Jump to content
Порталът към съзнателен живот

selsal

Изключени
  • Общо Съдържание

    492
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от selsal

  1. Макар без вокала и гения на Фреди Меркюри, Queen имат - най-сетне - нов албум. Queen - We Believe
  2. Поздрав за всички настъпателни натури (всъщност поздрав и за по-плахите натури). Напред!
  3. Вчера е починал Пол Нюман. Пол Нюман - 1925-2008 Има един филм с него, който винаги ми е харесвал, повече от "Омбре", повече от "Бъч Касиди и Сънданс Кид" и повече от "Непокорният Люк". Котка на горещ ламаринен покрив
  4. Всичко е духовно, защото всичко е в духа. - Максим (Злото и то е духовно?) Духът е способен да проникне във всичко, да окрили всичко, но това е различно от една теза на пандуховността, която ни въвлича в един абстрактен идеализъм. Въпросът е защо трябва да съществуват парите, те опорочават много неща, включително приятелства. - Максим Парите в духа ли са? Или порочността, тя в духа ли е? Не, нали (все пак има разлика между Бога и Мамона). Парите опорочават привидните приятелства, а истинските приятелства осмислят употребата на парите (и изобщо на всичко). ---- И аз се издържам сам, но никак не бих се чувствал подтиснат, ако това не беше така. В нашия свят има едно - според мен - грозно изискване да работиш. Работиш ли и всички наоколо се успокояват. В това има твърде много социалност в лошия смисъл на думата. (моя силна увереност и опит е, че много, ама наистина много хора дълги години симулират работене и точно те са най-върлите поддържници на вездесъщия смисъл от работенето). Парите не са духовна материя и нямат духовно съдържание, но не са и зло. Просто те привличат злото у нас и всички наши недуховни нагласи.
  5. Духовност е когато всяко действие на човека се превърне в духовно занимание. - Станимир Но, Станимире, това не означава ли, че например кръстоносните походи са духовно занимание, след като са водени със съзнанието за божията слава. Нали, не всяко действие е пригодно да се превръща в духовно занимание? Това, че вземаш пари за извършваната от тебе работа, не я прави по-малко духовна. Нима трябва да оставим тежестта по издържането ни на другите? - Станимир (Буда и Исус - брамини, жреци и свещеници - са направили и правят точно това). Добре, нека се издържаме сами, но наистина взимането на пари сочи, че заниманието, за което се взимат тия пари, не е духовно по своята същност. Да поддържаш физическото си съществувание не е духовна дейност; разбира се, то би могло да се върши с дух, но не бива да се проектира тоя дух, като сърцевина на физическото съществувание. Да делиш духовните занимания от недуховните означава, че в едни моменти си духовен, а в други не си - каква духовност е това? - Станимир Още с първия си пост в тая тема се сетих за това възражение и се постарах да му отговоря. Щом се налага, ще го направя пак. Възможно е с дух да се подхожда към недуховни занимания. Ако не беше така, то щеше да има нещо особено егоцентрично, ако считах, че щом аз съм духовен, то всичко, с което се занимавам тутакси се превръща в духовно занимание. Това би било едно надценяване на собствените ми въздействия. Според мен по-точният изказ е: ако успея да разгранича духовните от недуховните занимания (това е основната цел в йога, брахманизма и будизма), то ще знам, кое занимание се нуждае от моето активно духовно усилие, за да бъде облагородено, и кое занимание, поради своята присъщна духовност, ще бъде активно спрямо мен, за да ме изпълни със своя дух.
