Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Донка

Глобални Модератори
  • Общо Съдържание

    9047
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    630

Блог Постове добавени от Донка

  1. Донка
    Утро

    В океана роса

    отлепва клепачи света

    сънувал в сърцето на мрака

    целувка на славей

    и ласка на полъх трева.

    Пътеки протяга с прозявка

    и време навлича набързо

    за да настигне деня.
  2. Донка
    От детски години ни внушават, че щастието на семейството зависи от това дали членовете му си изпълняват задълженията и дали правят компромиси...Може би затова постепенно самото понятие семейство се свързва в съзнанието ни само със задължения, собственост, хомот, цели, резултати, желания.
    Дали някаква част от нашето съзнание не започва да приема всичко това като необходимото зло в името на необходимото добро?
    Дали свободата и любовта изключват семейството по принцип?

    Защо изобщо създаваме семейство тогава?

    Склонни сме да си мислим,че хората създават семейство, защото не могат да живеят един без друг. Всъщност това е най-сигурният начин да се създаде едно нещастно семейство.
    Когато не мога да живея без любимия си, а той без мен, аз ще се чувствам задължена да осигурявам това, от което има нужда той, а него - длъжен да осигурява моите нужди. Аз ще се старая да покрия своите и неговите представи за съпруга, а той своите и моите за съпруг. А представите дали са нашите собствени или тези, които ни е внушило семейството, в което сме израсли? И така се оказваме в плен на задължения и модели, в които сами сме се "впрегнали". Необходимото зло в името на някаква представа за необходимо добро?
    Тогава се появява нуждата от компромиси - да се съглася с нещо, което не ми харесва само защото ако не се съглася, ще последва нещо, което ще бъде още по-неприятно. Обратното на компромиса е да наложим своята воля - но това означава само да заставим човека до себе си винаги и само той да прави компромиси.... Може би има и друг път?

    Как се създава щастливо семейство?

    Събираме под един покрив, защото можем да живеем заедно точно толкова свободно и спокойно, колкото и когато живеем сами. Не очакваме от себе си и човека до себе си да отговаряме на някакви изисквания или да изпълняваме някакви задължения. Просто ни е спокойно и радостно, когато сме един до друг. Като две птици, които се грижим с любов за общото си гнездо, но всяка има свои криле и свой път.
    Вместо да се учим на взаимни компромиси, учим се на разбиране и приемане на различията си. Всеки от нас дава право и на двамата да бъдем "себе си" по своите си начини. И не просто дава право - ние обичаме един в друг онова, по което се различаваме точно толкова, колкото и онова, по което си приличаме.
    В конкретните "спорни" ситуации в ежедневието?
    Сравняваме гледните си точки и вариантите за поведение и търсим решение, което да бъде "връх на триъгълник" с основа отсечката между моята и неговата позиция. Дори когато две позиции намират общата си точка в средата на отсечката между тях, остава усещане за деление, жертва и отстъпление - компромис със себе си. Когато заедно извървим пътя до трета, обща позиция, ние сме се издигнали над старото себе си - всеки от нас е пораснал. Новата позиция не е компромис, а постижение, за което можем да сме благодарни само на Любовта.
  3. Донка
    За мен вярата в себе си означава вяра в програмата, заложена в нас без участието на личността ни - личността само дава инструментите за реализацията на програмата, но не и самата програма...
    Само по себе си поставянето на цели и "писането на програми" е механизъм на работа на личността, но само на такива цели и програми, които са подчинени на предварително заложената. Самата личност е продукт на основната ни програма, а не обратно.
    Ние се раждаме с тази вяра в себе си - тя осигурява адаптацията ни към средата и развитието ни. Иначе как да си обясним увереността и смелостта, с която детето усвоява новия свят и прохожда....
    Когато, обаче, настъпи момента да се "вкара в пътя", т.е. да се възпита детето, възрастните обикновено не съзират друг начин да се справят с тази зададча, освен като отнемат неговата свобода и го вкарат в рамките на правилата на поведение и мислене, приети в съответната общност. Най-лесният начин да се направи това, е да се разклати вярата на детето в себе си (като непрекъснато се критикува, иронизира, осъжда) и/или тя да се изопачи в зависимост от доверието на други, "авторитетни" личности и групи в неговите способности и лоялност. Затова за най-"добри" деца се обявяват послушните! Непослушните много често са тласнати в глуха линия и "стимулирани" с мълчаливо или открито неодобрение. Много малка част от тях запазват вярата в себе си.
    Нещо подобно, мисля, се получава и с любовта към себе си. Когато тя се постави под въпрос или се разклати с методи, подобни на посочените по-горе, детето става зависимо от порциите любов, които ще му даде групата му - превръща се в марионетка и (в по-лош вариант) в енергиен вампир.
    Но, има светлина в края на тунела - порасналото "дете" може самО да осъзнае зависимостите и да си върне вярата в себе си и любовта към себе си. (Всъщност, те никога не си отиват от него май - само се подтискат и разклащат.)
    Ако разбираме механизма, по който се прави това, можем да поправим щетите в нас самите и да не допускаме същите грешки с децата си....

