selsal

Но, Силвия, значението "Господи, защо ме изостави" е в това, да се разкрие Исус в една напълно човешка форма, където той не се ползва от божествения си произход. Това изречение е венецът на жертвата, която Христос представлява. А ти - донякъде назидателно подчертаваш съдбата му на кръста, сякаш туй е логична последица от разграничението на Исус от майка му, кръвните братя и сестри. "Като не ще майка си, ей докъде докара." Той е трябвало да изпие тая чаша - по заръка на Отца си - не да я избягва. Никой друг, мъж или жена, не е способен на това. (Ама се настройваш бързо и тръгваш с "двата меча". И без щит.)

Ето една игра за проверка на рефлексите, която е занимателна. Условия и обяснения Самата игра Ще е интересно да споделите резултатите си.

...но с маскулизацията на бога също трябва да се внимава... - Силвия Според мен Исус не е внимавал много. Нито пък някак е отнесъл Божията любов към майчината. Има ли майка, който няма баща? - shelter Ето още кой - наедно с Исус - не е внимавал (понякога са изключително концентрирани мненията ти). Без бащината символизация (осветляване) майката не може да бъде позната, светът не може да бъде познат. Живеенето в подобна непознатост, неосветеност, несимволизируемост, е психозата.

Хм, пък, моят бог има три лица - Отец, Син и Свети Дух - Силвия Триединството е догма, която не е залегнала в Евангелието, а е приета официално 350 години след събитията в него. Когато Исус се обръща към Бога с Отец няма предвид триединната божия същност. Доколкото съм информирана, Светият Дух е най-близко до човека, а той при православните християни е аналогът на женския аспект на бога. - Силвия Е, в православието не е така. В гностицизма, да. Струва ми се, че трябва да се внимава с феминизирането на християнския бог, отнасяйки го към Великата Майка, или към Светия Дух, пременявайки го в жена (все пак тоя Дух е низходил в Богородица). Църкавата е действителният женски аспект в християнството. Модераторска бележка: Този и следващите седем поста са преместени от темата Майката

Защо се казва, че майчината любов е най-близо до Божията? - xameleona На този Бог - ако говорим за един същи бог - му се вика Отец. Не зная защо, но долавям в теб някаква болка или протест, някакво разделение... Извини ме ако се лъжа... - xameleona Както казва Аристотел само когато един човек е свободен от грижи е способен да мисли за нещата, не изпод теглото им, а право в същността им. ---- Майката (ако е наистина майка) няма нужда от нищо, за да прости - тя обича и разбира детето и бащата такива каквито са. Тя няма нужда да се изживява като баща нито да узурпира неговата роля - нейната и е напълно достатъчна като урок в живота, в който се е родила жена и е избрала ролята на майка. - Донка Моето съгласие тук е пълно.