  6. Ако един дух е наистина свободен, то той не се вълнува от въпроси за собствената си свобода. Той самият е свобода, където и да се намира. - Силвия Ти (навярно) разменяш местата на духа с психологическия анимус. Докато анимусът в своята основна част е несъзнаван и без да е нагон има нагонови аспекти, то духът за разлика от анимуса е рефлексивен. Анимусът свободее, без да е свободен, и за това твърде често е стихиеен, ала духът винаги дефинира свободата си, той не е волен летеж, а ориентиран полет. Ако някой наистина работи с обич работата си, тя няма да е нещото, от което ще иска да се освободи духът му, за да практикува духовност. - Силвия Работата е работа, защото е възнаградена, защото служи за да изхрани човек, една работа даже да има нематериален предмет, тя е обвързана с материално обезпечение. Ако човек толкова обича онова, което работи и държи духът да е изпълнил тази работа, той ще се откаже от всяко възнаграждение свързано с нея (например, Светият Дух се дарява не по заслуги, а по благодат, тоест няма цена). Но ако човек смята работата си за духовно занимание и в същото време стомахът му се ползва от тия занимания, този човек не е коректен в интерпретациите си, той е самомнителен (какво да се прави, стомасите придават тежест). Отново казвам, едно е да се одухотворят заниманията, друго е - те да се нарекат духовност.
  7. Отказът да ти се плати е отказ да видиш какво си дал, колко "струва" духът ти. - Силвия Това е така. И още дори - отказ (освобождаване) от разбирането, че си дал. Що за дух е духът, който измерва стойността си. Финансов дух? Никой не бяга в духовността (за да не бъде споходен от кутии шоколадови бонбони). Просто бонбониерите чувстват, че духът не е в една от клетките им и разпознават в тая липса - бягството. Нима самата работа не е вид духовна практика? - Силвия То е мирянска практика.
  8. Ако от духа е останал само дим, то не е имало никакъв дух и преди и след свършването на работата. А на този свят всичко си има цена. Дори и това колко точно дух си вложил, най-вече това. Всъщност, това е цената. - Силвия Пу, че превратно. Унасяш се (разгаряш се) в спора, започваш да следваш формалната му линия и се налага човек да те щади. ---- За да не остане от духа само дим, просто не вземаш пари, страниш от благодарността. Цената е отказът да ти се плати цената. И в него случай иде ред от работата да остане само дим.
  9. Интересно, според двамата писали след мен, тогава, къде е духът им, когато са на работа. - Силвия Двамата писали след теб имаха грижата да обяснят по свой начин онова, което ти е интересно, преди да питаш за него. ---- Аз втъкавам своя дух (дотолкова, доколкото силите ми го позволяват) във всичко, което правя, включително и в работата си. Но работенето, както много други неща, се явяват обществени занимания, те могат да бъдат одухотворени, но не духът е водещ при тях. Максим добре изрази колко важна е за хората мотивацията от възръщаемостта при работенето и в същото време стремежа да се надмогне подобна мотивация и да се търси автентичния духовен корен. В часа, когато се получава заплата, доход или благодарност, в него час всяко дело става работа, просто работа. И от духът остава само дим.
  10. Вярно е, много атеисти черпят своите значения единствено от бог, за да доказват и преекспонират атеизма си. То е като ония, дето цял ден мислят колко мразят хомосексуалистите и по тоя начин хомосексуалността се оказва дълбоко проникнала в сърцата им. Или като антикомунистите, дето говорят повече за комунизъм, отколкото самите комунисти. Но с екзистенциализма не е така. Сартр, например, обосновава своя атеизъм, след което се наема да изгради своята феноменология самостоятелно и независимо. Даже Ницше, който е най-яркият отрицател на християнството, разгръща собствените си интерпретации за живота на автономна база. Философите все пак не са някакви хейтъри.
  11. А на мен напълно ми съответства това разбиране на Гуруджи. ---- Всъщност моралът на роба е да надценява работенето си. И да губи всякакъв смисъл, щом не работи. Всяка работа - даже творческите занимания - имат социален характер. В тях може да се внесе духовност, но духът не им е присъщ. Аз работя с много желание. Намирам, че работата ми балансира моята крайна интровертност, което не мога да не оценя, но работата винаги е външна спрямо мен самия. Нито духът, нито онова, което обичаме, може да носи пари. И колко добре е това!
