Диляна Колева

Четейки тази тема, реших, че е много подходящо, а и крайно време да припомня гледната точка и класификация на големия Норбеков. Пускам линк към една негова специфична класация, може всеки да се открие.
https://chitanka.info/text/24102/6#textstart

Четейки тази тема, реших, че е много подходящо, а и крайно време да припомня гледната точка и класификация на големия Норбеков. Пускам линк към една негова специфична класация, може всеки да се открие.
https://chitanka.info/text/24102/6#textstart

Прегледай тези материали, мисля, е ще ти дадат много хубава насока.
http://zdravaistoria.com/от-угаждането-на-родителите-към-угажд/
 

Аз бих отговорила на всички тези въпроси, само ако може да ми се отговори на един: Какво е паническата атака?
Ако човек знае в детайли отговора на този въпрос, всички останали няма да съществуват. А ми се струва, че всички, които пишат по форумите какво са преодолели и какво не, нямат отговор точно на този въпрос. Останалите просто спират да пишат по форумите и си живеят живота.

Аз бих отговорила на всички тези въпроси, само ако може да ми се отговори на един: Какво е паническата атака?
Ако човек знае в детайли отговора на този въпрос, всички останали няма да съществуват. А ми се струва, че всички, които пишат по форумите какво са преодолели и какво не, нямат отговор точно на този въпрос. Останалите просто спират да пишат по форумите и си живеят живота.

Аз бих отговорила на всички тези въпроси, само ако може да ми се отговори на един: Какво е паническата атака?
Ако човек знае в детайли отговора на този въпрос, всички останали няма да съществуват. А ми се струва, че всички, които пишат по форумите какво са преодолели и какво не, нямат отговор точно на този въпрос. Останалите просто спират да пишат по форумите и си живеят живота.

Аз бих отговорила на всички тези въпроси, само ако може да ми се отговори на един: Какво е паническата атака?
Ако човек знае в детайли отговора на този въпрос, всички останали няма да съществуват. А ми се струва, че всички, които пишат по форумите какво са преодолели и какво не, нямат отговор точно на този въпрос. Останалите просто спират да пишат по форумите и си живеят живота.

Целият ти пост е анализ на мислите. Точно това те държи в тях. 
Подкрепяш го тоз анализ и с действия, гледаш клипчета по темата, разсъждаваш. 
Всъщност поддържаш мислене, което те държи във фантазия по доста натраплив начин.
За да можеш да анализираш и да селектираш правилно информация, е важно да улавяш момента на превключване. Влезеш ли във фантазия, нищо не можеш да свършиш. Знаеш го. 
Тук е и моя въпрос, какво ти дава стоенето във фантазия, какво "случваш" там?

Прочети отново това, което ти написах. След това прочети примерите, които даваш от последния си пост. Дори и с реални физически симптоми, ти стоиш в адреналиновия страх /с което съответно усилваш симптома/
Ето ти го като алгоритъм:
1. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома /имам хрема/ - реакция /слагам капки, чакам да ми мине/ - следствие /оздравявам/
2. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома / "това дали е наистина хрема???? - пускаш код "опастност" - адреналинчето  и съпътстващия страх ДО ТУК СИ С РЕАЛНИЯ СИМПТОМ, започва тревожния процес, който отключваш / - реакция /мисловно предъвкване, ровене за информация, фантазиране/ - следствие / повишена тревожност , между другото хремата си минава/
Това е разликата между твоите реални примери и примерите на другите хора, които даваш. Те са в точка едно, стоят в реалния симптом и не фантазират. Ти си в точка две,  взимаш реалния симптом като база за тревожност/самият симптом изобщо не те интересува, твърде бързо се влиза във фантазии/, няма как след като дадеш такава насока на мозъка, реакцията на тялото да е друга, а чувството страх е активната емоция съпътстваща този процес. 
Проблемът не е чувството за страх, а неумението ти да контролираш фантазиите, с което изчезваш от реалната действителност. После идва страха. Умението да стоиш Тук и Сега е уникално за тези случаи, поинтересувай се.
Не случайно тук не обръщаме внимание на чувството за страх, а на мислите, които го предшестват и умението или неумението за контрол над тях. Затова насоките са да погледнеш на страхът като на приятел, да преминеш през него, да го игнорираш или да постоиш в него, защото реално не това ти е проблема.
 
