Диляна Колева

Права си, няма съвпад. И резултатът, който виждам е следният:
1. Ако НЕ послушаш родителите си ще живееш с усещането, че си извършила грях спрямо тях и ще се чувстваш виновна, недоволна и нещастна цял живот.
2. Ако Послушаш родителите си ще извършиш грях спрямо себе си. Ще се чувстваш виновна, недоволна и нещастна цял живот.
Разликата е в подчертаната думичка. На пръв поглед нищо особено, но всъщност в нея се крие важна информация, която ще оставя да откриеш сама.
Без осъзнаването на тази информация, какъвто и избор да направиш резултатът ще е един същ - недоволна и нещастна.

Благодаря, Диляна!
Илюзията за безкрайност съм поддържала много време дори и за най-близките си и резултата е налице...
Така е, избора да остана  в илюзията съм го правила неколкократно и явно затова продължава да се случва...
Вече чувствам, че мога да заявявам себе си, въпреки болката, имам вярата, че мога, обичам се и си вярвам...
Чувствам свободата в ума си и в сърцето си...
Но ми е все още трудно да взема решение какво да предприема...
А цитата в профила Ви, Диляна, е любим мой също...
Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това. Екзюпери
 

Преди да сменяш каквото и да е, нека се върнем на въпроса - Какво е паническата атака?
Преди всичко това е един от най- силните защитни механизми, които може да произведе мигновено нашия мозък, за да ни спаси. Подчертавам Защитен Механизъм.
Физиологически е ясно как работи.
Защо обаче, се е наложило мозъкът да го включи, за да ни защити по този първичен и в ситуацията доста неадекватен начин!?
Кога постъпваме неадекватно? Когато не сме наясно какво се случва и нямаме никаква представа как да се справим. Т.е. или нямаме опитност или нямаме ресурс.
Това е.
Фокусирането върху телесната активност чудесно проектира нашата безпомощност, незрялост, или липса на ресурс върху наглед елементарен физически симптом, с който чудно как не можем да се справим. Защо ли?
Защото не сме наясно от какво всъщност ни отклонява той.
Може да не го научим и цял живот, как тогава мозъка да спре да ни "защитава" от онова, с което не можем да се справим!? Все пак той си върши работата по един първичен начин .
Когато работя с този проблем, изобщо не ме интересуват симптомите ви, те са едни и същи при всички, така работи мозъка.
Интересува ме, от какво бягате и сте го натикали толкова дълбоко в себе си, че сте излъгали собствения си мозък.

Привет Тони, изправила си се пред една от най- големите дилеми в човешкия живот - да поддържам ли илюзията за безкрайност, с която се раждаме всички или да приема динамиката на живота, която в своята реалност е начало и край.
В кое да останеш е твой избор. Дали ще са партньорски отношения, родителски, смяна на местоживеене, работа, приятелски кръг, винаги идва един момент, в който стигаме до въпроса - Кое да последвам - илюзията за безкрайност или края и началото в промяната.
Което и да избереш е важно да знаеш, че то носи багажа на своето съдържание.
Илюзията за безкрайност води хората до избори, с които те продължават до безкрайност всичко, което включва този избор. Неприятно е, но е познато и осигурява усещане за сигурност. / Подчертавам УСЕЩАНЕ/
Приемането на реалността води до опознаване на неизвестното - края и сътворяване на различното - началото.
Всичко зависи от това как ще погледнеш на тези две концепции.
Неизвестното за мъжа и жената е смислено по различен начин.
Сблъсъкът на мъжа с неизвестното е , за да го победи и подчини, такава е мъжката природа - ловец.
Сблъсъкът на жената с неизвестното е да роди новото и да го опитоми, такава е женската природа - принадлежността.
Объркана си, защото усещаш, че изборът ти е да останеш в илюзията за безкрайност с всичките придружаващи " екстри" там и предизвикателството да "родиш" и опитомиш новото и да създадеш принадлежност.
Труден избор. Но той ще ти се случва отново и отново докато не се научиш на онова, което ти носи това предизвикателство.

