Донка

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.
- Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?
Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:
- Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?
- Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...
- И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш всеки ден и всяка ситуация от живота си.

В човека има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си красота.
Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се проявява повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И веднага тя донася със себе си сила, радост, вяра, чистота, мир, любов. В тия минути човек прощава на всички, съзнава себе си като същество, което обича, жертва се, помага. Той чувства тогава връзките си с целокупния живот. В този момент за него всички са братя, сродни, близки и мили. Това са минути на вдъхновение. Тогава идват идеи.
Защо когато възвишената природа се прояви в човека, идва радостта? Защото оковите, ограниченията са паднали, и човек се чувства свободен. Тогава рухват границите между нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка между душите.
В тържествени, празнични минути човек чувства крила, мощ, готовност да живее за възвишеното и вечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек започва да познава себе си. Изречението: „Познай себе си” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя копнеж у всеки човек макар и само в известни минути на пробуждане – копнеж към красивото, святото и чистото иде отвътре. Когато човек желае да живее за доброто, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички възможности които се крият в нея.
Ние още не познаваме онова същество, което живее в светилището на храма. Външната личност е само бледо отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и чистота. Даже само когато един неин лъч докосне човешкото лице, то добива неземна красота. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма.
Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се разказва, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това? Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел!”
Учителят казва: „Човешката душа е космос. Тя е океан. Ние още не сме познали себе си. Не сме се познали и едни други. Това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние.” „Когато срещнете някой ваш приятел, прочетете поне един лист от неговата свещена книга.” „Дали човек е млад, розрастек или стар, Божественото в него не се изменя. Ценният камък е всякога ценен. Дето и да го намерите, в чисто или нечисто място, той не губи свойствата си. Душата е скъпоценен камък в човека. В нея се крият условията за неговото развитие. Чрез нея човек се свързва с божественото съзнание и започва съзнателно да работи за Цялото!” „Що се отнася до човешката душа, имайте предвид следното: Никоя сила в света не е в състояние да превърне душата във въглен. Тя за вечни времена си остава един скъпоценен камък. Тя е излязла от Божественото дихание. Това трябва да считате като закон.” ”3наете ли, колко е нежна човешката душа? В нея няма абсолютно никаква грубост. А нежността, благостта, които тя притежава, това са качества на Безграничния.”
Чистотата на планинските върхове и езера, красотата на пролетните цветя, свободният полет на орела в сините небесни простори, музиката на звездните светове живеят в глъбините на човешката природа.
Възвишеното, което лежи дълбоко в човешката душа, трябва да се проява. Това става в течение на развитието. Последното има за цел проявата на Божественото, на спящите сили, които се крият в човешката душа и в цялата природа.
Това е смисълът на човешката история. Той е в постепенното проявяване на възвишеното начало, което е заложено в човешката душа.
Учителят казва: „Ние сме още в началото на нашето развитие. У човека се крие нещо по-възвишено и по-благородно.” „Велика е човешката душа, но тя още не се е проявила. Днес тя приготвя условията за своето проявление. Сегашният човек, не е готов още да прояви душата си. Докато човек не даде път на Божественото Начало в себе си, тя не може да се прояви.”
В днешната епоха след развитието на ума започват да се развиват по-дълбоките сили на душата. Всички, които имат по-дълбоко прозрение казват, че днес душата се пробужда. Това може да се долови и по много факти в днешния живот. Интуитивните способности на душата се проявяват все повече и повече. Една духовна вълна се издига днес в съвременната култура. Тая вълна можем да наречем пробуждане на душата. Вечно младото, красивото и чистото в човешката душа отново проговаря и ще поведе човечеството със себе си. Това, което човек е имал в празнични минути на своя живот - минути на подем, доброта, прощение, любов - това иде сега да влее светлите си струи в живота и да поеме ръководството и строителството. Това се нарича разцъфтяване на човешката душа.
Да си представим диамант обвит с черна кора, това е именно детската природа. Черната кора представят разните наследени или придобити черти, навици, подтици, склонности и пр., обаче в глъбините на детската природа живее нещо възвишено, свещено, Божествено! Познанието на тая истина е основата и ключът на всяка педагогика. И това познание определя характера на всички педагогически принципи и методи, които трябва да се приложат.
Педагогиката трябва да изхожда от възвишените заложби на човешката душа. Божественото у детето, което е истинската, висшата му природа, е главният фактор, който действа отвътре. Това трябва да се има предвид при възпитанието и обучението. Възпитателят трябва да има разбирания за красивото и чистото, за доброто, за оня свещен кът, който се крие в човешката душа. Учителят казва: „Децата са емблема на чистота. Те представят живот, който иде от по - високо място.” „Казват, че трябва да се изучи детската душа, но в душата не вярват. И когато попитат: „Какво е душата?” те отговарят: Това е сбор, някакъв сбор. Но този сбор има ли единство?” Човекът в потенциално състояние има непроявени сили. Той е много повече от това, което проявява. Учителят казва: „Всички хора са даровити потенциално. Всички хора трябва да са даровити кинетически. Не мислете, че сега трябва да придобиете доброто. То е вложено във вас. Изискват се само благоприятни условия, за да се прояви. Не мислете, че във вашата душа нещата тепърва ще се създават. Не, у вас има много заспали чувства. Човешката душа е богата и чака условия, за да се развие. Тъй че възпитателят няма какво да влива нещо ново у детето, а само ще даде благоприятни условия, да се прояви с всичката си красота доброто, което е вложено в детето."
Има психолози които казват, че децата са крадливи, злобни, отмъстителни, егоисти и пр. Тия качества са на повърхността на детското естество, но в глъбините му живее възвишеното, чистото и святото. И както слънчевите лъчи стопяват ледовете и снеговете, така и подходящите педагогически методи могат да превърнат тия наследени или придобити отрицателни склонности и навици, за да се изяви чистото и доброто на детската природа.

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.
- Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?
Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:
- Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?
- Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...
- И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш всеки ден и всяка ситуация от живота си.

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.
- Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?
Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:
- Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?
- Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...
- И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш всеки ден и всяка ситуация от живота си.

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.
- Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?
Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:
- Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?
- Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...
- И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш всеки ден и всяка ситуация от живота си.

Aко пред детето демонстрирате враждебност, то става агресивно.

Ако сте честни с детето, то се научава на справедливост.
Обучавайте децата с помощта на предметите, които ги заобикалят.

Ако едно дете често е критикувано, то се научава да съди.
Ако детето често получава похвали, то се научава да оценява.
Ако едно дете често е осмивано, то винаги ще се срамува от себе си.
Ако детето живее с чувство на сигурност, то се научава да има доверие.
Ако едно дете често е обвинявано, то постоянно се чувства виновно.

Ако детето често е одобрявано, то се научава на самоуважение.
Ако често бъдете снизходителни към детето, то се научава да бъде търпеливо.
Ако детето често е весело, то развива увереност в себе си.
Ако детето живее в атмосфера на приятелство и взаимна необходимост, то се научава да намира любов в света.

Не говорете лошо за детето в негово или без негово присъствие.
Концентрирайте се върху доброто развитие в детето и в мислите ви няма да има място за лошото.
Бъдете активни в подготовката на средата му. Бъдете внимателни и постоянни в грижите за него. Покажете местоположението на всички предмети и развийте правилните начини за работа с тях.
Бъдете готови да отговорите на призивите на детето, когато то се нуждае от вас и винаги се вслушвайте в думите му.

Има четири вида слушане: самосъзнателно, съзнателно, подсъзнателно и свръхсъзнателно.
При самосъзнателното слушане, слушаш, за да отговаряш.
При съзнателното слушане, слушаш, за да чуваш.
При подсъзнателното слушане, слушаш, за да се свързваш.
При свръхсъзнателното слушане, слушаш, за да служиш.
Всеки може да слуша, но не всеки може да чува.
Всеки може да чува, но не всеки може да разбира.
Всеки може да разбира, но не всеки може да прилага.
Всеки може да прилага, но не всеки може да служи.
Да слушаш и служиш е привилегия, дарба и избор.
Заекът като слуша - чува заплаха. Реагира с бягство, самообвинение и самокритика.
Вълкът като слуша - чува провокация. Реагира с гняв, критика и нападение.
Еленът като слуша - чува болката, радостта и дълбочината. Реагира със свързване, разбиране и подкрепа.
Фениксът като слуша - чува ромоленето на Бога. Реагира с трансформиране, примиряване и единение. 
Само Фениксът може истински да слуша, чува и разбира.
Ако искаш да чуваш като Феникса, започни със себе си.
Слушай песента на сърцето си и ще започнеш да чуваш.
Слушай изгревът на мисълта си и ще започнеш да разбираш.
Слушай красотата на дарбите си и ще започнеш да прилагаш.
Слушай любовта на Бога в себе си и ще започнеш да служиш.
Ако искаш да чуваш като Феникса, започни с природата.
Слушай играта на извора и ще започнеш да чуваш.
Слушай полъха на вятъра и ще започнеш да разбираш.
Слушай благоуханието на цветята и ще започнеш да прилагаш.
Слушай мъдростта на природата и ще започнеш да служиш.
Ако искаш да чуваш като Феникса, започни с ближния си.
Слушай молитвата на сърцето му и ще започнеш да чуваш.
Слушай светлината на мисълта му и ще започнеш да разбираш.
Слушай благородството на намеренията му и ще започнеш да прилагаш.
Слушай красотата на душата му и ще започнеш да служиш.
Ако искаш да чуваш като Феникса, започни с Бога.
Слушай диханието му и ще започнеш да чуваш.
Слушай присъствието му и ще започнеш да разбираш.
Слушай шепота му и ще започнеш да прилагаш.
Слушай необятността му и ще започнеш да служиш.
Слушай, чувай, разбирай, прилагай, служи!
 
09.11.2015
Варна, България

Aко пред детето демонстрирате враждебност, то става агресивно.

Ако сте честни с детето, то се научава на справедливост.
Обучавайте децата с помощта на предметите, които ги заобикалят.

Ако едно дете често е критикувано, то се научава да съди.
Ако детето често получава похвали, то се научава да оценява.
Ако едно дете често е осмивано, то винаги ще се срамува от себе си.
Ако детето живее с чувство на сигурност, то се научава да има доверие.
Ако едно дете често е обвинявано, то постоянно се чувства виновно.

Ако детето често е одобрявано, то се научава на самоуважение.
Ако често бъдете снизходителни към детето, то се научава да бъде търпеливо.
Ако детето често е весело, то развива увереност в себе си.
Ако детето живее в атмосфера на приятелство и взаимна необходимост, то се научава да намира любов в света.

Не говорете лошо за детето в негово или без негово присъствие.
Концентрирайте се върху доброто развитие в детето и в мислите ви няма да има място за лошото.
Бъдете активни в подготовката на средата му. Бъдете внимателни и постоянни в грижите за него. Покажете местоположението на всички предмети и развийте правилните начини за работа с тях.
Бъдете готови да отговорите на призивите на детето, когато то се нуждае от вас и винаги се вслушвайте в думите му.

В човека има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си красота.
Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се проявява повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И веднага тя донася със себе си сила, радост, вяра, чистота, мир, любов. В тия минути човек прощава на всички, съзнава себе си като същество, което обича, жертва се, помага. Той чувства тогава връзките си с целокупния живот. В този момент за него всички са братя, сродни, близки и мили. Това са минути на вдъхновение. Тогава идват идеи.
Защо когато възвишената природа се прояви в човека, идва радостта? Защото оковите, ограниченията са паднали, и човек се чувства свободен. Тогава рухват границите между нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка между душите.
В тържествени, празнични минути човек чувства крила, мощ, готовност да живее за възвишеното и вечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек започва да познава себе си. Изречението: „Познай себе си” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя копнеж у всеки човек макар и само в известни минути на пробуждане – копнеж към красивото, святото и чистото иде отвътре. Когато човек желае да живее за доброто, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички възможности които се крият в нея.
Ние още не познаваме онова същество, което живее в светилището на храма. Външната личност е само бледо отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и чистота. Даже само когато един неин лъч докосне човешкото лице, то добива неземна красота. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма.
Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се разказва, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това? Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел!”
Учителят казва: „Човешката душа е космос. Тя е океан. Ние още не сме познали себе си. Не сме се познали и едни други. Това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние.” „Когато срещнете някой ваш приятел, прочетете поне един лист от неговата свещена книга.” „Дали човек е млад, розрастек или стар, Божественото в него не се изменя. Ценният камък е всякога ценен. Дето и да го намерите, в чисто или нечисто място, той не губи свойствата си. Душата е скъпоценен камък в човека. В нея се крият условията за неговото развитие. Чрез нея човек се свързва с божественото съзнание и започва съзнателно да работи за Цялото!” „Що се отнася до човешката душа, имайте предвид следното: Никоя сила в света не е в състояние да превърне душата във въглен. Тя за вечни времена си остава един скъпоценен камък. Тя е излязла от Божественото дихание. Това трябва да считате като закон.” ”3наете ли, колко е нежна човешката душа? В нея няма абсолютно никаква грубост. А нежността, благостта, които тя притежава, това са качества на Безграничния.”
Чистотата на планинските върхове и езера, красотата на пролетните цветя, свободният полет на орела в сините небесни простори, музиката на звездните светове живеят в глъбините на човешката природа.
Възвишеното, което лежи дълбоко в човешката душа, трябва да се проява. Това става в течение на развитието. Последното има за цел проявата на Божественото, на спящите сили, които се крият в човешката душа и в цялата природа.
Това е смисълът на човешката история. Той е в постепенното проявяване на възвишеното начало, което е заложено в човешката душа.
Учителят казва: „Ние сме още в началото на нашето развитие. У човека се крие нещо по-възвишено и по-благородно.” „Велика е човешката душа, но тя още не се е проявила. Днес тя приготвя условията за своето проявление. Сегашният човек, не е готов още да прояви душата си. Докато човек не даде път на Божественото Начало в себе си, тя не може да се прояви.”
В днешната епоха след развитието на ума започват да се развиват по-дълбоките сили на душата. Всички, които имат по-дълбоко прозрение казват, че днес душата се пробужда. Това може да се долови и по много факти в днешния живот. Интуитивните способности на душата се проявяват все повече и повече. Една духовна вълна се издига днес в съвременната култура. Тая вълна можем да наречем пробуждане на душата. Вечно младото, красивото и чистото в човешката душа отново проговаря и ще поведе човечеството със себе си. Това, което човек е имал в празнични минути на своя живот - минути на подем, доброта, прощение, любов - това иде сега да влее светлите си струи в живота и да поеме ръководството и строителството. Това се нарича разцъфтяване на човешката душа.
Да си представим диамант обвит с черна кора, това е именно детската природа. Черната кора представят разните наследени или придобити черти, навици, подтици, склонности и пр., обаче в глъбините на детската природа живее нещо възвишено, свещено, Божествено! Познанието на тая истина е основата и ключът на всяка педагогика. И това познание определя характера на всички педагогически принципи и методи, които трябва да се приложат.
Педагогиката трябва да изхожда от възвишените заложби на човешката душа. Божественото у детето, което е истинската, висшата му природа, е главният фактор, който действа отвътре. Това трябва да се има предвид при възпитанието и обучението. Възпитателят трябва да има разбирания за красивото и чистото, за доброто, за оня свещен кът, който се крие в човешката душа. Учителят казва: „Децата са емблема на чистота. Те представят живот, който иде от по - високо място.” „Казват, че трябва да се изучи детската душа, но в душата не вярват. И когато попитат: „Какво е душата?” те отговарят: Това е сбор, някакъв сбор. Но този сбор има ли единство?” Човекът в потенциално състояние има непроявени сили. Той е много повече от това, което проявява. Учителят казва: „Всички хора са даровити потенциално. Всички хора трябва да са даровити кинетически. Не мислете, че сега трябва да придобиете доброто. То е вложено във вас. Изискват се само благоприятни условия, за да се прояви. Не мислете, че във вашата душа нещата тепърва ще се създават. Не, у вас има много заспали чувства. Човешката душа е богата и чака условия, за да се развие. Тъй че възпитателят няма какво да влива нещо ново у детето, а само ще даде благоприятни условия, да се прояви с всичката си красота доброто, което е вложено в детето."
Има психолози които казват, че децата са крадливи, злобни, отмъстителни, егоисти и пр. Тия качества са на повърхността на детското естество, но в глъбините му живее възвишеното, чистото и святото. И както слънчевите лъчи стопяват ледовете и снеговете, така и подходящите педагогически методи могат да превърнат тия наследени или придобити отрицателни склонности и навици, за да се изяви чистото и доброто на детската природа.

