който не е с нас - той е против нас Който не мисли като мен е глупав, слаб, страхлив, сляп... Който иска да мисли и разсъждава сам, без моите клишета и модели, проявява гордост на егото... отначало ми прозвуча малко наивно и смешно....после и малко страшничко познато.... така беше... това трябваше да преживеем и от това трябваше да се освободим ние - 45 годишните. Така ни възпитаваха - смирете своите личности и дайте живота си за благото на социализма и каузата на Партията! Няма нужда да мислите и търсите - всичко е казано в партийните документи - просто намерете подходящия цитат. Който задава много въпроси става опасен... Макар и не в тази тема.... ВЯРВАМ , че вие - младите няма да пуснете в прохождащия ни свободен свят Духовната Версия на Комунизма. Останете тук и в живота такива, каквито сте, Приятели

А може би смирението се състои и в това да не претендираме, че Знаем Нещо, а да се стараем да сме будни за Истината. Доколкото си спомням точно Учителят е отказвал да редактира записите на беседите си, защото е смятал, че Истината, казана днес е за Днес и сигурно няма да звучи по същия начин Утре.... Благодаря на Венцислав... цитатите са полезно нещо, но, според мен само когато са стимул да разсъждаваш за света около себе си, за това, което носиш в себе си... В противен случай... на моето поостаряло поколение това напомня за една червена книжка, която спря развитието на една от най-старите култури на планетата в продължение на десетки години....

??? Съгласна съм с Латина. Нещо повече... Обещанието представлява своеобразен план за действие, който се прави в настоящето на базата на информация от миналото, но е предвиден за реализация в бъдещето. Имаше една приказка как можеш да разсмееш Господ.... а ако си прекалено упорит, може и да го ядосаш... По скоро бих перифразирала прочутата мъдрост така : Пътят към неуспеха е постлан с красиви обещания.

и може би смирението е още: да не се опитваме да представяме своята картина на света като Истината, да не допускаме мечтите ни да се превръщат в желания, а желанията в планове...

Съгласна съм. Но... Вярвам, че у всеки от нас има заложена достатъчно Любов, светлина и сила, за да тегли себе си. Вярвам, че всеки от нас е длъжен да събира мъдрост, търпение, воля и крепен от Вярата си да "почиства" себе си за Любовта и Истината (бих предпочела за тях вместо за морал или етика...) - като в притчата за девиците... Сам... Свободен... И така да сме заедно... свързани, но не обвързани... и си мисля сега...Христос лекувал (?"изтеглял" ) ли е онези, които не са носели Вяра или онези, които са търсели щастието си встрани от Любовта...? А дали една душа "изтеглена" от по-силната от нея не изпада в зависимост от теглещия и не забравя да вярва, че "Господ е в самата нея"?

И на мен ми се струваше, че това е формулата... отначало... преди доста години После "случайно" Господ ме постави в ситуации, в които Успехът, постиган благодарение на максимално краткото ми ВВПР, т.е. на "Интелигентността+ Интереса+ Информацията" ....които несъмнено имах (бях го доказала дори и на себе си) постепенно започна да ми се струва малко измислен, предварително планиран и очакван... измерен. Може би очите ми бавно, но сигурно започнаха да виждат в децата не учениците, а Човеците... Душите... Един ден улових себе си, че не мисля за урока и материала и за целите и за резултатите... а просто играя с децата и правя каквото ми "хрумне"... Беше нещо като свободен полет... Опитах пак... След уроците осъзнавах, че по интуиция съм направила най-доброто от професионална гл.т.... Ако го бях планирала, никога нямаше да се получи така... Онези деца... вече уча децата им... още помнят какво сме правили в час.. Сега за мен Успех означава да се "променя" за минута така, че да заживея в техния свят... Душите ни да се докоснат... да ги отворим за Любовта си... да им дам от Вярата си... Сега знам, че за да Успея, трябва да започна от себе си.. Другото... Резултатите... Стават си някак сами... по-късно...

А може би лицемерните лъжльовци и използвачите са "лекарство" за прекалената откритост, щедрост и доверчивост.??? Не сте ли се чувствали неудобно понякога, ако ви правят свидетели или ви доверяват информация, която е от твърде личен характер??? Това не ни ли натоварва с бремето да следим всяка своя дума или жест, за да не издадем нещо или да не нараним човека??? Напоследък се наложи да изтрия от живота си моя близка приятелка, защото усетих в душата и страх, че мога да споделя с някого това, което знам за нея. ( Ами прекалената щедрост??? Не ни ли кара да се чувстваме задължени да отговорим с нещо подобно.... ами ако не сме в състояние и можем да отговорим само с Любов, а от нас очакват благодарност в различни измерения... Благодарността Любов ли е?? Ами ако са ми имали доверие, че ще направя нещо, но аз не съм успяла по обективни причини .... предател ли да се чувствам??? Мисля си, че правилната доза Доверие е онази, което никога не може да доведе до Предателството. ?

Здравейте Иска ми се да споделя едно мнение за разликата между религиозното учение и сектанството, което прочетох наскоро. Хората, които влизат в секта, имат проблеми, които не са успели да решат с ежедневни средства. Страдат, че не могат да реализират желанията си и да добият по-висок статус в своята собствена ценностна система. Сектата им дава усещане за по-висока значимост в сравнение с "простосмъртните" и по своеобразен начин "реализира" желанията им и повърхностно лекува комплексите им. Всъщност това става за сметка на стратегическа енергия, която те черпят или от собственото си бъдеще, или от новите членове, които присъединяват към общността си. При религиозните учения става диаметрално противоположното - отказване от човешките желания и приоритет на "божествената" воля.... Вие как мислите?