Преди да сменяш каквото и да е, нека се върнем на въпроса - Какво е паническата атака?
Преди всичко това е един от най- силните защитни механизми, които може да произведе мигновено нашия мозък, за да ни спаси. Подчертавам Защитен Механизъм.
Физиологически е ясно как работи.
Защо обаче, се е наложило мозъкът да го включи, за да ни защити по този първичен и в ситуацията доста неадекватен начин!?
Кога постъпваме неадекватно? Когато не сме наясно какво се случва и нямаме никаква представа как да се справим. Т.е. или нямаме опитност или нямаме ресурс.
Това е.
Фокусирането върху телесната активност чудесно проектира нашата безпомощност, незрялост, или липса на ресурс върху наглед елементарен физически симптом, с който чудно как не можем да се справим. Защо ли?
Защото не сме наясно от какво всъщност ни отклонява той.
Може да не го научим и цял живот, как тогава мозъка да спре да ни "защитава" от онова, с което не можем да се справим!? Все пак той си върши работата по един първичен начин .
Когато работя с този проблем, изобщо не ме интересуват симптомите ви, те са едни и същи при всички, така работи мозъка.
Интересува ме, от какво бягате и сте го натикали толкова дълбоко в себе си, че сте излъгали собствения си мозък.

Преди да сменяш каквото и да е, нека се върнем на въпроса - Какво е паническата атака?
Преди всичко това е един от най- силните защитни механизми, които може да произведе мигновено нашия мозък, за да ни спаси. Подчертавам Защитен Механизъм.
Физиологически е ясно как работи.
Защо обаче, се е наложило мозъкът да го включи, за да ни защити по този първичен и в ситуацията доста неадекватен начин!?
Кога постъпваме неадекватно? Когато не сме наясно какво се случва и нямаме никаква представа как да се справим. Т.е. или нямаме опитност или нямаме ресурс.
Това е.
Фокусирането върху телесната активност чудесно проектира нашата безпомощност, незрялост, или липса на ресурс върху наглед елементарен физически симптом, с който чудно как не можем да се справим. Защо ли?
Защото не сме наясно от какво всъщност ни отклонява той.
Може да не го научим и цял живот, как тогава мозъка да спре да ни "защитава" от онова, с което не можем да се справим!? Все пак той си върши работата по един първичен начин .
Когато работя с този проблем, изобщо не ме интересуват симптомите ви, те са едни и същи при всички, така работи мозъка.
Интересува ме, от какво бягате и сте го натикали толкова дълбоко в себе си, че сте излъгали собствения си мозък.

