Jump to content
Порталът към съзнателен живот

alainpaula

Участници
  • Общо Съдържание

    4
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

За alainpaula

  • Рожден Ден 24.06.1977

Метод за Връзка

  • AIM
    alainpaula99
  • MSN
    depaula_anna@yahoo.com
  • Website URL
    http://
  • ICQ
    0
  • Yahoo
    depaula_anna@yahoo.com

alainpaula's Achievements

  1. Чувството на вина доста често идва от факта, че си мислим, че е имало и по-добър път, който сме могли да изберем, а ние някак си сме избрали по-лошия. Това само води до раздвояване и в крайни случаи дори до сериозни психически проблеми. Високата доза вина е отровна, на хубавото е доста често вместо да доведе до смърт води до духовно търсене. Прошката на себе си може да дойде само от един източник: от разбирането, че няма правилен и неправилен избор от човешка гледна точка, че човешката душа се развива във всякакви условия, защото тя се е родила вече със семенцето в себе си и че всеки има определени тенденции, които биха се проявили без значение какви обстоятелства ни представя живота. Иначе как бихте обяснили, че ако две деца /братчета, сестрички/ израстнат в семейство където бащата е алкохолик или родителите са разведени и не се разбират, едното дете може да бъде нещастно, науспешно и депресирано в живота, а другото да бъде щастливо и преуспяло. Нали са живели в същите условия, в същото семейство?! Значи един родител не може да се чувства виновен когато е действал в най-добрия интерес на детето си. Аз лично бих спорила с всеки, който твърди, че е по-добре едно дете да живее с майка си всеки ден, но в бедност, отколкото далече от майка си и в добри финансови условия. Просто няма формула, която да се следва, за да получиш наградата "Родител на Годината". Моника, дори дъщеря ти сега или един ден да те обвини, че твоето отсъствие е причина за нейните емоционални или други проблеми, не си създавай чувство за вина. Детето има определени тенденции и с много любов можеш да и помогнеш да ги осъзнае и преодолее, защото те щяха да се проявят и в други обстоятелства. Не съм съгласна с Борислав, че с отсъствието си си и създала травма, за която трябва да я молиш да ти прости един ден. Колко велики, интелигентни, духовни, преуспели и щастливи хора по света са израснали в много по-травмиращи условия и това съвсем не е спряло тяхното духовно развитие! Има хора, които са намерили щастие и успех след като са били свидетели на смъртта на родителите си в концентрационни лагери. Хора, които са били сираци и отгледани от непознати хора цял живот даже с малко любов или без любов изобщо. Хора, израснали в гетата с ежедневна престъпност и насилие. Единственото, което от тук нататък можеш да направиш за дъщеря ти е да я насочваш деликатно към духовно търсене, към осъществяване на връзка с Божественото. Ако настоява един ден да и поискаш прошка, поискай и прошка, че си била ръководена от твоя дух да вземеш това решение заради нейното щастие единствено. И нека не забравяме, че душата търси прозореца, през който да влезе въздух само когато се задушава в стаята, в която е настанена от съдбата. Не вярвам в затварянето на детската душа в замък от 24/7 родителска любов и грижи. Та нали и родителите на Буда не са искали той да знае нищо друго, само хубавите неща от живота? Деца, които израстват с такива грижи и любов, но без духовна насока са в повечето случаи надменни, разглезени и повърхностни. Деца, които израстват с духовна насока, но им се показват различните страни на живота, включително и не-много благоприятни обстоятелства, израстват силни и независими - те знаят, че живота е преходен, нищо не е вечно и че във всеки момент те имат възможност да бъдат щастливи без да изискват от някой друг да ги "направи" щастливи. Хората вечно поемат ролята на жертва, все някой е виновен за тяхната съдба....родители, учители, съпрузи.....Докато всички ние не се изправим на нашите крака и откажем да играем тази роля, дотогава душата ни ще бъде разделена на хиляди парчета. Аз вярвам, че душата има нужда от известна доза неблагприятни условия, за да повярва в себе си, за да намери сили да преследва щастието и успеха си чрез осъществяването на потенциала, който Бог и е дал и който никое човешко същество не може да и отнеме! Поздрави, Анна де Паула