  12. selsal

    Робът

    "So let it be written So let it be done..." Metallica Моузес дишаше прахта, а плътта му гореше в огнена баня. Слънцето бе превзело небосклона и лъчите му раздираха всеки зараждащ се облак. Пирамидата се разстилаше изпод нозете му, незавършена, ала вече страшна. Дебелият дървен прът се завъртя в ръцете му, увисна за миг, а сетне се насочи в основата на двадесет килограмов каменен блок. Вмъкна се в процепа, който го отделяше от блока в съседство и с умело движение го намести в равната каменна редица, която се ширеше навред. Стотици мъже влачеха, повдигаха и подреждаха камъни, пирамидата растеше изпод кървавите им ръце. Моузес изтри потта от брадата си и пое отново дъх. Сто и петдесети ден усилието го превиваше. Сега плъзна длан изпод мишницата си и я спря на корема, наклони глава и подуши мястото. Плътта бе мека, мускулите сякаш липсваха, миризма на тлен се носеше оттам. Проказата се появи на третия ден, пирамидата тогава още я нямаше, първият ред каменни блокове още не бе готов. Десетима мъже в две колони издърпваха с въже нов каменен блок, други пет го бяха наобиколили и с прътове го насочваха по напречно разположените греди. Моузес чакаше, изправен едно ниво над тях. Грозният надзирател стоеше истукан и фанатично се взираше в робите. Масела бе в умът му. Не бе я виждал толкова време. Очите, страните, меката устна. - Ще ида и ще издигна храма на нашия Бог, Масела. - Иди, Моузес. Любовта ни не може да съществува без силата, която слънцето ни дава. - След това ще се завърна, Масела. При теб. - Знам, Моузес. Бог ще стори това за нас. Каменният блок се тътри още малко и се спря в краката на Моузес. Мъжете изправиха гърбове, надзирателят пуфтеше, както винаги не беше доволен. Основата на пирамидата се губеше далеч долу, върхът скоро щеше да възцарува тук, горе. Моузес вярваше във фараона, той беше живият Бог явил се на земята. Утрото идеше по негова воля, звездите се крепяха от неизмеримата му сила. Дори смъртта свеждаше очи пред светлината на величието му. Довлаченият каменен блок се наклони. За миг балансира на ръба. Но не се задържа и полетя. Не бе поставен точно? Зла мисъл го отмести? Или някой надигаше духът си в бунт? Не се разбра. Едно ниво под Моузес каменният блок блъсна приведен мъж, смаза друг и отнесе трети. Викове огласиха висината на пирамидата. Блокът тупна тежко, отново се наклони и пак за миг утихна върху ръба едно ниво по-долу. Моузес хвърли дървения прът, с който от дни не се бе отделял. Направи крачка и се отдели от пирамидата. Прелетя три метра и стъпи на по-долното ниво. И преди каменният блок да се стовари върху нов ред мъже, Моузес го сграбчи за двете гладки страни с голите си длани. Камъкът замря! Пирамидата ахна! Тялото на роба крещеше без глас и без дъх, умът на Моузес щеше да се пръсне, сърцето щеше да отлети. Ала камъкът спеше в двете му ръце. Робите не вършеха нищо, надзирателят зяпаше диво. Мястото на проказата се разкъса, гной, разкашкана тъкан и малко кръв се стекоха оттам. Дланите на Моузес държаха здраво и дори сантиметър от каменния блок не се изплъзваше под тях. Но камъкът дърпаше Моузес и искаше да го повлече. “Пусни го – извика някой – ще те убие.” “Спасявай се, глупако – ревна надзирателят.” Сто и петдесет дни Моузес градеше пирамидата, от десет секунди сякаш я носеше на плещите си. Тогава попита своя Бог какво да стори. Ала тишина се стовари в ушите му. На мястото на проказата зееше черна дупка. Последен опит, сетен въпрос: Амон, съвет ми дай, как плътта ти да спася? Нова тишина. Тогава дойде гласът, най-нежен, най-желан. Масела в сърцето му ясно рече: - Моузес, смело! Направи го! Робът се изви с нечовешка сила, камъкът извистя и остърга ръба на пирамидата. И след миг, блокът стоеше на равна и стабилна плоскост, а Моузес висеше отвъд ръба. Робът бе сменил своето място с това на камъка. Отново тишина, отново секунда на баланс. В сърцето на Моузес имаше страх, вихър и дивни чувства. А духът вливаше в ръцете могъща сила. Ако се държа, рече си той, ще повлека камъка с мен. Ако ли не… Тялото полетя, блъсна се по своя път два пъти в пирамидата и се понесе без препятствия към далечната земя. Някъде в корема се бе отворила бездна и докато робът падаше, тя свистеше с безумна мощ. В умиращото съзнание на Моузес не се водеше битка от мисли и скъпи спомени. Там имаше една жена и един Бог. И зачатък на бунт, който може би щеше да се надигне в един следващ живот. Ала днес камъкът стоеше непокътнат и високо спеше своя сън. Слънцето жулеше плътта му. Пирамидата обещаваше да съществува вечно.
