Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Венцислав_

Участници
  • Общо Съдържание

    2341
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    2

Мнения добавени от Венцислав_

  1. Сам?

    Може винаги да сме самотни, понеже сме си отделности,

    но сами не сме никога.

    Особено в егрегорите, нали. Да не говорим - в еоните, които на този етап направо са ни демиурзи. И архонтите с нас...

    Но когато се отказваш от себе си, нали именно от тях се отказваш (само трябва да я няма целта, а необходимост).

    И когато се изпразниш, онова, което се излива в теб, е най-свещената свързаност на всичко с всичко.

    Необходимост - за нея обаче наистина е нужна помощ. Личността я обзема и я превръща в цел. Нужна е среда на астрална чистота, за да може и нашият асрал да се изчиства, а не да замества "нисши" с "висши" форми. Земното жизнено поле не предоставя такава среда. Нали именно това, че сме го наситили до безкрайност с форми е основния ни проблем, който не позволява да изградим освобождението си чрез старите, вършещи работа в миналото пътища на култивирани и разделяне на личността...

    Но помощта от планините не се изразява с външни ръце, а готовото да я приеме сърце едва ли би останало без нея.

  2. Висшият аз предоставя условията пред нисшия за неговите избори.

    Нисшият аз прави изборите си и с това носи конкретни придобивки, както за себе си, така и за Висшия. И после пак същото...

    Изборите са доказателство за несигурност. А целта им винаги е утвърждаване.

    Пътят, Истината и Животът не предполагат никакви избори. Те са просто Пълнота.

    Всички пътища пред нас служат само за това, да не приемем Пътя в себе си.

    Всяка наша действителност служи само за това, да не познаем Истината.

    Всяко съществуване служи на доотделянето ни от Живота.

    Пътищата, действителността и съществуването са ни подарени "свише" от висшия аз и неговия надиндивидуален еквивалент - диалектичния логос.

    Щом това търсим...

  3. Портата на Сатурн...

    Веднъж - врата към отвъдното царство,

    Веднъж - врата към Небесното царство.

    Зависи кой минава през нея. Земното няма къде другаде да иде, освен в земята.

    Небесното може да проникне в земното само в степента, в която последното се е отдръпнало за да му предостави местенце.

    Не - нещо в мен да намалява, а друго да расте - това е рафиниране на земното. Аз да намалявам... Тогава Той със сигурност ще расте - онзи Нов Уран, който повежда към Другата порта на Сатурн.

  4. И накрая – вътрешния глас. Мислех си, че е лесно, но след като прочетох написаното от Божидар – виждам, че и тук има трудности. Има опасности от чуване на други гласове, минаващи за вътрешен. Как става различаването? :hmmmmm:

    Глас ли е,

    не е достатъчно вътрешен.

    Темата е много важна, но...

    Всичко, с което можем да осъществим връзка като личности, е само егрегор.

    Както определящо за нас е астралното ти тяло, а дихалното му поле е населено с всякакви мисъл-форми,

    така то е взаимоотражаемо с цялостното земно електромагнитно поле и контактува с неговите съответствия на мисъл-формите, които, поради подхранването от множество личности се превръщат в егрегори и в определен момент придобиват и собствено съзнание.

    Всички осезавани от личността ни мистични преживявания, от каквато и природа да са, кореспондират с егрегорите. Просто не би могло да бъде по друг начин и е естествено. Едни други с тях се взаимооформяме и взаимоподдържаме, защото това е диалектичния живот, който солидарно утвърждаваме.

    Изход от този конкретен проблем няма, както няма реален изход от никой общочовешки проблем. Има само Изход, който е универсален. За да преодолеем всичко земно "извън" нас, е необходимо да преодолеем земното в себе си, което е личността.

    Темата се припокрива много с тази за Висшия аз, но...

  5. Нисшият аз е производен на висшия. Всеки от тях, чрез утвърждаване на себе си, утвърждава и другия.

    Нисшият бива управляван от висшия чрез изливане на неговите сили в плексус сакралис и чрез система от електромагнитни фокуси в мозъка.

    Целта и на двата аз е култивацията им.

    Пътят към отслабване на юздите на Висшия е чрез отказване от нисшия и неговата себецентрираност.

    Висшият аз, според розенкройцерите и висшият аз на Блаватска и сие

    е едно и също нещо. Само е погледнато от различни ъгли.

    Това мнение е вероятно малко по-основано от обратното на Станимир.

    И ми е ясно защо и как това е трудно за приемане.

  6. Всъщност, нещата май не стоят точно така, но би могъл да се информираш, ако се интересуваш.

    Важно обаче беше какво е казал. Или пък какво сме чули...

    Ти, между другото, прочете ли?

    Аз цитати почти никога не чета, но този силно го препоръчвам на всички Азове.

  7. Към него имам някои резерви и лични съображения за тях, но го уважавам, както и останалите т.нар. учители.

    Би трябвало и любителите на теософията и на Блаватска да проявяват интерес към него, имайки предвид, че тя го обяви за "всемирен учител" и опита още от дете да го присвои в обществото си.

    А също и за онези, които пък умишлено странят от теософските доктрини, понеже и той решително се разграничи от тях. Каза, че няма да бъде ничий "всемирен учител", а ще бъде, каквото ще бъде.

    Ето, какво казва Кришнамурти:

    Какво е Азът?