За поведението му към душа, няма да коментираме, предполагам ви стана ясно, че не става въпрос за страх, а за неприятно преживяване, което се стреми да си спести. 
Поведението с лекарите, по това което казвате, също не може да се сложи в рамката на патологичен страх, с който трябва да се работи. 
Детето проявява адекватна реакция на нормален страх в следствие на преживяна вече от него ситуация, за да стане по -ясно пускам следния откъс: 
При започване на работа с всеки страх, е важно да се напомни на клиента, че това е мощна защитна реакция на организма, която е отработена за съхранение на собствената безопастност в ситуации, които той сам не може да контролира. По точно може. Например, с появата на огнестрелното оръжие, електричеството и стоманобетонените сглобки, страхът на съвременния човек от тъмнината на нощта е в пъти по - малък в сравнение с първобитния човек. Страхът ( и най - вече фобийнит страх) е ярък пример за способностите на тялото  дълго и трайно да научи нещо. Ето защо, би било разумно да се използва способността на човека в неговото обучение ефективно да научава нещо ново, например, спокойно отношение към източника на бившия страх. Възможно е да възникне въпроса:" Ако страхът е такъв добър защитник на тялото, защо да се избавяме от него?" Да разберем това ще ни помогне  една от основните предпоставки на НЛП, която гласи: ". Всяко поведение е най-добрият избор измежду наличните опции към момента и има смисъл единствено в контекста, в която е било родено" Очевидно, когато на улицата куче напада човек, за тялото няма по - добър избор от този да изхвърли в кръвта огромна доза адреналин, който да повиши кръвното налягане и тонуса на мускулите, като по този начин го подготвя за защита или нападение. тази реакция все още не е фобийна, тя е най - добрата в рамките на този контекст. Ако в резултат на свръхгенерализация, тази реакция започне да се проявява в напълно неутрални ситуации,  като единствения начин, както е било в ситуацията при нападението на кучето, то в този случай можем да говорим за ограничено и неадекватно поведение. Това по - скоро прилича на изключителна предпазливост, която вече не е оправдана, а по - скоро ограничава опитността на човека ( равносилно на примера: като лек за  пърхота да препоръчат гилотината). Едва ли е адекватно поведението на човек, който е бил нападнат от кучета да се страхува от декоративен пудел, който спокойно се разхожда в близост до него. Говорейки за паника : Ако човек тръгне да пресича улица и насреща се зададе кола, адекватната реакция е да се направи преценка на ситуацията и да се отдръпне или да премине. Ако, обаче, той замръзне на място и е неспособен да реагира по никакъв друг начин, тази ситуация е вече опасна, а не полезна. Също така, ако има непреодолим страх от кучета, има голям шанс да бъде ухапан отново и отново, тъй като при всяка среща с куче, адреналина в тялото ще се покачва и ще предизвиква поведение, което да провокира агресия в кучето. а представете си от колко много неща се лишава човек с подобни страхове: от сутрешна разходка в парка, срещи с приятели, които имат кучета, спокойно ползване на превозни средства, в които има хора с кучета, приятен отдих на плажа, където има почиващи с кучета и т.н. При подобни случаи ще използваме горепосочените техники, които нямат за цел да научат човека да не се страхува от кучета,  а да му върнат способността да контролира ситуацията и да се научи да подбира варианти за своето поведение, които да са адекватни на ситуацията и зададения контекст. Вероятно в бъдеще, реакцията на страх отново ще му е от полза и това ще е добре, затова целта не е страхът да изчезне напълно. Безстрашният човек може да загине много по - бързо от човекът с фобии, тъй като няма да може да разграничи безопасната ситуация от действително застрашителната.  В тази връзка при работата с фобии и страхове се обръща внимание на безопастността в обкръжаващата ни действителност в бъдеще, с цел - клиентът да се научи адекватно да реагира в ситуации при които по - рано е реагирал с бягство, и да се определят критериите за сетивните различия между реалната заплаха и илюзорната.   Относно памперса, за мен лично е невъзможно тук в този формат да дам насоки. Потърсете психолог в региона и се консултирайте, той най - добре ще прецени, как да работи със ситуацията.

А какво се случва, когато в къщи стои без памперс?