  13. Болката е условие за осъзнаването, превъзмогването (угасването) на болката е самото осъзнаване. Вентила изразява болката, а Нирвин - угасването.
  14. Донка, богът от цитатите на Чопра е един бог-инструмент, който служи в ръцете на човек, за да изрази (а най-вече за да обобщи) отделните негови страни. Една такава божественост, "която е нужна", е функционалност, тоест тя е подчинителна, и на практика е не друго, а материализъм, парфюмиран с духовност. На Изток има чудесни философии, но съвременните източни интерпретации, особено отнасящи се до боговете, са на светлинни години от християнската визия за бог, била тя православна, католическа или протестантска. А екзистенциалистите-атеисти имат капацитета да подлагат на критика именно християнския бог, какво остава за атавистичните източни книжки, които булевардите продават на килограм. Нека да вземем следното изречение: Свещена нагласа: В съответствие с него има Бог на чистото съществуване, кото не мисли, а просто е. Той ни е нужен, понеже без източник нашето съществуване въобще няма да има някаква основа. - Чопра В "Битие и Нищо" Сартр, в рамките на над хиляда страници, опитва (така, както например същия опит се прави в "Брахма-сутра") да изложи една онтология, тоест да представи основата (битието), което разбулва човека и неговия свят. Но въпросът се поставя наистина онтологически, тоест основата не се инструментализира, като "бог, който нещо ни е нужен" или като бог, който се прокрадва в нагласите ни, което в действителност означава, че ние сме създали бога и то не за друго, а за да го използваме като наш създател (в тоя смисъл Ницше разпознава психологията на религиозните хора). Екзистенциалистите вярно казват, че бог е ползван да замести (изпълни) празното място, което е оставено от нашето нежелание и неспособност да вникваме в нещата. Бог е един лесен и повърхностен отговор, даден от страх да се изправим пред въпросите на живота и смъртта. Всеки, който не може да мисли, си "мисли", че има интуиция. И наивно е уверен, че тая интуиция го води към бог и чрез нея бог го направлява. Философията е стремежът да търсим корените на нашето съществуване не в абстрактното "бог", не в "чистото съществуване", което е-ства и толкова. В това няма никаква основа, има симулация за произход и бащинство. Камю говори за абсурда, като грях без бог (а не Сартр, както Мона по-горе е посочила), имайки предвид, че ние стоим изправени пред света, заедно с нашите грешки и заблуди, без надеждата, че бог ще низходи и ще ни спаси. Това е мъчителна мисъл, но е мисълта, която ни спасява от базовата грешка и заблуда - че има смисъл, различен от човешкия смисъл. Богът иде - според екзистенциализма - щом нашите смисли се изчерпят. А философията е човешкият апотеоз да не се губи смисъла.
