Borovin

Здравейте,
като гледам колко по-значими проблеми има тук , някак си ми е неудобно,
но все пак реших и аз да споделя моят (моите) проблем(и).


М честно не знам откъде и как да започна. Дори пред себе си ми е трудно, а какво остава пред други.
Какво съм в момента? Човек, който има много хвърчащи мечти и желания и малко реализирани такива и въобще някакви.
Изпълнен съм с досада към всичко градско и шумно: миризми на евтини парфюми, блъскане на хората,
миризми и шумове на коли, на некачествени улични храни, намръщени хора, гледащи като зомбита,
можейки да им прочета мислите, да не говоря сградите как ми влияят и т.н. ..Всичко това може да ме депресира.
Но едва ли това е причината да не се чувствам добре.
Не искам да споделям с близки или приятели, защото някои няма да ме разберат, трети ще отблъсна,
а други не искам да натоварвам. Просто ми се живее, а не постоянно да се сблъсквам със страховете си,
с невъзможните си желания. Не е нормално да мисля всеки ден как скачам от прозорец как си режа вените...
толкова е нечестно. Откъде ли иде всичко?, от нетърпението ми , от злото в мен, от омразата към себе си,
не знам, от липса на вяра, от много мисли излишни. Иска ми се да вярвам в нещо добро, път, по който да вървя,
но същевременно не искам да съм мачкан от тази джунгла, в която живеем. Дали пътят е да страдам в името на Бог,
да понамалея болезнеността си на вредното его? Изгубил съм вярата, търпението, смирението, ценности, заместил съм ги май със самовлюбеност,
страсти .. и кой знае още какво. Чувствителен съм към всякакви неща, викане, лоши думи, погледи, много лесно
ме избива на плач, често мисленето ми блокира от вътрешна паника или изнервеност, дори някога имам нужда
да ходя, за да мога да мисля. Не мога да се съсредоточавам, едвам завърших университет, късайки ме на 80% от изпитите, беше ад,
в мен съжителстват едновременно стоицизъм и див нрав..
Сигурно заради силния копнеж да срещна любовта,която досега не съм и споделял, а това
ме прави пък още с по-ниска самооценка. Може би щом токова трагично съм преживявал несподелените любов, как ли съм
щял да преживея една раздяла, та Бог да ме е пазил, знам ли? Исками се аз да давам любов, аз да съм силния,
а не аз да прося таква. Завива ми се свят от всичките хора и информация около мен, сравнявам се с всеки,
ужасно ми е. Постоянно се изправям пред страхове, срамове и се побърквам , когато видя че само аз имам такива и нямам сила
да ги преборя. Не знам, от скритата гордост ли идва?