Да, това е типично поведение за тази, може да се каже, първа възрастова криза - "бебешки пубертет".
Щом сте се интересували вероятно ви е ясно, че той се характеризира с отхвърляне на новостите, командване, желанието за самостоятелност, честа смяна на настроенията, изпадане в крайности, неочаквани избухвания, 
Всичко това се дължи на преходната възраст от бебе към малко дете, която си е един вид първото сблъскване с откриването на индивидуалност.
Детето иска да заяви себе си, това се прави най - често, чрез отхвърляне.
Много родители, си задават въпроса: Защо, чрез отхвърляне?
От момента, в който детето проходи, то започва да се изследва света, много плахо и несръчно, но с голямо любопитство, първите реакции, с които е посрещнато всяко негово действие обикновено са "Не там, не пипай това, не прави така, ....." Това е характерно, дълбоко заложена в нас реакция, която съвсем естествено детето копира. 
Заявяването на авторитета на родителя се случва, чрез "не", в първия възрастов преход, то прави същото.
Какво е важно тук. 
Има два момента, тази негова амбиция да се самозаяви може да бъде подтисната, чрез по - строг контрол и подтискане на всяка негова изява, чрез наказание или забележка или да се реагира, чрез различни техники на приемане или участие в това негово поведение.
При първия вариант, ако той се практикува дълго и настоятелно, рискуваме да превърнем детето си от бунтар и самозаявяващ се човек в плах и несигурен такъв, който се отдалечава от самостоятелността.
Този момент е много специфичен, защото родителят трябва едновременно да бъде толерантен, но да не изгубва авторитета пред детето си. Нещо, което изисква доста усилия и нови умения.
В тази възраст е лесно да накараме в името на мира и тишината детето да ни се подчини, но дали сме готови да рискуваме бъдещата му самоувереност в името на настоящата дисциплина? Това всеки родител сам го решава за себе си.
Казвате, че в детската градина, тези проблеми ги няма, което е ясна индикация, че това е отношение към вас, "Виж ме аз съм голям, признай ме." 
С уринирането : независимо дали е изградил навика и е направил регрес или просто не желае да покаже, че го може фиксацията над този момент не е препоръчителна. Информирайте се как реагира спрямо уринирането и ходенето по нужда в детската градина.
Целия този процес "бебешки пубертет" може да е засилен и от напълно естествената детска ревност, така характерна за първите деца.
Но това не е агресия или психично заболяване, а съвсем естествен възрастов преход.
Относно страха, не разбрах, все още ли има страх или вече няма нещо от което да се страхува?
Ако все още има страх, пишете конкретно към какво. Има много приятни и лесни упражнение, с които двамата ще можете сами да го отработите. 

За съжаление, работата с деца е психологичен процес, който е невъзможно да се случи онлайн. 
На тази възраст общуването с детето е по - скоро невербална и живата връзка е абсолютно задължителна.
Това което може да се направи е да се опитаме да дадем някакви общи насоки и разяснения, които ако успеете да приложите ще имат ефект. Моят съвет е, ако има психолог българин на мястото, в което се намирате да ползвате услугите му.
Относно конкретните определения - агресия, сърдене, неизпълнение на задачите.
В тази възраст, определението агресия, не съществува. Детето на 4 години не е агресивно, то може да има нужда от внимание, може да удря просто заради самото удряне, може да плаче от усещането, че е изоставен, но нищо от това не го прави с цел да нарани умишлено някого. Т.е. агресивно поведение означава, да причиниш умишлено болка на някого. При децата на тази възраст такова нещо не съществува.
Всички тези прояви на сина ви са вик за внимание, виж ме, чуй ме, аз съм тук.
Задържането на "голяма нужда", често се свързва с аналната фаза на развитие, описана от Фройд, няма как подробно да го описваме, но най - общо, това поведение е насочено към вас, към майката. Може да е опит да се задържи умишлено период, който се смята за изгубен, отново чувство за изоставяне.
Абсолютно съм убедена, че давате всичкото внимание на което сте способни, но често това се прави по начин, който не е подходящ за възрастта на детето. От 1 до 7 години децата са само чувства. Да, те говорят, дават вид на малки възрастни и това ни подвежда в преценките за вида на общуването. Често 5 минути приказване, колко го обичаме и колко е важен за нас малкия човек са равни на 0 и не променят нищо в неговата чувствителност. За сметка на това пък без никакви думи , една дълга прегръдка, лека игра, смях , гъделичкане, могат да доставят огромно удоволствие на детето и да задоволят потребността му от близост.
Как обръщате внимание на детето?
Как и колко често играете с него?
Какво е физическото съдържание на тези ваши думи : "решихме, че с времето и повече внимание ще се оправи"

Прочетох поста и в мен възникна въпрос.
Каква е твоята представа за успешно развитие за следващите 2-3 години?
Понеже обстойно се запознах каква е представата на родителите ти и твоето недоволство , но не прочетох твоята алтернатива. Стана ми интересно.