- Докторе, защо сте дошли в обителта? Отец Юродива беше прекъснал поста си и преждевременно напусна параклиса. Душата му все още изпитваше блаженствата на молитвата, но разсъдъкът му вече се бе завърнал тук, в преддверието на манастира. - Той е болен, отче. Много е болен. Доктор Меркант се потеше изпод свещта, която отец Юродива държеше над главата си, объркан и уплашен, той постоянно поглеждаше иззад гърба си, там една страшна сянка чакаше. - Няма ли лек за болестта му, докторе? - Ах, отче, разберете ме, аз не мога да го лекувам. Отец Юродива и доктор Меркант се познаваха от началото на зимата. Един от монасите беше забравил да завие вентила на отоплителната газова уредба и на сутринта запалил клечка. Бог пожали манастира, но не пожали тялото на монаха. Доктор Меркант овладя изгарянията и спаси тялото, но Отец Юродива се принуди да ипотекира пристройката към манастира и да се раздели с даренията за втори параклис, за да покрие разходите по извънредно скъпото лечение на монаха. - Нали не е заразна болестта му, докторе? - Не, не, в никакъв случай – доктор Меркант се изморяваше от мислите си, често те нахлуваха в главата му по своя воля. – Моля ви, отче, приемете го зад стените на манастира, гарантирам, че вашето здраве не е заплашено. Ако желаете, може да го затворите в пристройката. - Той страда ли, докторе? - Не, напротив. По-скоро е някак… възторжен. Отец Юродива беше търпелив човек, никога не отправяше укори и винаги пазеше мисълта си, докато Бог я осени с разбиране. - Но от какво е болен, докторе? - Проядена е способността му да забравя, отче. - Не ви разбирам, докторе. - Той помни, отче, помни всичко. - Но нима това е болест, докторе? - Да, отче, болест е, неизлечима, опустошителна болест. Отец Юродива докосна кръста на гърдите си, изрече молитва. Сетне погледът му се спря върху мрачния силует, който някак странно се кривеше в двора на манастира. - Докторе, защо той така се е превил назад и тъпче тъй тежко върху земята? Доктор Меркант дори не се извърна: - Паметта му, отче, възпроизвежда всеки миг и час. Това предизвиква вълнения в него, вихри, които тялото не може да удържи. - Това натоварва ли го, докторе? - Не, отче, никак. Как да ви го обясня? Напротив, това го прави… силен! Силен като лавина, страховит като скакалци в поля. Отец Юродива се вгледа дълбоко в доктор Меркант, усети трепета му, долови бушуващия в него ирационален страх. След това направи крачка и с цялата благост на сана и личността си докосна внимателно ръката му. - И все пак, докторе, защо сте дошли в обителта? - Той… той знае всичко, знае го наведнъж. Не се нуждае от припомняния, нито от асоциации, миналото се намира в съзнанието му без остатък и в пълна едновременност. Събитията въобще не нахлуват у него в някаква последователност. Разбира те, ли ме? Макар той да твърди, че вижда картини, тези картини не са филм, те са едно гигантско струпване. За него няма преди, нито пък след, всичко е тук и сега. - И това, докторе, заплашва ли ви по някакъв начин? Доктор Меркант махна многозначително с ръка: - Присъствието му, отче, присъствието му… То някак те смила, въвлича те в света на една бездънна памет. Втори силует изникна от мрака. Откъм пристройката на манастира приближаваше монах, изцяло покрит с робата си. И щеше да ги отмине, ако Отец Юродива не се провикна: - Братко Нирвин, накъде сте се запътили в тази прохладна вечер? Движенията на монаха, забързани, но и плавни, се разбъркаха, а накрая изведнъж се прекратиха. Един звънък глас прокънтя в преддверието на манастира: - Вентила, отче, отивам да пристегна вентила. Доктор Меркант подскочи и се взря в тъмното, за да различи монаха. - Ние отдавна демонтирахме отоплителната газова уредба, братко Нирвин – рече отец Юродива. Монахът стоеше на мястото си и не помръдваше. - Това той ли е – запита тихо доктор Меркант – обгореният? Монахът пристъпи към двамата мъже, слабия пламък на свещта от ръката на отец Юродива освети скритото в робата му лице. Покритата с хиляди струпеи кожа отстъпваше единствено пред безкрайно чистите сини очи. - Аз съм Угасналият, мирянино! Този, който вече няма как да бъде възвърнат в пещта на порочния живот. - Той не ме позна – възкликна доктор Меркант, – ах! - Това е брат Нирвин – намеси се отец Юродива, – монахът от пристройката. Брат Нирвин се сепна, щом чу последните думи и озарение споходи очите му: - Да, аз съм монахът от пристройката, там, отделен дори от своите братя, аз се опитвам да възстановя същността на миналото. - Амнезия ли има, отче – не се сдържа доктор Меркант. – И вие сте го изпратили в пристройката, за да си припомни фактите на своя живот, така ли? - Факти? – повиши заплашително глас брат Нирвин – Пфу! Същността на миналото, мирянино, не е във фактите. Те са само горивото, което времето изгаря, за да се придвижи напред. - Докторе, брат Нирвин е различен от онези монаси, които обикновено се срещат – рече отец Юродива. – Той се е отдал на пост и молитва без край и без почивка. Сърцето му вече дочува блажените песни на божиите ангели, душата му от много време е чест спътник на завръщащите се в небесното царство. Изведнъж монахът запита с приглушен глас: - Кой стои ей там, в двора и така странно потрива ръце? - Братко Нирвин – рече отец Юродива, – това е гост от миналото. Търси подслон. Монахът с нищо не издаде, че е развълнуван. Просто наблюдаваше сянката в мрака с живите си и безкрайно проницателни очи. - Отче Юродива, защо не посрещаме… госта от миналото. - Братко Нирвин, ти би ли приел този странник под свода на своята пристройка? Монахът изви глава и впи горещите си зеници в отец Юродива: - Разрешавате ли, отче? - Да, но единствено ако сам желаеш това? Монахът не отвърна, ала бавно излезе от преддверието на манастира. Отец Юродива и доктор Меркант го последваха. Сянката, която тъпчеше и се въртеше насред двора на манастира, се освети. Видя се бяло младежко лице, гладките му страни неспокойно потрепваха, а черните очи сякаш не преставаха да се смеят. - Здравейте – рече младежът. – Аз съм болен от мнемоза. - Нека Бог закриля душата ви, приятелю – рече брат Нирвин. – Ако имате вяра, болестта ви ще се превърне в благодат. - О, не! Аз не се оплаквам – непринудено отвърна младежът. – Но хората понякога се плашат от мен. - Никак не изглеждате страшен, приятелю. Вярвам пристройката ще ви хареса. - Онази недовършена част от манастира оттам брезите ли? - Да, частта от манастира, която все още не сме довършили, заради… - Заради параклиса. - Не ви разбрах, приятелю – попита изненадан брат Нирвин. - Изгубили сте парите за своя втори параклис и сега използвате закупените материали, с които сте възнамерявали да довършите пристройката, за да построите параклиса. - Вие, приятелю, сте били и преди гост в нашия манастир? – попита брат Нирвин. - Не, никога. Но нали ви казах, болен съм от мнемоза. - Отново не ви разбирам, приятелю. Младежът се засмя, черните му очи някак странно не мигаха. - Всъщност аз не виждам пристройката тъй както я виждате вие, здравият. Разбирате ли ме, болестта ми е такава. Пред очите ми се намира пристройката преди замисъла на нейното построяване, но аз виждам и основите й, както и началото на нейния строеж. Виждам първите й греди, виждам целият й строеж от започването до този момент. Всичко едновременно. Брат Нирвин