    ЗНАЕМ ЛИ какво имаме пред вид, когато говорим за аза? За мене той означава идеите, спомените, заключенията, преживяванията, различните форми на назовани и неназовани на­мерения, съзнателните усилия да бъдеш или да не бъдеш нещо, натрупаните спомени на подсъзнателното, расовото, родово­то, груповото, личното - всичко това, независимо дали се проя­вява чрез външни действия или духовно чрез вътрешни качест­ва, всичко това е азът. Той включва съревнованието, желанието да бъдеш нещо. Целият този процес е азът. И когато се изпра­вим пред него, откриваме, че той е нещо злощастно. Използвам думата „злощастно" нарочно, защото нашият аз ни отделя от другите хора, той се самоизолира. Колкото и благородни да са, неговите действия ни отчуждават и отделят един от друг. Ние всички знаем това. Познати са ни онези необикновени моменти, когато нашият аз го няма. Когато няма усилие, желание да се пос­тигне нещо - моментите, когато сме изпълнени с любов.

    Струва ми се, че е много важно да разберем как нашият опит укрепва личния аз. Ако сме сериозни, би трябвало да разберем този проблем на нашето съществуване. А какво означава думата опит? През цялото време ние имаме преживявания, добиваме впечатления и осмисляме тези впечатления, реагираме и дейст­ваме по един ши друг начин под тяхно влияние, правим си сметки, хитруваме и т.н. През цялото време съществува взаимодействие между онова, което виждаме обективно, и нашето отно­шение към него, взаимодействие между съзнателното и споме­ните на подсъзнателното.

    Спомените ми определят начина, по който се отнасям към онова, което виждам и чувствам. Опитът участва в процеса на моите реакции към онова, което виждам, чувствам, знам и вяр­вам. Опитът е реакция, отклик на нещо видяно. Аз реагирам, когато ви видя и наричам тази реакция опит. Ако не дам име на мо­ята реакция, тогава тя няма да бъде опит. Наблюдавайте ваши­те собствени реакции и онова, което става около вас. Ако през това време вие не назовавате нещата, това ще означава, че не може да се говори за опит. Ако не ви разпозная, как мога да говоря за някакво преживяване, за това, че съм се срещнал с вас? Звучи просто и ясно. Това не е ли факт? С други думи, ако не реаги­рам според моите спомени, според моите условия на живот, според моите предубеждения, как мога да говоря за опит, за това, че съм преживял нещо?

    Да вземем проекциите на нашите желания. Желая да не съм изложен на опасност, да имам вътрешно чувство за сигурност. Или желая да имам гуру, учител, Бог. И опитът е проекцията на моето желание, т.е. моето желание е възприело известна форма и аз съм му дал име. И аз реагирам на това. Проекцията е моя и аз съм й дал име. желанието, което за мене е опит, ми дава основание да кажа: „Това е моят опит", „Срещнах Учителя", или: „Не срещнах Учителя". Нали желанието е онова, което наричаме опит?

    Какво става, когато желая съзнанието ми да бъде спокойно? Какво се случва? Виждам колко важно е съзнанието ми да бъде спокойно, в покой, поради различни причини - защото Упанишадата казва това, религиозните писания казват това, светците го казват и понеже понякога аз самият чувствам колко хубаво е да съм спокоен, понеже съзнанието ми е толкава бъбриво. Поня­кога разбирам калка приятно е съзнанието да е спокойно, да е в покой. Искам съзнанието ми да бъде спокойно и се питам: „Как може да стане това?" Знам какво една или друга книга казва за медитацията и за различните форми на дисциплина. И се мъча да постигна спокойствие чрез дисциплина. Следователно моят аз се утвърждава с помощта на покоя.

    Искам да разбера каква е истината. Това е моето желание, моят стремеж, в резултат на което обективизирам онова, което смятам за истина, защото съм чел много за нея, слушал съм много хора да говорят за нея, религиозните писания я описват. Искам всички тези неща. И какво се случва? Обективизирам само­то желание и приемам състоянието, до което съм стигнал. Ако не приема това състояние, не бих говорил за истина. Аз го при­емам, преживявам го и този опит ми дава сила, не е ли така? А след това човека казва: „Знам", „моят Учител", „има Бог", „няма Бог", казва, че дадена политическа система е правилна, а всички други не са.

    По този начин опитът винаги утвърждава аза. В резултат на това вашият характер придобива известна сила, засилват се вашите знания и вашите вярвания, изкарвате ги на показ пред другите хора, които не са толкава умни, колкото сте вие, защо­то имате дар да пишете, да говорите или сте обигран. Тъй като вашият аз действа, а също и вашият Учител, социалната група, към която принадлежите, икономическото ви положение - всички те ви изолират от другите хора и пораждат противоречия. Ако сте искрен и сериозен, трябва напълно да разрешите този център, а не да го оправдавате. Ето защо трябва да проу­меете процеса на личния опит.

    Възможно ли е за съзнанието, за собствения аз да не се обективизира, да няма желания и опит? Виждаме, че целият опит на собствения аз е отрицание, че е пагубен. А го наричаме положително действие, нали? Именно това наричаме положителен на­чин на живот. Да се откажете от целия този процес за вас е от­рицание. Това правилно ли е? Можем ли, вие и аз, да стигнем до корена на проблема и да разберем процеса на собствения аз? Какво води до разпадане на аза? Религиозните и други групи предла­гат да се отъждествим с нещо, не е ли така? „Отъждествете се с нещо по-голямо и собственият аз ще изчезне", казват те. Но безспорно отъждествяването е все още процес на собствения аз. Онова, което ни се струва по-голямо, не е нищо друго, освен проекция на собствения аз така, както го чувстваме, поради което то ни дава сили.