  2. Когато нашите действия, бездействия, мисли, желания и намерения доведат до резултат, който противоречи на това, което нашата съвест ни говори чувството на вина е като горчив сироп, чиято цел е да ни помогне да излекуваме тази частица от нас, която е породила тези нежелателни последици. Хората, поели по духовния път особено трябва да направят опит да чуят този глас на тяхната съвест и да насочат цялата си енергия за себепознание и разбиране защо се е стигнало до такива последствия. Само когато чувството на вина стане болезнено интензивно и когато не се опитваме да го притъпим, само тогава чувството на "никога повече" ще дойде от дълбините на нашето същество и ще ни разтърси за промяна и пробуждане. Има хора, които казват, че са живели 40 години с чувството за вина и това само им е навредило. Проблемът при повечето хора е, че те или се опитват постоянно да притъпят това чувство или просто го пренебрегват и си продължават живота всякаш всичко е наред. Това не само че няма да помогне чувството на вина да изчезне, но и ще се превърне в отрова, която ще изяжда душата им отвътре. Духовно израстване има когато застанеш лице в лице с чувството на вина, преживееш го дълбоко и интензивно и го оставиш да си свърши лечебната работа и да събуди душата ти за тези аспекти от твоята личност, които ти пречат да се развиваш духовно и да водиш по-щастлив и доволен живот. Дори при хора, които все още нямат духовно търсене вината може да бъде като лекарство. Пример за това са безбройните хора, които започват да търсят по-висок смисъл в живота си когато ги сполети някаква трагедия и те не могат да се отърсят от чувството на вина. Някои ще паднат в дупката на депресията, но повечето след като са изпитали най-големите дълбочини на ямите, в които ги е хвърлило тяхното съзнание, ще усетят някакво по-висше присъствие в живота си, което като с невидима нишка ги дърпа към по-голямо осъзнаване. Друга ситуация е когато нещо се е случило не по твоя вина, но други хора са пострадали. И тук ще засегна положението на учителите от екскурзията в Лим. Ако изобщо тези хора имат чувство на вина, то не се е породило естествено, а е направо наложено върху тях от родителите и цялото общество. Не може да има чувство на вина, когато не е имало намерение за определено действие или бездействие. Това мое мнение, разбира се, идва от моето пълно убеждение, че каквото те са направили, са го направили в състояние на "не-мислене", като зомбита, които са изпаднали в такъв шок, че ума не им е дал достъп до каквито и да било разумни и логични мисли, а само тялото се е ръководило от подсъзнателното желание да се спаси - да се спаси тялото, чисто на физически план. Същото като както има случаи ако майка види детето си да бъде премазано от камион, без да мисли вдига камиона във въздуха. Ако тя имаше някакви разумни мисли, тя никога и не би си помислила да ОПИТА даже подобно нещо, в същото време нейното тяло е било ръководено само от нейното подсъзнание и желанието и да спаси детето си я е направило като зомби, блокирало е нейния съзнателен ум. Та що се отнася до тези учителки и до други хора, оцелели след инцидент, в който са загинали други хора, те не трябва да изпитват чувство за вина /освен ако не им бъде внушено, наложено/, а трябва да изпитват чувство на благодарност към Бог, че им е бил дал втори шанс. Отношението на всички хора спрямо тях е някакво извратено - много хора си мислят "защо не умряха те вместо тези малки, невинни деца". Нима Бог така мисли за своите деца, така ги разделя на млади и стари, умни и глупави, etc? И като си представиш, че повечето такива коментари идват от вярващи хора. Като вярват в Бога, защо тогава не вярват, че има по-висши сили, които ръководят нашия живот и смърт? С поведението си просто отнеха