Диляна Колева

Един човек тъжал много, защото нямал с какво да си купи обуща, а зимата оковала в лед изтръпналата земя.
Беднякът отишъл в храма да се помоли. На вратата на божия дом стоял човек с отрязани крака и молел за милостиня.
Богомолецът, който искал от Бога пари за обувки, паднал ничком пред олтара и се помолил така:
– Боже, закрилниче на бедни и богати, умни и глупави. Благодаря ти, че нямам обувки, но имам крака!

Двама влюбени отишли при един мъдрец и го попитали:
- Днес ние сме много влюбени, искаме нашата любов да продължи вечно, ти си мъдър, кажи ни как да задържим любовта?
- Добре, казал мъдрецът. Намерете по един орел, уловете го и го донесете при мен на върха на планината.
Двамата млади се разделили и по различни пътища намерили всеки един по един орел. Донесли го при мъдреца.
- А сега им вържете краката и ги пуснете да излетят.
Младите така и направили. Вързали краката и пуснали орлите. Не след дълго те паднали на земята, не успяли да летят. Започнали да се кълват един друг в опит да отвържат краката си.
- Отвържете ги, казал мъдрецът. И отново ги пуснете.
Орлите излетели нависоко.
- Ето това е тайната, никога не се „връзвайте“ един друг, защото тогава любовта ще умре и нито един от вас няма да може да живее и „лети“ спокойно.

Когато Мохамед бягал и всички го търсели, Али, неговият зет, измислил как да го избави. Скрил пророка във висок кош, сложил товара на главата си и минал балансирайки покрай пазачите на градските порти.
- Какво има в този кош? - строго го попитал пазачът.
- Пророкът Мохамед - му отговорил Али.
Пазачите, които приели истината за дръзка наглост на остроумие, се засмели и пуснали Али и пророкът в коша да преминат.

Двама влюбени отишли при един мъдрец и го попитали:
- Днес ние сме много влюбени, искаме нашата любов да продължи вечно, ти си мъдър, кажи ни как да задържим любовта?
- Добре, казал мъдрецът. Намерете по един орел, уловете го и го донесете при мен на върха на планината.
Двамата млади се разделили и по различни пътища намерили всеки един по един орел. Донесли го при мъдреца.
- А сега им вържете краката и ги пуснете да излетят.
Младите така и направили. Вързали краката и пуснали орлите. Не след дълго те паднали на земята, не успяли да летят. Започнали да се кълват един друг в опит да отвържат краката си.
- Отвържете ги, казал мъдрецът. И отново ги пуснете.
Орлите излетели нависоко.
- Ето това е тайната, никога не се „връзвайте“ един друг, защото тогава любовта ще умре и нито един от вас няма да може да живее и „лети“ спокойно.

Двама влюбени отишли при един мъдрец и го попитали:
- Днес ние сме много влюбени, искаме нашата любов да продължи вечно, ти си мъдър, кажи ни как да задържим любовта?
- Добре, казал мъдрецът. Намерете по един орел, уловете го и го донесете при мен на върха на планината.
Двамата млади се разделили и по различни пътища намерили всеки един по един орел. Донесли го при мъдреца.
- А сега им вържете краката и ги пуснете да излетят.
Младите така и направили. Вързали краката и пуснали орлите. Не след дълго те паднали на земята, не успяли да летят. Започнали да се кълват един друг в опит да отвържат краката си.
- Отвържете ги, казал мъдрецът. И отново ги пуснете.
Орлите излетели нависоко.
- Ето това е тайната, никога не се „връзвайте“ един друг, защото тогава любовта ще умре и нито един от вас няма да може да живее и „лети“ спокойно.

Когато Мохамед бягал и всички го търсели, Али, неговият зет, измислил как да го избави. Скрил пророка във висок кош, сложил товара на главата си и минал балансирайки покрай пазачите на градските порти.
- Какво има в този кош? - строго го попитал пазачът.
- Пророкът Мохамед - му отговорил Али.
Пазачите, които приели истината за дръзка наглост на остроумие, се засмели и пуснали Али и пророкът в коша да преминат.