Извадки от две интервюта с Джоузеф Хилтън Пиърс за списанията Family life и Wild duck review, публикувани в сп. „Житно зърно” 2/2002.
Повече от половин век Джоузеф Пиърс, който предпочита да го наричат просто Джо, изследва тайните на човешкия ум. Автор е на книгите: Пукнатина в космичното яйце, Изследване на пукнатината в космичното яйце, Магическото дете, Магическото дете съзрява, Връзки на силата и Краят на еволюцията.и Неговaта страст си остава изучаването на онова, което той нарича “развитие на интелигентността при децата”. Той се е обявил за “иконоборец”, който не се страхува да говори за това как по стотици начини и пътища днешното американско общество лишава от храна интелектуалните, емоционални и духовни нужди и копнежи на младите хора. Отчасти учен, отчасти изследовател, отчасти мистик пътуващ учител, Джо Пиърс поддържа тесни връзки с най-изтъкнатите изследователи, работещи във всяка от интерсеуващите го области. Той синтезира по уникален начин резултатите от техните проучвания и ги предава на достъпен език – един значителен принос в нашето време на нарастваща специализация. Джо пътува по цял свят за да разпространява своята изстрадана мъдрост.
Въпрос: Ще кажеш ли нещо за неврологичните увреждания на съвременните деца, които описваш в книгата си “Краят на еволюцията”?
Пиърс: Преди 10 години написах книгата си Краят на еволюцията и, повярвайте ми, положението от тогава насам се е влошило с 1000 процента. Повечето хора, въвлечени в образователната реформа, обсъждат учебните програми, докато всъщност истината е, че децата, с които те работят, имат увредени способности да бъдат обучавани в пълния смисъл на думата. Обществото трябва най-после да разбере това. Най-ясните резултати относно тези увреждания дойдоха от изследванията на Тюбингенския университет в Германия, провеждани в продължение на 20 години, обхващащи хиляди хора. Те показават три статистически значими извода относно резултата от неспособността да се изгради необходимата за развитието сензорна стимулация. Първо – налице е намаляване с един процент за всяка година на средната сензорна чувствителност на човека и съответно – на неговата способност да получава информация от заобикалящия го свят. Информацията, която днешните деца могат да възприемат или регистрират от околния свят, е 80 процента от тази, която са възприемали децата, които сега са 20 годишни. Това означава, че те просто са с 20 процента по-неосъзнати за това къде се намират и какво става около тях.
Второ – стимулите, които преминават през ретикуларната формация на мозъчния ствол, трябва да бъдат силно концентрирани информационни експлозии, за да пробият. Това означава,че единствените сигнали, които децата възприемат от околната среда, са заредените със силно напрежение бомбастични стимули. Ако това е звук, той трябва да е силен, ако е допир, трябва да е натиск, ако е картина, трябва да е ярка. Слабите сигнали не могат да приковат вниманието им поради намалената чувствителност към заобикалящата ги среда. Едно сравнение: преди 20 години детето или юношата са различвали 360 нюанса на червения цвят, докато сега разделителната им способност е спаднала на около 130 нюанса. Едва доловимите различия са елиминирани и е необходим силен червен цвят, за да проникне през ретикуларната система. Ако надникнем в другите отдели на сетивната система, те също са дълбоко поразени.
Уврежданията в нормалното развитие са причинени от разнообразни фактори – като се започне от родилните технологии и неправилните ежедневни грижи за детето. Най-често истинската грижа се заменя с масирана свръхстимулация – във висша степен неподходяща – дразнители, на които детето е изложено през целия ден, като телевизия или музика, които се смята, че го забавляват или успокояват.
Въпрос: Има ли наистина документирани физически атрофични промени?
Пиърс: Да, има атрофия на цялата сензорна система. Това отговаря и на изследванията на Марша Микулак, за които писах в Краят на еволюцията. Още преди 15 години тя отчете 20 – 25% намаление на сетивната чувствителност на технологичното дете, сравнено с “примитивното” дете от полята или джунглите.
Третият резултат на германското изследване доказа, че мозъкът показва влошена адаптация на равнище, считано за генетичски невъзможно. В мозъците на днешните млади хора няма кръстосване на сензорната информация, т.е. не се осъществява синтеза в мозъка. Зрението, например представлява серии от брилянтни отпечатъци, които не се кръстосват със звука, допира, мириса и така нататък. Влизащият информационен поток от сетивата не образува общ контекст, а всяко е независимо и изолирано от другите. Това обяснява защо децата се уморяват толкова бързо, когато са изложени на изобилен информационен поток.
Когато чува определен звук, детето не извлича от паметта си модели и други сетивни впечатления, които резонират с него. В мозъчните системи се образуват прости къси връзки. Това е разултатът от липсата на естествени стимули и наличието вместо тях на масирана свръх-употреба на изкуствени стимули. Аз и Джери Мандел бяхме в края на седмицата в Нова Зеландия на конференция, провеждана от Д-р Кейт Бъзел върху ефектите от телевизията и компютрите. Вече има невероятно много неврофизиологични изледвания, които показват, че телевизията предизвиква сериозни пробиви в генетичното кодиране. Брус Липтон, клетъчен биолог, един брилянтен човек, показва как емоционалното състояние на тези деца променя коренно структурата на ДНК. Така че не искам да говоря за бъдещите проблеми на образованието и т.н., а за уврежданията, които са причинени на повечето деца в първите три години от живота им и как да променим това. Само ако можем да го преодолеем! Най-важно е с какво подхранваме нашите деца през първите три години.
Има три важни неща. Първо, трябва да разберем, че възпитанието наистина започва от утробата и в 90% се осъществява през първите три години. Второ, никога не си хабете енергията да се обръщате и ангажирате институции, но използвайте всеки бит от енергията си, за да направите всичко, което можете, за най-големия брой деца, които пряко може да достигнете. Вижте насъщните и истински нужди на детето в семейството или около вас.
Въпрос: Казвал сте също, че телевизията е враг номер едно на въображението. Какво е всъщност влиянието и върху децата?
Пиърс: Телевизията в буквален смисъл предотвратява нервното развитие и растежа на мозъка у децата. Когато малкото дете гледа много телевизия, това подтиска способността му да създава вътрешни образи за неща или събития, които не са предоставени на сензорната му система от заобикалящата среда, а това е същността на онова, което наричаме “въображение”. Изследователите в началото мислеха, че проблемът е в програмите, но се оказа, че самата телевизионна технология е увреждаща. С други думи гледането на телевизия само по себе си е пагубно за човешката физиология. Това е дълга история. Началото и е през шeйсетте години на 20 век, когато било установено, че мозъкът на малки деца, намиращи се пред екрана, изпада в кататонно състояние. Тази мозъчна реакция се дължи на радиантната светлина, която е светлинният източник както при телевизията, така и при компютрите. Механизмът е доста сложен за да го обяснявам тук, просто ще кажа, че мозъкът се изключва при този вид светлина. Ние можем да видим как телевизорът хипнотизира децата, когато го гледат продължително време. Най-страшното е, че телевизионната индустрия, като отчита този ефект, въвежда така наречените “ сепващи стимули”. “Сепващият ефект” създава в мозъка усещането за опасност и го събужда като целта е да бъде поддържано будно вниманието. “Сепващите ефекти” са резки и внезапни светлинни ефекти или звуци, промяна в тембъра, бърза смяна на гледната точка на обектива. Мозъкът, обаче, евентуално започва да се приспособява към тази ситуация, отчитайки я като фалшива тревога и започва да се настройва към нея. В резултат на това всеки десет години телевизионната индустрия се принуждава да усилва “сепващите ефекти”, докато накрая имаме периодични взривове от насилие в детските анимационни филми и др. като се достига до средно 60 бита от насилие на всеки половин час. Тук има значение вече естеството на програмата. Докато мозъчната кора, или неокортексът осъзнава, че телевизионните образи не са реални, долните мозъчни отдели, или “рептилийният” мозък не осъзнава това. Това означава, че когато едно дете гледа насилие по телевизията, неговият рептилиен мозък изпраща серии съобщения за опасност към емоционалния мозък, който от своя страна веднага се свързва със сърцето. В момента, когато сърцето получи знак за опaсност или отрицание, то излиза от присъщото му хармонично състояние и става не-кохерентно, като предизвиква освобождаването на един от най-употребяваните хормони в човешкия организъм, наречен кортизол. Кортизолът веднага активира мозъка и го кара да осъществява трилиони невронни връзки за да подготви индивида да посрещне надвисналата опасност.
По-късно, когато сърцето получи послание, че хоризонтът е чист, се освобождава друг хормон, който разрушава излишните нервни пътища, които не са били използвани в тази бърза реакция към заплаха. Проблемът с “телевизионните” деца е, че в мозъка им не настъпва втората фаза на отпускане.Така мозъкът на американското дете, което до възрастта 4-5 години е изгледало около 5 – 6000 часа телевизия, е в пълно объркване. Масивната свръхстимулация от телевизията води дотам, че мозъкът не може да се приспособява по нормалния начин, описан по-горе. Настъпва истински срив на всички нива от нервната система.
Въпрос: Но вече има толкова много компютри. Как да учим младежите да боравят с компютъра и едновременно да се пазят от него?
Пиърс:Всичко е въпрос на възраст. Най-напред трябва да научим детето да мисли и след това да го насочим към компютъра. Ако насочите детето към компютър, преди да се е стабилизирал процесът на мислене, той изобщо няма да се развие.
Въпрос : Вие твърдите, че творческите личности никога не могат да бъдат насилници?
Пиърс: Ами това е твърдение на група шведски лекари. Техните проучвания показват, че деца, които имат огромен капацитет да създават образи и картини във вътрешния си свят, никога не са насилници. Освен това, когато се сблъскат с насилие, те са в състояние да измислят и предложат алтернативни разрешения.
Въпрос: Съвременните неврофизиолози направиха някои смайващи разкрития за човешкото сърце. Можете ли да ни кажете нещо повече?
Пиърс: Идеята, че можем да мислим със сърцето си вече не е само метафора, но съвем реален феномен. Това личи от комбинираните резултати на няколко изследвания, които доказват, че сърцето представлява голям център на разумност у човека. Молекулярните биолози откриха, че сърцето е важна жлеза с вътрешна секреция в организма. Като откликва на нашите преживявания с външния свят, то произвежда хормона сърдечен предсърден фактор, който основно повлиява работата на лимбичните структури на мозъка, наречени “емоционалният мозък”. Това включва хипокампалната обаст, отговорна за паметта и обучението, а също и центровете, контролиращи цялата ендокринна система. А неврокардиолозите установяват,че всъщност 60 –65% от клетките на сърцето са нервни клетки, идентични с нервните клетки на мозъка, работещи по същия начин като мозъчните нервни клетки, със същия вид връзки и със същите невротрансмитери.*
С други думи, буквално сърцето притежава “мозък”, свързан с всеки голям орган на тялото, с цялата мускулна система, което позволява на човека по един уникален начин да изразява емоциите си. Приблизително половината от нервните клетки на сърцето осъществяват предаването на информацията, която постъпва до тях от цялото тяло, и по този начин поддържат хармоничната работа на тялото като единно цяло. А другата половина изграждат много дълги, не-опосредствувани невронни връзки с “емоционалния мозък” в главата, и провеждат 24 часов диалог между сърцето и мозъка, който ние дори не осъзнаваме.
Междувременно биофизиците са открили, че сърцето в същото време е много мощен електрически генератор. То образува електромагнитно поле, обгръщащо цялото тяло и излизащо 8-15 стъпки извън него. То е толкова мощно, че позволява да се направи ЕКГ запис на 3 стъпки навън от тялото. Това поле, създадено от сърцето е холографско, т.е. вие можете да получите информация за цялото поле от всяка точка на тялото, от всяка точка вътре в самото поле, независимо колко микроскопична е тя. Интересното тук е колко дълбоко това поле повлиява мозъка. Всички данни сочат, че то доставя целия спектър на радиовълни, от който мозъкът извлича материала, за да изгради нашето вътрешно преживяване на външния свят.
Може би най-важното, което знаем сега, е че този радио-спектър на сърцето е дълбоко зависим от нашия емоционален отговор към света. Емоционалният ни отговор променя сърдечния електромагнитен спектър, който на свой ред подхранва мозъка. Следователно всичко в живота ни зависи от нашия емоционален отговор на различни събития.
Въпрос: Как това ново знание може да се приложи по отношение на децата и тяхното правилно развитие?
Пиърс: Емоционалното развитие на децата, това как чувстват себе си и света около тях има огромно влияние върху растежа и развитието им. Това е основата, върху която се градят цялото им учене, памет, здраве, благополучие.
Ако емоционалната структура у детето не е силна и позитивна, никакъв вид развитие не би се осъществил цялостно. Развитието в една или друга област би било само една компенсация на другите липси. Така че първото и най- важно нещо, ако искате да имате умно, успяващо и здраво дете, е то да има позитивни емоционални преживявания. Зад това твърдение стоят резултатите, получени в места като Харвардския университет, Медицинския университет на Аризона и др., от учени като Щварц и Русик, Heartmath в Калифорния. Всичко започва с това, детето да се чувствува безусловно прието, обичано и желано. Това е ключът на всичко. Може да имате всичко останало – висок жизнен стандарт, най- скъпите училища, най-добрите учители в света, но ако на детето липсва това първо условие да усещат, че са безусловно обичани поне от един човек, ако не се чувствуват сигурни и в безопасност в учебната среда, нищо много добро не може да се очаква.
Въпрос: Смятате ли, че след зачатието нашата генетична структура търпи промени?
Пиърс: Абсолютно. Например на около 11 годишна възраст мозъкът претърпява фина пренастройка и решава в коя посока ще се развива. Започват да се разпадат излишните нервни връзки или предимно в древния рептилен мозък, или в новите интелектуални области. Къде ще останат повече връзки зависи от жизнената ситуация на детето до това време. Въпросът дали детето се е чувствало обичано и сигурно, или е трябвало да се защитава срещу враждебния свят оказва огромно влияние върху неговата интелигентност. И отново всичко опира до сърцето. Децата за които говорим, са лишени от адекватно сърдечно – мозъчно подхранване. Те са се движили в среда на лишения и единственото, което можете да направите за тях, е да ги поставите в любящо и подхранващо ги обкръжение. Знам, че звучи опростенчески, но наистина това изчерпва всичко. Младият човек се нуждае от слухово-гласово общуване, емоционално подхранване, игри, движения на тялото, визуален контакт, нежни звуци и топъл допир на физическо ниво.
Въпрос: Нека се върнем към идеята за интелигентността – както Вие я разбирате – като функция между тялото, мозъка и сърцето.
Пиърс: Да, за мен най-вълнуващото в тази история, която съм изложил и в книгата си, е ролята на сърцето. Медицинският и научен свят вече дава доказателства за нещо, което съм изследвал в последните си три книги – интелигентността на сърцето. Доста изследователи, включително и Националният институт за умствено здраве бяха напълно игнорирали тези въпроси.
През 1955г. се обърнах към Института по сърцето в Боулдер Греек, Калифорния и разбрах, че те са събрали всички изследвания в тази област от цял свят. Те ми предоставиха данни от неврокардиологията – така се нарича тази най-нова медицинска област. Оксфордският университет издаде огромен том, в който под името Неврокардиология, са събрани медицински изследвания от цял свят, включващи и непубликувани до момента статии. Повярвай ми, изследванията в неврокардиологията са много по-впечатляващи от тези в квантовата механика. Това е най-голямото изледване на века, но засега не е схванато в същността си от обкновената аудитория.
Преди един век Рудолф Щайнер е предсказал, че най- голямото откритие на 20 век ще бъде, че сърцето е нещо много повече от помпа, и предизвикателството на новата епоха на човечеството ще бъде да оставим сърцето си да ни научи да мислим по нов начин. Това звучи съвсем окултно, но налице са преките биологични данни.
Това потвърждават цяла поредица от изследвания. Например тридесетгодишните проучвания на Карл Прибрам и ни изправят пред най-голямата загадка, която изобщо сме срещали.
Роджер Пенроуз в Англия наскоро излезе с нови математически данни за да докаже, че местата, където дендритите се срещат в синапси – а те са трилиони в нашето тяло и мозък, съставят електромагнитна аура. И ние намираме, че електромагнитното поле на сърцето, холографски е идентично с полето, произвеждано от нашата Земя и от слънчевата ни система. Сега физиците започват да разглеждат електромагнитната аура просто като организация на енергията във вселената. Всички тези полета работят на холографския принцип – тоест на миниатюрни, невъобразимо малки пространства между дендритите в синапсите, тялото, Земята и извън нея. Всичко това действа холографски и селективно.
Другото откритие е пряката, непосредствена връзка между сърцето и лимбичната система – “емоционалният мозък”. Учените откриха, че невронните връзки се отправят директно през амигадаларното ядро към пре-фронталните лобове. Префронталните лобове или неокортекса, са последното еволюционно образувание на мозъка. Те са били рудиментарни преди около 40000 години. Наричаме ги “ безмълвните” мозъчни полета, защото засега изпозваме само най-долната част от тях. Висшите части на фронталните лобове продължават развитието си до 21 годишна възраст, т.е. около 6 години, след като целят останал мозък е завършил развитието си. В своята нова книга Грешката на Декарт Демазио пише за ролята на емоцията при разума и за низшите отдели на пре-фронталните лобове.
Пол МакЛиън от национални институт за умствено здраве, който е един от най- ярките изследователи на мозъка в последните 50 години и продължава да работи на своите 80 години, говори за префронталните области като за “ ангелските лобове” като източник на най-висшите човешки ценности. Това е същото, което изтъква и Демиазио, но и двамата се спират само на нисшите отдели на префронталните лобове, развиващи се през първите три години, но не и на висшите им отдели, които завършват развитието си на 21г. Затова аз съм свръх-оптимист.
Разбира се, цялата ни космология драматично ще се промени, когато раберем,че имаме холографско сърце. Но виждаш, че същеверемнно преминаваме през период на тотален колапс и хаос. Мисля, че Иля Пригожин коментира, че докато една система е стабилна,или в равновесие, вие не можете да я промените, но когато попадне в хаос, най-малкото количество кохерентна енергия може да доведе до нови структури. Може би хората, които се хармонизират със света са малко, но те ще бъдат и островчетата от кохерентна енергия, която ще допринесе за нова ситуация.