възможността на тези учителки да почувстват повея на божествения вятър в техния живот, да изпитат духовни дълбочини недостъпни за повечето хора, които никога не са били в подобна ситуация. Но никой не обича хора, които оцеляват когато други загиват. И ги наказваме по най-жестокия начин с непоносимото бреме на чувство за вина. Но именно това чувство, породено от такива обстоятелства е една илюзия и човек трябва просто да му обърне гръб, защото не е основано на някакви действия или бездействия с определени намерения. Това е същото като да кажем на един сляп и глух човек, който е подминал умиращ човек на улицата: "Защо не го спаси бе?" Но хората са кравожадни и ако не могат да разрушат тялото ти, ще се опитат да разрушат душата ти чрез чувството за вина. От тази вина трябва да се отърсим, защото не е дошла от нашето съзнание и няма транформационна сила. Поздрави, Анна де Паула
  3. Искам да споделя, че моят учител по български език и литература от преди 15 години е имал не само важно, но жизненоважно значение за моето духовно и интелектуално развитие. Дори родителите ми не можаха да направят това, което той е направил за мене и аз съм му завинаги задължена. И именно затова ме боли безкрайно, че човек от такава висота - професионална и духовна - е наричан алчен от някои хора тука във форума и много други извън форума. Няма нужда да се преструваме, че учителите са някакви светци, които могат да преживяват на вода и въздух. И в същото време те са водата и въздуха за душите на децата, които обучават. Вместо да анализираме отделни учители, които нямат необходимите професионални квалификации да бъдат такива, защо не си зададем въпроса: който и да е човек в България ако трябва да избере между любимата си нископлатена професия и не толкова любима, но по-висока платена работа......какво ще избере? Какво бихте избрали вие? А ако имате деца и къща и семейство? Факта, че почти всички учители избират ПЪРВО да излязат на улицата да протестират и да оставят семействата си гладни, вместо да си подадат оставката и да си намерят работа в чужбина, какво ви показва? Не искат ли да продължат тези хора да бъдат учители? Искат, много искат.......но ако никой не ги чува и подкрепя, няма да оставят семействата си гладни в края на краищата. Поне са опитали с всички сили! Вярно е, че в развитите страни учителите не са богати, но не са и гладни и бедни. Аз живея в Бостън от 10 години и моите приятели учители изкарват над $ 7500 на месец с 15 години стаж. За сравнение това е заплатата на един мениджър в огромна фирма или завод, а таксиметровите шофьори изкарват около $ 3000 на месец. Да не говорим колко бонуси имат за нови учители, защото тук има недостиг. На всичкото отгоре качеството изобщо не може да се сравнява с това на българските учители. Аз съм принудена да обучавам дъщеря си в къщи, /която трябва да е в 5ти клас /, въпреки че с данъците си плащам заплатите на учителите. Програмите им са слаби и не се изисква от учениците. И това е в Бостън, столицата на световното образование! Мисленето на хората в България трябва да се промени радикално. Хем искаме децата ни да получават отлично образование, хем очакваме хората, които трябва да дадат това образование, да живеят в окайващи условия. Ако беше такава логиката, то професорите в Харвард щяха да работят за заплата от $ 2000 на месец, която е същата като продавачи в магазин и да подготвят студентите си с най-доброто образование в света. Вместо това те изкарват по $ 20,000 на месец и никой не ги нарича алчни и безскрупулни. Същото е положението с учителите в средните училища. Много програми бяха орязани поради бюджетни проблеми, но никой не смее и да пипне заплатите на учителите, защото те просто няма да се явят на работа и щяха да стачкуват както българските учители сега. Ако бъдещето на нашите деца зависи от тези същите учители, които прекарват повече време на ден с тях, отколкото повечето родители, работещи възможно най-високоплатената работа, за да сложат хляб на масата, тогава защо не застанем зад учителите, за да застанат и те зад нашите деца? Наистина ли очаквате хора с 300 лева заплата на месец да се погрижат за розовото бъдеще на децата ви, когато те не могат да се погрижат за розовото настояще на своите? В Америка има много силно движение сред работниците във всяка сфера. Психолози консултират фирми как да подкрепят работниците си да са доволни, релаксирани, със щастлив живот извън фирмата, защото това са най-ефективните работници от всички. Фирмата плаща за членство в спортни клубове, детегледачки за децата, билети за кино, почивки....