Преди да сменяш каквото и да е, нека се върнем на въпроса - Какво е паническата атака?
Преди всичко това е един от най- силните защитни механизми, които може да произведе мигновено нашия мозък, за да ни спаси. Подчертавам Защитен Механизъм.
Физиологически е ясно как работи.
Защо обаче, се е наложило мозъкът да го включи, за да ни защити по този първичен и в ситуацията доста неадекватен начин!?
Кога постъпваме неадекватно? Когато не сме наясно какво се случва и нямаме никаква представа как да се справим. Т.е. или нямаме опитност или нямаме ресурс.
Това е.
Фокусирането върху телесната активност чудесно проектира нашата безпомощност, незрялост, или липса на ресурс върху наглед елементарен физически симптом, с който чудно как не можем да се справим. Защо ли?
Защото не сме наясно от какво всъщност ни отклонява той.
Може да не го научим и цял живот, как тогава мозъка да спре да ни "защитава" от онова, с което не можем да се справим!? Все пак той си върши работата по един първичен начин .
Когато работя с този проблем, изобщо не ме интересуват симптомите ви, те са едни и същи при всички, така работи мозъка.
Интересува ме, от какво бягате и сте го натикали толкова дълбоко в себе си, че сте излъгали собствения си мозък.

Мозъка не може да забрави. Опцията е, ти да промениш мисловните си модели. Това ролята на психотерапията, да ти премени мисловните модели.
Така, този модел
,,,Това е сърцето ми, колко дълго може да бие със 175 удара в минута, в покой? Какво ако този път му се случи нещо и просто спре да пие, защото е изхабено от всички тези паник атаки? Какво ако има някакъв пропуск в прегледа от лекар на сърцето? Защото да, имаш ЕКГ, имаш ехо, имаш холтер - но това са неинванзивни тестове, които са точни по време на такъв пристъп. ЕКГ в покой, когато сърцето ти не бие със 175 удара в минута излиза нормално, но за да се потвърди дали това просто синусов ритъм или някакъв вид животозастрашаваща аритмия е нужно ЕКГ , докато пулсът е толкова висок. Какво ако е ширококомплексна камерна тахикардия? Та ти имаш минути преди да припаднеш и да изгубиш съзнание и сърцето ти да спре" и т.н и т.н (това, че кардиологията ми е страст и знам повече, отколкото трябва за сърцето не ми е в помощ, разбира се. ,,  
ще бъде заменен с друг.
Разбира се, сега ще искаш да знаеш с какъв, но това  аз не знам, той се изработва в процеса на терапията .
 .
 
 

Това е основната заблуда при повечето хора с натрапливости, вярват, че изведнъж състоянието изчезва, когато имат няколко "чисти" дни, както ги наричам.
Очакването, че всичко ще изчезне бързо е автогол. Настройва се мозъка, че има "успех" и в следващия момент преживява "провал".
Мисленето ни е устроено така, запаметява много по-силно "провалите" и още по-силно започва да им се съпротивлява . При тези тревожни състояния съпротивата представлява още повече натрапливи мисли. Защо? Защото самата поява на натрапливостите е вид защитен механизъм на мозъка, който го отдалечава от реална ситуация, която е неразрешима за личността в дадения момент.
Затова моят съвет е първо и преди всичко да приемеш терапевтичния процес като мексиканска вълна, с пикове и падове, до като играта между ума и мозъка ти свърши

Здравей,

най-добре би било ако можеш да си осигуриш психотерапевтична подкрепа.