    Всички различни форми на дисциплина, вяра и знание също подсилват собствения аз. Можем ли да открием какво ще накара аза да изчезне? Но, всъщност, неправилен ли е въпросът? По съ­щество това искаме. Искаме нещо, което да накара собствения аз да изчезне, така ли е? Смятаме, че съществуват различни средства за това, например отъждествяване, вяра и тъй нататък, всички те са на едно и също ниво, защото всички те утреп­ват аза по един и същи начин. Е, мога ли да видя собствения аз навсякъде, където той действа, да видя неговата разрушителна сила и енергия? Каквото и име да му дам, той е сила, която отчуждава, пагубна сила, и аз искам да намеря начин да я унищожа. Сигурно сте си задавали същия въпрос: „Виждам как собствени­ят аз действа през цялото време и винаги ми носи несигурност, страх, неудовлетвореност, отчаяние, страдание, не само на мен, но и на хората около мен. Може ли този „аз" да бъде премах­нат цялостно, а не частично?" Можем ли да стигнем до негови­те корени и да ги изтръгнем? Нали това е единственото нещо, което ще ни даде възможност да функционираме? Не искам да бъда частично интелигентен, а хармонично интелигентен. Някои от вас са интелигентни в своя бизнес, други в своята служба и тъй нататък. Всички хора са интелигентни по различен на­чин, но ние не сме хармонично интелигентни. За да бъдеш хар­монично интелигентен, трябва да се освободиш от собствения аз. Това възможно ли е?

    Възможно ли е азът да липсва напълно? Знаете, че е възможно. Какви са необходимите съставки, изисквания за това? Какъв е факторът, който може да го осъществи? Мога ли аз да го уста­новя? Когато задавам въпроса: „Мога ли аз да го установя?", явно показвам, че съм убеден, че това е възможно. Аз вече направих пред вас експеримент, който показва как собственият аз се за­силва. За да разберем аза е необходима голяма интелигентност, остра наблюдателност и бдителност, непрекъснато да го наб­людаваме, за да не убегне от вниманието ни. Аз, който съм бди­телен, искам да се освободя от своя аз. Когато казвам това, аз знам, че е възможно да го направя. В момента, в който казвам: „Искам да се освободя от него", осъзнавам своя аз и по този на­чин той се засилва. Е, тогава, как е възможно азът да няма съзна­ние за себе си. Човек може да види, че творческото съзнание изключва съзнанието за аза, за себе си. Има творчество, когато азът липсва, защото творчеството не е интелектуална дей­ност, акт на съзнанието, не е проекция на собствения аз, а нещо, което е отвъд всякакъв вид опит. Възможно ли е съзнани­ето да бъде напълно спокойно, в състояние на неразпознаване, в несамосъзнание, за да стигне до положение, при което творческият процес става възможен, което означава, че собственият аз го няма, че азът липсва? Нали това е проблемът? Всяко движение на съзнанието, положително или отрицателно, е преживяване, което в действителност усилва собствения аз. Може ли съзна­нието да престане да разпознава? Това е възможно само при пъл­но спокойствие, но не спокойството, което осъзнава собстве­ния аз и поради това му дава сили.

    Има ли нещо, освен самия аз, което може да наблюдава аза и да го разруши? Има ли нещо духовно, което замества аза, отст­ранява го, унищожава го? Нали смятаме, че има? Повечето рели­гиозни хора смятат, че има такава нещо. Материалистите каз­ват: „Не е възможно азът да бъде унищожен, той може да бъде само подобрен, укротен - политически, икономически или соци­ално, с помощта на дадена формула можем да го държим под кон­трол, да го опитомим и по този начин да го накараме да води благороден, морален живот, да не пречи на нищо, да следва соци­алната формула и да функционира като машинка." Това ни е из­вестно. Има и други, тъй наречените религиозни хора - така ги наричаме макар да не са религиозни, които казват: „По същест­во има такъв елемент. Ако успеем да се свържем с него, той от­странява собствения аз."

    Имали такъв елемент, който отстранява аза? Вижте, моля ви, ние правим точно това. Ние притискаме своя аз в ъгъла. Ако позволите някой да ви притисне в ъгъла, ще видите какво ще се случи. Бихме желали да има нещо, което да е извън време­то, което не е свързано със собствения аз, което се надяваме да дойде, да се намеси и да отстрани аза - нещо, което нари­чаме Бог, Има ли нещо такава, което умът ви може да си представи? Може да има, но може и да няма. Не в това е въпросът. Когато съзнанието търси духовно състояние извън времето, състояние, което ще започне да действа и ще унищожи собст­вения аз, тогава това не е ли друга форма на преживяване, което усилва аза? Не става ли точно това, когато вярвате? Кога­то вярвате, че има Бог, истина, състояние извън времето, без­смъртие, това не е ли процес, който укрепва собствения Ви аз? Азът е проектирал чувствата и вярата, които изпитвате, и това му дава по-голяма сила. И какво сте постигнали тогава? Вие не сте унищожили своя аз, а само сте му дали друго име, придали сте му други качества, вашият аз си е все още там, за­щото сте го осъзнали. По този начин нашето вътрешно движение е едно и също от началото до края, само че ние си мис­лим, че то се развива и става все по-красиво и по-красиво. Но ако се вгледате в себе си, ще видите, че това е същият аз, който функционира на различни нива, под различни етикети и имена.