беше заинтригуван до дъното на душата си. - Но, приятелю, вие били ли сте някога, поне веднъж, в близост до нашия манастир? - Нали ви казах, никога. - И въпреки това си спомняте всичко това? - Да си спомням? Не, не мисля. Така наричат болестта ми – зараза от спомени, но това не са спомени. Аз преживявам сега онова, което се нарича минало, без то да ми се е случвало преди. Брат Нирвин се извъртя към отец Юродива. Старият монах прочете в очите му уплаха. Същата, която съзря в утринта, когато тялото на младия монах прие пламъците от гърлото на газовата уредба. - Кажи, синко – попита отец Юродива – помниш ли собственото си минало? - Вижте, трудно е да ви отговоря на този въпрос – младежът поклати глава, ръцете му покриха красивото лице, черните очи се зареяха из далечни места. – Миналото не съществува! Доктор Меркант изстена. Беше отстъпил на метър зад отец Юродива и явно беше готов да отстъпи чак до манастира. - Синко, а защо всички ние считаме, и явно според теб грешим, че миналото съществува? - Вие обичате ли своя Бог, отче? – внезапно попита младежът. - Моята вяра и моята любов към Бог са единственото, което притежавам, синко. - Вчера, по същото това време, вие все така ли обичахте Бог, отче? - Както вчера, синко, така и винаги. - Вяра? Така ли нарекохте любовта си към Бог, отче. - Не познаваш ли вярата, синко? - По нещо различава ли се вярата ви, отче, в днешния ден от вчерашния? - Не, синко, моята вяра е такава днес, каквато е била и вчера. - Как тогава, отче, отличавате днес от вчера? Отец Юродива се вглъби. Брат Нирвин бе затаил дъх и наблюдаваше ту новодошлия младеж, ту отец Юродива. Доктор Меркант бе отстъпил с още един метър. - От вчерашния ден, синко, ме делят пост, молитва, една нощ, цял ден и това, че до днес не бях виждал друг човек като теб. - Всички тези неща, отче, са възпрепятствали вашата вяра. Нощта, денят, срещата с мен. Вашият пост и вашата молитва са били не друго, а измерване на вашата вяра. Мисля, отче, че миналото, а не Бог, е ваша любов и ваша вяра. Тогава доктор Меркант се провикна някъде далеч зад тримата мъже: - Не го слушайте повече, отче Юродива. Моля ви! Просто го затворе… отпратете в пристройката. Отец Юродива гледаше в черните очи на младежа и търсеше истината за неговата съдба. - Твоята болест, синко, отрича миналото. Това силата на твоята вяра ли е? Младежът тъжно се засмя. - Не, отче, моята болест е моята болест. - Тогава, синко, защо се усъмни в моята вяра? - Не съм искал да ви наранявам, отче, а само да ви разкрия опасността от миналото, неговата същност. - Според теб, синко, миналото подронва нашата вяра, така ли? - Така е, отче, така е. Запитайте се, що е за вас миналото? Спомени? А какво са спомените? Низ от картини? Събития, които са били, но са отминали? Но защо се е случило това? И защо се получава така, че го помните? - Такава е била волята божия, синко. Ние не се питаме защо дишаме, мислим, обичаме, ние просто го правим. - И аз имам това предвид, отче. Ала смятам, че “просто не сме го направили”. Ние не дишаме, не мислим, не обичаме. Ние си спомняме, че дишаме, че мислим, че обичаме. Да си спомняш, отче, е болест. И всички боледуваме от нея. Аз най-вече. - И няма ли здрави между нас, синко – попита тъжно отец Юродива. - Има, отче – отвърна младежът и посочи брат Нирвин. – Той е здрав. Брат Нирвин подскочи, сините му очи бяха изпълнени с тревога, той никак не разбираше какво говорят новодошлият и отец Юродива. - Вижте лицето му, отче. - Лицето му е обгорено, по дяволите – провикна се почти обезумял доктор Меркант, който почти се беше скрил в преддверието на манастира. - Не, докторе, не е така – рече младежът. – Вие помните, но не разбирате. Отказвате да приемете своята болест. Аз я приех и сега, макар колкото песъчинка, разбирам. - Как виждаш лицето на брат Нирвин, синко – попита отец Юродива. - Виждам голобрадо лице, но виждам и клечка, виждам смях, виждам и молитва, виждам огън, виждам и сълзи. Но най-вече виждам дете, неопетнено от миналото. - Как можем да станем като него, синко, неопетнени? - Като минем през огън и сетне угаснем. - Защо ти, синко, не си сторил вече това? Младежът се усмихна и тихо рече: - Страх ме е от огъня. Страх ме е повече от всеки друг. Но знам, че нито пост, отче, нито молитва ще ни спасят от миналото, само огън. - Но, синко, ти не страдаш, защо дотам желаеш да се спасиш от миналото? - Кой е врагът на вярващият, отче? - Безверието, синко. - Има ли лик този враг, има ли си име? - Сатана му е името, синко. - Миналото е мрежата и шепите на този Сатана, те слепят очите. Фактите от миналото са пръстите на този Сатана, те бъркат дълбоко и в най-светлите зеници. Отец Юродива бе пропит от печал, сърцето му беше замряло. - Синко, ако човек не помни фактите от миналото, ще забрави кой е? Ще се изличи образът му, ще замре душата му. - Лъжете се, отче, лъжете се. Не миналото и неговите факти правят образа и пазят душата, напротив, те разяждат образа и тъпчат душата. Моля, отче, посочете ми един факт и покажете как той ви разкрива истината. - Смъртта на нашия Бог Исус Христос на кръста, възкресението и възнесението му при своя Отец са фактите, в които всички ние вярваме, те са нашата истина. - Това не са факти, отче, това са… - Архименти – извика брат Нирвин. - Как го рече, приятелю? – попита младежът. - Архименти. Това са семената на истината. Архиментите никога не са били, те просто са. Времето не може нищо да им стори, техният блясък е блясък на звезда, тяхната светлина е същинската божия светлина. - Интересна дума, приятелю – архименти. Аз щях да кажа “това не са факти, това са духовни факти”. Но вие, приятелю, знаете по-добре от мен. Вие сте здрав. Отец Юродива бе обзет от едно особено вълнение, от едно осенение. Той отново запита: - Но по какво се различават фактите от духовните факти? Как да разбирам, че съм попаднал на архимент, а не на факт? - Това е повече от ясно, отче – рече равно младежът. – Постарайте се да не помните, обгорете всеки свой спомен с огъня на забравата и пред вас ще се открие чист архимент. Брат Нирвин беше повече от развълнуван, никога досега не бе имал възможността да каже какво мисли, какво чувства. Гласът му издаваше въодушевление и чистота: - Фактите са поредица от ясноти, те са съблазън към яснота. Когато мирянинът се опитва да си спомни нещо, той не се интересува от истината за това нещо, той се мъчи да открие начин, по който да употреби споменът за това нещо. - Не разбирам – рече отец Юродива. – Истината служи най-добре на честния човек. - А фактът служи най-добре на заблудения и себичен човек – нямаше търпение да изрече мисълта си брат Нирвин. Сетне се обърна към новодошлия – Кажете, приятелю, как си припомня болния човек? Младежът, чиито очи вече светеха по-малко страшно в нощта, отговори: - Въпреки че болният човек е изправен пред живота, въпреки че се намира насред и в живота, той никога не си задава въпроса “каква е истината”, а се пита “какво беше”. Това са два напълно различни въпроса. Отговорът на първия въпрос не се нуждае от съществуване на миналото, от впускане в него, защото едно такова действие на практика е излизане, измъкване от живота, то е желание да се озовеш в една изкуствена нежитейска среда. Щом здравият човек си зададе въпроса “каква е истината”, той тук и сега