 

Направи ми впечатление това твое изречение. Осъзнато е. Неумението да даваме е една голяма липса в нас самите. Няма как да даваш на другите, ако не си се научил да даваш на себе си.
А това е много труден процес, защото можеш, ако са те научили. Ако от теб се е изисквало само да дваш и никой не ти е показал, че си важен ценен и значим в твоето детство, не можеш да осъзнаеш собствената си ценност, а съответно да си дадеш обич първо на себе си, да се уважаваш и да поемаш отговорност, за това което си - себеприемане.
Някъде бях чела, не помня вече къде, че жените имаме вроден инстникт за майчинство. каквото и да се случва, жената ще активира тази своя енергия и ще роди и отгледа поколението. При мъжа положението е малко по- различно. Мъжете не са по природа бащи. Те са мъже, синове, бойци, за бащинството е нужно нещо друго.
Ако мъжът не се е научил да поема отговорност за себе си, не може да поеме отговорност за никой друг. Биологичното бащинство не прави мъжът баща. Ето защо, много бащи, всъщност са все още непораснали синове. 
А син да отглежда син......не може да се получи мъж. 
Според мен осъзнаването на това, е важна стъпка, към пътя ти напред.
Ти си син на синът на дядо ти, който те третира като по- малкото си братче, над което да има контрол. 
Важно ти е да се свържеш с мъжкият авторитет, в образа на порастнал мъж, съзрял, за да преминеш от детското към мъжкото и това няма да се случи в семейството ти. Поогледай се в широкото семейство или някъде, където ще можеш да се свържеш с мъжката енергия.
В ловните племена са правели този преход, когато момчето е станело на 9 години. Мъжете ловци, са влизали в селото, където жените отглеждали децата и "открадвали" всички момчета около тази възраст. Те влизали в ловните групи и повече от година не ги връщали в селото при жените. Така момчето започвало да се превръща в мъж.
Тогаво ще имаш успех и с жените, без да ти трябват съвети, насоки и препоръки. Тогава ще познаваш силата на мъжката енергия и ще знаеш, колко много ти дава тя, ще се приемаш и ще се харесваш.
В горните постове са ти дали различни идеи. Аз бих обобщила, остави ги за сега жените. потърси мъжки спорт, мъжка компания, мъжка енергия. Дай  това на себе си, едва след него ще можеш да дадеш на жената това, което търси тя. Без развита мъжка енергия, какво ще и дадеш..........детето, синът. Ще бягат разбира се, коя жена иска да е майка на приятеля си.
 
 

Направи ми впечатление това твое изречение. Осъзнато е. Неумението да даваме е една голяма липса в нас самите. Няма как да даваш на другите, ако не си се научил да даваш на себе си.
А това е много труден процес, защото можеш, ако са те научили. Ако от теб се е изисквало само да дваш и никой не ти е показал, че си важен ценен и значим в твоето детство, не можеш да осъзнаеш собствената си ценност, а съответно да си дадеш обич първо на себе си, да се уважаваш и да поемаш отговорност, за това което си - себеприемане.
Някъде бях чела, не помня вече къде, че жените имаме вроден инстникт за майчинство. каквото и да се случва, жената ще активира тази своя енергия и ще роди и отгледа поколението. При мъжа положението е малко по- различно. Мъжете не са по природа бащи. Те са мъже, синове, бойци, за бащинството е нужно нещо друго.
Ако мъжът не се е научил да поема отговорност за себе си, не може да поеме отговорност за никой друг. Биологичното бащинство не прави мъжът баща. Ето защо, много бащи, всъщност са все още непораснали синове. 
А син да отглежда син......не може да се получи мъж. 
Според мен осъзнаването на това, е важна стъпка, към пътя ти напред.
Ти си син на синът на дядо ти, който те третира като по- малкото си братче, над което да има контрол. 
Важно ти е да се свържеш с мъжкият авторитет, в образа на порастнал мъж, съзрял, за да преминеш от детското към мъжкото и това няма да се случи в семейството ти. Поогледай се в широкото семейство или някъде, където ще можеш да се свържеш с мъжката енергия.
В ловните племена са правели този преход, когато момчето е станело на 9 години. Мъжете ловци, са влизали в селото, където жените отглеждали децата и "открадвали" всички момчета около тази възраст. Те влизали в ловните групи и повече от година не ги връщали в селото при жените. Така момчето започвало да се превръща в мъж.
Тогаво ще имаш успех и с жените, без да ти трябват съвети, насоки и препоръки. Тогава ще познаваш силата на мъжката енергия и ще знаеш, колко много ти дава тя, ще се приемаш и ще се харесваш.
В горните постове са ти дали различни идеи. Аз бих обобщила, остави ги за сега жените. потърси мъжки спорт, мъжка компания, мъжка енергия. Дай  това на себе си, едва след него ще можеш да дадеш на жената това, което търси тя. Без развита мъжка енергия, какво ще и дадеш..........детето, синът. Ще бягат разбира се, коя жена иска да е майка на приятеля си.
 