    Когато видите целия процес - хитруването, необикновените измислици, интелигентността на аза, как той се прикрива като се отъждествява с благодетелност, жизнен опит, вяра, знания, когато видите как съзнанието се движи в кръг, блъска се в клетка, която самото то си е създало, какво се случва тогава? Когато напълно осъзнаете това, тогава не изпитвате ли необикновено спокойствие, което идва не като награда или в резул­тат на принуда, на страх? Когато разберете, че всяко движение на съзнанието е форма за укрепване на аза, когато го наблюдавате, когато сте напълно наясно за действията му. Когато стиг­нете до това положение - не по идеологически път или в резул­тат на жизнения си опит, когато сте наистина в такава състо­яние - тогава ще установите, че съзнанието, което е в пълно спокойствие, няма сила да твори. Каквото и да твори вашият ум, то ще бъде в границите на вашия аз. Когато съзнанието не е творящо, има творчество, процес, който не можете да разпознаете.

    Действителното, истината, не са неща, които човек може да разпознае. За да се прояви истината, вярата, знанията, лич­ният опит, стремежът към благодетелност - всичко това трябва да си отиде. Добродетелният човек, който съзнава, че се стреми към добродетелност, няма никога да открие дейст­вителното. Той може да е много почтен човек, но това няма нищо общо с човека на истината, човека, който разбира. За човека на истината истината се проявява сама. Добродетелният човек е добър човек, но той никога няма да открие истината, защото добродетелта за него е прикритие на неговия аз. Стараейки се да бъде добродетелен, той засилва своя аз. Когато каже: „Не трябва да бъда алчен" състоянието на не-алчност, ко­ето той изпитва, само засилва аза. Ето защо е толкова важно да бъдеш беден, не само материално, но също така в областта на вярата и знанията. Материално богатият човек, човекът, бо­гат със знания и вяра, ще познава само тъмнината и ще бъде сре­дище на беди и страдания. Ако вие и аз като индивиди разберем по какъв начин действа азът, ще осъзнаем също какво е любов­та. Уверявам ви, че това е единственото преображение, което може да промени света. Любовта няма нищо общо с аза. Азът е сляп за любовта. Казвате „обичам", но в самото казване, в само­то изживяване няма любов. Там където има любов, азът не при­съства.

    "Истината е земя без пътища"

  8. Човекът, отделността, не може да осъзнае цялото единство и взаимосвързаност в света. Може само да си втълпи, че понеже е чел за това, някак го почти разбира и т.н.

    Но когато оставиш съзнанието за отделност да си отиде,

    Единството и Пълнотата, чиято природа е да СА,

    просто биват непосредствено осезавани, като съществуване. И друго нищо не съществува.

    Колкото и да се лъжем тук, това е непроменимо.

    Ние сме точка (център). Колкото и да я храним, тя може само в един момент да се пръсне.

    В момента, в който точката се разтвари, остава Цялото.

    Тя може да се разтвори само като е неограничена и чиста, защото така все пак още пази усет за цялото и истинско съзнание за принадлежността си към него.

    Но като започнем да я уголемяваме с натрупвания и особено "духовни", тя просто започва да трупа тлъстини, да става по-тежка и инертна. И като спечели състезанието за най-тежката точка в майя, получава грамота за хващане на Господ за шлифера.

    Честито!

    Аз си имам колекцийка с такива грамоти. Понеже са непоклатими, не успявам и да ги домъкна до контейнера за смет. Сигурен съм, че шлиферът няма да ми се сърди, ама...

    ПП: Стан, нещо не си схванал. Аз не искам веднага да се слея с Бог. Аз искам просто да липсвам.

    Вярно е, че е едно и също като резултат, но... (ако някой усети това, думите относно всичко останало ще са излишни)

  9. Аха, значи опитът и паметта са излишни, както и обективното знание, до което сме достигнали? Способността ни да обичаме, да мислим, да вярваме, да сме справедливи, да сме състрадателни, да сме силни и още куп неща какво са? Нещо външно от нас? Или вътрешни натрупвания, които никой не може да ни отнеме или унищожи? За това, дали натрупванията са духовни или само ги наричаме така вече писах.

    Не желая да участвам в полемики, но няма как да не отбележа,

    че този пост говори много...

    За мен е абсолютно неасимилаемо, как смяташ, че този безкраен егоцентризъм може да те доближи по някакъв начин до онова, което дори само ти смяташ за бог.

    Наистина ли здравото стискане на всичко, което си придобил и безспирната алчност за още, ще ти донесе някаква универсалност...

    По принцип за всяка една способност от тук изброините, бих могъл да ти докажа, че отнесена към човека тя не е истинска, но в момента няма смисъл да дребним погледите си, пък и няма да извикам друго у теб, освен съпротиви.

    Разбира се, че натрупването е нещо външно, иначе не би било натрупване. И по-големия проблем е, че ние се идентифицираме чрез това външно нещо и дори си мислим, че растем чрез него.