научава неговия отговор, научава го в пълнота и без никакво съмнение – отец Юродива видя как брат Нирвин невъздържано клати глава в знак на съгласие с думите на младежа. – Но с болният нещата не стоят така. Той има грижата не да търси истината, а да поддържа своята болест. А тя се храни от ясни, еднозначни, гладко оформени и безспорни факти. А те в действителност не съществуват. Те са мираж, илюзия. Животът е многообразен, непосредствен, той е едно вечно и пълнокръвно настояще. Фактите са разцепване на това настояще, разпиляването му на безброй части, заради яснотата, заради употребата. За болния човек фактът значи всичко, а животът нищо. Фактът е вирусът на живота. - Ами бъдещето, съществува ли то? – попита отец Юродива. - Не и за бъдещето, не и за бъдещето… - простена от преддверието доктор Меркант. - Въпросът “какво ще бъде” е пълно отражение на въпроса “какво беше”. Бъдещето е изпълнено със свои специфични факти, те се наричат очаквания. И не си мислете, че те са по-малко спомнени, по-малко проядени от яснота, не. Просто бъдещето е огледало на миналото, в което лявото е дясно, а дясното е ляво. Това, което ни се е случило преди, а не искаме вече да ни се случва, го помним из нашето бъдеще. Онова, което не ни се е случвало досега, а искаме да ни се случи, го разпознаваме в идните дни и години. Бъдещето е провалът на нашия живот сега. Смъртта е наказание точно из това бъдеще, наказание за престъплението, че помним, вместо да бъдем в истина. Нашата вяра, нашата любов е разхвърляна във времената, напред и назад. Да помниш значи да си изгубен. Отец Юродива държеше в дланта си разпятието, а в ума си нямаше ни слово, ни мисъл. Единствено устните му отрониха своя последен въпрос: - Аз знам за огъня, аз видях огъня, аз помня огъня, който не достигна манастира, но обви и проникна в брат Нирвин. Но това са спомени, как тук да открия архиментът? - На този въпрос, отче, аз не мога да ви отговоря – рече болният младеж. – Нашият приятел има думата сега. Брат Нирвин докосна като в сън грапавото си лице, очите му вникнаха дълбоко в сърцето, а думите потекоха бавно: - Аз не помня никакъв огън и не разбирам за какво точно говори отец Юродива, но аз знам огъня. Аз бивам в огъня, аз съм огъня. Огънят не е мое минало, той е това, което превъзмогвам. Истината за огъня е една върволица от пламъци, която чувствам не като протяжност, а като единство, като едновременност. Ако всичко това беше минало, аз щях да си го спомням, но не, аз не помня нищо. Аз съм истината за огъня, а истината за огъня е едно угасване. - Лудост непоправима – хлипаше доктор Меркант, изгубен някъде далеч. – Защо, Господи, аз трябва да съм свидетел на тази лудост… Брат Нирвин едва се усмихваше, покритото му със струпеи лице светеше: - Архиментът е отвор в битието, през който не се налага да крачиш, за да се озовеш където и да било. Архиментът просто те запраща в сърцето на битието, в лоното на същинската божия истина. Фактът е стръв без улов, който със сетни усилия изтегляш на брега. Безкрайна празнота е този час, часът, в който се опитваш да извлечеш живота при себе си, от реката. Миналото е съдбата на помнещите, то е давене насред сухия бряг. Архиментът е пасаж от прекрасни риби, които ще те превърнат в най-добрия плувец. Тогава ти, без никакъв остатък, ще се озовеш там, в самия живот и всяко припомняне тук ще е напразно. Болният младеж пиеше всяка дума изречена от брат Нирвин, радост никнеше у него. И сега рече: - Приятелю, научи ме да откривам архиментите, защото пресъхна ми сърцето от всички тия спомени. Времената, тези парчета разхвърляни в най-далечни посоки, все са при мен, но ми отстоят, пият от ума ми, а сетне се разбягват в ъглите и нишите на безкрая. Брат Нирвин беше възторжен и обзет от най-благородни чувства. - Аз съм ти, приятелю, не знам как да ти помогна, но ще ти помогна. - Аз пък помня теб, приятелю, мога да ти кажа всичко за твоето минало, но ти не си нищо от това, което се помни. - Ще ти дам монашеско име, приятелю, ще те подслоня в моята пристройка. Какво да бъде името ти? - Аз си наумих едно, само да получа твоето разрешение, приятелю. - Разбира се, имаш го. - Нека името ми да бъде Вентила, брат Вентила. - Име на място, братко, име, което ще победи разпръснатите времена. Тогава брат Нирвин и брат Вентила се отдалечиха в тъмното и не след дълго се скриха в пристройката на манастира. Отец Юродива се извърна и влезе в преддверието на манастира. В средата му, свит на кълбо, лежеше доктор Меркант. Не дишаше, но очите му бяха ококорени. - Докторе, добре ли сте? Доктор Меркант се надигна и объркано рече: - Отче, аз съм… аз съм, отче. Доктор… ъ-ъ… Меркант. Какво се случи, отче? Отец Юродива го потупа по рамото. - Миналото ни напусна, докторе. - Така ли? Не съм разбрал. И как точно го направи? - Помните ли мъжа, болен от мнемоза, докторе? - Не. Имало ли е такъв? - Да, опитайте да си спомните. - Ах, да! Май си спомням нещо. Един луд с изгорено лице, който ту помни, ту забравя. Подскачаше и тъпчеше ей тук в двора на манастира. Той не е ли монах от вашата обител, отче? - Точно такъв е, докторе. - И какво общо има това с миналото, което ни е напуснало, отче? - Ама вие нищо не си спомняте, докторе. Този монах преди няколко месеца се наричаше Вентила, но една сутрин изгоря като свещ. Вие го излекувахте. Но взехте на манастира много пари. Монахът страда, заради унищоженото си тяло и заради разорения манастир. Забрави името си, прие ново, брат Нирвин. Затвори се в пристройката и дълго говори с Бога. Вчера избяга в града, дошъл е при вас. Вие сте се уплашил като сте го видял един такъв страшен, развълнуван. Казал е, че ще ви даде всичките си спомени, а от вас е искал да върнете парите на манастира. Вие сте го прогонили. Тогава той започнал да крещи най-скришните ви спомени, тайните ви. Уплашил сте се, откъде е можел един монах да знае всичко това. Не знам какво точно ви е наговорил, но вие сте събрали всичките си пари и тази вечер дойдохте с него тук, в манастира. Бяхте уплашен, съсипан. Спомняте ли си нещо от това, което ви казах, докторе? - Ох, отче, съвсем смътно. Този монах е ужасен. Той мени лицето си, отче, знаете ли това? И говори тъй все едно е двама души. Прибрахте ли го, отче? Аз не искам да го виждам повече, той ме ужасява. - Не се тревожете, докторе, монахът вече не е така страшен. Той си спомни своето минало. И го изпрати. - Как така изпрати? - Брат Вентила постигна истината, докторе. - Истината ли, отче? Този клетник е луд, да прощавате, той е най-лудият човек, който съм виждал през живота си. Ах, отче, искам да си ходя. - Свободен сте да го направите. - Да, да, отивам си, отче. Днес много преживях. - Вземете си парите, докторе – отец Юродива му подаде дебела кесия с едри банкноти. Доктор Меркант се подвоуми. След това сграбчи кесията, измърмори едно “прощавайте, отче”, побягна през двора и изчезна в мрака. Отец Юродива се върна в параклиса. Коленичи, прекръсти се, устните му прошепнаха молитва. Съвсем скоро миналото и бъдещето изчезнаха, веднага след това настоящето ги последва. Тогава той видя река, а после няколко риби, те плуваха. Отец Юродива се плъзна след тях. Изведнъж изникна небе, толкова синьо, че го опияни. Там, на небето, нямаше Бог, но отец Юродива не се интересуваше от това. Той просто вярваше.