„Ако любовта би се приложила като образователен метод, резултатите щяха да бъдат коренно различни от тия, които имаме сега!”
Учителя При образователният процес има преливане на живот между учителя и ученика. За да стане това, трябва да има досег между душата на учителя и душата на ученика. А този досег е възможен само при любовта!
Изходна точка на любовта е доверието. Учителят казва: „Първа стъпка на всяко възпитание е доверието на учителя към ученика.” Доверието тук се разбира в по-широк смисъл - доверие не само в смисъл, че детето няма да злоупотреби с това или онова, което му се поверява, но доверие в божествените сили, които работят в него, доверие в добрите заложби, които то крие в себе си. Това доверие произтича от увереността, че във всяка детска душа има един олтар, в който гори вечният пламък на любовта. Именно това доверие е ключът на цялата педагогика. От това доверие Учителят ще черпи подтик и вдъхновение за своята дейност. И тогава цялата му педагогическа работа ще бъде планомерна дейност за постигане на една ясно съзнавана цел. Учителят пояснява това така: „Великата наука на възпитанието седи в това, да намерите доброто у детето и него да извикате към проява. Да виждате лошото у него, това всеки може.”
Това доверие към ученика ще роди любовта към него. Когато съзнаваме, че в един човек се крие един красив свят, нещо ценно, ние не можем да не го обикнем. Това доверие ще ни изпълни с благоговение към доброто, което се крие в детската душа и което се разкрива като ново откровение пред нас. Така ще дойдем до разбиране и на истинската свобода. Ще ценим свободата на ученика. Защото не можете да насилвате тогова, в когото имате доверие. Каквито и слабости да проявява детето, ще знаете, че у него има заложено нещо непокварено и чисто, което в края на краищата ще победи всички препятствия и ще се прояви във всичкия си блясък, понеже никой не може да препречи пътя на мощното течение на Божествения живот, който блика отвътре навън.Ако учителят няма това доверие към ученика, той още при първата несполука ще се обезсърчи, но ако устои, радостта му ще бъде безгранична. Доверието на учителя се състои и в друго нещо: доверие в силата на любовта да преобразява!
Учителят казва следните думи за важността на любовта, приложена във възпитанието:
„Истинският метод на възпитанието започва с любовта. Тя е най-важното образователно условие. Искате ли да възпитате детето, трябва да го обичате, нищо повече. Като се постави любовта като връзка между учителя и детето, не се страхувайте за резултатите! Безграничният тогава ще се проявява чрез възпитателя и ще го учи как да възпитава.”
„Най-важната работа при образованието е: учителят трябва да обича своите ученици. За да помогнете на един човек, трябва да го обичате. Благото, което искате за един човек ще мине през вас. Първо вие ще го опитате.”
„Любовта е най-силният фактор, най-великата сила, чрез която можете да възпитавате. Когато искате да възпитавате някого, трябва да го любите с всичкото си сърце, и той да вижда във вашето лице човек, в когото има абсолютно доверие, човек без никакви задни цели, за да може да ви приеме у дома си като добре дошъл и да изпълнява всичките ви съвети.”
Успехът в това училище, дето любовта е приложена, е осигурен.
Главната задача на образованието е събуждането на Божественото в детето. Атмосферата на любовта е най-подходяща среда за това, както за растенията най-подходяща среда представляват светлината, влагата, благоприятната температура и пр.Любовта ражда любов! Любовта на учителя към детето ще роди непременно любовта у последния. Няма същество, което като обикнете, да не разбере любовта, да не е отзивчиво към нея.
Ето един трогателен пример за това: Един мой колега ми разказа спомен от своето учителство в едно село. Той е работил там в духа на любовта. Голямо сближение царувало между него и учениците му. Бил обичан от децата. Атмосферата в училището била радостна. На следващата година го преместили на друго място. Веднъж получил писмо от свой бивш ученик в първото село. Той му писал: „Винаги си спомням за теб. Аз съм сега овчарче. Много те обичам. Ти обичаш ли ме още?”Най-естествено е детето да проявява любовта. Ако то не е покварено още от малко от неестествения пример и възпитание, то обича всички, във всички има доверие.
Илия Енчев казва [1]:„Благодарение на това, че всеки от нас минава през периода на детството, всеки има щастието да прекара едно време на чиста радост и безпределна любов към всички и всичко.”
Виолино Примо казва:„Детето обича своя баща, обича своите братчета и сестричета, обича своите другарчета, обича и животните, обича цветята, полянките, горичките, обича вадичките и рекичките, детето обича всичко. Но то не обича света с главата на възрастния, с нашата користна, практична, сметкаджийска и заръчана любов, а обича чисто ангелски, беззаветно, с цялата си душа. У детето говори чистата, свята, Божествена природа.” [2]
Учителят казва:
„Когато учителят люби ученика, последният винаги ще учи неговият предмет. Ако учителят не обича, ученикът не учи толкова неговия предмет. Някой може да каже: Има някои ученици естествено лениви. На това можем да отговорим: Вие не сте ги обикнали още! Да не виждате погрешките им!”
Учителят дава още следните пояснения:
„Без любовта никакво образование не може да се очаква. Тя трябва да присъства в сърцето на възпитателя и възпитаника. Истинският образователен метод започва с живота, с любовта. Онзи истински метод, който Божествената любов носи, още не е приложен. Любовта, приложена в образованието, е най-силният метод. Няма сила в света, която може да се противи на любовта. И най-упоритите деца отстъпват пред нея. Искате ли да бъдете истински учители, приложете любовта като един от новите и мощни образователни методи.”
„За да възпитавате хората, трябва да приложите Христовото учение - учението за любовта. Ако имате някое своенравно дете, направете опит с него и приложете метода на любовта. Обикнете това дете и никога не мислете за неговите отрицателни черти. Мислете, че то е добро, разумно, и ще видите, че след известно време то ще се поправи.”
Любовта води към хармония и ред. В нейната светлина всяко немирство и леност изчезват от само себе си. Онова, което външните мерки като наказание и пр. не могат да постигнат, сега става най-лесното нещо.
Кл. Скопаков цитира думите на един свой познат: „Една усмивка е осветила душата ми, усмивката на моята учителка, която ме спечели за училището. Тя ми се усмихна, когато нас първокласниците ни разпределиха на паралелки. Тази усмивка остави в душата ми неизгладими впечатления.” [3]
Първоначалният учител П. разказва от своята практика: В моето отделение насърчавам палавия, тежкия, слабия ученик, като му казвам, че е способен, добър, послушен и същевременно му поверявам да извършва някои работи с които да ми помага и които показват, че имам любов и доверие към него. Например, възлагам му да извършва прегледа на учениците. При гимнастика той ги строява. В училище той е хигиенист; грижи се за реда в класната стая и пр. И такъв ученик коренно се преобразява.
При такава любов между учители и ученици ще се разцъфтят с всичката си красота детският ум, сърце и воля, неговите таланти и дарби; така то ще живее в едно красиво, щастливо, радостно състояние, защото любовта е извор на радост и щастие. Ето начин да направим детето щастливо. При такава любовна атмосфера детето ще учи със сърце, ще помни всичко, защото любовта е мощен подтик, който развива усърдие, усилва ума, разсъдъчните способности, калява волята и й дава несломима енергия. Всеки учител знае от своята практика, че децата никога не забравят това, което обичат, а което не обичат, забравят. Което човек научи само с ума си, може да го забрави, но ако е взело участие сърцето, любовта, няма да го забрави. Всички неща, които обичаме, помним, защото ги възприемаме с интерес.
”Някой се оплаква от слаба памет. Тя е слаба, понеже любовта е слаба. Някой се оплаква, че не може да работи. Не може да работи, понеже има слаба любов. Когато любовта е силна, човек работи. Някой се оплаква, че не може да учи. Слаба е любовта. Някой няма любов, няма и обхода. Щом има любов, ще има и обхода.”
Любовта на учителя ражда у учениците вдъхновение. Той влива в тях възторг, подтик, живот, който им дава крила. Всички техни сили са в подем. Това е така, понеже любовта на учителя е една реална сила, която храни ума, сърцето и волята на ученика. Също така, когато учениците обичат учителя си, те го вдъхновяват, вливат в него своята чистота, своята невинност, своите енергии, своята жар. Ето защо Учителят казва:
„Когато учениците любят учителя, той е учител. И когато учителят люби учениците, те са ученици.”
[1] Ил. Енчев – „Основи на педагогическия мироглед”, 15 стр.
[2] Списание „Свободно възпитание”, 1935 год. XIII год., 9-10 кн., 332 стр.
[3] Списание „Свободно възпитание”, 1935 год., ХIII год., 9-10 кн., 332 стр.