  15. В "Чужденецът" Мьорсо бива осъден на смърт не за убийството, което е извършил, а защото не е плакал пред другите, отивайки на погребението на майка си. Идеята в случая е, че не убийството тревожи обществото, убийството е само повод за тревога. Свободата човек да избира своето мислене и поведение е същинската мотивация, към която обществото проявава неприязън. Средното обществено животно разчита свободата на другия, като желание да се навреди, да се извърши убийство, да се зачеркне света. Свещеникът, който в края на романа, "разбира" Мьорсо, е оня, който иска да опитоми неговата свобода. Отказа на Мьорсо да се поддаде, напомня един известен Петък, когато първосвещеничеството е разпнало един от човеците заради най-голямото престъпление - едно своеобразно суперубийство, заради което е помилван обикновения убиец - престъпление, което се изразява с пълното несъобразяване с порядките, които царуват в масовата душа.
  16. Философският аспект на "Адът, това са другите" не е онова, което първосигнално се разбира. В един морал от типа "аз обичам другите, ей ме на!" екзистенциалните тези стоят твърде нереномирано, твърде асоциално. "Другите" са ад, не защото се отхвърля възможността "аза" да бъде тоя ад, не поради затварянето в себе си и надценяването на това "себе" за сметка на другостта. Съвсем не. Сартр казва, че Другият, щом споходи моя свят, той го изменя, което означава, че всички мои перспективи се изплъзват от способността ми сам да ги полагам и владея. Другият проваля моите идентичности. А това е добро. Макар да се оценява като недобро. "Адът, това са другите" и... това е добре. По същия начин Камю казва, че върховното осъзнаване на Едип е, че след всичко, което му се е случило, Едип заключава "това е добре". Екзистенциализмът - в неговия атеистичен Сартров облик - се дистанцира от божествената санкция, като гарант за доброто, за любовта и за човешкото. Бог единствено закриля илюзията, че върша добро, че обичам, че съм човекът, който съм. И тая илюзия се разбива (осъзнава) посредством връхлитането в моя (нашия) живот на ...Другите. Другият иде в моя свят и проваля моя бог, сладката истина за моите идентичности. Винаги го прави. Даже ако ме обича. Преди всичко, ако ме обича. А то е така, щото Другият е носител на моята свобода. А всеки от нас е осъден на този ад - свободата. За Сартр религиозността е форма да се създадат групи и общества, които да избегнат другостта в другия човек, да се кастрира човека-до-нас от способността да дарява свобода. Бог се явява буфер, който ни отстранява от живота, който смекчава живеенето дотам, че бъдем живи омъртвени, бог ни довежда до точката, когато ще приемаме отрицателно, че "адът, това са другите".
  17. Да забравиш е да помниш (съзнаваш) истински.
  18. За мен албумът на Metallica е двоен! А това е така, заради възможността да слушам и неокончателните версии на песените от "Death Magnetic". Те - като едни своеобразни кавъри, предхождащи оригиналните песни, и наистина чудесни алтернативи - предлагат множество вариации на инструменталите, съвсем друг и интересен вокал, и даже на места различни текстове. Death Magnetic - demo
  19. Досега не бе издавана книга на български с оригинални текстове на Лакан (има една за психоанализата на Лакан и няколко, в които Лакановият начин на мислене стои в основата им). Жак Лакан е един от тримата аналитици оказали най-голямо влияние върху психоанализата (другите двама са основателят Фройд и забележителната Мелани Клайн). "Семейните комплекси" - Жак Лакан
  20. Ако наистина изразяваш симпатиите си и те се забелязват, то съм посгрешил в прочита си.
  21. Ако някой сънува, че плачеш, това означава ли, че наистина (ще) плачеш? Или означава, че той иска да плачеш; а може би по-скоро смята, че имаш основания да плачеш. Той, ако не е сънувал осъзнато, е приел поне в съня - а и по времето когато ти го е споделял, - реалността на твоя плач. И ти си приела това, щом така живо се интересуваш от тълкуванието на съня. Бризеида е подвластна на Аполон, а той е тълкувател (или изобразител) на сънища, тоест е приемащ реалността на сънищата. Може би - по твоему - да сънуваш осъзнато е да знаеш, че макар едно нещо да е сън, то съдържа в себе си реалност. Бризеида би плакала, ако изгуби опеката на Аполон и би попаднала в ръцете на Агамемнон. ---- Твоят приятел (познат) намира, че си дистанцирана и в съня си те вижда прочувствена. Той е Агамемнон (а не Ахил, например).