В чии обятия се стреми безпокойният блуден, който не намира бащата/Бащата? - shelter В обятията на майката. В желанието тя да изиграе ролята на Бащата. Но прошката на майката не може така да успокои човек, както прошката на бащата. Но по-лесно се получава. Защото на майката е достатъчно да получи благодарност, за да прости всичко, и даже да нарече грешките праведности, докато бащата изисква осъзнаване (усилие), за да прости тия грешки. Едиповият човек е човекът, който се опитва да се обърне към майката за неща, за които е добре да се обърне към бащата.

Разлика между теория и практика има при лошите теоретици и слабите практици. Аз не говоря за идеални варианти. А не говоря за идеални варианти, защото смятам, че децата в своято много огромна част си живеят и развиват добре. Ония, които намират, че на децата им липсва нещо, че има някаква особена борба в името на децата, са тия, които мержелеят идеали (лошите теоретици). Но пък се гордеят и самовъзхищават от борбата си, която така и не постига идеала (а ето ги слаби практици). ---- Наистина в темите за майката и бащата няма бащини мнения. И почти няма мъжки мнения. При всички случаи туй си е сиротна и жална работа. Но няма и женски мнения, които да дадат примери за бащинство. Може би реалността е такава, а може би причината е другаде...

Пак започнахме да съдим кой крив, кой прав... - xameleona За да се постъпи правилно е нужно разграничение от неправилното. Това разграничение изисква неправилното да бъде определено. Да бъде осъзнато. Но пък не означава, че трябва да се носи вина за неправилността. За мен - например - ако чуя, че нещо, на което съм привърженик, се определя като недобро, никога не означава, че съм съден, че ми се вменява вина. То просто е основание за размисъл, за обсъждане. Тоест не приемам нещата лично, но пък ги приемам с всички сили на личността си. Или ако приемем твоята версия за майчино кудкудякане, то би трябвало да споменем нещо и за бащиното кукуригане. - Силвия Мъжете се петлеят пред други мъже, пред жените си, но най-рядко пред децата си. Мъжът обикновено изпитва респект от децата си. Техният произход, отнесен към бащата, в очите на мъжа е твърде мистичен, а не матерен - твърде земен - какъвто е произходът спрямо майката. Затова и се случва бащите да пазят безплодна дистанция (а не инициираща дистанция) спрямо децата си. Искам да попитам пишещите в тази тема - според тях защо нашият народ има такава поговорка: "Без баща - половин сирак, без майка - кръгъл." - Силвия Поговорката има съжалителен характер, тя е майчина, а не бащина, което означава посвещенска, лишена от щадене. По принцип славянинът не е самостоен, той е един вид сирачен (но пък прабългарският корен внушава бащинство и самодържество). Докато християнството в своята автентичност - и еврейска, и ранно-западна - полага родителството и целия произход в бащата. Богородица добива значимостта на Светата Троица (която в своята съвкупност наистина има женски смисъл) чак в Средновековието, но тогава служи за оправдание на най-черните постъпки на християнството. ---- Майката е майка в грижите си, но най-вече в разпада на тия грижи. В съзнанието, че от един момент нататък не е майката-която-обгрижва, а жената, която има деца. Защото се случва някои жени да стават майки, за да не бъдат жени и защото не се чувстват жени. Както някои мъже са полигамни или търсят много власт, защото не се чувстват мъже. Майката разбира, че е такава, чак в часа когато детето й направи нещо, което няма никаква връзка с нея, което по никакъв начин не е продиктувано от нея.