Един светец отивал да се разговаря с Бога. И като минавал покрай един богат човек, последният му казал:
- Кажи на Господа, че ми дотегна това богатство. Да го отнеме, за да живея като хората.
- Много добре - казал мъдрецът, - ще кажа на Бога.
Повървял по-нататък и видял един бедняк, който пък му казал:
- Кажи на Бога, че ми дотегна този живот. Стига съм ходил гол и бос. Да ми даде дрехи, изобщо - да измени условията на живота ми.
- И твоята молба ще представя - рекъл мъдрецът.
Отива при Господа и му разправя за двамата. Господ му рекъл:
- Кажи на богатия да стане недоволен и да започне да роптае против Мен и Аз ще му отнема всичкото богатство; а на онзи бедняк кажи да бъде доволен от живота и всичко ще му се даде.
Връща се мъдрецът и казва на богатия какво му поръчал Господ, но богатият възразил:
- Как мога да направя това?
- Тогава богатството ти ще остане.
Минава край бедняка и му казва поръчаното от Господа, но и той му възразил:
- Как мога да бъда доволен при такива лоши условия?
Тогава мъдрецът му казал:
- Ще ходиш гол и гол ще бъдеш погребан.
Вие казвате, че починалите били при Бога, а отивате на гробищата да им четете молитви и да ги поливате. Могат ли те да бъдат едновременно и на гробищата, и при Бога? Онзи, който е горе, трябва да каже на онези, които са долу: "Вие мислите, че сте мъртви; почнете да благодарите и ще възкръснете". Това, което ви казвам, не го вземайте за упрек, че имам намерение да укорявам когото и да е за неговите вярвания. Излагам само ония лъжливи схващания за Живота, които са вмъкнати в нас и които ни тикат в крив път, за да сме в дисхармония със самия Живот. Ние искаме да живеем, а при това се готвим за смърт. Онзи, който е намерил закона на Мировата Любов, на туй Космическо съзнание, той вече не умира. Може да му забиете гвоздеи на ръцете и на краката, може да го разпънете на кръст, може да го положите в гроба - той е в състояние да оживее пак. Онзи, който не е научил този велик закон на Любовта, неговият камък никога не ще бъде отвален от гроба.
Днес хората все това говорят: "Ние сме грешници, грешници". Не искам вече да чувам такова нещо! Туй, което аз зная, е, че хората по естество, в душата си са добри, а поради заблуждения и воля са лоши. Те търсят щастие и мислят, че по този път, по който вървят, ще го намерят. Няма да го намерят, защото и техните бащи и деди са го търсили все по същия път и не са го намерили. Христос е казал: "Онези, които чуят гласа на Сина Человеческаго, ще оживеят". А що значи Син Человеческаго? - Синът на Мъдростта и Любовта. Онзи, който е съединил Мъдростта с Любовта, той е оживял. И вие, когато чуете този глас, ще оживеете, ще възкръснете.

В древността при царя на арманите живял един благочестив слуга, който един ден, по невнимание, направил една погрешка и царят взел и го осъдил на смърт.
След присъдата, след екзекутирането на този слуга, явил се един от видните мъдреци на тази държава и казал на царя:
- Понеже постъпи несправедливо с този слуга, ти ще се ожениш и ще имаш син, но той ще бъде глух, сляп и ням. И туй е най-малкото наказание, което Провидението ще ти даде.
И действително, на царя се ражда син, тъй както казал този мъдрец: той бил сляп, глух и ням. И той се оплаквал, че неговото нещастие било най-голямото в света.
Тогава мъдрецът се явил втори път и казал така:
- Понеже вие не приехте на драго сърце това наказание, ще ви се даде по-голямо от това.
И си отишъл, но не казал какво ще бъде това наказание.
И тръгнал царският син да пътува по света, да търси лек за себе си. Дошъл в съседното царство на келвите. Тамошният цар имал дъщеря, тя била много красива, но никой не виждал нейното лице, тя не се интересувала за хората, не искала да се явява пред хората никога, но като чула, че този сляп, глух и ням царски син дошъл в нейното царство, тя го поканила на гости у себе си и му казала:
- Искаш ли аз да снема от тебе малко от страданията?
– О, ти ще ми направиш най-голямото добро - отвърнал той.
Попипала го тя за очите, за ушите и за езика, и на царския син се възвърнали чувствата, но тя се скрила за него. А той, като я видял, така се влюбил в нея, та като я изгубил, много се наскърбил и казал:
- Първата ми скръб е нищо пред тази.
 
Сега вие сте в положението на тоя царски син, който е бил сляп и глух и ням, и забравили сте греха за убития добър слуга и казвате: „Няма ли някой, който да ни отвори очите?“
Има, но ако ви отворят очите, вие ще бъдете 10 пъти по-нещастни. Няма по-голямо нещастие от това – да видиш Любовта, а да я нямаш.
Следователно, какво ще правите вие? Ще търсите царската дъщеря ли, или ще изправите греховете си?
Да, вие трябва да възвърнете живота на онзи убития слуга. Баща ви, майка ви, всички трябва да възвърнат този несправедливо отнет живот. Значи, за да дойде този принцип, всяко престъпление трябва да се помете, ни помен не трябва да остане в света от престъпленията. Всички престъпления трябва съвършено да се изметат от нашия свят и когато вие очистите вашия свят от всички престъпни работи, лоши мисли и желания и проектирате тази Божествена Любов през вашата душа и дух, ще станете сестри и братя и майка.

Aко пред детето демонстрирате враждебност, то става агресивно.

Ако сте честни с детето, то се научава на справедливост.
Обучавайте децата с помощта на предметите, които ги заобикалят.

Ако едно дете често е критикувано, то се научава да съди.
Ако детето често получава похвали, то се научава да оценява.
Ако едно дете често е осмивано, то винаги ще се срамува от себе си.
Ако детето живее с чувство на сигурност, то се научава да има доверие.
Ако едно дете често е обвинявано, то постоянно се чувства виновно.

Ако детето често е одобрявано, то се научава на самоуважение.
Ако често бъдете снизходителни към детето, то се научава да бъде търпеливо.
Ако детето често е весело, то развива увереност в себе си.
Ако детето живее в атмосфера на приятелство и взаимна необходимост, то се научава да намира любов в света.

Не говорете лошо за детето в негово или без негово присъствие.
Концентрирайте се върху доброто развитие в детето и в мислите ви няма да има място за лошото.
Бъдете активни в подготовката на средата му. Бъдете внимателни и постоянни в грижите за него. Покажете местоположението на всички предмети и развийте правилните начини за работа с тях.
Бъдете готови да отговорите на призивите на детето, когато то се нуждае от вас и винаги се вслушвайте в думите му.

В човека има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си красота.
Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се проявява повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И веднага тя донася със себе си сила, радост, вяра, чистота, мир, любов. В тия минути човек прощава на всички, съзнава себе си като същество, което обича, жертва се, помага. Той чувства тогава връзките си с целокупния живот. В този момент за него всички са братя, сродни, близки и мили. Това са минути на вдъхновение. Тогава идват идеи.
Защо когато възвишената природа се прояви в човека, идва радостта? Защото оковите, ограниченията са паднали, и човек се чувства свободен. Тогава рухват границите между нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка между душите.
В тържествени, празнични минути човек чувства крила, мощ, готовност да живее за възвишеното и вечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек започва да познава себе си. Изречението: „Познай себе си” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя копнеж у всеки човек макар и само в известни минути на пробуждане – копнеж към красивото, святото и чистото иде отвътре. Когато човек желае да живее за доброто, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички възможности които се крият в нея.
Ние още не познаваме онова същество, което живее в светилището на храма. Външната личност е само бледо отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и чистота. Даже само когато един неин лъч докосне човешкото лице, то добива неземна красота. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма.
Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се разказва, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това? Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел!”
Учителят казва: „Човешката душа е космос. Тя е океан. Ние още не сме познали себе си. Не сме се познали и едни други. Това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние.” „Когато срещнете някой ваш приятел, прочетете поне един лист от неговата свещена книга.” „Дали човек е млад, розрастек или стар, Божественото в него не се изменя. Ценният камък е всякога ценен. Дето и да го намерите, в чисто или нечисто място, той не губи свойствата си. Душата е скъпоценен камък в човека. В нея се крият условията за неговото развитие. Чрез нея човек се свързва с божественото съзнание и започва съзнателно да работи за Цялото!” „Що се отнася до човешката душа, имайте предвид следното: Никоя сила в света не е в състояние да превърне душата във въглен. Тя за вечни времена си остава един скъпоценен камък. Тя е излязла от Божественото дихание. Това трябва да считате като закон.” ”3наете ли, колко е нежна човешката душа? В нея няма абсолютно никаква грубост. А нежността, благостта, които тя притежава, това са качества на Безграничния.”
Чистотата на планинските върхове и езера, красотата на пролетните цветя, свободният полет на орела в сините небесни простори, музиката на звездните светове живеят в глъбините на човешката природа.
Възвишеното, което лежи дълбоко в човешката душа, трябва да се проява. Това става в течение на развитието. Последното има за цел проявата на Божественото, на спящите сили, които се крият в човешката душа и в цялата природа.
Това е смисълът на човешката история. Той е в постепенното проявяване на възвишеното начало, което е заложено в човешката душа.
Учителят казва: „Ние сме още в началото на нашето развитие. У човека се крие нещо по-възвишено и по-благородно.” „Велика е човешката душа, но тя още не се е проявила. Днес тя приготвя условията за своето проявление. Сегашният човек, не е готов още да прояви душата си. Докато човек не даде път на Божественото Начало в себе си, тя не може да се прояви.”
В днешната епоха след развитието на ума започват да се развиват по-дълбоките сили на душата. Всички, които имат по-дълбоко прозрение казват, че днес душата се пробужда. Това може да се долови и по много факти в днешния живот. Интуитивните способности на душата се проявяват все повече и повече. Една духовна вълна се издига днес в съвременната култура. Тая вълна можем да наречем пробуждане на душата. Вечно младото, красивото и чистото в човешката душа отново проговаря и ще поведе човечеството със себе си. Това, което човек е имал в празнични минути на своя живот - минути на подем, доброта, прощение, любов - това иде сега да влее светлите си струи в живота и да поеме ръководството и строителството. Това се нарича разцъфтяване на човешката душа.
Да си представим диамант обвит с черна кора, това е именно детската природа. Черната кора представят разните наследени или придобити черти, навици, подтици, склонности и пр., обаче в глъбините на детската природа живее нещо възвишено, свещено, Божествено! Познанието на тая истина е основата и ключът на всяка педагогика. И това познание определя характера на всички педагогически принципи и методи, които трябва да се приложат.
Педагогиката трябва да изхожда от възвишените заложби на човешката душа. Божественото у детето, което е истинската, висшата му природа, е главният фактор, който действа отвътре. Това трябва да се има предвид при възпитанието и обучението. Възпитателят трябва да има разбирания за красивото и чистото, за доброто, за оня свещен кът, който се крие в човешката душа. Учителят казва: „Децата са емблема на чистота. Те представят живот, който иде от по - високо място.” „Казват, че трябва да се изучи детската душа, но в душата не вярват. И когато попитат: „Какво е душата?” те отговарят: Това е сбор, някакъв сбор. Но този сбор има ли единство?” Човекът в потенциално състояние има непроявени сили. Той е много повече от това, което проявява. Учителят казва: „Всички хора са даровити потенциално. Всички хора трябва да са даровити кинетически. Не мислете, че сега трябва да придобиете доброто. То е вложено във вас. Изискват се само благоприятни условия, за да се прояви. Не мислете, че във вашата душа нещата тепърва ще се създават. Не, у вас има много заспали чувства. Човешката душа е богата и чака условия, за да се развие. Тъй че възпитателят няма какво да влива нещо ново у детето, а само ще даде благоприятни условия, да се прояви с всичката си красота доброто, което е вложено в детето."
Има психолози които казват, че децата са крадливи, злобни, отмъстителни, егоисти и пр. Тия качества са на повърхността на детското естество, но в глъбините му живее възвишеното, чистото и святото. И както слънчевите лъчи стопяват ледовете и снеговете, така и подходящите педагогически методи могат да превърнат тия наследени или придобити отрицателни склонности и навици, за да се изяви чистото и доброто на детската природа.

