ivaceda

Никога не съм имала прживяване на прага на смъртта. Но когато бях тийнейджърка, девойче на 12-13 години, извънредно чувствително дете, много пъти, в процеса на унес и заспиване усещах, че ми се случва нещо извънредно странно - струваше ми се, че аз сякаш преставам да съм аз, чувствах нещо като раздвояване на моето аз (тогава не можех да си го обясня какво точно усещам, изобщо не ми е минавало през ума да го възприема като "излизане от тялото ми")-но аз усещах, че някаква част от моето аз сякаш става безтегловна, престава да лежи в уютното, меко, топло легло, издига се някъде към тавана на стаята и...o ужас, издига се високо, високо, литва в простора, неограничавана от тежкото тяло. Усещах се лека като перушинка, волна и свободна... после се сепвах от страх, какво става с мен, как ще се строполя от високото и ще се претрепя...и се събуждах уплашена... а заедно със събуждането чувствах, че се сгромолясвам отново в леглото си, сливам се с онази част от моето аз, която си лежеше там тихо и мирно... И това съм го изпитвала много пъти, не си спомням колко точно, но определено много - повече от 10-15. Може ли някой да даде обяснение на това усещане? Сега съм на 49, преживях загубата на съпруга си, но никога по-рано не съм имала смелост да споделям това свое преживяване , за да не ме вземат за откачена... Но след като той почина, отчаяно започнах да търся някакви източници, някаква литература, в която да намеря поне мъничко утеха, че не всичко от него е изгубено, че има нямакава малка частица от неговото "аз", която е останала, която съществува, пък макар и в друго измерение... В това свое отчаяно ровене открих Алан Кардек и неговата "Книга на духовете", д-р Мууди и "Живот след живота"... четох, разбира се, за Ванга и нейните срещи с духовете на покойници... Може би пк бих имала някакво съмнение за това, остава ли нещо от тях, изгубените за нас хора, ако не бяха преживяванията, които имах до 40-ия ден след смъртта му - почуквания, тропане, подсвирания, които чуха всички у дома, не само аз... сънищата, в които той ми се явяваше, предсказваше ми разни екстремни неща, кото се сбьдваха на следващия или в следващите дни... После ходих при една жена в Пазарджик, която е известна на много хора със способностите си да общува с покойници... зададох въпроси на моето изгубено момче... а отговорите бяха удувително достоверни... но аз питах за неща, които се бяха случвали само между нас двамата и тя, тази непозната жена нямаше как да ги знае... Сега вярвам в живота след живота и това е моята слаба утеха - че ще преживея , каквото ми е писано на тази земя и после пак ще се срещнем с него...