Когато Мохамед бягал и всички го търсели, Али, неговият зет, измислил как да го избави. Скрил пророка във висок кош, сложил товара на главата си и минал балансирайки покрай пазачите на градските порти.
- Какво има в този кош? - строго го попитал пазачът.
- Пророкът Мохамед - му отговорил Али.
Пазачите, които приели истината за дръзка наглост на остроумие, се засмели и пуснали Али и пророкът в коша да преминат.

Учителка в детската градина измислила за децата в групата следната игра: всеки трябвало да донесе торба с няколко картофа, като всеки картоф носел името на човек, когото детето мразело. Следователно колкото хора мразело детето, толкова картофи щяло да донесе. Някои деца дошли с два картофа, други с три, а някои и с пет.
Учителката им казала да носят със себе си торбата където и да отиват, дори и в тоалетната, в продължение на една седмица. Дните минавали и децата започнали да се оплакват от неприятната миризма на развалените картофи. Тези с по пет картофа носели на всичкото отгоре и по-тежки торби.
След една седмица децата си отдъхнали, защото играта най-накрая свършила. Тогава учителката ги попитала как се чувствали през тази една седмица.
Децата започнали да се оплакват колко трудно им било да мъкнат навсякъде със себе си тежките и миризливи картофи. Накрая учителката им обяснила смисъла на тази игра:
- Същото се случва, когато таите в сърцето си омраза към някого. Смрадта на омразата ще отрови сърцето ви и вие ще я носите навсякъде със себе си. Ако ви е трудно да понесете миризмата на развалените картофи за една седмица, представете си какво е да носите отровата на омразата в сърцата си до края на живота си?
Изхвърлете омразата от сърцето си, за да не носите грехове за цял живот. Да прощавате е най-доброто отношение към другите. Научете се да забравяте и да прощавате!

Някога живял в централен Китай един фермер. Той бил богат и вместо трактор имал стар кон, с който орял нивата си.
Един ден, докато фермерът работел на полето, конят паднал и умрял. Всички в селото съжалили фермерът : ”О, каква беда!”
Той обаче само отвърнал:
- Ще видим.
Бил толкова спокоен, че всички в селото се събрали в знак на уважение към неговото достойнство и му подарили кон.
Сега всеобщата реакция била: „Ама, че щастливец!”, но фермерът отново казъл:
-Ще видим!
След няколко дни конят прескочил оградата и избягал. Всички селяни поклатили глави: „Горкият човек!”,  а фермерът се усмихнал:
-Ще видим!
Конят се върнал след няколко дни и всички казали: „Късметлия!”, освен селянинът, който отново кротко отвърнал: „Ще видим”
След няколко месеца синът на фермера паднал от коня и си счупил крака. „Горкото момче, колко жалко” носело се от уста на уста. А фермерът само промълвил:
-Ще видим
След 2 дни в селото дошли военни, за да вземат младите мъже за войници. Видели, че синът на фермера е със счупен крак, и го оставили в къщи.
Всички казали: „Щастливец”, а фермерът за сетен път повторил:
- Ще видим
МНОГО ПЪТИ ОНОВА, КОЕТО НИ ИЗГЛЕЖДА, КАТО ЛОШ КЪСМЕТ, СЕ ОКАЗВА СКРИТ ДАР. А ЩОМ СЪРЦАТА И УМОВЕТЕ НИ СА В ХАРМОНИЯ, ВСЯКА СЛУЧКА Е ДАР, ОТ КОЙТО МОЖЕМ ДА НАУЧИМ ВАЖЕН УРОК!