    Кога и защо човек може да усети вярата в себе си поразклатена?
    Първите отговори, които ми минаха през ума бяха от моя личен опит:
    - Когато съм я поставяла в някаква зависимост от поведението, отношението и мисленето на хората около себе си, особено на авторитетите си, близките и любимите.
    - Когато съм изграждала някаква своя представа и очакване за тях и оформяла свои лични критерии за истина/лъжа, искреност/фалш
    - Когато съм поставяла вярата в себе си в зависимост от реализацията на някакви свои цели и желания. Сега по това разпознавам дали целта съответства на заложената в мен програма - ако не успея да я постигна с нормален разход на енергия и с радост, значи, тя е била в противоречие или настрани от "главната" програма.
    Случвало ми се е да прочета, че вярата в себе си означавала вяра в принципите си и осъзнатото им прилагане....
    Наскоро четох едно стихче, което завършваше така: "...Пазете се от човека, който знае как трябва". Смях се до сълзи - точно така изглеждаше моята предишна "вяра в себе си" - все търсех, исках да направя и да знам "как трябва" и все ме болеше от всичко и все страдах за всичко, критикувах себе си явно, другите тайничко и от себе си.
    Сега знам от опит, че когато човек даде на себе си и на другите безусловната си любов и свободата, когато човек осъзнае, че не всичко може да постави под свой контрол и не всичко зависи от него, тогава спира да изпитва болка от оценките и реакциите на другите, от неуспехите си да бъде "добър". Вярата му в себе си не страда, а напротив - тя му е пръв помощник и Учител.

    В отглеждането и поддържането на вярата в себе си може би се крие и отговорът на въпроса как да преодолеем страха от себе си....
    Всъщност като спрем да го преодоляваме. Ако се стремим да преодоляваме нещо, ние допускаме неговото съществуване и го усилваме дори, за да имаме достоен противник... И колкото повече се борим със страха от себе си, толкова повече неща съзираме в себе си, от които да се страхуваме...
    Вместо тази борба може би е по-разумно да отглеждаме вярата в себе си и в доброто,заложено в нас от Бог...
    Напоследък ми зачестиха ученици-възрастни с дефицит на вяра в себе си.. И представете си, те искрено вярват, че като осъзнават недостатъците си и слабостта си, като се страхуват от това, което е заложено в тях и не могат да контролират или изкоренят, те проявяват реализъм, благородна скромност и смирение...!
    Наблюдавам ги внимателно и стигам до извода, че причината е във високите критерии и изисквания, очаквания, които те поставят пред себе си и разбира се, усещат, че не са в състояние да постигнат. А тези високи критерии и изисквания са симптом на гордост, суета, претенциозност не само към себе си... Когато ги убедя да поискат от себе си нещо малко, реално постижимо без много усилия и талант, вярата в себе си им укрепва... а заедно с нея и вярата в доброто и силите у другите.
    Още една спънка за растежа на вярата в себе си може да стане обвързването на определени очаквани резултати от някаква конкретна дейност или сфера с вярата в себе си по принцип. Провал на дългогодишна връзка или в семейството, например, може да послужи като "доказателството" за "мен не ме бива". Характерно е за тийнейджърския период, но често си остава за цял живот...
    Лечението е просто - неуспехът се преосмисля като успех (намира се "печалбата в загубата" или "доброто в злото") или като разчетен знак усилията да се пренасочат и целта да се смени (неуспехът да се реализираме в желана от нас сфера може да ни принуди да открием мястото, за което сме били създадени)...
    Когато се научим да благодарим за неуспеха и грешката си, а после да си обясним защо можем да им кажем благодаря, вярата в себе си се издига над конкретиката на ежедневието и става безусловна.
  4. Донка
    Всеки е достоен за любовта