  22. Но какво крие философията на самия Ницше, която така бясно иска да се разграничи от подобна любов. Юнг има една такава прекрасна мисъл: "Най-често се превръщаме в онова, което старателно отбягваме." - Силвия Въпросът за психологическата проекция за първи път е развит от Шопенхауер и особено от Ницше, чак след това той е бил зает от философията и е използван в психологията на Фройд и Юнг. Може би проекцията се нуждае от малко пояснение, защото всеки, който не е съгласен с казаното от друг, твърди, че той просто се проектира. Кога имаме проекция? Тогава, когато нямаме какво да сторим (да кажем), когато инициативата е изтляла у нас, когато нямаме ход, нямаме полезен ход, нямаме открит ход. Към проекцията прибягва психологията на оня човек, от която е останала само честолюбивостта, изгубена е увереността и чувството за истина. Такава психология е психологията на "жертвата", на оня, който чувства неспроведливост спрямо себе си, но само се възмущава от нея, без да знае и може да изправи нещата. Ужасна е такава ситуация, в нея даже няма гняв, тоест експлозивна изразителност, а просто тихо съзнание, че съм ощетен, което означава най-страшната омраза - имплозивната. Човекът, който се проектира, разбира, че е слаб, че е по-слабият, това разкъсва душата, слабостта не знае и не може, тя само вижда зли неща около себе си. И най-вече, проектиращият се човек търси причината за своята слабост извън себе си (съпруга ми, шефа ми, държавата, богатите, всички, които не разбират моята душа). Тия, които намират света за лош, са хората на проекцията. Те просто не знаят какво да правят и не вярват, че могат да направят нещо. И очакват други да го сторят. Идеализмът е отроче на проекцията. И напротив, силният, атакуващият, духовно раждащият се, инициативният не се проектира, той е богат на подходи, на способност да интерпретира, той разполага с ходове, с открити ходове. А проекцията е скритият ход на немощния, дотолкова скрит, че самият той не го съзнава. Проекцията е форма на агресия, която не личи, проекцията е латентна агресия. Що се отнася до "бясното" разграничение от любовта към "жертвата", а не към атакуващия, към отмиращия, а не към раждащия се, то това в Ницшеанската философия се нарича "преоценка на всички ценности". (Изобщо, Силвия, с горните си думи ти казваш, че Ницше се е превърнал точно в ония, които подлага на анализ и критика. Кога това?) Да твърдиш, че си божи син, означава, че си приел човечността си. - Силвия Туй е малко, като "майчината любов е най-близо до божията" (А да твърдиш, че си син на човек, да не означава, че си приел божествеността си?). Човечността на Христос не произлиза от неговите думи, а от акта на въплъщение, което е дело на Бога. И то не с онова примиренско приемане, каквото, всъщност, е характерно за всички философи, не само за Ницше. - Силвия Това изречение си го изчерпала, точно щото не си чела. Явно си сменила местата на четенето и мисленето (а каква е разликата между осмисляне и мислене, ти ще кажеш). За мен философията е бягството на онези, за които Кръста е тежък, по-точно техния безполезен напън да заобичат мъката си. - Силвия Той - кръстът - за всички е тежък, освен за един. Стигматите правят разни опити, но театърът не е Голгота. А аз не знам философ да обича мъката си. Философията има предвид мъката, не я отмества от погледа си. Тук въпросът е Ницше ли се проектира или някой друг? А идеята за свръхчовека не само не ни доближава до това да сме синове божии, напротив - повече ни отдалечава от бога, подсъзнателно възставайки срещу него. - Силвия Ето отново четенето и "осмислянето" са с разменени места. Ницше няма за цел да разкрива пътя към божествената синовност, той твърди, че свръхчовекът ще дойде, понеже бог е мъртъв. А това означава, че човек трябва да поеме отговорността за мисленето и действията си, тоест да изтегли проекциите и да се осъзнае. А религията може да не развява любовта като знаме, но това е така, само защото тя я съдържа в себе си като лайтмотив, за разлика от философията, където любовта стои отвън, просто защото философите са влюбени в мъката си. - Силвия Шопенхауер казва, че религията е за масите, които не могат да мислят самостоятелно и се налага да бъдат въвеждани в готови идейни форми, а философията е за малцината, които умеят да съзнават идеите в живи форми. Точно това болезнено привързване към болката издава страха от живота, страха от това да си щастливо влюбен в него, защото може и така да се изгубиш... - Силвия ---- За известно време ще се въздържа от споделяне, защото затварям теми, без да искам това. Не желая и тази да я сполети същото. - Силвия Затваряш себе си, за да не затвориш темата. Кой иска това теб? Администраторска бележка: Темата е временно затворена. Силвия и Selsal, моля доизяснете позициите си на ЛС.