Един древен владетел често размишлявал за смисъла на живота. Той дълго се занимавал със същността на доброто и злото. Един ден му хрумнало следното: Поръчал на своя слуга да донесе най-добрите и най-ценните органи на тялото.
Слугата са върнал със сърцето и езика на едно животно. Господарят погледнал органите, замислил се какво представляват и решил да изпита слугата си, като го накара да донесе, този път, на -лошите и неприятни органи. Слугата отново донесъл сърце и език.
Учуден господарят го запитал:
- Ти смяташ, че сърцето и езикът са най - важните и в същото време най - неприятните? Как е възможно това?
Слугата отвърнал:
- Ако мислите и чувствата са чисти и идват направо от сърцето, изразени чрез езика и истината се казва открито, то те са най-ценните органи. Човекът, който ги притежава, е здрав и щастлив. Ако сърцето се е превърнало в убийствен гроб, където се погребват желания, а езикът говори измамни и неверни неща, то тези органи са най-голямото наказание за човека, на когото принадлежат. Двуличието изпълва душата му и щастието бяга от него.

Полският пъдар докара в общината един подплашен хлапак, натоварен с цял наръч млади, крехки лозови издънки.
Кметът, който по това време се мъчеше да улови една голяма муха на прозореца, ги забеляза, почука и даде знак да го заведат при него. Пъдарят хвана хлапето за зачервеното ухо и го повлече нагоре по стълбите.
— Какво има? Какво е станало?
— Ето го! Виж го, господин кмете, гроздобер правил, келешът му с келеш!
— Чие е това момче?
— Плашоково май че е. На Таня Мильов Плашоков, брашнаря, дето дюкянът му е до Мерджановия хан. Отзарана още го забелязах от могилата, че щъка из тяхната нива до Бялата чешма, и си рекох: за пакост е дошло, копелето му с копеле, ама де да видим! Щура се насам-натам, катери се по дърветата, хвърля камъни по птичетата, по едно време, като се намъкна в даскал Костадиновото лозе и почна да чесне филизи от хасмите. Откърши един, сдъвче му върха, захвърли го, отчесне друг, отхапе го и пак същото. Рипнах аз тогава, затекох се, ама дорде мина дола, дордето го дебна из нивите, то цял наръч накъсало. Натупах го аз, както му се следва, натоварих го с младоците, прекарах го през сред чаршията, за да го види мало и голямо, ама пакостта си е пакост и трябва да се заплати!
— Добре, добре! Остави окършените стъбла тама, зад вратата, заключи в зимника момчето и иди кажи на баща му да дойде веднага. Да видим от тоя стрижимух какво можем да изкараме.
Пъдарят струпа издънките на пода, пипна хлапето отново за ухото и го повлече навън.
Не се мина половин час, и Таньо Плашокът, напудрен от горе до долу с брашно, се представи в канцеларията:
— Добър ден, господин кмете!
— Дал ти господ добро, бай Танко! Добре дошъл!
— Викали сте ме нещо.
— Виках те, бай Танко, виках те. За съвет ми трябваш.
— Ами че ако нещо такоа… Ако мога да услужа… Ний сме хора прости, както знаеш, такоа, ама…
— Една пакост е извършена в лозята тази сутрин. Хлапе някакво мърсувало из тях и изпочупило младите филизи, та ти, като стар и опитен лозар, ще видиш и ще прецениш най-добре като каква глоба да му наложим.
— Тц-тц-тц! Я гледай, я гледай! Филизи, казваш, а? Младоци още на цвят, значи. Калпав свят, брей! Хайдути хора, веричката им проклета! Че нямат ли бащи тия копелтии бе, брате, майки нямат ли да се грижат за тях и да ги възпитават!
— Имат ли, нямат ли, после ще видим, а сега ето ти там зад вратата са, до стълбата. Прегледай ги, прецени колко пакост е сторена, за да видим какво да правим след това.
Плашокът отиде зад вратата, приклекна и почна да разглежда внимателно и сериозно като вещо лице изпочупените стъбла. Премята ги, прехвърля ги, брои цветовете и едва набелязаните гроздове по тях, псува, руга, пъшка.
— Ама точно ще прецениш и честно! По съвест.
— Честно бе, господин кмете, по съвест, разбира се, може ли? Такъв ли човек съм аз? Не ща нито единият да пострада, нито другият. То, разбира се, на везни не може да се премери, но все пак, горе-долу, ако съм аз, най-малко двеста лева глоба ще им лепна на тия кератии, дето не могат да си командват фамилиите, а ги пущат из хорските имоти.
— Не са ли множко?
— Хич не са много даже. Лозе е то, не е шега работа. Оране, копане, заравяне, отравяне, връзване, развързване, колове, огради, рязане, пръскане — масрафи са това. И триста лева са малко даже, но понеже е за пръв път, нека се опарят, та да си отварят зъркелите занапред. Какви са тези разфайлъци! Ред и законност трябва да има!
— Добре, добре! Тогава… тогава, бай Танко, щом е така, брой двеста лева тука, а аз ще кажа на бирника да ти издаде разписка.
Бай Таньо Плашокът остана зяпнал и не можа даже да преглътне.
— Хайде, хайде, брой парите, че други ме чакат. Тази работа е свършена от твоето момче, да ти е живо и здраво. Отзарана го хванал пъдарят, като ги кърши из даскаловото лозе до вашата нива, и го докара. Долу в зимника е затворено. Плащай, та да го освободя, да не ставате за смях пред хората, и други път отваряй си очите къде ходи и какво прави, че глобата ще е двойна.
Бай Таньо, понеже небцето му беше съвсем засъхнало, пак нищо не можа да каже. Дигна само отчаяно ръце нагоре, пусна ги след това като отсечени върху бедрата си и потъна в облак брашнен прах, който излезе из потурите му. После извади бавно дългата си кожена кесия и почна левче по левче да отброява глобата.