Всъщност от самото си начало на моето съществуване имам проблем с преодоляването на страховете си,
със себеутвърждаването и от там общуване, самозащита при атака от всякакъв аспект. Първите ми спомени бяха
как се страхувам да ходя до санитарни възли на обществени места. Особено в детската градина и когато
другарките ни плашеха да не ходим, когато си поискаме, а само в определени часове.. толкова пъти ме прибираха
с пълни гащи (сега се смея), ама тогава ми е било направо цяла драма, ужас. На 6 години ме беше срам да ида до магазина
да си купя една дъвка.(Странно сега пътувам на стоп из цяла България, без да се замислям благодарение на приятелите ми,
ето средата коко е важна !!! ) Много се влияех от децата, особено като ми се подиграват, дори бях агресивен,
а тяхната философия беше, че да се гневиш, значи да си силен.. хм. Спомням си как всички се бяха научили да карат колело
на две гуми, само аз не, щото нямах малко колело, а на голямо ми беше трудно, колкото и да ме мъчат, не можах да се науча,
накрая се научих на едно чуждо сам. Както и да е, спомням си, че пак беше драма. А когато се качих на голямо и започнах да карам,
беше един от най-щастливите ми детски дни. Не искам да си помням ваканциите, как всички ходеха на почивки, а ние никъде.
В крайна сметка сега, като дойде лятото се чувствам като луд, ходи ми се навсякъде и къде ли не, искам да си наваксам морето, което
липсваше преди, на 22-23 годишна възраст отидох можеби за трети път в живота си на море, голямо щастие беше, и пак се почна с драмите,
че не мога да плувам и стоя и си мълча, докато другите ми приятели се забвляват, но за щастие са добри, а не като онези жестоки от детството,
които, бяха готови винаги да те смажат за всяка слабост и такива като мен просто, можеха или да се свият или да се изпълнят с агресия,
за да ги уважават. Сега не съм толкова агресивен, по-скоро потиснат гняв, сигурно взимам някакви уроци, заради агресията си сега.
Но истинската ми голяма депресия започна, когато отидох от малкото селце, да уча в големия град на 13 год.
Беше ми трудно в училище, заради много по-високото ниво, имах само двойки в началото, както и да е.
От тогава все нещо не е както трябва и едвам се оправям с живота, все не съм доволен и изнервен.
И все повече и повече виждам тоталния си срив, а съм млад, уж, е, малко на 18 години взе да ми капе косата ,
тялото ми не е много мръднало от 18 год възраст, до сега, отгоре на всичк отгоре имам нещо като анемия, лесно се изморявам,
да не говоря за студени ръце и т.н. Не мога да изкача един връх дори с тежка раница, става някъв ад, причернява ми, мускулите се вдървяват,
задъхвам се, вие ми се свят. Днес дори един приятел, актьор, много интересно ме имитираше как ходя наведен, не че не го знам,
ама ми стана малко гадно, както когато се гледам на снимки, винаги изглеждам като подплашен заек. Страх ме е вече и да се влюбвам,
щото винаги е болезнено, уж някви уроци научавам, но не свършиха ли и те. Понякога ми е много приятно да съм сам със себе си, а в друг момент
издивявам и постоянно търся компанията на приятели, все се опасявам , че съм нещо смукател на енергия, параноя .
Можеби това е единственото ми желание в живота, което стана реалност- да имам приятели, истински. Но когато се чувствам слаб, неуспял, неудачник,
някак си все си мисля, че няма с какво да съм им полезен, освен с шегите ми и странния ми хумор, който е моят метадон,
но и който не може да ме спаси от сбъркания ми светоглед и желания в живота. Да , това е една от моите особеоности,
често се явявам шута на компанията, странно , това започна, точно като дойдох да уча в града, навярно подъсзнателно съм искал
да компенсирам чувството, че никой не ме харесва, хм идиотщина, отгоре на всичко, така изглеждам и доста несериозен, но пък поне
общувам по-лесно, когато накарам някой да се засмее, започвам да се отпускам и ми е по-лесно. Друга странност, например сега като си помисля
за тва как ме отрязва поредната прелест, загнездила се в мислите и съцето ми, все чувствам няква дупка в стомаха си и като, че ли започвам да падам
в нея и да се изгубвам. Иска ми се да се науча да бъда добър и търпелив, мисля, че това е основната причина да съм зле. а именно,
че нямам цели и постижения, които да ценя и да ме карат да се чувствам полезен. понякога съм се докосвал до смирението,
но само за кратко. изгубил съм контрол, не мога да виждам нещата в перспектива и да знам, че ще се случат, да имам стратегия, да вярвам в нея
и да вървя по някаъв път. Мисля, че хубавите неща стават бавно , с търпение, с труд, но и с любов. Аз явно нямам и понятие що е това последното,
Всичко е до мисленето ми, до истината, дали съм готов да понеса истината и дали съм готов да се изправя пред болките, зашото без тях не може.
би трябвало, когато човек желае нещо силно, да търпи болките, но аз се крия от тях. Един приятел, който мдругото учи психология,
ми казва, че проблемът ми е, че много мисля. Може и да е прав, но последното , което ми каза, че аз се страхувам от успеха...!!!!???
Сигурно е имал предвид, че тотално съм се отказал от това, което учех, инженер(завърших), но рабрах че нито ми се отдава, нито ме прави, щастлив,
осъзнах, че искам да общувам с хора, да съм в добра среда, не случайна, да работя и за каузи и за идеи, не само за пари.
да инфантилно звуча, не си въобразявам, че съм специален случай, но как да разбера света, ако не разбера себе си ? !
Как да си мисля, че няма зло в мен, щом не ми се живее, а ми се умира, или по-скоро ми се живее по друг начин, но не с тези мисли,
ужасни, и с тези действия слаби, които не дават резултат. опитвам се да почна от млаките неща, знам ,че това е пътят, но все нещо става,
ето ще взема пак да с влюбя и всичко се обръща с галвата надолу и по цял ден ще бъда разсеян. Ужасо е да гледам как по млади от мен, се справят с
всичко по-добре, просто защото не се товарят столкова мисли, започвам да си мисля, че няма смисъл от изкуство , музика, те водят само до мчети,
а мечтите до разочарования, по не при мен, с това его, подмолно. Като се чета отстрани си мисля, колко съм глупав. Но ето корема пак става дупка
и потъвам в него, а понякога дори само когато "тя" ми говори, като че ли целия свят се променя и вече не мразя нищо и веднага коремът
спира да ме боли ... . Ето сега не мога да остана сам, дори и на работата си, не мога да бъда сам, постоянно съм в някакъв филм в главата си.
Изгубих се... , нищо не мога да намеря в мен, искам да съм част от нещо си за да знам, кой съм, но не част- роб, робот , а част от нещо, което е
част и от мен. Аномия? Спомням си четох една статия как един шведски доктор лекувал кандидат самоубииците си, просто ги пращал в комуналните жилища
в петербург да поживеят малко, и след един месец живяне, всяка сутрин да чакаш за тоалетна, да чакаш за кухня, за баня ... и така шведите започвали
да оценят какво си имат , но това е някак си изкуствено и все пак показва нещо много важно, че човек, когато губи, вижда по-ясно нещата.
Не знам, мисля че е малко безрасъдно да споделям толкова неща в интернет, макра и анонимно, но изпитвам някаква нужда .. Знам, че е опасно да
споделяш например с човек, който също е в подобно положение, има вероятност един друг да се "дозаразим" още повече . .. .( )
но това е истината, аз съм си аз и явно трябва да бъда по-добър и по-реален.