  23. Аз и Ницше сме от различни зодии и това ми е спестило възможността търся общото помежду ни на тази плоскост, а туй си е добро спестяване. Само един арогантен ум може да лепне такива заглавия като "Защо съм толкова умен" или "Защо пиша такива невероятни книги". - Силвия Има един друг арогантен ум, който твърди за себе си, че е божи син, че е лозата, а ние сме пръчките, и че е Пътят, Истината и Живота. Поне като такъв ум са го разпознали първосвещениците и са изпадали във възмущение, щом този човек се опитвал да стои като Авраам, като Мойсей или Илия. А според мен тя е болката на обречения човек, на онзи, който няма силата да промени себе си радикално и въздиша примирено с фразата: "Това, което не ни убива, ни прави по-силни." Зад което прозира - "Но не и по-щастливи." - Силвия Това с щастието не е предмет на разглеждане нито от философията, нито от религиите, нито от източните учения. Нито Христос ни предлага щастие, още по-малко Буда; разбира се, и Ницше не ни го предлага. Той казва, че към щастие се стремят ония, които са уплашени от живота, които не знаят как да застанат срещу него, затуй и търсят свят, който да му е противоположен. Същото казва и Дънов с цялото си Учение. Но при него има и друго. Нещо, което при Ницше осезателно липсва. А то е осмислянето на всичкото това страдание под небето. Чрез любовта. - Силвия Сигурно Ницше не се е сетил, че любовта е възможност за прекратяване на страданието. Ницше се разграничава от любовта, която християнството в действителност "практикува" през вековете. Това е любов, която крие омраза към всичко силно, цветущо и дълбоко. И тая любов укрива омразата си, като се отдава на влечение към нещастните, слабите и измъчените. И то влечение, което не им помага, а просто изпитва несъзнавана наслада, че слабите, нещастните и измъчените са повече, и желание те да останат единствените. ---- То става четене и мислене. А не със зодиакални паралели.
  24. Много пъти съм се питала с какво е заслужил Исус своята горчива чаша. Ти не си ли си задавал този въпрос? - Силвия Даже май му знам отговора. (Не е щото е прокудил майка си). Старозаветен е принципът, според който лошото дело се наказва. И оттук старозаветна би била интерпретацията, според която Исус е разпнат, поради грях. В какво Синът е сгрешил, за да се наложи да изкупува половината грехове на човечеството? - Силвия А новозаветна е представата (благата вест), че сред всички грешни (щото "праведен ни един няма") се е явил безгрешният, а то само безгрешен може да изкупи греховете на тия всички грешни. Ако жертвата носи вина, тя не е никаква жертва. Ей тоя Един (безгрешен) е Божията любов към човека, въплътена в човек сред човеците, за да може хората - по силите, на които не е изкуплението - да бъдат изкупени и спасени. Майчината любов е ценно нещо, но тя няма стойността на спасението и оправданието пред Бога, и изобщо смесването на двете е доста наивно (светско) занимание. (Аз така се бия - без щитове. - Силвия Остана и да ме набиеш без щит.)
×
×
  • Добави...