Да, разбрах онова, което казваш. ---- Децата са си добре. Недобрите неща, които съпътстват детството им, не са много и не са нещо особено. Може би по-скоро е нужно по-малко грижа и по-малко екстраполации "какво ще е тяхното бъдеще". Тоест - наместо да се запълват липсите им, да спестяват наличията, които иде на родителите да им "даряват". Това според мен е добре да се прави - по-малко правения.

И кой ще изготвя тестовете или ще преподава "родителска грижовност"? Майките, които смятат, че в отглеждането на техните деца е липсвало съществено бащино участие? Не мислите ли, че вашите полушеги в тази посока, подкрепят неконтролируемия стремеж на майките за майчин контрол над всичко? ---- Твърде често нещастната жена си въобразява, че е нещастно дете й. И го прави такова, внушавайки му вина на бащата.

Заучените фрази не зная доколко помагат и не зная доколко са взаимозаменяеми като екзистенциални напътствия... - Мона Говорейки си за Ницше (за светогледа му), едва ли ще имаме намерение да помагаме някому или да го напътстваме. Но пък, наистина, ще е добре да въведем впечатленията си от Ницше в някакъв контекст. Например, в "Тъй рече Заратустра", в главата за "За самопревъзмогването" се казва: "Само дето има живот, има и воля: но не воля за живот, а воля за власт". Дори с по-раншните си книги Ницше започва да поставя разделителна линия между своите разбирания и тия на Шопенхауер (чиято теза е водещото място на волята за живот). За Шопенхауер животът е страдание (заемка от будизма), но волята за живот е сляпа и въвлича човек в страданието, защото световната воля има свои цели, различни от индивидуалните цели на отделния човек. Екзистенециалистите продължават Шопенхауеровата линия, като въпросът за абсурда е разбирането на Камю, че настава момент, в който човек се разграничава (отчуждава) от собствения си живот, тоест от волята си за живот. Това е страшен момент. Човек, така или иначе, все някога се изправя пред мисълта, че животът (може би) е безсмислен. Материалистите решават тоя аспект от битието с подтискане и ако трябва с възмущение от малодушието, което твърди, че животът е безсмислен. И толкова! Християнството е по-търпеливо и по-благо. Присъствието (вездесъщието) на Бог, спасителната участ на Христос, както и непосредствеността на Светия Дух снемат безсмислията и правят човек несам и неотчужден. Но екзистенциалистите никак не приемат християнското разбиране за решаване въпроса с абсурда (безсмислието). Камю говори за "смешните богове", с които се заблуждаваме, че безсмислието е превъзмогнато. Екзистенциалистите (основно без Киркегор) са атеисти, а Сартр преди всичко. Според него бог е лъжа, която търпим, заради неспособност да се изправим пред реалността сами и истински; лъжа, която в крайна сметка ни струва скъпо. Дънов, макар да не е атеист, разгръща същата теза - Към горния цитат, който на практика е критика на идеята за Второто Пришествие, може да се отнесе песента "The Day That Never Comes" (Денят, който така и не ще настъпи) Metallica При Ницше има една особеност. Макар да твърди - напълно екзистенциалистки - че "Бог е мъртъв", тоест че заблудата за бог вече е изчерпана и човечеството няма да смогва за напред да я ползва, както я е ползвало хилядолетия наред, Ницше не казва като всички, че животът е страдание, че е безсмислен. Той казва: "животът е воля за власт". Какво значи това? Означава, че в моментите, когато светът, хората и животът ни се сторят чужди и безсмислени, то е така не защото наистина светът, хората и животът са такива. А защото нашите стари (досегашни) ценности вече не са валидни и дори да се опитваме, вече не можем да разбираме и живеем в света, посредством тях. Тоест ценностите, които до вчера са били ценност, вече не разполагат с волята си за власт, чрез която светът добива смисъл. Чувството за абсурд е мигът, в който всички ценности трябва да се преоценят. Волята за власт трябва да се обнови. Отново в "За самопревъзмогване" се казва: "С вашите ценности и думи за добро и зло вие вършите насилие, вий, ценители на ценностите... и който трябва да бъде творец на добро и зло: истина, той трябва да бъде рушител и да троши ценности". Идеята на Ницше е, че на света му няма нищо. Той не е мъчителен или зъл. Той става такъв, когато нашата воля за власт се изнури и не може да твори ценности, да ги обновява.