При пророк Илия отишъл един правоверен. Тревожел го въпросът за ада и рая, искал да знае как да подреди живота си.
- Къде е раят, къде е адът? - обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил.
Той хванал за ръка просителя и през тъмни пътеки го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в дрипи и окичени в скъпоценни камъни. В средата на залата, на открит огън в голям казан се варяла супа, която на изток наричат аш. От супата се разнасял приятен аромат. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които държали тези хора в ръцете си, били големи, колкото самите тях, а там където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание може да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Алчно гладните потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да си го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най - силният не успявал да я поднесе до устата си. По - нетърпеливите изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали супата по раменете на съседите си. Ругаейки, те се биели един друг и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал:
- Това е адът.
Излезли от залата и скоро вече не чували адските викове. След дълго странстване по тъмните коридори, влезли в друга зала. И там имало много хора и в средата също врял казан със супа.Всеки от присъстващите държал по една от огромните лъжици, които пророк Илия и неговия спътник вече били видели в ада, но хората тук били добре нахранени и в залата се чувал само доволен шепот и звука от потапящите се лъжици. Те се били разделили по двойки, единият потапял лъжицата и хранел другия. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всеки можел да се храни спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другия. Пророк Илия казал на спътника си:
- Това е раят.

Полският пъдар докара в общината един подплашен хлапак, натоварен с цял наръч млади, крехки лозови издънки.
Кметът, който по това време се мъчеше да улови една голяма муха на прозореца, ги забеляза, почука и даде знак да го заведат при него. Пъдарят хвана хлапето за зачервеното ухо и го повлече нагоре по стълбите.
— Какво има? Какво е станало?
— Ето го! Виж го, господин кмете, гроздобер правил, келешът му с келеш!
— Чие е това момче?
— Плашоково май че е. На Таня Мильов Плашоков, брашнаря, дето дюкянът му е до Мерджановия хан. Отзарана още го забелязах от могилата, че щъка из тяхната нива до Бялата чешма, и си рекох: за пакост е дошло, копелето му с копеле, ама де да видим! Щура се насам-натам, катери се по дърветата, хвърля камъни по птичетата, по едно време, като се намъкна в даскал Костадиновото лозе и почна да чесне филизи от хасмите. Откърши един, сдъвче му върха, захвърли го, отчесне друг, отхапе го и пак същото. Рипнах аз тогава, затекох се, ама дорде мина дола, дордето го дебна из нивите, то цял наръч накъсало. Натупах го аз, както му се следва, натоварих го с младоците, прекарах го през сред чаршията, за да го види мало и голямо, ама пакостта си е пакост и трябва да се заплати!
— Добре, добре! Остави окършените стъбла тама, зад вратата, заключи в зимника момчето и иди кажи на баща му да дойде веднага. Да видим от тоя стрижимух какво можем да изкараме.
Пъдарят струпа издънките на пода, пипна хлапето отново за ухото и го повлече навън.
Не се мина половин час, и Таньо Плашокът, напудрен от горе до долу с брашно, се представи в канцеларията:
— Добър ден, господин кмете!
— Дал ти господ добро, бай Танко! Добре дошъл!
— Викали сте ме нещо.
— Виках те, бай Танко, виках те. За съвет ми трябваш.