    Ами, всъщност, до голяма степен сме прави - растем. А това идва да покаже, че май самите ние сме само външни и нищо друго.

    Радостно е, от една страна, че човек има стремежи към подобни качества. Това означава, че не е изгубил напълно несъзнателния спомен за своята събожественост.

    Но е трагично, че той се опитва от кал да създаде външни имитации на атрибутивни за определена същност излъчвания.

    Нима наистина е възможно да си помислим, че опитвайки да развиваме в себе си сенки на проявления, можем да достигнем до същността, която ги изявява като част от себе си... Да, това е човешкото безумие...

    Но ако случайно нещо от тази същност все още не е безвъзвратно изгубено в нас, дали наистина можем да достигнем до това най-дълбоко, най-чисто и най-тихо местенце в нас чрез натрупвания... Или по-скоро чрез освобождаване от всички натрупвания, за които можем само да се надяваме, че не са успели докрай да го задушат, а само са го упоили.

    Бо, пътят от Първоизвора до този порядък на съществуване ли наричаш еволюция?!

    Да, материята е еволюирала във формите си, като естествено следствие от затворения в нея дух (само в този порядък), чието постепенно приближаване към нея, която го е отразявала, е носело и отсрещното нейното "оживяване". Но точно по силата на отразителната и способност, духът, идеите, са извървели обратния път - на пропадане, обездвижване и т.н. Това ли наричаш еволюция?

    Без опита не бихме стигнали до тук. С опита не бихме могли да стигнем до никъде другаде. Точно той е онзи тесен тунел, за който, до колкото си спомням, именно ти беше повдигнал тема.

    Това са стълбите под краката ни, но също и стените ни. Хайде сега да познаем, кои са онези храмови стени, които Христос казва, че ще разруши... Защото само така би могъл и да вдигне Нов Храм. За три дни.

    Казах си каквото имах, но вие по-добрете забравете какво съм казал, защото няма да продължа да споря. Прави сте си.

  10. Ех...

    Не знам защо разделяш нещата...

    Но след като си търсещ, предполагам не се задоволяваш само с външното и твърдо-явното.

    Та, Моисей е символ именно на Висшия Аз (или връзката му с нисшия). А каменните скрижали са неговата дреха, липиката, карма... Той е почти първосвщеник, но както добре знаем, той повежда народа израилев към обетованата земя, но в никакъв случай не го извежда. Нужни са 40 години в пустинята, изпълнени с глад, мор и т.н. и предаването на водачеството на Иисус Навин, който единствен е способен да освободи Израиля.

    Точно както 40 дневния Иисусов пост в пустинята... И когато противникът изкушава Иисус с хвърляне от крилото на храма в светия град, му споменава част от псалм 91: "Ще заповяда на ангелите Си за Тебе: И на ръце ще Те дигат. Да не би да удариш о камък ногата Си".

    Но Иисус знае как се изпълнява това:

    "Махни се, Сатано, защото е писано: "На Господа твоя Бог да се покланяш, и само Нему да служиш".

    11 Тогава дяволът Го остави; и, ето, ангели дойдоха и Му прислужваха."

    И да кажа ли какво ще да означава: "Да не би да удариш о камък ногата си."

    Става въпрос за онзи камък, върху който е написан закона...

    На въпроса ти, може ли да ти задам един друг въпрос - според теб Бог има ли карма? (надявам се да не подлежи на обсъждане)

  11. В цялото послание към римляни се говори за закона и в полочината към галатяни, а се споменава и в първо към коринтяни и евреи. И сто пъти да ги прочетем, едва ли ще ни стане много ясно за какво се говори, ама, знам ли, може поне нещо и да допуснем...

    Като сме тръгнали с изрезки, ето и от мен малко:

    Римляни 3:20

    Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха.

    Римляни 4:15

    понеже законът докарва, не обещание, а гняв; но гдето няма закон, там няма нито престъпление.

    Римляни 7

    4 И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона чрез Христовото тяло, за да се свържете с друг, сиреч, с възкресения от мъртвите, за да принасяме плод на Бога.

    5 Защото, когато бяхме плътски, греховните страсти, които се възбуждаха чрез закона, действуваха във вашите телесни части, за да принасяме плод който докарва смърт;

    6 но сега, като умряхме към това, което ни държеше, освободихме се от закона; тъй щото ние служим по нов дух, а не по старата буква.

    7 Тогава що? Да речем ли, че законът е грях? Да не бъде! Но напротив, не бих познал греха освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казвал: "Не пожелавай".

    8 Но грехът понеже взе повод чрез заповедта, произведе в мене всякакво пожелание; защото без закон грехът е мъртъв.

    9 И аз бях жив някога без закон, но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях:

    10 намерих, че самата заповед, която бе назначена да докара живот, докара ми смърт.

    1 Коринтяни 15:56

    Жилото на смъртта е грехът, и силата на греха е законът;

    Галатяни 2

    16 като знаем все пак, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исуса Христа, - и ние повярвахме в Христа Исуса, за да се оправдаем чрез вяра в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя твар.

    17 Но, когато искахме да се оправдаем чрез Христа, ако и ние сме се намерили грешни, то Христос на греха ли е служител? Да не бъде!

    18 Защото, ако градя изново онова, което съм развалил, показвам себе си престъпник.