Ето вече почти сто години името на Мария Монтесори приковава към себе неотслабващото внимание на педагозите и учените в над осемдесет страни в света. Известна като водещ учен и хуманист тя създаде система, равна на която в световния опит няма и не е имало. Европа, Америка, Индия, Китай, Япония – открити са хиляди школи на Монтесори по целия свят. Кое прави метода на Монтесори толкова привлекателен? Той е изключително технологичен, обмислен, цялостен и съдържа в себе си не само развитието на интелектуалните способности, но и бъдещите „доспехи на духа”. М. Монтесори действително е намерила уникален начин да работи с всяко дете. В един клас на Монтесори се намират едновременно до 20 деца и при това всяко дете работи индивидуално по свой собствен план. Децата се изграждат сами чрез целенасочена дейност. В книгата „Моят метод. Начално обучение” Мария Монтесори описва съвсем различно училище. Различно по своите цели, начини на учебна работа, атмосфера и организация на живота на децата. Този метод не си поставя за цел ранното развитие, което е популярно днес или подготовката на всестранно развит и социално активен човек, което е още по-традиционно за нас днес. Тя дори не ратува за разкриване на човешките способности. Но предлага метод за подготовка на свободна личност, отговорна за своя живот и съдба, начини за поддържане на самостоятелност в получаваните знания. Тя съветва не да се учи детето, а да се съхранява неговата природната мотивация  за усвояване на заобикалящия го свят, говорейки за това, че най-голямото майсторство на педагога се състои в умението му да разбуди паметта на душата и да помогне за припомнянето на знанията и задачите, които детето вече е донесло със себе си при раждането; да поддържа неговия стремеж да бъде самостоятелен и отговорен ученик до края на живота си. В метода на Мария Монтесори урокът се заменя със свободната работа на децата, преживяващи, в буквалния смисъл на тези думи, основите на научните знания, било то родния език, математиката, геометрията или рисуване и музика. В специално оборудваното за свободна работа на децата учебно пространство може да се наблюдава тайнството на движенията на техните мисли, разкриването на уникалния път на развитие на всяко дете.
Началното училище на Монтесори прилича на фантастичен детски театър със своите специални декори, където най-главния и мъдър зрител е само един – учителя. А децата – това са многото актьори всеки играещ своята никога неповтаряща се роля на израстващ човек. Системата на Монтесори ще остане мъртъв набор от дидактически материали, които не дават очакваните резултати, ако се изземе от нея най-главното, а именно – дълбоко обмислената и прочувствена философска основа. Тя придава на детето особено голямо значение и говори за сериозната необходимост от изучаването на феномена на детството, а също и да се учим от детето на разбиране на света и проявата на божествената същност. Мария Монтесори е една от първите, направила извода, че децата не приличат на възрастните. Те са различни. Такова принципно различно в сравнение с досега приетото разбиране на детството променя и начините на общуване на възрастните с децата. Принуждава ги да се съобразяват с тях и да уважават техните права, разбирайки, че децата също се трудят, изграждайки човека в себе си. На тях им се е паднала може би най-трудната задача, тъй като те не притежават нищо друго освен вътрешния си потенциал. Но те трябва да изпълнят всичко в света, който в това число и по вина на възрастните е толкова сложен. Детето идва при нас от висшата хармония и порядък ( но често благодарение на нас възрастните попада в безпорядъка и хаоса на нашия свят, на нашите домове, на нашето вътрешно състояние).
Мария Монтесори искала да създаде своя методика за наблюдение на детето в естествени условия и разбирането му такова каквото е, какво е то извън очакванията ни като възрастни. Тя се замисля върху това как може да се опознае детето, ако то като автомат изпълнява само нещата, които предписва преподавателя. В такива условия децата нямат възможност да се изявят и затова е съвършено невъзможно да се опознае истинската природа на успешното им обучение. М. Монтесори без уговорки вярва в мъдростта на детето, в това, че то е особено същество, способно да обогати възрастния, да го направи по-добър, по-мъдър и да го приближи към разбирането за началните основи на живота. „Всичко в нашето училище се основава на това, което показват самите деца. Ние наблюдаваме детето и то ни подсказва как да организираме и построим училището, колко деца могат да бъдат в една група...”
Така постепенно у М.Монтесори кристализира първото педагогическо кредо: хуманната педагогика е възможна само когато на детето се предоставя свобода на действие и  се ограничава то само в особени случаи. Човек изначално е свободен. В „Домове на детето” на Монтесори децата са свободни от първите минути на пребиваването им там. Но това не означава, че там цари пълен хаос. Свободата е именно това, което позволява на детето да се самоизгражда. Монтесори нарича свободата „ключ към процеса на развитие”. Жалко, че монтесорската свобода не винаги бива разбрана от родителите и педагозите. Свободата не означава, че можем да правим всичко, което поискаме, особено децата. Децата са още в състояние на самоизграждане и саморазвитие. Да се позволява на децата да правят всичко, което те поискат означава да се проявява снизхождение към капризите и ежеминутните желания. А това винаги ще действа разрушително върху тях самите, върху хората около тях и заобикалящата ги среда. В действителност да бъдеш свободен означава да умееш да се контролираш, да правиш това, което си решил, а не това, което изведнъж ти се прииска. За да може детето да възпитава в себе си такава вътрешна самодисциплина, възрастните трябва да бъдат твърди, справедливи, последователни в установяването на определени граници, като се започне от ранните години на детето и след това. Родителите могат да решат, че детето само избира ябълки ли да яде на закуска или портокали, но то не може да не яде нищо. Детето може да избира дали да помага при подготвянето на закуската или да сложи покривката на масата, но то не може изобщо да не помага.
В групата в предучилищна възраст детето може да избере дали да работи с този или онзи материал, но то не може да пречи на работещите деца. В началното училище детето може да избере тема за изследване и партньори в работата. Но то не може да безделничи всеки ден или лениво да беседва за празни неща с приятели. По мнението на Монтесори за действително свободен човек може да се смята този, който самостоятелно прави свободен осъзнат избор и, което е не по-малко важно, поема отговорност за последствията от своя избор. Когато говори за свободата тя задължително  отбелязва нейната връзка с отговорността и самодисциплината. „ Ние имаме нужда от свобода, за да тренираме своята отговорност, на нас ни е необходима отговорност, за да бъдем действително свободни”. Тя трактова също така и дисциплината като активност, която се контролира и регулира от самото дете и предполага действия определени от него, а не налагани отвън от педагога. За да стане ясно това, е необходимо да се разбере, че дисциплината не е еднозначна на неподвижност и скованост. „Обикновено ние смятаме детето за дисциплинирано само от момента когато то стане мълчаливо като нямо и неподвижно като паралитик. Но това е унищожена личност, а не дисциплинирана.”
Мария Монтесори предлага изумително точен и природосъобразен метод за работа с малките ученици в условията на тяхното свободно саморазвитие. Необикновени могат да изглеждат разсъжденията на лекаря Монтесори за понятията свобода при възпитанието на детето, свободно образование, свободно училище. Тя например твърди, че ние възрастните „не сме създатели нито на външната форма на детето, нито на вътрешната. Природата, творението – ето кой управлява всички. Ако разберем това, тогава ще приемем за основа принципа „да не се пречи на естественото развитие” и вместо безбройните въпроси за формирането на характера, ума, чувствата, ще формулираме единствения въпрос на цялата педагогика: как да предоставим на детето свобода. Свободата е уникално средство за максимално развиване на характера, ума, чувствата и  същевременно за даване спокойствие на педагога и възможност да наблюдава чудото на порастването. Тази свобода на първо място освобождава възрастните от тежкия товар на лъжливата отговорност и мнимия страх”. Свободното развитие е възможно само при липсата на препятствия. И педагогът трябва да очисти пространството от всичко, което пречи за разцвета на личността. Ако отглеждаме цвете ние не очакваме от него такива свойства, каквито няма в неговата природа! Ние се стараем да обезпечим на растението най-благоприятните за неговия вид условия. Така и учителят подготвя пространството, в което расте човек. В това се състои неговата задача.
 М.Монтесори  се замисля не само за педагогическите технологии. Тя разглежда обучението като едно от най-важните средства за преобразуване на света: „Педагогът не може да не се вълнува от духовното състояние на света”. В тази връзка апогей на хуманистичния възглед на М.Монтесори става издигнатата от нея идея за КОСМИЧНОТО ВЪЗПИТАНИЕ. Водеща идея на първия етап е създаването на условия за саморазвитие на заложената в човека природа. Ръководейки се от космическия план, Творецът дава на всяко дете „космическа задача” и целта на човешкото възпитание е да се създадат условия, в които децата могат да си спомнят и да реализират тази задача. Върху тази основа М. Монтесори издига съществената за нея идея, според която традиционното възпитание не позволява на детето да определи своята космическа задача и препятства нейното изпълнение. Животът на детето се превръща в конфликт между неговото предназначение и избора, който то прави под влиянието на социално-културните обстоятелства и обучение. М.Монтесори изказва мисълта, че детето, поради близостта си до първоначалната космическа същност, се явява проводник и учител за възрастния, отдалечил се от първоизточника. В рамките на представата на Монтесори за плана на творението, най-важно се явява определянето на мястото и ролята на човека. И в голяма степен въпросът не е в това какво прави той, а какво трябва да прави, в какво се състои смисълът и задачата на неговия живот. Това на свой ред поставя въпроса за йерархията на ценностите, за нравствената основа на възпитанието като лична отговорност за решаване на собствената космическа задача, а също така и за мисията, възложена на съвкупния разум на човечеството. И тази отговорност се формира в детето не чрез назидателни беседи и нравоучения, а косвено – чрез философията на подготвяната среда и отношенито на педагозите към всички нейни елементи.
В своята реч за мира на международната конференция в Женева Монтесори утвърждава очевидната за нея истина: „...Цялото човечество е дотолкова тясно свързано, че представлява нещо като единна енергия, всеки трябва да внесе своя дял в съществуването на всички”. Тя казва, че признаването на взаимовръзките на всеки със всички кара да се приемат всички действия на човека или като опит за хармонично развиване на тези взаимовръзки, или като опит да се внесе в тях хаос и разрушение. Мотивът за всеобща взаимовръзка и отговорност става водещо направление за космическото възпитание в метода на М. Монтесори и получава развитие в нейните книги „Възпитание за новия свят” и „Формиране на човешкия потенциал”.
Когато питали Монтесори, какво е това метод на Монтесори тя отговаряла: „Метод основан на свободния избор на детето в подготвена среда”. Така свързването на тези два фактора се явява основа. От една страна свободата в хаотично пространство няма да донесе резултат; от друга страна, ако има материали, но няма свобода, също не се получава резултат. Ние трябва да осъзнаем и да поемем върху себе си отговорността за това, че на първите етапи ние се явяваме за децата проводници, екскурзоводи във физическия свят. Те идват при нас „неориентирани” енергийни сгъстявания, те буквално изграждат себе си от това, което ги заобикаля. Нека да се погрижим тяхната екскурзия на земята да бъде интересна, безопасна и развиваща. „Детето до раждането си е физически ембрион, а след раждането до шест годишна възраст е „духовен ембрион”. Отнасяйте се към него като към кристален съд, който ви е даден за съхранение за определено време. Едно от определенията за метода на Монтесори – това е външна подкрепа за развитието на душата.
В днешно време „начетените” родители често бъркат мързела, липсата на дисциплина, неумението за дълго съсредоточаване върху нещо, с гениалността, с творческото мислене, с феномена индиго. Свободата  - с липсата на дисциплина, с липсата на възпитание и бунта. Да, детето има право да бъде свободно, но не за сметка на свободата и комфорта на другите; на свободата, синоним на която е позволяването на всичко и липсата на граници. „Свободата и дисциплината са двете страни на един и същ медал” Свободата на избор на детето може да бъде проявена и реализирана конструктивно в правилно организирана среда и в сътворчество с грамотен и духовен педагог. Затова не бързайте да обвинявате детето, а се запитайте: „Какво правя не както трябва?”
Много важен аспект в метода Монтесори се явява дълбокото, искрено, истинско уважение на детето ( а не псевдо уважението, което често декларираме). Как се проявява това? Преди всичко в липсата на поощрения и наказания в общоприетия смисъл. Тази тема много ме заинтересува и като майка, и като психолог, и като човек. Някак си изведнъж всичко в главата ми се проясни. Ние руснаците сме свикнали към емоционално, манипулативно възпитание на своите деца, сътрудниците, роднините по принципа: „ту се смея, ту плача”, „насила – но роднини”, „принципа на камшика и моркова” и т.н.
И отдавайки без край някаква емоция, оценка, мнение, ние го правим зависим от получаването на енергията на вниманието(положително или отрицателно) отвън. Свиквайки да получава енергия и информация отвън, детето постепенно забравя гласа на Вътрешния Учител ( за когото толкова много говори Монтесори) и започва да търси водачи и авторитети във външния свят, ставайки по такъв начин все по-зависимо и по-зависимо от тях. И с тези качества ние, мнозина, прекрачваме в живота на възрастните. А посятото в детството състояние на зависимост, поникнало у всеки по своему, става вериги на краката ни. Нима това ще пожелаем на своите деца? Не напразно казват, че „детето – това е родителя на възрастния човек” имайки впредвид, че нашите неуспехи и неудачи идват от детството.
Беше приятно удивление да разбера, че в средата на Монтесори детето не се нуждае от поощрение и похвала, че то получава енергията на радостта от самия процес на работа. Това развива много силно такова чувство като самоуважението. А уважаващия себе си човек, първо, уважава другите и второ, него не е възможно нито да обидиш, нито да го накажеш. За него няма значение дали ще го похвалят или ще му се скарат, ще забележат ли резултата или не, той получава дълбоко вътрешно удовлетворение от съвместния танц с Вътрешния Учител в процеса на работата-творчество. Такова дете, когато порасне, ще работи не за похвала и не за публиката. Неговият труд и творчество ще бъдат посветени на Създателя, на Живота, на Хората. Не разделяйте детето от неговия Вътрешен Учител и то не на думи ще бъде наясно с такива понятия като Служене, Посвещение, Смирение и „радост от непрекъснато трудене”.
„Ако в процеса на обучението не освободим Духа на детето, не сме направили нищо”
М.Монтесори

Детето не трябва да се приготвя за живота, но трябва да живее своя детски живот в пълнота, като се сложат в действие всички негови сили и заложби.
Животът е плод на любовта.
Дето царува любовта, там има изобилен живот. Ето защо, училището за да бъде училище - живот, трябва да бъде съградено върху любовта.
Животът е радост.
Той е красота, творчество, най - великото благо, избор на сила и радост. Ето защо, училището за да бъде училище-живот, трябва да бъде място на радост. Винаги изобилният прилив на живот носи радост, а недоимъкът на живот – страдание.
Животът и радостта идват от творчеството.
Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, трябва да бъде място за творчество на ученика.
Човешкият живот е частица от великия живот на природата.
Тя е великата Световна Майка, която обгръща и отглежда с любов всички свои деца. Ето защо, училището за да бъде училище-живот, трябва да бъде в близък досег с Великата Природа.
Животът е музика.
Цялата природа е проникната от музика. Ето защо, училището за да стане училище-живот, детето трябва да живее в областта на хармонията, музиката трябва да прониква целия му живот.
Животът е движение.
Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, трябва да даде видно място на паневритмията, на ритмичната гимнастика.Така детето ще бъде в интимен досег с творческите сили на природата. По този начин в детския организъм ще се влее нейният изобилен живот, който ще развие всестранно психо-физичните му сила.
Животът е дейност, Животът е работа.
Всичко в природата работи. Слънцето работи неуморно. Слънчевите лъчи, за да дойдат до нас, изминават грамадни разстояния за 8 минути. Земята също работи. Вятърът, водата, също работят, изворите и реките текат, морето се вълнува, тревите, цветята и дърветата неуморно работят със своите корени, клони, листа и пр. И красивите цветове и плодове са резултат на тяхната работа. И детето, за да живее в училището-живот, трябва да работи. Като работи сред природата, то едновременно ще се учи.
Животът е изявление на една велика разумност.
Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, ще помогне на младежа в гимназията да си изработи мироглед върху живота. Така той ще се оформи при излизането от гимназията като цялостна личност. Изработеният мироглед ще представя обединителен елемент в него. Без този елемент Вътрешният му живот ще бъде разпокъсан и без да има нещо, което да обединява в едно стройно цяло добитите знания и опитност. Чрез училището-живот ще се оформи новият тип човек - човекът на дейната любов!