Слагам тук няколко статии, които да прочетеш за паническите атаки и тревожността изобщо. Изключително важно е нагласата при справянето с тези проблеми да не е механична (отвън-навътре) - така в състоянието ти ще има само временни промени - а за да не е механична нагласата, нужно е да работиш с психотерапевт, който може заедно с теб да те насочи към градяща смисъл работа по себеоткриването, себеприемането и себелюбовта ти. 
Как да се ИЗЛЕКУВАМ от паник атаките си?! (+ водена медитация)  Паник Атаките - Как да се справя? "Има ли отърване от Паническото Разстройство?!" Карл Юнг за ценността на тревожните разстройства
Все пак тук ще напиша някои техники-патерички, които да ползваш - могат да облекчат положението, но в никакъв случай да "изкоренят" причините за възникването на проблемите!
 Смяна на доминантата - Нервните процеси са два вида - възбудни и задръжни. Когато сме в силна емоция - независимо дали отрицателна или положителна, това е възбуден процес - затова мисленето за хубави и приятни неща не може да успокои негативните емоции, такава ни е неврофизиологията. Затова вниманието на мозъка от възбудния процес (тоест намаляването на възбудата) се измества с мисли и действия, които не са зареди с емоция - като смятане, броене, спомняне кои са последните 5 чифта обувки, които сме си купили и т.н. - така мозъчната активност се премества в лявото полукълбо (то става доминантно), от което зависи логиката, рационалността. 
   Биоенергийно дишане - Вдишваш дълбоко през носа и издишваш през устата с въздишка! Това създава усещането за разтоварване и  активира парасимпатиковата система, която е отговорна за умението ни да се отпускаме и да си почиваме. Дишай така известно време, бавно и спокойно.
  Автогенен тренинг - Лягаш на удобно място и започваш да си представяш отделни мускулни групи като си казваш наум "Левият ми прасец се затопля, левият ми прасец натежава" - така продължаваш от пръстите на краката до върха на главата, като стигнеш до нея ползвай "Усещам приятен хлад в челото си". 
   Разходки сред природата - докосвай дърветата, пръстта, тревата, ходи боса, времето вече го позволява. Това е изключително успокояващо и задоволява сетивата ни. И при теб пътят не е да се контролираш, а да се отпуснеш, ти вече си изключително напрегната, няма повече накъде... Това идват да ти кажат и симптомите ти - учат те на доверие в себе си, в живота, в Бог/Вселената/Дао, която думичка ти харесва.

Успех!
 

Здравей, психиатърът много точно е дал насоката. Започвайки да пие медикамента той ще може да провежда качествена психотерапия. Състоянието се е влошило много. Често близките не разбират навреме какво започва да се случва и пропускат момента за навременното включване на психотерапевт. Към момента е необходима съвместна работа с психиатър и психотерапевт.
За съжаление от опита си виждам, че хора с този тип усложнения категорично губят логичното свързване с инстинкта за самосъхранение. Терапията в тези случаи е продължителна и трябва да е изключително редовна. 
Случаи като този, с които работя винаги са с придружител, който го води въпреки всички протести.
Това което мога да насоча е да посетите специалист, който работи с ОКР заедно с родителите. За да започне терапия брат ви, семейството трябва да е много добре запознато със спецификата на проблема, защото вие работите като екип с психотерапевта. В процеса на психотерапията, особено в острите кризи вашата адекватна реакция е изключително важна.
Затова посетете психотерапевта първо без него. След това решете, кой ще е придружаващ или как ще се редувате. В процеса на терапията психотерапевта ще подпомогне брат ви да направи избор да си пие лекарствата. От там нататък ще започне съществения терапевтичен процес. 
Подгответе се за пикове и падове на състоянието, не особено бърз прогрес и дълга, но редовна терапия.
Успех!

Здравей, психиатърът много точно е дал насоката. Започвайки да пие медикамента той ще може да провежда качествена психотерапия. Състоянието се е влошило много. Често близките не разбират навреме какво започва да се случва и пропускат момента за навременното включване на психотерапевт. Към момента е необходима съвместна работа с психиатър и психотерапевт.
За съжаление от опита си виждам, че хора с този тип усложнения категорично губят логичното свързване с инстинкта за самосъхранение. Терапията в тези случаи е продължителна и трябва да е изключително редовна. 
Случаи като този, с които работя винаги са с придружител, който го води въпреки всички протести.
Това което мога да насоча е да посетите специалист, който работи с ОКР заедно с родителите. За да започне терапия брат ви, семейството трябва да е много добре запознато със спецификата на проблема, защото вие работите като екип с психотерапевта. В процеса на психотерапията, особено в острите кризи вашата адекватна реакция е изключително важна.
Затова посетете психотерапевта първо без него. След това решете, кой ще е придружаващ или как ще се редувате. В процеса на терапията психотерапевта ще подпомогне брат ви да направи избор да си пие лекарствата. От там нататък ще започне съществения терапевтичен процес. 
Подгответе се за пикове и падове на състоянието, не особено бърз прогрес и дълга, но редовна терапия.
Успех!