 

От горе написаните постове виждаш, че излизат две важни действия - самодисциплина и контрол.
Изкривила си ги в деструктивна посока. Опитваш да създадеш дисциплина, като контролираш. Това е добре, но не и когато е в деструктивното.
Превърнала си проблемът с дисциплината и контрола в натрапливи мисли, които те карат постоянно да изпълняваш нещо, за да се успокоиш. Неприятното е, че тези твои действия водят до отлагане и ступор, а не до действие. Резултат очакван при този тип проблеми.
Решението на натрапливостите ти с порното и ученето не е в контролирането, а в осъзнаването.
Ясно е, че и двата типа мисловни форми са разрушителни за твоя напредък, т.е. те не са конструктивни, но ги има. Силни са, ти ги приемаш за верни и ги "обслужваш" с действието - порно или забиване в свръханализиране за ученето. Тези две действия те съсипват. 
За да продължиш напред първо е важно да спреш с действията. С пороно си успяла, но липсата на осъзнаване на реалния проблем те прехвърлил в другото компулсивно действие - стоя и свръханализирам до безкрайност, резултатът отново е ступор.
Следователно просто да контролираш вредното действие не ти върши работа. Отиваме по - напред- вредните мисли - повтарящи се, натрапливи паразити, които са те полазили много сериозно. Разпознавай ги. И приеми, че съществуват в главата ти, но с ясното осъзнаване, че са паразити, които не заслужават грам внимание. 
Нито анализирането за ученето, нито порното, нито нищо от тази серия. Това е най- трудното. Научиш ли се да ги разпознаваш, можеш да спреш и процеса на действията. Останат ли неразпознаваеми за теб, приемаш ги като истина и те те повличат в различни неадекватни поведения.
За това вече се изисква дисциплина, а тя е проява на воля. Осъзнатия процес на насочване на волята, води положителни резултати.
Седни и се опитай да напишеш всички уловени повтарящи се, паразитни мисли, които те "забиват"

Аз не бих го нарекла несигурност. Това си е чист страх. Ти не си несигурна, а си страхлива.
Страхът е чувство възникващо за първи път в детството ни, дори в много ранните години от нашия живот. Мозъкът запечатва по един особен начин нашето чувство на страх в различни ситуации, които като дечица не сме си обяснявали.
По- късно в нашия живот се редуват най- различни ситуации подобни на онези от които сме се страхували, но една част от нашия мозък реагира точно както е реагирал някога преди да можем да мислим рационално.
Често това усещане е толкова силно, че побеждава рационалното мислене.
И така, някога преди да можеш да рационализираш ти си се страхувала да не останеш сама. Сега се държиш по абсолютно същият детски нелогичен начин, активиран точно от онази част на мозъка, която го е запаметила.
А как се държи дете, което ще оставят само, реве, тръшка се, после се оплаква и накрая се вкопчва в човека, за да не тръгне. Това е.
Когато това стане ясно за теб, страхът ще падне и на негово място ще започнат да се появяват рационалните или смели решения, които могат да се вземат в подобни ситуации.
Да, с терапия би се получило много добре. Но може и тук да попишеш, за хората, които си губила или си се страхувала да не загубиш. Не партньорите.

Сега махни "очаквам" и виж какво се получава.
Ясни стъпки за които се иска конкретни действия.
Очакването е пасивна позиция, която предполага нещо или някой от вън да го направи за теб. За това е и писането и говоренето.
"Искам", ако кажеш, но нямаш готовност пак не става, защото без готовността и способността, искането се превръща в изискване./отново от другите/
Първо е важно да разграничиш, разпознаеш и осъзнаеш тези две неща. След това да се замислиш от какво си готова да се откажеш, за да се почувстваш по- добре.