— Ами че ако нещо такоа… Ако мога да услужа… Ний сме хора прости, както знаеш, такоа, ама…
— Една пакост е извършена в лозята тази сутрин. Хлапе някакво мърсувало из тях и изпочупило младите филизи, та ти, като стар и опитен лозар, ще видиш и ще прецениш най-добре като каква глоба да му наложим.
— Тц-тц-тц! Я гледай, я гледай! Филизи, казваш, а? Младоци още на цвят, значи. Калпав свят, брей! Хайдути хора, веричката им проклета! Че нямат ли бащи тия копелтии бе, брате, майки нямат ли да се грижат за тях и да ги възпитават!
— Имат ли, нямат ли, после ще видим, а сега ето ти там зад вратата са, до стълбата. Прегледай ги, прецени колко пакост е сторена, за да видим какво да правим след това.
Плашокът отиде зад вратата, приклекна и почна да разглежда внимателно и сериозно като вещо лице изпочупените стъбла. Премята ги, прехвърля ги, брои цветовете и едва набелязаните гроздове по тях, псува, руга, пъшка.
— Ама точно ще прецениш и честно! По съвест.
— Честно бе, господин кмете, по съвест, разбира се, може ли? Такъв ли човек съм аз? Не ща нито единият да пострада, нито другият. То, разбира се, на везни не може да се премери, но все пак, горе-долу, ако съм аз, най-малко двеста лева глоба ще им лепна на тия кератии, дето не могат да си командват фамилиите, а ги пущат из хорските имоти.
— Не са ли множко?
— Хич не са много даже. Лозе е то, не е шега работа. Оране, копане, заравяне, отравяне, връзване, развързване, колове, огради, рязане, пръскане — масрафи са това. И триста лева са малко даже, но понеже е за пръв път, нека се опарят, та да си отварят зъркелите занапред. Какви са тези разфайлъци! Ред и законност трябва да има!
— Добре, добре! Тогава… тогава, бай Танко, щом е така, брой двеста лева тука, а аз ще кажа на бирника да ти издаде разписка.
Бай Таньо Плашокът остана зяпнал и не можа даже да преглътне.
— Хайде, хайде, брой парите, че други ме чакат. Тази работа е свършена от твоето момче, да ти е живо и здраво. Отзарана го хванал пъдарят, като ги кърши из даскаловото лозе до вашата нива, и го докара. Долу в зимника е затворено. Плащай, та да го освободя, да не ставате за смях пред хората, и други път отваряй си очите къде ходи и какво прави, че глобата ще е двойна.
Бай Таньо, понеже небцето му беше съвсем засъхнало, пак нищо не можа да каже. Дигна само отчаяно ръце нагоре, пусна ги след това като отсечени върху бедрата си и потъна в облак брашнен прах, който излезе из потурите му. После извади бавно дългата си кожена кесия и почна левче по левче да отброява глобата.

Един древен владетел често размишлявал за смисъла на живота. Той дълго се занимавал със същността на доброто и злото. Един ден му хрумнало следното: Поръчал на своя слуга да донесе най-добрите и най-ценните органи на тялото.
Слугата са върнал със сърцето и езика на едно животно. Господарят погледнал органите, замислил се какво представляват и решил да изпита слугата си, като го накара да донесе, този път, на -лошите и неприятни органи. Слугата отново донесъл сърце и език.
Учуден господарят го запитал:
- Ти смяташ, че сърцето и езикът са най - важните и в същото време най - неприятните? Как е възможно това?
Слугата отвърнал:
- Ако мислите и чувствата са чисти и идват направо от сърцето, изразени чрез езика и истината се казва открито, то те са най-ценните органи. Човекът, който ги притежава, е здрав и щастлив. Ако сърцето се е превърнало в убийствен гроб, където се погребват желания, а езикът говори измамни и неверни неща, то тези органи са най-голямото наказание за човека, на когото принадлежат. Двуличието изпълва душата му и щастието бяга от него.