А практиката (реалността) е някакви нескопосани бащи, които не могат - и не бива - да се сравняват с майките! Но това ли е истината? Или това е просто истината на (някои) майки? Майката бори ли се с подобна практика? Аз мисля, че не прави това. Точно обратното, тя поддържа тази практика - това е светът на майката и детето, свят без баща, свят, където майката е всеотдайна и честолюбиво пазеща короната на своята всеотдайност. Според мен, такава е истината за практиката в името, на която се борят повечето майки. А те не разбират, че майчинството е като земята, детето винаги стъпва върху нея, докато бащинството е като бога, физически далеч, но духовно насъщен. Много майки неусетно превръщат децата си в атеисти от най-лош порядък.

Не става дума за провокация (моето писане е такова, каквото е, с цел да очертае по-ясно проблематиката, въпреки неприятните чувства, които тя понякога поражда, както и да задържи вниманието за по-дълго върху тая проблематика). Става дума, наистина, за мои наблюдения, щото имам ярки впечатления от разбиранията на хората за личното им детство, чутите от тях сънища и концепциите им за живота, които ме навеждат на мисълта за един силен копнеж по бащата, както и придиването на свръхценност на най-малките участия на тия бащи в животите на всички нас. Всичко това е в контраст на известна досада от майките, която макар несъзнавана, е в сериозна степен и съзнавана. Според мен, такава е човешката природа. Но майките са честолюбиви, стотици пъти повече от бащите, и приемат на нож всяко недооценяване на тяхното място в живота на децата си.

За мен има две плоскости, върху които е добре да се размишлява по въпроса за непълноценната бащина фигура. Първата плоскост - по-често споменаваната - обективната слабост на бащата, причина, за която е самият баща. И втората плоскост - по моему по-често срещаната - субективната представа на майките, че бащите не се справят. Тая втора плоскост иде от наивитета на жените да очакват от бащите да бащинстват по майчин модел, тоест с много кудкудякане. И неразбирането, че един бащин жест (и дори случаи на липсата на тоя бащин жест) има положителни възпитателни последици, които надминават резултатите от десетки безсънни майчини нощи.

Понеже Ницше има изключително богат и афористичен език, а мисълта му е дълбока и страшна, ми се струва добре от време на време да си припомняме (или узнаваме) по някое и друго от неговите невероятни проникновения. Като начало ще предложа три афоризма от "Отвъд доброто и злото".

На 32 съм.

Аз навярно съм расъл в саксия, понеже в своето детство и юношество (пък и сега) не съм се изправял пред особено драматични ситуации. Но сигурно е, че моята майка не мисли така. Тя може да изреди множество мои емблематични събития от възпитателен и съдбовен характер. Баща ми пък не би се сетил за нито едно. За него въпросът ще се изчерпи с думите, че съм бил момче като всяко друго момче. Майка ми винаги е била близо до мен, като е била свидетел и участник на практика във всичко, което ме е спохождало. Тя ме научи да пиша и чета (но баща ми ме научи как да разбирам и да се отнасям към литературата, киното и музиката) майка ми ме научи да смятам (но баща ми ме научи какво е значението на цифрите и как да извличам смислите от нещата), майка ми ме научи кое е правилно и кое не (ала баща ми ме научи да преценявам правилността, независимо от това кое се смята за правилно и кое не), майка ми даде чувството за сигурност (а баща ми ме научи да разбирам какво е сигурност и най-вече как да я преследвам без да бягам от несигурността). Едно дете пораства когато е способно да изгражда добри теории, които да превръща в добри практики. Там, където има разминаване, е нямало растеж. Един човек е възрастен, когато има оформен модел на светоглед и действие, които родителите му вече не разбират. Един родител пък родител, когато приема онова, което не разбира в децата си, като безусловно превъзходство над собствения му родителски модел на възприятие. ---- Аз ще бъде превъзходен баща.