Явно финансовото благосастояние си оказва влиянието и колкото и да е кадърен един професионалист, включително и учител, ако е поставен в стресово състояние няма да може да се отпусне и да си свърше работата перфектно. А някой тука да се е опитвал да се концентрира на работата си 100% когато главата му е пълна с тревоги с какви пари ще плати за уроците на децата си, екскурзията от училище или учебниците струващи 150 лева? Вярно, че много хора в България получават ниски заплати, но ако учителите държат ключа за бъдещето на нашите деца и следователно на нашата държава, не заслужават ли малко приоритет пред много други професии? Нека ги уволним тогава, защото те могат да си гладуват и без мизерните си заплати и всеки да си учи детето в къщи или да плаща хиляди левове на година за частни учители и училища. Поставете се на тяхното място и помислете каква съдба искате за градителите на умовете и духа на вашите деца. Паричното възнаграждение няма директен ефект върху таланта на един учител. Но то има такъв ефект върху ежедневната му работа в зависимост от това дали той има повече тревоги за собствената си съдба, отколкото за съдбата на децата, на които преподава. Нека да подкрепим учителите, защото те не искат да се придвижат от точка 1 до точка 10 що се отнася до паричното възнаграждение. Те просто искат да се придвижат от точка 0 до точка 1 и това е най-малкото, което заслужават. Училището не е само място за получаване на диплома с високи оценки. То е място където преди всичко се градят високо ниво на самочувствие, вяра в собствените ти възможности и качества на характера, които те правят достоен и уважаван човек за цял живот. За съжаление влиянието на учителите често се вижда след много години, защото те ни градят като личности в продължение на 10 - 15 години. Сега не виждаме какво допринасят за нашите деца, за нас техния принос се измерва с оценката, която са им поставили днес. Всеки родител изисква много от учителите на своите деца, затова и чуваме много осъдителни думи как еди кой си учител бил некадърен или незагрижен и т.н. Който много изисква трябва и много да дава, за да има баланс. Нека на нашите учители им бъдат дадени по-високи заплати и така да им бъдат предоставени условия да отдадат най-доброто от себе си и за петте или повече часа, които прекарват всеки ден с нашите деца, да бъдат ангажирани само със загриженост за тяхното бъдеще, техния успех и градене на самочувствие и характер. Поздрави, Анна де Паула, Бостън, САЩ
  4. Изключително сериозна и разтърсваща езотерична книга! Прочитането й е истински катарзис – пречистващо и извисяващо духа преживяване. Убедена съм, че на автора му е помагано от невидимия свят, за да създаде творбата си, в която има толкова много от проблемите, които ни вълнуват и са толкова съществени – за сродните души и пророческите сънища, за болката и нейното превъзмогване, за вината и способността на човека да прости, за жертвоготовността и малодушието, за връзката между световете и за любовта, която надмогва смъртта... С тази книга сякаш авторът прегръща и дава утеха и надежда на всички, загубили любими същества. Всяка дума в нея е като прекрасна червена роза, която той е поил със сълзите си. И може би на това се дължи магическото въздействие на книгата и способността й да променя читателите. Намериш ли сили да я прочетеш ( защото не само написването, но и прочитането на книгата е истинско разпятие), никога вече не можеш да бъдеш същият...
×
×
  • Добави...