    19 Защото аз чрез закона умрях спрямо закона, за да живея за Бога.

    20 Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.

    21 Не осуетявам Божията благодат; обаче, ако правдата се придобива чрез закона, тогава Христос е умрял напразно.

    Галатяни 3:13

    Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас;

    Галатяни 3:19

    Тогава, защо се даде закона? Прибави се с цел да се изявяват престъпленията, докле да дойде Потомъкът, на Когото биде дадено обещанието; и беше прогласен от ангели чрез един ходатай.

    Галатяни 5:4

    Вие, които желаете да се оправдавате чрез закона сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благодатта.

    Евреи 10

    1 Защото законът, като съдържа в себе си само сянка на бъдещите добрини, а не самата същност на нещата, то свещениците, които непрестанно принасят всяка година същите жертви, никога не могат с тях да направят съвършени в чистота ония, които пристъпват да жертвуват.

    2 Другояче те биха престанали да ги принасят; защото жертвоприносителите, еднаж очистени, не биха имали вече никакво изобличение на съвестта за грехове.

    3 Но в тия жертви всяка година става спомен за греховете.

  12. Стан, виж къде е основната отлика в нагласите ни...

    Манас няма нищо общо с каквито и да е натрупвания, независимо дали ни харесва да ги наричаме "духовни".

    Той, който е духът, няма как да натрупва каквото и да е. Той е просто е единосъщен с Пълнотата.

    И именно натрупванията, ако ще и наддуховни да са, сами по себе си са доказателство за отделеността ни от него.

    Именно поради това, завръщането не се осъществява посредством тях, а напротив - посредством освобождението от тях.

    Е, те, разбира се, са ни необходими, от гледна точка на законите на тази природа, с която взаимно се самоопределяме.

    Но някъде около осъзнаването на тези неща вероятно проблясва и възможността за нещо, което само на тази база би могло да се нарече Освобождение.

    Ап. Павел казва, че законът е доказателство за греха. Съзнателното изпълнение на закона е нещо, което ни помага да се движим по-безпрепятствено и облагодетелствано...

    в тъканта на греха (отделеността).

    Явно освбождението е нещо съвсем различно.

    Нека преди да възразим да помислим...

  13. Целите не са обективности, а психични проекции, чиято база, много ясно, се намира в обуславящото изграждащо минало на тази психика, която смята, че в този конкретен момент ги полага.

    Колко твърдо и непроницаемо звучи... Точно като нас и почти колкото висшия аз.

    И колко жалко... За онова най-фино пламъче, което в даден момент отново е замъждукало в нас. За да ни обезпокои. И по този начин да ни направи търсещи, с един много далечен интуитивен белег за едно изгубено състояние на божественост.

    Но човек не би могъл да си позволи да се отдръпне от себе си, за да има това пламъче достатъчно кислород, за да се разрастне.

    Точно това е любимия момент на Висшия Аз, който заявява на отрочето си: „Ето, виждаш ли, ти трябва да бъдеш съвършен, започвай да натрупваш вече други придобивки, които по-трайно да носиш в раницата си.”

    И ние започваме да се мъчим да бъдем все по-малко егоцентрични, за да можем качествено да нахраним...

    егото си.

    И трупаме. И растем. И пламъчето се задушава.

    Но какво значение има, ние вече сме поели една друга посока, която ще ни изведе към така желаната вездесъщност. И тя наистина е постижима. Сава богу, че имаме този Висш Аз, който да ни помага с полусъзнателни импресии за всичко, което е било, което е и което предстои, за най-добрите начини да се издигнем....

    В този свят.

    Какво?! Има само един свят, какво е това определение?!

    Разбира се, че има само един свят за личността и висшия аз, които са негов продукт.

    Личността се развива неимоверно, придобива много способности (как би могло да има нещо егоцентрично в това) и стига до онези среща в пустинята, представена ни в новия завет. Само не е преминала през онзи 40-дневен пост, но пак се среща в пустинята с когото трябва, със своя бог. И когато той и предлага да превърне тези камъни в хлябове, тя изпълнява, за да подчертае вездесъщността си. Ако случайно откаже да упражни тази магическа дейност, защото по някакъв странен в случая начин, е дочула от някъде, че това би предизвикало огромно обврързване с материята и причинно-следствените закони, то е възможно тя да достигне до следващия етап в тази среща. Тогава висшия и аз и предлага да се хвърли от ръба на твърдата материя, за да докаже, че е покорител на света. Тя изпълнява, защото над видимата материя вече ще се превърне в съзнателна част от диалектичната йерархия и ще служи на света. Но ако по някакъв начин, ама наистина много странен, тя успее да осъзнае извора на подбудите си, че все пак се касаят за личното възвеличаване, то има някакъв шанс да се достигне и до третият етап на тази среща. И когато висшият аз заведе личността на най-високия връх и и покаже целия свят, с обещанието, че ще и го предостави. Тя, разбира се, му се поклонява, та нали той е нейния бог и наистина получава света. И готово. Всичко, което някога е било пожелавано, е осъществено. А тази личност се слива с бога...

    на този свят.

    За радост, в един подобен миг, онази Първична жизнена искра, която е била тотално задушена, се завръща в своя Първоизвор, но необогатена и несъзнателна.