Здравей, пиша ти защото съм преживяла подобно нещо , дори.... доста по- тежко... да речем.
И мога да продължа с думи всичко това което си написал и да го почувствам , чувстваш се сринат, най - хубавите ти години преминават в безразличие и в борба, тъпо ти е, и няма кой да те разбере, всички останали щастливци си правят каквото си искат, а ти трябва да се съобразяваш ..... със себе си. И момичетата минават, заминава и приятелите са щастливи. А ти си на 17 ....... и чувстваш, че тези няколко тийнейджърски години ще си отидат и ти ще изтървеш най- безценните моменти, самосъжалявайки се. Недей.
Ако проследиш текста, който съм удебелила в черно, и се опиташ да го визуализираш, ще начертаеш перфектния кръг.
Едно начало от което тръгва линия, която обаче ти изкривяваш и затваряш в непробиваем кръг.
И вместо да насочиш тази линия в посока и да и дадеш нова траектория ти я капсулираш. Как да влезе някой вътре? Не може, отвори я, дай и нов хоризонт.
Да ти казвам, че животът не свършва на 17 , в момента няма смисъл, защото знам, че за теб това е неповторимата възраст, която ти изтърваш. Бих ти казала, не я изтървай, хвания и я насочи в нова посока.
Казваш мечтата ти е да играеш футбол.
Знаеш ли мечтите са красиви, защото са трудно достижими. Казват, че човек без мечти е мъртъв. Нима искаш това?
Запази мечтата си, работи за нея, преработи я, трансформирай я и вероятно след година, две пет , десет, ще разбереш, че тази мечта те е отвела в нещо ново и много по- добро начинание.
Сега вероятно футбола е целия ти свят и както казваш, винаги е бил. Как мислиш, други светове съществуват ли?
Когато бях на твоята възраст играехме на една игра - "Асоциации"
Ако аз ти задам думата "футбол", каква асоциация би ми подал?
Поздрави!

Добре ще е, ако успееш да подредиш вариантите, които би могла да ползваш за излизане от положението. Да ги разгледаш и обмислиш много добре и ако се появи чувството за страх, да се опиташ да конкретизираш от какво точно се поражда той. когато страхът се види и разгледа, той вече не е толкова страшен, нещо повече, започва да изчезва.
Когато човек каже "не мога", всъщност дълбоко в себе си казва "не искам". Нещо те спира да поискаш и да можеш, какво е то?

Никол, ти се страхуваш? От какво?

Здравей Никол, поведението на съпруга ти, както го описваш е много трудно за повлияване, особено, ако той не го приема като проблемно.
Най - общо алтернативите ти са две.
Оставаш при него и влизаш в ролята на жертва за цял живот. Ще бъдеш подложена на системен тормоз от всякакъв характер, ще се затваряш в себе си все повече и повече. Ако сега те удря, за една боя за коса, то това ще премине в системен тормоз дори без никаква причина. Ти си на 21години, сега се оформя много важна част от твоята идентичност , самоприемане и увереност. Много е лесно да бъдеш превърната в жертва с помощта на страха. А когато човек започне да се страхува, всичко става още по - трудно, понякога невъзможно. Ако си предразположена и развиеш синдрома на жертвата, който развиват много жени подложени на системен тормоз от партньорите си, ще стигнеш до момента, в който , дори и той да те гони, ти няма да имаш сили да си тръгнеш. Много жени преживяващи същото положение се явяват най - сериозните защитници на съпрузите си и нищо не е в състояние да ги измъкне от това състояние. Съответно това ще рефлектира върху детето и то ще има дълбоки емоционални проблеми, които ще е трудно да преодолее през целия си живот.
 
Другият вариант е да започнеш ново начало -  С детето, с подкрепата на родителите, ти си едва на 21 години и целият живот е пред теб. По този начин ще дадеш шанс първо на себе си, да намериш достоен партньор за себе си, който да ти покаже какво е да бъдеш Жена и по - добра алтернатива за детето си, което заслужава да живее в спокойна атмосфера с хора които го ценят и уважават. И най - вече, хора, които ценят и уважават Майката. Вярвай ми това е от изключителна важност.
 