Аз не бих го нарекла несигурност. Това си е чист страх. Ти не си несигурна, а си страхлива.
Страхът е чувство възникващо за първи път в детството ни, дори в много ранните години от нашия живот. Мозъкът запечатва по един особен начин нашето чувство на страх в различни ситуации, които като дечица не сме си обяснявали.
По- късно в нашия живот се редуват най- различни ситуации подобни на онези от които сме се страхували, но една част от нашия мозък реагира точно както е реагирал някога преди да можем да мислим рационално.
Често това усещане е толкова силно, че побеждава рационалното мислене.
И така, някога преди да можеш да рационализираш ти си се страхувала да не останеш сама. Сега се държиш по абсолютно същият детски нелогичен начин, активиран точно от онази част на мозъка, която го е запаметила.
А как се държи дете, което ще оставят само, реве, тръшка се, после се оплаква и накрая се вкопчва в човека, за да не тръгне. Това е.
Когато това стане ясно за теб, страхът ще падне и на негово място ще започнат да се появяват рационалните или смели решения, които могат да се вземат в подобни ситуации.
Да, с терапия би се получило много добре. Но може и тук да попишеш, за хората, които си губила или си се страхувала да не загубиш. Не партньорите.

"писането ми тук поредната натрапливост ли е или не . Няма шанс.."
Писането ти тук е поредното бягство от справянето с проблема.
Последователността на действията  я знаеш, механизма, който обслужваш също, знаеш към кого и къде да се обърнеш и отговора на д-р Първанов знаеш.
Правилният въпрос тук е - Какво очакваш?

,,,, Аз просто не си позволявам да достигна до лечебна доза,,,
Tова изречение показва,че си мисли,че си болна.Няма как да спреш лекарствата .Те се спират, едва когато клиента разбере,че е здрав и винаги си е бил такъв.Тогава сам си ги и спира.
 
 

Там е работата, че индивидуалиста е наясно със себе си. Знае какво иска и има знанията да го постигне. Може да събере добър екип с който да работи - не да е част от него, а начело, т.е да се осъществяват неговите идеи.
На запад няма много индивидуалисти по скоро има много, които са готови да работят в техните екипи.
Какво се наблюдава тук. Една убийствена комбинация, начело на повечето колективи или екипи стоят егоцентрични дървени философи.
Това много ярко и най- масово се наблюдава в политиката ни до момента ( без да акцентирам на нея).
Хората които претендират за високи организационни постове влизат с много приказки, обещания, идеи и когато дойде време за действие - резултати или няма или са пълен безпорядък.
Другата вълна са претендиращите за организационни или управленчиски постове, които имат идеята, знанията, но имат и начина как да облагодетелстват главно себе си. Всеки не вървящ в егоцентричната линия се отстранява. Когато един колектив се ръководи от такава личност следва бърз разпад.
До сега съм работила в 5 екипа в различни сфери - в два работех за индивидуалисти - прекрасна атмосфера, в 3 работих за егоцентрици, последва пълен разпад на колективите.
Лошото е че това се наблюдава и в най- обикновените човешки взаимоотношения.
И ако работното място може да се смени, то човешката дейотвителност е невъзможно.
Но пък ако всички са дори и индивидуалисти, как ще се върви към обща кауза? Когато няма хора за екип.
Все по- трудно е общуването. Много хора искат да бъдат забелязани, да изказват идеите си, да насочат внимание към себе си. Но същите тези хора не чуват идеите на другите. Сякаш няма как всеки сам да осъществява идеята си, просто нищо не се получава.