    На личността тя определено не и трябва, защото се е сляла с цялостния порядък на този свят и нито би могла да си представи, че би могло да съществува нещо отвъд него, нито има начин вече да бъде освободена от него.

    Просто когато необходимостта от този авариен порядък отпадне, поради освобождението на останалите Божествени искри, всичко ще потъне в космичната нощ, но не завръщайки се във Великата непроявеност, а просто изчезвайки, поради липсата на каквато и да е истинност в неговите форми. Те бяха създадени от човека в неговото все още близкобожествено състояние, когато тръгна (избра) по пътя на отделяне. Просто защото като изолиран (свободен) от всеобщия план, той имаше нужда от свое собствено отражение за изява. В последствие той трябваше все повече да се отделя от Пълнотата, поради което и външното му отражение ставаше все по-изолирано. Сега е естествено ние вече да нямаме и грам спомен или съзнателност за първоначалното състояние, но и заради това вече не сме съзнателни и в дотворяването на нашия си свят и затова той е вече напълно затворен за божествените сили.

    И все пак, Светлината свети.

    Светлината свети и в мрака.

    Но той я не позна.

    В този личен вариант на Новия завет инициативата на Ирод с младенците беше успешна.

    Ние дори не можем да навлезем в новите си предпоставки ( за този етап на земно съществуване), а да не говорим за изпълнение на този Нов завет.

    Природният бог на стария завет така или иначе никога няма да пусне юздите си.

    Можеше служенето нему да бъде само подготовка. Получихме невъоразимата милост на тази възможност.

    Но не успяхме да я използваме. Защото и нея опитахме да обземем.

    Нима Универсалното може да се хване за дръжката, за да бъде придърпано към личното...

    Е... все е път...

  14. Бихме ли могли да спорим, че в дълбините на всесъществуването има Един Първоизвор...

    Но на онзи, който твърди, че този свят е непосредствено Негово творение, просто му липсват елементарни езотерични познания.

    И тук въобще не става въпрос за някакви философски системи, древни предания или тям подобни, с които малцина биха могли да имат невероятната избраност да се запознаят, прибавяйки ги към всичко вече натрупано.

    Не, става въпрос за поне бегло понятие, поглед, проникване в начина, по който нещата си функционират - сега и по принцип.

    Ясно е, че материята има основна атрибутивна склонност - да запечатва. По-фината материя, естествено, възприема много по-лесно идеи и макар, че е много по-пластична, тя привлича своите подобия и по този начин се уплътнява, докато в даден момент не се роди и видимата за нас форма. Затова и земният астрал бива наричан още и "огледална сфера", макар определението да би било по-подходящо за частта на видимите явления, на които по им приляга да бъдат определени като рефлекции.

    Къде обаче се образуват заобикалящите ни форми и кой ги зарежда... Знам, че ние все обичаме да търсим "дълбочината", но нека сега започнем от очевидното. Нашата жалка "творческа" дейност, под формата на емоции, мисли и т.н. от гледище на огледалната сфера, позната и като колективно подсъзнание, остава следите си точно като пътеките с боклуци, които сипем предимно поради цивилизованост. И понеже нашето съзнание образува своите лични форми посредством "преписване" от баткото "колективно подсъзнание", но после пък му предава листа с бисерите си пак на него, то последния събира достатъчно хартия, за да не спира да си прави оригами. И така се раждат видимите форми в любимия наш свят.

    Това е нещо, което е достатъчно видимо, ако ние сме недостатъчно повърхностни.

    И някак ни говори за съмнителна изолираност от всичко останало.

    В голяма степен висшият аз може да се приеме за индивидуализация на цялостното колективно подсъзнание. Но е и малко повече, тъй като по доста по-осезателен наин се явява създател на личността и в последствия я управлява, според своите потенциали. Такива, които са изграждани според изявите на всички предходни личности, населявали съответния микрокосмос. Той наистина е бог. Богът на този свят. И тъй като външното и вътрешното взаимно се отразяват, той е баща, но и дете на този свят.

    Къде тук е Първоизворът?!

    Ако кажем, че тук няма нищо от него, това ще бъде абсурд, защото просто нямаше да съществуваме. Но едно обикновено разумяване на тази постановка би достигнало до действителността на един друг абсурд - частта, която сме имали от Бог, просто сме решили да си я откъснем (щото нали и ние сме много божествени). Изолирали сме я от Пълнотата. Е, не е кой знае какво. Голяма работа...

    Само дето, отрязаните пръчки вече нямат нищо общо с лозата. Най-много след време да могат да се използват за тор, макар да е много по-вероятно просто да бъдат изгорени.

    Мислих още много да пиша, ама ме домързя. Аз няма да затварям цикъла на това изложение - нека, който има върху какво да се замисли тук, да потърси изхода си.

    "Ако светът ви намрази, знайте, че мене преди вас е намразил." (Йоан 15:18)

  15. Да.

    Но не това е основата.

    Основата е търсенето.

    И отчаянието.

    Фанатикът е точно като нас.

    Желае да стъпи върху една истинна основа.

    И обхожда всички посоки, за да я подири.

    Но когато успее - без значение дали полусъзнателно или напълно подсъзнателно - да прозре фундаменталната си невъзможност, посредством дадеността си да докосне Онова, което е скрития извор на същността,

    той без избор отдава цялостната си личност на външното.

    Той изпитва нужда да се отдаде напълно и с това е много повече от всички нас.