В човека има една възвишена природа, която образува светилището на неговото естество. Тя още не е проявена с всичката си красота.
Всеки човек има тия свещени часове, когато възвишената му природа се проявява повече или по - малко, за няколко мига или за повече. И веднага тя донася със себе си сила, радост, вяра, чистота, мир, любов. В тия минути човек прощава на всички, съзнава себе си като същество, което обича, жертва се, помага. Той чувства тогава връзките си с целокупния живот. В този момент за него всички са братя, сродни, близки и мили. Това са минути на вдъхновение. Тогава идват идеи.
Защо когато възвишената природа се прояви в човека, идва радостта? Защото оковите, ограниченията са паднали, и човек се чувства свободен. Тогава рухват границите между нас. Тогава разбираме единството на всички същества и се образува неразривна връзка между душите.
В тържествени, празнични минути човек чувства крила, мощ, готовност да живее за възвишеното и вечното. Това са прояви на ония свещени кътове на духа, които образуват светая - светих на човешката природа. Тогава човек започва да познава себе си. Изречението: „Познай себе си” значи човек да познае възвишеното в себе си. Тоя копнеж у всеки човек макар и само в известни минути на пробуждане – копнеж към красивото, святото и чистото иде отвътре. Когато човек желае да живее за доброто, когато копнее за един по-красив свят, това иде от висшата душа. Тя ни шепне за всички възможности които се крият в нея.
Ние още не познаваме онова същество, което живее в светилището на храма. Външната личност е само бледо отражение на висшата душа, която е изтъкана от светлина и чистота. Даже само когато един неин лъч докосне човешкото лице, то добива неземна красота. Винаги вдъхновението и просветлението идат от вътрешното светилище на храма.
Във всеки човек живее една божествена искра. В една легенда се разказва, че архангел Михаил веднъж гледал съсредоточено къс мрамор. Попитали го, защо прави това? Той отговорил: „Вътре в камъка е затворен един ангел!”
Учителят казва: „Човешката душа е космос. Тя е океан. Ние още не сме познали себе си. Не сме се познали и едни други. Това нещо, което ние не знаем, това сме самите ние.” „Когато срещнете някой ваш приятел, прочетете поне един лист от неговата свещена книга.” „Дали човек е млад, розрастек или стар, Божественото в него не се изменя. Ценният камък е всякога ценен. Дето и да го намерите, в чисто или нечисто място, той не губи свойствата си. Душата е скъпоценен камък в човека. В нея се крият условията за неговото развитие. Чрез нея човек се свързва с божественото съзнание и започва съзнателно да работи за Цялото!” „Що се отнася до човешката душа, имайте предвид следното: Никоя сила в света не е в състояние да превърне душата във въглен. Тя за вечни времена си остава един скъпоценен камък. Тя е излязла от Божественото дихание. Това трябва да считате като закон.” ”3наете ли, колко е нежна човешката душа? В нея няма абсолютно никаква грубост. А нежността, благостта, които тя притежава, това са качества на Безграничния.”
Чистотата на планинските върхове и езера, красотата на пролетните цветя, свободният полет на орела в сините небесни простори, музиката на звездните светове живеят в глъбините на човешката природа.
Възвишеното, което лежи дълбоко в човешката душа, трябва да се проява. Това става в течение на развитието. Последното има за цел проявата на Божественото, на спящите сили, които се крият в човешката душа и в цялата природа.
Това е смисълът на човешката история. Той е в постепенното проявяване на възвишеното начало, което е заложено в човешката душа.
Учителят казва: „Ние сме още в началото на нашето развитие. У човека се крие нещо по-възвишено и по-благородно.” „Велика е човешката душа, но тя още не се е проявила. Днес тя приготвя условията за своето проявление. Сегашният човек, не е готов още да прояви душата си. Докато човек не даде път на Божественото Начало в себе си, тя не може да се прояви.”
В днешната епоха след развитието на ума започват да се развиват по-дълбоките сили на душата. Всички, които имат по-дълбоко прозрение казват, че днес душата се пробужда. Това може да се долови и по много факти в днешния живот. Интуитивните способности на душата се проявяват все повече и повече. Една духовна вълна се издига днес в съвременната култура. Тая вълна можем да наречем пробуждане на душата. Вечно младото, красивото и чистото в човешката душа отново проговаря и ще поведе човечеството със себе си. Това, което човек е имал в празнични минути на своя живот - минути на подем, доброта, прощение, любов - това иде сега да влее светлите си струи в живота и да поеме ръководството и строителството. Това се нарича разцъфтяване на човешката душа.
Да си представим диамант обвит с черна кора, това е именно детската природа. Черната кора представят разните наследени или придобити черти, навици, подтици, склонности и пр., обаче в глъбините на детската природа живее нещо възвишено, свещено, Божествено! Познанието на тая истина е основата и ключът на всяка педагогика. И това познание определя характера на всички педагогически принципи и методи, които трябва да се приложат.
Педагогиката трябва да изхожда от възвишените заложби на човешката душа. Божественото у детето, което е истинската, висшата му природа, е главният фактор, който действа отвътре. Това трябва да се има предвид при възпитанието и обучението. Възпитателят трябва да има разбирания за красивото и чистото, за доброто, за оня свещен кът, който се крие в човешката душа. Учителят казва: „Децата са емблема на чистота. Те представят живот, който иде от по - високо място.” „Казват, че трябва да се изучи детската душа, но в душата не вярват. И когато попитат: „Какво е душата?” те отговарят: Това е сбор, някакъв сбор. Но този сбор има ли единство?” Човекът в потенциално състояние има непроявени сили. Той е много повече от това, което проявява. Учителят казва: „Всички хора са даровити потенциално. Всички хора трябва да са даровити кинетически. Не мислете, че сега трябва да придобиете доброто. То е вложено във вас. Изискват се само благоприятни условия, за да се прояви. Не мислете, че във вашата душа нещата тепърва ще се създават. Не, у вас има много заспали чувства. Човешката душа е богата и чака условия, за да се развие. Тъй че възпитателят няма какво да влива нещо ново у детето, а само ще даде благоприятни условия, да се прояви с всичката си красота доброто, което е вложено в детето."
Има психолози които казват, че децата са крадливи, злобни, отмъстителни, егоисти и пр. Тия качества са на повърхността на детското естество, но в глъбините му живее възвишеното, чистото и святото. И както слънчевите лъчи стопяват ледовете и снеговете, така и подходящите педагогически методи могат да превърнат тия наследени или придобити отрицателни склонности и навици, за да се изяви чистото и доброто на детската природа.

Детето не трябва да се приготвя за живота, но трябва да живее своя детски живот в пълнота, като се сложат в действие всички негови сили и заложби.
Животът е плод на любовта.
Дето царува любовта, там има изобилен живот. Ето защо, училището за да бъде училище - живот, трябва да бъде съградено върху любовта.
Животът е радост.
Той е красота, творчество, най - великото благо, избор на сила и радост. Ето защо, училището за да бъде училище-живот, трябва да бъде място на радост. Винаги изобилният прилив на живот носи радост, а недоимъкът на живот – страдание.
Животът и радостта идват от творчеството.
Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, трябва да бъде място за творчество на ученика.
Човешкият живот е частица от великия живот на природата.
Тя е великата Световна Майка, която обгръща и отглежда с любов всички свои деца. Ето защо, училището за да бъде училище-живот, трябва да бъде в близък досег с Великата Природа.
Животът е музика.
Цялата природа е проникната от музика. Ето защо, училището за да стане училище-живот, детето трябва да живее в областта на хармонията, музиката трябва да прониква целия му живот.
Животът е движение.
Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, трябва да даде видно място на паневритмията, на ритмичната гимнастика.Така детето ще бъде в интимен досег с творческите сили на природата. По този начин в детския организъм ще се влее нейният изобилен живот, който ще развие всестранно психо-физичните му сила.
Животът е дейност, Животът е работа.
Всичко в природата работи. Слънцето работи неуморно. Слънчевите лъчи, за да дойдат до нас, изминават грамадни разстояния за 8 минути. Земята също работи. Вятърът, водата, също работят, изворите и реките текат, морето се вълнува, тревите, цветята и дърветата неуморно работят със своите корени, клони, листа и пр. И красивите цветове и плодове са резултат на тяхната работа. И детето, за да живее в училището-живот, трябва да работи. Като работи сред природата, то едновременно ще се учи.
Животът е изявление на една велика разумност.
Ето защо, училището, за да бъде училище-живот, ще помогне на младежа в гимназията да си изработи мироглед върху живота. Така той ще се оформи при излизането от гимназията като цялостна личност. Изработеният мироглед ще представя обединителен елемент в него. Без този елемент Вътрешният му живот ще бъде разпокъсан и без да има нещо, което да обединява в едно стройно цяло добитите знания и опитност. Чрез училището-живот ще се оформи новият тип човек - човекът на дейната любов!

Упражненията се изпълняват с лице на юг, бавно, като се брои бавно и ритмично на 6 такта. При всяко коленичене коляното едва допира земята.
 

 
I. Ръцете се издигат настрани до хоризонтално положение (фиг. 1.1). Така се държат ръцете до края на упражнението. Десният крак се изнася напред (крачка). Коленичи се на лявото коляно (фиг. 1.2). Изправя се тялото. Изнася се левият крак напред. Коленичи се на дясното коляно. Изправя се тялото. Изнася се десният крак напред. Коленичи се на лявото коляно. Изправя се тялото. Връщане: Десният крак се поставя назад. Коленичи се на дясното коляно. Тялото се изправя. Левият крак назад. Коленичи се на лявото коляно. Тялото се изправя. Десният крак назад. Коленичи се на дясното коляно. Тялото се изправя. Десният крак се поставя на мястото при левия. Ръцете се свалят.
 
 
   
II. Ръцете се изтеглят назад, успоредно, с дланите навън (фиг. 2.1). Десният крак се поставя напред (крачка). Коленичи се на лявото коляно, като едновременно с това ръцете се спущат надолу с дланите обърнати напред и пръстите малко превити както за гребане навън (фиг. 2.2). Тялото се изправя и едновременно ръцете обикалят успоредно пред тялото с дланите обърнати навътре. Ръцете застават в отвесно положение, с дланите обърнати напред, навън, а пръстите прибрани и изправени. Левият крак се поставя напред навън (фиг.2.3). Коленичи се на дясното коляно като едновременно ръцете се извиват назад и надолу. Упражнението продължава по същия начин като още веднъж се изнася десният крак. Връщане: Ръцете са горе. Поставя се десният крак назад. Коленичи се на дясното коляно, заедно с това ръцете се извиват назад и се свалят надолу. Тялото се изправя и ръцете се издигат пред тялото успоредно нагоре с дланите обърнати навън. Същото става с левия крак назад, още веднъж десният крак назад. Прибира се десният крак при левия (ръцете са горе отвесно). Прибират се и ръцете на мястото отстрани.
 
   
 
   
III. Ръцете се поставят на кръста навън (фиг. 3.1). Изнася се десният крак по крива линия върху лявото коляно навън (фиг. 3.2 и 3.3). Изнася се същият крак по права линия напред (крачка). Коленичи се на лявото коляно (фиг. 3.4). Тялото се изправя. Същото се прави с левия крак напред и още веднъж десният напред. Връщане: Десният крак по крива линия назад, зад лявото коляно (фиг. 3.5 и 3.5а). Изнася се същият крак по права линия назад. Коленичи се на дясното коляно. Тялото се изправя. Същото става с левия и още веднъж с десния крак назад. Прибира се десният крак при левия. Свалят се и ръцете.
 
 
  IV. Ръцете се издигат нагоре отстрани и горе, във вид на конус, се съединяват, пръстите и палците са допрени (фиг. 4.1). Десният крак се изнася напред. Коленичи се на лявото коляно като същевременно се свалят ръцете отстрани и пръстите се допират под дясното коляно (фиг. 4.2). Тялото се изправя и едновременно ръцете се издигат до първото положение. Същото се повтаря с левия и пак с десния крак напред. Връщане: Десният крак се поставя назад. Коленичи се на дясното коляно и едновременно се свалят ръцете отстрани и пръстите се допират под лявото коляно (фиг. 4.3). Тялото се изправя и едновременно ръцете се издигат до първото положение. После същото с левия и още веднъж с десния крак назад. Десният крак се прибира при левия. Ръцете се свалят отстрани. VIII.
 
Така се развива човешката воля.
„Беседи, обяснения и упътвания", 1921 г., 19 август, Преображение, стр. 7-10.
„Какво означава първото движение напред? Двете ръце - това е волята, проявление на Любовта. Вземеш първата стъпка - да правиш добро. Броиш до шест - значи решил си вече да правиш добро в света. После започва приклякане - слизане вътре в живота, да извършиш това, което си решил. Направил си някоя крива постъпка - отстъпи назад (което става в упражненията), поправи погрешката си. Намислил си да правиш зло - отстъпи сега по същия закон. По който начин правиш доброто, по същия начин ще изгладиш и злото в себе си. Тези движения напред и назад вървят по права линия. Тези обяснения ви давам за първото упражнение, което е първата стъпка в живота - да правите добро. А стъпките назад се наричат закон за самоотричане. Давайте място на другите! Дошъл някой човек да прави добро - вие ще отстъпите, ще му дадете място той да се прояви. И за вас има място. Защото три изключения може да има: Когато дойде някой да прави добро, ти ще отстъпиш мястото си; може да се яви и втори, и нему ще отстъпиш, а третият ще бъдеш ти."