    1. „Ние мислим, че любовта е чувство, но тя е действие”.

    2. „Ние мислим, че на сърцето не може да се заповяда, но можем да се научим да обичаме”.

    3. „Ние мислим, че любовта трябва да се заслужи, но за нея е достоен всеки”.

    4. „Ние мислим, че противоположността на любовта е ненавистта, но всъщност това е страхът”.

    5. „Ние възприемаме любовта като вид безумие, нов последна сметка тя е особена, интуитивна разумност”.

    6. „Ние мислим, че изразът „светлината на любовта” е просто метафора, но любовта наистина осветява всичко околно”.

    7. „Ние мислим, че любовта е нещо интимно, но тя е пълна откритост”.

    Седемте тайни на Майка Тереза
  5. Донка
    Любовта прави човека

    ЗАДЪЛЖЕНИЕ без любов прави човека РАЗДРАЗНИТЕЛЕН.
    Дълг, изпълнен с любов, прави човека ЩАСТЛИВ.

    ОТГОВОРНОСТ без любов прави човека БЕЗЦЕРЕМОНЕН.
    Отговорност, носена с любов, прави човека ДЕЛИКАТЕН.

    СПРАВЕДЛИВОСТ без любов прави човека ЖЕСТОК.
    Справедливост, прилагана с любов, прави човека БЛАГ.

    ИСТИНА без любов прави човека КРИТИКАР.
    Истина, представена с любов, прави човека ДОБРОЖЕЛАТЕЛЕН.

    ВЪЗПИТАНИЕ без любов прави човека противоречив.
    Възпитание, провеждано с любов, прави човека ХАРМОНИЧЕН.

    УМ без любов прави човека ХИТЪР.
    Ум, прилаган с любов, прави човека ЧЕСТЕН.

    ЛЮБЕЗНОСТ без любов прави човека ЛИЦЕМЕРЕН.
    Любезност, изразена с любов, прави човека ОТКРОВЕН.

    РЕД без любов прави човека ДРЕБНАВ.
    Ред, оформен с любов, прави човека ВЕЛИКОДУШЕН.

    ПОЗНАНИЕ без любов прави човека НЕОТСТЪПЧИВ.
    Познание, приложено с любов, прави човека ТАКТИЧЕН.

    ВЛАСТ без любов прави човека НАСИЛНИК.
    Власт, упражнявана с любов, прави човека СПРАВЕДЛИВ.

    ЧЕСТ без любов прави човека ВИСОКОМЕРЕН.
    Чест, носена с любов, прави човека СКРОМЕН.

    БОГАТСТВО без любов прави човека АЛЧЕН.
    Богатство, управлявано с любов, прави човека ЩЕДЪР.

    ВЯРА без любов прави човека ФАНАТИК.
    Вяра, живяна с любов, прави човека ТОЛЕРАНТЕН.

    Любовта прави човека
×
×
  • Добави...