    Но не успява да притихне в този си стремеж, за да потъне към основата на нещата.

    И се самопосвещава на някаква конкретна твърдост, защото осезанието и му носи удовлетворение.

    Той е просто човек.

    С посока.

    И ние не сме по-добри с нищо.

    Превъзхождаме го само с надменност.

    Мирът на нашия Господ да дойде върху нас!

  16. нито духът е ред, нито материята е изначален хаос.

    Да, точно обратното е.

    ентропията не е нещо по-различно от потенциалната енергия на някаква частичка, която е обратнопропорционална на кинетичната. И ако се замислим, това въобще не са различни сили, а само различно впрягане, различна посока (навън или навътре). Редът е изява на определени възможности. Безредието е с по-ниско ниво на изява, кристализация, уплътняване и т.н., поради което с по-голям брой възможности за евентуална изява. Така стигаме до теоретичния извод, че тоталният хаос би било единственото начало на евентуалното всичко. Точно както ако бе възможно една частица да достигне до абсолютен кинетичен покой, това би означавало, че притежава безкрайна честота на собствено трептене, което пък ще рече, че тя е навсякъде едновременно.
  17. Сливане на твоята воля с Божествената.

    Това е много опасна посока към себезаблуждение.

    Няма такова нещо като сливане на личната воля с божествената. Може само личната воля на нисшия аз да се слее с волята на висшия аз и поради невежеството ни да си мислим, че сме я слели с божествената.

    Но за да стигнем до божествената воля реално, има само един начин - личната воля да се предаде и разпъне на кръста. Тя трябва да умре, защото когато изчезне, чисто и просто остава онава, което прониква всемира, на което ние пречим с нашите индивидуалности. Когато тях ги няма, съществува само онова, което Е.

    На който не му харесва думата "умиране", да я замени с "предаване", но тотално.

  18. Тунелът на реалността може да се промени или чрез нашето активно желание или от събитията на съдбата или иначе казано кармата. Понякога идват събития, които ни карат коренно да променим живота си, да променим тунела на реалността. На тези събития ние не можем да се противопоставим и влизаме в новия тунел. Тези събития може да са развод, смърт на любим човек, уволнение от работа и т.н.

    Всъщност, точно кармата обуславя проявата на тунела. Той не може да се променя, само относителната му посока, но си остава винаги ограничаващ и изолиращ.

    Тунелът е отражение на твърдостта на човешкото същество. Нашите желания и стремежи не правят нищо друго, освен да го стесняват допълнително, независимо колко "благородни" са. С евентуалната им така наречена "по-висша" природа само попораства онзи инструмент, чрез който се придвижваме през него, та да дойде момент, в който поради огромната си "благонравност" вече не можем дори да се помръднем, заседнали между стените.

    И да, тунелите са наистина реални и осезаеми. И винаги ще бъдат такива, докато и ни сме такива.

    Обаче когато това спре да ти пречи, защото, първо, си осъзнал закономерността му и човешката невъзможност за измъкване, а после си я и приел, надвивайки вездесъщото си его... тогава започваш да се смаляваш. И съвсем физически естествено се оказва, че тунелът главоломно се разширява. Изведнъж в неговите граници попадат и допълнителни възможности. Но колко коварно - решиш ли да прегърнеш някоя, сам избираш да стесниш отново стените си.

    Ние, човечетата, сме толкова невежи, че направо ми е трудно да го опиша. Лично на мен ми стига само и непосредственото осезаване на тази затвореност. Но за сметка на това - това е единственото състояние, в което без капка човекоприсъща лицемерност би могъл да кажеш: "Не моята, но Твоята воля да бъде". А тогава, много ясно, стените падат.

    Филипяни 3

    "12 Не че съм сполучил вече, или че съм станал вече съвършен; но гоня изподир, дано уловя, понеже и аз бидох уловен от Христа Исуса."

  19. Мислиш ли, че цялото това раздробяване може да достигне до отговори?

    Лошото на науката е, че има посоки, тоест предварително зададени ограничения.

    Бих спорил по всички точки, които тук представяш като даденост (определена от други), но така само допълнително ще раздробим общото безсмислие на всички физични постановки.

    Предполагам, че скоро нещата ще започнат дори и там да се връзват, но това определено ще се дължи на един съвсем различен подход.

    Ето един пример - ентропията не е нещо по-различно от потенциалната енергия на някаква частичка, която е обратнопропорционална на кинетичната. И ако се замислим, това въобще не са различни сили, а само различно впрягане, различна посока (навън или навътре). Редът е изява на определени възможности. Безредието е с по-ниско ниво на изява, кристализация, уплътняване и т.н., поради което с по-голям брой възможности за евентуална изява. Така стигаме до теоретичния извод, че тоталният хаос би било единственото начало на евентуалното всичко. Точно както ако бе възможно една частица да достигне до абсолютен кинетичен покой, това би означавало, че притежава безкрайна честота на собствено трептене, което пък ще рече, че тя е навсякъде едновременно.

    Това ми хрумна сега, за момента и мога да ти изкарам сигурно още един куп физични теории, които ще са съвсем логични и доказуеми, но няма да има никаква полза от тях.

    Иначе, ентропията бихме могли да я усетим в себе си, ако не трябваше да се наливаме с обяснения и теории за нея в стремеж да търсим центъра в периферията.

×
×
  • Добави...