Раждаме се и умираме, защото ни има! Кой какво ще прави, кой какво ще постигне след раждането си е негова карма! След като разберем смисъла на нашето съществуване, пак ще се раждаме и умираме! Толкова много искаме да намерим смисъл в раждането си, че сме готови на всичко за това! Нас просто си ни има. Тук сме! Да живеем така, че да сме доволни от себе си и от съществуването си! НЕ Е ЛИ ДОСТАТЪЧНО? Загърбете страха от смърта и живейте живота си! Който го е страх, два пъти умира! А смърт има))Индивидуална, биологическа! Майка вече я няма! И татко си отиде! Кой ще ме убеди, че са живи! Живи са за мен в моята памет.Ще са живи докато ги помня! ПОМНЕТЕ! И живейте така, че някой да ви ЗА ПОМНИ! А след прераждането....божа работа! Кой може да потвърди, че има спомени от предишния си живот? Ако ги има, прераждането губи своя велик "смисъл"!

Здравейте Латина е права, че не сме дефинирали понятията за истина и лъжа в темата и очевидно стигаме до недоразумения. Предлагам следното тълкуване на понятието лъжа: 1. Осъзнавам ясно определена реалност на света около мен и в самия мен, пречупена през призмата на моите лични представи (тя в никакъв случай не може да съвпадне с реалността на другите). 2. Осъзнаването на тази реалност не ме удовлетворява, защото не съвпада с представите ми и човешките ми желания за нея и решавам да я променя, но не искам да променя себе си, защото смятам представата си за правилна и добра, а света за неправилен и лош. 3.1. Конструирам нов свят, който съответства на представите ми и се опитвам да убедя обкръжението си, че това е истината. Лъжа себе си, а заедно със себе си и най-близките си хора. 3.2. Според моите представи света, какъвто го осъзнавам, ще засегне болезнено друг човек. Решавам да му спестя болката и "за добро" скривам от него елементи от тази реалност, които би трябвало да избистрят неговата картина и да коригират неговото поведение. Забавяме пречистващата болка и така я правим много по-силна. (Все пак не предлагам да "завираме" насила тези елементи, а да не ги прикриваме, когато той сам стигне до тях посредством нас). 3.3. Най-лошият вариант! Промяната на моя свят в съответствие моите желания и представи включва манипулиране поведението на обкръжаващите ме хора. Съзнателно изкривявам неговия свят с грешна информация, за да предизвикам изгодното за моите желания и планове поведение. Простете за дългия постинг и ви благодаря предварително за корекциите и допълненията на дефиницията

В какво по-точно си усещала несигурността, когато ти е било трудно да вземеш решение? - в бъдещето - в начина, по-който възприемат поведението и решенията ти другите - в техните реакции на поведението ти - в правилността на решението според някакви критерии - в критериите ..... или в нещо друго? Можеш ли със сигурност да прецениш кое ти е приятно да направиш, а кое би направила с досада или страх или примирение...

Благодаря ти Орлине Мисля че, Господ поставя всеки от нас някъде в нашия свят и го "заставя" да прави нещо - къде чрез финансова, къде чрез друга принуда... Докато не осъзнаем защо сме поставени на това място - ние сме във фаза МЪЧЕНИЕ. Когато осъзнаем и приемем мястото, на което се намираме и това, което трябва да правим, когато започнем да разбираме и учим уроците си (като тези, за които говори Орлин) - това се превръща в ТРУД. Когато открием мястото, за което сме създадени, предназначението на нашата "клетка", и незвисимо колко привлекателно, престижно или доходно е то, застанем на него с Любов, "за благото на нашите братя и ближни по дух"...трудът се превръща в РАБОТА. Работиш, защото не можеш да не го правиш, защото си в хармония със света си и тази хармония ти носи щастието и спокойствието, и усещането за лична значимост ))

Може би трябва да приемаме понятието църква без човеците, които са свързани с нея, но все пак са обикновени човеци.... Може би точно към тях сме склонни да прилагаме най-строгите мерки, да ги идентифицираме с вярата и институцията, а те са си обикновени хора като всички нас и дори.... някои са там, защото трудно се приспособяват към обикновения свят??? Ако успеем да отделим канона от вярата, институцията от служителите и.... може би ще намерим Истината за Църквата???

Ниско - висшо? Критериите? Излиза, че секса е ниското, а "духовното" е висшо.... Нека разглеждаме секса в чист план - единение с постоянния ни партньор. На първо ниво е духовния контакт - сближаваме се не с телата, а с душите, с вярата си, с "картините" на света, които носим в съзнанието си. Постепенно започваме да се разбираме и без много думи и любопитството, вълнението, радостта се претопяват в спокойното блаженство на общия ни свят. От личен опит смея да твърдя, че на това ниво на сближаване между "сродните души" именно по време на сексуалния контакт енергийните циркулации са от най-висш тип - тогава изчезват препятствията на съзнанието, думите, реалния свят, времето спира за момент, сливането е на "божествено" ниво. Тук трябва да уточня, че това не се случва винаги, дори не често.... не може да се "постигне", по-скоро се получаваше след пълно "изчистване" на съзнанието от ежедневието и от "мъдруването" Искрено желая на всеки, който все още смята за нелепи думите ми, някой ден да успее да изчисти душата и съзнанието си и да спре вътрешния си диалог до такава степен, че да изпита подобно сливане със сродната си душа.