Учителка в детската градина измислила за децата в групата следната игра: всеки трябвало да донесе торба с няколко картофа, като всеки картоф носел името на човек, когото детето мразело. Следователно колкото хора мразело детето, толкова картофи щяло да донесе. Някои деца дошли с два картофа, други с три, а някои и с пет.
Учителката им казала да носят със себе си торбата където и да отиват, дори и в тоалетната, в продължение на една седмица. Дните минавали и децата започнали да се оплакват от неприятната миризма на развалените картофи. Тези с по пет картофа носели на всичкото отгоре и по-тежки торби.
След една седмица децата си отдъхнали, защото играта най-накрая свършила. Тогава учителката ги попитала как се чувствали през тази една седмица.
Децата започнали да се оплакват колко трудно им било да мъкнат навсякъде със себе си тежките и миризливи картофи. Накрая учителката им обяснила смисъла на тази игра:
- Същото се случва, когато таите в сърцето си омраза към някого. Смрадта на омразата ще отрови сърцето ви и вие ще я носите навсякъде със себе си. Ако ви е трудно да понесете миризмата на развалените картофи за една седмица, представете си какво е да носите отровата на омразата в сърцата си до края на живота си?
Изхвърлете омразата от сърцето си, за да не носите грехове за цял живот. Да прощавате е най-доброто отношение към другите. Научете се да забравяте и да прощавате!

Един древен владетел често размишлявал за смисъла на живота. Той дълго се занимавал със същността на доброто и злото. Един ден му хрумнало следното: Поръчал на своя слуга да донесе най-добрите и най-ценните органи на тялото.
Слугата са върнал със сърцето и езика на едно животно. Господарят погледнал органите, замислил се какво представляват и решил да изпита слугата си, като го накара да донесе, този път, на -лошите и неприятни органи. Слугата отново донесъл сърце и език.
Учуден господарят го запитал:
- Ти смяташ, че сърцето и езикът са най - важните и в същото време най - неприятните? Как е възможно това?
Слугата отвърнал:
- Ако мислите и чувствата са чисти и идват направо от сърцето, изразени чрез езика и истината се казва открито, то те са най-ценните органи. Човекът, който ги притежава, е здрав и щастлив. Ако сърцето се е превърнало в убийствен гроб, където се погребват желания, а езикът говори измамни и неверни неща, то тези органи са най-голямото наказание за човека, на когото принадлежат. Двуличието изпълва душата му и щастието бяга от него.

При пророк Илия отишъл един правоверен. Тревожел го въпросът за ада и рая, искал да знае как да подреди живота си.
- Къде е раят, къде е адът? - обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил.
Той хванал за ръка просителя и през тъмни пътеки го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в дрипи и окичени в скъпоценни камъни. В средата на залата, на открит огън в голям казан се варяла супа, която на изток наричат аш. От супата се разнасял приятен аромат. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които държали тези хора в ръцете си, били големи, колкото самите тях, а там където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание може да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Алчно гладните потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да си го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най - силният не успявал да я поднесе до устата си. По - нетърпеливите изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали супата по раменете на съседите си. Ругаейки, те се биели един друг и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал:
- Това е адът.
Излезли от залата и скоро вече не чували адските викове. След дълго странстване по тъмните коридори, влезли в друга зала. И там имало много хора и в средата също врял казан със супа.Всеки от присъстващите държал по една от огромните лъжици, които пророк Илия и неговия спътник вече били видели в ада, но хората тук били добре нахранени и в залата се чувал само доволен шепот и звука от потапящите се лъжици. Те се били разделили по двойки, единият потапял лъжицата и хранел другия. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всеки можел да се храни спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другия. Пророк Илия казал на спътника си:
- Това е раят.