Божиите имена са извор на познание за Бога. Чрез тях ни се разкрива Божията същност и Неговите проявления в битието. В Стария Завет се открояват няколко имена, характеризиращи по различни начини Божието битие, като две от тях особено се открояват: ЯХВЕ (Йехова) и Ел Шаддай.
Общо име на Бога в семитските езици е ЕЛ. Това е обозначение на божество или божества в най-общия смисъл на думата. В Рас Шамра1 ЕЛ е собствено име на бога на хананците. В Стария Завет много често то се употребява с определения: „Бог (ЕЛ) ревнив” (по смисъла на Вт. 5:9), „Бог (ЕЛ) на Ветил” и др. Честа е и употребата му в множество число като „Елохим” (още в първото изречение на Библията – Бит. 1:1 и др.)2. Среща се и като „ЕЛ Елион” и най-често е превеждано като „всевишен Бог” – така, както Го почита Мелхиседек, който е описан като Негов свещеник3. ЕЛ, Елион първоначално са имена на божества в семитския свят, а след това се превръщат в Стария Завет в имена на единия Бог, разкриващи същността Му.
Името „ЯХВЕ” (Йехова или Яхвех) обикновено се превежда на български като “Господ” и е смятано от евреите за собственото и върховно име на Бога (виж Изх. 3:15). В тази форма то е възникнало в резултат на вокализирането на еврейския свещен текст4. Произношението „ЯХВЕ” се е получило чрез транслитерацията на името на гръцки в раннохристиянската литература, където се среща като „Яове” (Климент Александрийски, 2 в.). Тетраграмата ЯХВЕ5 постепенно започва да се смята за прекалено свещена, поради което при четене е заменена с „Адонай” (от евр. „Господ мой”)6.
В откровението пред Мойсей (теофания) пред горящата къпина, му се разкрива още един много съществен нюанс на Божието естество: в отговор на въпроса на Мойсей за името Божие, гласът от горящата къпина му казва (съгласно обичайния превод): „Аз съм Онзи, Който съм” (Изх. 3:14). На библейски еврейски това звучи: „(Й)ехейех ашер (Й)ехейех”, което, преведено буквално, означава: „Съм, Който Съм”7. В по-широк смисъл това означава: Аз единствен СЪМ, единствено Аз съществувам, Който съм неизменен винаги.
Името „Ел Шаддай” се среща в същия пасаж, описващ откровението пред Мойсей при горящата къпина. След като Мойсей се завръща в Египет, Бог му дава напътствия как да постъпи с египетския фараон и израилтяните (евреите): „Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името "Бог Всемогъщий" (EL SHADDAY); а с името Си "Господ" (YHWH) не съм им се открил" (Изх. 6:3).
„Ел Шаддай” определено е централното име, с което е известен Бог в епохата на патриарсите, наред с „Ел елион”, „Йеова ире” (Господ ще промисли)8 и др. То се среща често в старозаветната книга „Йов” (около 30 пъти), както и в книга „Псалтир”. Значението му обикновено се извежда като глаголен дериват от „shadad” (shad-dah'-ee, „действам със сила”) със значение „всесилен”, „всемогъщ”. N. Waiker се опитва да изведе „шаддай” от шумерски със значение на „всезнаещ”. М. Weiper търси връзка с еврейското “shadeh” (поле, степ) и го превежда като Бог на степта и полята. Особено интересно е становището на W. Albright, който сочи акадското “shadu” (планина) и превежда: „Ел (Бог) планинарят” с възможност „Бог на планината”. Той се опира в случая на древносемитското вярване, че домът на боговете се намира в планината на север (Ис. 14:3, Пс. 47:3)9. Навсякъде в библейския превод „Септуагинта”10 „Ел Шаддай” е предадено с гръцкото „Pantokrator”, което означава „всесилен”.
Това божествено име се появява и на други три места, освен в книга „Йов”: в Петокнижието (първите пет книги от Библията, носещи еврейското име „Тора”), при пророците Исаия, Йоил и Йезекиил (Ис. 13:6; Йоил 1:15; Йез. 1:24; 10:5), и в Псалмите (67:15 [в евр. Библия 68:15]; 91:1 и Рут 1:20-21). Според В. Кайзер „…Всички те заедно отговарят на общия смисъл на името и неговата употреба в Патриархалната епоха; Бог е Всемогъщ и Велик Владетел, Който може и ще действа от името на тези, които обича и които са призовани според Неговите намерения и план.”11
Когато Учителя е започнал да извежда последователите си на Витоша, в повечето случаи те се спират до изворчето, което е до Белите брези. На това място след време Учителя дава името „Ел Шадай”12. При един от разговорите той казва: „…Бивакът ще се нарече Ел Шадай, което значи Истинският свидетел.”13 С оглед на посочените по-горе възможни значения на еврейското „шаддай”, могат да се направят определени изводи за особеното въздействие на мястото и даването точно на това име от Учителя. В случая „Истинският свидетел” изглежда е езотеричният превод и тълкувание на името „Ел Шаддай”14. Ако приемем и опитът на W. Albright, който извежда значението на „шаддай” като планина („Бог на планината”), то вероятно неслучайно това име е дадено от Учителя на местност в планината Витоша. А планината като символ на място на Божието откровение и среща с Бога, понякога е и символ на преимуществена позиция, от която се вижда надалеч; навярно в този смисъл е употребата във Втор. 32:49, Мат. 4:8 и Лука 4:5. В препоръчвания от Учителя псалм 91 отново, още в първия стих е употребено „Ел Шаддай”: „Кoйто живее под покрива на Всевишнаго (EL ELION), ще пребивае под сянката на Всемогъщаго (EL SHADDAY)”.
„Имената” на Бога, давани в Стария Завет всъщност са определени качества на единия Бог или свръхсетивни същества от духовните йерархии. Всички тези имена са свещени формули, които, ако се произнасят с нужното благоговение, могат да въведат окултния ученик в свещено състояние на духа, позволяващо му все повече да навлиза в познанието на тайнствения свят на Божието битие.
 

Учителка в детската градина измислила за децата в групата следната игра: всеки трябвало да донесе торба с няколко картофа, като всеки картоф носел името на човек, когото детето мразело. Следователно колкото хора мразело детето, толкова картофи щяло да донесе. Някои деца дошли с два картофа, други с три, а някои и с пет.
Учителката им казала да носят със себе си торбата където и да отиват, дори и в тоалетната, в продължение на една седмица. Дните минавали и децата започнали да се оплакват от неприятната миризма на развалените картофи. Тези с по пет картофа носели на всичкото отгоре и по-тежки торби.
След една седмица децата си отдъхнали, защото играта най-накрая свършила. Тогава учителката ги попитала как се чувствали през тази една седмица.
Децата започнали да се оплакват колко трудно им било да мъкнат навсякъде със себе си тежките и миризливи картофи. Накрая учителката им обяснила смисъла на тази игра:
- Същото се случва, когато таите в сърцето си омраза към някого. Смрадта на омразата ще отрови сърцето ви и вие ще я носите навсякъде със себе си. Ако ви е трудно да понесете миризмата на развалените картофи за една седмица, представете си какво е да носите отровата на омразата в сърцата си до края на живота си?
Изхвърлете омразата от сърцето си, за да не носите грехове за цял живот. Да прощавате е най-доброто отношение към другите. Научете се да забравяте и да прощавате!

Работеше се при "Изворчето на Доброто". Учителят сам участваше и ръководеше работата. Когато той насочваше вниманието си някъде, всички се събираха около него. Голяма грижливост и усърдие се влагаше в работата. Разшири се басейнът, поставиха се трите гранитни стъпала на пътеката, направи се площадката и се постла с камъни, направи се път на водата. Имаше работници, имаше зрители - едни идваха, други си отиваха.
 
Учителят беше сериозен, като че решаваше трудна задача. Той работеше като математик, който борави с величини и числа, известни и неизвестни. Тук всичко имаше значение: кои хора идваха и кога, къде заставаха, какво вършеха и казваха, какво участие вземаха в работата, какви инициативи и хрумвания възникваха и как се реализираха. Този ден всичко беше изпълнено със съдържание и смисъл, каквито в друго време нямаше. Нещата се съчетаваха по странни, неведоми закони в едно цяло, тъй както се свързваха отделните букви и отделните думи в речта - един непонятен за нас език, ала жив, динамичен и магичен, който само Учителят разбираше. Един Разумен Свят вземаше участие сега в нашата работа. Бяха най-тежките и съдбоносни дни за българския народ и човечеството.
 
Като привършихме работата, Учителят прегледа още веднъж всичко и видя, че беше направено добре. После, като се събрахме около него, почна да говори за закона на Справедливостта:
- Справедливостта трябва да се приложи в човешкия Живот - Справедливостта по отношение на благата, които се дават.
Ако ще има религия, тя да бъде религия па Любовта. Ако ще има обществен строй, той да бъде строй на Справедливостта.
Сега има ново разпореждане във Вселената до всички - да сменят старите мерки с нови. Нови мерки се изискват! Една от новите мерки гласи: обичай другите така, както искаш тебе да обичат. Всеки трябва да знае, че благото, което иска за себе си, трябва да бъде благо и за другите.
В Мойсеевия закон социалният въпрос е разрешен така: в течение на 49 години каквото вземаш, трябва да го върнеш на 50-та година. Тогава всички стават пак равни. Петдесетата година става юбилейна година. Всички се радват, като дойде тя. Всеки връща на брата си това, което е взел от него. Досега са минали 45 юбилейни години, без да са празнувани. Сега трябва да има 45 юбилейни години, които да дойдат една след друга, за да се възстанови равновесието, справедливостта, правилното разпределение на благата. Понеже от 2500 години насам е пропуснато празнуването на юбилейните години, сега тези 45 пропуснати юбилейни години ще се празнуват една след друга, наведнъж. Това е краят на века. Краят на века започва от 1914 година. През тези 45 години всеки каквото е взел, от когото и да е, ще го върне.
Според Мойсеевия закон ако някой е бил роб, след 49 години е вече свободен. Ако владее земя, взета от друг, след 49 години трябва да я върне на онзи, от когото я е взел.
Ако управниците не разрешават справедливо всички спорни въпроси между народите, в следващите години ще станат големи промени в света. В течение на 45 години народите трябва да се освободят от всичко чуждо, да ликвидират със старото.
Всички Същества, които Бог е пратил на земята, имат еднакви права да живеят. Никой не трябва да им отнема тези права. Великото Разумно Начало гледа еднакво на всички хора. Насилието не е угодно на Бога. Той търпи, но в края на краищата последствията ще дойдат.
Никое Същество не може да отнеме благото, което ти е дадено. Ако вие го изгубите, кога и да е то ще се върне при вас.
Всеки човек се ражда с известни Божествени права. Никой няма право да те лишава от Божествените права, които имаш. Разбирам онези права, които Бог ти е дал. Това е новото съзнание, което се пробужда. Всеки трябва да зачита правата на другите хора и на другите народи.
Една книга може да е много проста външно, но ти я обичаш за съдържанието. Също така човек трябва да уважава Божественото, вложено във всекиго: човек, животно и растение. Това изисква законът на Справедливостта. От това гледище, когато някой направи погрешка, не казвай, че е лош, защото нарушаваш закона на Справедливостта, т.е. уважението, което дължиш към всяко Същество. Този човек е плод в период на узряване, не е още узрял, но ще узрее.
За да бъдем в съгласие с този закон на Справедливостта, трябва да пристъпваме със свещено чувство един към друг. Справедливостта определя отношенията между хората.
Добро е това, което е добро за всички, а не само за едного. Справедливостта изисква всеки да се ползва от Божиите блага. Ако ние искаме да ги вземем и да ги задържим само за себе си, това не е право. Трябва да ги дадем и на другите.
Децата растат и като растат, паралелно с това трябва да расте и бюджетът за тях. За първата година им се отпуска по-малко, за втората - повече и т.н. Същото е и по отношение на народите. И те растат и трябва да се подобрява тяхната храна, жилище, облекло и пр. Благата на Природата трябва да бъдат достояние на всички, всички да се ползват от тях.
Бъдещата Любов ще се различава коренно от сегашната. Новата Любов ще се отличава със следното: благото на всички е и благо на всеки едного. От Невидимия Свят всякога изпращат изобилие. Ние живеем в свят, дето има изобилие. Има достатъчно хляб, дрехи и всичко, но тези блага не са правилно разпределени. Ако хората живееха добре, щеше да има за всички.
Престъплението седи в това, че едни искат да имат повече блага, отколкото им се полагат. Всеки трябва да задържи толкова, колкото му е необходимо.
В човешкия порядък нещата не са организирани. В Божествения порядък има изобилие, но няма излишък. Там няма защо някой да се осигурява за в бъдеще. Той е осигурен. За въздуха и светлината и богатият, и сиромахът еднакво са осигурени. И от вода не са лишени. Кой ще лиши човека от вода в планината? В това седи голямото заблуждение, че хората не се подчиняват на Божествения порядък, който е вложен в тях. Те искат да турят нов порядък, да турят закони. Безпредметни са човешките закони. Няма да учим стомаха как да мели храната, той си знае работата. Ти само ще я дъвчеш добре. Същото е и със сърцето. Ако ти се месиш в работата му, ще я забъркаш. Божествените закони съществуват, трябва само да ги приложим.
Да се даде на всички според нуждите им - това изисква Божественият закон на Справедливостта. На малкото дете - по-малко, на възрастния - повече.
Равенството не значи изравняване, но на всекиго да се дадат условия и права според степента на неговото развитие.
Ние искаме да бъдем богати. Там е заблуждението. Всички хора трябва да работят. От извора, където се черпи Божествената вода, всеки да вземе толкова, колкото му трябва, не повече. Не се позволява да се трупат благата. Правилото е: всеки да вземе толкова, колкото може да носи.
Богаташ сънувал една вечер следното: иде една каруца с три чифта бели биволи, натоварена със злато и всеки получава по малко от златото. Този богаташ донесъл един голям сандък и поискал да му го напълнят. Казали му: "Всеки може да вземе само толкова, колкото може да носи на гърба си." Турили сандъка на гърба му и почнали да сипват злато - една лопата, две лопати, три и той все казвал:
"Още, още!"
Най-после сандъкът станал толкова тежък, че богатият не можел да се мръдне и се задушил под тежестта му. Като се събудил, разбрал, че има богатство повече, отколкото му трябва и почнал да го раздава на другите.
Минаваш покрай едно дърво. Имаш право да откъснеш няколко плода и да ги изядеш. Тръгваш на път. Ако на всеки пет или десет километра има извор, има ли смисъл да носиш дамаджана с вода?
Правдата е един вътрешен закон за разпределение на Божествените блага по всички части на социалния организъм. За да има мир в една държава, трябва да има Правда спрямо всички хора без разлика. Богатият се страхува да не го оберат, сиромахът се страхува да не умре гладен. Нека богатият даде половината от богатството си на сиромаха. Благата са общи за цялата страна. Трябва да се вземат оттам, дето ги има много, за да се пратят там, дето са малко или ги няма.
Срещам един човек, който ми казва: "Чувалът ми е празен, не зная какво ще правя. Децата ми умират от глад." Срещам друг с пълен чувал. Той казва: "Тежък е чувалът ми, не зная как ще го донеса до дома." Нека този с пълния чувал извика онзи с празния чувал и му каже: "Братко, и двама ни очаква смърт, вземи половината от моя чувал, че и на двама ни да се подобри положението."
Някой казва: "Господ е определил положението на богатия и на бедния." Казвам му: "Ти говорил ли си с Господа?" Той казва: "Така е казал един от пророците преди три хиляди години." Казвам му: "Ти говорил ли си с този пророк?"
Социалният въпрос трябва да се разреши. За основа на разрешението да се вземе дишането. Благата трябва да се разпределят правилно, да има правилно вземане и даване.
Така вие ще излезете от постоянната тревога за храненето. Когато Бог създаде хляба, забрани да го продават. Голямо проклятие виси върху човечеството. Защо? Защото продавате хляба - най-великото благо в Живота. Абсолютно забранено е да се продава хлябът и брашното! България трябва да бъде първата държава, която да приложи Божия закон за земята - хляба да се дава даром. Само онзи може да приложи този закон, който е чист и безгрешен. Господ казва: "Нямате право да продавате и да купувате благата, които ви дадох." Тази истина - да дадеш хляба даром - вече трябва да се приложи на земята. Не е позволено да продаваш хляб на братята си. Това влиза в разрешението на социалния въпрос.
Има един закон: който не дава доброволно благата, после ще ги даде по закона на насилието. Ако не ги дадеш доброволно, ще ти ги вземат насила.
Вървял важен, богат човек по един път. Видял го един бедняк и му казал: "Не върви по този път, има пропаст по него." Богатият казал: "Не е твоя работа." Но като вървял, паднал в пропастта и почнал да вика за помощ. Притекъл се бедняка да му помогне и му казал: "Нали те предупредих?" Богатият като паднал, ще се научи на ум. Значи, след като има опитността, ще познае доброто.
Когато говорим за Божествения порядък, трябва да си представим един свят на изобилие. В изобилието престъпления не се вършат. Какво коства, когато съм при едно езеро, да давам на всички изобилно вода?
Божественият порядък е порядък на Любовта. В него има изобилие, защото Любовта носи изобилието. Трябва да влезем в Божествения порядък, така ще приложим новия начин на Живота.