Наистина, в постовете ви е изразен стремеж към баланс и мяра в поведението, но поне на мен ми прави впечатление пълната липса на бащината фигура в изложените конкретни или принципни ситуации. Бащата или го няма, или е безразличен, а понякога може и да го има, но подхожда погрешно. Възможно е общество, в което майките са по-ангажирани със съдбата на децата, отколкото бащите, но сякаш майката понякога преекспонира мястото си и го прави за сметка на бащата.

Твоята намеса доколко успява да коригира ситуациите към по-добро? Понеже независимо от усложненията и недостатъците във взаимоотношенията, в които влиза един растящ човек, не се ли опасяваш от една своеобразна психологическа склонност на майката все да стои между детето си и баща му, между детето си и приятелите му, между детето си и врага му, между детето си и съпругата (съпруга) му? Много често - а туй е жалко и още повече опасно - най-страховитите исторически военни инвазии, бледнеят пред намесите на майките. ---- Не казвам, че майките трябва да са пасивни до безкрай, а бащите безконтролно активни, но майчината активност не разкрива ли един предходен дълъг сериал, който е добре да се изгледа под лупа, преди да се начене оценката на филма, в който вече участва детето.

Това е сериал, а не кино. Но все пак... Навярно повечето от вас познават сериала - два сезона и общо 22 серии - това е история за Цезар и Август. Чудесна актьорска игра, много художественост, усещане за автентичност, изградени образи. Препратките с "Дюн" (не във варианта на Дейвид Линч) са в изобилие (декори, атмосфера, диалози, персонажи, а барон Харконен е римски глашатай). Има препратки и с "Шогун". Сериалът е добър, поне колкото "Аз, Клавдий. Рим

Всички, което се случва около теб, колкото и автономно да е то, се случва поради теб. Ти свеждаш събитията и съдбите до себе си, захождайки отстрани им, но неминуемо центрирайки се в крайна сметка. Няма резултат, който да го бъде, и който да не е иницииран от волята ти. А тая твоя воля легализираш, узурпирайки интерпретацията за смислите на Божията Воля. В смиреността ти има тъй много гордост и невъздържана страст. Няма нищо лошо една майка да осъществява бащината функция, случва се, и често е добре. Но е хлъзгав уклонът, дето майката се втурва да бъде баща, поради несъзнаваната представа за насладата да бъде баща. А тая наслада се състои във величавото бащино самосъзнание, според което баща означава - "аз породих всички значения, а светът го има, щото е означен". При майката такова самосъзнание липсва и в липсата му е ценността на майката. Маловажността на майчиното начало е истинската стойност на майката. Майка, която не рефлектира своето място, е Майката. Майка, която занимава ума си с отражения на "деянията на своето майчинство" е една роля на майката, роля, която е майчин провал и пародия на баща. Има най-фини форми на вкопчване. Вкопчване с основание, че пазиш, а и вкопчване, което симулира дара на свободата. Тая вкопчваща се любов, която се внушава, е искана само от ония, които са се поддали на внушението. А такова внушение е възможно само поради духовната липса на баща. Нека правим разлика между майка и фетиш на майка (възхвала на майката). Второто е фалос, който гнуси.

Това да се реализира Божията воля звучи много по-фалически, отколкото тя да се опосредства. Майката, която утвърждаваш, Донка, е една настъпваща в боен марш майка, която е сложила ръка върху Божията воля, като държи на своята идентичност (самосъзнанието й, че е безусловна обичаща), въпреки всеки и всичко, и несъобразно коя да е нужда, освен майчината нужда - да глашатайства своето раздаване.

В "Галатяни" се говори за двамата сина на Авраам - сина от слугинята и сина от свободната (забележете: не сина на слугинята и сина на свободната). Двете жени са двата завета - Стария и Новия Завет. Двете жени са различни, сина от едната е подвластен на заповед, а сина от другата е ще бъде спасен, поради обещание. Но тия две жени, тия две майки, са всъщност двете форми на анима вътре в мъжа. Това не са майки в прекия емпиричен смисъл, а двата иницииращи подхода на бащата - Моисеевия и Христовия. ---- Опитът на една жена да бъде майка, като опосредства Божията воля, е опитът (и разочарованието) на една жена да бъде мъж.

И ето защо много мъже ще ходят да играят паневритмия, вместо да любят хубави жени. - Силвия Може би пък ходят да играят паневритмия, за да не им се налага да любят грозни жени. ---- Всъщност, според мен, с последните постове на Силвия опряхме в проблема, който се начена от Теодора. То е страхът на мъжа от жената - едно май наистина грозно нещо. На паневритмията или културизма им няма нищо, даже напротив, но най-често те се оказват заместител. Хармонията, която поражда едно занимание, понякога е стерилна хармония. Има глупави жени - охо, колко глупави жени има - но по-скоро мъжът изкарва жената глупава от страх пред нея. Има зли жени - една жена не може да бъде толкова глупава, колкото може да бъде зла - но мъжът вижда злото в жената предимно от страх. Има жени, които нямат нищо общо с пола си - дори най-първосигналните мъже имат повече жена у себе си от такива жени - но мъжът тъй често отрича жената в жената само и единствено от страх. Ако за жената винаги има прошка, за страха на мъжа от жената милост не бива да има.