Първо искам да напиша определенията на тези думи от универсалния речник, за да не започва свободна интерпретация.
индивидуализам -
1. Спец. Във философията – принцип в идеалистическата философия, според който личността е независима от обществото.
2. Стремеж у отделна личност да живее и да се изявява самостоятелно, без колектива.
3. Стремеж у отделна личност да се изявява за сметка на колектива.
егоцентризъм-
м., само ед. Крайна форма в проявата на егоизъм, когато личното аз се поставя над всичко и всички.
За "дървените философи" мисля че всеки си има определение, най- общо- хора, които обичат да излагат идеи, позиции, принципи и т.н. без реално да са в състояниеда да застанат зад тяхното изпълнение.
Не безизвестен факт е, че българския народ попада по равно и в трите определения.
Това е причината и да не се подобрява положението ни както във взаимоотношенията и общуването, така и в държавната ни уредба и в много други насоки.
Колективната работа е много трудно постижима. Ако се постигне синхрон на някакво ниво то е за кратко.
Има обаче малка, но съществена разлика.
Когато става дума за индивидуализъм, говорим за човек който има идеята, силата и желанието да извърши определена работа и я върши, постига резултати, често с подкрепата на колектив, но без той да е част от него.
При егоцентриците разликата е, че имат идеи и желание, но изпълнението им е поредица от спънки, защото високо поставеното его им пречи да работят с колектив, дори и да не са част от него, всичко се завърта около личната удовлетвореност и развитието спира.
При "дървените философи" имаме много идеи, амбиция за работа, но липса на всякакво действие.
За съжаление и от трите форми не става колектив. Не е възможно да се проведе обща работа и обикновенно се стига да сблъсък за лидерска позиция.
Ясно е, че при това положение е много трудно да се образува дори малка група, семейство, а какво остава за държава.
Не знам дали греша, но в България преобладават вторите две групи. Като себе си също поставям по малко и в трите.
Ясно е, че за духовно израстване е трудно да се говори, защото всеки слуша себе си. Има обединяване около общи авторитети, но и тях всеки пречупва през своя си поглед и трудно добива желание да види другата гледна точка, още по- малко да я разбере и приеме.Често това се прави привидно от куртоазия или показност.
Замислям се това ли е бъдещето на човечеството? Как се върви по пътя сам? Възможно ли е? Действително ли нямаме нужда от никого?
Как ще се огледаме, ако се заобиколим от плътни стени? Огледалото не е уред обслужващ само суетата, то е начин да направим обратна връзка със себе си.

,,Стискам зъби. От малка съм се научила да се справям сама с всичко. ,,
Ако бе моя пациентка, единственото върху което бих се съсредоточил, е да те науча, да не се справяш с всичко сама. Това желание, да се справяме сами, за да щадим другите или по друга някаква причина, е противоеволюционно и рано или късно води до огромни проблеми. Повярвай ми, понякога проблемите възникват на твоята възраст, понякога на 60 години, но няма, как това да не стане.Ние сме се превърнали от маймуни в хора благодарение на взаимопомощта и колективизма си.Без тях ще сме щели да си останем примати, поради което генетично ние вродено, когато имаме проблеми, било изхождащи от живота , било чисто емоционални, да си помагаме и справяме екипно.Ти не правиш това....няма как да си добре./ тук изобщо не отричам,че голямата част от оплакванията ти са породени от менопаузата в която си, но няма как да се чувстваш добре с този начин на мислене/ . 
Иска ми се да прочетеш една книга - ,,Когато тялото казва ,,не,, от Габор  Мате.В началото се говори повече за най-тежките и смъртоносни автоимунни заболявания но в нея се засяга и рака, както и този на гърдата. Психичният профил на хората с него е много близък на този с Латерална амниотична склероза -давам само кратък цитат от книгата-- 
,,неизменно се натъкваме на потискане на чувствата през детството. Според характеристиките на тези пациенти, те са неуморни работохолици, колебаят се да признаят, че се нуждаят от помощ, и винаги отричат, че изпитват болка – била тя физическа или от емоционалната сфера. Те проявяват тези свои качества доста преди началото на болестта. Чрез забележителната си любезност повечето (но не всички) болни от АЛС са си наложили един образ, чрез който отговарят на очакванията на външния свят, а и на самите себе си. За разлика от хората със спонтанни реакции, те са попаднали в капана на една роля, която им нанася вреди. Не уважават собствените си нужди, защото от най-ранна възраст са привикнали да се ощетяват за сметка на останалите. Заради ниското им самочувствие често се наблюдава нездрава склонност да се чувстват като част от друг човек.,,
С две думи, според мен се нуждаеш от работа с психотерапевт, но не насочена към оплакванията, които си описала, а към промяна на самооценката, любовта към себе си и отношението си към близките ти.Когато тази промяна се реализира, всичко ще си дойде на мястото. 
ПП - може,  когато прекратиш хормоните, настоящите ти оплаквания силно да намалеят, дори да изчезнат, но това не е толкова важно... промяната в характера, ще те защити в голяма степен от другото, по- страшното -това трябва да е голямата ти цел.

Докато чета последния ти пост, в мен все повече напира спомена за притчата, която ти пускам.
Ако искаш да направиш нещо, просто тръгни и го направи. Всяка следваща стъпка определя настоящето, всичко останало е фантазия.
 