Един факир в Индия прекарал трийсет години в неподвижно състояние, с желание да разреши смисъла на Живота. По цели дни той седял неподвижен като дърво. Птичките даже правели гнездата си върху неговата глава. Един ден една бедна вдовица се приближила до него и на едно близко дърво закачила люлчица, в която оставила детето си. Спокойна, че детето й се намира под зоркото око на факира, тя отишла на работа. След малко една кобра се приближила до люлчицата и се готвела да ухапе детето. Факирът си задал въпроса, да помогне ли на детето, или да го предостави на грижите на Бога. Той си казал:
- Бог създаде и детето, и кобрата. Той сам мисли за него. При това, не зная какво да направя, за да изпълня Волята Божия.
Като разсъждавал така, той не се подвижил и оставил на Бога, сам да разреши въпроса. Кобрата ухапала детето, и то умряло. Факирът си казал:
Такава е била Волята Божия.
Напразно прекарал той трийсет години в размишление – не разбрал смисъла на Живота.
Като заминал за онзи свят, Бог го извикал да го пита защо не спасил детето на вдовицата.
– Не знаех, каква е Твоята Воля – да спася детето, като убия кобрата, или да оставя кобрата жива, а Ти сам да запазиш детето.
Бог му отговорил:
– Моята Воля е да остане детето живо, затова ти трябваше да се подвижиш и да убиеш кобрата. Защо размишляваше толкова години, щом не можа да разрешиш този въпрос? За наказание, ще те изпратя пак на земята, да прекараш още хиляда години в мъчнотии, да познаваш каква е моята воля и да я изпълняваш.
Много хора и до днес още седят като този факир, неподвижни и в размишление върху целта и смисъла на Живота, но нищо не са разрешили. До тях се приближават приятелите им, преследвани от кобри, но те не се подвижват, не искат да вдигнат ръка, да убият кобрата. Те си казват: "Бог е направил и човека, и кобрата; ако трябва, Той сам ще спаси човека." Кобрата представлява лъжливия човешки живот, резултат на неговия изопачен ум и на неговото сърце. Кобрата държи ума и сърцето на човека сковани. Ще кажете, че светът е такъв. Не е такъв светът. Напротив, светът е разумен, основан на ред и порядък. За да видите какво, всъщност, е светът, трябва да имате свободен билет да го обиколите. Само така ще имате ясна представа за него. Но само онзи може да се ползва от такъв билет, който е готов да учи и да работи с Любов. Светът се нуждае от велики хора, от герои, ранени не в гърба, при отстъпление и бягство, но в гърдите, ранени при настъпление.
Призваните

Началото на века. Духът на човечеството се подготвя за завършека на една еволюционна фаза. В областта на духовността и науката се засаждат семена, които ще дадат плод в края на века.
Един велик художник, приел съдбата на „скитника-мечтател", събира в платната си образите на едни от най-великите духове на своето време, движещи напред човешката история.
Роден е на 1. 11. 1888 в гр. Варна. Съдбата му на космополитен дух се проявява още в юношеските години, когато баща му решава да се пресели в Петербург заедно с многодетното си семейство. Художническата дарба на 14-годишния Борис е забелязана и той е подпомогнат от меценати да следва живопис в Художественото училище, принадлежащо на Дружеството за поощряване на изкуствата в Петербург, ръководено от Николай Рьорих. Неговата фигура несъмнено има мощно влияние не само за формирането на бъдещия художник, но и за неговото духовно развитие.
През 1909 Борис Георгиев учи живопис в Мюнхен при известните творци Анжело Янк, един от създателите на сецесиона, и Петер фон Холм, майстор на графиката. На 21 години художникът решава да посети страната, която го привлича особено – Италия и поради липса на средства изминава пеш разстоянието от Мюнхен до Неапол. С торба на гърба и скитническа тояга, той прекосява Европа от Норвегия до Испания, през Франция, Италия и Швейцария.
„Случи се моят път да бъде тоя на странника-мечтател, който минава през живота без някаква практична цел, от място на място, със своите блянове, радости и скърби, афоресан от практичните и „порядъчните" хора като чудак, непрокопсан и авантюрист, чиято най-голяма утеха е било съзерцанието, непосредното общение с природата и интимната духовна дружба с хората."
 


Големите градове не го привличат, любимо място на художника в този период са италианските Алпи. До 1914 година той се уединява в месността Вал Сугано заедно с по-малката си сестра Катя, чийто светъл образ присъства на много от платната му. Войната го принуждава да напусне планините, наскоро след това обичната му сетра Катя умира във Флоренция, на 19 години. Художникът я изобразява на едно от най-известните си платна „Скитникът и неговата сестра", подсказващо, че душата й продължава да го следва в житейския му път.
 

 
През 1920 година Борис Георгиев има участие в Римската национална изложба, отбелязано в едно от най-значителните римски списания „Емпориум".
През 1921 година Борис Георгиев довежда семейството си от СССР в родината.
Той се свързва с кръга около списание „Хиперион", създава и проекта за корицата на списанието. Оттогава започват и близките му връзки с българския културен елит от това време, между които се откроява приятелството му с Теодор Траянов, продължило до смъртта на поета.
Изложбите му в Пловдив, В.Търново, Стара Загора са радушно приети.
В този период в България има едно духовно присъствие, което по един или друг начин влияе върху културната и духовна атмосфера на страната, върху интелигенцията, а непряко и върху обществения живот. Духовният учител Петър Дънов е естествен магнит за всички пробудени души и през 1922 година Борис Георгиев го посещава на „Изгрева". Запазен е портрета на Учителя, който той прави по това време.
Съдбата му го тласка да замине отново за Италия през 1922 година, но вероятно преживяното на „Изгрева" е причина да напише в писмо до приятел:
''Огорчен, че живея в една епоха на краен материализъм и на разрушаване на свещените ценности във всички лагери, особено в сектора на изкуството, аз потърсих убежище в живота на скитника по всички континенти, за да позная най-добрите творби в областта на изкуството в историята на човешката цивилизация, да изследвам обичаите и навиците на народите, и да потърся приятели между човешките същества и творенията на природата.''
''Изкуството би трябвало да бъде една религиозна мисия и призвание на артиста, той трябва да сътрудничи на всяка почтена дейност на голямото човешко семейство, за да се създаде един по-добър свят на братство и отношения между отделните индивиди и нациите."
''„Исках да изобразя идеята на най-важния образ на човека, носител на мир, любов, хармония и милосърдие между всички живи същества в живота, какъвто поетът, мислителят, любещият и пантеистично религиозният човек си го представя. Това е образът – символ на оная абсолютна етическа идея – закон на любовта, чиято сила чувстват всички безсловесни същества, подложени на същите страдания и ужаси от жестоко самоизтребление..."
„Ще гледам да се върна по-скоро в България и да осъществим проекта за една колония в планината, където да можем да се освободим от ужасното робство на обществото и чрез физически труд да задоволим скромните си нужди и потърсим вдъхновение за изкуството."
Следват години на работа и успешни изложби в Италия. В 1928 година Борис Георгиев заминава за Берлин, където се запознава с Алберт Айнщайн. Между два велики човешки духа се заражда приятелство, взаимен респект. Борис Георгиев рисува портрет на великия учен и в знак на приятелство, му го подарява. Айнщайн отговаря с благодарствено писмо, в което четем: „... Вашето изкуство ме накара да се почувствам в ония сфери, гдето далеч от земните неволи и страдания душата намира отмора. След като се съсредоточих в съзерцание върху портрета, който Вие ми направихте, чувствам нужда да ви благодаря от сърце. Ние, бедните сенки на една преходна действителност, чувстваме носталгия и неосъществима любов към един друг, непостижим свят."
 

 
Айнщайн съдейства за организирането на голяма изложба на Борис Георгиев в галерията Шулте в Берлин, която преминава с успех.
През 1931 година Борис Георгиев успява да осъществи една своя дългогодишна мечта – той потегля за Индия. Съдбата пожелава да го срещне още на парахода с Махатма Ганди и неговата съпруга, които по това време се завръщат от конгрес в Лондон. Борис Георгиев вижда в лицето на Ганди „пророк и светец". По-късно той посещава Ганди в ашрама във Вардха и успява да направи една малка скица, по която после прави портрет. В Индия художника тръгва по маршрута на Рьорих и прекосява цялата страна, като достига до Цейлон. В Бенгалия той е поканен от Рабиндранат Тагор, с когото се познава от по-рано, да преподава живопис в неговия университет. Художникът обаче има друга програма.
 

 
Той продължава своите пътувания и срещи, които го сближават с най-значителните политически дейци като Джавахарлал Неру, Пандит Малавия, влиятелни управници и благородници, сред чиито портрети се открояват и прекрасните женски образи на турската принцеса Нилуфар, съпруга на Хайдерабатския престолонаследник, Дурре Шевар, дъщеря на последния турски султан Мехмед Рашид и съпруга на индийски махараджа, принцеса Амрит Каур Сингх. Принцеса Амрит Каур - една изключителна жена, която е вдъхновителка на Всеиндийския женски съюз и впоследствие, министър в правителството на Неру. Тя съпровожда художника в неговите пътешествия в Хималаите, присъства и на срещата му с неговия учител Рьорих, която се осъществява през 1935 година в с. Нагар в Хималаите.
През 1936 година Борис Георгиев напуска Индия. За кратко време той се завръща в България и отпътува за Рим, където през 1937 година урежда голяма изложба, посрещната възторжено от критика и публика. Почестите, славата, благополучието, които притежава, не са в състояние да задържат този странстващ дух завинаги и през 1951 той заминава за Бразилия, където остава четири години. Неговото изкуство е високо оценено и там, но Борис Георгиев се завръща в Италия през 1956 година. Европа на модернистичното изкуство не е толкова благосклонна към художника и в врая на живота си той отново среща оскъдицата. На 9.IV.1962 година художникът е погребан във Флоренция, при любимата си сестра Катя.
„Преди да дойда до последната гара, аз ще оставя произведенията си на моята скъпа родина, за да си спомня за един нейн син, който с трудна борба и много скръб в живота си, се е старал да покаже със своето изкуство, колкото и скромно да е то, че и ние българите сме сътрудничили в областта на общочовешките идеали."
„Портретите са за мен изследване на човешката душа, извън въпросите на чистата живопис, с желание да открия във всяко същество по-добрите качества на доброта и духовност. Аз имах щастието да нарисувам образите на хора, които най-добре представят нашата епоха, и търсейки да ги разбера духовно, да стана с тях приятел и да изразя във формите на живописта тяхната душа."