Има и друг вариант, на който аз не залагам особено. Двамата да започнете семейна психотерапия и с помощта на специалист да  се опитате да промените отношенията си един към друг, да поемете в нова посока и да се борите за това партньорство. Казвам "борите", защото това наистина ще е борба, за която обаче, и двамата трябва да сте готови.
 
Относно родителите ти и "натрисането" . Ще ти отговоря не като психолог, а като майка. Ако аз разбера, че дъщеря ми живее по подобен начин, няма да има сила на този свят, която да ме спре да я махна от там. 

Да, приятелите. Исках да изясня за себе си, кое е онова нещо, което търсиш в общуването,  наречено "приятелство".
В днешното време на силна миграция, много приятелства търпят разделяне. Хората се местят в различни градове, държави и все повече хора се чувстват самотни и без приятели.В този случай, има едно объркване, в което човек търси в другите онова изгубено приятелство, което е имал с човек, който по някакви причини е далеч. Исках да разбера, това ли ти липсва или търсиш онова приятелство за което си чувала, но никога не си имала. Ако е първото, то е невъзможно, защото всяко приятелство е уникално и не подлежи на повторение. Ако е второто -  съвета на д-р Първанов. Имаш достатъчно хора около себе си, за да се опиташ да го изпълниш.
 
Към този съвет , бих добавила едно описание за търсене на приятелство от много известно художествено произведение. Което описва много точно, по много красив начин настройката за създаването на приятелство.
 
"
 
— Ела да играеш с мене — предложи й малкият принц. — Толкова ми е тъжно…
— Не мога да играя с тебе — каза лисицата. — Аз не съм опитомена.
— Ах, извинявай — рече малкият принц. Но след като помисли, добави:
— Какво значи „да опитомяваш?“
— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?
— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?
— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?
— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?
— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.
— Да се свържеш с другите ли?
— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…
— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.
— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…
— О, то не е на земята — каза малкият принц. Любопитството на лисицата се изостри:
— На друга планета ли?
— Да.
— Има ли ловци на тая планета?
— Не.
— Виж, това е интересно! Ами кокошки?
— Не.
— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.
Но тя пак се върна на мисълта си:
— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.
— Моля ти се… опитоми ме — каза тя.
— На драго сърце — отговори малкият принц, — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.
— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!
— Какво трябва да направя? — каза малкият принц.
— Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко… На другата сутрин малкият принц пак дойде там."
 
 
 
 

Представи си, че Окр- то е един костюм за космонавти. В момента си го облякъл. През него никак не виждаш правилно действителността, но в същото време не осъзнаваш, че е така, защото си в костюм. Колкото и да ти повтаряме, че си облечен в нещо, което не е за теб и не е за тук и че не виждаш правилно заради него, не можеш да ни чуеш. Трябва ти специалист, който да ти помогне да го свалиш от себе си. Едва тогава ще започнеш да чуваш.
Всичко, което описваш е често срещано в състоянията като Окр.
Търси специалист и действай. Това не се оправя с писане.

Представи си, че Окр- то е един костюм за космонавти. В момента си го облякъл. През него никак не виждаш правилно действителността, но в същото време не осъзнаваш, че е така, защото си в костюм. Колкото и да ти повтаряме, че си облечен в нещо, което не е за теб и не е за тук и че не виждаш правилно заради него, не можеш да ни чуеш. Трябва ти специалист, който да ти помогне да го свалиш от себе си. Едва тогава ще започнеш да чуваш.
Всичко, което описваш е често срещано в състоянията като Окр.
Търси специалист и действай. Това не се оправя с писане.

Четейки тази тема, реших, че е много подходящо, а и крайно време да припомня гледната точка и класификация на големия Норбеков. Пускам линк към една негова специфична класация, може всеки да се открие.
https://chitanka.info/text/24102/6#textstart