ПРИТЧА ЗА МАЛКОТО ЖАБЧЕ
Имало едно време една групичка от малки жабчета … Един ден малките жабчета си организирали надбягване. Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците. Състезанието започнало . Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания… -О, пътят е толкoва труден! -Те НИКОГА няма да достигнат върха. -Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока! Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно. Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре. Тълпата продължавала да крещи.. -Толкова е трудно!!! Никой няма да успее! Все повече жабчета се уморявали и се отказвали … … Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре …Не се предавало! На самия край всички други вече се били отказали да изкачат кула. С изключение на онова мъничко жабче, което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха! ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?
Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?  
 Оказало се, че Победителят бил ГЛУХ. Поуката от тази история е… Никога не слушайте другите , защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези които носите в сърцето си! Винаги мислете за силата, която носят думите. Защото всичко, което чувате или четете, повлиява на действията ви! Следователно….Бъдете ВИНАГИ…ПОЗИТИВНИ! И преди всичко… Бъдете ГЛУХИ, когато хората ВИ казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ! Винаги мислете… Аз мога да го направя.

Докато чета последния ти пост, в мен все повече напира спомена за притчата, която ти пускам.
Ако искаш да направиш нещо, просто тръгни и го направи. Всяка следваща стъпка определя настоящето, всичко останало е фантазия.
 
ПРИТЧА ЗА МАЛКОТО ЖАБЧЕ
Имало едно време една групичка от малки жабчета … Един ден малките жабчета си организирали надбягване. Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците. Състезанието започнало . Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания… -О, пътят е толкoва труден! -Те НИКОГА няма да достигнат върха. -Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока! Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно. Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре. Тълпата продължавала да крещи.. -Толкова е трудно!!! Никой няма да успее! Все повече жабчета се уморявали и се отказвали … … Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре …Не се предавало! На самия край всички други вече се били отказали да изкачат кула. С изключение на онова мъничко жабче, което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха! ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?
Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?  
 Оказало се, че Победителят бил ГЛУХ. Поуката от тази история е… Никога не слушайте другите , защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези които носите в сърцето си! Винаги мислете за силата, която носят думите. Защото всичко, което чувате или четете, повлиява на действията ви! Следователно….Бъдете ВИНАГИ…ПОЗИТИВНИ! И преди всичко… Бъдете ГЛУХИ, когато хората ВИ казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ! Винаги мислете… Аз мога да го направя.

Докато чета последния ти пост, в мен все повече напира спомена за притчата, която ти пускам.
Ако искаш да направиш нещо, просто тръгни и го направи. Всяка следваща стъпка определя настоящето, всичко останало е фантазия.
 
ПРИТЧА ЗА МАЛКОТО ЖАБЧЕ
Имало едно време една групичка от малки жабчета … Един ден малките жабчета си организирали надбягване. Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците. Състезанието започнало . Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания… -О, пътят е толкoва труден! -Те НИКОГА няма да достигнат върха. -Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока! Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно. Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре. Тълпата продължавала да крещи.. -Толкова е трудно!!! Никой няма да успее! Все повече жабчета се уморявали и се отказвали … … Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре …Не се предавало! На самия край всички други вече се били отказали да изкачат кула. С изключение на онова мъничко жабче, което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха! ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?
Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?  
 Оказало се, че Победителят бил ГЛУХ. Поуката от тази история е… Никога не слушайте другите , защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези които носите в сърцето си! Винаги мислете за силата, която носят думите. Защото всичко, което чувате или четете, повлиява на действията ви! Следователно….Бъдете ВИНАГИ…ПОЗИТИВНИ! И преди всичко… Бъдете ГЛУХИ, когато хората ВИ казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ! Винаги мислете… Аз мога да го направя.

Здравейте,
наистина човек, който е минал през ПР и ПА, заживял е с този ресурс и го е превърнал в гориво за живота си, не се връща и забравя за преживяванията си.
Обяснявам си го като раждането, нито родения, нито майката помнят момента и болката.
Та да минеш и продължиш през ПР е като да се родиш отново. Болезнен и гигантско енергиен процес, но след това... След като се родиш вече си осъзнат с търпение, любов и живот.
Та, гарантирам има, минали през ПР и продължили след него в по-плътен фон на живота.
Аз съм по този път!
Вярвам че всеки може! Трябва вяра и търпение, несъпротивление, защото живота и вселената знаят кое, кога и как е най-добро за всеки от нас. Винаги сме там, където трябва, с когото трябва и с преживелищата, които са ни необходими да станем човеци.
Поздрави,
 

Аз съм го преодоляла и повече от 3 години не съм имала паник атака, живея нормално, щастливо и ползотворно, ходя на работа, пътувам, излизам и така. Много по-осъзната, адекватна, спокойна и продуктивна - това е резултата от периода ми с паник атаки